04.12.2016

Резултати от търсенето

Упражнение по философска тригонометри

 Може да се каже, че онова, което наричаме глобализация, се градеше върху неизпробвания принцип, че цялата планета ще започне да се модернизира към една събирателна крайна точка, наречена „Свят“. Това вече не е така, твърди Бруно Латур в своя лекция от май 2016 г. в Хумболтовия университет, Берлин.   В Нулирай модерността!, изложбата, която съвсем скоро открихме в Центъра за изкуство и медийни технологии в Карлсруе, посетителите трябва да следват поредица от конкретни процедури, за да нулират инструментите, чрез които се ориентират в отговора на този крайно сложен въпрос: накъде върви модерността и как можем да се ориентираме в процеса на нейното трансформиране. Струва ми се, че това е един отличен начин да се замислим над поредицата лекции от тази година Zukunftswissen (от немски – „Знание за бъдещето”). Посетителите получиха една безценна книжка, която наричаме „работен тефтер“, тъй като те наистина биват приканвани да играят активна роля в наблюдаването на бързо изменящата се среда. В края на всяка процедура получават загадъчно съобщение за някакъв мистериозен триъгълник. Кураторите твърдят, че когато този триъгълник вече е разгадан, нещата ще придобият значително по-ясни форми. Тъкмо това твърдение бих желал да коментирам, като обърна внимание какво може да означава този триъгълник и как той следва да се начертае. Ще ми кажете, че тази мрачна картина ви е ясна още от зараждането на съзнание за опазване на околната среда. Несъмнено ще ми припомните, че има немалко учени, които изчисляват броя на допълнителните планети, необходими за развитието на всички 8 милиарда население – от 2 до 5 виртуални планети, в зависимост от пресмятанията и очакваното ниво на развитие, – когато всъщност разполагаме само с една планета. Въпросът обаче е, че с измерването на подобна реалност не се е заемал никой по време на дипломатическо събрание или пък в ООН, където през последните 70 години основната идея е, че за всички народи има един общ хоризонт - хоризонтът на модернизацията, където те непременно трябва да се слеят в един Глобален свят. Нещо повече – в началото на декември 2015 [1]  г. стана ясно, че самата дефиниция за суверенитет гласи, че решението на дадена страна да се развива по един или друг начин не влиза в работата на друга страна. И така, всеки народ трябваше да осъзнае, че крайната цел на развитие на всички останали представлявани държави не може да се постигне в рамките на конкретната планета, която наричаме Земя, и че суверенитетът на всяка страна до такава степен се застъпва с този на другите, че те трябва да потърсят някаква външна реалност – причудлива форма на нов Властелин. Оттам и пламенният поздрав на Франсоа Оланд: „Да живее планетата!“. Всеки вижда, че пословичните спасителни лодки на Титаник са били твърде малко, за да могат да се спасят всички пасажери. Странното е, че подобно прозрение, въпреки че трябваше да се възприеме като обявяване на война, не предизвика, както се очакваше, паника, хаос и разруха. Напротив, то принуди участващите страни в Конференцията за изменението на климата да обещаят, че ще подпишат декларация, целяща да задържи покачването на глобалните температури в рамките на 1.5°С, цел, която всеки експерт смята за нелепо оптимистична, тъй като температурите вече са се покачили до или над 1°С. Едно спокойно настроение се настани в душите на заседаващите, които бяха осъзнали, че на планетата се задава война. Което не е от кой знае какво значение, тъй като, така или иначе, в неделя, на 13 декември [2] , никой не обърна внимание на „световното историческо“ събитие! Това не е ли странно: събитие със световно значение, на което никой не обръща никакво внимание? В тази лекция искам да направя точно обратното – да обърна колкото се може повече внимание на тази парадоксална ситуация: прозрението, че целта, към която националните държави са поели, е изчезнала безследно и че въпреки това, сякаш няма как курсът да се промени или отклони, дори и съвсем малко, от траекторията на „нормалните работни отношения“. В този критичен момент от историята на света наблюдаваме едновременно две състояния: целта на Света е изчезнала безследно и същевременно се наблюдава тотално безразличие към подобно изчезване! Всички ние се държим като пътници в самолет, на които пилотите с прискърбие са съобщили, че пистата, на която е трябвало да кацнат, „Летище „Свят“, вече е заличена от всички карти. И въпреки това, продължаваме спокойно да отпиваме от уискито си. Навярно леко смутени, но като цяло кротки и полузаспали. Някои пътници обаче не са толкова пасивни. Няма как да ви е убегнало, че в почти всички бивши суверенни държави, които ентусиазирано подписаха парижката декларация, политическите движения започват да обръщат взор към една напълно различна дестинация, която не еГлобалният свят. Движението е глобално в своя обхват, тъй като то е почти едно и също навсякъде, но то насърчава гражданите да обърнат гръб на всичко глобално и да се насочат към друга цел, която е специфична за всяка от държавите или пък която всяка държава описва с поразително сходни думи: идентичност, защита, земя, самосъзнание, автентичност, естествен, нормален, локален, обединен, хомогенен, понякога и етнически чист. Да наречем тази цел Завръщане към земята от едно време. Било то в Полша, Унгария, Франция, Италия, Холандия, Финландия, Дания и, разбира се, тук, в Германия, както и в Съединените щати и Филипините, изобщо навсякъде чуваме едни и същи призиви към изоставяне на глобалното - изкушение, малко или много непреодолимо в зависимост от държавите. И то примамва народите им да се завърнат към една земя, която обещава мир и защита. Дори Великобритания, държавата, която създаде глобалната власт, империята на света, вече се изкушава да се ограничи до размера на малкото си островче, до размера, който спря да има през XVIII век и към който вероятно ще се завърне завинаги след „Брекзит“ [3] . Когато описват притегателната сила на такъв мощен фактор, политолозите внимават с понятия като „популизъм“ и „национализъм“. И рядко си позволяват да наричат тези движения „реакционни“. И с право се безпокоят. Нито едно от тях не е обновена версия на стари политически движения. Всички те са изцяло новосъздадени и в тях е залегнало съобщението на пилота: „Летище „Свят“ бе изгубено завинаги; нивга там не ще се приземите“. Да, тези нови образования представляват реакция, но това не означава, че движенията са просто реакционни: те напълно разбират какво се говори от пилотската кабина: „Няма да се модернизирате, глупаци такива. Няма да се намери достатъчно голяма планета за всички ви. По-добре си намерете по-безопасна, по-малка и по-защитена лента за приземяване, която да не трябва да делите с никого”. Не е ли удивително и същевременно разбираемо, че точно когато световното историческо събитие (Конференцията за изменението на климата) одобри неокончателния мирен договор (никоя планета не е достатъчно голяма за всички ни, но все тая, да си действаме както досега), хората, изморени да слушат неосъществими обещания, взеха рационалното решение да загърбят първата цел и да търсят алтернатива, независимо колко ограничена, изостанала и дори архаична може да ни изглежда? Но кои сме „ние“, които наричаме движенията „реакционни“? Не сме ли ние онези, които си пият уискито в самолета и които дремят безпомощно? Не трябва ли да прозрем, че тези реакционни движения са, ако не друго, поне движения – те се движат нанякъде – вероятно в грешна посока, но все пак се движат, докато ние си седим кротко на местата. И притихнали очакваме някакво чудо? Една от многото причини да си седим кротко на местата е, че отлично съзнаваме – историята е пълна с поуки в тази посока, – че Земите от едно време, към които тези движения се опитват да привлекат всички народи в Европа и САЩ, не съществуват. Не просто, защото подобно на Глобалния свят, те са физически неосъществими, но защото те са нещо като приказни страни, които нямат нищо общо със Земята, първоземята (това, което Хусерл нарича Ur-Grund), която мечтаят да завладеят наново. Каква форма има държавата Полша, която новото й правителство опитва да насели? Колко малка е държавата Франция, в която т. нар. „Национален фронт” се опитва да се разположи? Не мисля, че мнозина от вас биха искали да обитават държавата Германия, измислена от новородената крайна десница. Колкото до държавата Великобритания, независима от Европа и света, тя не е нищо друго, освен призракът на една отдавна изчезнала империя – Великобритания става „Малобритания“, народ, точно толкова малоброен, колкото и този, следващ посланието на Тръмп „Да направим Америка велика отново“. Тъкмо в този критичен момент световната историческа ситуация става изключително нажежена: пътниците в самолета са чули второто съобщение на пилота. „Дами и господа, отново говори вашият капитан. С прискърбие трябва да ви съобщя, че „Летище „Земя“ също изчезна от радарите. Това ще рече, че не можем нито да продължим напред, нито да се върнем обратно. Трябва да намерим друга писта за кацане, която може да бъде достигната с малкото ни останало гориво.“ Вече разбирате, че всички пътници напълно са се разсънили и трескаво гледат през прозорците за писта, където самолетът да може да кацне! Светът и Земята са вече недостижими за нас. В първия случай - Светът е твърде малък за размера ни (няколко милиарда), а във втория – Земята, предлагана ни от неонационалистите, също не може да побере всички. Затова ние трябва да се дръпнем настрана (faire un pas de côté, както казваме на френски). Това възможно ли е? Инженерите, които се занимават с оглед на терени, ще ви кажат, че, за да определите позиция, вие трябва да извършите триангулация,елементарно прилагане на добрия стар принцип на тригонометрията, според който, когато са известни основата и двата ъгъла, може да се определи третият връх на всеки триъгълник, без той директно да бъде измерен. Искам да извърша такава триангулация, за да определя точната позиция на един трети фактор към двата върха - Земя и Свят. Това е трета отправна точка, чиято притегателна сила може отново да задвижи нещата, стига да приемем силната странична гравитация. Нека назовем този трети връх с кодово наименование “Г” (от Гея), като го приемем като концепция, точно като Света и Земята. Ще ви покажа, че Планетата не е Светът. При всяко положение ще заявя, както може да се досети всеки мореплавател, че ни трябват три позиции, не само две, за да проработи всяко изчисление (и следователно това е единственият начин да направим прогнози за бъдещето). За да определим третия фактор, ние следва точно да измерим страната, която вече достатъчно подробно обследвахме – това е тънката линия, свързваща Земята и Света. А след това трябва да разберем по какъв начин се различава третият фактор от Земята и Света (ъглите, ако трябва да доразвием тригонометричната метафора, които ще ни позволят да определим позицията на третия връх). Поради съображения, които не са просто естетически, моля обърнете внимание, че ще позиционирам Планетата под другите два върха и така триъгълникът ни ще бъде леко наклонен. (По-късно ще обясня защо това е важно.) Нека първо разгледаме познатия вектор, който свързва Земята със Света. Този вектор ни е познат под названието „модернизиращ се предел“. И тъй като изследвам неговите различни характеристики и нестихваща сила през последните четиридесет години, ще ми простите, ако го очертая твърде набързо. Еквивалентът на този вектор в политологията е онова, което позволява на хората от левицата и десницата да определят позицията си и така да си лепват етикети. „Прогресивен“, когато се движите напред към Света, и „реакционен“, когато се връщате назад към Земята от едно време. Ляво и дясно в политиката обаче трябва да се определят по-точно, тъй като, според политолозите, векторът има едно значение, когато позициите се отнасят към морала, и различно значение, когато се отнасят към икономиката. Може да сте „прогресивни“ в един план – като икономическа глобализация – и „реакционни“ по отношение на моралните устои, като правото на аборт или правата на гейовете. Съответно, може да сте „прогресивни“ по моралните въпроси, но пък яростно да се бунтувате срещу глобализацията в икономически план. И естествено, може да сте „реакционни“ или „прогресивни“ и в двата плана. Политолозите разполагат с огромен брой въпросници и наименования, за да определят прецизно тези позиции. Ясно е обаче, че всичките тези позиции са разположени по линията, свързваща Земята – онова, което сте изоставили или към което желаете да се върнете – и Света – хоризонта, който искате да достигнете или от който искате да избягате. Видно е също така иче мястото на курсора се определя отмодернизиращия се предел, който ви позволява да разграничавате прогреса от регреса. (Тук имате възможността да определите собствената си позиция и къде бихте искали да поставите приятелите и опонентите си.) И ако си кажете: „Не съм нито ляв, нито десен“, това все пак ще означава, че се намирате навярно някъде по средата на вектора. Тъй като модернизиращият се предел действа като силен лост, позволяващ дисквалифицирането на всякаква позиция, която се намира от грешната страна на предела (в зависимост от това дали се движи нагоре или надолу), изключително трудно е да се избяга от неговата тежест. Указателните табели „Назад!“ и „Напред!“ трябва да се спазват, без много да се мисли. Може да се каже, че онова, което наричаме глобализация, се гради - или се градеше - върху неизпробвания принцип, че цялата планета ще започне да се модернизира към една събирателна крайна точка, наречена „Свят“. Поне досега. Не мисля, че някой пилот все още би могъл да съобщи с категоричност, че това е истинското местоназначение на полета. „Полет“ е правилната дума: глобализирането бе полет на въображението. Мечта, която до такава степен бе разбита, че предизвика обратната мечта, също толкова нереална, за завръщане към Земя, която, ако все още случайно може да се достигне, ще е напълно унищожена. (Какъв пейзаж бихте открили, ако например се опитате да се върнете във Форт Мъри [4] ? В Южен Судан? В дома си?) За да продължим с малкото си упражнение по философска тригонометрия, трябва да се концентрираме върху двата ъгъла. Ще започна със Света. Как пътуването към Света се различава от опита за приземяване на Планетата? Е, въпреки пленяващата представа за Синята планета, която всички ние имаме, не съществува стабилна точка, откъдето да може да наблюдавате целия Свят (това много правилно отбелязва немският философ Петер Слотердайк). Да разглеждате планетата като Свят означава, че си се представяте в позицията на някакво божество; че „наблюдавате света от никъде“; и че тъкмо от тази въображаема гледна точка вие гледате на всяка по-стара местна привързаност към Земята и Дома като на нещо регресивно и архаично. За нас, онези, които живеем на тази земя, наблюдавана от този всемогъщ взор, Светът ни се струва като безкраен хоризонт, една непрестанно бягаща граница. Как може третият фактор, Планетата или по-скоро Гея, да е толкова различен? Сигурно е, че тя не е масивно кълбо, а по-скоро тънка мембрана. Някои я наричат кожа с дебелина от няколко километра, която никой не може да погледне, без да бъде силно привлечен към нея. От никъде обаче не може да наблюдавате онова, което геоучените, с които се сприятелих, наричат „Критичната зона“, а и никога не можете да я обхванете изцяло. Тя е на слоеве, никога не е плоска, а по-скоро винаги се гледа триизмерно, винаги отстрани. И взорът на онези, които изследват множеството й гънки, никога не спи, така както и техните инструменти никога не спират работа. За онези от нас, които живеят на нея – това ще рече всичко живо, земно – няма безкрайна прогресия към един непрекъснато оттеглящ се хоризонт, а по-скоро непрестанно внедряване в постоянно множащите се гънки на тази многослойна и дори изненадваща Планета („многослойна“, впрочем, е едно от често използваните прилагателни, с които се назовава Гея). Как така земляните – названието, което ползвам за онези, които някога са били хора – насочват движенията си към Света, ако такъв хоризонт не е направен за тях; той има значение само когато бива гледан отвън, където не живее никой? Това е загадката, която антрополозите на модерността винаги са опитвали да разнищят. Ясно е, че три фактора, действащи в комбинация, са направили подобен ход неустоим. С всеки един от тези фактори земляните са почувствали, че могат да бъдат освободени от всички окови и граници. Можели са да станат Съвременни човеци, т.е. да избягат от ограниченията като цяло. Първият от тези три източника е добре известен: внушителният Галилеев жест - всички планети да се смятат за еднакви - ни проектира, ако мога да се позова на известното заглавие на френския философ на науката Александър Койре – „От затворения космос до безкрайната вселена“ (обърнете внимание, че „затвореният космос“ е несъмнено точката, от която хората тръгват по пътя към Света, там те изоставят Земята). От гледна точка на безкрайната вселена, Земята има да измине дълъг път, за да се отърве от старите си обвързвания и изцяло да се модернизира. Ако материята (res extensa) определя къде би трябвало всички ние да сме позиционирани, тогава тя трябва да се разшири навсякъде, което, разбира се, е невъзможно, тъй като в космосаживотът не съществува; затова и космонавтите не могат да оцелеят в (открития) космос без скафандър! Материята има значение само когато гледаме планетата отникъде. Изследователите на развитието на науката обаче показват, че подобна притегателна сила от и към безкрайната вселена няма как да привлече някого, ако не бъде приложена друга, далеч по-практична притегателна сила - например заграбването на земята (Landnahme), която е позволила на европейците да „свалят ограниченията на земята“, както обясни веднъж историкът Кенет Померанц в едно свое прочуто изказване. „Без въглища и колонии“ Западът е нямало как да си представи, че е възможно да печели от прогреса и развитието. Той е щял да остане пленник на една крехка и ограничена Земя, на която изтощената почва в едни малки държавички е щяла да изчезне изпод самите им нозе. Капитализмът, да го назовем с истинското му име, не се характеризира със своята злободневна, тривиална, практическа и фактическа материалност, а напротив, негов съществен белег е невероятният му идеализъм – точно както res extensa е идеалистична версия на онова, което се съдържа в материята. И по същата причина той поставя външния хоризонт като идеал, изтегля Земята от онова „никъде” и я позиционира именно в това „никъде”. Третият източник на такава невероятна трансмиграция към открития космос е политическата теология, която е сляла някои от идеалите на религията с тези на политиката, като така създава непрестанно отдалечаващата се граница на утопията – едно никъде намиращо се място за едни хора без място. Без това мистично очарование от външния свят, нито епистемологичното, нито икономическото бягство към безкрая щяха да лишат земляните от здравия им разум, т.е. от чувството им за общи блага. Това роденият в Германия американски политолог Ерик Фьогелин нарича „иманентизация“ - процес, който трансформира политиката в извратена форма на мистика, без да прави политиката по-практична или религията по-благочестива! Ако все още се чудите защо пътниците в самолета са тотално безразлични към суровата новина, че дестинация Свят е изчезнала безследно, вече имате част от отговора: те не вярват на пилота! Цялата работа е там, че за да си представите този безкраен хоризонт, трябва да приемете, че вече нищо земно не е от значение – и че зад гърба ви трябва да останат и земята, и почвата, и домът. Светът вече не се интересува от това какво се случва на Земята. Ако докладите за екологичната мутация не ни карат да предприемаме действия, то е, защото ние не сме „от тази планета“. Притегателната сила, теглеща ни надалеч от хоризонта на Света – тройната притегателна сила, упражнявана върху нас от наука, икономика и от бърканата с религия политика, – ни разделя до степен да не можем да загърбим идеята, че трябва да се модернизираме напълно, като се отърсим от старото земно в себе си, за да станем пълни човеци! Вече трябва да е станало ясно, че разликата между това да насочваме вниманието си към Света или към Земята, е предпоставка за един доста остър ъгъл. Науката, икономиката, политиката и религията несъмнено не са еднакви в рамките на ограничената, но сложно нагъната земна Планета. Всяко понятие следва да се доизясни и да се нарече по друг начин. Тъкмо това имат предвид под нулиранекураторите на Центъра за изкуство и медийни технологии, които споменах по-рано. И въпреки това, не знаем къде стои тази трета притегателна сила. Как може Планетата да е толкова различна от Света? Това не е ли твърде дезориентираща посока? Но бъдете търпеливи. Тригонометрията повелява да определим два ъгъла, не само един, за да можем да изчислим къде се намира третият връх на триъгълника. Затова нека попитам защо насочването на нашето внимание към Земята се различава от насочването му към Планетата. Убеден съм, че някои от вас се обезпокоиха от описанието на „гледката от никъде“ като хоризонт, дърпащ модернизацията назад. Може би сте подходили предпазливо към безспирните оплаквания срещу позитивистичното, разочарованото, обективистичното и бездушно виждане за науката, технологиите и капитализма, които се чуват, откакто започнаха да се ползват думи като „модерен“, „модерност“ и „модернизация“. И сте прави да постъпвате така, тъй като подобни оплаквания са поредното пресъздаване на раздвоения начин, по който Земята и Светът са изправени едни срещу други – въображаемият свят срещу познатия свят; вкоренените народи срещу глобализаторите без корени и т.н. И тъкмо за да избегнем повтарянето на този ход, ние трябва да погледнем встрани. И ако е вярно, че Планетата е твърде малка, за да поддържа смъртоносните идеали на Света, значи е вярно и че Земята е твърде малка, за да поддържа многопластовата маса на сложно нагънатата Планета, която предстои да преоткрием. Както отбелязах по-рано, Планетата е точно толкова различна от Земята, колкото е и от Света. Това е красотата на триангулацията! И точно този страничен ход може да ни предизвика да предприемем действия и да придаде ново значение на противопоставянето ляво/дясно, тъй като веднага, щом се определи нова цел, ще се появи и друго определение за прогрес и регрес. И така ще можем да измерим какво спрямо тях се движи напред или назад. На този етап може да е полезно да сме сигурни, че сме приели фактора, който нарекох Земя, не като някакво древно парче от света, а като концепция. И онова, което може да се нарече реактивна концепция, е онази концепция, която винаги контравъздейства на движението към Света. (Спомнете си енергията, която антрополозите трябваше да изразходят, за да предпазят изучаваните от тях колективи от екзотичното виждане, че те са „предмодерни“ хора). Когато модернизирането вече започне, ние няма да имаме представа как ще изглежда Земята, към която с носталгия някои искат да се върнат. И когато във Франция парижанин спомене „la province“, това определение за изоставените малки градчета не трябва да се бърка с онова, което действително се случва в конкретните места! Не очаквайте Растиняк [5]  да опише достоверно град Ангулем! Иначе казано, Земята винаги е ретроспективен конструкт. Това важи и за истинската стара земя – първоземята на Хусерл Ur-Grund – точно толкова, колкото и за различните форми на неонационализъм, който виждаме да покълва навсякъде като реакция срещу внезапното и неочаквано изчезване на Света. Спомнете си какво съобщиха пилотите на своите пътници: и двете дестинации са изчезнали от радарите. Поразителната разлика между Земята и Планетата, т.е. острият ъгъл, който сме длъжни да измерим, е, че Планетата може да не е точно част от природата. Природата, като модернистична концепция, имаше странното качество да е универсалният етер, в който всичко трябва да е поместено: от моето тяло, например, до тази катедра; тази сграда, Берлин, всичко от Големия взрив досега, вървящо в една непрекъсната последователност и подчинено на едни и същи закони. Тази представа за природата е толкова обширна, че няма как да се живее в нея и да се усеща някаква защита. Ето защо натурализмът не може да е форма на живот, а само идеал; и сега осъзнаваме колко опасен е той. Поне от времето на Паскал, ние сме наясно с това усещане за тревога и безпокойство при вида на такъв огромен, студен и безграничен космос. И нищо чудно. Тази представа за природата е пряко свързана с хоризонта на Света, а не с напълно различната концепция, наречена Земя или Гея. Сравнена с концепцията за природа, идеята за Гея е локална. Тя е пръстен от активни форми на живот, които са оформилимногото си припокриващи се ниши по такъв начин, че си предоставят поредица от обвивки, които обаче не могат да се разтягат или изглаждат във формата на res extensa. Както съм показвал и другаде, английският футурист Джеймс Лавлок [6] , противопоставяйки се на Галилей, обезсили законите на физиката и химията не само на Планетата, но и на този рояк от взаимно преплетени активни елементи, на тази тънка мембрана от форми на живот. А те са защитно средство за бъдещия живот. Ни повече, ни по-малко. Нищо внушително като безграничната вселена, но и нищо толкова ограничено, колкото малката Земя, която е изоставена. Точно такава е тезата на Лавлок: противно на идеята на Галилео, има нещо специално в Планетата, нещо, което напълно се пренебрегва, когато тя се разглежда като едно от телата на Галилео. Това не означава, че Планетата е жива като организъм, а само, че не е мъртва. Едно е сигурно – тя е ограничена и безкрайно нагъната. Сигурно е и че реагира силно на нашите действия. Природата бе безразлична към нашите действия, поради което тя бе овладяна. Но Планетата, в смисъл на Гея, е изключително реагираща (дори има гъдел, както отбелязва Изабел Стенгерс [7] ) и поради тази причина се изплъзва от всичките ни надежди да я овладеем. Това означава да си го кажем направо - вече нямаме представа от какво се състои Гея. Ние вече сме научили колко реагираща е тя, след като сме я модифицирали толкова много,че знаем дори по-малко от преди. Както ще ви каже всяка застрахователна компания, възможността за прогнозиране на бъдещето никога не е била толкова нищожна, колкото е днес. И това се дължи на факта, че науките за земята са на практика исторически дисциплини, разчитащи на летописите на минали преживявания, които вече не са от никакво значение. С дълбоко учудване и тотално озадачение учени от ред дисциплини изведнъж осъзнават колко сложни, невъзможни за измерване, непредвидими и локални могат да са почвата, климатът и океанът. Наблюдаваме внезапното съживяване на историята на естествознанието, необходимо за изследване на геоисторията на една изключително локална и силно реагираща Гея. Невъздържаността на миналия век е накарала повечето модернизиращи се човеци да забравят онова, с което братя Хумболт [8]  едва ли са щели да изпитат трудност да се идентифицират. Да си припомним клишето от историята на науката, според което Галилеевата физика е трябвало да остави настрана всички възпроизвеждащи се форми - старото определение за phusis – и да разгледа единствено движението на масата в пространството (определението на res extensa). Ние бихме могли да го използваме, като, при желание да предефинираме космологията, отлеем от огромния простор на Природата един малък пръстен, Гея, Критична зона. Наречете го, както желаете, важното е да си дадем сметка, че реално не се интересуваме кой знае колко от Природата, колкото от „Phusis“ – в който сме сгънати и самите ние. Ако има смисъл да се прокара разделителна линия между „Phusis“ (мембраната на Гея) и Природата като цяло, то той е свързан с жизненоважната причина за ситуацията на война или мир, в която се намираме. Природата е територия на относителен епистемологичен мир поради основателната причина, че няма особено много място за известното понятие на английския математик и философ Алфред Уайтхед за бифуркацията [9]  между първични и вторични качества или пък обективната и субективната версия на нещата. Каквото и да мислите за Големия взрив или за магнитната кора на Земята, няма особен смисъл да обсъждате това, което твърдят учените за тези обекти, тъй като нямате реален достъп до тях. Най-добре е те да се оставят на учени, които имат пълен монопол над тяхното определение, т.е. над инструментите и изчисленията, необходими за разбирането на тези далечни обекти. Ако оспорите определението на тези „естествени“ явления, учените лесно ще ви кажат, че това е вашето лично, поетично, субективно виждане. Бифуркацията се прави лесно, но няма никакво значение. Нещата са напълно различни вътре в новоначертаната космологична територия на „Phusis“ – ограничената, тясна, локална, активна и реагираща Гея, освободена от концепцията за Природа. Тук огромен брой учени имат различни виждания за това какво представляват тези обекти и как те трябва да се държат. Гея не е място за епистемологичен мир, а по-скоро за епистемологична война. Попитайте някой фермер какво мисли за агрономията; индианец от Амазонка - какво мисли за съвременния дърводобив; изпълнителен директор на петролна компания какво мисли за климатологията; съкратен банкер – за „закона на икономиката“! Вече няма дисциплина, която да има силата да дисквалифицира техните твърдения и да ги трансформира в субективни или архаични версии на това, което те са в действителност. Едно от големите различия между Гея и Земята, и Света е, че конфликтите между Наука и Традиция не могат да се случат. Бифуркацията се сблъсква със съпротива навсякъде и то с основание, тъй като никой на Гея не мечтае да се телепортира към дадено виждане отникъде или пък да се върне към Земята от едно време. „Phusis“ е свят, който трябва да се преоткрие от всички агенти, които го съставляват. Споровете трябва да се разрешат от напълно различна гледна точка, от гледната точка отникъде. Учените нямат монопол; освен това те вече нямат ролята да вкарват форми на живот в света отвъд планетата. С други думи, имат много по-хубави неща за правене от това да разширяват утопичната територия на res extensa. Те трябва да преоткрият Планетата; те трябва да подготвят пистата за кацане, така че пътниците в самолета – спомнете си онези, които са разбрали, че предишните две дестинации са изчезнали безследно – да могат да си намерят място за кацане. Много повече трябва да се направи, за да се придаде смисъл на тази трета притегателна сила, онази, която наричам Планета или Гея. И въпреки това смятам, че малкото ми упражнение по философска тригонометрия не се е отклонило твърде много от целта. Основата, свързваща Земята и Света, е добре позната и двата ъгъла са достатъчно остри, така че е възможно да предвидим и локализиране на третия връх. Важното е, че граждани, активисти, учени и политици недвусмислено

Александър Корнезов: Голям брой важни дела не стигат до Съда на ЕС

 "Голям брой дела от съществен икономически или обществен интерес не стигат въобще до Люксембург, тъй като съдилищата не отправят преюдициални запитвания по тях". За този проблем сигнализира в интервю за Mediapool доц. Александър Корнезов, който на 19 септември 2016 г., стана съдия в Общия съд на Европейския съюз. Преюдициалните запитвания се отправят от българските съдилища, когато трябва да се приложи правото на ЕС и има нужда от тълкуването му. В своите заключения по запитванията Съдът на ЕС прави задължителни за съдилищата и институциите в държавите членки тълкувания. По думите на Корнезов фрапантен пример са обществените поръчки, където за никого не е тайна, че европейското право и добри практики системно се заобикалят у нас. "Въпреки това, до ден днешен няма нито едно преюдициално запитване в областта на обществените поръчки. Друг пример е конкурентното право, което е в много голяма степен регулирано от норми на правото на ЕС. Но и по тези въпроси няма нито едно преюдициално запитване относно забраната на картелите и на злоупотребата с монополно или господстващо положение", посочва юристът. Доц. Корнезов, какво означава новият пост, който заемате? С какво той е важен за България и за българските граждани и фирми? Това е признание и успех за България, тъй като страната ни е сред първите държави членки, които получиха право на втори съдия в Общия съд на ЕС. Това стана възможно в резултат на реформата на Съда на ЕС, която в частност предвиди вливането в Общия съд на Съда на публичната служба на ЕС, където бях избран за съдия след конкурс, в който участваха 79 юристи от целия Европейски съюз. Целта на реформата е да се ускори съдебното производство и да се подобри качеството на съдебните актове, постановявани от Общия съд на ЕС. За целта се предвиждат редица мерки, сред които поетапно удвояване на броя на съдиите в Общия съд до 2019 г. Реформата засяга непосредствено и българските граждани и фирми, защото те могат да сезират директно Общия съд на ЕС при определени условия, за да защитят правата си, като например да искат отмяната на актове на институциите и органите на ЕС, както и да водят дела за ангажиране на отговорността на Съюза при неизпълнение на договорни задължения или дори за да потърсят обезщетение за вреди, произтичащи от неправомерни действия от страна на институциите или органите на ЕС. Най-вече става дума за дела в областта на конкурентното право, държавните помощи, антидъмпинга, т. нар. ограничителни мерки, като например запор на сметки на лица, заподозрени във връзки с тероризма, интелектуалната собственост, достъп до информация, публичната служба на ЕС и др. По принцип се избягва българските съдии да са част от съдебния състав в дела, в които една от страните е българската държава, гражданин или фирма, за да се избегне всякакво съмнение за пристрастност. Как Ви се виждат проблемите на българското общество от Люксембург, ако ги гледате през призмата на делата, които стигат до Съда на ЕС? Струва ми се, че делата, които стигат до Съда на ЕС от България, не отразяват истинските проблеми на българското общество. Само малко от тях поставят принципни въпроси от значение за развитието на българското и европейското право. За това има две обяснения. Първото е непознаване и оттам неприлагане на правото на ЕС, или само формалното позоваване на него, без обаче да се вникне в същността му. Второто обяснение е, че има нежелание - съзнателно или не - в делата от обществен или голям икономически интерес да не се отправят преюдициални запитвания до Съда на ЕС. Образно казано, преюдициалното запитване изважда делото извън контрола на всякакви местни зависимости и субекти, доколкото е немислимо българският съд да не се съобрази с решението на Съда на ЕС. В тази връзка винаги съм казвал, повтарям го и сега: преюдициалното запитване е най-мощното оръжие за възтържествуване на правото, с което разполага българският съдия. Бихте ли дали някои по-важни и интересни примери на решени преюдициални запитвания от последните години? Примерите са много, но тук ще се огранича само с няколко от последните 2 години. Делото "Google Spain" е особено важно с това, че Съдът на ЕС постанови, че при определени обстоятелства "Google" е длъжен, при поискване, да изтрива злепоставяща за дадено лице лична информация от търсачките си, дори и тя да е достоверна. Това вече се прилага в практиката. В делото Schrems Съдът на ЕС не се поколеба да отмени решение на Европейската комисия, което позволяваше на компании като "Фейсбук" и "Майкрософт" да изпращат и складират събраните лични данни на европейски граждани в сървърите на компанията в САЩ. В делото Съдът установи по категоричен начин, че властите в САЩ на практика имат почти неограничен и често неконтролиран достъп до личните данни на европейските граждани, фигуриращи в техните профили във "Фейсбук", което е в остро противоречие с европейските стандарти за защита на личните данни. Друг пример е делото Gauweiler, образувано по преюдициално запитване от германския федерален конституционен съд, в което Съдът на ЕС остави в сила програмата на Европейската централна банка за закупуване на държавни облигации на вторичните пазари, програма, която в голяма степен облекчи дълговата криза в Европа. Важни и много актуални са и решенията на Съда в делата Dano и Alimanovic, в които Съдът категорично отсъди, че правото на ЕС не позволява т.нар. социален туризъм, при който гражданин на една държава членка се установява в друга държава членка с цел да се възползва от социалните й помощи. Бих споменал и делото Philip Morris, в което Съдът на ЕС остави в сила новите стриктни изисквания по отношение на тютюневите изделия, като например по-големите предупредителни текстове и картинки, забраната за добавка на овкусители, които придават вкус на билка, ментол, ванилия и други в цигарите, забраната за означения от рода на "натурални", "ултралеки", "органични" и т.н. В кои случаи най-често казуси на български граждани и фирми стигат до Общия съд или до Съда на ЕС? Къде виждате неизползван потенциал? В Общия съд делата, заведени от български граждани и фирми, са малко, основно в областта на държавните помощи и ограничителните мерки. Причината за това е, че повечето от актовете на институциите на ЕС, които подлежат на обжалване пред Общия съд на ЕС, са най-общо казано от икономически характер, а икономическата активност в България е твърде незначителна, за да представлява интерес за европейските институции. Обратно, в Съда на ЕС, където мнозинството дела се образуват по преюдициални запитвания, отправени от национални съдилища, "българските" дела са далеч по-многобройни, повече от 70 на брой от 2007 г. до днес. Някои от тях, като например делата Елчинов и Канон, са от огромно структурно значение за съдебната власт у нас, тъй като в тях Съдът на ЕС постанови, че долните инстанции следва да не се съобразят с тълкувателно решение/постановление на ВКС или ВАС, съответно със задължителните им указания при отмяна на решение и връщането му за ново разглеждане, ако те противоречат на правото на ЕС. Тези две решения предоставят безпрецедентна възможност на първо- и второинстанционните съдилища в България да инициират, посредством преюдициалното запитване, промяна в постоянната съдебна практика на върховните съдилища и така активно да участват, дори да провокират развитие на правото както на национално, така и на европейско ниво. Те индиректно поставят и изключително важния въпрос за тълкувателната дейност на върховните съдилища и доколко тя представлява правораздавателна дейност. Съдът на  ЕС се ограничи с това да постанови, че ако тълкувателно решение/постановление противоречи на правото на ЕС, то българските съдилища трябва да не го прилагат. Но големият въпрос остава. Що се отнася до правните въпроси, които се поставят, мнозинството са в областта най-вече на ДДС, митническия съюз, забраната за дискриминация, пространството за свобода, сигурност и правосъдие, но има решения и в областта на околната среда, енергетика, транспорта, търговската политика на ЕС и гражданство на ЕС. Както споменах обаче, струва ми се, че голям брой дела от съществен икономически или обществен интерес не стигат въобще до Люксембург, тъй като съдилищата не отправят преюдициални запитвания по тях. Именно тук виждам огромен неизползван потенциал. Фрапантен пример са обществените поръчки, където за никого не е тайна, че европейското право и добри практики системно се заобикалят у нас. Въпреки това, до ден днешен няма нито едно преюдициално запитване в областта на обществените поръчки. Друг пример е конкурентното право, което е в много голяма степен регулирано от норми на правото на ЕС. Но и по тези въпроси няма нито едно преюдициално запитване относно забраната на картелите и на злоупотребата с монополно или господстващо положение. В областта на наказателното право у нас до скоро се считаше напълно погрешно, че наказателният съд не може да отправя преюдициални запитвания, доколкото задължението му да изложи фактите по делото в самото запитване компрометирало безпристрастността му и трябвало да води до отвод на съдебния състав, отправил запитването. Подобно тълкуване на НПК влиза в остро противоречие с правото на ЕС, както Съдът на ЕС постанови наскоро в решението си в делото Огнянов. Така че това мнимо препятствие пред отправянето на преюдициални запитвания по наказателни дела вече формално е елиминирано. Остава  наказателните съдилища да поемат своята отговорност и задължение да прилагат правото на ЕС. Едва ли функцията на правото на ЕС е да коригира многобройните пробойни в българската съдебна система, но все пак наблюдава ли се според Вас такъв косвен ефект от 2007 г. насам? За съжаление, не. Крайно време е да разберем, че ЕС няма да оправи българската съдебна система, нито останалите проблеми в държавата. Трябва сами да запретнем ръкави и да си свършим работата. При все това, правото на ЕС предоставя особено мощен инструментариум на можещите съдии, които имат характера и волята да го прилагат. Но като цяло периодът от 2007 г. насам е една пропиляна възможност да променим подхода на българските магистрати и администрация, които имат навика да се аргументират формалистично, буквоядски. Правото на ЕС изисква да се борави с друг тип инструментариум, като например принципа на тълкуване на националното право в духа на правото на ЕС, принципите на ефективност и равностойност, общите принципи на правото, директен ефект и директна приложимост и пр. Но и до днес голяма част от българските съдебни актове остават слабо мотивирани със силен буквалистичен уклон, като се пренебрегва духа на закона и общите принципи на правото. Масова практика например е да се отхвърлят исканията на страните за преюдициално запитване почти без мотиви или напълно формално, без съдът отговорно да обсъди доводите на страните в тази връзка. Проблемът е особено видим във върховните съдилища, които по принцип са длъжни да отправят преюдициални запитвания, когато се поставя въпрос за тълкуването или валидността на правото на ЕС. Но те твърде често отказват да направят това с бланкетния довод, че отговорът на въпроса бил "ясен". Преодоляха ли се проблемите около многобройните случаи на слаба компетентност на магистратите в България за същността на правото на ЕС и практиката на Съда на ЕС? На пръв поглед, да. Много от магистратите минаха някакъв вид обучение по право на ЕС. Вече е предвидено и правото на ЕС да е част от конкурса за първоначално назначаване на магистрати, което следва да бъде приветствано. Понастоящем в много съдебни актове намираме някакъв вид позоваване на правото на ЕС. Но по-задълбоченият анализ показва, че това понякога е само привидно. Твърде често позоваването на правото на ЕС е чисто формално. Липсва вникване в проблематиката и вещо боравене с различните инструменти, присъщи на правото на ЕС. Практиката на Съда на ЕС, която е от ключово значение, също се познава слабо и като цяло не се следи систематично. Разбира се, има и магистрати, които отговорно и много компетентно изпълняват задълженията си на "европейски“ съдии. Те заслужават подкрепа и поощряване. Но за съжаление те като че ли не дават цялостния облик на системата. Имате ли представа доколко институциите в България са склонни директно да прилагат регламенти на ЕС, ако има противоречие с българския закон? Като че ли се страхуват да го правят. Както споменах вече, наблюдава се едно явление от последните години на чисто формално позоваване на правото на ЕС. Така се създава впечатление, че съответният орган е "приложил" съответната европейска разпоредба. Но много често това е само голословие, без особено вникване в проблематиката. Дори има немалко примери, в които дадена норма от правото на ЕС се цитира, за да обоснове напълно грешен извод. Понякога вероятно е въпрос на незнание, но може да има и елемент на нежелание в някои дела, както подсказвате във въпроса си. Примерът, който дадох с обществените поръчки и правото на конкуренцията, е красноречив сам по себе си. Показателен е фактът, че голямото мнозинство преюдициални запитвания от български съдилища са отправени от едни и същи 7-8 съдии, които мога да назова поименно. Те заслужават адмирации за знанията и куража, който демонстрират. Но в крайна сметка, тук става дума само за 7-8 съдии, които представляват по-скоро изключението, а не правилото. Обратните примери са много повече. За вече почти 10 години ВКС е отправил само 2 преюдициални запитвания, едно от което беше отхвърлено като недопустимо. А да не забравяме, че върховните съдилища са по принцип длъжни да отправят преюдициални запитвания, когато се поставя въпрос за тълкуването или валидността на норма от правото на ЕС. Апелативните съдилища не са отправили нито едно преюдициално запитване. Конституционният съд също страни от диалога със Съда на ЕС, въпреки че конституционните съдилища на много държави членки – Белгия Австрия, Германия, Франция, Италия, Словения, Литва, Испания – все по-често прибягват до преюдициалното запитване като способ за преодоляване на евентуални противоречия между националното, вкл. конституционно право и правото на ЕС. Така че статистиката, със своите над 70 преюдициални запитвания, ласкае България и българската съдебна система, като оставя впечатлението за активно прилагане на правото на ЕС у нас. Но един задълбочен анализ показва, че всъщност голямата част от съдилищата у нас, включително на най-високо ниво, невинаги изпълняват задълженията си, произтичащи от правото на ЕС.  Поставя и се и друг въпрос, а именно изпълнява ли България решенията на Съда на ЕС. Както знаете, Съдът на ЕС е установявал на няколко пъти, че България не изпълнява задълженията си, произтичащи от Договорите. Например наскоро Съдът констатира, че вятърните паркове на нос Калиакра са построени в противоречие с правото на ЕС. Европейските институции, а и българските граждани, очакват да видят кога и как ще се изпълни това решение. Да не забравяме и, че при неизпълнение на съдебно решение, е възможно страната ни да бъде осъдена на заплаща глоби, които се начисляват до пълното изпълнение на решението.   Като човек, който и академично се занимава с право на ЕС, вие простихте ли на българските финансови власти грубото погазване на правото на ЕС през 2014 г., когато въпреки многобройните писма на Европейската комисия и на Европейския банков орган БНБ и Фондът за гарантиране на влоговете в банките не пожелаха да изпълнят еврорегламентациите и да изплатят навреме гарантираните влогове на хората в КТБ, а държаха парите им блокирани абсолютно незаконно близо 6 месеца? Защо никой в двете институции не понесе отговорност за този случай и той не е ли доказателство за факта, че България не е правова държава? Отново стигаме до основния въпрос, който от десетилетия подкопава устоите на обществото ни, а именно въпросът за върховенството на правото. В случая Европейската комисия предупреди България, че според нея българското право противоречи на европейското, доколкото то предвижда допълнителни, по-тежки условия за започване на изплащането на депозитите отколкото, тези предвидени в правото на ЕС. Но ЕК реши да не образува производство срещу България пред Съда на ЕС и едва ли можем да я виним за това. В този тип производства тя разполага с широко право на преценка и вероятно е счела, че казусът КТБ е твърде незначителен на фона на огромните проблеми в банковия сектор в Европа. Затова именно казвам, че не можем да чакаме някой от Брюксел или от Люксембург да ни реши проблемите. Тук ставаше дума все пак и за депозитите на крайно уязвими граждани, които се нуждаеха без забавяне от спестяванията си – болни хора, дарителски фондове за лечение на деца и др. Но правото на ЕС предоставя им други способи за защита, като например отговорността на държавата за нарушаване на правото на ЕС. Тоест средствата за защита на правата, които правото на ЕС предоставя на всеки един от нас, са налице. Въпросът е обаче дали и как те се прилагат на практика в България. Така пак се връщаме до въпроса за върховенството на правото в България. Вие работите в сферата на конкурентното право. Успява ли, според Вас, Комисията за защита на конкуренцията у нас наистина да работи по предназначение? Действително ли е толкова трудно да се докаже картел в сектор "горива"? КЗК е изключително важен държавен орган за всяка държава с пазарна икономика, може би един от най-важните в държавата въобще. Нейна основна задача е да санкционира картелите и злоупотребите с господстващо положение, както и нагласените обществени поръчки. Всички тези нарушения представляват, образно казано, „кражби“ в ущърб на крайния потребител, т.е. на всички нас, тъй като плащаме по-високи цени за по-некачествени стоки и услуги. Те задушават всеки опит за инициатива, иновативност и изобщо повишаване на ефективността на предприятията на пазара, като не допускат конкуренция, и оттам ограничават нашия избор на стоки и услуги. Именно затова мисията на КЗК е толкова важна. Не може да имаме здрава и конкурентноспособна българска икономика без силна, активна, напълно независима и компетентна КЗК. Нека вземем пример от Европейската комисия, която е абсолютно безкомпромисна с големите картели и компаниите, злоупотребяващи с господстващото си положение. Някои от последните санкции, наложени от комисията, говорят само по себе си: 2.93 млрд. евро за картел на производители на камиони; 1.49 млрд. за картел на пазара  на финансови инструменти; 1.06 млрд. евро на производителя на процесори "Интел" за налагане на определени производители на компютри да работят с техните продукти, за сметка на конкурента им на пазара. В други случаи Европейската комисия постига желания резултат чрез механизма на поемане на задължения от нарушителите, като например в случая VISA, в рамките на който компанията се ангажира да постави граница на някои прекомерни междубанкови такси при плащания с кредитни или дебитни карти. Да, трудно е да се докаже картел, но съвсем не е невъзможно. Въпрос на компетентност и воля. Има ли единодушие в българската правна общност по въпроса дали правото на ЕС има предимство над българската конституция или е обратното? Това е един от най-дискутираните въпроси в правото на ЕС въобще. Без да навлизам тук в подробностите на един продължаващ и безкрайно интересен дебат, струва ми се, че въпросът за предимството на правото на ЕС над националните конституции често се поставя твърде елементарно. Част от конституционното право – например въпросите за държавното устройство и държавно управление – не попада въобще в приложното поле на правото на ЕС. Освен това, немалка част от европейското законодателство предвижда минимални стандарти като оставя на държавите членки възможността да предвидят по-високи стандарти на защита. В тези случаи по принцип би могла да се приложи националната конституция, ако последната предвижда по-висок стандарт на защита от този, предвиден в правото на ЕС. Също така правото на ЕС отчита конституционната идентичност на държавите членки. С други думи, ако даден принцип или норма от националната конституция е част от конституционната идентичност на съответната държава членка – например светския характер на държавата, задължително използване на кирилицата, забраната на благороднически титли и пр. – правото на ЕС трябва да вземе това предвид. Но ако съществува императивна норма от правото на ЕС, от която не са предвидени изключения и която не оставя право на преценка на държавите членки, тя трябва да има предимство пред националната конституция в случай на конфликт. Обратното би довело до разпадането на ЕС, тъй като би позволило на всяка една държава членка едностранно да решава кои свои задължения да изпълнява и кои не.  

Защо големият митинг в Турция ще се изпъчва на живо и в Пенсилвания

Митингът в защита на демокрацията, който ще се проведе утре в Истанбул, ще се излъчи и в Пенсилвания, САЩ, където се намира обвиненият в опита за преврат в Турция Фетхуллах Гюлен предаде кореспондентът на БГНЕС. По нареждане на президента Реджеп Ердоган митингът ще се предава в реално време и в останалите 80 турски провинции, където по площадите ще се монтират огромни видео-стени. „В едно и също време всички ще бъдем на крак и заедно – за един народ, едно знаме, една родина, една държава. Няма държава в държавата, какво означава паралелна държава? Знаете ли още къде ще има екран – в Пенсилвания, посланията ни ще се слушат там, където е неотложно“, заяви той, цитиран от всички турски медии. Ердоган подчерта, че поддръжниците на преврата са равностойни на терористи. Мащабните арести в цялата страна продължават с пълна сила, стотици студенти, творци, в това число комедиен артист, учени, преподаватели, крупни бизнесмени и др. са задържани по подозрение за връзки с групировката на Гюлен. Днес се съобщава за ареста на 36-годишния Серкан Гьолге, експерт в НАСА и завърнал се в отпуск в родния си град Антакия, провинция Хатай. Областният управител Ерджан Топаджа е издал заповедта за задържането му с аргумента, че по данни от разузнаването американският гражданин с турски корен е получил образованието си в училищата на Гюлен в Турция, по-късно с негова помощ се прехвърлил в САЩ за магистратура и докторат, след което е започнал работата си в НАСА и е бил вербуван за агент. При обиска у него е намерена банкнота от 1 долар със серията „F“, която е с валидността на удостоверение за членство в организацията на Гюлен. Съдът е постановил задържането му под стража. „Ловът на вещици“ в цяла Турция придобива застрашителни размери и никой не е застрахован, че няма да бъде обвинен в обвързаност с Гюлен, а Ердоган разпореди народът да излезе утре на площадите, но какво именно иска да покаже с тази акция, коментира днес главният редактор на в. „Джумхуриет“ Джан Дюндар. „Факт е, че в последните дни единството и обединението са най-голямата ни потребност, особено след толкова много разделение и не бих искал да изглеждам като обезпокоен от намерението управляващи и позиция да бъдат ръка за ръка на един общ митинг. Датата 15 юли е обременена с гореща чувствителност, но е ясно, че отказалите да се включат в митинга на площад Йеникапъ ще бъдат припознати и обвинени като участници в преврата, като сепаратисти и свързани с движението на Фетхуллах Гюлен. Не е наша работа да се молим на властта, а сме длъжни да я анализираме“, пише Дюндар и припомня трудно взетото и в последния момент решение от Народно-републиканската партия /НРП/ да се присъедини към грандиозната проява утре в Истанбул. Според него има няколко причини за упорството на Ердоган на трибуните на Йеникапъ непременно да присъства и опозицията и основната е в целта му да демонстрира мощта си пред очите на света. „Ердоган иска да покаже, че уж неправилно е диагностицирал опозицията, обаче нито един от лидерите й не е подкрепил опита за преврат. И ето като един конституционно легитимен президент е на еднакво отстояние от всички партии. И как по много въпроси не е разбирал опозицията, която правилно му обяснявала какво е Гюлен, затова най-подходящо е да подели трибуната и славата си с нейните водачи. С този компромис той смята, че ще парира всякакви последващи опити за противодействие. Останах съвсем сам на света, но ако привлека опозицията до себе си, ще изглеждам могъщ, това ни казва Ердоган“, така един от най-известните и репресирани журналисти разчита безпрецедентната акция на президента. Според него и лидерът на основната опозиционна Народно-републиканска партия Кемал Кълъчдароглу разсъждава по същия начин и затова до последно е отказвал да се включи в мега-проявата, и поради същите съображения се е съгласил, но е поставил условия. „Не може обаче да му се отрече на Ердоган, че през седмицата предприе някои стъпки в името на търсената подкрепа – Ататюрк се появи на сградата на управляващата Партия на справедливостта и развитието, поиска прошка от Аллах, оттегли всички дела срещу онези, които са го обидили или оклеветили и обяви, че им е простил, покани лидерите на НРП и Партията на националното движение в Аксарай и им поднесе благодарности, реабилитира осъдените по делата Ергенекон и Балйоз. Освен тези стъпки обаче той сервира и диаметрално противоположни като безотказния си инат – и да искат, и да не искат, казарми на Таксим ще има, категорично каза той. /Новият план за застрояването на площад Таксим и парка Гези в Истанбул провокира дълги масови протести през 2013 г., има десетки убити и ранени при сблъсъците със силите на реда, бел.авт./ Той торпилира процеса на мирното обединение като изолира от него Народно-демократичната партия /Демирташ/, а тя е най-важният сегмент. Той дори не се допитва до партиите в парламента при налагането на съдбовни за страната решения, а сега със знаме в ръка кани на митинг елиминираната опозиция, за да изложи като на витрина новия режим“, коментира Джан Дюндар. Журналистът призовава политиците, които ще участват в утрешния митинг и ще заклеймят опита за преврат да не забравят, че „с въвеждането на извънредното положение законността и справедливостта са игнорирани, Европейската конвенция за правата на човека е замразена, разследванията по корупционната афера от 17-25 декември са прекратени, Турция е изключена от релсите на Запада, медиите са под заколение, инакомислещите са обект на лова на вещици, политиката отдавна е в джамиите“. Дали си дават сметка, че от присъствието им на трибуната на митинга единственият печеливш е Аксарай /президентският дворец/, че това е знак за солиден кредит на доверие към правителството, а те все пак са лидери на опозицията, напомня Дюндар. Според него милионите национални знамена по митингите от дните след проваления преврат са като камуфлаж за натиска и беззаконията на извънредното положение, и не е работа на опозицията да помага за това. Който иска единство, е длъжен да слуша парламента и да се подчинява на закона, да не се намесва в работата на Върховния съд, да гарантира свободата на медиите, да се обърне към мирните политически средства и да не се противопоставя на народа, подчертава в коментара си Джан Дюндар. И призовава президента, ако изобщо е проумял идеите на Кемал Ататюрк, час по-скоро да извади религията от политиката.   По нареждане на президента Реджеп Ердоган митингът ще се предава в реално време и в останалите 80 турски провинции, където по площадите ще се монтират огромни видео-стени. „В едно и също време всички ще бъдем на крак и заедно – за един народ, едно знаме, една родина, една държава. Няма държава в държавата, какво означава паралелна държава? Знаете ли още къде ще има екран – в Пенсилвания, посланията ни ще се слушат там, където е неотложно“, заяви той, цитиран от всички турски медии. Ердоган подчерта, че поддръжниците на преврата са равностойни на терористи. Мащабните арести в цялата страна продължават с пълна сила, стотици студенти, творци, в това число комедиен артист, учени, преподаватели, крупни бизнесмени и др. са задържани по подозрение за връзки с групировката на Гюлен. Днес се съобщава за ареста на 36-годишния Серкан Гьолге, експерт в НАСА и завърнал се в отпуск в родния си град Антакия, провинция Хатай. Областният управител Ерджан Топаджа е издал заповедта за задържането му с аргумента, че по данни от разузнаването американският гражданин с турски корен е получил образованието си в училищата на Гюлен в Турция, по-късно с негова помощ се прехвърлил в САЩ за магистратура и докторат, след което е започнал работата си в НАСА и е бил вербуван за агент. При обиска у него е намерена банкнота от 1 долар със серията „F“, която е с валидността на удостоверение за членство в организацията на Гюлен. Съдът е постановил задържането му под стража. „Ловът на вещици“ в цяла Турция придобива застрашителни размери и никой не е застрахован, че няма да бъде обвинен в обвързаност с Гюлен, а Ердоган разпореди народът да излезе утре на площадите, но какво именно иска да покаже с тази акция, коментира днес главният редактор на в. „Джумхуриет“ Джан Дюндар. „Факт е, че в последните дни единството и обединението са най-голямата ни потребност, особено след толкова много разделение и не бих искал да изглеждам като обезпокоен от намерението управляващи и позиция да бъдат ръка за ръка на един общ митинг. Датата 15 юли е обременена с гореща чувствителност, но е ясно, че отказалите да се включат в митинга на площад Йеникапъ ще бъдат припознати и обвинени като участници в преврата, като сепаратисти и свързани с движението на Фетхуллах Гюлен. Не е наша работа да се молим на властта, а сме длъжни да я анализираме“, пише Дюндар и припомня трудно взетото и в последния момент решение от Народно-републиканската партия /НРП/ да се присъедини към грандиозната проява утре в Истанбул. Според него има няколко причини за упорството на Ердоган на трибуните на Йеникапъ непременно да присъства и опозицията и основната е в целта му да демонстрира мощта си пред очите на света. „Ердоган иска да покаже, че уж неправилно е диагностицирал опозицията, обаче нито един от лидерите й не е подкрепил опита за преврат. И ето като един конституционно легитимен президент е на еднакво отстояние от всички партии. И как по много въпроси не е разбирал опозицията, която правилно му обяснявала какво е Гюлен, затова най-подходящо е да подели трибуната и славата си с нейните водачи. С този компромис той смята, че ще парира всякакви последващи опити за противодействие. Останах съвсем сам на света, но ако привлека опозицията до себе си, ще изглеждам могъщ, това ни казва Ердоган“, така един от най-известните и репресирани журналисти разчита безпрецедентата акция на президента. Според него и лидерът на основната опозиционна Народно-републиканска партия Кемал Кълъчдароглу разсъждава по същия начин и затова до последно е отказвал да се включи в мега-проявата, и поради същите съображения се е съгласил, но е поставил условия. „Не може обаче да му се отрече на Ердоган, че през седмицата предприе някои стъпки в името на търсената подкрепа – Ататюрк се появи на сградата на управляващата Партия на справедливостта и развитието, поиска прошка от Аллах, оттегли всички дела срещу онези, които са го обидили или оклеветили и обяви, че им е простил, покани лидерите на НРП и Партията на националното движение в Аксарай и им поднесе благодарности, реабилитира осъдените по делата Ергенекон и Балйоз. Освен тези стъпки обаче той сервира и диаметрално противоположни като безотказния си инат – и да искат, и да не искат, казарми на Таксим ще има, категорично каза той. /Новият план за застрояването на площад Таксим и парка Гези в Истанбул провокира дълги масови протести през 2013 г., има десетки убити и ранени при сблъсъците със силите на реда, бел.авт./ Той торпилира процеса на мирното обединение като изолира от него Народно-демократичната партия /Демирташ/, а тя е най-важният сегмент. Той дори не се допитва до партиите в парламента при налагането на съдбовни за страната решения, а сега със знаме в ръка кани на митинг елиминираната опозиция, за да изложи като на витрина новия режим“, коментира Джан Дюндар. Журналистът призовава политиците, които ще участват в утрешния митинг и ще заклеймят опита за преврат да не забравят, че „с въвеждането на извънредното положение законността и справедливостта са игнорирани, Европейската конвенция за правата на човека е замразена, разследванията по корупционната афера от 17-25 декември са прекратени, Турция е изключена от релсите на Запада, медиите са под заколение, инакомислещите са обект на лова на вещици, политиката отдавна е в джамиите“. Дали си дават сметка, че от присъствието им на трибуната на митинга единственият печеливш е Аксарай /президентският дворец/, че това е знак за солиден кредит на доверие към правителството, а те все пак са лидери на опозицията, напомня Дюндар. Според него милионите национални знамена по митингите от дните след проваления преврат са като камуфлаж за натиска и беззаконията на извънредното положение, и не е работа на опозицията да помага за това. Който иска единство, е длъжен да слуша парламента и да се подчинява на закона, да не се намесва в работата на Върховния съд, да гарантира свободата на медиите, да се обърне към мирните политически средства и да не се противопоставя на народа, подчертава в коментара си Джан Дюндар. И призовава президента, ако изобщо е проумял идеите на Кемал Ататюрк, час по-скоро да извади религията от политиката. Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614/ По нареждане на президента Реджеп Ердоган митингът ще се предава в реално време и в останалите 80 турски провинции, където по площадите ще се монтират огромни видео-стени. „В едно и също време всички ще бъдем на крак и заедно – за един народ, едно знаме, една родина, една държава. Няма държава в държавата, какво означава паралелна държава? Знаете ли още къде ще има екран – в Пенсилвания, посланията ни ще се слушат там, където е неотложно“, заяви той, цитиран от всички турски медии. Ердоган подчерта, че поддръжниците на преврата са равностойни на терористи. Мащабните арести в цялата страна продължават с пълна сила, стотици студенти, творци, в това число комедиен артист, учени, преподаватели, крупни бизнесмени и др. са задържани по подозрение за връзки с групировката на Гюлен. Днес се съобщава за ареста на 36-годишния Серкан Гьолге, експерт в НАСА и завърнал се в отпуск в родния си град Антакия, провинция Хатай. Областният управител Ерджан Топаджа е издал заповедта за задържането му с аргумента, че по данни от разузнаването американският гражданин с турски корен е получил образованието си в училищата на Гюлен в Турция, по-късно с негова помощ се прехвърлил в САЩ за магистратура и докторат, след което е започнал работата си в НАСА и е бил вербуван за агент. При обиска у него е намерена банкнота от 1 долар със серията „F“, която е с валидността на удостоверение за членство в организацията на Гюлен. Съдът е постановил задържането му под стража. „Ловът на вещици“ в цяла Турция придобива застрашителни размери и никой не е застрахован, че няма да бъде обвинен в обвързаност с Гюлен, а Ердоган разпореди народът да излезе утре на площадите, но какво именно иска да покаже с тази акция, коментира днес главният редактор на в. „Джумхуриет“ Джан Дюндар. „Факт е, че в последните дни единството и обединението са най-голямата ни потребност, особено след толкова много разделение и не бих искал да изглеждам като обезпокоен от намерението управляващи и позиция да бъдат ръка за ръка на един общ митинг. Датата 15 юли е обременена с гореща чувствителност, но е ясно, че отказалите да се включат в митинга на площад Йеникапъ ще бъдат припознати и обвинени като участници в преврата, като сепаратисти и свързани с движението на Фетхуллах Гюлен. Не е наша работа да се молим на властта, а сме длъжни да я анализираме“, пише Дюндар и припомня трудно взетото и в последния момент решение от Народно-републиканската партия /НРП/ да се присъедини към грандиозната проява утре в Истанбул. Според него има няколко причини за упорството на Ердоган на трибуните на Йеникапъ непременно да присъства и опозицията и основната е в целта му да демонстрира мощта си пред очите на света. „Ердоган иска да покаже, че уж неправилно е диагностицирал опозицията, обаче нито един от лидерите й не е подкрепил опита за преврат. И ето като един конституционно легитимен президент е на еднакво отстояние от всички партии. И как по много въпроси не е разбирал опозицията, която правилно му обяснявала какво е Гюлен, затова най-подходящо е да подели трибуната и славата си с нейните водачи. С този компромис той смята, че ще парира всякакви последващи опити за противодействие. Останах съвсем сам на света, но ако привлека опозицията до себе си, ще изглеждам могъщ, това ни казва Ердоган“, така един от най-известните и репресирани журналисти разчита безпрецедентата акция на президента. Според него и лидерът на основната опозиционна Народно-републиканска партия Кемал Кълъчдароглу разсъждава по същия начин и затова до последно е отказвал да се включи в мега-проявата, и поради същите съображения се е съгласил, но е поставил условия. „Не може обаче да му се отрече на Ердоган, че през седмицата предприе някои стъпки в името на търсената подкрепа – Ататюрк се появи на сградата на управляващата Партия на справедливостта и развитието, поиска прошка от Аллах, оттегли всички дела срещу онези, които са го обидили или оклеветили и обяви, че им е простил, покани лидерите на НРП и Партията на националното движение в Аксарай и им поднесе благодарности, реабилитира осъдените по делата Ергенекон и Балйоз. Освен тези стъпки обаче той сервира и диаметрално противоположни като безотказния си инат – и да искат, и да не искат, казарми на Таксим ще има, категорично каза той. /Новият план за застрояването на площад Таксим и парка Гези в Истанбул провокира дълги масови протести през 2013 г., има десетки убити и ранени при сблъсъците със силите на реда, бел.авт./ Той торпилира процеса на мирното обединение като изолира от него Народно-демократичната партия /Демирташ/, а тя е най-важният сегмент. Той дори не се допитва до партиите в парламента при налагането на съдбовни за страната решения, а сега със знаме в ръка кани на митинг елиминираната опозиция, за да изложи като на витрина новия режим“, коментира Джан Дюндар. Журналистът призовава политиците, които ще участват в утрешния митинг и ще заклеймят опита за преврат да не забравят, че „с въвеждането на извънредното положение законността и справедливостта са игнорирани, Европейската конвенция за правата на човека е замразена, разследванията по корупционната афера от 17-25 декември са прекратени, Турция е изключена от релсите на Запада, медиите са под заколение, инакомислещите са обект на лова на вещици, политиката отдавна е в джамиите“. Дали си дават сметка, че от присъствието им на трибуната на митинга единственият печеливш е Аксарай /президентският дворец/, че това е знак за солиден кредит на доверие към правителството, а те все пак са лидери на опозицията, напомня Дюндар. Според него милионите национални знамена по митингите от дните след проваления преврат са като камуфлаж за натиска и беззаконията на извънредното положение, и не е работа на опозицията да помага за това. Който иска единство, е длъжен да слуша парламента и да се подчинява на закона, да не се намесва в работата на Върховния съд, да гарантира свободата на медиите, да се обърне към мирните политически средства и да не се противопоставя на народа, подчертава в коментара си Джан Дюндар. И призовава президента, ако изобщо е проумял идеите на Кемал Ататюрк, час по-скоро да извади религията от политиката. Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614/ САЩ, където живее обвиненият в организиране на опита за преврат проповедник Фетхуллах Гюлен, предаде кореспондентът на БГНЕС. Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614 Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614/ Истанбул, ще се излъчва на живо и в Пенсилвания, САЩ, където живее обвиненият в организиране на опита за преврат проповедник Фетхуллах Гюлен, предаде кореспондентът на БГНЕС. Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614/ Истанбул, ще се излъчва на живо и в Пенсилвания, САЩ, където живее обвиненият в организиране на опита за преврат проповедник Фетхуллах Гюлен, предаде кореспондентът на БГНЕС. Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614/ Истанбул, ще се излъчва на живо и в Пенсилвания, САЩ, където живее обвиненият в организиране на опита за преврат проповедник Фетхуллах Гюлен, предаде кореспондентът на БГНЕС. Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614/

Създаване на условия за високо благосъстояние на българските граждан

 НАЦИОНАЛНИ ЦЕЛИ И ПРИОРИТЕТИ ЗА УСТОЙЧИВО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ  Екип от български учени и интелектуалци (по инициатива на акад. Стефан Воденичаров) 2. Създаване на условия за високо благосъстояние на българските граждани 2.1. Предпоставки за икономически растеж и финансова стабилност През последните няколко години България постигна известен напредък в пренасочването на своята икономическа политика от вътрешното търсене към експортно-ориентиран растеж. По-малък напредък се регистрира в пренасочване на производствената структура към по-високотехнологични стоки (и услуги) и поетапното преодоляване на структурния капан, базирани на предимства като ниските възнаграждения и трудоемки производства, свързани с прилагането на нискоквалифициран труд. Въпреки наблюдаваната все още структурна слабост и забавилото се преструктуриране на икономиката, идните години предлагат както възможности, така и натиск за започване на експортно-ориентираната експанзия. Поради малкия размер на икономиката, дори един застой, или пък бавно възстановяване на европейската икономическа среда, предлагат нови възможности за догонващите страни. Очевидно е, че необходимите стъпки трябва да се направят във вътрешен план и да бъдат концентрирани в две направления. На първо място, капацитетът на икономиката да привлича инвестиции трябва да се подобрява постоянно в период на засилена глобална конкуренция за пазари, капитали, технологии, квалифицирана работна ръка, висококачествени услуги, кредити, ориентирани към бъдещо развитие, стратегически съюзи и др. На второ място, трябва да бъдат идентифицирани и ефективно използвани нови начини и средства за инкорпориране във все по-дълбокото международно разделение на труда като цяло, и глобалната мрежа от транснационални компании в частност. Изграждането на капацитета за привличане на нови инвестиции и производства включва:  подобряване на общата икономическа среда чрез по-сериозно премахване на различните икономически и институционални пречки;  създаване на синергия между структурата на висшето образование и търсенето на квалифицирани работници от страна на бизнеса/пазара на труда;  подобряване на качеството на образованието, като се започне от началното училище – дългосрочна инвестиция, която може да донесе резултати след около 15 до 20 години;  осигуряване на повече средства за целево-ориентирани и ориентирани към бъдещето изследвания (в природните, биологичните и не на последно място, в социалните науки);  инвестиране в качествено подобряване на физическата инфраструктура като основен канал за по-добър и по-евтин достъп до съседните пазари и в същото време косвено привличане на вниманието на международните инвеститори, интересуващи се от по-голям регионален пазар;  създаване на Национален съвет по конкурентоспособност с цел да се определят приоритетите в средносрочен и дългосрочен план по отношение на експортно-ориентирания растеж на България. Средносрочната стратегия за развитие въз основа на експортно-ориентиран и устойчив растеж трябва да постави в центъра на вниманието следните въпроси:  Кои са секторните приоритети на експортно-ориентирания растеж;  Кои държави и/или региони трябва да се разглеждат като пазари, стимулиращи търсенето на стоки и услуги, произведени в България (пазарите 16 на ЕС в рамките на един диференциран подход, неизползвани възможности в новите страни-членки, по-голямо внимание към Западните Балкани и специално внимание по отношение на бързо развиващите се пазари, най-вече Китай, Далечния Изток , Близкия изток и Русия);  Как може да се комбинира експортно-ориентиран модел с привличане на преки чуждестранни инвестиции, както по отношение на желаната структура на производството и износа, така и на географската ориентация на доставките (тук вниманието трябва да се съсредоточи върху потоците на търговски капитал от Китай, Близкия изток ,Русия и в по-малка степен, върху някои други бързо развиващи се икономики, както и задълбочаването на дългосрочните контакти с глобално опериращи транснационални фирми);  Да се остави известно поле за действие за откриване и възползване от нововъзникващите „нишови пазари“ в различните страни по различно време. По отношение развитието на публичните финанси трябва ясно да се заяви, че стимулиращите растежа публични разходи са инвестиции в образование (подобряване на човешкия капитал – знания, разбиране, умения), здравеопазване (повишаване на производителността на труда и продължителността на живота в добро здраве) и икономическа инфраструктура. В тази връзка е необходимо решително увеличаване на публичните (текущи и инвестиционни) разходи и радикални промени (т.е. „пари плюс реформи”) в три основни направления:  образование (с акцент върху училищното образование);  здравеопазване (развитие на първичната извънболнична медицинска помощ и оптимизиране на болничната мрежа);  икономическа инфраструктура – основно води (водоснабдяване, канализация, пречистване и хидромелиорации) и транспорт (републиканска пътна мрежа, железопътна инфраструктура, пристанища и летища). Интегритетът на българското общество и устойчивото развитие на националната икономика изискват по-справедлива и рационална данъчна система. Необходими са (смели) реформи в нормативната уредба на данъчното облагане у нас, които:  да възстановят „достойнството” на подоходното данъчно облагане (чрез отмяна на плоския пропорционален данък върху личните доходи, „динамизиране” на корпоративното подоходно облагане и други мерки);  да намалят тежестта на косвените данъци върху потреблението (чрез въвеждане на намалена ставка на ДДС, увеличаване на прага за задължителна регистрация по Закона за ДДС и балансирана акцизна политика);  да повишат значението на имущественото данъчно облагане (чрез разширяване на данъчната основа, прогресивност на данъчното облагане и намаляване на данъчните облекчения). За оценка на въздействието се говори отдавна, но държавата все още е длъжник на обществото в това отношение. Крайно време е оценката на очакваните/действителните последици (разходи, ползи и преразпределителни ефекти) от предлаганите/действащите нормативни актове (закони, постановления, наредби и др.) да се регламентира и институционализира подобаващо. Това ще гарантира:  по-добри, по-отговорни и по-прозрачни политически решения;  по-малко, по-ясни и по-качествени нормативни актове; 17  достойно (и национално отговорно) участие в нормотворческия процес на ниво ЕС. За осигуряването на качествен растеж на страната (на макро ниво) е важно да се идентифицират и стимулират секторите, които са ключови за създаването на предпоставки за устойчив растеж в дългосрочен план. Става въпрос за изясняване на въпроса кои са основополагащи отрасли за България и допринасят за повишаване на ефективността на икономиката като цяло, в т.ч. на производителността и международната конкурентоспособност на страната ни. За реализирането на качествен растеж на микро ниво е важно да се осигурят условията за т. нар. добър растеж в компаниите, който подсилва ефекта от създаването на стойност. Това означава съобразяване с концепцията за икономическата добавена стойност (EVA), която е много полезен индикатор за бизнесите, които са истински привлекателни за инвеститорите. Необходимо е идентифициране и стимулиране на стойност в дългосрочен план, респективно за реализиране на добър растеж. Чуждите инвестиции до кризата не допринесоха съществено за повишаване на конкурентоспособността на българската икономика, те не доведоха до значима промяна в технологичната готовност и иновативното развитие на бизнеса. Това е така, тъй като голяма част от инвестициите бяха насочени към сектори с ниска добавена стойност - строителство, търговия, недвижими имоти. Усилията по привличане на чуждестранни инвестиции в страната следва да се насочат приоритетно към сектори с възможности за висока добавена стойност, като например:  електротехника и електроника;  информационни и комуникационни технологии;  аутсорсинг;  земеделие и хранително-вкусова промишленост;  машиностроене и по-специално транспортно оборудване;  транспорт и логистика;  здравеопазване и фармацевтика;  химическа промишленост и производство на изделия от каучук и пластмаса. Стимулирането на земеделието от своя страна предполага необходимост от възстановяване на хидромелиоративните съоръжения, което предопределя и едно от направленията на публичните инфраструктурни инвестиции. България е с отлични изходни предпоставки и за развитието на биологично земеделие, което е с възможности за реализирането на висока добавена стойност. Като цяло очакванията на чуждестранните инвеститори в България са свързани с намаляване на административните пречки пред бизнеса, изкореняване на корупцията, подобряване на инфраструктурата, поддържане на стабилна политическа среда, подобряване работата на администрацията и съдебната система. Особено чувствителни са инвеститорите по отношение на регулативните режими, които се нуждаят от сериозно опростяване. В дългосрочен план държавата следва да се намесва предимно с ограничен набор от икономически мерки, например чрез насърчаване на иновациите и на предприемачеството в определени сектори. Да се стимулират инвеститорите сами да намерят най-перспективните производства от гледна точка на възможностите за създаване на висока добавена стойност. 18 В краткосрочен план за реалния сектор е важно и първоначалното стимулиране на растежа посредством активизиране на вътрешното потребление - домакинско, колективно и инвестиционно. За целта е оправдано да се използват част от публичните ресурси. Изходни предпоставки Колкото и спорна да изглежда (от сегашна гледна точка) специализацията на България в рамките на СИВ, тя все пак осигуряваше номинални положителни темпове на растеж, но при натрупване на огромни вътрешни и външни дисбаланси. С разпадането на СИВ се разруши и съществуващия модел на икономически растеж. В продължение на няколко години след това България отбелязваше отрицателни прирасти на БВП, съпроводени с нарастваща безработица, галопираща инфлация и бързо декапитализиране на икономиката. Факторите допринесли за този спад бяха много, при това не само икономически. Безспорна обаче беше липсата на ясен икономически модел, който да се следва от бързо сменящите се правителства. Чак в началото на новото столетие се оформи (макар и по-скоро стихийно) някакъв модел на растеж, който беше основан на нарастващи обеми външно финансиране, водещо до нарастването на вътрешното потребление и съответно по-висок растеж. Това обаче беше съпроводено с рязко влошаване на текущата сметка на платежния баланс и нарастване на външната задлъжнялост на частния сектор. В условията на бързо нарастващ внос и растящо вътрешно потребление бюджетните приходи растяха с по-бързи темпове, отколкото БВП, което породи появата на бюджетни излишъци. Въпреки наличието на бюджетни излишъци, фискалната политика през тези години беше определено про-циклична, а номиналните размери на излишъците не можеха да компенсират прегряването на икономиката, намерило израз в нарастване на ценовото равнище и на преобладаващата част от финансовите и реални активи. Глобалната финансова криза и отражението й върху българската икономика всъщност сложиха край на един модел на развитие, който очевидно не беше устойчив в по-дългосрочен план. Основният проблем беше в структурата на чуждестранните инвестиции, която не беше насочена към търгуемия сектор, а преди всичко към недвижимите имоти и финансовия сектор. Такава структура на инвестициите насърчаваше предимно строителството, което е силно про-цикличен сектор и негативните резултати не закъсняха. Размерите на дефицита по текущата сметка надхвърлиха 25 % от БВП, което само по себе си бе много тревожно, но още по-притеснително бе рязкото влошаване на международната инвестиционна позиция, чиито негативни стойности преминаха границата на 100 % от БВП. Ако могат да се извлекат някакви позитиви от кризата, то те са свързани с необходимостта от преосмисляне на цялостния модел на развитие наложил се през последното десетилетие. Доколкото българската икономика продължава да изпитва недостиг на капитали, финансирането отвън по необходимост ще продължи да играе важна роля. Въпросът следователно се свежда до формата на това финансиране – дали трябва да се залага на възстановяване на потоците от преки чуждестранни инвестиции, или трябва да се форсира износът, който да осигури необходимите финансови ресурси за необходимите инвестиции в реални активи, които да осигурят устойчив икономически растеж. Експортно-ориентираният растеж като единствена алтернатива Експортно-ориентираният растеж се основава на насърчаване и подкрепа на износа, който да осигурява необходимите обеми от чуждестранна валута. Рационалността на този подход се корени във възможностите на външната търговия да бъде и източник на икономически растеж в смисъл, че помага за по-ефективното 19 разпределение на ресурсите както в рамките на отделно взета страна, така и между различни страни и региони. Освен това, износът е ефективно средство за въвеждане на нови технологии и придобиване на нови знания, което влияе стимулиращо върху растежа. С други думи, нарастването на износа играе важна роля в общия процес на икономически растеж, като оказва положително влияние както на търсенето, така и на акумулирането на капитали. От друга гледна точка, с нарастването на износа се увеличават и импортните възможности на икономиката, което също влияе благоприятно на растежа. Емпиричните данни категорично показват, че отвореността на икономиката и експортно-ориентираният растеж донесоха големи ползи за редица развиващи се страни. Многобройни са примерите както в Югоизточна Азия, така и в Централна и Южна Америка. През последните няколко десетилетия няма нито един случай на икономика, която да е регистрирала високи и стабилни темпове на икономически растеж, без това да е било съпроводено със значително увеличение на обемите на външната търговия. При избора на възможните политики в краткосрочен план следва да изходи от икономическите дадености, а те са, че българската икономика се характеризира с висока степен на отвореност и външноикономическите фактори винаги са имали изключително важно значение за развитието. Тази особеност на националното стопанство се запазва и дори нараства през последните две десетилетия. Доколкото това до голяма степен е предопределено както от историческото развитие и географското местоположение, така и от редица икономически фактори, страната ни на практика няма разумна алтернатива на все по-тясна интеграция в европейското и световно стопанство. Въпреки че това се разбира и споделя както от всички икономисти, така и от всички политици, наличието на съгласие не прави задачата за оптимално използване на външния сектор по-малко сложна. Само до преди 25 години в политически разделена Европа страните от ЦИЕ нямаха възможността да се включат в международната тенденция на експортна ориентация. Разбира се, всички тези държави бяха фундаментално зависими от бившия съветски пазар, но функционирането на този пазар коренно се различаваше от това на глобалния пазар. Следователно, тяхната международна конкурентоспособност, критичен фактор за успешното експортно ориентиране, нямаше как да бъде измерена правилно, а ако въобще беше измервана се оказваше, че до голяма степен те са неконкурентоспособни на западните пазари, а техните потенциално конкурентни стоки срещаха високите бариери на протекционизма. Без да се навлиза в детайли, няколко фактора обясняват не само приложимостта, но и необходимостта от експортно-ориентирана стратегия.  На първо място, за много промишлени стоки, ограничените вътрешни пазари не предлагат възможността за развитие на производства, които да бъдат конкурентоспособни в международен план въз основа на икономии от мащаба. Тук трябва да се отбележи, че размерът на пазара силно зависи от доходите на населението, а не от размера на населението, както често грешно се приема.  Второ, конкурентните предимства, насърчаващи растежа, могат да бъдат използвани изцяло само ако националната икономика се ориентира към чуждестранни пазари.  На трето място, експортната ориентация подобрява специализацията и оказва допълнително положително въздействие както върху производствата, възползващи се от икономиите от мащаба, така и върху вноса на стоки, които се вграждат в продукцията, предназначена за износ. Тук трябва да се подчертае колко е важно една страна да бъде отворена към 20 вноса, който може да замени неконкурентоспособно вътрешно производство – главна пречка пред реализирането на конкурентоспособен износ, който се основава на вграждането на по-евтини и по-качествени вносни стоки.  Четвърто, в резултат от отвореността, експортно-ориентираните държави често се възползват не само от по-конкурентоспособен внос, но се радват и на ползите от трансфера на технологии и ефективни мениджърски методи.  На пето място трябва да се спомене ролята на преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) – в повечето случаи чрез тях навлизат нови технологии, които играят централна роля в успешния експортно-ориентиран растеж.  Шесто, ключов външен фактор за успешната експортно-ориентирана стратегия е отвореността, размерът и динамиката на международните/ регионалните пазари. Търговската либерализация, било то на глобално ниво или в рамките на регионални или дори двустранни споразумения за свободна търговия, генерира значим и позитивен стимул за отваряне на икономиката и предлага нови възможности за износ. Не бива да се пренебрегва също факта, че сътрудничеството с чуждестранни (както транснационални, така и малки и средни) компании често отваря външните пазари за вътрешната продукция и насърчава експортно-ориентирания модел на растеж. Може да се обобщи, че България трудно може да предпочете стратегия, която да не е базирана на нарастваща експортна ориентация. Създаването на условия за устойчив и висок растеж с реална възможност за догонващо икономическо развитие по неизбежност преминава през по-задълбочено участие в международното разделение на труда. Намаляването на загубите (и съответно увеличаването на печалбите) има нужда от последователна и дългосрочна икономическа и социална стратегия. Това определено не трябва да е за сметка на връщане към развитие, базирано на вътрешното търсене, което не би могло да доведе нито до растеж, нито до догонващо икономическо развитие, а в същото време, изглежда неустойчиво дори в краткосрочен или средносрочен план. Какво може и следва да се направи в краткосрочен план През последните години България постигна известен напредък в пренасочването на своята икономическа политика от вътрешното търсене към експортно ориентиран растеж. По-малък напредък се регистрира в пренасочване на производствената структура към по-високотехнологични стоки (и услуги) и поетапното преодоляване на структурния капан, базирани на предимства като ниските възнаграждения и трудоемки производства, свързани с прилагането на нискоквалифициран труд. Въпреки наблюдаваната все още структурна слабост и забавилото се преструктуриране на икономиката, идните години предлагат както възможности, така и натиск за започване на експортно-ориентираната експанзия. Поради малкия размер на икономиката, дори един застой, или пък бавно възстановяване на европейската икономическа среда, предлагат нови възможности за догонващите страни. Очевидно е, че необходимите стъпки трябва да се направят във вътрешен план и да бъдат концентрирани в две направления.  На първо място, капацитетът на икономиката да привлича инвестиции трябва да се подобрява постоянно в период на засилена глобална конкуренция за пазари, капитали, технологии, квалифицирана работна ръка, висококачествени услуги, кредити, ориентирани към бъдещо развитие, стратегически съюзи и др.  На второ място, трябва да бъдат идентифицирани и ефективно използвани нови начини и средства за инкорпориране във все по-дълбокото 21 международно разделение на труда като цяло, и глобалната мрежа от транснационални компании в частност. Изграждането на капацитета за привличане на нови инвестиции и производства включва:  подобряване на общата икономическа среда чрез по-сериозно премахване на различните икономически и институционални пречки;  създаване на синергия между структурата на висшето образование и търсенето на квалифицирани работници от страна на бизнеса/пазара на труда;  подобряване на качеството на образованието, като се започне от началното училище – дългосрочна инвестиция, която може да донесе резултати след около 15 до 20 години;  осигуряване на повече средства за целево-ориентирани и ориентирани към бъдещето изследвания (в природните, биологичните и не на последно място, в социалните науки);  инвестиране в качествено подобряване на физическата инфраструктура като основен канал за по-добър и по-евтин достъп до съседните пазари и в същото време косвено привличане на вниманието на международните инвеститори, интересуващи се от по-голям регионален пазар;  създаване на Национален съвет по конкурентоспособност (подобен на този, установен в Румъния през октомври 2011 г.) с цел да се определят приоритетите в средносрочен и дългосрочен план по отношение на експортно-ориентирания растеж на България. Средносрочната стратегия за развитие въз основа на експортно-ориентиран и устойчив растеж трябва да постави в центъра на вниманието следните въпроси:  Кои са секторните приоритети на експортно-ориентирания растеж;  Кои държави и/или региони трябва да се разглеждат като пазари, стимулиращи търсенето на стоки и услуги, произведени в България (пазарите на ЕС в рамките на един диференциран подход, неизползвани възможности в новите страни-членки, по-голямо внимание към Западните Балкани и специално внимание по отношение на бързо развиващите се пазари, най-вече Китай, Далечния Изток, Близкия изток и Русия);  Как може да се комбинира експортно-ориентиран модел с привличане на преки чуждестранни инвестиции, както по отношение на желаната структура на производството и износа, така и на географската ориентация на доставките (тук вниманието трябва да се съсредоточи върху потоците на търговски капитал от Китай, Близкия изток ,Русия и в по-малка степен, върху някои други бързо развиващи се икономики, както и задълбочаването на дългосрочните контакти с глобално опериращи транснационални фирми);  Да се остави известно поле за действие за откриване и възползване от нововъзникващите „нишови пазари“ в различните страни по различно време. Експортно-ориентираната стратегия може да бъде подкрепена и от редица инструменти като някои от тях са:  Частично географско преориентиране по отношение на външната търговия и произхода на ПЧИ, както в рамките на ЕС (към по-динамични и конкурентоспособни партньори в т. ч. новите страни-членки), така и извън ЕС;  Ясни преференции към предпочитани сектори (виж списъка по-горе), без да се нарушават правилата за конкуренция на ЕС и чрез избягване на изкривяваща пазара намеса от страна на държавата в развитието на икономиката;  Внимателен анализ на възможностите за експортно-ориентирано заместване на вноса, което означава, че все по-голяма част от внесените стоки, 22 използвани в експортно-ориентирано производство, да се произвеждат в България от местни или чуждестранни (предимно малки и средни) компании, разбира се, при спазване на принципа продуктът да е със същото качество и по-конкурентна цена или да предлага същата цена, но с по-добро качество, или в най-оптималния случай, по-високо качество в съчетание с по-конкурентни цени и условия на доставка;  Подпомагане на експортно-ориентирания растеж на малките и средни фирми по три различни начина: включването им (като дъщерни дружества) в мрежата от производството и услуги на транснационалните компании, работещи в България за износ; превръщането им в автономни и преки износители на различни стоки и услуги (в началото предимно към съседните пазари като Румъния, Западните Балкани, някои от новите страни-членки, но също така към Гърция, Турция и Украйна) и най-накрая, развиване на конкурентните им предимства и успешното им конкуриране с чуждестранни компании в избрани сектори на българския потребителски (или инвестиционен) пазар (със специален фокус върху храните и други основни сектори, произвеждащи потребителски стоки);  Създаване на капацитет за структурно обновяване в рамките на даден сектор (от текстил до машини) на производствени предприятия в България, ръководени от транснационалните компании. Успехът на тези усилия със сигурност се нуждае от тясно сътрудничество с транснационалните компании, но също така и постоянно подобряване на бизнес средата в страната, както и следеното отблизо на развитието на международния бизнес, влияещ върху глобалната позиция и бизнес перспективите на съответните компании;  Структурно модернизиране, което обикновено означава по-високо ниво на технологиите, включени в производството, заетост на по-високо квалифицирани работници и по-висока вътрешна добавена стойност, което на определен етап да се съсредоточи върху изграждане на стратегически клъстери със значителни ефекти на синергия и разпростиране на положителните ефекти към различни сектори и области на икономиката;  Ефективното сътрудничество с експортно-ориентираните транснационални компании изисква продължителни усилия на изграждане на мрежа, както на нивото сътрудничество в областта на производството, така и на ниво правителство и неговите високопоставени представители, отговарящи за икономическите политики на страната;  Трябва внимателно да се идентифицират възможности произлизащи от трансферите от ЕС и как те биха могли да се използват по най-ефективен начин за подпомагане на експортно-ориентиран растеж, включително и експортната ориентация на малките и средни предприятия и структурната модернизация на производството и/или предоставянето на услуги от страна на чуждестранни предприятия, намиращи се в България. В заключение, България е малка и по-слабо развита страна с наслоени проблеми както от времето на плановата икономика, така и след прехода към пазарно-ориентирана икономика. Страната разполага с много ограничен вътрешен пазар, а нейната икономическа отвореност (и уязвимост) е значителна и продължава да нараства. От тази ситуация няма друг изход освен прилагане на икономическа стратегия, основана на експортна ориентация, не само въпреки вялото търсене на нейните основни външни пазари, но и заради намаляващата роля на други фактори, които допринасят за устойчивия растеж (главно ръста на вътрешното търсене). Инвестициите могат и следва да станат важен фактор за по-висок растеж само ако те са насочени в експортно-ориентирани, а оттам и конкурентни производствени дейности и услуги. 23 Ясно е, че експортно-ориентираната стратегия прави една малка икономика по-зависима от външни развития и може най-малкото временно да увеличи икономическата и финансова уязвимост. Въпреки това, другият подход, базиран на протекционизъм, растеж, генериран от вътрешното търсене и активно гледащи навътре политици и общество, не води до устойчив растеж, а още по-малко би могъл да роди конкурентоспособен играч в очертаващата се глобална среда на XXI век. Двойната задача на отговорната икономическа политика се състои в създаване на благоприятна среда за устойчив експортно-ориентиран растеж, но в същото време и в свеждането до минимум на рисковете, произтичащи от по-високото ниво на уязвимост. Това в никакъв случай не е лесна задача, но пред малките страни не съществува друг път за реализиране на устойчив растеж и постепенно достигане на по-високо ниво на технологично развитие, структурна конкурентоспособност и в крайна сметка постигане на основната цел – по-висок (и устойчив) жизнен стандарт на голяма част от обществото. Необходими стъпки за прилагане на експортно-ориентиран модел на растеж Предвид степента на отвореност на икономиката, вътрешната икономическа политика трябва да се превърне в „производна” на външноикономическата, т.е. мерките на вътрешната политика трябва да се насочват към реализиране приоритетите на външната политика. В тази връзка могат да се откроят три основни момента в развитието на външноикономическите отношения на България, които следва да насочват външноикономическа политика занапред: глобализация, европейска интеграция, регионално сътрудничество. Понастоящем външноикономическите отношения в света са до голяма степен систематизирани в рамките на различни многостранни споразумения, регионални договорености и двустранни спогодби. Строго установените правила за търговия, залегнали в тях, създават условия за предсказуемост и по този начин улесняват деловите среди. На основата на тези договорености се постига по-добър достъп до пазарите на контрагентите и се осигуряват условия за нарастване на износа. Всичко това подпомага превръщането на българския пазар в неразделна част от единния европейски пазар, представляващ област без вътрешни граници, в която е гарантирано свободното движение на стоки, услуги, хора и капитали. В по-конкретен план съществуват различни насоки за стимулиране на икономическия растеж чрез по-активно включване на българската икономика в международното разделение на труда. По-важните от тези насоки могат да се систематизират както следва:  Ключов фактор е повишаването на производителността и конкурентоспособността чрез внедряване на съвременни технологии и иновации. Освен традиционните инструменти (преки чуждестранни инвестиции, трансфер на технологии и ноу-хау) държавата следва да изиграе решаваща роля в насърчаването на научноизследователската и развойна дейност. Крайната цел на такава политика и скъсването с многогодишната практика на износ на трудоемки стоки с ниска степен на добавена стойност в полза на капиталоемка продукция, която заема доминиращ дял във външната търговия на ЕС;  Смекчаване и последващо преодоляване на проблема с ниската конкурентоспособност на българските продукти, особено на селскостопанските. Постигането на тази цел ще изисква постепенно, но устойчиво нарастване на усвоените средства от еврофондовете и прилагане на целенасочена политика за развитието на селските райони;  Улесняване достъпа на българските фирми до единния пазар на ЕС чрез засилено участие в системата за взаимно признаване на сертификатите 24 и сертификационните процедури. Това ще намали значително разходите по износа особено в отраслите на млекопреработващата, месодобивната и месопреработващата промишленост, които са с признат огромен потенциал;  Идентифициране на фирмите с потенциал за излаз и конкурентно поведение в общия европейски пазар. Тези фирми следва да се подпомагат с целево насочени програми и проекти, включително по създаването на партньорски взаимоотношения с водещи чужди фирми. След закриването на Агенцията за малки и средни предприятия, тези функции следва да се поемат от Министерство на икономиката и отчасти от агенцията за чуждестранни инвестиции;  Насърчаване използването на инструменти като публично-частното партньорство при реализация на проекти финансиране от фондовете на ЕС;  Стимулиране инициативността и проактивното поведение на българските фирми за намирането на подходящи контрактори, включването им във високотехнологични субконтракторни вериги и в изграждането и функционирането на индустриални клъстери и предприемачески мрежи;  Облекчено кредититиране на износа и осигуряване на разнообразни финансови инструменти;  Осигуряване на държавно гарантиране и застраховане на експортните кредити, насочено към фирмените и банкови кредити с цел създаване допълнителни стимули не само за износителите, но и за финансово- кредитните институции;  Търсене на възможности за данъчни и митнически облекчения за експорта, в т.ч. освобождаване от мита, данъци, такси и акцизи; връщане на вече платени данъци и мита при износа; предоставяне на данъчни, митнически и други преференции на чуждестранни .инвестиции по повод повишаване конкурентостта и експортността на местното производство;  Специфични форми на експортни преференции - привилегирован достъп до произвежданите суровини, комунални услуги (електро- и водоснабдяване и т.н.); транспортиране на експортни стоки по занижени тарифи; паспортни, визови и др. преференции. Насоки за развитие на реалния сектор Необходимост от осигуряване на качествен растеж на макро и микро ниво Когато се търси растеж на икономиката, на преден план следва да излезе въпросът за качеството на този растеж. Многобройни са примерите от последните години, когато определени страни отбелязваха впечатляващи темпове на растеж в продължение на недълъг период от време, предизвикваха възхищението на наблюдатели и анализатори по цял свят и, разбира се, бяха сочени за пример. След това неизбежно се случваше „неочакван срив“ във финансовата система и икономиката като цяло, като основното обяснение за подобно развитие е лошото качество на растежа. За недопускането на подобен сценарий в бъдеще е необходимо да се съгласуват изискванията по отношение на качеството на растежа, едновременно на макроикономическо и на микроикономическо ниво. За осигуряването на качествен растеж на макро ниво е важно да се идентифицират и стимулират секторите, които са ключови за създаването на предпоставки за устойчив растеж в дългосрочен план. Става въпрос за изясняване на въпроса кои са основополагащи отрасли за България и допринасят за повишаване на ефективността на икономиката като цяло, в т.ч. на производителността и международната конкурентоспособност на страната ни. 25 За постигането на качествен растеж на микро ниво е важно да се направи разграничение между т. нар. добър растеж и лош растеж на ниво компания. Добрият растеж подсилва ефекта от създаването на стойност. Лошият растеж подсилва ефекта от изяждането на стойност. За целта би трябвало да се стъпи на концепцията за икономическата добавена стойност (EVA), която е много полезен индикатор за бизнесите, които са истински привлекателни за инвеститорите. Необходимо е идентифициране и стимулиране на секторите, които са с най-висок потенциал за реализиране на икономическа добавена стойност в дългосрочен план, респективно за реализиране на добър растеж. Какво следва да се направи в това отношение? От една страна трябва се извърши задълбочен анализ на секторите/отраслите на България, за да се откроят бизнесите, които притежават трайни конкурентни предимства, дължащи се на: местоположение, специфични природни ресурси, квалификация на работната сила и т.н. От друга страна е полезно да се провери кои бизнеси/сектори са най-успешни в процеса на създаване на икономическа добавена стойност в някои от водещите икономики на настоящия етап. Всичко това се оказва още по-важно като се отчете фактът, че българският капиталов пазар е сред формиращите се капиталови пазари, а изискваната норма на възвръщаемост на тези пазари е значително по-висока отколкото на развитите капиталови пазари на САЩ, Западна Европа, Япония и др. Това се вижда на много места във връзка с подходите, които прилагат международните инвеститори, когато определят цената на собст

Работа на граждански договор

  Какво ми се случва? В момента си търся работа. Млад човек съм и основното, което ме интересува е да имам някаква работа, за да се издържам сам и да придобивам опит. На някои места ми предлагат да сключа граждански договор. Аз обаче все още обмислям. Чувал съм, че това става все по-често срещана форма на уреждане на “работните” отношения. Кога обаче се сключва граждански договор? Какви са разликите с трудовия договор? Какви права имам? Какво е граждански договор? Кога и в каква форма се сключва граждански договор? Граждански договор е договор, с които едно лице, наречено “изпълнител” се задължава по поръчка на друго лице/фирма, наречени “възложител” да предостави определен производствен резултат. В закона са уредени различни граждански договори като договор за предоставяне на фактическо действие (договор за изработка на рамки за картини напр. или на лого), договор за извършване на правни действия (договор за поръчка), договор за управление на търговско дружество и др. Мога да сключа граждански договор още като домоуправител на етажна собственост (ЕС). Договорът може да се сключи и в устна форма, но в практиката с оглед отчетността и доказването на подобни отношения, се налага писмената форма. Какви са разликите между гражданския и трудовия договор? Най-общо казано при гражданските договори не важат строгите правила за трудовите договори, което е и една от причините чрез сключване на граждански договори да се заобикаля трудовото законодателство. Контролът от страна на държавата е много по-слаб, тъй като става дума за свобода на договаряне, но аз като изпълнител имам и по-голяма свобода, напр. не съм “закотвен” в границите от 9.00 до 18.00 ч. – в дадения по-горе пример като домоуправител аз трябва да платя битовите сметки на ЕС в срок до 25-то число всеки месец, да събирам входните такси, да се грижа за проблеми с инсталациите и т.н., не е предвидено, че аз ще правя това от 9.00 до 18.00 ч., важен е резултатът. Т.е. при трудовия договор се предоставя работна сила в определен времеви интервал, а тук аз дължа определена стока или услуга. При трудовия договор всичко е строго фиксирано – място на работа, работно време, определени изисквания при извършването на работата. Друга разлика има по отношение на риска при осъществяване на работа, напр. от погиване на изработеното, ролите са разменени, при трудовия договор работодателят носи риска, при гражданския договор рискът е за мен. Правата ми като полагащ труд по граждански договор Законът дава редица права в полза на работниците/служителите, които ги защитават при полагане на зависим труд, т.е. по трудов договор. Аз, обаче, като страна по граждански договор не се ползвам от тях, в отношенията между мен и възложителя важи това, което сме договорили. Кои са някои от основните различия? възнаграждение – законът определя минимална работна заплата за страната в размер от 420 лв.; за гражданския договор няма такива правила – може да договорим и за 200 лв. отпуски и почивки – гражданският договор предполага по-кратък срок за предоставяне на резултата (услугата), съответно няма регламентация относно правото ми на отпуск и почивка – работя в срока, установен с договора, като нямам право на платен отпуск или да си взема почивка; правилата за прекратяване на граждански и на трудов договор са съвсем различни – те целят защита работника/служителя като по-слаба страна; гражданският договор се прекратява с предоставяне на уговорения резултат; правила за здравословни и безопасни условия на труд не важат при граждански договор; Като лице работещо по граждански договор, аз получавам закрила по отношение на много по-малко рискове в сравнение с лицата по трудов договор. Напр. задължителното общественоосигуряване включва единствено рисковете общо заболяване, старост и смърт. Не съм задължително осигурен за трудова злополука, професионална болест, майчинство,безработица. Като какво се плаща и дали се плаща зависи от това какъв е размерът на възнагражданието, което получавам, както и дали съм осигурен на друго правно основание, например трудов договор. Възложителят ми дължи внасяне на осигурителни вноски в пълен размер, ако ако месечното ми възнаграждение е равно или над една минимална работна заплата, след намаляването му с разходите за дейността, ако не съм осигурен на друго основание през съответния месец; ако съм осигурен на друго основание през съответния месец, независимо от размера на полученото възнаграждение. Внасят се и здравни осигуровки от възложителя върху получаваното от мен възнаграждение, като размерът им зависи от това дали гражданският договор е единственият ми източник на доходи или имам и трудов договор. И още нещо … Поради различията в правата на полагащите труд по граждански и по трудов договор, по-малкото задължения, които има възложителят и факта, че държавата регулира строго трудовите правоотношения, а гражданските договори се сключват между равнопоставени страни и изискванията към тях са само с оглед валидността на договорите, има работодатели, които предлагат сключването на граждански договор вместо трудов, като с това аз се лишавам от “закрилата” на закона като работник/служител, които бяха изброени. Правомощието да установи привиден граждански договор, прикриващ трудово правоотношение е на Инспекцията по труда, като ако при проверка тя установи подобно нарушение, го констатира с постановление, като се дава предписание на работодателя за сключване на трудов договор с работника – например, ако аз съм фотограф и в гражданският ми договор е записано, че заснемам събития на клиенти по възлагане на студиото, но при проверката се установи, че аз работя в самото студио от 9.00 до 18.00 всеки ден, налице е нарушение, тъй като аз предоставям не услуга, а работна сила и това отношение е трудово. Тъй като гражданският договор се третира като недействителен в този случай, тоест от гледна точка на закона той никога не е бил сключван, отношенията между мен и лицето, за което работя се уреждат от момента на тяхното започване като трудови, а този момент трябва да се установи от Инспекцията. Предписанието за сключване на договора е принудителна административна мярка спрямо работодателя, като отделно от това Инспекцията по труда може да му наложи глоба в размер от 1500 до 15 000 лв. Важно! Мога да полагам труд и по гражданско, и по трудово правоотношение едновременно, стига изпълняваната по тях дейност да не влиза в противоречие и да е извън установеното по трудовия договор работно време – например ако съм човек на изкуството, няма пречка да работя като преподавател в школа и да сключа граждански договор за направата на 10 картини с друго лице. Трябва ли да подавам годишна данъчна декларация? Отговорът е да. Необходимо ми е приложение № 3.   *Статията има за цел да очертае някои основни права и задължения, като няма претенции да бъде изчерпателна. Съветваме винаги да се консултирате с адвокат преди да предприемате правни действия.

Пропуснатите шансове на София

 Уважаеми г-н Здравков, Позволявам си да се обърна към вас с настоящото писмо, ръководен от следните чувства: Първо, от уважение към институцията, която оглавихте неотдавна, и ръководния пост, който заехте в нея. Имайте предвид, че корупцията е тежко заболяване на нашата съвременност, обхванало не само България, Европа и света, но и нашата любима София и Столичната община. Ни най-малко не се съмнявам във вашата професионална подготвеност и добри намерения, но ме е страх от състоянието на нашето общество и егоизма на неговите членове. Второ, заемате изключително важен, да не кажа ключов пост в развитието на столицата, която винаги е била водеща във всяко отношение в развитието на страната ни. Трето, много важно е във връзка с гореказаното какъв състав от хора ще подберете във вашия екип - на централно и районно равнище. Много важно е също така да използвате активно интелектуално-научния потенциал на столицата, да имате делови контакти с БАН, научните съюзи и професионални гилдии, и особено с тази на архитектите и художниците.  Четвърто, запознайте се много добре с историята на града, неговите традиции и "навици", защото има едно правило, че "нищо не започва от нас". В София винаги са работили много известни архитекти, не само от България, но и от чужбина. Имах щастието близо 10 години да работя с прекрасен екип от ваши колеги, които разработиха идейни проекти за развитието на града десетки години напред. Нито един сериозен, голям проект, реализиран в града в последните 26 години, не е плод на труда на тези великолепни архитекти, инженери и градостроители. А сега ще ви разкажа някои неща от моя скромен опит в столицата. Може би ще представлява определен интерес за вас с оглед изваждането на поуки за бъдещата ви дейност в града. По времето, в което започнах работа като кмет на София, се обръщаше особено внимание на равномерното регионално развитие на България. Сега като че ли на практика не е така. Регионалният министър се проявява главно със строителство на магистрали, може би защото това е престижно, особено с рязането на лентички в присъствието на телевизията, станало болестно състояние на съответните институции и личности. На развитието на София се гледаше като на част от развитието на страната и като на център на софийската агломерация. Ето защо ръководството на града мобилизира всички сили на столицата - архитекти, инженери, научни работници, творческите съюзи и пр. Създаден бе Обществен съвет за развитието на града. Предварителните анализи на градоустройственото развитие на града показаха, че той страда от някои, тъй да се каже, генетични заболявания.  Първо, градът ни се е развивал моноцентрично, т.е. с един градски център, в който са били струпани всички основни дейности на града и на столицата на държавата. Жилищата в този център са били изграждани от по-богатата прослойка граждани на столицата и страната. Това е довело до неравномерно развитие на града - с по-богат и уреден център и неугледна и не тъй приятна за обитаване периферия. За съжаление това заболяване се задълбочи в годините на демокрацията.  За ликвидиране на това неправилно развитие и за решаване на усложняващата се транспортно-комуникационна обстановка заложихме основно на промяна в структурата на града - от моно- към полицентрична, от град с един главен център в град с главен център и няколко вторични центрове. Бяхме решили да реализираме няколко пилотни проекта, където да покажем как би трябвало да изглеждат жилищните райони в София. Такъв проект бяхме заложили в Студентския град, който тотално бе провален с нахлуването на демокрацията Зона Б-5, със Здравно-възстановителния парк "Възраждане", Малинова долина и т.н. Нашите специалисти бяха заложили и на друга идея за излекуване на второто генетично заболяване - радиалната структура на транспортно-комуникационната система. Те предложиха и бе прието да се премине от радиална към радиално-кръгова система. Беше направена по-голямата част от най-вътрешния ринг - от Руски паметник по бул. "Скобелев" и бул. "Васил Левски" до бул. "Сливница", като се планираше да се направи пробивът по бул. "Ген. Николаев" от Сточна гара до предгаровия площад и по бул. "Мария-Луиза" да се стигне до ул. "Опълченска" и по нея - до Руски паметник. За съжаление и този проект бе забравен. Не бе изпълнен и проектът за ул. "Георги Каблешков" като дубльор на Южната дъга на Околовръстния път. Тази Южна дъга, въпреки че я откриваха гръмогласно няколко пъти, не е завършена в двата нейни много важни края - пресечката й със Самоковско шосе и пресечката с бул. "Цар Борис III", където и днес стават тежки задръствания. Предаването на обекти "алангле" е част от практиката в България, наложена от желанието за показност, под знака "Аз това ви направих и ако не беше управлението на Орешарски, щеше да има още много".  По време на "демокрацията" бяха забравени още два проекта: единият - за въвеждането на модерно ръководство на движението, а другият - засягащ болния въпрос за паркирането. Имаше решение и се планираше в София да се изгради АСУД - автоматична система за управление на движението. На ул. "Будапеща" беше построена сграда, където трябваше да бъдат поставени електронно-изчислителни машини за автоматична регулация на движението чрез система от видеокамери и светофари. И дотам. Какво се прави по въпроса - не знам.  По втория въпрос - за паркирането. Специалистите след проучване бяха стигнали до заключение, че при изграждане на необходим брой паркинги, не само буферни в крайните спирки на метрото, а и в самия град, платната на улиците ще се освободят от спрелите коли и проходимостта на тези улици и булеварди ще се увеличи до 50%, като се освободят и тротоарите за пешеходците. Предвиждаше се всички празни места в ЦГЧ или места с полуразрушени къщи да бъдат резервирани за изграждането на подземни и наземни многоетажни паркинги. Те прецениха, че за тази цел могат да бъдат използвани всички училищни дворове, където, освен подземни паркинги, биха могли да се изградят подземни спортни съоръжения като тренировъчни зали и плувни басейни. Подземни паркинги можеха да бъдат изградени и под някои от големите столични булеварди и площади, което е практика в немалко европейски градове И тези проекти бяха провалени по времето на т.нар. демокрация. Във връзка с кандидатурата на София за зимните олимпийски игри беше разработен цялостен план. София отпадна като кандидат-домакин. Но общият план можеше да бъде използван в определени части, а не захвърлен. В него се предвиждаше изграждането на голям закрит и до него открит стадион на терена срещу местността "Хладилника", където по-късно бе изграден голям мол. Със строителството на зала "Армеец" бе извършена пълна глупост - по указание "свише" тя беше съкратена в дължина с 10 м за икономия на средства. Тази икономия осакати този национален спортен комплекс и сега на него не могат да се провеждат международни лекоатлетически състезания. Други проекти, включени в общия план за кандидатурата на града като зимна световна столица, бяха свързани с развитието на Витоша като модерна спортна дестинация, а в местността "Малинова долина" трябваше да се изгради олимпийското село, което после щеше да се ползва като модерен столичен жилищен район. Но и тези проекти бяха забравени. Като споменавам неизпълнението и захвърлянето на проекти, тласкащи развитието на града много години напред, нека започна с тяхното изреждане: Уникалната идея за зелени клинове, спускащи се от Витоша до централните зони на града, заложена още в плановете на арх. Мусман. Нейната реализация започна с изграждането на НДК като връх на Южния парк, който започваше от подножието на Витоша, където бе положено началото на новата Ботаническа градина, и се стигаше, без да пресича нито една комуникация, до бул. "Патриарх Евтимий". В този огромен парк се предвиждаше да се изградят леки спортни обекти, както и обекти за духовна култура - под Правителствена болница се предвиждаше изграждането на летен театър за опера и балет. За съжаление великолепната идея за зеления клин беше смачкана от силата на финикийските знаци, което е престъпление по отношение на столицата Към това трябва да се добави и унищожаването на т.нар. Витошка яка. Истинско престъпление към града е и унищожаването на идеята за присъединяване на района на Погребите към Борисовата градина. Какво стана със свободния терен на старата Зоологическа градина? Нали там трябваше да бъде изграден Национален исторически музей с голям подземен паркинг, а не да се праща Националният исторически музей зад Околовръстното? Сега там е разположен разхитително един примитивен наземен паркинг. Защо се забави толкова и преработката на входа към Борисовата градина откъм стадион "Юнак"? И там ли собствениците на паркинга пречат на неговата реализация? Защо не се реализираха идеите за разширение и модернизация на Западния и Северния паркове? А какво стана с хидропарк "Искър" в източната част на София? Сега към него можеше да се присъедини и паркът "Врана". Защо се забави толкова построяването на парк "Възраждане", където навремето намерихме минерална вода и премахнахме замърсяващата района Сточна гара? Защо беше променена и схемата на метрото, изработена след сериозни проучвания от наши и чужди специалисти? Първият лъч на метрото беше планирано да минава под "Цариградско шосе" и в края да има отклонение към летището. По този начин се премахваше общественият наземен транспорт по "Цариградско шосе" и се облекчаваше движението. И друго нещо - тунелът под бул. "Драган Цанков" беше построен за трамвая, идващ от Студентския град. Той трябваше да мине под Перловската река и подпаважно да се движи по ул. "Граф Игнатиев" и ул. "Леге" и да стигне пл. "Македония". По този начин ул. "Граф Игнатиев" ставаше пешеходна, а пл. "Славейков" се освобождаваше от трамвая. Но засега всичко пропадна. Сега да премина към реализацията на две идеи, предизвикали обществения възторг - превръщането на бул. "Витоша" в пешеходна зона и построяването на АМ "Люлин".  Тези два реализирани проекта бяха разгледани навремето от специалистите на града и след задълбочен анализ бяха отхвърлени. Защо? За бул. "Витоша". София в исторически аспект се е изграждала върху комуникационния кръст изток - запад ("Цариградско шосе", бул. "Цар Освободител", бул. "Тодор Александров") и север - юг (бул. "Мария-Луиза" и бул. "Витоша"). Прекъсването на тази традиция едва ли е най-доброто решение. За проверка на това решение по "мое време" експериментално затворихме "Витошка". Въпреки че преди това бяхме модернизирали бул. "Христо Ботев" като дубльор на "Витошка", се получи неблагоприятно развитие на транспортните връзки в ЦГЧ. Беше разработена друга идея по подобие на Париж и Берлин, където под булевардите се построяваха паркинги ("Шан-з-Елизе") и метро ("Курфюрстендам"), а отгоре се запазваше автомобилното движение. Нашите специалисти предвиждаха метрото по бул. "Витоша" да се построи по открит способ - като първо ниво, над него, като второ ниво, паркинги. Над тях, като трето ниво, се предвиждаше да минава автомобилното движение. За сметка на премахнатите трамвайни линии се разширяваха тротоарите и на тях се развиваше възможността за кафенета, ресторанти и павилиони. По отношение на хвалената АМ "Люлин". Навремето някои специалисти подхвърлиха тази идея, като твърдяха, че разширяването на пътя по Владайското дефиле е невъзможно, което е абсолютно невярно. Противниците на АМ "Люлин" изтъкваха два основни контрааргумента: минаването на автомагистралата по сегашното изградено трасе разсичаше втория бял дроб на София - Люлин, и застрашаваше биоклиматичните особености на Банкя, която е климатично явление от световна величина. Идеята за АМ "Люлин" бе дадена за оценка на специалисти от БАН и те единодушно я отхвърлиха. Почти по същото време, под диригентската палка на големия германски политик и министър-председател на провинция Бавария Франц Йозеф Щраус, приятел на България, усилено се работеше по реализация на проекта за свързване на реките на Рейн и Майн с Дунав чрез канал. Очевидно за увеличение на значението на този канал германско-гръцки консорциум предложи на нашата страна, при изключително изгодни за нас финансови условия, да построи жп и шосейна връзка от Солунското пристанище до пристанище Лом с тунел под Петрохан. Целта беше корабите, идващи от Суецкия канал и други части на Средиземно море, да стигат до Солунското пристанище и като ро-ро товари оттам да бъдат транспортирани до пристанището в Лом, което да бъде модернизирано и разширено, и по вода товарите да бъдат транспортирани до всяка точка на Западна Европа, вместо да минават през Гибралтар. Заедно с проф. Георги Стоилов, ректор на Световната академия по архитектура, голям поддръжник на тази идея, написахме писмо до съответните инстанции, но безрезултатно. Както каза проф. Стоилов, очевидно комисионите от европейските фондове бяха раздадени "под масата" и идеята беше зачеркната.  Завършвайки с изброяване на пропуснатите шансове за модерно развитие на нашата столица, без да отричам направеното, не мога да не се спра на един базисен проблем - въпроса за канализацията на града. Не бих искал да кажа, че в тази насока нищо не се прави, но усилията са "на парче" Необходима е разработката на градоустройствен план на подземната инженерна инфраструктура. За срам - една четвърт от територията на столицата ни няма канализация. Накрая бих искал да спомена още една стара слабост на столицата - липсата на единен стил на градския дизайн. Градът ни изглежда, особено извън ЦГЧ, изоставен, замърсен, неподдържан, грозно шарен. Липсва и единен стил на указателните табели на улиците, номерацията на сградите, спирките на градския транспорт, както и поддръжката на паметниците, а и въобще на забележителностите на града. Цари разностилие или просто своеволия от всякакво естество. Бих подновил една стара идея - на мястото на мавзолея на Георги Димитров, разрушен от същите политически екстремисти, за които стана дума, да се издигне мемориален комплекс на Хан Аспарух - човекът, който ни "вкара" в Европа, а не днешните самозванци политически "величия". Като ви пожелавам пълен успех и здраве, оставам с дълбоко уважение. Петър МЕЖДУРЕЧКИ, пенсионер, лозенчанин от дете, възпитан в спортните школи и организации на столицата, когато спортът беше грижа на цялата ни държава, община и общественост като средство за физическо здраве и възпитание на подрастващото поколение Алеко Константинов - Щастливеца също е на "Витошка"

Шайката на Костов и синьото клиентелистко гнездо

  Соколов и Гоцев хем законотворци при Живков, хем при демокрацията Госпожа Ева се подвизава като заместник партиен секретар на ВУЗ     На 29 декември 1994 г. Националният координационен съвет на СДС избира Иван Костов за лидер на СДС на мястото на катастрофално загубилия парламентарните избори Филип Димитров. Вече описах достатъчно подробно в предишни публикации този казус в политическата биография на десния Голем. Но злодеянията на съсипателя Костов срещу България и българите нямаше да бъдат и наполовина, ако той не беше подпомаган през годините от своята вярна и също като него петимна да злодейства шайка. Нека направим един полет над синьото клиентелистко гнездо, което донесе неизброими нещастия на отечеството през последните две десетилетия. На същото заседание на НКС на СДС се открива и процедура за избор на главен секретар. Издигнати са кандидатурите на Христо Бисеров, Симеон Гошев, Явор Попов и Димитър Кантарджиев. Възприема се явно писмено гласуване, след което с 11 гласа „за” за главен секретар е избран Христо Бисеров. Празна автобиография Вижте официалната автобиография на Христо Бисеров, която той представя след избирането си за главен секретар на СДС. Открих я в архива на СДС. Нима не ви прилича на източна миниатюра – две-три безсмислени драсканици и празно пространство между тях. Повечето, да не кажа почти всички, от седесарските висши политици от първата и втората вълна са с такива биографии – неестествено съкратени, с празни полета във времето, нищо не казващи на избирателя или симпатизанта. Писани сякаш с единствената цел да скрият, не да покажат и да информират. За първи път името на Христо Бисеров се появява в протоколите на Националния координационен съвет на СДС на 26 август 1991 г. На това заседание той докладва за проведената в Пловдив извънредна национална конференция на Зелената партия, на която е избран за председател. На парламентарните избори 1991 г. Христо Бисеров е втори в листата в Хасковския избирателен район – след Филип Димитров. Вижте имуществената декларация, която Христо Бисеров е попълнил през 1993 г. като член на НКС на СДС. Сравнете данните за притежаваното от него имущество тогава с това, което сега знаем по въпроса. Дори само като публична информация, не говоря за информация в папките на прокуратурата и следствието. Кариера На 3 декември 1991 г. е предвидено Христо Бисеров да бъде избран за председател на Комисията по етика на СДС. Кариерата на Бисеров се развива бързо, мощно подкрепяна от Филип Димитров. На 9 януари 1992 г. заедно с Георги Марков и Михаил Неделчев той е определен да участва в брифинга същия ден във връзка с президентската кампания, който се провежда след дискусията на тема „Национална сигурност и външна политика”. Винаги съм се учудвал на хората, които са вземали решения да промотират този човек. Да приемем, че тогава не е имало инструментариум да се засече неговата неизтребима склонност към специфичните начини за „печелене” на пари. Но пълната неспособност на Христо Бисеров да каже две смислени изречения винаги е избивала като въшка на чело. Да промотираш този човек за публични, свързани с говорене мероприятия си е сериозен риск. Бисеров е вторият човек в СДС, главен секретар и председател на комисията по национална сигурност. Всички го величаят като „сив кардинал”, като особено вещ в деликатните и сложни комбинации, особено по време на избори. Самопредлагане На 14 юли 1992 г. Христо Бисеров е определен от НКС на СДС, заедно с Едвин Сугарев, Георги Марков и Аспарух Панов, да подготви Политическата декларация на НКС на СДС за отношението към обявената война от страна на КТ „Подкрепа” към правителството на СДС. Декларацията е подготвена и приета на същото заседание. Христо Бисеров определено се специализира по темата „Национална сигурност”, за да достигне през 1997 г. до председател на ресорната комисия в НС. С решение на КЕП (Консервативна екологична партия), подписано от самия Бисеров като неин председател, е издигната кандидатурата на Бисеров за главен секретар на СДС. При това в онези ранни години Бисеров е много близък и с Едвин Сугарев. Ето, виждате факсимиле от решението и на Национално движение „Екогласност”, подписано от Едвин Сугарев, с което в края на 1994 г. е издигнат Иван Костов за председател, Васил Гоцев за зам.-председател и Христо Бисеров за главен секретар. И двамата здрава номенклатура Един от най-близките и доверени хора на Иван Костов в средата на 90-те години на миналия век, а и след това, беше Йордан Соколов – днес вече покойник. Йордан Соколов завършва право, а от 1956 до 1958 г. е секретар в Държавния арбитраж. През същата година става адвокат и цели седем мандата е член на Адвокатския съвет. Йордан Соколов е бил част от сътрудническия апарат на ЦК на ДКМС – факт, който той самият огласи преди време: „Бил съм сътрудник на обществени начала на отдел „Лични писма” към ЦК на ДКМС” (в-к „Пари”, 1 ноември 1998 г.). Съпругата на Йордан Соколов ­ Ева Соколова, също не е била безразлична към БКП и присъдружните є организации. В архива на РК на БКП район „Христо Ботев” открих кадрова справка за Ева Соколова. Ето какво пише там: КАДРОВА СПРАВКА на к.х.н. инж. Ева Илиева Соколова – доцент към катедра „Физикохимия” при ВХТИ – София Родена е на 9.9.1933 година в гр. Благоевград. Произхожда от семейство на служещи. Баща є Илия Христов Димитров е безпартиен, работил е като техник-земемер и в момента е пенсионер. Майка є Катя Илиева Димитрова е безпартийна, работила е като началник УМО в Държавната политехника, а по-късно във ВИСИ и в момента е пенсионерка. Има една сестра, Мария Илиева Димитрова –Ванкова, безпартийна и работи като ст.н.с. в Медицинска академия. Др. Соколова е омъжена и има две деца. Съпругът є, Йордан Илиев Соколов е безпартиен и работи като адвокат в I юридическа консултация – София…През 1959 година е постъпила на работа като асистент във ВХТИ-София, където продължава да работи и в момента като доцент. През 1973 година е защитила кандидатска дисертация в СССР, където є е присъдена научната степен„Кандидат на химическите науки”. Др. Соколова взема активно участие в обществено-политическия живот на института. Като ученичка и студентка е членувала в ДКМС, като е избирана за член на ДБ и на ВК на ДКМС. От 1965 година е член на БКП. От 1970 г. до 1976 г. е била партиен групов отговорник на катедрата. От 1976 година до 1978 година е била член на ПБ, зам.-секретар на 466-а ППО при института… София, 16 май 1983 годинаСекретар: /п/ Й. Косева” (Протоколи от заседания на Бюрото на РК на БКП район „Христо Ботев” и материали към тях, 22 април-18 май 1983 г., ДА-София, ф. 4289, оп. 2, а.е. 13, л. 192-193). Връзки с ДС Иначе и двамата се правеха в най-ново време на крайни антикомунисти. Както впрочем и почти всички седесарски висши гаулайтери. През 80-те години на миналия век Йордан Соколов е бил и съветник в Съвета по законодателството към Държавния съвет! Тази информация и документи за нея досега не се е появявала в нито една негова биография или медийна публикация. Ето, виждате документ от архива на Държавния съвет, който доказва това. След падането на комунистическата диктатура Йордан Соколов се насочва към т.нар. опозиция в лицето на СДС. През 1990 г.става член на Федерацията на клубовете за демокрация; член на Централната избирателна комисия за 7-о Велико народно събрание и председател на адвокатския Клуб за демокрация. Започва да сътрудничи на Централния избирателен клуб на СДС. В периода 1990-1991 г. е и юридически съветник на президента Ж. Желев. След избора на Филип Димитров за председател на Националния координационен съвет на СДС на 11 декември 1990 г. около него се оформя плътна кохорта от адвокати. Един от тях е Йордан Соколов. През 1991 г. подкрепя групата на 39-те и е поставен на избираемо място в кандидат-депутатските листи. Става депутат в 36-ото народно събрание, избран с листата на СДС. На заседанието на НКС на СДС на 29 юли 1991 г. Йордан Соколов е избран да бъде предложението на СДС на консултациите при президента Ж. Желев за председател на Централната избирателна комисия за предстоящите парламентарни избори. Още щом поема МВР като министър на вътрешните работи през есента на 1991 г., Йордан Соколов издига кадровия служител на Държавна сигурност Иван Търнев за началник на Управление „Кадри” на МВР. Преназначава и съпругата му в „Картотека и архив”. Когато се заговореше за Иван Търнев в присъствието на Соколов, той ставаше необичайно нервен и избухлив. Знам ли, може би има някаква тайна, която някой ден ще научим за техните взаимотношения преди 10 ноември 1989 г. Протекция от ген. Палин Васил Гоцев е другият съветник в Съвета по законодателството на Държавния съвет, който бързо се преориентира след 10 ноември 1989 г. и чевръсто заема влиятелна позиция в СДС. Васил Гоцев е роден на 21 юли 1929 г. в София. Завършва право в СУ „Климент Охридски” през 1951 г. Работи като адвокат в Перник и София в периода 1953-1986 г. Васил Гоцев е бил и член на Арбитражния съд при външнотърговската палата –София, както и арбитър в листата на международния арбитраж на корабовладелците в Хамбург от 1976 г., както е написано в биографичната му справка, която ген.-полк. Велко Палин, зав. отдел „Военно-административен” на ЦК на БКП, получава, когато трябва да разреши негово участие през 1983 г. на семинар в Париж. От 1986 г. е доцент по гражданско право. Това, което няма да прочетете в нито една биография на Васил Гоцев, е че той е бил един от най-приближените съветници на Ярослав Радев, който е дългогодишен шеф на Законодателната комисия в Народното събрание, зам.-председател на Държавния съвет и председател на Съвета по законодателството при Държавния съвет. Гоцев е бил адвокат в АБРЧ (адвокатско бюро за работа с чужденци и в чужбина). Нееднократно е бил командирован от Централния съвет на адвокатурата на различни форуми и семинари в чужбина, но само с разрешението на ген. Палин. Помагало за "Възродителния процес" През лятото на 1989 г. на бюрото на Йордан Йотов и Тодор Живков се появява „Информация за някои имуществени и други въпроси във връзка със заминаващи български граждани в чужбина”. Документът е по поръчка на тогавашния вътрешен министър и основната част в него е „Справка по някои въпроси във връзка с възможни имуществени претенции на българските граждани, заминали за Турция”, написана от Васил Гоцев. В него се описват всички възможни приоми и юридически хватки, с които тоталитарният режим би могъл да се справи с възможни претенции на преименуваните български турци в България. Забележете, че половин година по-късно, в началото на 1990 г., същият експерт Васил Гоцев, когото ползват Георги Танев, Йордан Йотов и Тодор Живков, вече е един от експертите на СДС на Кръглата маса. Трудно е да се каже прецизно как точно се е озовал там. Известна светлина може да хвърли обстоятелството, че заедно с него там се озовава и Снежана Ботушарова, за която вече писах обстойно. Преди 10 ноември 1989 г. Снежана Ботушарова освен партиен секретар на ППО в Юридическия факултет на СУ, от време на време е била викана и като експерт в Съвета по законодателството към Държавния съвет, откъдето явно са се познавали добре с Васил Гоцев. Откриваме нейното име и изказвания в стенограмите от заседанията на Съвета по законодателството. През 1990-1991 г. Васил Гоцев става и юридически консултант на агенцията за чуждестранна помощ: „Но забатачва агенцията с един нескопосано изработен типов договор…” (Тамбуев, Г., „Особено мнение”, изд. Труд, С., 2004 г., стр. 218). Наглост Васил Гоцев безсрамно ще говори за декомунизация на международния семинар по декомунизация, проведен в София на 7-8 ноември 1992 г.: „Когато строим една държава, която е съвършено нова, защото декомунизация с бивши комунисти не става, декомунизация с бивши агенти на Държавна сигурност не става, декомунизация не става по начина, по който ни беше препоръчан от г-н Авдеев (посланика на Русия по това време­ бел.ред.), защото ние не желаем перестройката, към която той ни насочва, ние желаем радикална смяна на системата.” (Международен семинар по декомунизация, София, 7-8 ноември 1992 г., издание на фондация „Свободна и демократична България”, С. 1992 г., стр. 90). Ето това е неприемливото ­ привидно правилни тези, изказани от Васил Гоцев, автоматично губят всякакъв смисъл и имат контрапродуктивен ефект. Не може да си търчал като обслужващ персонал на мракобесника Ярослав Радев и само три години по-късно да се опитваш да декомунизираш! Това е нечувана наглост, на която само седесарските наглеци са способни. От депутатската банка в КС От 1991 г. Васил Гоцев е депутат от СДС в 36-ото, 37­ ото и 38-ото НС, както и заместник-председател на НКС на СДС и член на НИС. Член на Демократическата партия в СДС. През 1992-1997 г. е член на българската делегация в ПАСЕ, а през 1996-1997 г. ­ заместник-председател на политическата група на Европейската народна партия към съвета на Европа. В правителството на Иван Костов Васил Гоцев е министър на правосъдието в периода 1997-1999 г. При големия ремонт на това правителство Васил Гоцев е освободен от поста и се връща в парламента като депутат от СДС. Десетина месеца по-късно е предложен за конституционен съдия от квотата на СДС и на 4 октомври 2000 г. Народното събрание го избира за член на Конституционния съд. Толкоз за днес. Следващата събота ще продължа с портретите на останалите от шайката на Костича. Повярвайте ми, и там няма да останете „разочаровани” във висините, които може да достигне човешката мерзост и падение. Зеещи висини!  

Духовното развитие на единната българска нация

 НАЦИОНАЛНИ ЦЕЛИ И ПРИОРИТЕТИ ЗА УСТОЙЧИВО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ  Екип от български учени и интелектуалци (по инициатива на акад. Стефан Воденичаров) УВОД Този документ представя визията за основни национални цели и приоритети за устойчиво развитие на страната. В основата на определянето на националните цели и приоритети стои виждането на български учени и интелектуалци, че страната ни повече от всякога се нуждае от гаранция за своето развитие, от устойчива икономическа стабилност и растеж, идентифициране на националните приоритети на държавата и създаване на условия за тяхното постигане в средносрочен план за преодоляване на проблема с бедността. Далеч сме от мисълта, че подобен академичен анализ може да сбъдне националните приоритети и очакванията на българите без адекватна реакция на политиците и управлението в България и съществено оптимизиране на дейността на трите конституционно определени власти в страната. Сложната и променяща се външнополитическа обстановка, глобалната финансова криза от 2009 г. и последвалите я икономически трусове, продължаващите тежки военни конфликти в Близкия, Средния Изток и Северна Африка, мигрантската криза и BREXIT-а от страна на Великобритания, поставиха света, но най-вече Европа в поредица от много сериозни проблемни ситуации, за които ЕС и неговите институции се оказаха неподготвени и при които предлаганите решения често са палиативни, неадекватни на мащаба на проблема, приемани „ad hoc“ от политиците, без задълбочен анализ и необходима експертиза – научна, военна, икономическа, финансова, социална и т.н. В условията на глобална несигурност и липса на категорични политически и икономически гаранции за постигане на устойчива стабилност, България ясно трябва да определи своите приоритети и цели, които да й гарантират запазване и съхранение на страната, нейното икономическо и социално развитие и недопускане на политически катаклизми. На България в този момент преди всичко й е нужно Единение, определяне и отстояване на националните цели и приоритети, извеждане на предно място на икономическите, социалните, демографските проблеми и тяхното решение, национално съгласие за решаване на кризисната ситуация в здравеопазването, образователната и пенсионната система, възраждане на малкия и средния бизнес, премахване на диспропорциите на селското стопанство и на небългарския модел на концентрация на земята ни в ръцете на група крупни латифундисти и др. Основните национални цели за устойчиво развитие на България следва да се разглеждат както като платформа за анализи и изводи, така и като призив за спиране на политическите разногласия и боричкания, така че българското общество да не живее от избори до избори и нацията да не се превръща в заложник на външно или вътрешно политически амбиции несъвпадащи с българския интерес. Дълбоко сме убедени, че спасението на България е в нейното Единение, във връщането към националните ни корени, към българската духовност, вяра, култура и образование, към модел на развитие, при който не политиците, а научните анализи и аргументи определят основните цели и очертават устойчивото развитие на България. След присъединяването на страната ни към НАТО през 2004 г. и пълноправното й членство в ЕС от 01.01.2007 г. пред България и пред българите като че ли няма безспорна национална обединителна цел. Ползата от достъпа до европейския пазар и европейските финансови програми и инструменти за обикновения българин често остава неясна. Българският гражданин свързва този процес по-скоро със загуба на суверенитет, с административна преса от страна на администрацията в Брюксел, която може да доведе до унищожаване на 2 традиционните български продукти домати, кисело мляко и редица селскостопански продукти за сметка на вносните такива, със загуба на автентичността на българските традиции, фолклор, култура и цивилизационен принос за сметка на масова, национално неидентифицирана култура, основана на нови технологии и масово потребление. Българинът започва да свързва голбализацията с нашествието на мигранти, обезлюдаването на българското село и срива на българската индустрия, здравеопазване и образование, и бягството на младите в чужбина, повече отколкото с възможностите, които предоставя световния пазар и световната общност. Националният патриотизъм беше обявен за лош, а мултикултурализмът за добър, но никой така и не успя да убеди българите в това. Според нас България (ако не цялата, то със сигурност по-голямата й част) жадува за единение, за възраждане, за национални цели, които ефективно да съберат енергиите на всички хора. България се умори от разделения, вражди, боричкания и липса на толерантност. Дългият преход от повече от четвърт век ни обезвери и обезсмисли надеждата ни за по-добър живот, живеем „ден за ден“, затворени в клещите на философията на „оцеляването“, дразним се, че другите ни изпреварват във всяко отношение, произвеждаме все по-малко, живеем все по-бездуховно и се затваряме в собствените си черупки. Духовната криза в нашето общество е дори по-силна от икономическата и естествено двете създават дълбока демографска криза. Ежедневието ни е наситено с прояви на насилие, нетърпимост, лъжи, шантажи и заплахи. Новините в националните медии често се превръщат в криминална сводка и полицейска хроника, отсъства същностният анализ за реалните проблеми на хората и пътищата за тяхното решаване, скъсана е връзката между обикновения човек и управлението, между хората и политиците, между гражданското общество и тежко политизираните публични институции и администрация. Добрите примери, успешните модели за подражание, новините носещи оптимизъм отсъстват от масовите медии или тяхното отразяване е фрагментарно и спорадично на фона на останалата информация. Бедността ни потиска, чувството, че липсва справедливост изцяло доминира, арогантността и агресията успяват. Отново започнахме да мислим едно, а да говорим друго. Изконните ценности на нашия народ като семейство, образованост, родолюбие, възпитание и търпимост са някак си забравени. В такова общество „чалгата“ и „халтурата“ са властелини в почти всяка област на обществения живот, в това число и в политиката. Под угроза е поставено бъдещето на България. В най-новата си история България никога не е била подложена на такъв натиск, заплашващ да разруши социално-икономическата й база, националната й сигурност и традиционните ценности на нашето общество – вяра, християнски добродетели, религиозна търпимост и толерантност, състрадание и взаимопомощ. Става дума за засилващият се и непредвидим процес на миграция, която заплашва България и Европа и за която както ние като страна, така и Европейския съюз се оказахме явно неподготвени. Мигрантските вълни от Северна Африка, Сирия, Ирак, Афанистан и т.н. отдавна вече не са бежански поток, трябва ясно да си дадем сметка, че става въпрос за гигантско икономическо преселение на милиони хора, които нямат нито нагласата, нито подготовката, а голямата част от тях нямат и желанието да се съобразяват с европейските ценности и начин на живот. Тях ги интересува на първо място социалната система за подпомагане на страните в ЕС, особено по-развитите, и възможността за нейното ползване в максимална степен. В огромната си част „бежанците“ са млади мъже на възраст от 25-30 години, идващи от райони, в които се водят постоянни бойни действия, където се проповядва радикален ислям и има фанатична нетърпимост към вярващите от други религии, на първо място 3 християните, където жените нямат никакви права, а са третирани само като сексуални обекти, където децата биват обучавани в „правата вяра“ като се учат да убиват пленници. ЕС и неговите институции начело с Европейската комисия се оказаха явно неподготвени за тази „мълчалива война на световете“, сблъсък на религиите и несъвместимост на мирогледите. Романтичният призив за интеграция на мигрантите не отчита елементарния факт, че интеграцията е процес, който в съвременните условия изисква три, четири и повече поколения, а вълната на многомилионната миграция залива България тук и сега. Отделен е въпросът дали има изобщо действащ интеграционен модел в Европа? Справка – многомилионните кюрдски и турски общности в Германия, заселили се след Втората световна война, живеещи и до днес в изолация в свои квартали в затворена общност. Профилът на атентаторите от Белгия и Франция, които бяха родени и израсли в тези страни, трето поколение живеещо там, но така и неинтегрирали се и неприели европейските ценности, а напротив, разглеждащи европейската култура, нрави, цивилизация като вражески и като мишена, която трябва да бъде атакувана и разрушена. Дали европейските християнски ценности и толерантност са основа за решаването на тези проблеми или са слабост, която ЕС не може да преодолее?           България е на кръстопът. В пряк и в преносен смисъл. Не сме засегнати директно от военните действия близо до нас, но по същество сме фронтова държава, защото сме първата страна на ЕС изложена на бъдещ миграционен натиск. България заема ключово място между Запада и Изтока, ние сме вратата към Централна Европа и националната ни стратегия изисква ясна визия гарантираща националната ни сигурност, балансирана външна политика и точно дефиниране на националните ни приоритети, които страната ни да следва и около които да се обединят политиците от всички цветове, гражданското общество, народът. Единението в името на България трябва да бъде над всичко.           Настоящият документ е отворен за широко обществено обсъждане, нови предложения и допълнения. С подготовката му нашето очакване е да създадем една дългосрочна пътна карта на духовния, икономическия и социален прогрес на България, чрез изясняването и формулирането на една консенсусна национална рамка от цели, обединяващи всички адекватни политики, механизми и планове и ангажиращи цялата българска нация, държавния и частния сектор в тяхната реализация. Иначе сме обречени на живот само за момента, без проект за бъдещето на нацията.           Според нас именно единението трябва да бъде основата за духовното и материалното развитие на българската нация върху неделимата българска територия, съчетано с гарантираното благополучие и сигурност на българските граждани, при определяне на единни за всички нас цели и приоритети – национални, надпартийни, отговарящи на духа, традициите и очакванията на всички българи.           България следва да се стреми в следващите няколко десетилетия към едно духовно по-развито, икономически и социално по-богато, стабилно и справедливо общество, с една динамична и отворена икономика, част от икономическия, социален и културен модел на ЕС, при ясно отчитане на нашите национални интереси и традиции. България трябва да се стреми към едно общество, в което възможностите за реализация на всеки да са налице, чрез нарастващ и устойчив темп на икономическия растеж. Такъв устойчив, по-висок темп на икономически растеж е всъщност ключът към отварянето на потенциала на българската нация и активирането на хората на България. Това е пътят, по който бихме могли да запазим и да развием българската държава и нация. 4 1. Духовното развитие на единната българска нация – гаранция за личното достойнство на българския гражданин           Духовността на нацията е многокомпонентна система и включва образованието, изкуствата, възпитанието, научните изследвания, традициите, вярванията и др. Носител и изразител на духовността е националната култура, която най-общо е сътворената от нацията духовна и материална среда, както и процесите на създаване, съхраняване, разпространение и възпроизводство на норми и ценности, допринасящи за формирането на личността и хуманизацията на обществото. А ценностите в едно общество – те са тези, които могат и обединяват хората около дадени каузи.           Образованието е най-важният фактор и е в основата както на духовността на нацията, така и на просперитета и развитието на една нация и държава като цяло. То е форма на обучение, в която знанията, уменията и навиците са предмет на междупоколенческо пренасяне чрез преподаване, подготовка или изследване. Качеството на тези компоненти, както и на възпитанието, което има формиращо значение за начина на мислене, възприятие и поведение, е основната предпоставка за духовното развитие на нацията. 1.1. Образователната система на България. Необходимост от промяна на съдържанието и методите на образователния процес         Предучилищно образование           Много е важно задължителното образование от най-ранна възраст, предвидено в новоприетия закон за предучилищното и училищното образование, да се рализира в кратки срокове. Само в такъв случай в първи клас ще постъпват деца с достатъчни знания по български език, което ще даде възможност за реализиране на пълноцененен и плодотворен образователен процес, предоставящ равни възможности за всички. Без тази мярка, в дългосрочен план, ще се развият процеси, водещи до ерозия на основата на българската държавност.           Средно образование           Държавата гарантира правото на образование. Тя трябва и може да наложи задължителността на образованието в определените от закона граници. Всичко това спада към системните мерки, които „задават рамката”. Те са основополагащи и могат да бъдат реализирани в значителна степен с административни мерки в рамките на новоприетия Закон за предучилищното и училищното образование (обн. ДВ, бр. 79 от 13.10.2015 г., в сила от 1.08.2016 г.).           За да изпълни мисията си на основен инструмент за развитие на обществото и страната и за да стане образованието резултатно е необходимо тази рамка да се изпълни с форми на учене и с учебно съдържание, които са привлекателни за мнозинството от младите хора. Редно е да си дадем сметка, че насила може само да се вземе, насила знания и компетентности не могат да се дадат! Ако ученикът не иска да научи нещо, никакви принудителни мерки не могат да помогнат. Те само го отчуждават от училище. Напротив, ако има желание за учене, дори и при сегашната образователна система у нас могат да се постигнат прекрасни резултати. Това личи от представянето на младите българи в различните международни 5 олимпиади, от които те се връщат с високи награди. За съжаление, на диаметрално противоположния полюс са учениците, които трудно се справят с учебния материал. Те са много повече от успешните ученици и определят ниското средно образователно равнище в България, регистрирано при международното оценяване PISA през 2012 година. Застрашително голяма част от нашите ученици не са подготвени за успешна реализация в живота, тъй като знанията и уменията им са под приетия общообразователен минимум. Тези пропуски в образоваността ще се възпроизвеждат в следващите поколения и ще предизвикат в бъдеше тотален срив както на националната образователна система, така и на системите на общественото осигуряване и на цялата икономика. Причините, довели до катастрофалния спад в нивото на българското образование са многобройни и многопластови. Тук споменаваме част от най-съществените:           а) Отчуждаването от училището на голяма част от учениците и липсата на желание за учене           Това е най-сериозното предизвикателство пред образователната ни система. Проблемът не е само български и има донякъде обективна основа, с която следва да се съобразяваме. Най-общо казано, става дума за изоставане на образователната система от развитието на модерните технологии. Образователният процес следва установената през вековете традиция: „учителят или учебникът са носители на знанието, а учениците – слушат (или четат), запаметяват и възпроизвеждат наученото“. Предаването и придобиването на знания е основано на слушане, четене, писане и евентуално показване и разглеждане на статична картина (чертеж или снимка). Очаква се ученикът да комуникира пряко и предимно само с източника на информация (книгата и/или учителя). Този модел на образование днес е неприемлив за младите хора. Образователният процес, разглеждан като натрупване на факти и житейски опит, протича навсякъде, не само в училище. Чрез радиото, телевизията, компютърните игри и Интернет младите хора, още преди да са тръгнали на училище, усвояват многократно по-голяма по обем информация от връстниците си отпреди 60–70 години. Те ежедневно са подложени на интензивни информационни въздействия, основани на мощни динамични носители на информация, като видеоклипове, филми и компютърни образователни среди, които изпълняват ролята на своеобразни тренажори, позволяващи на младия човек да въздейства върху виртуалнатата среда и веднага да види и усети реакцията на своите действия. Този момент (виждането и управлението на реакцията на средата) е много важен, защото е свързан с „естественото учене”, минаващо през активното участие и взаимодействие на ученика със средата, чрез опитване и изпробване на различните ситуации и възможности.           Изоставането на образователния процес от развитието на комуникационните технологии също има принос за отчуждаването от училището. Тези технологии улесняват контактите и позволяват наученото бързо да се сподели и обсъди с много хора наведнъж, дори когато те физически не са на едно и също място. Споделените наблюдения, новите факти, различните гледни точки, аргументите „за” и „против” дадена теза, стават достояние на много хора наведнъж. Това издига равнището на информираност на цялата група и има значителен интегрален образователен ефект. Без преувеличение може да се твърди, че се е появил един нов и естествен за съвременните условия начин за възприемане и изучаване на обкръжаващия ни свят – с „помощта на групата, като част от колектива“.           Друг фактор, който допринася за негативното отношение към ученето и към училището е това, че образователният процес в твърде висока степен е фокусиран върху изучаването на факти. От друга страна, информация за много от изучаваните 6 факти е налична и лесно достъпна с помощта на търсачките в интернет. Човек може да получи отговор на редица въпроси чрез тях. Това създава фалшиво усещане, че отговорите на повечето въпроси вече ги има и че е достатъчно само да попиташ, за да намериш отговора. Тогава става естествен въпросът „Необходимо ли е човек да прекарва значителна част от живота си в училище, където се набляга върху научаването на факти?”. Негативна последица от „вярата в готовия отговор” е и това, че способността да се даде отговор на „незадаван до сега“ въпрос чрез използване на вече наученото, чрез експериментиране, чрез анализиране и обмисляне на проблема не се развива и не се оценява. Относително повърхностното знание е цената, която плащаме днес за удобството при използването на новите технологии и за достъпа до огромна по обем информация. Не бива да забравяме, че една от главните цели на образованието е да ни научи да даваме отговор на въпроси и да намираме решения на проблеми, с които не сме се срещали преди това. За тях няма готов отговор в интернет и тъкмо върху постигането на тази цел трябва да се фокусира образователния процес. Въпросът как да се направят училището и ученето отново привлекателни, не е лесен и едва ли има еднозначен отговор. Неоспоримо е обаче, че за да се състезава с привлекателността на външния свят, училището трябва да разполага със съвременна технологична инфраструктура и да владее използването й. Само това, за съжаление, не е достатъчно. Необходими са промени и в учебното съдържание и най-вече в характера на самия учебен процес. Например, по-добре е ударението да се премести от преподаването и изучаването на факти, част от които са вече известни на учениците, към изясняването на връзката между фактите и явленията и към това как функционира светът като цяло. Необходимо е да се премине от сега преобладаващия стил на преподаване, при който учениците са пасивни слушатели, към стил на „разучаване” на проблема или явлението, при който целият клас участва в дискусията, провежда експерименти, поставя въпроси, издига хипотези, събира и представя аргументи за една или друга теза и, накрая, достига до самостоятелно „откриване” на фактите и взаимовръзките между тях. Придобитите по този начин знания са по-дълбоко вкоренени в съзнанието на учениците и са по-функционални, могат да бъдат използвани за решаване на други задачи. При този стил на учене неусетно се изграждат почти всички ключови компетентности, формулирани в Европейската референтна рамка на компетентностите (2006/962/EC; изброени са в края на раздела). Особено важно е, че се развива и укрепва способността на учениците да анализират и изследват, което е най-съществената част на умението за самостоятелно учене през целия живот. Поощрява се въображението и творческото начало. Стимулира се самостоятелната работа и мислене на учениците. Образователният процес става част от цялото всекидневие и „излиза” извън клас. Този стил на образование вече е добре разпространен във високоразвитите страни, където е известен под името “Inquiry Based Education” („Изследователски подход в образованието”). Масовото му използване би решило в значителна степен проблема с отчуждаването на учениците от училище и от ученето.Например БАН, където изследователският подход е работно ежедневие, може да подпомогне развитието на българската образователна система в тази посока (при това не само на училищно равнище). Първите стъпки са направени. По договор с МОН Институтът по математика и информатика на БАН проведе няколко 128-часови курсове с учители за усвояване на изследователския подход в образованието по математика. Регулярно се провеждат и курсове за повишавване на квалификацията на учителите в областта на Изследователския подход в образованието по математика. Разработеният в БАН Виртуален училищен кабинет по математика убедително показва преимуществата на 7 този подход. Чрез него математическите факти и явления могат да се изучават чрез експериментиране със специално създадени за целта среди (аплети).           Значителен ресурс за връщане на интереса към ученето и към училището има в извънкласните и извънучилищни занимания и дейности – викторини, фестивали, кръжоци, състезания, олимпиади, възлагане и разработка и докладване на проекти, празници на науката други подобни. Те могат да обхванат значителна част от учениците и да ги включат в дейности, които имат занимателен характер, но неусетно допринасят за изграждане на знания и компетентности.           б) Спад в обществения статус на учителя, непривлекателност и силно феминизиране на учителската професия           Причините, довели до това състояние на нещата са многобройни. Част от тях имат обективен характер. До преди 60-70 години училището имаше господстваща роля при преподаването и усвояването на знания, умения и компетентности. Училището беше, образно казано, „домът на образователния процес”. На това се основаваше високият авторитет на училището и на учителя в обществото. Училището днес вече не е единственият дом на образователния процес.           От друга страна, очакванията към квалификацията на учителя днес нараснаха силно. Той трябва да е добър специалист в областта си, да владее съвременните информационни и комуникационни технологии, да е в състояние да изгражда у учениците си ключовите компетентности, да владее тънкостите на педагогиката, психологията и когнитивните науки. Формите на подготовка и преквалификация на учителите, обаче, запазиха традиционния си характер и тези изисквания спрямо квалификацията на учителя няма как да бъдат удовлетворени. Като се добави и ниското заплащане на труда на учителите, сегашната картина става напълно обяснима. Решението може да се търси само в дългосрочен план (повече от десетилетие), като се усъвършенстват формите за подготовка на учителите и като се създадат условия, като учители да бъдат привличани хора, за които тази професия е мисия.           в) Продължителността на учебната година е по-къса по сравнение с останалите европейски страни. Лятната ваканция е неоправдано дълга, за сметка на по-малък брой ваканции през годината. Намален е броят на часове по природо-математическите дисциплини.           Продължителността на учебната година в България, като брой учебни дни, е сред най-късите в Европа – 180 дни за гимназиите, 170 дни за учениците от V до VIII клас и 160 дни за тези до IV клас. В Дания и Италия минималната продължителност на учебната година е 200 дни, а в Ирландия и Норвегия е 190 дни. Освен това, учебната година у нас започва късно и приключва по-рано в сравнение с редица други европейски държави. Българските ученици са с една от най-дългите летни ваканции, но през годината ваканциите са по-малко, отколкото в други страни. Това води до неравномерно натоварване и прекъсване в учебния процес. Резултатите на българските ученици в PISA показват, че това положение следва да се преосмисли и евентуално промени. За сметка на продължение на учебната година могат да се увеличат часовете по математика и по естествени науки. Силното намаляването на тези часове преди години беше крупна грешка, която влоши качеството на работната сила в България и намали съществено привлекателността на България като инвестиционна дестинация за високотехнологични производства. За съжаление, тъкмо в тези производства принадената стойност (печалбата) е най-голяма. Привличането на инвестиции само чрез ниски разходи за труд обрича страната ни на програмирана бедност за десетилетия напред. 8           г) Образованието не е приоритет в ценностната система на голяма част от населението           Наблюденията показват, че липсата на образование у родителите често се „наследява” и от децата. Ценностната система на родителите става, до голяма степен, ценностна система и на следващото поколение. Обществената среда, социалният статус на семейството, социокултурните различия влияят силно върху отношението към образованието. Ако няма противодействие, неграмотността и необразоваността постепенно ще обхващат все по-широки слоеве от българското общество. Не е необходимо голямо въображение, за да се предвидят последиците.           Образованието не е приоритет за много български граждани и поради това, че значителен брой хора в обществото ни, без да имат забележим образователен ценз, демонстрират добро материално благополучие, въпреки че това благополучие доста често е с неясен или дори със съмнителен произход. Многобройни са примерите и в обратната посока. Висококвалифицирани специалисти, преподаватели, учени, лекари, работници трудно посрещат ежедневните си нужди. Много млади хора, завършили дори висше образование, не работят по специалността си или въобще не могат да си намерят работа. Демотивиращ е и фактът, че държавата има само декларирана, но не и осъзната визия за ролята на образованието и на науката в дългосрочното развитие на страната и в привличането на инвестиции.           д) Игнориране на етнодемографските процеси и засилване на мултикултуралния характер на обществото           Основните характеристики на динамиката в етнодемографските процеси в обществото ни е известна на всички. Характеристиката „мултикултуралност” ще засилва присъствието си в България и Европа. Образователната ни система обаче е възникнала и е обслужвала нуждите на монокултурно общество. Може би това е причината, когато се произнася думата „интеграция” много хора да чуват „асимилация”. Очевидно е необходимо адаптацията към бъдещите условия да започне още от сега, за да не се окажем неподготвени за пореден път. Изграждането на образователна система, която се съобразява с различията в нагласите и възприятията е трудна задача, но първите стъпки следва да се направят веднага.           е) Незадоволително съ

Вижте защо Европарламентът ръкопляска на смелия Плевнелиев

 Публикуваме отново най-четените коментари и анализи на седмицата, защото явно това са темите, които ви вълнуват. Този е най-четен - от над 50 000 души. Вижте цялата реч на президента Росен Плевнелиев, която изправи на крака Европарламента в Страсбург Г-н Президент, Уважаеми Членове на Европейския Парламент, Ваши превъзходителства, Дами и господа, Скъпи приятели,   За мен е привилегия да се обърна към вас днес като президент на България. Чест е да говоря тук, в самото сърце на европейската демокрация. Аз съм горд про-европейски президент на про-европейска нация. Ние, българите, сме горди с това, че сме опора на стабилността и двигател на позитивната промяна в Югоизточна Европа. Наша обща цел е да защитим европейските ценности за мир, свобода, демокрация, човешки права, върховенството на закона и солидарността. Наша обща кауза е да продължим да пишем историята с нашия проект за Европа, обединена, просперираща и мирна. Днес обаче мирът и свободата са поставени на изпитание, изложени са на конфронтация. Ние сме свидетели на най-лошата среда на сигурност от края на Втората световна война. Виждаме фундаментални различия между световни и регионални сили. Националните граници и международните принципи са поставени под въпрос. Свидетели сме на много по-усложнена международна система, в която световните и регионални институции и сили не могат да предотвратят и да разрешат рекордния брой конфликти. Войната и терорът преобладават в много региони. Държави и институции се разпадат. Днес в Европа разбираме, че това, което става в Близкия Изток или в Африка, директно засяга нашия живот. Днес границите се възстановяват. Същото поколение, което събори Берлинската стена, сега изгражда нови стени в самото сърце на Европа. Да, светът днес не е балансиран и намирането на нов баланс ще отнеме време. Наблюдаваме нестабилни региони, несигурни граници и притеснени граждани. Тероризмът е във възход. Във всеки един момент, където и да било по света, може да има терористична заплаха. Никой не е застрахован и никой не е сигурен. Днес влиянието в света се трансформира и променя. На Конференцията по сигурността в Мюнхен руският министър-председател говори за времето на Първата Студена война и Новата Студена война, пред която сме изправени. Надявам се, че не сме се запътили към Нова Студена война. Не сме в период на нова Студена война, а по-скоро сме в период на „Студен мир“. Преди две години на Конференцията по сигурността в Мюнхен отбелязах, че Европа е навлязла в нов период. Украинската криза промени правилата на играта. Навлязохме в нова фаза на развитие, която аз наричам времето на Студения мир. Мир, защото никой не иска война, но студен мир, защото наблюдаваме конфронтация и методи от времето на Студената война – пропагандни войни, кибератаки, прокси и хибридни войни. А някои страни „изстинаха“, дестабилизираха се и бяха отслабени от замразени конфликти. Руският президент често говори за нов баланс в света със сфери на влияние на Великите сили, които трябва да бъдат уважавани. Да не би да сме се запътили към нова конференция в Ялта? Ако Западът допусне това да стане, то това ще бъде исторически срам. Трябва да покажем характер, трябва да се изправим и да защитим нашата визия и нашия проект за Европа. Живеем в трудни времена, защото световните и регионални лидери демонстрират различен подход и различни цели в политиката. Каузата на мъдрата политика е да модернизира, да образова, да даде път на дипломацията, а не да воюва. Ако нямаш кауза, имаш нужда от война, имаш нужда от удобен враг. Лесно е да дестабилизираш. Държавите лесно могат да бъдат разрушени от могъщите си съседи. Разрушените общества обаче могат да бъдат възстановени от хората, а не от Великите сили. Бързо може да се разруши редът, но изграждането му наново изисква време – за съжаление, точно това е, което днес наблюдаваме в някои части на Европа. Целта на мъдрата политика не трябва да бъде създаването на замразени конфликти или окупирането на територията на съседите. Целта на мъдрата политика е да направиш нацията си образована и просперираща, да овластиш гражданите, да създадеш общества, които са свободни и толерантни. Не искаме да се връщаме във времето, когато Великите сили разпределяха сферите си на влияние. Не можем още веднъж да позволим „политическите интереси“ да разделят и да окупират територията на суверенни държави. Това, което се случи в Украйна, с горчивина ни напомня, че постиженията на прогресивното човечество не могат да се приемат за даденост. Ние никога не сме искали да имаме нова война в Европа, но за съжаление днес има война в Европа и тя е в Украйна. За мен, за нас, Крим е Украйна и Украйна е Европа. Смятам, че премахването на визите за украинските граждани е важна и спешна стъпка в подкрепа на Украйна и за да може народът на Украйна да се чувства добре дошъл и подкрепен от европейците. Липсата на знание за миналото, ненаучените уроци от историята хвърлят сянка върху бъдещето ни. Не трябва да даваме шанс на популистите да експлоатират невежеството или забравата и да променят миналото по техен вкус. Приветствам създаването на Европейски дом на Историята. Трябва да се насърчава запазването на спомена за трагичното минало и той да се предава на по-младото поколение. И заедно с това най-важният урок – че свободата не е даденост и от всеки един от нас зависи да я защитаваме. И че мирът не е просто липса на война. Мирът е човешки права, мирът е върховенство на закона. Всеки млад европеец трябва да може да види къде и как станаха битките при Вердюн или при Дойран и да разбере защо вече никога не трябва да започваме война. Българският революционер Гоце Делчев мечтаеше за бъдещ свят, в който нациите никога повече няма да отиват на бойното поле, ще се съревновават само в областта на културата, науката и знанието. През 21 век споровете в Европа трябва да се разрешават в парламентите, а не на бойните полета. Европейският проект за интеграция превръща тази мечта в реалност. Разбира се, Европа не може да бъде остров на стабилност в океана на световната нестабилност днес. ЕС е изправен пред рекорден брой кризи. Допълнителни кризи са на пред очите ни, например възможно излизане на Великобратания от ЕС, надигането на националистите и полулистите, миграцията и други. Не трябва да допускаме Европа да изпадне в морална криза – криза на липса на солидарност, криза на ценностите. Независимо дали става въпрос за миграцията или за санкциите срещу Русия – трябва да сме заедно. Ние сме семейство. Едно семейство стои единно по време на криза. И всеки член на семейството трябва да допринася, да разрешава, не да задълбочава проблемите. България се гордее с това, че винаги е част от европейското решение и действа решително и отговорно. ЕС има уникално значение и силна политическа легитимност, заради мирните дискусии и преодоляването на различията, поради споделените фундаментални права и правила и поради постигнатото безпрецедентно ниво на сътрудничество между 28 държави членки. ЕС е уникален проект за мир, в който всяка нация е важна. Нито една държава не е периферия или подчинена. Проблемите на миграцията, тероризма, климатичните промени, икономическите кризи и други минават отвъд нашите граници. Тези проблеми са транснационални и изискват общи усилия. Сътрудничеството вече не е въпрос на избор, а на необходимост. Наблюдаваме хаос около границите ни, провалени държави и замразени конфликти. Бруталните криминални интереси и трафикантите на хора правят бизнес като си играят с човешки животи. Затова операциите на НАТО и Фронтекс на външните граници са справедливи и навременни. Подпомагането на хора, чиито живот е в опасност, е универсална ценност. Важно също така обаче е да се прави разлика между тези, които бягат, за да спасят живота си, и мигрантите, които просто търсят по-добри икономически перспективи. Днес бежанската криза е изключително важна за Европа. Тя може да я промени политически, икономически и социално. Тази криза възражда стари заболявания като популизма, национализма и разделението. Тя въплъщава основната необходимост за по-добро, общо и дългосрочно взимане на решения. Изправена пред безпрецедентна миграцоионна вълна, всяка държава членка трябва да демонстрира солидарност и отговорност. България се е доказала като лоялен партньор в добри и в трудни времена. Ние сме разположени на най-лесния и най-прекия път от зоните на кризата до Западна Европа. България пази външните гранци на ЕС професионално и ефикасно. Следваме правилата на Дъблин и Шенген. Демонстрираме солидарност с всички бежанци и предоставяме хуманитарен статут на тези, които отговарят на критериите. България изпълнява всичките си отговорности и задължения на държава членка и се нуждае от еднакво отношение със страните от Шенген, като се присъедини към Шенгенското пространство възможно най-скоро, в името на общата политика на сигурност на ЕС. България подкрепя създаването на единна схема за солидарност, която ще позволи справедливата релокация и установяване на бежанците във всички държави членки. Като председател на Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа, България инициира съвместно изявление по миграцията и направи сигурността и миграцията приоритет за в региона. Балканите днес са на преден план и на първа линия на защитата на Европа. Иска ми се да видя Балканите като първа линия на стабилност и просперитет, като първа линия на толерантност и мирно съвместно съществуване на различни религии и етнически общности. Като български президент казвам: ние искаме границите да падат, а не да се местят. Имаме балансирана и принципна външна политика, желаем да бъдем приятели с всички. Защото всеки може и трябва да допринесе за мира и стабилността. Тясното сътрудничество по въпросите на миграцията и противопоставянето на радикализацията, на насилствения екстремизъм и тероризъм е пример за това, че ЕС и Балканите са заедно. Процесът на интеграция в ЕС също така е исторически шанс за страните от Западните Балкани да оставят в миналото огромната тежест на конфликтите. Националистическите доктрини, които доведоха до зверства, принадлежат на миналото. Затова заздравяването на добросъседските отношения е фундаментално за политиката на разширяване и ясно показва дали държавите, които се стремят да станат членки на ЕС, искрено са приели основните ценности на Съюза. България играе важна роля за експертизата на ЕС в региона. Ние силно подкрепяме регионалното сътрудничество за помирение, свързаност и интеграция. Срещата на върха на ПСЮИЕ, която се проведе миналата седмица в София, отбеляза много успешното Българско председателство и 20-годишнината на формата, който доказа, че е автентичният глас на региона. Скъпи приятели, Трябва да се сплотяваме и да изработваме общи стратегии, а не да изграждаме крепости за защита на недалновидни национални интереси. Трябва да ангажираме лидери от политическия, икономически и граждански сектори, не просто да говорим и обсъждаме, но и да постигаме резултати, да допринасяме и да разрешаваме проблемите. Появата на нови икономически, демографски и политически сили определя необходимостта да се задълбочат връзките с партньори, които споделят нашите ценности. Трансатлантическите отношения са стратегически важни с оглед на растящите предизвикателства към нашия либерално-демократичен ред. Светлото бъдеще на Европа изисква изграждането на нов икономически модел, който да може да отговори на предстоящите предизвикателства и да използва широкия обхват от възможности. Новият икономически модел на Европа трябва да бъде динамичен и отворен. Трябва да възприемем нови подходи и механизми. Не трябва да се страхуваме от явления като съвместната и споделена икономика или електронната търговия –трябва да ги приветстваме и да ги използваме по най-продуктивния начин. Европа трябва да стане лидер на новата индустриална революция, на пробивните иновации и дигитални технологии. Европа на бъдещето е Европа на предприемачите, на технологиите и иновациите. Искаме динамична, гъвкава и адаптивна Европа, която да обединява и да бъде лидер. Какво трябва да направим? Нуждаем се от превенция – да бъдем активни, рано да откриваме и да разрешаваме кризите. Трябва да адаптираме инструментите си и да имаме фокус – да посочим една криза, да я разрешим и да бъдем горди, че сме го направили по европейски, по нашия собствен начин. Трябва да вземаме смели политически решения. Именно от това спешно се нуждае нашият съюз днес, когато ни е трудно. Трябва да овластим дипломацията – да преговаряме, да преговаряме, а не да воюваме, защото употребата на оръжия е доказателство за липса на аргументи. Трябва да направим път на принципите, не на интересите. Да препотвърдим, а не да предоговаряме принципите на върховенството на закона, на човешките права и свободи, на териториалната цялост, на суверинитета и ненарушимостта на границите на всяка страна в Европа и в света. Да, ние сме изправени пред години на рискове и несигурност по пътя си към един по-стабилен световен ред. И, да, постигането на нов баланс в мултиполярен свят изисква време. В преходния период трябва с общи усилия да изградим и да надградим един гъвкав регионален и световен ред. Трябва да насърчаваме институционалните реформи, дипломацията и принципите. Трябва да подкрепяме лидерите, които разбират, че различията трябва да се преодоляват по мирен начин, а не чрез прокси или пропагандни войни. И трябва да бъдем непоколебими, защото ако не сме, ще насърчим безотговорните лидери да дестабилизират още повече. Скъпи приятели, Европейският съюз е ежедневен плебисцит за желанието ни да живеем заедно. Историята показва, че без постоянни усилия всичко, което сме спечелили, може да бъде изгубено. Дебатите по миграцията, възможното излизане на Великобритания от ЕС, популистите и евроскептиците само препотвърждават това заключение. Днес повече от всякога трябва да възвърнем доверието в жизнеността на Европейския проект, в липсата на негова алтернатива. Трябва да разсеем съмненията на европейците и да ги уверим, че знаем накъде сме се запътили. Днешна Европа поставя повече въпроси, отколкото дава отговори. Нашите граждани изискват сигурност във все по-несигурния свят и се питат как можем да живеем в хармония със съседите си. Балансът между правата и отговорностите в европейското общество е неотменна част от отговора. Трябва да покажем на външния свят и на нашите граждани, че ние вярваме в нашия потенциал и сме готови да го увеличим. Въпроси като тероризма, миграцията, замразените конфликти, не могат да бъдат разрешени без справяне с техните корени – геополитическите трусове и тежките конфликти. Това прави наложително да се подсилят структурите за управление на кризи и да се засили ролята на стратегическото планиране в Европейската външна политика и политика на сигурност. Трябва да бъдем реалисти. Много от проблемите ни имат европейски корени – социално изключване, маргинализация, лошо образование, неефективен диалог между религиите. Този комплекс от проблеми създава условия за радикализация. Тероризмът започва там, където се проваля образованието. Много от терористите и чуждестранните терористи-бойци са европейци. Ние помним моралното си задължение да бъдем земя на свободата и на човешките права за потиснатите и застрашените. Ние, обаче, сме също така символ на правила и ценности, които очертават права и отговорности. Интеграцията и образованието са ангажименти както на приемащите общества, така и на мигрантите. Днес е по-ясно от всякога, че без ясна политика и решения, постигнати чрез диалог, страховете на гражданите ще бъдат използвани от популистите. Без реалистичен подход ще бъде трудно да се парират спекулациите, че някой иска да изгради Европа зад гърба на европейците. Популистите и националистите ни принуждават да направим избор – между ценностите, които наследихме от бащите-основатели и изискванията на сигурността за нашите граждани. Ние избираме и двете! Избираме както ценностите, така и сигурността. Не виждаме противоречие между това да пазим границите си и да се придържаме към човешките права и свободи. И виждаме различията между националистите и патриотите. Един велик европейски президент, Шарл де Гол, каза: „патриотите са тези, които обичат страната си, националистите са тези, които мразят различния“. Днес повече от всякога се нуждаем от модерен патриотизъм, не от агресивен национализъм в Европа. Дами и господа, Единните принципи и включването на всички в процеса на интеграция в ЕС са ключови за бъдещето на Европейския проект. Ясно е, че националните общества са различни и имат различни исторически мотивирани реакции на събитията. Богатството на Европа се намира в разнообразните ни истории и култури. Това обаче не трябва да бъде причина да променяме естеството на Европейския проект, като инициираме Европа „на две“ или на много скорости. Споделеният ангажимент към Европейския проект има пряка връзка с европейската ни идентичност. Дори допукането, че Европа може да бъде изградена „на различни скорости“, изпраща послание на съмнение в Европейския проект. То създава усещане за неравенство. Ще бъде грешка подценяването на потенциала за развитие на някои части на Европа – например, Балканите. Ще бъде историческа грешка да не ги подкрепим и да ги оставим на външните влияния на бившите империи. Европейските нации не трябва да се противопоставят, независимо от интереса. Може да има само един отговор – повече солидарност с тези страни, които ще трябва да изминат по-дълъг път. Особено във време на предизвикателства, тази солидарност трябва да премине отвъд инструментите на Кохезионната политика и да бъде част от всяка европейска политика. Независимо какъв ще бъде резултатът от референдума в Обединеното Кралство, дискусията за многото скорости на Европа ще продължи. Трябва да избегнем деструктивната природа на дискусията за „Европа на части“. Не можем да избираме солидарността, като превръщаме ЕС в сбор от бизнес отношения. Защото всяка страна трябва да се справи с различни проблеми, да си играем на „нулев сбор“ е политика с ужасни резултати в миналото. Всички ние трябва по-добре да се вслушваме в партньорите си. България е пример за държава членка от средна величина, която се превърна от периферна страна, в страна на предна линия: по отношение на Украйна, Русия, миграцията. Нашите граници са границите на Европа, нашите съседи са съседите на Европа. Въпреки че трябва да направим труден избор, никога не сме мислили да жертваме европейската солидарност. Защото ние, българите, научихме, че не можеш да промениш географията, но само европейската интеграция може да превърне рисковете, произтичащи от географския фактор, във възможности. Уважаеми членове на Европейския парламент, Европейските демокрации определено не са перфектни. Често, и не без причина, те биват критикувани. Не сме перфектни, но сме по-добри от много други. След като не можем да убедим евроскептиците, трябва да мобилизираме проевропейците. Искам ясно да заявя – всички предсказания за провал или дезинтеграция на ЕС са погрешни, неверни! Виждали сме много кризи в нашата история. Лекът е ясен: повече солидарност, хуманност и емпатия. Повече върховенство на закона. Повече синергия. Повече образование. Повече интеграция. Първият демократично избран български президент д-р Желю Желев казваше: „Демокрацията може да се лекува само с повече демокрация“. Аз съм убеден, че ще се справим с предизвикателствата без да загърбваме основните ни ценности. Правили сме го неведнъж в миналото. Ще бъде грешка, ако някои разчитат нашата толерантност като слабост. Точно обратното, тя е ясен знак за сила и за решимост да защитим начина си на живот. Историята на ЕС ни научи, че единствено интеграцията работи в трудни времена. Единственото оръжие, което имаме за постигане на мир, сигурност и човешко развитие, е интеграцията. Нито една страна не може сама да се справи с предизвикателствата. Издигането на граници – независимо дали са териториални, икономически или правни – е привлекателно, но временно и нетрайно решение. Предизвикателствата, пред които сме изправени, са много сериозни и не можем да си позволим да чакаме, да отлагаме или да прехвърляме проблемите на следващото правителство или поколение. Трябва да действаме, трябва да взимаме решения. Безразличието не е опция днес. Трябва да се обърнем към проблемите и да имаме план как да ги разрешим. Има много кризи. Една от тях е, че днес Русия не подкрепя принципите на международния ред. Кремъл ни се противопоставя и се опитва да дестабилизира ЕС, като внася недоверие в самата сърцевина на нашия проект. Опитва се да разруши и да събори основите на ЕС, които са единство, солидарност и върховенство на закона. Москва инициира обширна пропагандна операция в Европа, която изпраща послания на недоверие, а не на ценности. Целта е да се подкопае доверието на хората в ЕС. И това, което е по-голямата опасност – да подкопае доверието на европейците в интеграцията и в общата ни съдба. Целта е да бъдат отворени врати за призраци от миналото – национализма, популизма, Велики сили и сфери на влияние, интереси, които доминират и се противопоставят на принципите и ценностите. И изглежда, че успява. Изглежда, че не напредваме в момента. Ние сме застинали и сме спрели единствения двигател, който имаме – интеграцията. Ние набиваме спирачки на разширяването, на Шенген и други. Това, което трябва да направим, е да отворим вратата. Да внесем свеж въздух и нов хоризонт. Да включим двигателя на интеграцията! Да започнем нови проекти на интеграция Това, което трябва да направим, е да препотвърдим и заздравим основите на нашия ред и правила, но и да се адаптираме и да се отворим към бързо променящия се свят. Трябва да се интегрираме, не да се изолираме. Трябва да гледаме напред, не назад. Европа е определена да играе смислена глобална роля и трябва да се мобилизира, да започне нови проекти на интеграция. И трябва да правим разграничение между техники и съдържание. Бъдещето на Европа не зависи толкова много от техниките – еврофондове и директиви, управление на кризи и други. Бъдещето на Европа зависи от съдържанието, от основния смисъл на това кои сме ние. И това е върховенството на закона. Бъдещето на Европа зависи от това да не забравяме големите идеи и да не се ограничаваме в техниките. Да не губим представа за голямата картина. Големият въпрос е каква е визията ни за Европа? Как добавяме стойност към работата, свършена от предишното поколение и към визията на бащите-основатели? Чудя се какво са мислили основателите на ЕС. Какво са мислили тези велики европейци преди 70 години, след разрухата от Втората световна война, когато всеки мразеше всекиго в Европа? Те знаеха, че мирът е възможен само когато нациите достигнат такова ниво на сътрудничество, което прави бъдещата война невъзможна. И те започнаха да се интегрират – пазари на стомана, пазари на въглища и други. Идеята им е била не да отслабят националните държави, а да ги направят силни в единен съюз. България е била винаги слаба, когато е била сама. Днес тя е силна в ЕС и в НАТО. Големият върпос е къде бихме желали да бъдем през 2030 или 2050 година? Разбира се, ние ще решаваме миграционната, банковата, дълговата и другите кризи. Но това всичко ли е? Искаме ли само да се справяме с управлението на кризите, като скачаме от една криза на друга? Това е само техника, не е мечта или визия. Бих желал всички ние да продължим да мечтаем и да правим история както правеха нашите бащи-основатели. Бих желал всички да задвижим нови двигатели на интеграцията – процес на разширяване, по-ефективна и по-координирана обща европейска външна политика, отбранителна политика и политика на сигурност, Европейския енергиен съюз, Единният дигитален пазар, съюз на капиталовите пазари на ЕС и други. И нека продължим да пишем и да правим историята на силния ЕС със силни и проспериращи държави членки. Ако забравим или нямаме кауза вече, някой друг ще се фокусира върху нас като удобен опонент. Ако спрем да правим историята, някой друг ще я прави вместо нас. Тъй като някои искат да поставят под съмнение и да дестабилизират нашите основи, нека създадем нова, допълнителна доза доверие в нашия ЕС. Нека я постигнем сега и нека я постигнем заедно!  

Музикално приключение в „градините на Испания“ предлага Софийската филхармония

Музиката на Испания в цялото ѝ великолепие през призмата на двама испанци и на двама руснаци – това е изкушението за този четвъртък. На диригентския пулт пред оркестъра ще застане младият Константин Илиевски, възпитаник на Музикалното училище в София и на Консерваторията в Братислава. Солистите са двама – китаристът Цветан Недялков (закъде без концерта за китара Аранхуес в една испанска програма), преподавател в Националната музикална академия, изключително популярен от телевизионния екран, той е не само един от най-виртуозните китаристи в България, но и един от най-многостранните – той свири и прави аранжименти в сферата на джаза, поп-музиката, песните за деца, филмовата и класическата музика; и младият пианист Иван Керековски, носител на редица награди, участва в много майсторски класове по света и е работил с Бруно Канино, Паул Бадура-Шкода, Емил Наумов, квартет "Талих", "Ансамбъл Модерн", Маркус Щокхаузен, Мено ван Делфт. Учи в Кралската Консерватория в Брюксел при Боян Воденичаров като след завършването на бакалавърската си степен през 2012 г., печели престижната белгийска стипендия "Вокасио" сред 300 кандидати . и това му позволява да завърши и магистратурата си. В момента живее и работи в София като пианист на свободна практика. Програмата е шеметно-красива и страстна, започва с „бащата на руската класическа музика“ Михаил Глинка, който на даден етап от живота си започва да обикаля Европа и да търси „радостта от живота“ и покрай него да усъвършенства композиторките си умения. Отива в Италия, където се запознава с Белини и Доницети, както Менделсон и Берлиоз, след това за Берлин, връща се в Русия, пише две значими опери („Иван Сусанин“ и „Руслан и Людмила“) и разочарован от хладния прием на втората, отово заминава  - за Париж,а после за Испания, където прекарва известно време, изучавайки колорита на испанската музика. По-късно се връща към спомените си, към ароматите на Испания, пишейки втората си увертюра „Лятна нощ в Мадрид“. След това концертът продължава с може и най-известния инструментален концерт на 20 век, написан от Хоакин Родриго, изпански композитор, чийто живот е изпълнен с перипетии и обрати - едва 3-годишен, той ослепява, но това не пречи на уроците му музика в родната му Валенсия. През 1921 е приет в Скола Канторум в Париж, където негов учител е Пол Дюка. Именно в Париж Хоакин Родриго се запознава с Мануел де Файа, който му дава увереност, че е достатъчно талантлив, за да продължи да се занимава с музика. По време на Испанската гражданска война живее в Германия и едва през 1939 се завръща в Испания. Само година по-късно е премиерата на концерта за китара и оркестър Аранхуес, който поставя Хоакин Родриго в алеята на славата на испанските композитори. В Аранхуес се усеща комбинацията между френското влияние на Дюка и испанското движение за създаване на национална испанска школа. Огромният успех на този концерт се дължи донякъде и на факта, че китарата (олицетворявана от Андре Сеговия) печели все повече почитатели и присъства все по-ярко на голямата концертна сцена. Името Аранхуес „идва“ от малко градче на 40 километра южно от Мадрид, където много от испанските величия са избирали за своите кралски резиденции. Родриго се „връща“ в своя концерт към по-ранната и щастлива история на Аранхуес, преди 1808, когато Шарл IV именно тук абдикира в полза на сина си Фернандо VII, а веригата събития, последвали този факт водят до ужасите на войната (1808-1814), запечатани в картините на Гоя. В Аранхуес Хоакин Родриго сякаш „връща към живот“ по един неподражаемо характерен испански начин „Златния век“ на своята страна. След Родриго, програмата продължава именно с де Файа, който му е помогнал, както разказахме по-горе. Мануел де Файа е роден в Кадис, завършва консерваторията в Мадрид през последната година на 19 век, при това с първа награда (като пианист) и със сериозни познания по композиция. Но началото на музикантския му живот не е никак лесно – за да се издържа той в продължение на 4 години пише сарсуели (нещо като местен вариант на комична опера), като от създадените шест само една е поставена. Но пък натрупва опит и избистря идеите си. Така през 1905 пише истинска опера и печели първата си голяма награда. Но и тази (наградена опера) не е поставена и де Файа осъзнава, че ако иска да се развива, трябва да замине там, където „се случват нещата“ и през 1907 се озовава в Париж, където ще остане до 1914 и ще се сприятели с Пол Дюка, Клод Дебюси и Морис Равел. Ще се усъвършенства като композитор и ще открие, че без „испански черти“ музиката му няма да е истинска. Принуден от Първата световна война да се върне в Мадрид, но вече с друго самочувствие, а и Мадрид е „готов да го посрещне“ подобаващо. Неговите богати като звучност, рисуващи на основата на наученото в Париж, със силни испански краски, се поставят и изпълняват. Така на 9 април 1916 в Театро Реал в испанската столица се състои премиерата на „Нощи в градините на Испания“ за пиано и оркестър, творба, която самият Мануел де Файа описва като „симфонични импресии“. Идеята за „Нощи в градините на Испания“ се появява в съзнанието на де Файа още през 1908, през първите му години в Париж – онзи Париж, който е цветен, модернистичен, забързан, танцуващ и… пленен от звуците на Испания. Да не забравяме, че „Иберия“ на Дебюси има своята премиера през 1910 и де Файа е на първия ред сред тези, които аплодират най-силно. Може би затова в тази негова така испанска (и като заглавие, и като замисъл, и като посвещение) творба се усещат „френски нишки“. Формата е много интересна , защото не е традиционен концерт за пиано и оркестър. Клавирната партия, без да е бляскава, е пълна с интерпретационни предизвикателства и същевременно не е водеща, а по-скоро прекрасно обогатяваща. Трябва да кажем, че първоначало идеята „хрумва“ на де Файа, когато той попада на една книга за Гранада в малка книжарница в Париж. Дотогава композиторът не е посвещавал Гранада, която е на 250 километра от родния му град Кадис и е силно впечатлен от картините на двореца и градините на Кордоба, които открива в тази книга. И тук вече идва голямото майсторство, защото Мануел де Файа претворява представите си за Гранада така убедително, плътно и картинно, че „Нощи в градините на Испания“ се превръща в емблематично за испанската музика произведение, което продължава да омайва и страстно да увлича слушателите навсякъде по света. А градините са три – ухаещите на жасмин градини, обрамчващи Алхамбра; неизвестна градина, изпълнена с екзотични танци и градините на Сиера де Кордоба. И финалът на този „испански“ концерт е за един руски композитор, който пък е  един от най-големите пътешественици сред руските композитори. Николай Рисмки-Корсаков е трябвало да стане (така се надявало семейството му) морски офицер и като такъв обикаля океаните им моретата, само за да се убеди, че музиката е неговото признание и да се превърне в един от най-значимите за цялостното развитие на руската музика композитори и в един от най-бляскавите оркестратори в историята. Присъединява се към музикалния кръг на Балакирев, станал известен като Могъщата петорка. Именно срещите и работата му като млад с композитори като Балакирев, Кюи, Мусоргски и Бородин и наученото от тях, в комбинация с цветните впечатления от морските му пътувания водят до създаването на творби като Шехерезада и Испанско капричио. И така, през 1886 година когато Римски-Корасков е на 42, той се „захваща“ да напише две пиеси, замислени като фантазии за цигулка и оркестър по теми от две различни държави. До края на годината приключва с фантазията по руски теми и продължава с темите от Испания, но променя формата. Решава, че вместо виртуозна пиеса (само) за цигулка, ще напише виртуозна пиеса за цял оркестър. Дава ѝ името Испанско капричио. Готова е в края на август 1887, а премиерата е още на 31 октомври в Санкт-Петербург. Успехът е моментален, всички започват да превъзнасят изключителната оркестрация, на което Римски-Корсаков отговаря така – „тезата, която се формира от критика и публика, че Капричиото е великолепно оркестрирана пиеса, е грешна. Капричиото е брилянта композиция за оркестър. Всичко в нея – промяната в тембрите, избора на мелодичния дизайн, така че да е подходящ за конкретно използвания инструмент, кратките виртуозни каденци, ритъмът на перкусиите – всичко това съставлява същността на композицията, а не просто нейната оркестрация“. Две години след премиерата, през 1889 Римски-Корасков дирижира Испанското капричио на концерти на Международното изложение в Париж. Западната публика е възхитена, а сред най-големите почитатели на творбата са двама млади французи – 27-годишния Дебюси и 14-годишния Равел. Испанското капричио е любима, непрестанно изпълнявана по целия свят пиеса от премиерата ѝ до днес. Догодина тя ще стане на 130 години. Всяко съпреживяване на нейно представяне на живо е бляскав букет от емоции, вариращи от богатството и широтата на руската (и музикална) душевност до испанските огнени страсти, всичко това поднесено на един многоцветен и невероятно майсторски музикален език. Усещат се следи от първоначалния замисъл на Римски-Корсаков за  бляскава цигулкова пиеса, но към цигулковите виртуозни пасажи са добавени „мини-каденци“ и за други инструменти, така че оркестърът е представен като „сбор от виртуози“ – затова пък всички оркестранти харесват Римски-Корсаков (той посвещава Испанското капричио на Руската филхармония в Санкт-Петербург, като изписва имената на 67-те оркестранти на партитурата и всички те са силно поласкани от този жест).

Кой номинира Плевнелиев?

 Понеже ключов за т.н. „протестиращи” стана въпросът кой номинира Дилян Пеевски за шеф на ДАНС, то би трябвало да отправим и питането действително кой избра политическия идол на протестиращите Росен Плевнелиев за президент. Има ли той връзка с олигархията, така безжалостно атакувана от петдесетината човека пред министерския съвет, и дали някой не цели да обърка съвсем мисленето на тези хора?   Нека най-напред кажем няколко думи за етимологията на думата. Тя е културна заемка от старогръцки и означава власт на малцинството. „Олигос“ на старогръцки означава „малък“. Съвременните речници обясняват думата „олигархия“ като политическо и икономическо господство на едно малцинство от аристократи или богаташи и като държавен строй с такова управление. Нека да видим кой от горепосочените се вписва в този модел.   Да започнем по ред   Мястото е Хасково, годината 1991. Областен лидер на местното СДС става инженер Никола Николов. Той е назначен бързо за директор на стъкларския завод „Диамант” в града. Близък познат с Йордан Соколов (май кръстник на жена му Илияна), тогава вътрешен министър, и дясна ръка в града на Иван Костов, тогава финансов министър. Николов не е беден. Дори е особено богат, откакто става директор. А и дядо му е бил и един от собствениците на фабрика „Каолин”. Това е една от причините Николов да се озове в управителния съвет на новопазарския завод „Китка”, който произвежда порцелан, амбалажно стъкло и кристал. Все неща, свързани тясно с производството на каолин. Как „Китка” фалира е и досега въпрос без отговор. Но в общи линии това определя и интересите на станалият седесар бизнесмен – стъкло, порцелан и вино, по-късно и фотоволтариците. Николов обаче има една голяма мечта – да обедини икономическото си богатство с политическо влияние. За тази цел през 1997 година влиза в парламента и става председател на парламентарна комисия. Слави се като особено близък приятел на Иван Костов. Дори се говори, че той се готви за министър на промишлеността в кабинета на приятеля си Костов.   Николов не стои без работа в София. Той формира и председателства политическия и икономически кръг „Агнешки главички”. В него влизат депутати и областни управители. Като ключови се очертават Панайот Ляков, Илиан Попов, Красимир Каменов и областният на Пламен Иванов. Името на групировката идва от това, че всяка петъчна вечер кръгът се събира в ресторант на ул. „Раковски” (бившия ресторант БИАТ), недалеч от сградата на СДС, където се похапват разтрошени и сготвени агнешки главички. Освен качеството на храната, там се обсъждат и формите на въздействие на икономическия кръг върху политиката на страната. Т.е. – формирането на олигархичен модел на управление.   И не само се обсъжда, а и се действа. Групата взима под свое крило вестник „Капитал” и двамата му собственици – Иво Прокопиев и Филип Харманджиев. Те фактически още от 1993 година са под личната протекция на Никола Николов. Синият бизнесмен знае цената на медийте и държи да има своя такава. Така Прокопиев и Хармаджиев влизат в бизнеса. Като подставени лица на Никола Николов. Дори за известно време по препоръка на Николов, икономически съветник на премиера Иван Костов става Иво Прокопиев. Познайте по чие въздействие.   А Николов може – като председател на икономическата комисия вкарва най-голямото находище на каолин (това, от което се прави порцелана) в работническо мениджърска приватизация, а стопанинът се оказва пак същия Поркопиев. Същото се случва и с винпром „Дамяница”, но там е друг собственикът – Харманджиев.   Кръгът „Агнешки главички” набъбва. И финансово и ресурсно. Илиян Попов води двама свои приятели, които бързо стават и приятели на Николов и Прокопиев. Това са Иван Тодоров и Росен Плевнелиев, двамата имат дребна търговийка с износ на работници за Германия, а Плевнелиев дори си добавя нещо към това, като пише и вестникарски хороскопи. Но и двамата са особено амбициозни и безкрайно верни на икономическия кръг, в който са приети. Редовно участват в неделните излети на „агнешките главички” в ловното стопанство „Воден”, където бащата и брата на Прокопиев работят и имат стабилни позиции. Така Плевнелиев получава по-апетитни поръчки за строежи, има самочувствието да се представя пред немската фирма „Линднер” като човек с политическо влияние и икономически позиции в България.   Кой е всъщност Росен Плевнелиев?     Допреди срещата с Николов – господин никой. Спят с приятеля си Тодоров по немските паркинги, катунарстват, изкарват по някой и друг строител за Германия и толкоз (така поне твърди г-н Плевнелиев). Нещо повече, те са обект на особено внимание от немските финансови власти, заради трайно нарушаване на трудовите договори между неговата фирма и българските работници. Поне така твърди юристът Атанас Семов от РЗС.   И двамата приятели преживяват с хороскопи. Дори издават едно мижаво местно вестниче, но и то не оцелява. Живеят зле, дори много зле. След като председател на общинския съвет на Благоевград става Илиян Попов, а кмет – Елиана Масева (и двамата особено близки до бащицата Иван Костов), Плевнелиев и Тодоров получават по-атрактивни квоти за износ на работници и дори започват свои строежи. Първоначалният тласък на Плевнелиев обаче идва от тъста му – д-р Любен Кавраков, баща на Вероника Плевнелиева. Той е неврохирург с голямо име в Благоевград. Точно докторът пренасочва Пленелиев от писането на хороскопи към работата му като строител. Факт е, че и до днес отношенията между бившите съпрузи Росен и Вероника са много повече от приятелски – Вероника стопанисва (води се собственик) на повечето от успешните (по-късно) фирми на Плевнелиев.   След като попада в кръга на „агнешките главички”, бъдещият министър и после президент, добива ново самочувствие, но все така остава особено раболепен пред господарите си. Все пак – не забравя, че те го хранят, те го лансират. Точно и за това всячески търси тяхната близост. Николов е много високо ниво, по-достъпен е Прокопиев. И Плевнелиев се хваща здраво за него. Има защо – Иво Прокопиев е на неговите години, той обаче е доста по-напред в бизнеса, а Росен бърза. Към 1991 г. Плевнелиев има само една регистрирана фирма „Ирис Интернешинъл”, но нищо построено, единствено изнася работници за Германия и нищо повече. Фирмата определено едва накуцва. През 1999 г. става чудо, едва прокопсващата фирмичка става водеща и получава сертификат ISO 9001 (т.е. – когато на власт е Костов, а председател на парламентарната комисия по строителство приятелят му от ученически години Илиан Попов). Пак по това време (през 1998 г.) вече става ключова фигура в управлението на българските подразделения на немската фирма „Линднер”. И едновременно с това започва да ръководи огромен строителен обект – „Бизнес парк София” – един от най-големите такива на Балканите.   Огромен скок, нали? За да затвърди позициите си в новата политико-икономическа групировка, той си избира втората съпруга от средите на „Икономедия” (собственост на пак същия Прокопиев), така се свързва с Юлиана.   Да се върнем на икономическите кръгове   Кръгът „Агнешки главички” обаче залязва след 2001 г. Сменя се властта, Костов е само обикновен опозиционен депутат, вече „не пее”. През 2003 година по времето на един вот на недоверие от страна на СДС към премиера тогава Симеон Сакс Кобургготски Никола Николов дори предпочита да отиде на сафари в Африка, вместо да гласува в парламента, така както иска Костов. Групата на СДС е бясна. Никола Николов е изключен от парламентарната група и става независим депутат. Но на Николов не му пука. Той винаги е знаел, че зеления цвят (на долара) е много по-привлекателен от синия на СДС, червения (на БСП) или жълтия (на НДССВ). Така официално водеща фигура сред старата дружинка става Прокопиев, но вече като групата „Капитал”. „Агнешки главички” вече звучи лошо. Николов се „покрива”, но остава до стои зад пердето. Новият лидер си е научил уроците от Николов, той е наясно, че освен икономическа мощ трябва и интелектуална. През ноември 2002 г. се формира сдружението с идеална цел „Глобална България”. Вижте само основателите: Иво Прокопиев, Стефан Попов („Отворено общество”), Светослав Божилов (бивш съдружник на Прокопиев от една банка) и Цветелина Бориславова (СИ банк), Левон Хампарцумян („Булбанк), Иван Кръстев (Център за либерални стратегии), Красен Станчев (Институт за пазарна икономика), Красимир Гергов, Валентин Златев и Сашо Дончев. Звездна компания, нали? За капак там влизат и БТВ чрез Алберт Парсънс, и пресгрупата с Венелина Гочева. Тук е събрано всичко – пари, банки, медии, квази граждански сдружения. Мозъците са естествено Кръстев, Попов и Станчев („гражданското” общество).   Основната идея на „Глобална България” в началния етап е връщането във властта на моделът Костов – като форма на приватизация и разпределение на икономическо влияние чрез подходяща политическа власт. Т.е. – търси се заместник на Костов като министър председател. Царят има друг кръг от икономически интереси и хич и не ще да чуе за Прокопиев и събратята му. Това значи, че олигархичния модел, така желан от „агнешките главички” може бързо да бъде подменен. Спешно трябва да се търси вариант за неговото възстановяване. Трябва много спешно да се намери и подготви послушник, който да им върне властта.   По това време Бойко Борисов (особено близък на Цветелина Бориславова, те живеят заедно), става главен секретар на МВР. Борисов е атрактивен, мъжкар, простоватичък, точно такъв премиер на страната и е нужен, след несговорчивия Костов, след неприказливия Симеон. Така политическите генетици от „Глобална България” започват да се вглеждат в съжителя на Бориславова. Той може и да става – глуповатичък, лесно манипулируем, подчиняващ се на парите. И следователно лесно използван за техните цели. Очевидно е, че Костов е „кауза пердута”, а значи трябва нов и подвластен на кръга месия.   Но първо новият герой трябва да се тества. След 2005 година Борисов вече не пее в МВР. Номерата с подаване на театрални оставки, хокане по министъра и неговите заместници при управлението на Станишев не вървят. Борисов увисва. Като спасител се явява част от „Глобална България” създала групата „Типинг поинт” (повратна точка). Идеята се основава на една доста глупава книга на самоукия Малкълм Гладуел, твърдяща, че малките неща водят до фундаментални промени. Нещо като приказката за малкото камъче, обръщащо колата. Това е и идеята на формацията. Тя се създава през 2006 година с основатели Иво Прокопиев, Светослав Божилов, Цветелина Бориславова и Иван Кръстев. Първоначална идея – същата – продуциране на политически Франкенщайн, който да обърне колата по начин удобен за „Глобална България” и в частност на „Типинг поинт”, т.е. – за едни и същи икономически кръгове. Така на предстоящите избори за кмет на София се явява Бойко Борисов. И печели! Ура, планът работи!   Но апетитът идва с яденето. „Глобална България” и в частност „Типинг поинт” не искат само властта в столицата, те искат цялата власт – законодателна, изпълнителна и местна без да я делят. Точно за това и ГЕРБ печели изборите през 2009 г. – с финансови машинации (като зад гърба им стоят 3 от най-големите банки в страната), медийната ( Красимир Гергов дирижира телевизиите чрез рекламите), а стратегията на изборите се чертае от Иван Кръстев и неговите приятели – Огнян Минчев, Александър Кьосев, Евгени Дайнов, Стефан Попов. Изборите са спечелени и идва ред на съставяне на правителство. Кой ако не икономическите кръгове ще определят икономическите министри? Така министър на финансите става Симеон Дянков (кандидатура на Прокопиев и Бориславова), министър на икономиката става Трайчо Трайков (посочен от Прокопиев), а министър на регионалното развитие (най-големите европари) става ... Росен Плевнелиев. Вие как мислите, той от кого е посочен? По-късно пак същите го номинират за президент. Въпреки, че първоначалният избор на ГЕРБ и Борисов беше Цветан Цветанов. Как така бързо Борисов си смени мнението? Познайте кой му е „помогнал”.   Президентът Плевнелиев   „Последното ми прераждане е било някъде през 1730 година. Програмата показа, че съм бил жена пастир, не съм се прераждал често, което е било хубаво. Защото колкото по-рядко го правиш, толкова по-стойностен живот водиш” – това не са думите на някоя мургава махленска гадателка, обикаляща улицата да изкара някой лев, а на президента Плевнелиев на официално държавно мероприятие. Вие съдете доколко въпросната личност е адекватна на позицията, която заема. Защото това са думи на един объркан човек, подвластен на окултните „науки”, без собствено мнение и намерение за борба.   Всъщност Плевнелиев преди да стане президент е подложен на сериозно изпитание. Причината най-вероятно е, че нито Борисов, нито Цветанов му вярват, те идеално съзнават, че той „не е техен”, а и Борисов вече се плаши от олигархията, която го качи на власт. Чуйте: „Или, да не изброявам монополисти в каолина. Ако има някъде монопол, твърд монопол в България, това е производството на каолин, който пряко отива в цената на тока след това. Защото централите едно и три – американската AЕS го купува двойно по-скъпо, отколкото държавната “Марица 2″…. Кръгът “Агнешки главички” – те ще ми бъдат демократите и ще кажат, че аз съм диктатор?! Стига с това вече, мълчах си, дотук ми дойде”. Това са думи на Бойко Борисов от края на 2012 година. Дори и мутрата вече е уплашена от владеещата го олигархия. Борисов трябва да е сигурен, че Плевнелиев, като наложен му от олигарсите президент, ще слуша и него. Наред е Цецко да свърши работа.   Да се върнем малко назад – към отношенията на Росен с Вероника. Очевидно е, че старата им ученическа любов ръжда не хваща. Плевнелиев и е прехвърлил своите фирми, управляват ги заедно, така че особено силната им връзка е очевидна. Сама Вероника (казват по нейно желание е така, а и настояване на Росен) запазва фамилията Плевнелиева. Баща й, който има принос в създаването на днешния Плевнелиев, един хубав ден е арестуван, по поръка на Цветанов, Скандалът е голям, а арестът – много, ама много съшит с бели конци, но особено зрелищен. Обвинението неясно, деяние няма консумирано, дори и намерение за такова няма. Но, както е добре известно, това не е пречка за министър Цветанов. Обвинението е, че е поставил „грешна” диагноза на пациент, който се оплакал от побой, нанесен му в МВР. Арестът на доктора е по цветановски брутален, унизителен и показен.   Три дни докторът лежи в ареста, а Росенчо трепери. Ами сега, смее ли да пита, кой да пита? И бъдещият президент, тогавашен министър на регионалното развитие мълчи. Знае, че това е наказателна и превантивна акция, а и предупреждение – какво ще следва, ако не слуша в бъдеще. И той мълчи, защото може и той да отлети. Д-р Любен Кавраков е освободен след три дни в ареста, но, според негови близки, и до ден днешен не може да се възстанови от нанесената му психическа травма. След няколко месеца обвиненията падат напълно, но здравето на доктора не се оправя. През цялото това време бившата ирландска пастирка, сега президент на България нито веднъж не намери сили да защити човека, на когото дължи много.   Изпитът е издържан успешно. Вече Плевнелиев ще съгласува всичко с „Типинг Поинт”, т.е. част от „Глобална България” и Борисов заедно. Супер независим президент. Има и още доказателства. При съставянето на служебното правителство Плевнелиев се среща с министъра в оставка Мирослав Найденов. После Найденов разказа пред медиите, как двамата си оставили мобилните телефони при секретарката на президента, за „да не ги подслушват”. Президентът не го опроверга. Кой може да подслушва президента, кой друг, освен държащите го под контрол – олигархията в лицето на „Типинг Поинт” и ГЕРБ в лицето на Цветанов и Борисов.   Излиза, че най-подвластният на олигархията днес е точно президентът, който подстрекава протестите срещу това правителство, което определено не се вписва в представите за властта у нас на олигархичния кръг „Типинг Поинт”. Т.е. – викащите срещу олигархията са подстрекавани от олигархията, а нашият президент – маша на олигархията. Вижте какъв абсурд – олигархията финансира протестите, срещу някаква виртуална олигархия, чието лице трябва да е Дилян Пеевски. И протестиращите, колкото и малобройни да са, вярват на тази абсурдна манипулация и викат „долу олигархията” и „кой номинира Пеевски”, докато „Типинг поинт” и президентът потриват ръце, може пък и този път да стане!   Сега е безсмислено е да питаме кой избра Плевнелиев, след като и дори и не особено ерудираният Бойко Борисов разбра, че на олигархията той вече не е потребен, а тя си има вече нов слуга.           Източник ФОНДАЦИЯ- Хермес Либерална библиотека

Как и защо Обама създаде „Ислямска държава“ – I част

 Доналд Тръмп обяви, че Обама е основател, а Хилари Клинтън – съосновател на „Ислямска държава“. Не че казаното е някаква тайна. Съвсем друго е обаче, когато кандидат за президент го каже, пък вземе, че изведе от него далеко стигащи изводи за фалшивата „битка“ на Обама с ИДИЛ и необходимостта от сближаване с Русия в борбата срещу общия враг – ислямския терор. Това може да означава колосално преобръщане на световния ред. И тъй, на митинг във Форт Лодърдейл (Флорида) на 10 август кандидат-президентът на републиканците заяви, че Обама е основател на ИДИЛ и, верен на своя неподражаем стил, го повтори 4 пъти: „… И после Обама влезе там (в Ирак). Когато влезеш в такова място, нормално е да почистиш. А той забърка още по-голяма мръсотия. Той забърка такава мръсотия! След това имаме Хилари с Либия… колко тъжно! В много отношения те го уважават. ИДИЛ се отнасят с уважение към президента Обама. Той е основателят на ИДИЛ. Той е основателят на ИДИЛ. Той е основателят. Той основа ИДИЛ. И аз бих казал, че съосновател е измамницата Хилари Клинтън. Съосновател: Хилари Клинтън!“ Полудяла от възторг, публиката дълго скандира „Хилари в затвора!“ (Lock her up!) В щатските медии последва врява до Бога, заплахи със съд, искания за оттегляне на изявлението. През  „устата“ на Демократическата партия  – каналът Си Ен Ен, звучаха патетични речи на подставени лица от типа: „Аз винаги съм бил републиканец, и такъв ще си остана, но тази година не мога да гласувам за кандидата на Републиканската партия, който обвини президента на САЩ в тероризъм.“ Или: „Тръмп де факто нарече Обама „терорист“! Лидерът на Свободния свят не може да бъде терорист, не можем да позволим това! И откъде-накъде екс държавният секретар Хилари Клинтън ще е съосновател на ИДИЛ?!“ „В цялата история на САЩ не е имало друг случай, в който претендент за Белия дом да обвинява актуалния държавен глава в престъпления срещу човечеството“, обясни  сенатор-демократ, който вдигна отново тезата на Обама, че Тръмп е негоден да управлява и, следователно, Републиканската партия трябва да си избере друг кандидат. Симпатизанти на милиардера се опитаха да му помогнат, като изтълкуват думите му като метафора, но Тръмп категорично отказа подобни услуги. „Вие искате да кажете, че президентът е оставил в Ирак вакуум, че е проиграл мира, нали?“ – попита проф. Хю Хюит, преподавател по конституционно право и популярен радиоводещ. “Не-е!  Искам да кажа, че той е основателят на ИДИЛ. Искам да кажа точно това!‘ – възнегодува Тръмп. Интервюто се проведе на 12 август. За да няма повече тълкувания в преносен смисъл, в следващите дни Тръмп още няколко пъти повтори констатацията си пред Си Ен Ен и Ен Би Си:  „Мисля точно това, което казах. Обама е основателят на ИДИЛ. Буквално“. И изведнъж някой (нещо?) накара кандидат-президента да даде заден ход. Започна закачливо. „Вие от сарказъм не разбирате ли?!“, попита той в Туитър.  Тръмп обясни, че думите му са били интерпретирани неправилно от журналистите, които той нарича „най-ниската форма на живот на планетата.“ После оттегли изявлението си почти изцяло. „Появата на ИДИЛ е пряк резултат от решенията на президента Обама и държавния секретар Хилари Клинтън“, заяви Тръмп на 15 август в Охайо . Това вече е друго. Накрая кандидатът на републиканците направо се извини с аргумента, че съжалява за грешките, които е допуснал, когато  в разгорещени дебати се обсъждат много и важни теми. В момента „най-ниската форма на живот“ го къса на части заради този унизителен обратен завой. Дори онези US медии, които традиционно подкрепят Републиканската партия като Фокс Нюз, не намират думи, за да оправдаят  това преобръщане. Кой и с какво го уплаши? Ясно е, че с подобни колебания от нула до 180 градуса Тръмп няма да спечели „либералите“, които така  или иначе вече са решили да гласуват за Хилари Клинтън, но може да загуби (и вече губи) онези бели, християнски избиратели от средната класа, които гласуваха за него на първичните избори само заради смелостта му да нарича нещата със собствените им имена. Но каква е истината? И какво следва от нея? Истината е, че Барак Обама е основателят на ИДИЛ. Буквално. Ето едно от най-силните, неопровержимите доказателства. В САЩ действа организацията „Джудишъл уоч“ (юридически наблюдател), която наблюдава работата на трите власти. В нея работят юристи. На 18 май 2015 г. тя публикува 3 секретни документи на Пентагона и един на Държавния департамент, получени след съдебен процес по американския закон за достъпа до информация. Досега тези 4 документа не са преведени на български език. А си струва! Става дума за свод от около 100 страници, силно цензурирани от двете споменати ведомства.  Всички те носят гриф „Секретно/Не за чужденци“ и бележката „Това е информационен доклад, не е финализирана разузнавателна информация“. Трите документа на Пентагона са издадени от неговата разузнавателна агенция DIA (Defence Intelligence Agency). ПЛАНЪТ ЗА СЪЗДАВАНЕ НА „САЛАФИТСКО КНЯЖЕСТВО“  ВЪРХУ ТЕРИТОРИИ НА СИРИЯ И ИРАК Първото от писмата на DEA с номер R050839Z от 12 август 2012 г., е било изпратено на министъра на отбраната, началниците на CENTCOM (Централното командване на въоръжените сили на САЩ), SOCOM (Командването на специалните операции на САЩ), Обединения комитет на началник-щабовете, ЦРУ, ФБР, Държавният департамент, Министерството на вътрешната сигурност на САЩ, както и на една малко известна, но много мощна институция – Националната агенция за геопространствено разузнаване (National Geospatial Agency). Има и други адресати, които обаче са зачернени от цензора. Ето писмото: (БЕЛИТЕ ПОЛЕТА ВСЪЩННОСТ СА ЗАЧЕРНЕН, ЦЕНЗУРИРАН ТЕКСТ) R 050839Z, 12 август Министерство на отбраната Държава: Ирак (ИРК) Дата на издаване: 20120730 [Точкa 1 е изцяло цензурирана. От т. 2 се чете само текста „Обща ситуация“] ОБЩАТА СИТУАЦИЯ: A. Във вътрешен план събитията вземат ясна религиозна насоченост B. САЛАФИСТИТЕ, Мюсюлманското братство и АКИ са основните движещи сили на въстанието в Сирия. C. ЗАПАДЪТ, страните от Залива и Турция подкрепят опозицията, докато Русия, Китай и Иран подкрепят режима. … D. –[ цензурирано] Е. РЕЖИМЪТ  се стреми да концентрира присъствието си в крайбрежните области (Тартус и Латакия), но не изоставя Хомс, защото той контролира транспортните маршрути в страната. Режимът намали присъствието си в областите, граничещи с Ирак. (Хасака и Дер Зор)  3. АЛ КАИДА – ИРАК (АКИ) А. АКИ познава Сирия. АКИ тренираше в Сирия, преди да инфилтрира Ирак В) АКИ подкрепя сирийската опозиция от самото начало, както идеологически, така и чрез медиите. АКИ е в опозиция на правителството на Асад, защото го смята за сектантски режим, враждебен на сунитите . C. АКИ проведе редица операции в няколко сирийски града под името „Джайш ал-Нусра“ (победоносна армия) – едно от нейните крила D. АКИ, чрез говорителя на „Ислямска държава в Ирак“ (ИДИ), Абу Мухамад ал-Аднани, обяви, че сирийският режим е „джибха ал-рувафз“ (авангард на шиитите), който е обявил война на сунитите. В допълнение той призовава сунитите в Ирак, особено на племената по границата със Сирия, да се вдигнат на война срещу режима в Сирия. Той разглежда режима като невернически, защото поддържа партията на неверниците Хизбула  и други невернически режими като тези в Ирак и Иран. Е. АКИ смята, че сунитският въпрос в Ирак е въпрос на всички правоверни и касае всички сунитски араби и мюсюлмани. 4. ГРАНИЦИТЕ А.Границата между Сирия и Ирак се простира на около 600 км сложен терен с голяма пустиня, планински вериги  (планините Синджар), общи реки (текат от двете страни) и обработваеми земи. В. Ирак граничи пряко със сирийските провинции Хасака и Дер Зор, както и със (сирийски) градове по границата. С. Земята от двете страни между Ирак и Сирия е просторна пустиня, пресечена от долини и в нея липсват транспортни маршрути с изключение на международния път и някой големи градове. 5. НАСЕЛЕНИЕТО ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА ГРАНИЦАТА   А. Населението от двете страни на границата има племенен социален бит, запечатан със силни племенни и брачно-семейни връзки. В. Религиозната принадлежност обединява населението от двете страни, когато в региона възникнат събития. С. АКИ има големи „джобове“ и бази от двете страни на границата, което улеснява потока от оръжия и бойци. D. АКИ беше в упадък в западните провинции на Ирак през 2009 и 2010 г. Но след въстанието в Сирия религиозните и племенни сили в региона започнаха да симпатизират на религиозното въстание. Симпатията намира израз в петъчните молитви в джамиите, в които се отправят призиви за набиране на доброволци за подкрепа на сунитите в Сирия. … 6. ПОЛОЖЕНИЕТО НА ИРАКСКАТА И СИРИЙСКАТА ГРАНИЦА А.  Три гранични бригади са достатъчни да контролират границата в мирни времена, за наблюдателни функции и предотвратяване на контрабанда и инфилтриране . В. [Цензурирано] С. В предишни години по-голяма част от бойците на АКИ влизаха в Ирак през сирийската граница. 7. БЪДЕЩИ ПРОГНОЗИ ЗА КРИЗАТА: A. РЕЖИМЪТ ще оцелее и ще запази контрола си върху сирийската територия. [По-нататък текстът е цензуриран] B). РАЗВИТИЕ на днешните събития до разгръщане на прокси война: С подкрепата на Русия, Китай и Иран режимът контролира областите с влияние по крайбрежието (Тартус и Латакия) и свирепо защитава Хомс, който се смята за важен транспортен възел в Сирия. Силите на опозицията се мъчат да поемат контрола над източните области (Хасака и Дер Зор), които граничат със западните провинции на Ирак (Мосул и Анбар), както и границата на съседна Турция  Западните страни, държавите в Залива и Турция подкрепят тези усилия.  Тази хипотеза се потвърждава от данните от последните събития, което ще даде възможност да се подготвят убежища под международна закрила подобни на това, което се получи в Либия, когато Бенгази бе избран за център на временното правителство. … 8. (С) ПОСЛЕДИЦИТЕ ЗА ИРАК А. Граничните войски на сирийския режим се изтеглиха от границата, а силите на опозицията (Сирийската свободна армия) поеха граничните райони, завзеха граничните постове и издигнаха там своя флаг. Иракските гранични войски са изправени пред една граница със Сирия, която не е охранявана от официални сили, а това създава сериозна заплаха. В. Опозиционните сили ще се опитат да използват своите иракски територии като убежища за своите отряди, разчитайки на симпатиите на пограничното иракско население, като същевременно набират бойци и приемат бежанци от Сирия. С. Ако ситуацията се разгърне, има възможност за създаване на обявено или необявено салафистко княжество в източна Сирия. (Хасака и Дер Зор), а точно това искат силите, които подкрепят опозицията, за да изолират сирийския режим, който е възприеман като стратегическата дълбочина на шиитската експанзия (Ирак и Иран)… D. Влошаването на ситуацията има тежки последици върху положението в Ирак, както следва: 1. За АКИ се създава идеална атмосфера да се върне в своите стари „джобове“ в Мосул и Рамади и ще получи нов тласък за обединяване на джихада на сунитите в Ирак и Сирия и на останалите сунити в арабския свят срещу онези, които те смятат за общ враг – еретиците (шиитите-б.м.). ИДИ може да обяви създаването на Ислямска държава чрез съюза си с други терористични организации в Ирак и Сирия, което ще означава огромна заплаха за единството на Ирак и защитата на неговата територия. 2. – цензурирано 3. Терористични елементи ще получат отново възможност да нахлуят на иракската арена. [Всички други „страшни последици“ са цензурирани, вероятно защото засягат други държави, освен споменатите Ирак и Сирия. Цензурирано е и всичко останало до края.] ***** Писмото излага плана на американското разузнаване за създаването на „Ислямска държава“ и ползите от нея за САЩ. Само 2 години по-късно, през юни 2014 г. някогашната ИДИ (по онова време „Ислямска държава в Ирак“), но под името ИДИЛ („Ислямска държава в Ирак и Леванта“) осъществи този план. Писмото ясно заявява, че в Сирия няма друга „опозиция“, освен Ал-Каида в Ирак (АКИ) и че различните групировки като споменатите ИДИ, „Джабхат ал-Нусра“, „Джайш ан-Нусра“ и „Свободна сирийска армия“ не са нищо друго, освен бригади на АКИ. Това е една и съща частна джихадистка армия, която според ситуацията и тактиката се явява пред света под различни аватари, но се командва от един общ стратегически център. 28 март 2015 г. Една обща джихадистка армия, съставена от терористичните бригади „Джайш ал Ислам“ (знамето вляво), „Свободната сирийска армия“ (знамето в средата) и забранената от ООН и САЩ „Джабхат  ал-Нусра“ (черното знаме вдясно) завзе град Идлиб на границата с Турция. Ясно е също, че под „западните държави“ авторът едва ли е имал предвид Италия, Испания, Португалия, Ирландия, Швеция, Норвегия, Дания, Белгия, Холандия, Люксембург и Канада! Те са западни държави, които обаче нямат никакъв интерес. Под евфемизмите „Западът“ и „западните държави“ авторът има предвид най-вече САЩ. Можем да добавим и пуделите Британия и Франция, които между двете световни войни управляваха Леванта с мандат на Обществото на народите. Но тяхната роля в създаването на ИДИЛ е спомагателна – те не решават, а само помагат в изпълнението на решения, взети във Вашингтон. И тъй, силата, която подкрепя създаването на ислямска държава върху територията на днешните Сирия и Ирак е една – САЩ.  Тя използва древната вражда между шиити и сунити, разпалва я до степен на открита война, като ясно заема страната на сунитските диктатури – Турция, Катар, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства (ОАЕ), срещу шиитските правителства в Сирия, Иран, Ирак и Ливан (чиито правителства са доминирани от Хизбула). От писмото става ясно, че: 1.    Още през 2012 г. САЩ са планирали създаването на днешната Ислямска държава като „салафитско княжество“. На едно място авторът даже я назовава със сегашното й име – „ислямска държава“. Тя им е необходима като марионетка в прокси войната срещу „еретиците“(шиитите), т.е. срещу сирийското правителство и Иран. 2.    САЩ откровено се самоопределят като част от силите, подкрепящи опозицията Ал-Каида и нейното „салафитско княжество“ – ИДИЛ. 3.    Още през 2012 г. САЩ са били наясно, че създаването на ИДИЛ ще има страшни последици за Ирак и целия регион, но не са направили нищо, за да предотвратят създаването й. 4.    Още през 2012 г. САЩ са знаели, че въпреки всичко „режимът в Дамаск“ ще издържи и ще запази контрола си върху територията. Разсекретяването на този документ през 2015 г. завъртя медийната машина. Казионните медии се нахвърляха върху онези, които виждат истината, осмиваха ги като „теоретици на конспирацията“, като невежи лица, като… злобари (!?), които просто мразят президента Обама. Заваляха и коментари, оправдаващи и даже акламиращи действията на DIA, която направила толкова точна „прогноза“ за предстоящите събития, предсказала ги до подробности, браво на нея! Американското разузнаване и неговият началник, президентът, никога не са искали създаването на „Ислямска държава“. Ето, в писмото е казано, че създаването й ще има „тежки последици“ за териториалната цялост на Ирак. Авторът на текста е употребил квалификацията „тежки“! Но кой е казал, че Вашингтон желае Ирак да остане цял? Вярно е обратното –въпреки че воюваха 9 години и изхарчиха трилиони долари, САЩ не можаха да си осигурят послушен, колониален режим в Багдад. Ирак е предимно шиитски народ (съотношението шиити:сунити  65:35%) и при шиитско управление попада естествено под влиянието на Иран. Откак се изтеглиха от Ирак американците правят всичко възможно за разкъсването на тази държава на три независими субекта – кюрдски, шиитски и сунитски. Така че „тежките последици“ от създаването на ислямска държава за целостта на Ирак са търсени, те са цел на американската политика в Близкия изток. Кой спусна тази инструкция за работа в Сирия на изброените мощни институции? Кой подбра получателите? Трябва да е някой, който стои над тях, за да има правомощията да ги инструктира. И защо спуска този план за изпълнение на правителството и въоръжените сили на САЩ, ако все пак знае, че „режимът в Дамаск“ ще издържи? Името му е зачернено, едва ли някога ще го научим. Можем обаче да отгатнем кой не е автор. По това време шеф на DIA e генерал Майкъл Флин. Той е назначен на този пост на 26 юли 2012 г., т.е. само 2 седмици преди разпространението на писмото. Цялата му кариера минава в различните секретни служби на САЩ. Участвал е на терен във всички войни и интервенции – от Гренада (1983г.) и Хаити (1994 г.), до Афганистан и Ирак. Ген. Флин отрича авторство на горния документ. Той казва, че е бил категорично против изложения в него план. Трябва да му вярваме. През 2014 г. ген. Флин беше уволнен, защото, по собствените му думи, в разговори с президента Обама е употребявал изразите „радикален ислям“ и „радикален джихад“, когато говори за сирийските бунтовници. А президентът Обама бил забранил употребата на тези изрази, защото те обвързват исляма с чудовищните кланета, извършени от неговите марионетки на терена – „сирийските бунтовници“. (В съзнанието на Барак Хюсеин Обама ислямът е велика религия на мира, а джихадът е сърцевинна част от нея.) През август 2015 г. Флин даде напоително интервю за Ал-Джазира, в което заяви, че създаването на ИДИЛ е било „съзнателно решение“ на правителството на САЩ. Той каза, че е чел горния документ и го проучил много внимателно, след което е влязъл в спор с висшестоящите с настояване САЩ да НЕ подпомагат „тези групи“. Ген. Майкъл Флин (вдясно от Путин, от другата страна на масата) на прием по случай 10-годишнината на телевизия „Русия днес“.  На 10 декември 2015 г. в Москва, по време на прием по случай 10-тата годишнина на англоезичната руска телевизия RT (Russia Today), ген. Флин стоеше до президента Путин. Самият факт, че шефът на военното разузнаване на САЩ присъства на честването на една телевизия като RT, която ежедневно разобличава американската военна пропаганда, говори много за убежденията му. Говори също така за това, че Обама не се ползва с уважение сред генералитета. Безпричинните уволнения на една дузина топ военни, включително и сред онези, воюващи в Ирак и Афганистан като генерал Дейвид Петреъс и ген. Джон Алън  (заради извънбрачна афера!), ген. Стенли Маккристъл (заради платена публикация срещу него в списание „Ролинг стоун“), показа желанието на Барак Хюсеин Обама да се разправи с генералитета. Ген. Флин е само един от многото, с които Обама се подигра. Днес Флин е съветник на Доналд Тръмп, имаше даже очаквания, че ще бъде избран за негов вице. Бившият шеф нa DIA е убеден, че големият неприятел на САЩ и техните европейски съюзници е радикалният ислям, а Русия е „страхотен съюзник“, без чиято подкрепа врагът не може да бъде победен, защото той – врагът, вече не е концентриран на един полуостров (Арабия) или в една държава (Афганистан), а действа в глобален мащаб – навсякъде, където има мюсюлмани.

ЕС — ЕРОЗИЯ НА ПРАВОВАТА ДЪРЖАВА

 Президентът Франсоа Оланд обяви, че страната се намира в състояние на война, а пък предшественикът му Никола Саркози прогнозира, че тази война ще се проточи. Според него, френската външна политика следва да се адаптира към новата ситуация, като паралелно с това се «втвърди» политиката за гарантиране на вътрешната сиурност, включително поставяйки под наблюдение 11,5 хиляди подозрителни лица, на които да бъдат поставени електронни гривни, както и да бъдат създадени «центрове за дерадикализация» (за «онези, които бихя могли да се радикализират») и да бъдат депортирани от Франция лицата с двойно гражданство.     Основният инструмент за усилване на контрола над обществото беше въвеждането, след терористичното нападение на 13 ноември 2015, на извънредно положение (в цялата френска история подобна мярка е била предприемана само пет пъти). То дава възможност да се забранява придвижването на хора и автомобили; да се регламентира пребиваването в определени места; да се забранява достъпът в държавните институции на лица, които могат по някакъв начин да попречат на публичните власти да упражняват пълномощията си; поставяне под домашен арест на всеки, чиято активност може да застраши обществения ред; временна забрана на събранията, специални мерки за контрол на медиите и т.н.   На 20 ноември 2015 извънредното положение във Франция беше удължено с три месеца със специален закон, предоставящ на изпълнителната власт допълнителни пълномощия, които могат да се използват не само за борба с тероризма. Така например, беше разширен режимът на домашния арест, като тази мярка вече може да се налага на всеки, «за когото има сериозни причини да се мисли, че поведението му представлява заплаха за сигурността и обществения ред». Обиските вече могат да се провеждат без предварителното съгласие на съдебните инстанции, разрешава се разпускането на организациите, които могат да представляват заплаха за обществения ред (като самото понятие се тълкува много широко).     Паралелно с това Франсоа Оланд обяви, че се налага да бъде променена и Конституцията на страната. В тази връзка той предложи «законопроект за защита на нацията» с който в чл.36 на Конституцията (който касае въвеждането с декрет на обсадно положение) се вкарва специално допълнение относно извънредното положение (36.1), и който променя нейния чл.34, разрешавайки лицата, осъдени за тероризъм, да бъдат лишавани от френско гражданство.     Обсадно положение се въвежда при криза, война и въоръжено въстание, като позволява предаването на гражданската власт в ръцете на армията, както и създаването на военни съдилища. Впрочем, чл.16 на френската Конституция позволява на президента да реализира извънредни пълномощия в случаите, когато републиканската институция, независимостта на нацията, целостта на нейната територия или изпълнението на международните и ангажименти се оказват пред сериозна и непосредствена заплаха, а нормалното функциониране на конституционните органи на публичната власт е застрашено или невъзможно. Както е известно, този член е използван само веднъж досега — от април до септември 1961, във връзка на «метежа на генералите» в Алжир срещу тогаващния президент Шарл Дьо Гол.   Самият Оланд изрази съжаление, че въпросните членове на конституцията не са били използвани в ситуацията, възникнала в резултат от ноемврийското (2015) терористично нападение, квалифицирано от него като «военен тероризъм». Освен това, за целите на борбата с тероризма президентът лансира понятието «кризисен граждански режим» (т.е. извънредно положение), предлагайки вписването му в Конституцията. Тоест, налице е определена политическа еволюция, тъй като извънредните пълномощия се предоставят временно, докато при въвеждането на «кризисен режим», те автоматично ще станат част от ежедневието на френското общество.     Този законопроект е тясно свързан със закона от 20 ноември и закона за реформата на пенитенциарната система, целящ «усилването на борбата против тероризма и организирана престъпност» (обнародван на 3 юни 2016 и въвеждащ като процедурна норма, налагането при извънредна ситуация на нощно задържане, домашен арест и т.н.). И трите документа представляват едно цяло и целят утвърждаването на извънредното положение като част от ежедневния живот във Франция.     По времето на войната в Алжир (1954-1962) извънредното положение позволява на френското правителство да не въвежда обсадно положение и да разглежда алжирските бунтовници не като бойци от противникова армия, а като терористи, т.е. престъпници. Сега обаче се очертава точно обратното — престъпните действия, които традиционно са обект на наказателното право, вече могат да бъдат разглеждани като «актове на война». Вероятно тъкмо затова Оланд използва понятието «военен тероризъм», определяйки го като нова форма на война. По този начин обаче, се изтриват различията между престъплението и войната и между престъпника-терорист и военния противник.     А след като войната с тероризма не е ограничена във времето, «гражданският кризисен режим» може да бъде наложен за достатъчно продължителен период. При подобно развитие, Конституцията ще придобие функцията на наказателен кодекс, а наказателното право ще се превърне в конституционно. С други думи, ще станем свидетели на фактическата отмяна на Конституцията, като такава, което пък ще развърже ръцете на полицейския апарат.   Както посочват критиците на «законопроекта за защита на нацията», той ликвидира правата на гражданите и се превръща в изразител на всемогъщието на изпълнителната власт. На практика, това означава демонтажа на правовата държава, тъй като правните норми започват да се променят в зависимост от субективната оценка на ситуацията, а придаването на извънредното положение на функциите на Конституцията превръща полицейския апарат в ядро на цялата държавна машина.     Паралелно с това можем да говорим за ерозия на националния суверенитет, тъй като вътрешната политика се превръща в заложник на «международната борба срещу тероризма».     Естествено, френските опозиционни партии отправиха остри критики срещу «законопроекта за защита на нацията», в резултат от което президентът беше принуден на 30 март 2016 да прекрати дебатите за конституционната реформа. Правителството обаче постигна победа по един друг въпрос: след атентатите в Белгия през март 2016, Европейският парламент най-сетне гласува на 14 април за създаването на общия регистър PNR (европейски регистър на личните данни на всички пътуващи с въздушен транспорт), който беше предмет на дискусии от пет години насам.     Някои депутати обявиха, че създаването на системата PNR бележи превръщането на ЕС в полицейска държава, която ще осъществява тотално следене на своите граждани.     Между другото, по отношение на терористичните нападения в Париж и Брюксел пълният достъп до информацията за пътниците не би дал нищо ново, тъй като техните автори вече са били известни на полицията и специалните служби, които обаче не са използвали наличната информация по надлежния начин.   Доц. д-р Олга ЧЕТВЕРИКОВА* * Преподавател в Московския държавен институт за международни отношения

Дебатът Цачева – Радев: Спор за ЕС, Русия, Турция, армията, правосъдната реформа (целият диспут)

 Цецка Цачева и Румен Радев в дебат по БНТ Водещ: Добър вечер. Започва президентския дебат между кандидатите, които постигнаха най-висок резултат и отиват на балотаж. Следващите 90 минути претендентите за поста държавен глава Румен Радев и Цецка Цачева не просто се изправят един срещу друг, чрез ефира на обществената БНТ те ще застанат пред всички вас – пред избирателите, за да чуете позициите и идеите им по най-важните теми, в които основна роля играе президентската институция. Благодарим на кандидатите и техните екипи, че избраха за този решаващ разговор обществената телевизия. БНТ предостави възможност посланията на кандидатите да достигнат до възможно най-широка аудитория. Дебатът ще се излъчва пряко и в ефира на общественото радио и на всички медии, които пожелаха това. По БНТ Свят дебатът ще е с жестомимичен превод. Тук е моментът да кажа, че нито един от двамата кандидати за президент не е поставял условия на екипа ни за дебата. Правилата и въпросите, на които очакваме техните отговори са изработени изцяло от нас. Кандидатите знаят най-общо темите, по които ще дебатират, но не и конкретните въпроси, по които очакваме техните отговори. Те ще имат равно време за излагане на тезите си по теми, свързани с правомощията на президента. Ще видите и данни от експресно-национално допитване на „Алфа Рисърч“, което показва по какви теми за хората е най-важно да чуят мнението и позицията на кандидатите. Сега е време да ви ги представя, съгласно жребия на ЦИК за участие в дебати в обществената телевизия и радио. Добър вечер на Румен Радев, издигнат от инициативен комитет, подкрепен от БСП. Здравейте и добре дошли. Румен Радев: Добър вечер. Водещ: Добър вечер и на Цецка Цачева, кандидатът на ПП ГЕРБ. Здравейте и добре дошли. Цецка Цачева: Добър вечер на вас и вашите зрители. Водещ: Време е да започнем този разговор. Всъщност нашата среща е на една много знакова дата за България – 10 ноември. Затова първият ми въпрос ще бъде свързан с това – разочарование или надежда донесоха тези 27 години, г-н Радев? Румен Радев: И двете. Не можем да не споменем, разбира се, всички тези демократични промени, които са извършени в нашата страна – и членството в НАТО, и ЕС, и прехода към демокрация. В същото време в хората се усеща чувството за безпътица, чувството на отчаяние в немалка част от българите и тук мога да кажа, че комунизмът не може да се използва за оправдание на всичките днешни неуспехи. Водещ: Г-жо Цачева, разочарование или надежда? Цецка Цачева: Преди всичко надежда, ентусиазъм, подем – България се върна отново в Европа, падна желязната завеса, защото на вчерашния ден, на 9 ноември, падна Берлинската стена. Има нещо символно в това, че ден след това падна и тоталитарния комунистически режим. Това даде възможност за демократичните процеси, на които днес всички ние се радваме. Възстановен парламентаризъм, свободни хора в свободна Европа, върховенство на правото, върховенство на закона, свобода на движението, на капитали, на стоки и в същото време тъга, че за съжаление у нас нещата не се случиха по най-добрия начин. В други източноевропейски държави годините на прехода и резултатите от него имат по-добър финал. Имам предвид олигархичните кръгове, които се зародиха тогава, имам предвид начина, по който беше извършена приватизацията, имам предвид качеството на живот, за което все още полагаме усилие и искаме да бъдем по-проспериращи и по-богати. Водещ: Г-н Радев, и вие споменахте добрите моменти за тези години, но и разочарованията – кои са, според вас, двете основни грешки на прехода? Румен Радев: Двете основни грешки са, че хората имаха огромни надежди. За един кратък, бърз преход и бързо присъединяване към европейското семейство. Просперитет, високо качество и стандарт на живот. За съжаление, това се случи, но за част от българските граждани. За много малка част разочарованията са, че няма справедливост и на практика много хора не могат да се възползват от демокрацията. Те не могат да изхранят децата си, те не могат да изучат децата си, те не могат да разгърнат таланта на тези деца, те не могат да им гарантират бъдеще. Отчаянието е голямо, да речем, неспособността на държавата да се справи с корупцията – това отчайва хората. Тя влия на инвестициите… Водещ: Ще засегнем тази тема по-късно. Румен Радев: Тя влияе на условията за бизнес и т.н. Водещ: Г-жо Цачева… Цецка Цачева: Г-н Радев, ако ми позволите един въпрос – какво е мястото и ролята на БСП, която застава зад вашата кандидатура точно в тези първи, последващи години на прехода? Не е ли това партията, която има до голяма степен отговорността за процесите такива, каквито ги познаваме днес – вашето мнение по въпроса? Румен Радев: Г-жо Цачева, да ви отговоря – първо, аз не съм член на БСП. Да, благодарен съм, че тя издигна моята кандидатура за президент. Определено БСП има вина за тези резултати, които виждаме днес. Цецка Цачева: Благодаря ви, г-н Радев. Благодаря ви за това. Румен Радев: Както има вина и вашата партия, г-жо Цачева. Особено в последните години, но няма като президент да се съобразявам с това коя партия как ме е подкрепяла. Водещ: Аз ви предлагам с тези ваши отговори да оставим това, което остана зад гърба ни като история и като минало и да погледнем напред. Стана въпрос тук във вашите изложения за вчерашната дата падането на Берлинската стена, но и още една тема, която обаче всички подеха. Нещо се случва в света, светът се променя. И особено след избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ. Това беше конкретният повод, по който ние чухме толкова много коментари. Всички сега се питат какво следва. Госпожо Цачева, следва нещо по-добро или следва нещо по-лошо след този избор? Цецка Цачева: Това е изборът на гражданите на Америка, демократично направен, при спазване на правилата. И с този избор всички държавни глави, всички следва да се съобразим. Аз имах възможност вече да заявя, че като президент, ако бъда избрана за такава, аз ще работя с президента Тръмп. Тепърва предстои да видим дали това е за добро или не, аз съм убедена обаче, че отминаването на дните на предизборната кампания нещата стават по-отговорни, по-балансирани и по-скоро в мен притесненията днес са по-малко, отколкото по време на предизборната кампания. Водещ: Г-н Радев, повече оптимизъм или повече песимизъм? Румен Радев: Първо, не знам точно как ще се чувства госпожа Цачева, понеже тя в едно телевизионно студио заяви, че е привърженик и споделя ценностите и вижданията повече на госпожа Клинтън. Надявам се да може да излезе от това състояние и съответно да се прехвърли, същите виждания сега да споделя и към г-н Тръмп. Водещ: А вие? Цецка Цачева: Ще поясня, ще поясня, извинете. Госпожа Хилъри е политик, която е известна на нас политиците и държавниците, и в този смисъл за мен тя е по-предвидима, както и за Европейския съюз. Докато г-н Тръмп, президентът на САЩ, е ново лице за политиката. И в този смисъл не познавам освен онова, което той е заявил в предизборната кампания. И в този смисъл изразих резерв, че не всичко това, което той сподели по време на предизборната кампания ще бъде факт по време на неговото управление на Щатите. Водещ: Добре. Г-н Радев, а за вас кой беше фаворитът и смятате ли, че се случи нещо, което прави ситуацията в международен план по-непредсказуема, по-непредвидима и оттам по-рискова? Румен Радев: Аз мисля, че рискове в съвременния свят винаги има, заплахи има, но ние трябва да използваме възможностите, които ни дава тази промяна. Г-н Тръмп отправи сериозни послания по време на своята кампания, те касаят и политиката и му за инвестиране в американската икономика. Това ще повлияе на отношенията с Китай много сериозно, ще повлияе на отношенията с Европа и с TTIP, плана, който той заяви една друга позиция, различна от тази на Европа, и по отношение на НАТО. Разбира се, ние имаме традиционно добри стратегически отношения със САЩ, ние имаме принципни отношения със САЩ, така че смяната на едната личност аз се надявам, че няма да повлияе по никакъв начин неблагоприятно на нашите отношения. Напротив, ние трябва да търсим новите възможности и да бъдем много активни с новата администрация на Белия дом. Водещ: Така или иначе една от основните функции и роли на президента е да поддържа международните отношения, той е ключова фигура в международните отношения на страната ни. А, както вече става въпрос, за съжаление никой не може в политиката да избира партньорствата, не може да избира само тези, с които е съмишленик, за да води своите разговори. Хайде да си представим една такава ситуация, въпросът ми е и към двамата от вас. Че вие имате среща с Доналд Тръмп, вече сте президент на България. Кои са първите два въпроса, свързани с българския интерес, които бихте поставили. Г-н Радев. Румен Радев: Първо сигурността. Както казах, със САЩ ние сме стратегически партньори във сферата на отбраната и това сътрудничество трябва да продължи. Ние имаме прекрасни отношения по програмата „Аймет“, особено за обучение във военни учебни заведения на САЩ. Тя е изключително ефективна, аз самият съм завършил две такива академии. Разбира се, трябва да търсим и партньорство в инвестициите. За нас тези инвестиции са важни да се увеличават, особено в областта на високите технологии. Но най-вече сигурност. Водещ: Госпожо Цачева. Цецка Цачева: Ако позволите, с няколко думи да изразя моята позиция по предходния въпрос. Отношенията между САЩ и Европа или отношенията между САЩ и Китай. Аз много бих искала търговско-икономическите отношения и сътрудничеството да минават през Атлантическия океан, което означава приоритет на ЕС, на европейските държави със Щатите, след това възможността тихоокеанското сътрудничество – с Китай. Що се отнася до тази възможност, която е съвсем реална, контакти между президент на България и президент на Щатите, тъй като ние сме партньори, ние сме съюзници в НАТО, естествено, че стратегическите отношения, които имаме и отношенията, които до момента, убедена съм, че така ще бъде и занапред, между Щатите и ЕС ще бъдат основата, върху която ще водим диалога. Ние имаме постигнато в годините изключително висока степен на доверие в правоохранителната система, където и към този момент народни представители от българския парламент редовно посещават, от различни парламентарни групи, свои колеги конгресмени, за да обсъждат в сферата на сигурността, на правоохранителната дейност въпроси, които са от общ интерес за нас. И, разбира се, няма как, когато говорим за по-интензивни търговско-икономически отношения, да не повдигна въпроса, така както съм го правила и досега, във всички видове срещи, които съм имала с представители на американската държава, въпросът за визите. Водещ: Добре… Цецка Цачева: Но той е в много тясна връзка свързан с правоохранителната дейност, към която, пак казвам, ние ползваме доверието на нашите партньори от САЩ. Водещ: Сега веднага си представяме подобна ситуация, но на изток. Срещата е с руския президент Владимир Путин. Двата въпроса, които са свързани с българския национален интерес, които искате да поставите на тази среща. Цецка Цачева: Бих заявила любезно, но категорично на господин Путин, че България води прагматична и отстояваща националния ни интерес политика. Бих го поканила да посети България, за да види нашите туристически курорти – летни, зимни, целогодишни спа центрове, разбира се културно-историческото наследство, което е свързано и с тесните връзки между българския и руския народ. Задължително ще го поканя и ще го заведа на Панорамата в Плевен. Водещ: Румен Радев. Румен Радев: Неведнъж съм казвал, че нашите отношения с Русия трябва да бъдат поставени на ясна, прагматична основа, гарантираща икономическото сътрудничество и разширяването на нашите пазари. Бих поискал условия така, че ние да си върнем пазарите в Русия. Разбира се, че това ще бъде пречупено през санкциите спрямо Русия и обратно – руските санкции към страните от Европейския съюз. Бих обсъдил много сериозно тази тема. От днес имаме новина – след две години опити да убедя министъра на отбраната, че трябва, има неща, които можем да ремонтираме за нашите самолети МИГ-29 само в Русия, днес вече е факт, имаме такъв договор. Тук също бихме дискутирали. Но много важно – между двата наши народа, независимо дали Путин се казва руският президент или няма значение как се казва българският народ, между двата народа има вековна духовна връзка и тя трябва наистина да бъде продължавана. Да не говорим за проекти в областта на енергетиката, да не говорим за „Южен поток“, за пропуснати възможности, за АЕЦ „Белене“, за пропуснати възможности. Всичко това трябва да бъде обсъдено отново, но първо българската страна трябва най-сетне да направи един задълбочен анализ за рационалността от тези проекти, икономическа най-вече. Водещ: 90 минути ни се струва много време, но само ще ви кажа, че времето лети. Моля ви по-кратки реплики. Цецка Цачева: Господин Радев, руската преса, световната преса обяви, че в България на балотаж отиват проруски и проевропейски кандидат. Вие кой от тези двама кандидати за президент сте, господин Радев? Румен Радев: Госпожо Цачева, да говорим за международната преса, когато вие четете ли „Файненшъл таймс“? Там много ясно е написано какъв кандидат съм. Цецка Цачева: Отговорете ми като военен, господин Радев. Не бягайте от въпрос, който изисква кратък отговор с да или не. Румен Радев: Не сте ми началник, за да ви отговарям като военен, госпожо Цачева. Цецка Цачева: Не, аз се държа с вас много любезно. И бих ви помолила. Това означава ли, че не можете да се самоопределите и не се виждате в авторитетни издания, които казват, че има проруски и проевропейски кандидат? Румен Радев: Така. Ще гледаме международните издания или ще гледаме какво иска българският народ? Цецка Цачева: Благодаря ви за този отговор, но не ми отговорихте. Румен Радев: Във „Файненшъл таймс“ е казано много добре за мен. Какво пише във вестник „Милиет“ за вас, госпожо Цачева, да продължавам ли? Цецка Цачева: Благодаря ви. Не ми отговорихте на моя въпрос. Румен Радев: Вие сте кандидатът на ДОСТ и вие сте турския кандидат. Цецка Цачева: Това е несериозно, господин Радев. Румен Радев: Аз съм проевропейски кандидат. Цецка Цачева: Това е несериозно, това е неистина, това е лъжа. Румен Радев: А вашето не е ли лъжа? Цецка Цачева: Аз зададох въпрос. Ако въпросът може да бъде лъжа… Румен Радев: Кой тиражира лъжите, че аз съм проруски кандидат? Цецка Цачева: Аз не съм казала такова нещо. Просто пресата твърди, че в България на балотаж има двама кандидати – проруски и проевропейски. И аз задавам въпроса вие разпознавате ли се в един от тези два кандидата? Румен Радев: Аз съм проевропейският кандидат, мога да ви кажа, госпожо Цачева, а вие от вестник „Милиет“ сте протурският кандидат. Цецка Цачева: А бихте ли ми отговорили като проевропейски кандидат какво е отношението ви към Крим, каква е общата позиция на Европейския съюз за Крим и как вие се вписвате в тази картина на проевропейски кандидат на общата позиция на Европейския съюз за Крим? Румен Радев: На общата позиция на Европейския съюз се вписвам точно така, както трябва да се впиша. Неведнъж съм заявявал, че по въпроса с Крим има нарушение на международното право. И това е факт. И тази позиция винаги съм я поддържал. Но винаги съм заявявал, че реалностите са такива и че там се вее руски флаг. И трябва да се търси решение дипломатическо, рационално, без да си затваряме очите. Най-важният въпрос, който трябва да решаваме, това е интересите на нашите малцинства и в Крим, и в Украйна, и в Молдова. Цецка Цачева: Това ваше разсъждение ме кара да ви задам следващия въпрос. Как бихте погледнали, ако на части от България, на наша територия – българска земя, се развее чужд флаг? Например по Черноморието има немалка руска общност в момента. Какво би означавало, ако там се развее руски флаг? Румен Радев: Госпожо Цачева, вие вярвате ли си? Цецка Цачева: Аз ви задавам въпрос. Румен Радев: Задайте ми нормален въпрос. Това са смешни въпроси. Водещ: Искрено се надявам, че аз не съм излишна в това студио. Но тук се размениха реплики, които ми дават повод за много въпроси. Споменахте български малцинства, стана въпрос за статута на Крим. Да ви попитам тогава така – с коя страна България, според вас, има най-сложни отношения в момента? Но ви моля за отговор наистина в едно изречение, госпожо Цачева. Цецка Цачева: Аз не бих казала, че може да се степенува кои са най-сложните отношения на България. Бих обърнала отговора на въпроса в обратен ред. Безспорно съюзническите ни държави от Европейския съюз, Щатите като натовска държава, Турция като наш съсед и натовска държава, Русия, но веднага след Европейския съюз. Нека не забравяме, че ние живеем на Балканите, ние трябва да имаме изключително активна външна политика на Балканите с устояване лидерството на България тук и София като център на този регион. Както съм го правила и като председател на Парламентарната асамблея на процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа. Аз съм удържала цяла година като председател интереса на България и най-вече София да бъде седалището на постоянния секретариат, а не Истанбул. Водещ: Прекъсвам ви, за да има баланс и във времето, което остава по темата. Румен Радев: Очевидно в момента имаме сложни отношения с Турция. Но аз искам да задам въпрос на госпожа Цачева. Госпожо Цачева, фактът, че вие спечелихте 12 000 гласа в Турция, аз имам някъде 300. Там вие наистина ме разбихте. Фактът, че вестник „Милиет“ обяви, че вие сте кандидатът на ДОСТ; фактът, че господин Местан посредничи за наши официални визити там; фактът, че вие така охотливо пренебрегвате гражданските права заради, както го заявихте на предишния дебат, проблеми в националната сигурност, вие как ще обясните тази ваша позиция? Какви са вашите зависимости от Турция и това ли е цената – да имаме зависима политика от Турция – тези президентски избори? Цецка Цачева: Господин Радев, аз нямам никакви зависимости. Румен Радев: Фактите говорят друго. Цецка Цачева: Аз съм една българска майка, която не е обвързана с никакви олигархични кръгове; не е участвала, поне не знам да съм разследвана в корупционни сделки, за връзки с други държави, посолства и т.н. Да, вярно е, че определени политически сили, без да им е търсена подкрепата, заявиха такава за мен. Но искам да ви кажа, че е вярно и друго – в смесените райони партията, чийто представител съм, а в това число и сред нашите изселници в Турция, ние имаме много висок ръст на гласовете. Достатъчно е само да се види картата на България от местните избори, за да се види колко етнически турци, които са наши членове, симпатизанти, защото ГЕРБ работи сред всички български граждани, без да ги делим по етнос, вероизповедание. И така ще продължа да работя и занапред, както съм го правила до момента. Румен Радев: Та вие работите много добре очевидно и в „Столипиново“, защото там направо ме размазвате. Цецка Цачева: Съжалявам, господин Радев, никога не съм ходила в „Столипиново“. Румен Радев: Искам да ви питам вие съгласна ли сте с факта, че България, българската държава не реагира на „сърдечните“ претенции на господин Ердоган, в чието сърце… Цецка Цачева: Това категорично не е вярно. Не сте запознат, господин Радев. Външният министър господин Митов… Румен Радев: От фейсбук страницата си. Откога държавата се управлява от фейсбук страницата на господин Митов, моля ви. Цецка Цачева: Заяви много ясно и категорично и препоръча на господин Ердоган да пази чувствата си към определени райони в границите на Република Турция. Румен Радев: Явно не сте запознати с дипломацията. Не може от фейсбук страницата си да защитаваш интереса на българския народ. Цецка Цачева: Господин Радев, 6 години като председател на българския парламент съм имала възможност да посрещам и да посещавам… Румен Радев: Има си официални начини за реакции, кой как трябва да реагира. Цецка Цачева: Вие познавате ли ги тези начини? Румен Радев: Познавам ги, да. Цецка Цачева: Кажете какво щяхте да направите вие? Румен Радев: Има официална нота. Така, както Гърция реагира. Запознайте се как Гърция е реагирала. Цецка Цачева: Естествено, че съм запозната как е реагирала Гърция. Водещ: Един въпрос, който е свързан с отношенията с Турция и поддържането на баланса там. Но изисква, как да кажа, държавническа позиция. Готова ли е според вас Турция за членство в ЕС днес? Задавам не случайно въпроса така. Днес излезе един много критичен доклад на ЕК. Г-н Радев? Румен Радев: Не, Турция категорично не е готова. Тя не е спазила редица критерии, най-вече в областта на човешките права. Тя не е изпълнила тези пет точки от всички 72 условия за споразумението за реадмисия с ЕС и за безвизови пътувания. Така че в тази ситуация няма да видим скоро Турция изобщо да изпълни тези условия. Тя има много глави тепърва да работи при тях, глави за присъединяване. Но проблемът е какво ще става оттук нататък. И проблемът е много сериозен, защото вижте австрийският външен министър и други външни министри, които се обявяват против безвизовото пътуване. Европа все повече се затваря за Турция. А там стоят милиони бежанци. И това вече е проблем. Водещ: И ние сме на границата. Румен Радев: И ние сме на границата. И затова трябваш да мислим дори много по-отдавна. Това са т.нар. рискове. Президентът затова е президент, да мисли в перспектива. Да не стои само забол нос над законите, той трябва да мисли в далечина. Трябва да бъде визионер, да предвижда години напред рисковете и заплахите. Водещ: Госпожо Цачева, кратък отговор, моля ви, имате около две минути. Цецка Цачева: За съжаление не е съвсем прилично да се коментират вътрешни отношения от една държава в друга, но така или иначе ние сме съседи и това, което се случва в Турция, макар и спорно, е важно за нас. Аз се опасявам, че Турция действително се отдалечава от заявения си европейски приоритет. Що се отнася до отпадането на визите, ЕС има много ясна политика. Към всяка една държава критериите са конкретни. И само и единствено тогава, когато тези критерии са изцяло изпълнени, тогава ще се случи такъв процес на отпадане на визите. Що се отнася до спазване на човешките права, България е правова държава. В преамлюла на Конституцията са залегнали трите принципа – демократична, правова и социална държава. Правовата държава не дава възможност за несъответствия, за липса на баланс между сигурност и права на личността, човешките права. Не го разбират тези, които не са юристи. Съжалявам. Водещ:Времето, с което всеки от вас разполагаше за тази тема, приключва. Вие имате около 40 секунди. Сега ще видим една графика. Вие 2 минути и 20 секунди, г-н Радев. Сега ще видим графика на това изследване, което споменахме в началото. Доколко е важно за вас мнението на кандидатите за президент по следните теми: Много важно уточнение. Това допитване е проведено само сред хора, които все още не са взели решение за кого да гласуват на втори тур. На първо място стои външнополитическата тема, която ние успяхме да разискваме според мен в достатъчно детайли. Разбира се, винаги може още, но винаги има и още много теми. Виждате само на процент по-ниско политиката към бежанците, на трето място участие на президента в диалога за съдебната реформа. Ще разгледаме тези две теми сега една сред друга, защото те излизат на челни позиции в допитването на „Алфа рисърч“. Ще ви помоля обаче в заключение на външнополитическата тема да направим това, което искат нашите зрители, подредба на външнополитическите приоритети – Русия, САЩ, Турция и другите съседни страни. Ако трябва да ги подредите в 40 секунди, госпожо Цачева, как ще го направите? Цецка Цачева: В този ред, в който са ни предложени вариантите? Водещ: Ами като приоритет. Най-важен, втори по важност. Цецка Цачева: Безспорно най-важният за България, за нашата европейска ориентация като държава – членка на ЕС, това са държавите от ЕС, след това, разбира се, са нашите съюзници в НАТО – САЩ, Турция. Разбира се, тази връзка, която винаги българският народ в исторически план, в културен, в духовен сме имали към Русия, Русия не ни е враг. Просто трябва да водим прагматична политика за отстояване на националния интерес, като се съобразяваме с членствата ни в съюзите. Но тук искам да акцентирам, нещо, което вече го казах, балканските държави. Водещ: Само едно изречение. Цецка Цачева: Западните Балкани. Изключително важно е ние българите да помогнем на нашите приятели от Македония, на Сърбия в тяхната европейска ориентация. Водещ: Времето ви изтече. Г-н Радев. Не ни е лесен въпросът. Румен Радев: Чух нещо интересно – че Русия не ни е враг. Добре, а тази подредба? Не виждам тук Европейски съюз. Водещ: Е, то затова въпросът е сложен. Румен Радев: Да. Така, най-важни за нас са нашите съседи, разбира се. Добросъседските отношения и с Турция, особено в тази сложна обстановка, но никога от такава позиция на неоторизирани посредници, а плътно с Европейския съюз към Турция. Това е нашата политика там. Македония, разбира се, Споразумението за добросъседство – това е изключително важен документ, който трябва да преследваме, най-сетне да убедим нашите партньори от Македония да го подпишат и да работим в тази насока. Без САЩ и Русия – немислимо е. Немислимо е, защото светът е много сложен искам да кажа следното – България първо трябва да се освободи от своя сателитен синдром. Непременно ние сме свикнали така още от Освобождението, да се лепнем за някого, който да ни пази, ако може и да ни храни. Трябва да мислим изцяло за нашите интереси и нашата политика да се оформя тук в България, базирана на тези интереси и да имаме достойнството да я отстояваме навън, както към Русия, така и към САЩ, така и към други велики сили. Водещ: Възможно ли е това? Възможно ли е да се спази този баланс? Казвате трябва – трябва обаче не е лесно. Румен Радев: Трудно е, но ние трябва да излъчваме ползи от сътрудничеството си с тези държави, а не да служим безропотно – това е наша грешка, че ние винаги се опитваме, по този сателитен синдром да служим безропотно. Това не е в наш интерес. Цецка Цачева: Съжалявам, че нямам време – мога ли да ползвам от следващите… Водещ: Ето следващата тема, да. Следващата тема е имигрантския поток, да преминем… Цецка Цачева: Аз ще използвам, ще използвам темата, за да се върна на… Водещ: Предлагам ви да преминем към нея, защото наистина разликата между двете по важност беше малка. Каква трябва да бъде политиката на България спрямо бежанците и ако говорим за квотите за бежанци, вие по-скоро подкрепяте позицията на Виктор Орбан или позицията на Ангела Меркел? Цецка Цачева: Проблема с бежанците, с мигрантската вълна, е едно от най-големите предизвикателства не само пред нашата страна, но и пред цяла Европа. Той се корени далече в кризи, да ги нарека открито – военни конфликти, които за съжаление са близо до нашата граница. Бързам категорично да заявя – немислимо е проблемът с бежанците и справянето му с него да е само и единствено възможно за България без да ползваме европейската солидарност, така, както това се случва в момента. Да, правителството, компетентните институции полагат максимални усилия – онова, което е във възможностите ни. Изградихме възпрепятстващо съоръжение, остана съвсем малка част на територията на Бургаска област. Очаквайте още (От Фокус)

Премълчаната история на един български пилигрим, издирвач на пътища

Става дума за Иван Драгоев, той е доктор по философия. Работи като заместник-директор на Валенсианския институт по класически и източни изследвания – IVECO. Бил е гост-лектор в университетите Universidad Valencia, Universida de Murcia, Universida CEU San Pablo, Universida Politécnica, (испанския Център за квалификация на преподаватели), френския Universite du Temps libre et du citoyen – Франция. Научните му интереси са от областта на Античността и екзистенциализма. Но за слушателите на „Премълчаната история“ той ще е интересен с друго – паралелното му битие на разкривач на пътища, чийто дух е татуиран с пътешествия. Наред с екзотиката на индийските гари и африканските кафенета, световните аерогари, този българин намира поводи за дълбочинни анализи – философски, богословски, геополитически. Той се вглежда в характерното и уникалното у „туземните“ човеци и техните жизнени ситуации, за да извлече от там дълбокото и граничното, онова, което прави човека същностно човек, въвличайки във всичко това и своя читател, ангажирайки го с него. Част то тези анализи чухте в предаването „Премълчаната история“ с гост Иван Драгоев, който пристигна от Испания специално за това радиоучастие, а в разговора му партнира историчката доц. Веселина Вачкова – ярко явление в съвременната ни наука и култура. Иван Драгоев е необикновен философ и събеседник, който не се притеснява нито да се определи, нито да се присъедини духом към т.нар. „туристите скакалци“. Но неговото всепоглъщащо и неукротимо българско любопитство е повод да съпоставим представите си за нашия начин на живот с други кътчета на квадратната ни планета. За разностранните му интереси говорят и заглавията на книгите му: „Мит и идентичност или защо Едип няма комплекс“, „Приключение и всекидневие“, „Записките на един пилигрим“, „Митологичен прочит на „Травиата“ от Джузепе Верди“. Ако желаете да оставите коментар, посетете страницата на предаването във Фейсбук От книгата „Скитащи записки“ Премълчаната история на днешността Предполага се, че от университетите излизат ръководните кадри на едно общество. Не защото са най-умните, а защото са най-способните за сляпо и безпрекословно подчинение, без да задават излишни въпроси. Защо фирмите търсят млади специалисти? Защото са истински роботи и са напълно предвидими. Дава им се добра заплата... те мислят, че е за това, защото са много умни и талантливи (доказателство са блестящите им дипломи, които още миришат на мастило), а е всъщност, защото са изпълнителни животинчета и защото не познават нищо от живота. Точно двайсетгодишните хлапета са тези, които реструктурират фирмите. Иначе казано, уволняват поголовно, махат т.нар. ненужна тлъстина, без да гледат нито кого, нито защо точно изхвърлят на улицата. Важното е да се изпълни съвестно и ефикасно поставената задача (също както в университета), да се достигне до желаните цифри на всяка цена. През деня младите кадри са изпълнителни и безмилостни сметачни машинки, а през нощта и уикенда имат нужда да се лоботомизират в дискотеки, луксозни хотели или други тем подобни райски кътчета, където срещу пари се дава самозабвение, уважение и впечатление, че си ценен и уважаван (да се подразбира като ходещ портфейл). По този начин поне за миг успяват да не мислят за ужасите, които вършат през работно време. Така се създава и култивира една особена социална шизофрения. На работата върша едно, подчинявайки се на определени цели и императиви, но всъщност аз не съм такова чудовище... и истинското аз е само за близките ми и любими хора. Университетът има и друга много важна социална функция... Позволява на държавната служба за безработни да гримира добре цифрите. Защото студентите, докато учат са само бъдещи безработни, които си мислят, че правят нещо важно и стойностно, което ще им осигури блестящо и прелестно бъдеще, без дори да се питат колко доктори на науките работят като нощни пазачи или висят като гламави по бензиностанциите. Стипендията на един студент е два или три пъти по-ниска от минималните социални осигуровки, които се плащат на безработните. Всеизвестен е фактът, че студентите живеят на принципа на фотосинтезата, или пък продължават да бъдат издържани от своите родители. И само тези, които имат необходимите връзки или пък станат добри гъзолизци, или пък предложат сексуални компенсации на нужните люде, намират достойна работа по образованието си. На трето, но не и на последно, място, е ступорната и анестезиращата функция на университетските преподаватели. Когато възникнат социални движения като 15 май в Испания или партии като Сириза в Гърция, които поставят под съмнение общоприети социални норми или пък привличат вниманието ни върху обезсмислянето и онтологичното олекотяване на термини като истина, свобода, отговорност, тогава държавата прибягва до услугите на маститите университетски професори. Те се появяват по телевизионните екрани 26 в най-гледаното от всички време и започват да обясняват, че видите ли, не можело да се говори за истина без да се има предвид Платон, „Метафизиката“ на Аристотел, свети Тома и Кант... Резултатът е, че след десет минути сънотворно проповядване вече никой не ги слуша, но затова пък на всички става ясно, че има специалисти по тези въпроси... Фактът, че знанието им няма никаква връзка с практиката, няма абсолютно никакво значение. Държавата плаща заплатите на университетските преподаватели и стипендиите на студентите не толкова, за да не падне културното ниво на нацията, колкото за да има винаги под ръка послушни и изпълнителни чиновници с научни титли, които с радост ще се оставят да се превърнат в безмозъчно оръдие за манипулация в ръцете на сръчен висш държавен чиновник или пък в тези на безскрупулен политик. Те могат да затворят неудобни теми... просто поради безмилостното отегчение, което всяват у малкото, които биха се опитали да ги слушат... защото не ги слуша никой освен беден студент, който трябва да си зачете изпита и би го постигнал, поздравявайки бездарния си преподавател за блестящото в своята посредственост участие в среднощно телевизионно предаване... По този начин се оказва, че Платон е бил напълно прав, когато се е опасявал от това, че определен вид използване на писмеността може да произведе никому ненужно и затлачващо знание, градящо се върху суетлива, самодоволна и самовлюбена ерудиция. Според легендата Платон отишъл в Египет като разходите по пътуването му били покрити от товара зехтин (собствена реколта) на кораба, с който пътувал. Познавачите на неговото творчество приписват на това пътуване някои египетски мотиви в диалозите му (например историята за откриването на писмеността от бога Тот във „Федър“) Вероятно полъхът от Египет е много по-сериозен и обхванал в дълбочина творчеството на създателя на Академията и не се свежда до лесно разпознаваемите екзотични мотиви. Вероятно най-важната идея, която може да се припише на египетското влияние, е прозрението, че истинската стойност на живота се разкрива чрез смъртта. „Да философстваш означава да се учиш да умираш“, да живееш така като че ли си мъртъв. Красивото, доброто и справедливото, схванати като проявления на вечността и съвършенството… Вечното и съвършеното са отрицанието на живота, като същевременно са основата му, позволяваща да се измерят промените и нивото на оживление. Идеите на Платон могат да се сравнят с пирамидите. Те са на границата на това, което може да се улови със сетивата и да се изрази с думи. Поддържат със света на явленията същата връзка както пирамидите със селата около тях. Те са извън пространството, в което може да се живее, като същевременно са онова, което организира и структурира живота. За да остане в екзистенциалното пространство на идеите (еквивалентно на пустинята на пирамидите) човек трябва вече да е мъртъв. Да философстваш означава да се научиш да пребиваваш в пустинята и да ти е приятно да се разхождаш сред пясъците, без блясъка на слънцето да ослепи очите ти. Непоносимият блясък на интелигибелното (слънцето) развива друг вид инстинкти, които лека-полека създават друг вид чувствителност. Прекосяването на пустинята е аскетично пътешествие. Да философстваш е като да вървиш и да строиш сред вечността на пустинята… Контрастът между три хиляди години египетска история и три хиляди години история на друго място (дори в Китай) е бездънен. Стабилността в стилистиката на представяне на един „кратък“ период от около петстотин години в египетската култура е нещо немислимо за което и да било друго място по света. Техниките на представяне се усъвършенстват, за да запазят по-добре един неизменен фон. Това не означава, че за петстотин години история не се случва нищо. Напротив, разнообразието от исторически събития със смляно в една и съща форма на представяне на нещата. Кръвта на варварите (нашествията на морските народи и на хиксите) бива асимилирана без никакво затруднение. Може би тайната на тази продължителност трябва да се потърси в три посоки: повторяемост на циклите на Нил, повторяемост на връзката със смъртта, повторяемост във вида идеология на властта. Тези три аспекта съвпадат в приоритета на трансценденталното над иманентното. Последните два аспекта не са разделени. Те са неразривно свързани и проникват един в друг. Докато тече животът се подготвя смъртта. Фараонът е връзката между тези две страни от времетраенето. Предполагаемата му божествена природа е дълбоко свързана с възкръсването на Озирис, тя е гаранция на безсмъртие и за справедливост. Тя е неподвижната и неизменна точка в един свят на явления, подвластен на промените и на смъртта. Фараонът е гаранция, че живеем в подреден и смислен свят. Доказателството са периодичните разливания на Нил, които организират ритъма на обществения, политическия и религиозния живот на страната. Казано другояче, властта на фараона е вкоренена в една традиция от незапомнени времена насам. Да бъдеш в реалността означава не толкова да правиш, колкото да повтаряш. Именно, качеството на повторението осигурява реалността. Политеистичната египетска религия асимилира успешно всяка новост като я включва в кодексите на традицията. Съприкосновението с другостта не се усеща като заплаха, а като нещо, чиято асимилация заздравява традицията, като актуализира изходните ù точки.

Германски журналист за Борисов: Мъж като дърво, но с плитки корени

Да приемем, че е било картофена нива. Разбира се, може и да е било стърнище или угар, кой би се интересувал след толкова години? Във всеки случай през есента на 1944 г. водят дядо му на нивата и го пребиват до смърт. Удрят комунистите, или поне те така се наричат. Човека, когото убиват, е монархист или поне те го наричат така. Бойко Борисов, министър-председателят на България, често е разказвал историята за родителя на своя родител. Който иска да разбере Борисов, трябва да помисли за тази нива през 1944 г. Който иска да го разбере погрешно - също. Бойко Борисов е мъж като дърво. С плитки корени обаче, казват враговете му, като например Стефан Колев - икономист, израснал в София, но напуснал България преди години. Както още стотици хиляди негови сънародници след рухването на комунизма през 1990 г. и той не харесва Борисов. "Този мъж символизира повече от всеки друг историята на прехода, грозното лице на тези 26 години", посочва Колев. Борисов правел само политика на символите, която обаче едва се превръщала в дела. "Той няма почти никакви ценности" - обобщава Колев. И допълва: "Само едно огромно его. Затова действа по западен маниер и се наслаждава, когато във Вашингтон, Брюксел или Берлин го похвалят или потупат по рамото заради това." Много от образованите, успешни и емигрирали българи, които все още наблюдават страната си само отдалеч, не понасят Борисов. Мнозина имат високи изисквания към политика, когото биха могли да харесат. Те искат безгрешен рицар, който да говори пет езика. Човек, който да идва от дом, в който картини на Гейнсборог висят по стените и се свири Шопен. Колев обаче иска поне отчасти почтен човек - но казва, че Борисов не е такъв: "Този човек е от хората, които пет пари не дават за образованието, а вместо това се облягат на правото на по-силния и на властта на старите мрежи." Много българи мислят като Колев. Още повече са обаче онези, които не мислят като него. Борисов управлява от 2009 г., с едно кратко прекъсване. Той е единственият български министър-председател от промените преди 25 г. насам, комуто българите дават втори мандат. Всички предишни правителствени ръководители те свалят от поста им най-късно след четири години с ругатни и обиди. Ако Борисов наистина е такъв, какъвто го описва Колев, какво говори това за България и българите? Може би Борисов сам дава най-добрия отговор, когато веднъж казва на сънародниците си: "Вие сте прости и аз съм прост - затова се разбираме"? Или пък министър-председателят на най-бедната страна-членка на ЕС е съвсем различен от това, което си представят най-богатите й граждани? Истината не е някъде по средата, а малко вдясно от нея. Защото е ясно: няма правителствен ръководител в Европа с толкова пъстра биография като Бойко Борисов – а него го открива ХСС [Християнсоциален съюз на Бавария - б.р.]. За да се обясни това, трябва да се разкаже малко повече. Да започнем с формалностите: Бойко Борисов е роден през 1959 г. в софийско предградие. Той е будно дете, но е изключено да следва висше образование. Много години по-късно, когато комунизмът отдавна е разгромен, Борисов държи документи от ДС. Там пише, че е внук на "враг на народа", а с червено е подчертано: "Не може да заема ръководна позиция." Борисов става пожарникар като баща си, а ако комунизмът се беше задържал, би се пенсионирал с удоволствие като пожарникар. Вместо това настъпва 1990 г. Старите порядки вече не важат, нито пък старите страхове. За едни нищо вече не е възможно, за други е възможно всичко. Към последните принадлежи и Бойко Борисов. В по-отдавнашни времена практикува силови спортове и карате. Когато през 90-те години посткомунистическият бандитски капитализъм възниква в България с всичките си кървави борби за разпределение на влияние, Борисов основава фирмата за частна охрана и сигурност "Ипон-1 ООД". Контактите му в средите на силовите спортове му помагат. С падането на комунизма в България се прекратява и държавната издръжка за спортистите. Българските борци, щангисти и боксьори, спечелили много медали на олимпийски игри, трябва да си потърсят ново препитание. "Ипон-1 ООД" им предлага възможност. Това, че Борисов е бил и треньор на българския национален отбор по карате, прави по-лесно набирането на персонал, добър е в ударите. "Ипон-1 ООД" дава прехрана на стотици сътрудници и рекламира дейността си с флотилия бронирани автомобили. С добър оръжеен арсенал и телохранители, които провеждат ежеседмични учения по стрелба. Фирмата се представя като "дискретен партньор", за "преодоляване на рисковите фактори, които са последица от нормалното функциониране на Вашия професионален и личен живот." В София се говори, че "Ипон" придобива умения и в бизнеса със събиране на дългове. Хората, които разказват това обаче, когато бъдат попитани, не казват онова, което смятам, че знаят. Който обаче някога е заставал пред Борисов или е стискал ръката му, може да предположи, че е за предпочитане да не дължи пари на този човек или неговите клиенти. Доказано е, че фирмата на Борисов тогава поддържа най-добри контакти в дълбоко пропитото от корупция българско Вътрешно министерство и получава оттам изгодни поръчки. Така Борисов става телохранител на сваления български диктатор Тодор Живков - човека, който управлява България по времето на Брежнев и Горбачов и който с железен юмрук превръща страната в най-предан васал на Москва редом с ГДР. Несъмнено Борисов е повече пазач на Живков, отколкото негов телохранител, тъй като масовият убиец се изправя пред съда през последните години от живота си и е поставен под домашен арест. Борисов лично поема транспорта на Живков до централния затвор, където се провеждат разпитите. Днес казва, че е искал да погледне в очите мъжа, убил дядо му. Ако това, което разказва Борисов, е истина, Живков му говорел на "ти" и му казал: "Жалко, че не те познавах тогава. Под "тогава" се има предвид времето, когато Живков властва над живота на българите. Когато обаче Борисов го води на разпит, от Живков е останала само една черупка. "Той отново се беше превърнал в човек" - казва Борисов. Тогава научил много за властта и нейната преходност. Следващият важен клиент, чийто живот пази Борисов, е героят на един от най-необичайните епизоди в българската история: през 2001 г. Симеон Сакскобургготски, някогашният български цар Симеон II, от рода Сакс-Кобург и Гота, се връща след десетилетно изгнание. Той основава партия, която за седмици се превръща в най-харесваната в страната. С пъстрото по състав "Национално движение Симеон II" – НДСВ, царят печели следващите парламентарни избори и става министър-председател. Борисов е телохранител на Симеон по време на предизборната кампания и привлича интереса му към себе си. След победата на изборите новият ръководител на правителството назначава телохранителя си на поста "Главен секретар на Министерството на вътрешните работи". Борисов де факто започва да изпълнява длъжността Министър на вътрешните работи. В това време се издига и като национална знаменитост. Борисов, гениален в поставянето си на публичната сцена, разбира законите на съвременния медиен свят, както не ги разбира никой български политик преди него. Той кара сам служебната си кола и се държи като главен "ловец на мафиоти" в страната. Всеки път, когато се случи поръчково убийство, Борисов бързо пристига на местопрестъплението и говори, винаги съпровождан от оператори, за борбата срещу организираната престъпност, която вече трябва да се води по правилния начин. При това може да гледа свирепо към камерите, като Юл Бринър във "Великолепната седморка" [американски уестърн от 1960 г.], любимия му филм. Тогава почти не се забелязва, че думите на Борисов не са съразмерни на успехите му в борбата с организираната престъпност и серията от останали неразкрити поръчкови убийства достига връхната си точка тъкмо по времето, когато той е отговорен за разкриването им. Някъде през 2001 г. Борисов привлича вниманието на Волфганг Глескер. Глескер, който днес е пенсионер и живее във Флорида, дълги години оглавява софийското бюро на фондация "Ханс Зайдел". Това е фондация, за която евфемистично може да се каже, че е близка до ХСС. Може да се каже и че фондация "Ханс Зайдел" е международната ръка на партията, която управлява Бавария. Както и политическите фондации на други германски партии, фондация "Ханс Зайдел" непрекъснато търси партньори, с които ХСС може да работи. Глескер открива по-рано от други, че Борисов ще стане новият силен човек на България и докладва в Мюнхен: Трябва да го доведем! Така и става. Щом Борисов поема поста във вътрешното министерство, бива поканен в Бавария. Програмата е наситена: баварско гостоприемство, обучение във фитнес помещенията на специалните командоси към полицията, посещения на специализирани отряди с кучета (Борисов обича немски овчарки), пробно каране на БМВ със скорост 200 километра в час по аутобан (обича и автомобили). Борисов е смаян. Разговорите с някогашния вътрешен министър на Бавария Гюнтер Бекщайн протичат добре, както и тези с криминалната служба на провинцията. Там разказват на Борисов как Бавария подхожда към контрабандата на наркотици и фалшификаторите на пари. Един участник [в срещите на Борисов – б.р.] си спомня: "Борисов каза: "От това имаме нужда и ние"." Действително следват резултати в борбата срещу организираната престъпност и в България. Специално подразделение, създадено от Борисов, залавя група, фалшифицираща пари, която удобно е разположила базата си на третия етаж в пловдивската полиция. Българите обичат Борисов все повече. Вътрешният министър отдавна е в сянката му, но той иска още. На кметските избори в София през януари 2005 г. се явява като независим кандидат и нанася тежък удар на кандидатите от установените партии - почти 70% от избирателите в единствения град на България с население над един милион души гласуват за него. Фондация "Ханс Зайдел" му препоръчва да използва популярността си и да основе партия, без да я назовава така. Борисов това и прави. Пътува в страната, говори с хората, обединява ги зад себе си. Така възниква движението "Граждани за европейско развитие на България", накратко "ГЕРБ". Фондация "Ханс Зайдел" подкрепя сбирките, организирани от Борисов из страната, както и по-късното превръщане на ГЕРБ в обикновена партия. Големи пасажи от партийната програма, уставът и вътрешните правила представляват буквални преводи на съответните текстове на ХСС. Превежда ги Антоанета Николаева Байчева, проектен мениджър и по-късно представител на шефката на фондация "Ханс Зайдел" в София. През 2009 г., на първите парламентарни избори в България след влизането в ЕС от 2007 г., ГЕРБ с голяма преднина става първата политическа сила, а Борисов - министър-председател. Антоанета Байчева днес е генерален консул на България в Мюнхен. Връзките между ГЕРБ и ХСС стават все по-тесни - и въпреки това в бежанската криза Борисов не следва откривателите си от Мюнхен, а германската канцлерка. Съвсем открито и на висока глас той хвали Ангела Меркел. Има добро основание да го прави, тъй като България е в сходна ситуация с Гърция. Борисов знае: ако в Европа надделее курсът на унгарския министър-председател Виктор Орбан, който издига стени и прегради, като страна, граничеща с Турция, България няма шанс. Затова той в никакъв случай не иска конфронтация с Анкара. Миналата седмица Борисов беше в Истанбул за разговори с турския президент Реджеп Тайип Ердоган, с когото се срещна в двореца Долмабахче - и с това стана първият шеф на правителство на страна членка на ЕС, [който посещава Турция – б.р.] след опита за преврат от 15 юли. След разговора Борисов каза, че се надява реализмът да победи национализма и популизма. Каза, че залага на дипломацията. "Защото, ако този конфликт не се реши с дипломация, войната е неизбежна".      

От ЗЗМ искат референдум. Пуснаха подписка

На 27-ми юли тази година възникна спор между жителите на ж.к. Младост 1 и Общината при опита за застрояване на тревната площ до блок 21 и 19 в квартала. Живущите изразиха притеснението си, че строителството е незаконно, а и нарушава устройствения план и начина им на живот. Стигна се до протести, които принудиха тогавашния кмет на Младост Цвета Аваджиева да подаде оставка. Това е и причината за събирането на подписка за референдум от ИК „За зелен Младост“ (ЗЗМ) на вчерашния мирен протест пред Общината в Младост 3. „Просто недоволството на Младост е вече на предела си и не желаем повече застрояване и да се лишаваме от зелените си площи или детските площадки“, коментира за Novinite.bg членът на управителния съвет на инициативния комитет Десислава Иванчева. Според организаторите на протеста основното заложено в референдума искане е зелените площи в Младост да останат със статут на такива, както и детските градинки. Същото важи и за парковете около тях. От комитета изразиха недоволството си за бързото и лесно даване на разрешително за строеж, което провокира прекомерното застрояване. „Не се съобразяват със законите и със живущите. Всеки строеж, въобще целия ПУП на Младост, не е съобразен със самите нас, с жителите на Младост“, каза още Иванчева. Според членовете на комитета гражданите трябва да бъдат осведомени и да имат пълна яснота как ще изглежда кварталът след наложените промени. За да бъде внесен за разглеждане референдумът, подписката на ИК „За зелен Младост“ трябва да събере 15 000 подписа, както изисква законът. „ За нас това е доста голяма бройка, голям процент, но силно се надяваме, че ще ги съберем. Три месеца е доста кратък период от време, но се надяваме, че ще станат нещата“, каза Иванчева. Тя допълни, че за близо месец и половина от зараждането си комитетът е успял да събере много на брой последователи. Членът на управителният съвет увери, че участие в подписката ще вземат всички онези  жители на Младост, които се грижат за зелените площи пред входовете си. „В районите, които посетихме, те сами са си сложили катерушки и пързалки, за да може децата да играят“. От комитета изразиха голямото си желание да превърнат парк „Въртопо“ в „Северен парк“. „Ние си го считаме като част от Младост, но е регистриран към Община Студентска. Младост е вторият по големина квартал след Люлин. Всички си имат паркове – Западен парк, Южен парк. Ние държим да имаме Северен парк“, коментира още Иванчева. От комитета разчитат и на контактите си с други неправителствени организации (НПО), като тази за защита на Борисовата градина, с която са в тясна връзка. „В неделя отидохме да подкрепим протеста им и разговаряхме дълго как може да сме взаимноизгодни, тъй като се борим за едно и също. За зелени тревни площи, за здравословен начин на живот“, каза още тя. Подкрепата си за референдума дадоха омбудсманът Мая Манолова, общинският съветник на ДСБ Марта Георгиева и няколко неправителствени организации. Представителят на гражданската инициатива „Спаси София“ Христо Илиев изрази радостта си, че гражданите сами взимат инициативата в свой ръце. „Това е и една от целите на Спаси София – да събудим гражданското общество. Общината в много случаи не върши никаква дейност или я върши в погрешната посока. Подкрепяме, че гражданите се взеха в ръце, в свободното си време се организираха, пред Общината са и протестират за едно по-нормално развитие на квартала“, коментира той. Илиев описа дейността си в ГИ „Спаси София“ като стремеж българските граждани да живеят в по-добра градска среда, да се възползват от по-добър градски транспорт и София да тръгне нагоре в класациите за град и място за живеене на европейските столици. „В момента София е столица на автомобилите, а пешеходците са на заден план. Във всички западноевропейски столици пешеходецът е на пиедестал, за него се правят най-много промени в градската среда“, каза още той. Илиев сподели виждането на „За зелен Младост“, че интересите на жителите на квартала са нарушени. „Инвеститорският интерес в случая е по-натежал и трябва малко да се даде заден ход и да се види защо е нарушен този баланс“. По думите му този проблем води началото си от 2008 г., когато се прие нов устройствен план, заедно с малки ПУП-ове (подробни устройствени планове), в които трябваше да бъдат заложени интересите на гражданите, на инвеститорите и на Общината. „В тези ПУП-ове са заложени цъкащи бомби, а именно в междублоковите пространства да бъдат издигани постройки. Трябваше да се помисли малко по-напред в бъдещето. В районите, където са гъсто застроени блоковете като в Люлин и Младост, е просто безумие да позволиш в междублоково пространство да построиш още един блок“, заяви още той. Членът на „Спаси София“ напълно подкрепи идеята, че референдумът е резултат от заграждането на градинките в Младсот 1 и 4, с целта да бъде построена сграда върху тях. „Градинките не са били спирали да бъдат заграбвани от частни инвеститори. По-скоро решението, както и главният архитект каза, е да се потърси не генерално решение на проблема, а решение на всеки казус поотделно“, заяви той. Христо Илиев бе категоричен, че ще постави подписа си за референдума, както и ще разпространи подписката до своите близки и съседи. „Като жител на Младост имам право на подпис, както и ще разпространя подписката сред моите роднини, които живеят тук, сред съседите, сред комшиите и сред всичките ми познати“. Илиев смята, че референдумът би имал голям ефект, защото ще покаже на жителите от другите квартали, че могат да вземат нещата в свои ръце. Ще предизвика и малко „тревога“ в общинските власти и като цяло ще провокира жителите на Младост да покажат, че имат силата да изразят волята си пред Общината. Той коментира още, че интересите на „Спаси София“ и „За зелен Младост“ се покриват. „Ние направихме нещо подобно със спирането на 6-цата до Лозенец. Изготвихме такава подписка, разпечатахме я, бяхме на място, събирахме подписи и ги внесохме после в Общината, което даде ефект“. Илиев даде пример и с протест, организиран от инициативната група през 2015 г. под формата на флашмоб на Витошка, преди обновяването на последната част, която е била в трагично състояние. „Аз и тогава го казах. Мен ме е срам да откриваме такава улица. Тя се разпада, неестетическа е и въобще не е помислено за пешеходния поток там, тъй като кафенетата са заели почти всички пейки. Сега част от пейките са свободни“, каза още той. „Постоянно взимаме примери от други столици, тъй като София трябва да се сравнява с тях. Взимаме пример от Прага, от Будапеща, от Париж, от Лондон. Опитваме се да покажем, че София не е толкова по-назад, не е толкова по-различна. Общината често твърди, че имаме уникална територия, в която се случват паралелни неща“, коментира още Илиев. Друг представител на „Спаси София“ Андрей Кокалов каза за Novinite.bg , че искането за референдум е може би единствената форма за решаване на възникналия конфликт в Младост. „Законово друг вариант няма. След като нещо е взето като решение на ПУП още през 2009 г., то е в сила и ще бъде изпълнено. Именно поради тази причина имаме възможност да спрем самите ПУП-ове, тоест да се отворят, за да има тяхно ново преразглеждане“. Кокалов коментира още, че към днешна дата има нов главен архитект (Здравко Здравков, който стъпи в длъжност април месет т.г.), а всички тези подробно устройствени планове са приети още 2009 г. по времето на Петър Диков. „Тъй като г-н Диков с фанфари напусна след 10 г. власт, но в крайна сметка сто и няколко дена сами виждате какво става и то не само в Младост“, допълни той. Според него събирането на изискваните 15 000 подписа е напълно постижимо, тъй като това е вторият по големина квартал в София. Според Кокалов проблемите на жителите на Младост са проблеми на целия град. Той допълни, че по негови виждания това, което се готви в Младост, се готви да се случи и в други квартали. „Реално погледнато в Люлин се готви много по-голямо и много по-поголомно застрояване. Проблемът идва от това, че те са стари квартали и като такива те си имат собствен облик и собствена архитектура. Жителят на Младост 1 Калоян Чолаков живее в квартала близо 20 години. Той коментира, че градският пейзаж към момента няма нищо общо с този отпреди. „Едно време имаше повече зелени площи. В моето училище (125 СОУ) имаше игрища, въобще незастроени площадки. После стана някакъв бум и започнаха да строят блокове един до друг“, каза още той. Чолаков е на 23 години и подкрепя подписката изцяло. По негови думи в Младост 1 няма начин да се направи много, тъй като сградите вече са построени, но за други квартали е „може би добре хората, които проектират устройствените планове, да помислят, за да няма недоволни хора вбъдеще. Иска ми се да разчитам на Общината, но практиката години наред показва, че е хубаво да има Община, но е хубаво обаче тя да си върши работата“. Веселин Бързанов също е от Младост 1. Недоволен е от решението да се строи на места за отдих. „Сложих подписа си, защото кварталът по проект е бил много красив и озеленен, с големи междублокови пространства. Така е проектиран, сигурно са оставили места за нови сгради, но отдавна това място е заето“. По думите му парковете и зелените площи осигуряват по-чист въздух, а тенденцията е дърветата да бъдат систематично изсичани. „Може да усетите разликата във въздуха. Ако сте в Младост и слезете с колело бързо до Центъра, въздухът се променя значително. По-горещо е, прашно, сух въздух, неприятен за дишане. Където няма дървета качеството на живот се влошава, а където има много сгради, това си остава завинаги“, коментира още той. Бързаков заклейми корпоративните интереси, като даде пример с това, че жителите на Младост са принудени да се съобразяват с „шепа хора“. „Не може 170 000 души да живеят некачествен живот за цял живот за сметка  на едни 50 души, които ще се облагодетелстват. Това някак си не е справедливо“, коментира още той. „Ето сега неделя бях на протест против изсичането на Борисовата градина. 30% от дърветата тихо-мълком щяха да се изсекат. Надявам се, че ще постигна нещо“. „Моят подпис е срещу това, което се случва. Аз съвсем откровено заявявам, че не вярвам по този начин нещата да се променят, защото срещу нас стоят много огромни интереси и нашият личен интерес, може би не е в състояние да пребори силата на всичките тези корпоративни интереси“, заяви Иван Славов – жител на Младост 1. Според него ако референдумът влезе в парламента изненадата ще е за всички. „Според мен никой няма да седне да се занимава с тази работа, защото нещата са измислени отдавна  и за това, което правим тук, никой няма да си заклати стола. Безобразията продължават да се случват, злото вече е свършено и виждам само разруха около себе си. Ако нещо се съгражда, то се гради извън всякакви житейски норми и неговото бъдеще е разруха“. Славов изказа мнението си, че отдавна жителите на Младост нямат нужда нито от блокове, нито от супермаркети, нито от молове. „От подкрепата ми в това мероприятие не очаквам нищо да се случи, но когато човек стане постоянен в изявите си, мисля, че има по-голям шанс“, заключи той.                    

5 пъти по-ниска е средната заплата в България в сравнение с държавите от ЕС

Въпреки напредъка в дела на компенсация на наемния труд, по равнище на доходи България е на последно място не само сред страните-членки на ЕС-28, но и в региона. Сравнителният анализ показва, че номиналният размер на средната работна заплата в България от 420 евро е с около 5.5 пъти по-нисък от средните нива на ЕС-28 (2293 евро). Повече от 12 пъти е по-ниска работната заплата в България от тази в Швейцария, от Германия с около 6.2 пъти. Размерът на работната заплата в България значително изостава от същия на Балканските страни. Въпреки че в Румъния през последните години доходите бяха орязани, средната работна заплата през 2014 г. е по-висока от тази в България с 21.9%. СРЗ на Македония е по-висока с 16.6%, на Сърбия с 35%. През първото полугодие на 2016г. се очертават умерени нива на нарастване, както на средната работна заплата, така и на броя на наетите лица. Причините за тези положителни изменения е съживяването на икономиката и възстановяване на трудовия пазар, довело до засилено търсенето и назначаването предимно на квалифицирана работна сила, както и силната конкуренция на цената на труда на европейския трудов пазар. Освен това съществена роля оказва и нарастването на МРЗ, както и МОД, които от една страна доведоха до автоматично нарастване на брутните заплати, а от друга повлияха за показване на част от скритите до скоро доходи, съобщава БГНЕС. Все още обаче темповете на нарастване на СРЗ са крайно недостатъчни, за да се почувства осезаемо подобрение на пазара на труда и оттам на жизнения стандарт на населението. Причините са изключително ниската база, от която започват да растат възнагражденията, а така също и задълбочаващите се регионални разлики в заплащането, които се обуславят от ниската вътрешна инвестиционна активност. Пазарът на труда изпитва остра нужда от квалифицирана работна ръка и проблема с разминаването между търсенето на бизнеса и уменията на работещите все повече се задълбочава. Доказателство е драстичното нарастване на дела на промишлените предприятията, които определят недостига на подходяща работна сила като фактор за осъществяване на дейността им. През септември 2016 г. този дял достига до 25%, като нарастването е с повече от три пъти в сравнение със същия период на 2012 г. ( 7.8%). Тези данни са индикация, че икономиката на страна има по-висок потенциал за развитие, който в бъдещи би могъл да се осъществи, ако първо, се активират политиките насочени към повишаване на квалификацията и преквалификацията, при това не само от страна на държавата, но и с участието на бизнеса. Второ, повишаването на заплащане на труда е най-важният стимул, който ще задържи хората да работят в България и ще ги мотивира да развиват професионалната си кариера. Предварителните данни на НСИ за заплатите и числеността на наетите работници и служители през първото полугодие на 2016г. позволяват да се очертаят следните по-важни констатации: След като през 2010 до 2014 г. заплатите растяха с около и малко над 6%, през първото полугодие на последните две години 2015- 2016 г., средният размер на работната заплата (869 лв. и 934 лв.) ускорява ръста и достига съответно до 7.8% през 2015 г. и 7.5% през 2016 г. Нарастването на средните заплати е съпроводено и с ръст на наетите лица, съответно с 0.7% през 2015 и 2.0% през 2016 г. За първи път след 2009 г, ръстът на икономиката на страната през последните две години е съпроводен с ускорен ръст на наетите лица. Това са индикации, че икономика на страна се „събужда” и генерира нови работни места. В сравнение със същия период на 2008 г. броя на наетите лица остава с близо 184 хил. по-малко, което се дължи на трайното и последователно редуциране на персонала в периода 2009-2014 г Средната заплата в частния сектор (927 лв.) нараства с по-бързи темпове (7.9%), като постепенно се приближава до размера от обществения сектор (956 лв.), след като той забави темповете си до 6.2%. През последните няколко години заплащането в частния сектор изоставаше средно с около 8-10 процентни пункта от това в обществения, а сега разликата е сведена до под 5 процентни пункта. Това е показател за изсветляване на доходите в частния сектор, следствие от нарастване на МОД. Повишаването на средните брутни заплати се основана на ускореното нарастване на наетите лица в сектори, които са водещи по разкриването на нови работни места, при това с размер на трудово възнаграждение над средния за страната. Новите работни места са в информационните технологии и услугите свързани с тях, в индустрията, като водещи са: „Дейности в областта на информационните технологии и услуги “ ръст на наети лица с 13.3%, при СРЗ от 2844 лв.; „Информационни услуги” ръст на наетите лица с 15.2%, при СРЗ от 1643 лв.;”Застраховане, презастраховане и допълнително пенсионно осигуряване” ръст на наетите с 6% , при СРЗ от 2134 лв.;„Производство на електрически съоръжения” със СРЗ от 1053 лв., и ръст на наетите със 7 %. Тези данни отново доказват тезата, че постигнатия ръст се дължи основно на високо платени отрасли, поради дефицит на квалифицирани кадри и силният конкурентен натиск на европейския трудов пазар. Друг важен показател, характеризиращ ниските нива на заплащането по икономически дейности, е нарастването на броя на нископлатените работници със СРЗ в диапазон от 491 лв. до 704лв. (т.е. 75% от СРЗ за страната на заплатите). С такъв размер работят над 674 хил. лица, което представлява около 30.4% от всички наети. За едногодишен период нарастват с нови 21 хил. лица. Като нископлатени работници, могат да бъдат определят работещите в следните икономически дейности: рибно стопанство (491 лв.), производство на облекло (579 лв.), обработка на кожи, производство на обувки (540 лв.), производство на дървен материал и изделия от дърво (564 лв.), мебели (602лв), ресторантьорство (510 лв.), дейности по обслужване на сгради и озеленяване (538 лв.) и т.н. В отраслите на преработващата промишленост през първото полугодие на 2016 г. доминира положителен ръст на средната заплата, средно с 10.6%, който е съпроводен и с ръст на наетите лица средно с 2.4%. Наблюдават се сектори с нарастване на заплащането над средните за промишлеността нива, но тези ръстове почти не се усещат, тъй като базовият размер на СРЗ е на изключително ниски нива. Така например, отчетливо нарастване от 18.9% се регистрира при „Обработка на кожи”, но с размер на СРЗ едва от 540 лв. и спад на наетите лица с 10.3%; при „Производство на мебели” средната заплата нараства с 14.5% ( 602 лв.), при ръст от 1.5% на наетите лица; Производството на облекло” ръст от 12.1%, с размер на СРЗ от 579 лв., при това със спад на наетите лица с 3.5%. 5.8 пъти е диференциацията между най-ниската и най-висока работна заплата, след като през същия период на 2015г е 5.5 пъти. Въпреки увеличението на размера на СРЗ тези различия в заплащането задълбочават социалното неравенства в страната. Тези данни са аргумент, че темпът на нарастване на ниските работни заплати изостава от този на високо платените работници. През първото полугодие на 2016 г. броя на наетите лица на МРЗ в икономиката на страната достига до 341 507 лица, това представлява 14.8% от общо наетите в страната. Доказателство за необходимостта от нарастване на МРЗ е изтласкващия ефект върху работните заплати, особено за тези икономически дейности, в които се регистрира висок дял на трудещите се на минимално възнаграждение. Като примери могат да бъдат посочени следните икономически дейности: „Административни и спомагателни дейности (логистика, кол-центрове, счетоводни дейности)”. Броят на наетите лица на МРЗ представлява 37.1% от общо наетите, след като през първо полугодие на 2015 г. е 30.8%. За същия период нарастват както средната работна заплата с 9.8%, така и наетите с 6.1% „Операции с недвижими имоти” – броят на наетите на МРЗ достига до 20.2%, при 11.3% през 2015 г. СРЗ отчита нарастване с 11.3%, при ръст на наетите лица от 2.3%. „Преработваща промишленост” – наетите лица на минимална заплата представляват 19.5% от общо наетите, при 14.7% през 2015 г.. За едногодишен период СРЗ нараства с 10.6%, при ръст на общо наетите с 2.4%. Диференциацията на работните заплати по области продължава да задълбочава социалните неравенства. Във всички области на страната, с изключение на София, средната заплата е по-ниска от средната за страната. Все по-силно се разтваря ножицата между столицата и най-бедните области в страната. Трудовите възнаграждения във Видин (648 лв.) са почти два пъти по-ниски от тези в София (1261 лв.). Причините се обясняват със застаряващо население в по-малките населени райони, така и с трудовата миграция и липсата на достатъчно квалифицирана работна ръка. От друга страна, това са проблеми, свързани с недостатъчно добре развитата бизнес среда, както и липсата на мерки и инициативи за стимулиране на местните инвестиции, насочени към разкриване на нови работни места. В 9 от 28 района размерът на средната работна заплата представлява около 75% от СРЗ за страната. Тези области се очертават с най-голяма концентрация на нископлатени работници. Водещи в класацията са Видин (648 лв.), Силистра (674 лв.), Ямбол (692 лв), Благоевград (660лв), Кюстендил (674 лв.), Перник (695) Хасково (698 лв.), Смолян (687 лв.). Все пак в картината на средните възнаграждения има и положителна новина - заплатите във Видин са се повишили с 10.8%, а наетите лица с 0.8% спрямо първото полугодие на миналата година. Във всички области се наблюдава ръст на работните заплати, макар и с различна степен от 1.1% (Враца) до 14.1% (Монтана). 32% от всички наети лица в икономиката на страната работят в София. Средната заплата е с 35% по-висока от средната за страната. По-големият брой работещи в София, при това на чувствително по-висока заплата, са причината за нарастването на абсолютния размер на средната заплата за страната. Ако изключим София от наблюдението за трудовите възнаграждения, то тогава средната заплата за страната достига до 792 лв. през второто тримесечие на 2016 г. При тези условия нарастването на заплата изпреварва средния ръст за страна и достига до 8.5% спрямо същия период на миналата година, което се дължи на по-забавения темп на нарастване на СРЗ в София (6.2%) в сравнение с останалите области. В 17 области се отчитат нарастване по-високо от средния ръст за страната: Монтана с (14.1%), Добрич (12.7%), Ловеч с 11.1%, Русе (12.7%), Смолян (12.1%), Хасково (11.7%). Общ извод: остава сериозен проблемът със силната регионална диференциация на заплати и заетост, който се обосновава от абсолютно ниския размер на работните заплати и големият обхват на нископлатени работници. Разликите в стандарта на живот в различните региони у нас остават непреодолимо големи. Покупателната способност на работната заплата се повишава плавно, но равнището й остава твърде ниско, за да изразява някакви значителни и трайни промени в жизнения стандарт на населението. Компенсацията на наемния труд като дял от БВП през последните година отчете видим подем от 36.9% през 2012 г. достига до 41.3% през 2015г, но все още продължава да бъде сред последните места. След България остават: Румъния (32.3%), Полша (36.6%), Словакия (38.4%), Италия (39.6%), Ирландия (30.6%), Чехия (39.9%). Въпреки положителните промени България значително изостава от средните нива на страните на ЕС-28 ( 47.4%), като в повечето от старите държави членки този показател е около или над 50% от БВП. Тези данни предполагат, че все още за българската икономика остава проблема в първичното разпределение на доходите между труд и капитал, вследствие на който не може да бъде реализирана в оптимален обем една пo - ускорена политика на догонване на работните заплати спрямо средноевропейското ниво; Драстични различия в трудовите възнаграждения се регистрират по браншове за една и съща работа в полза на страните от Съюза: Производство на облекла – в Испания СРЗ (1606 евро) е с 5.8 пъти по-висока от тази в България ; Румъния (402 евро) с 1.4 пъти, Кипър с 3.9 пъти, Полша с 1.9 пъти; Производство на лекарствени вещества и продукти - в Испания СРЗ (3480 евро) е с 6.5 пъти по-висока от тази в България; Румъния (1018 евро) с 2 пъти, Кипър с 3.6 пъти, Полша с 2.5 пъти; Хотелиерство - Испания (1642 евро) или с 4.4 пъти по-висока, Кипър (1290 евро) с 3.4 пъти, в Полша с 1.8 пъти; Образование – Испания с 4.1 пъти по-висока, Румъния (607 евро) с 13.9%, Кипър с 4.4 пъти, Полша(931 евро) с 2.2 пъти. КНСБ продължава да настоява за приемането на конкретни мерки за повишаване на доходите, като: приемане на механизъм за нарастване на МРЗ, като най-ниското месечно възнаграждение в страната да се движи в коридора - от линията на бедност, умножена по коефициент 1,3, до 60% от средната работна заплата ( в диапазон от 403 до 560-570лв). Така с коефициентът 1,3 минималната работна заплата се гарантира издръжката на един възрастен човек от семейството и едно дете, а горната граница от 60% от средната работна заплата е европейски стандарт; да бъде въведена диференцирана МРЗ за завършилите висше образование младежи, работещи по специалността си, като тя бъде установена в Кодекса на труда с коефициент 1.5 от МРЗ за страната (690 лв.); от 2018 г. да се определят минимални заплати по категории персонал. Това, е възможен изход от конфликта с работодателските съюзи, които отказаха да преговарят за минимални осигурителни прагове за 2017 г., Необходима е да се разработи добра законова регламентация за договаряне на минималните заплати по категории и да е ясно, че законът наказва този, който не плаща заплатата, която трябва да плати, както и осигуровката върху нея. Държавните институции да провеждат ефективен контрол при укриване на осигурителните вноски, който да доведе до осезаемо редуциране на сивата икономика и повече информация за санкционираните работодатели.

Корнелия на амбразурата заради Р. Овч.

  Вярното протеже на Румен Овчаров, инсталирано на поста шеф на БСП – Корнелия Нинова, се изпъчи на амбразурата, за да защити своя ментор. Тя се опита да запали скандали, с които да отклони вниманието от задаващите се съдебни дела за АЕЦ „Белене“, зад които изкача сянката на Дългия инкасатор. Само за една седмица цяла редица пионки на Р. Овч. се сдобиха с обвинения за далавери, направени по проваления енергиен проект. Овчаров, чиято житейска мисия бе построяването или по-точно похарчването на милиарди държавни пари по проекта за втора атомна, към момента остава сух, но общественото внимание, а и това на прокуратурата продължава да кръжи около неговата фигура, като вече застрашително го наближава. Явно притеснена от затягащата се около дългата шия на ментора й примка, неговата най-вярна подизпълнителка Корнелия Нинова се опита да забърка поредната политическа интрига около ГЕРБ и ДПС, с която да отклони общественото внимание. Нинова използва удобната обществена дъвка името на депутата от ДПС Делян Пеевски. В интервю за сутрешния блок на Нова ТВ соцлидерката гордо се самообяви за единствения политик, който се опълчил срещу Пеевски, и съответно била смазана. Как точно е смазан човек с трети депутатски мандат зад гърба си, неотменен член на тяснопартийното ръководство на БСП, а отскоро и формален председател на партията, не стана ясно от думите й, но пък зрителите на националната телевизия бяха запознати с твърденията й, че не е позволила неизгодна сделка със зърно от Държавния резерв, отказала е да се даде лиценз за хазартна дейност на офшорна фирма и най-бруталното - противопоставила се е на приватизирането на „Булгартабак“ на прекалено ниска цена. „Уволниха ме, дойде Бойко Борисов. Продаде го за 100 млн. на същите хора“, категорично заяви новоизлюпената поборничка за правата на бедните хора, навързвайки по този начин в една плоскост днешната управляваща партия ГЕРБ и бившите коалиционни партньори на нейната формация – ДПС. Увлечена в геройското си слово, обаче Корнелия Нинова само няколко минути по-късно сама се хвана в лъжа и опроверга собствените си твърдения. На логичния въпрос на водещия на кого е трябвало да бъде продаден тютюневият холдинг, когато тя се е противопоставила, депутатката отговори дословно: „Трябваше да се продаде на ниска цена, кой щеше да кандидатства нямам представа“. И това минути след като обяви, че когато Борисов дошъл на власт, „Булгартабак“ е продаден „на същите хора“. Нинова обаче демонстрира избирателна памет за това кой точно е идвал при нея, за да я притиска да се продава дружеството, като обяви, че било преди 10 години и не си спомняла точно. Да лъжеш обаче не е само нарушаване на една от десетте божи заповеди, а в някои случаи се счита за престъпление. Хората, които вършат едно и също престъпление неколкократно, пък се наричат рецидивисти. В този смисъл Корнелия Нинова с вчерашните си твърдения извършва рецидив тъй като неказване на истината от нея бе доказано и по друг повод от нейната шарена (във всеки смисъл на думата) биография. В друго свое тв участие тази пролет новоизлюпената социалистка упорито отрича твърденията на депутата от ГЕРБ Методи Андреев, че е участвала в приватизацията и като шеф на държавно дружество се е облажила, купувайки дял от него. „Аз не отричам, че съм била в „Техноимпекс“. Но не съм купила аз предприятието - не лъжете. Купили са го работниците вътре“, твърди Нинова пред Нова тв. От собственоръчно подписана от нея декларация през 2004 г. е видно, че социалистката е притежавала цели 5550 акции от „Техноимпекс 98“, което представлява 37% от капитала на дружеството, приватизирало от своя страна държавната фирма. От имуществената декларация на поборничката за правата на бедните пък става ясно, че в годината, в която е продала тези акции, тя се е сдобила с апартамент в София. Нинова ревниво крие, че навремето е била деен участник в масовата приватизация по времето на Иван Костов. Съпартийци я оприличават като червена баронеса със синьо сърце. Когато СДС беше на власт, чевръстата дама е работила за тях, а години след това при възхода на БСП рязко се е пребоядисала в цвета на Столетницата и разви шеметна кариера вляво до такава степен, че оглави партията. Самата Нинова винаги е отричала да е била член на СДС, какъвто между другото не беше и самият Костов допреди да оглави партията. Не липсват обаче писмени сведения за дейността на сегашната социалистка в тогавашния й капиталистически период. През далечната 1997 г., когато Костов тъкмо е овладял държавата, 28-годишната юристка Корнелия Нинова с едва 1 година стаж като следовател е назначена за изпълнителен директор на „Техноимпекс“ ЕАД. Следва приватизация на дружеството чрез РМД под нейно ръководство и междувременно сдобиването й с първия й апартамент, поредица от съдебни дела за неизпълнение на условията по раздържавяване, сдобиване на сериозен пакет от акции от РМД-то – продажбата им, втори апартамент, фалит на дружеството и за награда зам.министерски пост. Оттогава насам Корнелия Нинова открива, че сърцето й е вляво, а дълбоко в него - Р. Овч. И благодарение на тези чувства кариерата й главоломно расте.   Историята на „Техноимпекс“ „Техноимпекс“ ЕАД е създадено през 1966 г. с предмет на дейност „оказване на научно, културно и техническо съдействие на други страни чрез предоставяне на специалисти в областта на науката, образованието, здравеопазването, промишлеността, строителството, селското стопанство, културата и др. и приемане на чужди граждани на производствено-техническо обучение в НРБ“. Става дума за дейност, свързана основно с държави като Мароко, Тунис, Сирия, Ангола, Зимбабве, като само в последната държава дружеството е имало недвижима собственост, оценена на над 1,5 млн. долара. На 13 януари 1999 г. между тогавашния министър на търговията и туризма Валентин Василев и другарката Корнелия Нинова, в качеството й на изпълнителен директор на работническо-мениджърското дружество (РМД) „Техноимпекс-98“ АД, е сключен договор за продажба на 67 на сто от капитала. Общата покупна цена на акциите на дружеството е в размер на 700 000 (седемстотин хиляди) долара, но купувачът, когото Нинова представлява като изпълнителен директор, се задължава съгласно чл. 4.1 да плати „в деня на сключването на настоящия договор едва 10 на сто от цената по чл. 4, в размер на 70 000 долара, „намалена с внесения депозит за участие в преговорите с потенциални купувачи в размер на 27 921 щатски долара...“. Остатъкът от цената ще се изплаща за срок от 10 (десет) години на равни годишни вноски. На 7 септември 1999 г. е подписано допълнително споразумение, с което се дава възможност основната част от сумата да се плати в компенсаторки. Следват още няколко споразумения, с които удобно за купувача се намаляват изискуемите инвестиции и напълно отпада задължението за откриване на нови работни места. Малко след падането на Костов от власт Агенцията по приватизация и следприватизационен контрол открива, че не са спазени условията по раздържавяване на дружеството, и завежда дело за неустойки. На първа инстанция небезизвестният съдия Калоян Топалов отсъжда, че Нинова не дължи нищо на държавата. При обжалването обаче „Техноимпекс“ е осъден да плати $70 хил., но междувременно фирмата е фалирана, а нейната шефка, приватизаторка и съсобственичка вече е заместник-министър във ведомството на Р. Овч.   Измъква се суха от аферата „Фронтиер“ заедно с покровителя си Овчаров   * Шпионира следствието чрез дружката си Шарланджиева * Разследваният Георгиев към социалистката: Твоята приятелка е фантастична   Румен Овчаров е човекът, изрекъл знаменитата фраза ”С колкото повече отговорности се натоварвам, толкова по-добре се справям” – фраза, която говори не само за голямо самочувствие, но и за големи амбиции. Когато през 2005 г. тройната коалиция съставя правителство, в схемата за Овчаров няма място като вицепремиер. За компенсация специално за него се създава едно ”суперминистерство”- на икономиката и енергетиката. Овчаров като министър на икономиката поема контрола на апетитното предприятие ”Булгартабак” заедно с много други големи държавни предприятия. Той също ще осъществява контакт с големите чуждестранни инвеститори. А като енергиен министър отговаря за изключително важни национални и дори геополитически обекти, където ще се преговаря не за милиони, а за милиарди. В мегаминистерството на Овчаров, неочаквано за Столетница, от квотата на БСП за зам.-министър цъфва Корнелия Нинова. Тя също е натоварена с много сериозни задачи – отговоря за външноикономическите връзки, държавния резерв, търговията с оръжия, офсетните споразумания, свързани с доставки на армията. Нинова е шеф и на две стратегически предприятия – „Международен панаир” - Пловдив, и ”Булгартабак Холдинг”. Скоро след назначението й Нинова се превръща в дясната ръка на Овчаров. В началото на май 2007 г. лъсват огромните злоупотреби в „Топлофикация София“. За дружеството отговаря министерството на Овчаров. Започва разследване срещу Валентин Димитров – Топлото, тогавашен шеф на дружеството, за присвояване и пране на пари в особено големи размери. В процеса на разследването се разбира, че е замесен и Овчаров. Оказва се, че следователката, която води разследването на Димитров – Татяна Шарланджиева, е приятелка на Нинова още от времето, когато днешната соцлидерка е работила в следствието. Разбира се, Нинова използва тази близост и започва да проявява голям интерес към разследването. Заради тази близост Шарланджиева по-късно е отстранена. Следствието надушва афера с имот на фирмата ”Банско пропъртис 2”, която се управлява от Красимир Георгиев, крупен бизнесмен, един от основните собственици в мощната икономическата групировка ”Фронтиер”. В сдружението ”Банско пропъртис 2” заедно с Георгиев участва и баба Цеца – покойната майка на вече осъдения и пратен в затвора Валентин Димитров. Георгиев е състудент на Овчаров и бивш съдружник на съпругата му. През март 2005 г. за година и четири месеца „Банско пропъртис 2” е притежание на ”Григ” ООД – офшорна фирма, регистрирана в Сент Винсент и Гренадини, и „Металконсулт” ООД – също офшорна фирма, регистрирана на Бахамски острови. Съдружник е и баба Цеца. Тя заедно с Георгиев се водят като управители на двете офшорни фирми. Името на баба Цеца изчезва от регистрите през юли 2006 г. – по времето, когато започва разследването на сина й. Следата обаче е достатъчна, за да започне разследване и срещу Георгиев. Прокуратурата иска от съда позволение да се използват СРС-та. Записани са над 1000 страници разговори и SMS-и, които разкриват, че посредник между Красимир Георгиев и следователката Шарланджиева е Корнелия Нинова. Двете са разговаряли помежду си и със следствения Георгиев преди всеки разпит. Така показанията на Георгиев – свидетел по делото за пране на пари от Валентин Димитров, са били предварително нагласявани. След един от поредните разпити Георгиев пратил на зам.-министърката съобщението: ”Твоята приятелка е фантастична”. Има се предвид следователката Шарланджиева. Заради подслушаните и записани разговори прокуратурата повдига обвинение срещу Нинова и Шарланджиева. Нарушаването на закона и от двете не подлежи на съмнение. Нинова обаче излиза суха от аферата – за нея няма никакви съдебни последствия. Освободена е от поста зам.-министър, но запазва шефското си място в „Булгартабак”, както и позициите си в партията. Овчаров е освободен като министър от Станишев, но запазва партийния си пост и депутатското място. И както в много други случаи пак успява да подхване Нинова и да започне да я тегли нагоре – до лице на БСП. Като се опитва да скрие превъплъщенията й, разчитайки на късата памет на обществото.

Владислав Горанов: Посочете едно мое действие в интерес на Пеевски

 Цветан Василев може да докаже твърденията си само в съда, а не от сръбски хотел. Така финансовият министър Владислав Горанов коментира интервюто на бившия банкер от септември, който тогава нарече Горанов "готовият на всичко да защити интереса на Пеевски". "От 7 ноември 2014 г., а защо не и от преди това, искам да посочите едно мое действие като зам.-министър на финансите или като министър, което е защитило интерес на Пеевски. Тогава ще приема подобно твърдение", заяви Горанов пред Mediapool. Той коментира още, че евентуални предсрочни избори ще оставят държавата за дълго на автопилот. Министърът коментира още социалните аспекти на Бюджет 2017 и наливането на милиарди в програмата за саниране. Г-н Горанов, казахте, че сте против идеята правителството да подаде оставка след слабия резултат на кандидата на ГЕРБ на първия тур на изборите. Защо смятате, че едни предсрочни парламентарни избори ще доведат до проблеми за държавата? В какво може да се изрази дестабилизацията? Сами по себе си, предсрочните парламентарни избори не са проблем. Проблемът за държавата и обществото идва от няколко обстоятелства. На първо място това означава няколко месеца безвремие и прекратяване на всички реформи, които сегашното правителство е предприело и най-вече измененията в законите свързани с реформата в правосъдието в широк смисъл. Замиране на работата в администрацията и на практика държава на автопилот. Действащ парламент със служебно правителство и президент с броени дни до изтичане на мандата. В същото време парламентът като заложник на Конституцията ще разглежда теми от собственият си дневен ред, без да има политически легитимирана изпълнителна власт, която да предлага дългосрочни решения и да носи отговорност за тях. Помислете и за това какво би могло да бъде следващото парламентарно мнозинство. Фрагментиран парламент, който ще преповтори до голяма степен сегашната си структура. Трудно сформиране на ново правителство на принципна основа и засилване на политическата нестабилност. Не е за пренебрегване и качеството на управление, което едно ляво правителство, подкрепено от ДПС и други по-малки формации може да предложи, а отрицателният ни опит в това отношение е богат. Нямате ли усещането, че и тази година бюджетът е скучна тема за хората, защото фокусът и на политици, и на експерти е върху дефицита и дълга, а не върху доходите и бедността. Не водим ли вече 20 години погрешния дебат в икономиката – за дефицити и дългове, докато истинският проблем на хората е високият дял на бедността, фактът, че много малък дял от населението се ползва от сегашния модел на растеж? Тук въпросът е каква е ролята на държавата в икономиката – трябва ли да бъде по-голяма или по-малка. Факт е, че в ЕС преразпределителната роля е с 20-30% по-висока от тази в България. Средно в общността 44-45% от брутния вътрешен продукт (БВП) се преразпределят през бюджета, а в България този показател рядко доближава 40%. В този смисъл това е въпрос на дебат, който не се е състоял в нашето общество. Но ако държавата започне да преразпределя повече, това означава на първо място данъчна система, различна от настоящата, и второ - носене на по-голяма отговорност от страна на държавното ръководство за съдбата на хората. Въпросът не е само за нивото на преразпределение през бюджета, а и за ролята на държавата за увеличаване или намаляване на социалното неравенство. Не допринася ли например данъчната система у нас за утвърждаване на бедността и социалното неравенство – България е сред страните в ЕС с най-ниска данъчна тежест като дял от икономиката - 28%-29% от БВП? Не е ли време за промяна?  Въпросът дали по-богатите трябва да плащат по-високи данъци няма еднозначен отговор. По принцип и при сегашната данъчна система по-богатите плащат повече, но в номинално изражение, защото данъкът върху 10 000 лв. е по-голям от данъка върху 1000 лв. Иначе стои въпросът дали да имаме пропорционално облагане (равна ставка за всички доходи, например 10%) или прогресивно облагане (по-високи ставки за по-високите доходи, бел. ред.). Ако установим едно прогресивно облагане, както е в повечето държави в Западна Европа, ще се върнем назад към модел, който сме имали преди 2008 г. Това ще даде възможност определена част от доходите да останат необлагаеми, като значително ще увеличи данъците на средната класа и на по-богатите. Тук отново не се дава отговор на въпроса дали по този начин ще се реши въпросът с бедността и социалното неравенство. Много е възможно, като се направи такова пребалансиране, приходите в бюджета да не нараснат, а увеличението на тежестта за средната класа и за богатите да стане за сметка на освобождаването от данък на по-нискодоходните групи. Тоест това може би ще е мярка с нулев ефект за приходите на бюджета. Именно – подобна мярка няма да повлияе на бюджета, но ще е от полза хората с по-ниски доходи. Въпросът е дали да има определена група хора, които въобще да не бъдат облагани с данъци. Той също няма еднозначен отговор, но дебатът е философски. Толкова ли е страшно да увеличите някой данък за бизнеса срещу по-висок публичен ангажимент в образованието или науката например? Тук има друг концептуален въпрос – пряко или косвено облагане. Облагане на потреблението или облагане на доходите? От гледна точка на политиката, която сегашното управляващо мнозинство води, почти всички партии в парламента, с изключение на БСП, не са склонни на преразглеждане на плоския данък. Оттам нататък маневреността за преразглеждане на съотношението между косвените и преките данъци може да дойде по две линии – или увеличаване на сегашните преки данъци, или намаление на косвените данъци, например ДДС. Свалянето на косвените данъци още повече ще оттегли държавата от преразпределението в икономиката, а увеличаването на преките данъци, например данък печалба, със сигурност ще доведе до трудности със събираемостта, защото ще се търсят все повече варианти за избягване на облагането и в началото, когато се въведе, ще действа потискащо на икономическата активност. Тоест засега оставаме в статуквото? По отношение на данъчната система – да. Но нека погледнем на темата и през разходите. Социалните разходи в тесен смисъл са около 35% от всички разходи на бюджета, а в широк смисъл (с включени образование, здравеопазване, култура, наука) надхвърлят половината от бюджета. Въпросът е дали през това преразпределение се извършва някакво изравняване, сближаване между различните социални слоеве, някаква социална кохезия. Оставаме с впечатлението, че хората като цяло не я усещат. Това е заради ниското ниво като цяло на БВП и оттам ниското ниво на доходите, макар че в последните години има нарастване и на тези показатели. Ако погледнем минималната работна заплата например, тя е нараснала тройно за последните 10 години - от 160 лв. през 2006 г. на 460 лв. от 1 януари 2017 г. Защо бюджетът не е достатъчно смел в социален план? Смело е да се отпуснат 1 млрд. лв. за саниране, смело е да се увеличи бюджетът на сектор "отбрана" с 825 млн. лв., но 230 млн. лв. допълнително за образование (главно за увеличение на заплатите) през 2017 г. не изглежда особено смело.  Ресурсът за санирането на жилищата в следващата година не е в този размер, в който се представя. Как работи санирането като финансова схема? Българската банка за развитие (ББР) отпуска кредити на сдруженията на собствениците в размер на разхода за санирането. А когато държавата извърши разход, тя дава финансова помощ на собствениците в размер на задължението им по кредита към ББР. Целта е да се разтегли в годините изплащането на схемата от страна на бюджета към ББР. В края на 2016 г. например ББР ще получи от фиска значителен транш – до 1 млрд. лв., за погасяване на задълженията по изпълнени проекти и за предплащане на нови. Ще си платите ли сметката? Едно бъдещо ново правителство да не изпадне в ситуацията на предшественика ви Симеон Дянков и да "открие по чекмеджетата" неплатени задължения за стотици милиони левове по санирането? Ако говорим за санирането, извършено дотук, всичко ще бъде разплатено и няма да останат задължения към банката за развитие. Ако дойде следващо правителство, то може да прецени дали да разшири или да свие програмата, но всичко натрупано дотук по сметки ще бъде платено. До момента са сключени около 2000 договора за саниране, а поетите ангажименти са за около 2 млрд. лв. А как изобщо решихте, че санирането трябва да е толкова ключов приоритет във вашето управление, с такъв сериозен публичен ресурс, без да се допитате до гражданите? Неслучайно програмата беше утвърдена от Народното събрание. Иначе едва ли има спор, че енергийно ефективното саниране има редица ползи както за собствениците, така и за обществото като цяло. Що се отнася до това дали сме питали хората, според мен – да, доколкото през лятото на 2014 г. в предизборната платформа на ГЕРБ беше залегнала тази програма и хората, които са гласували за това ГЕРБ да стане управляваща партия, може да се каже, че са я подкрепили.   Защо не увеличихте по-сериозно средствата в образованието? Според вас системата на образованието може ли да поеме наведнъж по-голям ресурс от заложените допълнително 230 млн. лв., естествено с идеята разходът да бъде ефективен? Да, може да поеме и по-голямо увеличение през заплатите на учителите. Ако се стигне до там, че възнагражденията на учителите станат толкова атрактивни, че в учителската професия да се ангажират най-добрите висшисти, това значително ще повиши качеството на учебния процес. А защо не го направите? Вървим в тази посока. Не забравяйте, че две последователни години увеличаваме заплатите на учителите. Въпросът в продължение на много години е отлаган. То бе неглижиран в годините на висок растеж и чак в последните 1-2 години се говори за връщането на образованието в сферата на приоритетите. Защото когато растяха доходите в бюджетната сфера в периода 2005 – 2008 г., ако образованието беше приоритет, заплатите на учителите можеха да растат изпреварващо, за да се стигне до това място на учителската професия в класацията на възнагражденията, което да привлича най-добрите висшисти. Преди години учители са ставали най-добрите 30% от завършващите, докато сега стават последните 30%. Ако се увеличат по-сериозно учителските заплати, ефектът ще бъде чувствителен, защото има много напускащи учители. Защо тогава не направихте по-смел ход – например 500 млн. лв. допълнително за образование през 2017 г. за сметка на 300 млн. лв. по-малко за саниране? Може да се зададе и такъв въпрос, но отдавна сме заложили приоритета "саниране". Иначе - да, има и такава позиция. Кажете какво ще правите с такса "смет”? През пролетта предложихте нов модел на таксата, според който ще се увеличи тежестта върху гражданите и ще намалее тази за бизнеса. Сега обаче ГЕРБ май няма смелостта да я гласува в парламента?  Ще се заемем с такса "смет" веднага след изборите. Новият модел, който се залага в закона, предвижда постепенно пребалансиране на тежестта на таксата между бизнеса и гражданите. Ако трябваше да се направи рязко, пребалансирането щеше да е изключително тежко в началото, защото вероятно щеше да доведе до намаляване в пъти на тежестта на бизнеса и увеличаване в пъти на тежестта за населението. Затова и моделът, който сме предвидили, се базира на плавен преход. Сдружението на общините говори за 10-годишен преходен период, чуват се гласове на депутати за 5 години. Със сигурност веднага след приемането на бюджета ще задвижим в парламента измененията. Те вероятно няма да се прилагат от 2017 г., но темата стои от 2002 г. и досега никой не е предприел тази стъпка. След като вдигате такса "смет" за гражданите, може ли да кажете докога държавата през общините ще налива стотици милиони в джобовете на шефовете на 2-3 сметосъбиращи фирми, които на практика са си разделили България – Румен Гайтански,"Титан" и частично братя Домусчиеви? Много от закъсалите финансово общини имат огромни дългове и поети ангажименти именно по перото "такса смет".  Тук въпросът ви е за начина, по който се разходват приходите от таксата и по който се сключват договорите със сметосъбиращите фирми. Това е отговорност на местната власт и наистина на места се наблюдават доста слабости в това отношение. Един пример е Велинград, който в предходния мандат беше сключил договори с една видинска фирма за около 6 млн. лв., при положение, че годишно събират от таксата около 1 млн. лв. Правила има и сега в закона, но тук е ролята на правоохранителните органи да идентифицират и да контролират тези процеси. Кметът, който е сключил тези договори, е предаден на прокуратурата. А вие като министър ще одобрите ли отпускането на безлихвени заеми на такива общини? Не. Не и в размерите, за които те настояват. До момента не съм одобрил нито един оздравителен план на нито една от 36-те общини, които са в процедура на финансово оздравяване. Има по-добри и по-лоши планове. С най-голяма степен на готовност е Сливен, но и там още има нужда от доуточняване. А случаят с Перник, който настоява за 20 млн. лв., засега е тежък.   През септември бившият шеф на КТБ Цветан Василев начерта в интервю от Сърбия схемата на задкулисието у нас. Според него няма политик или министър, който да не е одобрен от задкулисието, преди да заеме поста си. Той твърди също, че няма как да се прави бизнес, без да се плащат подкупи на политиците. Вярно ли е това? Как се влиза в българската политика? Аз не съм имал възможност да се запозная с Цветан Василев. Ако неговият опит е, че е раздавал подкупи на политици да работят в негова полза, значи вероятно има основание тази негова констатация. Добре е да продължи анализа си и да разкаже на кои политици какво е давал, ако това са неговите наблюдения. Той твърди, че са му искани проценти от различни сделки. Добре, нека да разкаже всичко с имена. Но Василев посочи имена – дори директно обвини премиера Бойко Борисов, че е искал процент от сделката за приватизацията на "Булгартабак" например. Не съм чел всичко, което е казал Василев, но такива обвинения биха могли да бъдат доказани, ако Василев се върне в България и участва в съдебен процес. Така той може да докаже всички свои тези. Не приемам позицията му да се крие в една съседна държава, бягайки от правосъдието. Нямаме причина да смятаме, че българският съд действа в някакъв субординация от българската прокуратура. В този смисъл има достатъчно гаранции за справедлив процес и ако той се чувства невинен, има възможности да го докаже, но няма как това да стане от сръбски хотел. В интервюто Василев Ви нарича "готовият на всичко да защити интереса на Пеевски”. Какво ще отговорите? Василев би трябвало по-добре да познава Пеевски от мен, защото доста години имаха съвместни бизнес начинания. Това хвърляне в пространството на релации и обвинения мога да коментирам само по един начин. От 7 ноември 2014 г., а защо не и от преди това, искам да посочите едно мое действие като зам.-министър на финансите или като министър, което е защитило интерес на Пеевски. Тогава ще приема подобно твърдение. Например как бяха направени данъчните проверки на Пеевски? Те не бяха правени в период, в който аз имам досежност до Националната агенция за приходите (НАП). А кредитите за фирми на Пеевски от Българската банка за развитие? До съвсем скоро тя беше в ресора на финансовия министър?  Въпросните кредити са отпускани в период, в който не съм бил финансов министър или зам.-министър. Те са отпуснати по времето на министъра от кабинета "Орешарски" Петър Чобанов, който сега е депутат от ДПС. Тоест, откакто сте министър, ББР не е отпускала кредит на фирма, свързана с Пеевски, така ли? По мое време са отпускани доста кредити, но нямам представа кои са фирмите, свързани с Пеевски. Официално не ми е известно кои са фирмите, собственост на Пеевски. Знам от медиите и от Търговския регистър, че е придобил дял в "Техномаркет", а свързваната с него "Водстрой 98" вече е собственост на Велико Желев. Така че ако ми кажете кои са фирмите на Пеевски, ще мога да кажа дали им е отпуснат кредит по мое време. "Водстрой" например има кредит от ББР, но не е фирма на Пеевски, като той няма нито преки, нито косвени връзки с нея. Що се отнася до КТБ, доколкото ми е известно, Пеевски върна всичките си кредити от тази банка, за да няма упрек към него, че е участвал във фалита на КТБ чрез задължения на негови фирми. В момента не ми е известно нито една фирма, свързана с Пеевски, да има задължения към КТБ. Като споменахме "Булгартабак", очаквате ли догодина извънреден приход в хазната от 100 млн. евро от тютюневия холдинг, ако той не отвори повторно софийската си фабрика. Толкова е глобата, която компанията трябва да плати според приватизационния договор, ако до 1 април 2017 г. не възстанови работата на софийското си подразделение. Как смятате, че ще се развие този казус? Ако компанията не изпълни приватизационния договор, със сигурност ще си търпи санкциите по него. А дали тя ще го изпълни или не, не мога да прогнозирам. Ако тя не изпълни приватизационния договор, всички санкции по него ще влязат в сила. Защо премиерът Ви отне от портфолиото Българската банка за развитие и я прехвърли към министерството на Божидар Лукарски? Освен това, какво стана с данъчната проверка за яхтата на един от шефовете на банката Билян Балев? Отдавна се води дебат за мястото и ролята на ББР. Но доколкото политиките за насърчаване на малкия и среден бизнес са в ресора на икономическия министър, логичното място на този финансов инструмент е в Министерството на икономиката. Що се отнася до данъчната проверка на Билян Балев, тя приключи и се установи, че няма неплатени данъци и той продължава да е изпълнителен директор.

Георги Мишев: И ние като Америка ще станем велика страна от чужденци

 „Българинът днес няма необходимост от литература, забрави да чете“, твърди Георги Мишев. В интервю пред „Площад Славейков“ авторът на „Преброяване на дивите зайци“, „Дами канят“ и „Вилна зона“ споделя, че днес никой не чете на децата си, и децата не четат, цари невежество – какво остава да решаваме съдбата си чрез пряка демокрация. Мишев казва, че България е доведена до пълно лумпенизиране на населението, никой никому не подражава – гледа само да открадне. Според писателя, който в зората на промените у нас бе депутат от СДС в VII Велико народно събрание (1990-91), лустрацията у нас била невъзможна, защото навремето половината от Съюза на демократичните сили били ченгета. – Г-н Мишев, преди години направихте сериала „Дунав мост“. Двадесет и седем години след промените в какъв филм живеем? – Днес сме в „Дунав мост 2“. Ако сте ходили в град Ловеч, там освен Покрития мост на Колю Фичето, има и още един мост, вдигнат от военните по линия на Варшавския договор, и е характерен с това, че не води доникъде. Задънен от единия край, а е огромен, страшно скъп и е като петербургски мост, пренесен в Ловеч. Уникално съоръжение, строено със страхотно много пари, за да отчетат, че са правили нещо. Без да се съобразят, че никой няма как да минава по него. Идете, вижте го. Път за никъде. – Защо стигнахме до тая задънена улица? – Дълъг е отговорът, комплексен. И води началото си още от… залпа на Аврора, защото след този залп следва Коминтерна, който има пряка намеса в съдбата на България – оттогава тя е в чужди ръце. Не в ръцете на Америка, както искат да го изкарат сега. Зиновиев, Троцки, пък и нашият Кръстьо Раковски – всичко това е ликвидирало българските социалдемократи, начело с Благоев, които са започнали като евро-социалисти, но са били прекъснати и така започва болшевизацията на партията, довела до 9 септември. След 30-те години на XX век, които са известни на всички, през 9 септември и съдбата на България до днес. – Какъв е мостът, по който е тръгнала съвременната българска политика? Казват, че народът гласувал за генерал-на промяна, но каква ще да е тази промяна, когато завоят е обратно към социализма? – Все си мисля за това определение на Хемингуей за политиците: „Ако имах възможност, тези гадни копелета щях да ги разстрелям, защото нито един от тях не е работил нито ден за хляба си“. Всички наготово се прехранват от политиката. И нашите политици са такива: некадърни, живеят само от паразитизъм. На президентските избори се случи голяма глупост, но не стана случайно. Тя е също инспирирана. Т. нар. ляво надигна глава и иска да замести статуквото. Лявото никога не е ставало за властта, но то не може да бъде и в опозиция – комунистът не може да живее като опозиционер. Той трябва или да е терорист, или да е на власт. За съжаление, това е историята ни. Или така, или така. – Какво според вас ни предстои под тяхно управление? – Римейк на Орешарски. Ще се оживят отново улиците, ще тръгнат протести, ще се замерят с домати младите и старите. – Какво мислите за референдума, за пряката демокрация на Слави Трифонов? – Референдумът е част от този глобален сценарий. – Смятате, че Слави Трифонов е участник в сценарий? – Ами как?! Кой го поддържа толкова години? Запитайте се как се появи Слави Трифонов. Един от неговите съратници разказва как изникват в ЦК на Комсомола и им поставят задача да направят един отбор срещу това ново СДС, което се е появило. Веднага след 10 ноември, когато се сформира СДС. Това е част от сценария на Андрей Луканов, а зад него стои КГБ. – Не е ли прекалено Луканов да направи сценарий с действие 27 години? – Луканов не го прави за онзи момент и казва, че е нужен фронт срещу зараждащото се ново около Желев и двама-трима философи и професори от университета. Лявото никога не е ставало за властта, но то не може да бъде и в опозиция – комунистът не може да живее като опозиционер. Той трябва или да е терорист, или да е на власт. – В едно интервю синът ви Михаил Вешим  казва, че Слави Трифонов пръв разбира, че от простотията може да се изкарат пари… – Но и не само от простотията. Слави разбра, че пари се изкарват в съюз с властта. Тръгнеш ли с някакви абстрактни идеи за правда и свобода, си обречен. – С този референдум Слави Трифонов заявява, че играе срещу статуквото, а двете големи партии веднага прегърнаха идеята. Какво говори големият процент на гласувалите? – Вотът на референдума показва некадърността на политическата класа, която породи и протеста през 2013 г. Народът иска по-добър кадрови подбор във властта, все пак да са му познати личностите във властта, затова гласува на референдума. Най-странна ми е втората точка със задължителното гласуване, това не го разбирам. – Дорасли ли сме да решаваме съдбата си на референдум? – Изобщо не сме дорасли. За референдуми в тези години в България не трябва да се говори. Обществото е неясно структурирано, то няма оформени прослойки, та тези прослойки да излъчат своите партии, своите представители във властта. В момента никой не може да каже кого представляват сега съществуващите партии. Срещу тях е огромната партия на бедните – няма средна класа, има малко богати. Кого да питаш на тези референдуми? И как да питаш? Да не говорим за огромното невежество. Хората нямат представа от литература, от книга, вестници не четат. Цели квартали има без библиотеки, без книжарници… забелязвали ли сте кадрите по телевизията, в които показват нови апартаменти – изпипани, луксозни и една книга не се вижда…! Българинът днес няма необходимост от литература. Забравиха да четат – никой не чете на децата си, и децата не четат. – Някои обясняват този процес с едно световно явление, наречено бунт срещу елитите. С това обясняват избора на Тръмп и Брекзит във Великобритания. И у нас ли наблюдаваме подобни бунтове? – Не, това не е актуално за България, защото ние нямаме елит. Първо, ние заклахме нашите стари елити, формирани да кажем в началото на XX век и до 40-та година. Всичките ни елити са или по затвори, или в лагери, или Народен съд ги осъди. – Може би бунтът е срещу умните, срещу образованите? Непрекъснато се чува мнението, че народът иска да го управляват хора, които го разбират. –  Бойко Борисов си го каза: „Аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме“. Това е обидна формула, кога е било така?! Има около него някакви, съществува все пак професионализъм на някакви равнища, но другите ги ненавиждат. – Вие имате щастието да не „ходите“ по такива места като Фейсбук, г-н Мишев, и не подозирате мащабите на омразата, на страстта да смачкаш опонента си…  – Това е пълно лумпенизиране. Лумпен е човекът без собственост, без своя територия. Той е Летящият холандец. Откъде да почне човек, Господи… Това са неща на махленско ниво – от най-крайните махали на едно селище, където живеят най-бедните и пропадналите. Винаги ги е имало, но преди години бяха нищожен процент, спомням си в нашето село имаше един-двама пияници. Всички други се стараеха да работят съзнателно и да подражават на работещите. – Днес на кого подражаваме? – Сега никой не подражава, гледа само да открадне. Ние легитимирахме най-неприятната черта на човека – кражбата. Как се стигна дотук ли? Ами кой взе земята на селяните? Кой изгони 3,5 милиона селяни и ги напъха в градовете? Какво да правят там? – После бившите социалисти им изкупиха земите. Днес бившите социалисти притежават най-големите земи и територии по селата. Продължава отмяната на собствеността. Социалистите не се ли оказаха по-умни от образованите, от възпитаните? – Хищници ни управляват. Акулите изяждат винаги дребните и златните рибки. Наскоро обикалях в моите краища, в северна България, и видях празни села с догарящи старци или въобще без жители. Младите ги няма. Идват някакви мургави откъм Дунава и завземат селата. Живеем в един фалшив свят, всичко е имитация. Като започнете от ментетата питиета, като минем през храната, фолк-певиците, красотата, която е изкуствена. Всичко е чалга. – Страхувате ли се от бежанците? Българите много се страхуват, дори сънародниците ни с ромски произход. – Това е психоза, създадена съзнателно. Ние, ако не осъзнаем състоянието си, някой ден България ще бъде превзета от чужденци. Тя в известен смисъл вече е. Знаете, че у нас има 350 хиляди имота на руснаци – не само по морето, вижте в полите на Витоша колко рускоговорящи собственици има. – Америка е станала велика заради своите емигранти. Ние защо се боим толкова много от чужденците? – И ние ще станем велика страна от чужденци, когато дойдат тук и почнат яко да работят. Земята ни има възможност да изхрани няколко Българии. Най-големият грях на Тодор Живков и неговата партия беше Възродителният процес. Той изгони повече от 350 хиляди на Голямата екскурзия. Абсолютна глупост. Оттогава тези земи опустяха. Животновъдството се срина, а това бяха хората, които можеха да отглеждат 20 милиона овце! Прочетете старите пътеписи, за да видите какво животновъдство сме имали. В Чамкория, Боровец, е имало няколко огромни кошари всяка с по 100 хиляди овце, представяте ли си какво нещо! България е достигала до 50 милиона овце. И сега, в Близкия Изток, хората като чуят българин, български камион и шофьор, ги питат – къде изчезна вашето агнешко месо, къде отиде овчето сирене, къде отиде това-онова. А нашата земя е същата. Пасищата и горите са същите, запазени са, трябват само хора, които да ги обработват. – По Живково време обезлюдиха селата, започнахме да се делим на „граждани“ и „селяни“. И днес всички сме граждани, но без гражданско общество… – Градски жители без градско мислене. – За Държавна сигурност искам да ви питам: имат ли морално право бившите агенти на ДС да участват днес в обществения дебат? – Трябва ли изобщо да питаме? От лустрация трябваше да се започне навремето през 1989 г., но беше невъзможно. Защото имахме толкова слаба опозиция на Десети ноември, че не можехме да съберем 30 души за ръководство на СДС. 30 човека не можехме да съберем, представяте ли си?! Няколко дни заседавахме и не можехме да сформираме най-обикновена партия. И как да направим лустрация, като няма кадри? Няколко пъти се повдигаше въпросът от СДС, но половината като са ченгета, каква лустрация? Пак по едно чудо как се сформира тая Комисия по досиетата – тя и досега ми е загадка. Защото комунистите я направиха всъщност и сложиха начело един човек, който не можеш да кажеш, че е комунист. Евтим Костадинов. И той държи закона такъв, какъвто трябва да бъде. Самите негови хора се чудят как да го свалят. Няколко пъти правиха опити, а той казва: законът е такъв и той ще го изпълнява, какъвто е. Тоя човек заслужава паметник един ден, защото успя да извади на светло страхотни неща. Може да има 100 правди, но истината е една. Трябва всичко да се огласява, осветлява, да стига до разума на българина. – Знаете ли коя е думата на годината според Оксфорд? Post-truth, пост-истина. Никога не знаеш дали онова, което ти се казва, е съвсем така. В полу-измислен свят живеем. – Трябва да си дадем сметка, че живеем наистина в един фалшив свят, всичко е имитация. Като почнете от ментетата питиета, като минем през храната, фолк-певиците, красотата, която е изкуствена. Всичко е чалга. И това не е от Десети ноември, започна доста по-отдавна. Още навремето като наблюдавах Тодор Живков отблизо, открих, че е велик имитатор. Христо Пилето имитираше пойните птици. Но съм чувал Тодор Живков да казва: „Айде, ще ми хвалят Пилето, аз съм по-добър от Пилето“. Той съзнаваше, че играе, че ролята му е една игра. Целият му живот. Излъга всички, изигра ни. Всеки, който го застрашаваше, той отстрани и успя да разкара всичките си врагове по един артистичен начин, щото не е само брутално да застреляш някого като Сталин. Този го правеше с много по-хитри и йезуитски начини. И успя, чак накрая изведнъж каза: „Абе, социализмът е едно недоносче“. През целия си живот той го е знаел. – А какъв ни е капитализмът днес, г-н Мишев? – Такъв, с европейски субсидии. – Като свършат чуждите пари, какво става? – Катастрофа. Тогава ще дойдат истинските имигранти и ще създадат нова България. Тодор Живков съзнаваше, че играе, че ролята му е една игра. Целият му живот. Излъга всички, изигра ни.

Как „комунизмът“ да влезе в учебниците, като не е излизал от там

 Следвоенният строй в Източна Европа е държавен социализъм от съветски тип Най-лесно се управлява по рецептата: „Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото“   Предложението да се изучава комунизмът в училище в първия момент ме изуми - нима някой се готви да връща ”научния комунизъм”? После обаче нещата се оказаха като в стария виц за компютрите и компотите (че всъщност не ставало дума за износ на компютри, а за върнати от износ компоти). Все пак темата заслужава внимание. Първо, заради термина „комунизъм”. Хората, които предлагат да се изучава „комунизмът” в училище, са на такава възраст, че няма как да не са учили поне в училище, ако не в университета, че той представлява „безкласово общество, основано на общата собственост върху средствата за производство, свободен достъп до предметите за потребление и премахване на наемния труд”. Такова нещо до момента никога и никъде не е имало, а и според мен идеята, че всеки ще работи според способностите и ще получава според потребностите си е твърде утопична, за да може да стане реалност. Очевидно е, че в предложението „комунизмът” трябва да се разбира като обществото, в което живяхме след Втората световна война до настъпването на демокрацията. Онова общество тогава наричахме социализъм, макар и с прилагателни - зрял, развит, реален и т.н. Защо сега някои хора се опитват да го наричат по друг начин, и то комунизъм, не е съвсем ясно. Всъщност подозирам каква е причината, но ми се вижда малко глупава - в Съединените щати понятието „комунизъм“ има изцяло негативно звучене, тъй като за американците то се свързва с борбата с големия противник в студената война - Съветския съюз. В Европа обаче не е така, на нашия континент продължават да съществуват комунистически партии, които са легитимни, някои от тях влизат в парламентите, включително и в Европарламента, и са приети в обществото - и като казвам това, имам предвид не само Западна Европа, която никога не е била в съветската „сфера на влияние“, а и Чехия, където Комунистическата партия на Чехия и Моравия продължава да е в парламента. Ако говорим за това как да наричаме следвоенния строй в Източна Европа, една голяма група европейски историци сме постигнали съгласие, че той трябва да се определи като държавен социализъм от съветски тип. Мога да обоснова това мнение пространно, но в случая е важно не наименованието, а целта на предложението „комунизмът да влезе в учебниците“. Ще започна с това, че въпросният период на социализъм/комунизъм никога не е напускал учебниците - имаше го и преди 10 ноември 1989 г., и след тази дата. Разбира се, преди това епохата се представяше като скучно изброяване на големи успехи, затова се наложи учебниците да се пренаписват. В началото на 90-те години при първото правителство на СДС бяха написани първите безалтернативни нови учебници, наречени неслучайно „Записки“. В тях социалистическият период отсъстваше вероятно и поради объркването на историците какво да пишат (май още не се бяха отървали от навика да търсят указания). Но още в първия комплект истински учебници, при това алтернативни, издадени през 1996 г., следвоенният период се завърна, и то така, както трябва - с анализ на причините за налагане на съветската система и оценка на последиците както на политическите репресии, пародията на демокрация, наречена „социалистическа”, така и на социалните промени и мащабното строителство. В различните учебници съотношението между репресии и съграждане беше различно, но нали затова бяха алтернативни. Това положение се запази и при следващия комплект учебници по история - тези от началото на новия век. Само че при тях мястото на социализма беше намалено за сметка на Средновековието и на историята на Третото българско царство. Обяснявам си тази тенденция със засиления патриотичен интерес към миналото. Но социализмът продължава да се изучава поне два пъти - в края на основното образование и в средния курс. С други думи, няма как учениците да го пропуснат. Тогава какъв е проблемът? Защо са тези странни призиви социалистическият период да влезе в образователните програми, след като не е излизал? Аз лично имам две обяснения - наивно и политическо. Първото е, че авторите на предложението не са си направили труда да видят какво има в учебниците и в учебните програми. А второто е, че много добре знаят, но целят нещо друго - политизация и нова идеологизация на образованието, като мястото на пропагандата на комунизма, осъществявана до 1989 г., бъде заето от антикомунизма. Затова историческото представяне на следвоенния период трябва да бъде заменено с нещо ново - изучаване на престъпленията на комунизма. И тук отново се набива в очи сравнението. Така както до 1989 г. периодът преди идването на власт на комунистите беше представян като низ от неуспехи и репресии, днес следващият трябва да бъде представен като престъпен. Общото в двата подхода е целта - търсенето на политически дивиденти и опитите за „промиване на мозъците” на младите хора. Естествено обаче възниква въпросът защо опит да се наложи една-единствена задължителна гледна точка се прави днес, четвърт век след като България тръгна по пътя на демокрацията? При положение че най-ярката характеристика на демокрацията е плурализмът. Следва моят отговор. Социологическите проучвания от доста време вече показват, че българското общество не е доволно от настоящето си, което поражда носталгия към близкото минало, запомнено от много хора със скромното, но сигурно в социално отношение съществуване. Тази носталгия сред по-старото поколение се трансформира сред по-младите в засилена критичност към резултатите от прехода, а част от тях с типична за възрастта им пламенност прегръщат леви идеи. Като съпоставим тази тенденция със засилената апатичност и незачитане на обществените норми, стигаме до днешното състояние, което може да се опише и с научното понятие аномия. Това кара днешната власт, която се самоопределя като дясна, да търси силови начини да наложи на обществото своята гледна точка като единствено вярната. А както знаем от незабравимата книга на Джордж Оруел „1984”, най-лесно се управлява по рецептата: „Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото.“ Вярно е, че Оруел е описал предишното общество, но май и повечето политици, които лансират и реализират днес този принцип, са неразривно свързани със същото онова минало.

Германски журналист със заинтригуващ материал-партрет на Борисов

Да приемем, че е било картофена нива. Разбира се, може и да е било стърнище или угар, кой би се интересувал след толкова години? Във всеки случай през есента на 1944 г. водят дядо му на нивата и го пребиват до смърт. Удрят комунистите, или поне те така се наричат. Човека, когото убиват, е монархист или поне те го наричат така. Бойко Борисов, министър-председателят на България, често е разказвал историята за родителя на своя родител. Който иска да разбере Борисов, трябва да помисли за тази нива през 1944 г. Който иска да го разбере погрешно - също. Бойко Борисов е мъж като дърво. С плитки корени обаче, казват враговете му, като например Стефан Колев - икономист, израснал в София, но напуснал България преди години. Както още стотици хиляди негови сънародници след рухването на комунизма през 1990 г. и той не харесва Борисов. "Този мъж символизира повече от всеки друг историята на прехода, грозното лице на тези 26 години", посочва Колев. Борисов правел само политика на символите, която обаче едва се превръщала в дела. "Той няма почти никакви ценности" - обобщава Колев. И допълва: "Само едно огромно его. Затова действа по западен маниер и се наслаждава, когато във Вашингтон, Брюксел или Берлин го похвалят или потупат по рамото заради това." Много от образованите, успешни и емигрирали българи, които все още наблюдават страната си само отдалеч, не понасят Борисов. Мнозина имат високи изисквания към политика, когото биха могли да харесат. Те искат безгрешен рицар, който да говори пет езика. Човек, който да идва от дом, в който картини на Гейнсборог висят по стените и се свири Шопен. Колев обаче иска поне отчасти почтен човек - но казва, че Борисов не е такъв: "Този човек е от хората, които пет пари не дават за образованието, а вместо това се облягат на правото на по-силния и на властта на старите мрежи." Много българи мислят като Колев. Още повече са обаче онези, които не мислят като него. Борисов управлява от 2009 г., с едно кратко прекъсване. Той е единственият български министър-председател от промените преди 25 г. насам, комуто българите дават втори мандат. Всички предишни правителствени ръководители те свалят от поста им най-късно след четири години с ругатни и обиди. Ако Борисов наистина е такъв, какъвто го описва Колев, какво говори това за България и българите? Може би Борисов сам дава най-добрия отговор, когато веднъж казва на сънародниците си: "Вие сте прости и аз съм прост - затова се разбираме"? Или пък министър-председателят на най-бедната страна-членка на ЕС е съвсем различен от това, което си представят най-богатите й граждани? Истината не е някъде по средата, а малко вдясно от нея. Защото е ясно: няма правителствен ръководител в Европа с толкова пъстра биография като Бойко Борисов – а него го открива ХСС [Християнсоциален съюз на Бавария - б.р.]. За да се обясни това, трябва да се разкаже малко повече. Да започнем с формалностите: Бойко Борисов е роден през 1959 г. в софийско предградие. Той е будно дете, но е изключено да следва висше образование. Много години по-късно, когато комунизмът отдавна е разгромен, Борисов държи документи от ДС. Там пише, че е внук на "враг на народа", а с червено е подчертано: "Не може да заема ръководна позиция." Борисов става пожарникар като баща си, а ако комунизмът се беше задържал, би се пенсионирал с удоволствие като пожарникар. Вместо това настъпва 1990 г. Старите порядки вече не важат, нито пък старите страхове. За едни нищо вече не е възможно, за други е възможно всичко. Към последните принадлежи и Бойко Борисов. В по-отдавнашни времена практикува силови спортове и карате. Когато през 90-те години посткомунистическият бандитски капитализъм възниква в България с всичките си кървави борби за разпределение на влияние, Борисов основава фирмата за частна охрана и сигурност "Ипон-1 ООД". Контактите му в средите на силовите спортове му помагат. С падането на комунизма в България се прекратява и държавната издръжка за спортистите. Българските борци, щангисти и боксьори, спечелили много медали на олимпийски игри, трябва да си потърсят ново препитание. "Ипон-1 ООД" им предлага възможност. Това, че Борисов е бил и треньор на българския национален отбор по карате, прави по-лесно набирането на персонал, добър е в ударите. "Ипон-1 ООД" дава прехрана на стотици сътрудници и рекламира дейността си с флотилия бронирани автомобили. С добър оръжеен арсенал и телохранители, които провеждат ежеседмични учения по стрелба. Фирмата се представя като "дискретен партньор", за "преодоляване на рисковите фактори, които са последица от нормалното функциониране на Вашия професионален и личен живот." В София се говори, че "Ипон" придобива умения и в бизнеса със събиране на дългове. Хората, които разказват това обаче, когато бъдат попитани, не казват онова, което смятам, че знаят. Който обаче някога е заставал пред Борисов или е стискал ръката му, може да предположи, че е за предпочитане да не дължи пари на този човек или неговите клиенти. Доказано е, че фирмата на Борисов тогава поддържа най-добри контакти в дълбоко пропитото от корупция българско Вътрешно министерство и получава оттам изгодни поръчки. Така Борисов става телохранител на сваления български диктатор Тодор Живков - човека, който управлява България по времето на Брежнев и Горбачов и който с железен юмрук превръща страната в най-предан васал на Москва редом с ГДР. Несъмнено Борисов е повече пазач на Живков, отколкото негов телохранител, тъй като масовият убиец се изправя пред съда през последните години от живота си и е поставен под домашен арест. Борисов лично поема транспорта на Живков до централния затвор, където се провеждат разпитите. Днес казва, че е искал да погледне в очите мъжа, убил дядо му. Ако това, което разказва Борисов, е истина, Живков му говорел на "ти" и му казал: "Жалко, че не те познавах тогава. Под "тогава" се има предвид времето, когато Живков властва над живота на българите. Когато обаче Борисов го води на разпит, от Живков е останала само една черупка. "Той отново се беше превърнал в човек" - казва Борисов. Тогава научил много за властта и нейната преходност. Следващият важен клиент, чийто живот пази Борисов, е героят на един от най-необичайните епизоди в българската история: през 2001 г. Симеон Сакскобургготски, някогашният български цар Симеон II, от рода Сакс-Кобург и Гота, се връща след десетилетно изгнание. Той основава партия, която за седмици се превръща в най-харесваната в страната. С пъстрото по състав "Национално движение Симеон II" – НДСВ, царят печели следващите парламентарни избори и става министър-председател. Борисов е телохранител на Симеон по време на предизборната кампания и привлича интереса му към себе си. След победата на изборите новият ръководител на правителството назначава телохранителя си на поста "Главен секретар на Министерството на вътрешните работи". Борисов де факто започва да изпълнява длъжността Министър на вътрешните работи. В това време се издига и като национална знаменитост. Борисов, гениален в поставянето си на публичната сцена, разбира законите на съвременния медиен свят, както не ги разбира никой български политик преди него. Той кара сам служебната си кола и се държи като главен "ловец на мафиоти" в страната. Всеки път, когато се случи поръчково убийство, Борисов бързо пристига на местопрестъплението и говори, винаги съпровождан от оператори, за борбата срещу организираната престъпност, която вече трябва да се води по правилния начин. При това може да гледа свирепо към камерите, като Юл Бринър във "Великолепната седморка" [американски уестърн от 1960 г.], любимия му филм. Тогава почти не се забелязва, че думите на Борисов не са съразмерни на успехите му в борбата с организираната престъпност и серията от останали неразкрити поръчкови убийства достига връхната си точка тъкмо по времето, когато той е отговорен за разкриването им. Някъде през 2001 г. Борисов привлича вниманието на Волфганг Глескер. Глескер, който днес е пенсионер и живее във Флорида, дълги години оглавява софийското бюро на фондация "Ханс Зайдел". Това е фондация, за която евфемистично може да се каже, че е близка до ХСС. Може да се каже и че фондация "Ханс Зайдел" е международната ръка на партията, която управлява Бавария. Както и политическите фондации на други германски партии, фондация "Ханс Зайдел" непрекъснато търси партньори, с които ХСС може да работи. Глескер открива по-рано от други, че Борисов ще стане новият силен човек на България и докладва в Мюнхен: Трябва да го доведем! Така и става. Щом Борисов поема поста във вътрешното министерство, бива поканен в Бавария. Програмата е наситена: баварско гостоприемство, обучение във фитнес помещенията на специалните командоси към полицията, посещения на специализирани отряди с кучета (Борисов обича немски овчарки), пробно каране на БМВ със скорост 200 километра в час по аутобан (обича и автомобили). Борисов е смаян. Разговорите с някогашния вътрешен министър на Бавария Гюнтер Бекщайн протичат добре, както и тези с криминалната служба на провинцията. Там разказват на Борисов как Бавария подхожда към контрабандата на наркотици и фалшификаторите на пари. Един участник [в срещите на Борисов – б.р.] си спомня: "Борисов каза: "От това имаме нужда и ние"." Действително следват резултати в борбата срещу организираната престъпност и в България. Специално подразделение, създадено от Борисов, залавя група, фалшифицираща пари, която удобно е разположила базата си на третия етаж в пловдивската полиция. Българите обичат Борисов все повече. Вътрешният министър отдавна е в сянката му, но той иска още. На кметските избори в София през януари 2005 г. се явява като независим кандидат и нанася тежък удар на кандидатите от установените партии - почти 70% от избирателите в единствения град на България с население над един милион души гласуват за него. Фондация "Ханс Зайдел" му препоръчва да използва популярността си и да основе партия, без да я назовава така. Борисов това и прави. Пътува в страната, говори с хората, обединява ги зад себе си. Така възниква движението "Граждани за европейско развитие на България", накратко "ГЕРБ". Фондация "Ханс Зайдел" подкрепя сбирките, организирани от Борисов из страната, както и по-късното превръщане на ГЕРБ в обикновена партия. Големи пасажи от партийната програма, уставът и вътрешните правила представляват буквални преводи на съответните текстове на ХСС. Превежда ги Антоанета Николаева Байчева, проектен мениджър и по-късно представител на шефката на фондация "Ханс Зайдел" в София. През 2009 г., на първите парламентарни избори в България след влизането в ЕС от 2007 г., ГЕРБ с голяма преднина става първата политическа сила, а Борисов - министър-председател. Антоанета Байчева днес е генерален консул на България в Мюнхен. Връзките между ГЕРБ и ХСС стават все по-тесни - и въпреки това в бежанската криза Борисов не следва откривателите си от Мюнхен, а германската канцлерка. Съвсем открито и на висока глас той хвали Ангела Меркел. Има добро основание да го прави, тъй като България е в сходна ситуация с Гърция. Борисов знае: ако в Европа надделее курсът на унгарския министър-председател Виктор Орбан, който издига стени и прегради, като страна, граничеща с Турция, България няма шанс. Затова той в никакъв случай не иска конфронтация с Анкара. Миналата седмица Борисов беше в Истанбул за разговори с турския президент Реджеп Тайип Ердоган, с когото се срещна в двореца Долмабахче - и с това стана първият шеф на правителство на страна членка на ЕС, [който посещава Турция – б.р.] след опита за преврат от 15 юли. След разговора Борисов каза, че се надява реализмът да победи национализма и популизма. Каза, че залага на дипломацията. "Защото, ако този конфликт не се реши с дипломация, войната е неизбежна".      

Порочните практики нямат място в Медицински университет София

Проф. Вихра Миланова – ректор на столичния Медицински университет Проф. Миланова, защо едва сега прекратявате договора с италианските партньори на Медицински университет за изнесеното обучение в Швейцария? Отговорът е много прост. В средата на септември постъпи окончателният доклад от Одиторска проверка, проведена от Министерство на образованието и науката. В него е разгледана дейността на Медицински университет София, включително и изнесеното обучение. Както вече стана и публично известно, одитът започва заради сигнал, постъпил от един немски професор за проблеми с изнесеното обучение в Кьолн, Германия.  В края на доклада са изредени основните нарушения, като срещу всяко от тях е посочена и степента на риска за Университета, в случай че не бъде отстранено нарушението. Повечето са определени като високорискови, включително и проблемите с изнесеното обучение.  Като ректор съм длъжна да взема това под внимание и да изпълня препоръките, така както е записано в доклада. Разгледахме с екипа ми всичко описано като високорисково и се заехме да подреждаме дейността на Университета, така че да отговаря на законодателството. Разработват се правила за работни заплати и извънтрудови възнаграждения, преглеждат се цитираните като спорни, обществени поръчки, търсим начин да направим изнесените обучения, законови. Затова на този етап, договорът с италианския партньор е временно спрян, докато се изясни ситуацията и се вземе решение как и под каква форма ще се работи.  Аз със сигурност няма да съм ректорът, който при ясни констатации и категорични препоръки от страна на Министерството, което регулира дейността на Университета, ще продължи да прилага вредни и неправомерни практики. Това противоречи на логиката на позицията, която заемам, както и на собствените ми принципи. Това което се случва в МУ София, война между бивш и настоящ ректор ли е? Проф. Митев твърди, че от два месеца Вие се занимавате само с него, търсите компромати срещу него и екипа му? Както вече казах – имаше одит и той констатира проблеми. Като ректор аз ще изпълня предписанията на одиторите. В противен случай последиците за Университета ще бъдат катастрофални. Не ми се вярва ако акад. Митев беше на мое място, да постъпи по друг начин.  А и какво значи война между мен и академик Митев? Аз не влязох в Ректората на МУ, за да водя битка. Не застанах на тази позиция и да създавам ред в администрацията на Университета, нито да разчиствам проблеми, защото смятах, че нещата в Ректората се случват както трябва. Нямах никаква идея, че всичко това ще се окаже един от основните ми приоритети на това място. Както може да се види и от мандатната ми програма, моето намерение беше да развивам МУ, да насоча инвестициите в хората - в преподавателите, в студентите, а не да издирвам документи, договори и да давам справки на прокурори, което правя вече почти месец.  Моята представа, както предполагам и тази на много мои колеги за Университета беше че много е направено, че има над какво да се надгражда. Защо бих поискала да руша, да отнемам предимство на нашето училище, да спирам възможностите му за развитие?  Но когато виждам, че има проблеми – няма как да си затворя очите и да се надявам резултатите от доклада, от прокурорските проверки да ни подминат. След 6 месеца начело на МУ София вече съм наясно с много неща, зная къде има пропуски, какво трябва да се промени. Затова не виждам как може да се говори за война, за реванш и други подобни лични квалификации.  И още нещо - по никакъв начин не мисля, че трябва да се слага знак за равенство между Университета и неговия ректор – нито бившия, нито настоящия или бъдещия. Ние говорим за един осемгодишен период в управлението на висшето училище, в които са постигнати резултати, но и са допуснати значителни, сериозни нарушения. И това трябва да се промени. Който ще дойде след мен – ще анализира направеното от мен и това е нормален процес нали? А не война.  Има и друга „конспиративна“ теория – че това което става е всъщност договорка между вас двамата и след предвиденото за 11 октомври извънредно общо събрание, проф. Митев ще се върне като ректор на Университета? Искам много категорично и ясно да заявя – аз в договорености преди кандидатирането си, по време на моята кандидатура и след това не съм влизала. Непрекъснато се лансира тезата, че аз съм „лична кандидатура“ на акад. Митев – вероятно затова намира място и подобна теория, че аз съм „преход“ към негов нов мандат. Първо това по закон не е възможно. И второ – решението ми да се кандидатирам за ректор на Медицински университет София е мое лично, дълго премисляно, осъзнато, рационално и емоционално подкрепено от моя собствен опит като преподавател. Човек се развива в определена посока, трупа знания, опит и в един момент от кариерата си решава, че може да даде нещо повече от себе си, от времето и енергията за определена кауза. На това се базира решението ми да се кандидатирам – смятам, че мога да допринеса в някаква степен към досегашното развитие на Университета, на който аз самата дължа всичко – обучение, опит, професионално развитие, среда, ако искате даже и приятелства.  За пари ли става дума в тази „пуническа война“, проф. Миланова? Битка за 100-те млн. лв. средства на Университета ли е това? Пак ще попитам – за какви войни и битки говорим? Аз не воювам с никого. Има проблеми – опитваме се да ги решаваме. Но ако това се приема по този начин – нека тогава да сложим точните определения – да, това е битка за името на Университета като почтена, спазваща закона и даваща качествено обучение, образователна институция.  Това ме води в действията ми до тук. Ако те се приемат по този начин, това означава, че другата страна - тези които ме обвиняват в унищожаване на МУ, смятат, че той може да се развива добре само по този начин – на ръба и отвъд закона, чрез намиране на „тънката страна на нещата“, на третирането на разпоредбите на нормативната уредба „творчески“. Този начин на работа обаче, е довел и до Одитен доклад с 50 страници констатации с проблеми, оценени като високорискови.  Моят подход към работата е друг. Смятам, че трябва да се сложи ред, да се спазват законите и разпоредбите във висшето образование, че трябва да се положат усилия да се мотивират колегите за работа, да намерим начин да бъдем привлекателни за чуждите студенти не с ниски такси и никакъв контрол при влизане в Университета, а с качествено образование и диплома, която ще им отвори място навсякъде, където те искат да се развиват.  Но ако трябва да се върна към въпроса Ви за парите на Университета ще кажа само това – те ще бъдат разходвани съгласно определените приоритети, характерни за едно висше учебно заведение – за обучение на студентите, за заплати на преподавателите, за инвестиции в инфраструктура и оборудване, за проекти, с които да се развива Университетът.  Обвиняват Ви, че искате да прекратите бизнес-инициативите на Университета, осъществявани досега, които са довели до финансова стабилност за висшето училище? Нищо, което до този момент е работело като източник на средства на Университета и което е в рамките на закона, няма да бъде спряно. Ако не е законосъобразно – ще се опитаме да го направим такова, както става и с изнесените обучения например.  Странен ми е този начин на изразяване, който чувам през последните седмици за средствата на МУ – „докарани от някого“, „оставени от някого“, „спечелени“. Бюджетът на един университет се формира от субсидията, която държавата отпуска за един студент, публичен ресурс, таксите на платените студенти и проектно финансиране – това основните пера в него. Университетът не е частна фирма, акционерно дружество, в което акционерите „вкарват“ инвестиции, развиват и делят дивиденти от печалба. Всеки лев, който стои в банковите сметки е резултат от труда на всички, които участват в работата на Университета ни. Нали за всички е ясно, че без преподаватели – няма обучение, няма такси, няма приходи, няма „капитал“?  Не съм убедена, че е много добър мениджърски подход и повод за гордост при налични средства от близо 100 млн. лв. - хората, които носят съдържанието на висшето училище да получават между 400 и 700 лв. – асистенти, доценти и професори. Трябва да се търси баланс между инвестицията в инфраструктура и инвестицията в хората, въпреки че „възвръщаемостта“ от двете инвестиции не е съвсем същата.  И още нещо по темата за парите, смятам, че е крайно време решенията за приоритетите за разходването им да се вземат от всички членове на Общото събрание, защото това е логиката на демократичния процес.  Сред обвиненията към Вас е и това, че рушите Университета? Какво всъщност свършихте през тези първи 6 месеца като ректор? Сред колегите ми вече официално се разпространява моя снимка, под която е написано че това е унищожителят на Медицински университет. Аз благодаря за тези квалификации, защото показват, че определени хора виждат в мен огромна сила, а това значи, че аз трябва да я намеря – дори и да я нямам. Защото предполагам, че те не се съмняват дотолкова в устойчивостта на Университета, за да сметнат че един човек за 5 – 6 месеца може да го разбие. Тук отново се налага да коментирам лични квалификации, оценки, нападки, които отдавна напуснаха полето на добрия тон.  Аз обаче, няма да изляза от това поле и затова ще кажа в отговор на въпроса Ви само това – уви не изпълнявам приоритетите, заложени в мандатната ми програма, защото се наложи да се занимавам с проверки – одитни, прокурорски, всякакви. Наложи се да давам отговори на въпроси, на които трудно се отговаря и да решавам проблеми, които не аз съм създала. И всичко това на фона на упоритото и в нарушение на правилата, саботиране на административния процес в МУ, което далеч не се ограничи до отказ от предаване на документи на прокуратурата. И което започна от самото ми встъпване в Университета. Няма смисъл да навлизам в подробности – само ще кажа, че през първите месеци до мен документи трудно стигаха или стигаха частично. А за началото на учебната година всички преподаватели бяха „поканени“ от страна на бившето ръководство да не отиват на откриването й с надеждата то да се провали. Което така или иначе не се случи. Изобщо в обобщение мога да кажа, че отвън се налага един добре организиран хаос, който цели да покаже колко несъстоятелна като ректор съм.  Затова и предприех някои стъпки да променя работата в администрацията на Университета, което включваше и пенсиониране на главния секретар и уволнение на някой от служителите, които съвсем открито саботираха дейността. Не съм „обезглавила“ ректората. Нямам и не съм имала намерение да пенсионирам насилствено никого, както са плашени колегите ми, нямам намерение да уволнявам преподаватели – това също активно се говори вече повече от месец.  И за да ви докажа, че работата върви, че отлив на студенти – нито български, нито чуждестранни няма – ще ви кажа, че досега са подадени 735 молби от чужденци, от които 580 са за медицина. До момента са обработени и са записани 300 от тях, а на по останалите кандидатури продължава да се работи.  Все още първи заместник-ректор на МУ е акад. Ваньо Митев – предишният ректор. Да. Нима не е най-нормалното нещо да търсиш подобна приемственост в работата? Затова и за мен беше естествено да поканя акад. Митев за първи заместник-ректор, защото смятах, че той може да бъде от полза със знанията и опита си. За съжаление от периода на края на одита той е в продължителен болничен, което не му позволява да идва на работа и да помогне за изчистването на констатациите за неуредици, посочени в доклада. Но от друга страна той е написал сериозни възражения срещу тях.  Виждам обаче, че болестта му позволява организиране на пресконференции и активна организационна дейност по извънредното общо събрание, което би трябвало да се състои следващата седмица. Това между другото също е нарушение на закона, този път на Кодекса на труда, нарушение с което се занимава Инспекцията по труда.  Заради това ли ще „Ви искат главата“ следващата седмица? Заради намерението Ви да прекратите досегашния начин на работа? Заради уволненията? Заради това, а и вероятно защото другата страна в този конфликт има съмнения, че още от „тънкостите“, чрез които е управляван Университета ще излязат на бял свят. Сигурно и заради това, че посреднически фирми вече не работят за МУ София.  След като станаха ясни много неща напоследък започнах да получавам писма от най-различни колеги, от студенти, дори от пациенти, които говорят за това какво трябва да се промени, какви практики, които са съществували досега трябва да се премахнат. Извънредно Общо събрание, свикано в нарушение на Закона за висшето образование и на Правилника на МУ, ще ми търси сметка за унищожаването на Университета. Колегите ми са буквално всекидневно засипвани от анонимни имейли, в които се „разкриват“ всички мои злодеяния, дори студентите са убеждавани са да се подписват против мен. Всичко това, в комбинация със заплахите и обещанията, че след 11 октомври „всичко ще си дойде на мястото“ създава една нетърпима среда за работа.  Затова преди няколко дни аз се обърнах в лично обръщение към колегите си от Общото събрание, в което се опитах да представя своята гледна точка. Обясних им защо съм мълчала досега. Надявам се, че са оценили мотивите ми и поне отчасти са разбрали какво е действителното състояние на нещата в Университета. А защо запазихте мълчание до сега? Ще Ви кажа онова, което казах и колегите си. Мълчах, не защото не можех да отговоря на всичките неистини и на откровените лъжи, които се разпространяват. Не защото не мога да покажа реалните факти за размера на заплатите на преподавателите, за състоянието на сметките на Университета, за нарушенията и гражданските договори, които останаха извън обхвата на Одитния доклад.  Мълчанието ми беше продиктувано не от страх, малодушие или от гузна съвест, а защото смятам, че е важно преди всичко да съхраним името на Университета, който трябва да стои над нашите дребни „битки“ и желания. Защото за мен е обидно преподаватели и студенти да бъдат въвличани в подобни скандали.  Но както казах и на тях сега вече съм убедена, че е време и аз да кажа своите думи. Защото е добре истината да излиза на бял свят по-често и по-чиста, отколкото обичайно се случва в подобни ситуации. И защото ситуацията вече истеризира, рискува да разцепи изцяло преподавателите в Университета, да се отрази и на обучителния процес. А това не бива да се допуска.  Разговорът ни досега не прилича много на разговор за образование или за медицина? Уви не. На част от темите в него бих могла да сложа и професионална оценка. Трудно се говори за подобни проблеми, когато те засягат образование и още повече обучението на бъдещи лекари. Образованието и медицината са стратегически инвестиции в бъдещето на една нация. Затова за мен е изключително важно в тези две сфери нещата да са чисти. И ако не мога да променя голямата картина, цялостната ситуация, аз със сигурност нося отговорност, докато съм ректор – за обучението в Медицински университет София, докато съм лекар – за здравето на своите пациенти. На тази отговорност няма да изневеря, независимо от атаките срещу мен.  Как ще работите оттук нататък, проф. Миланова – в атмосфера на разделение, на страх, съмнения? Обърнах се към колегите си с призив да си спомнят какво е Медицински университет София – за тях самите, за медицината у нас. Сигурна съм, че никой от тях, които сте вложили години от живота си в него, не е забравил, какво стои зад славната му история. Призовах ги да спрем да се позорим, като поставяме напред личните цели и страсти над достойното минало и над името на това уникално висше училище.  Университет ще има и след нас, защото той е резултат от обединените усилия на много хора, назад във времето, а и днес. Но това как ще излезем всички ние от тези страсти, които ни владеят сега – с тежки поражения или с гордост зависи само от нас самите, от зрелостта ни да избираме приоритети.  Защото е дошло време за избор – в каква посока и с какво име да вървим напред. И това решение трябва да се вземе без страх, със смело сърце и хладен разум.