30.04.2017

Резултати от търсенето

„Някои хора наистина мразят музиката ми” - интервю с Attic Ted

Attic Ted се ражда в централен Тексас и звучи като нищо, което бихте асоциирали със свирепия имидж на точно този американски щат. Музиката на проекта се гърчи в интерактивна смес от поп, пънк уейв и аутсайдер готик. Неговите концерти са еклектична смес от звук, театър и наратив - на границата между гротеската и комедията. Десет издания и 15 години след появата си на бял свят Attic Ted пристига в България за петото издание на поредицата концерти „Шумна неделя” на Amek Collective (на 23 октомври от 20.00 ч. в клуб NeuBerlin), а с Грейди Ропър, основната фигура в проекта ви срещаме в малко повече от 24 часа преди събитието… Кой е Attic Ted? Как стана така, че започна да правиш музика сам, бил ли си в банди преди това? Attic Ted се роди през 2002 г. в Остин, Тексас след като съвсем случайно си купих хамънд орган от 50-те - само за 20 долара. Всъщност за мен това е по-скоро театрален отколкото музикален проект, защото може да ме видите на концертите с картонени маски, които съм правил сам. Това е моят начин да се опитвам да изграждам по-поглъщащо, аудио-визуално преживяване за своята публика. В началото на 90-те учих в арт училище в Тексас и осъзнах, че любимите ми визуални артисти са и музиканти. Двете изкуства могат да носят един и същи дух, само средствата за създаването им са различни. Запитах се защо да не ги комбинирам като добавя и щипка случайност. Attic Ted съществува вече 15 години. Проектът е преминал през много промени - от 6-членна лайв банда до това, което ще видите по време на турнето ми този октомври - соло проект. Различни приятели се включват понякога на живо, а всички, които някога са били част от проекта, ще чуете в новия ми албум. Хубаво е да можеш да си толкова гъвкав в изкуството си. Името 'Attic Ted' игра на думи с 'addicted' (от английски “пристрастен”) ли е и ако да какви са твоите зависимости? Първите песни на Attic Ted всъщност бяха записани на тавана на къщата ми (attic е английската дума за таван). Мястото е с триъгълен таван с формата на буквата „А” и комин, който минава точно през средата на стаята. Исках да почета това помещение и ако трябва да съм честен наистина си мислех, че ще се получи интересна игра на думи с 'addicted'. Шегата вече не ми се струва толкова хубава.Колкото до зависимостите ми… много обичам стари книги, нови плочи и да пия кафе, докато пуша трева на задната веранда. Много обичам пътешествия, но обичам и да не излизам от стаята си, обичам истории, разказани над домашно сготвена храна. Обичам и да мечтая. Ще разкажеш ли повече за маските? Има ли някаква символика в тях, или са нещо, което се появява импулсивно, за забавление? Attic Ted се появи точно преди Хелоуин. Бях си направил маска на Бетовен около цялата глава и забелязах, че мога да закрепя микрофон в нея, за да може ръцете ми да са свободни и да свиря на органа. Реших да пробвам да свиря така и в един момент се усетих, че неволно пея и говоря сякаш наистина съм стария Бетовен. Беше много по-забавно, както за мен, така и за публиката. Някои концерти на Attic Ted стигат дотам, че има хора в публиката с маските ми на главите си, които пеят и танцуват. Щом сложиш маската, е много по-лесно да се разтанцуваш. Чувстваш се защитен. Затова продължих да нося маските. Това добави визуален и театрален елемент, който прави преживяването по-силно, ангажира повече сетива и надявам се, предизвиква по-дълбоки усещания. Маските го правят сюрреалистично, а музиката ми така или иначе е доста езотерична. Разкажи ни повече за новия албум: колко време ти трябваше, за да го оформиш, запишеш и издадеш? Музиката на Attic Ted звучи много свободна – колко трудно е да уловиш това „на лента”? Новата ми 12-инчова плоча се нарича Parade Dust Mischief. Това е 10-тото издание на Attic Ted (досега имаме пет диска, три 7-инчови плочи и една касета), всички излизат през лейбъла ми Pecan Crazy Records. Този албум е записан и продуциран от Пол Д. Милър в Остин, Тексас. За записите ползвахме стари магнитофони и винтидж аудио ефекти. Нито секунда от този албум не е дигитализирана от компютър. Дори мастърът на плочата е правен от лента. Както вече споменах, в албума свирят много приятели – Коби Кардоса, Сайре Ванделиндер, Джеймс Ру, Уейд Драйвър, Карл Кумерле, Пол Милър и разбира се, аз самият. Много съм доволен от този албум. Пол свърши невероятна работа по звука му. Повечето от песните са писани от мен, но има и два кавъра - един класически суинг - Take Me Back To Tulsа, за да докаже, че наистина съм от Тексас – и един стандарт от първата световна война – How You Gonna Keep Them Down On The Farm, Now That They've Seen Paris. Този албум е най-доброто нещо, което съм правил до момента и макар, че е създаден по аналогов път, вече може да го слушате в интернет. Доста се затруднявам да опиша музиката на Attic Ted и това ми харесва, но как ти самия би описал това, което правиш? Обсебващ, странен, карнавален, постмодерен, театрален, кънтри готик, пънк уейв... До нещо такова е еволюирал Attic Ted… Не, всъщност е просто кечи-поп музика, която е претопена в кошмар, в деменция, във влакче на ужасите. Странно, чудовищно хибридна музика. Някои хора наистина я мразят. Какви са основните ти вдъхновения? Никога не бих правил тази музика, ако не бях намерил евтиния хамънд орган, за който ти казах в началото на интервюто. С този инструмент съм споделил някои от най-хубавите моменти в живота си. Той е оформил бъдещето ми повече от каквото и да е било друго. По едно време носих и органа навсякъде, където свирех, но със сигурност не бих могъл да достигна до Източна Европа с него. Семплери и лууп педали са малките помощници, които обаче ми позволяват да имам неговия звук със себе си, дори когато трябва да вместя багажа си само в една раница. Колкото до музикалните ми вдъхновения, Остин, Тексас винаги е имал силна музикална общност. Можеш да гледаш концерти всеки ден от седмицата. Тук традиционно се раждат мрачни, потопени в наркотици, тежки и странно-артистични проекти като Butthole Surfers, Daniel Johnston, Ed Hall и стотици други DIY-артисти. Вече говорихме за перформативния елемент в концертите ти, имаш ли някакъв опит в театъра, киното? Като малък играех. Майка ми правеше храна за телевизионни реклами и така успяваше да ми намира роли. По-късно учех в начално училище с фокус върху пеформативните изкуства и участвах в музикални и театрални представления. Първата ми работа като тийнейджър беше в детски увеселителен пица парк на име Chuck E Cheese. Трябваше да нося огромен костюм на мишка и да си играя с децата. Точно тогава и станах много добър на въздушен хокей. Извън Attic Ted съм имал и роли в няколко късометражни филма. Да снимам също е много забавно. Отново, защото така имам възможност да комбинирам музиката с визуалното, с костюми, персонажи, емоции в едно многопластово преживяване. За пръв път ли идваш в Европа този месец? Как избра Източна Европа и какви са ти очакванията? Имаш ли вече последователи на стария континент? Вече три пъти съм свирил в Германия и Франция. Да правя турнета в Европа ми харесва доста повече отколкото в Америка. Сякаш в Европа артистите биват оценени повече. В баровете, в които свиря в Америка, рядко някой ще ти осигури вечеря или пък място, където да пренощуваш. Да не говорим колко е дразнещо да ти платят след концерта и сметката ти в бара да е повече от парите, които си взел за концерта. Миналото лято се запознах с BICIKL, сръбски артист, който ми каза, че е задължително да стигна до Източна Европа. Той ми помогна да си намеря концерти във Виена, Нови Сад и Белград. Приятели от Цюрих ми помогнаха с контакти в Прага. В Берлин съм бил няколко пъти, а за Amek в София научих от уебсайта http://dodiy.org/ . На това турне ще свиря 9 концерта в 6 различни страни. На повечето концерти ще изложа и свои картини. Идвам в Европа, за да покажа всичко, което правя и се надявам да намеря много нови приятели и да видя света от различен ъгъл. Обменът на идеи е най-висшата ми цел… окей може би и да потанцувам на няколко денс партита. Какво ще четеш и слушаш докато пътуваш? Ха, добър въпрос. Все още се опитвам да реша каква книга да взема със себе си. Със сигурност не трябва да е много голяма, защото нямам абсолютно никакво свободно място в багажа си. Дори дрехите съм ограничил до минимум, вместо това съм наблъскал багажа си с мърч, който не просто да продам, а да оставя като следа от себе си в градовете, в които ще бъда. Мислех да взема „Смърт на кредит” от Селин, но май ще заеме прекалено много място. В момента чета Уилям Фокнър... Много обичам да чета и се опитвам да наваксам с класиките, преди да започна със съвременните автори. Това, което се надявам да чуя на това турне са нови (за мен) европейски банди, които искам ме шашнат с интересен звук.

Най-трогателните детски изрази

Заредени с празнично настроение даваме глас на любимите ни рожби, които със своите изкази ни трогват, радват и разчустват. Чрез тях успяваме да поддържаме своите добродушие, невинност и нежност. Те ни разсмиват. Те ни карат да заплачем от радост. Това са най-нежните, красиви и откровени думи, които нашите момиченца и момченца ни казаха, споделени от woman.hotnews.bg. “Мама, обичам те повече и по-добре от теб самата.” - Иван, 4 г. “Направих тази рисунка, защото просто те обичам.” - Натали, 6 ½ г. “Мамо, желая денят ти да бъде приятен, колегите ти да са добри с теб, и да ти подаряват много подаръци” - Никола, 9 г. “С тати ти купихме подарък, но нямам право да ти казвам, че той е скрит в гардероба!” - Ина, 6 г. “Щом мама е добре, и аз съм” - Мартин, 11 г. “Обичам те като снежната кралица” - Анна, 3 г. “Обичам мама и тати, колкото конфитюра от ягоди” - Петя, 7 г. “Мами, имам ръце, за да те прегърна, сърце, за да те обичам и... учителката каза, че бонбоните в кухнята са за мен” - Елена, 4г. “Когато съм с мама, светът изчезва” - Петър, 11 г. “Татко и мама са заедно, защото ги обичам и прегръщам силно” - Елица, 5 г. Трогателни са, нали? Кое е най-нежното послание, което детето Ви е отправяло към Вас? ...

Великден

Мечтите ми към теб политат пак, обичам те и шепнат устните ми в захлас, обичам те! Живееш ти в сърцето ми, обичам те, чрез теб познах какво е любовта... Аз бих те съзерцавал с часове, обичам те! Отдал ти вярност, красота, сърце, обичам те! И шепнат устните ми в захлас, обичам те, чрез теб познах какво е любовта... За цял живот в нежна страст, оставяща следи ти караш музика в мен да зазвучи!  Изповядал любовта в безсмъртен стих, на Тебе тази песен посветих.                                            Петър Гюзелев ------------------------ И в тъмното на къщите с вяра се завръщаме, защото дочакахме Великден, защото отново е Великден!                                            Богомил Гудев Песенна лирика, посветена на Възкресение звучи в „Изпята поезия“ в празничния ден. Предлагаме на вашето внимание обичани творби и песни, изпълнени от Ваня Костова, Петър Гюзелев, Джордж Харисън, сборни наши и чужди формации, „Тейк сикс“, Стиви Уондър и „Мерилиън“. Добре дошли сте! неделя, 16 април, от 17 часа

ПОКЪРТИТЕЛНО! Дъщерята на мъртвите Драго и Галя от Казанлък избухна във Фейсбук: „Мами обичам те... Спокойно не се притеснявай за мен. Обичам те мами...” (СНИМКА)

15-годишната Мирена Кирчева, която тази сутрин се събуди като кръгъл сирак, след като баща й Драгомир застреля майка й Галя,, а после се самоуби, публикува сърцераздирателен пост във Фейсбук. С трагичните думи тийнейджърката завинаги се сбогува с майка си. Ето го и пълният текст: "Почивай в мир Мамо. Ти беше всичко за мен. Как преди да излезнеш за работа едно довиждане не успях да ти кажа ... Или да те целуна за последен път. Мами обичам те ... И искам да знаеш, че си ме научила на всичко, което ще ми е нужно занапред и ще съм достатъчно силна, за да успявам във всяко едно нещо. Ако не си тялом до мен... Усещам те и знам че духом си тук. Благодаря че от мен направи човек и че даваше дори и последното си само за да имам аз. Обичам те мила мамо и обещавам да не върша глупости. Спокойно не се притеснявай за мен. Обичам те мами... Знам, че ще ме гледаш отгоре във всеки един миг и ако тръгна в погрешен път ще ми дадеш знак и ще ме върнеш в правия. Почивай в мир мами! Ще се погрижа за вещите ти !!!!". Припомняме, че трагедията с Драгомир и Галя тази сутрин буквално потресе Казанлък. Двамата родители на Мирена  били пред сключване на брак, след като живеели вече двайсетина години на семейни начала. Наскоро се разделили за кратко, след това отново се събрали и заговорили за сватба. От няколко дни били отново разделени. По неизяснени причини след възникнала свада Драгомир убил Галя, след което се е самоубил. Мъжът бил действащ полицай в Казанлък.  

Съпругът ми не ме ревнува

 Премиерата на филма "Жената на моя живот" в който младата актриса Вили Марковска е в главната женска роля, ще се запомни задълго! Да я видят дойдоха два пъти повече зрители, отколкото побира един салон. Наложи се те да бъдат разделени в две зали, за да видят блестящата продукция на известния документалист - режисьора Антоний Дончев. Пленителната игра на великолепната Вили разчувства всички присъстващи в залите. Виолета Марковска е родена на 24 април 1987 г. в София. Първоначално завършва театралната школа към Народния театър "Иван Вазов", а след това и НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" с актьорско майсторство. Снима се в български и чужди продукции. Отделно от това работи като рекламно лице в клипове, прави реклами и е модел. Зад гърба си младата актриса има солиден списък от кинопродукции, като "Алиса знае какво да прави!" "Столичани в повече", "Универсален войник: Регенерация", "Copperhead", "Шивачки", "Фаворитът 2", "Открадната светлина", "Хотел България ", "Nature Unleashed: Avalanche", "Shark Zone","Disaster", "Octopus 2: River of Fear", "For the Cause" и др. Най-голямото щастие за Вили е майчинството, а най-голямата стабилност актрисата чувства редом до съпруга си. Йогата е нейното превъплъщение и постоянната й роля, от която тя никога няма да се откаже. - Като малка имитирах говорителките по телевизията - Запазената ми марка е да играя дъщерята на главния герой - В "Жената на моя живот" се разбирахме с партньора ми главно с очи - Йогата е втората ми професия и начин на живот - Не глезя сина си, надявам се да се занимава с финанси - Най-голямото ми хоби е ходенето пеш - Вили, как избра професията на актриса или някой ти посочи съдбовния път? - Дебютът ми в телевизията беше в тв сериала "Хотел България", сценарист беше проф. Семерджиев. Тогава бях все още ученичка. След това играх в "Шивачки". В този филм все още не бях студентка във НАТФИЗ. След него твърдо реших, че киното е моята съдба и да бъда актриса е моят път в живота. Майка ми много искаше да ме разубеди, но не успя. Нейното желание бе да отида да уча в чужбина някаква по-стабилна професия, но съдбата си наложи ветото върху мен. Иначе от малка много обичам да си играя на актриса. Бях много артистично дете. Имитирах учителките си в училище, но най-голямата ми слабост беше да имитирам говорителките по телевизията, които четат новините. Впоследствие кандидатствах в НАТФИЗ в класа на Веско Ранков заедно със Здравко Митков, където ме приеха от първия път. След това дойде филмът "Открадната светлина", за който имам награда в Холивуд. - Как я получи? - Аз съм единствената българска актриса с награда от Холивуд Филм Фест. Режисьор е Майкъл Кори Дейвис от Ямайка. Той пристигна в България, за да направи филм по действителен случай за белите робини. Когато отидох на кастинга, влязох последна и Майкъл Дейвис каза, че е видял повече от сто актриси, но се спира на мен. Картината е наистина по действителен случай за една българка, която отива в Гърция, отнемат й детето и я превръщат в сексробиня. "Открадната светлина", който в оригинал се казва "SvetlanaТs Journey", е късометражен и е много тежък и сериозен. В главната мъжка роля е Максим Генчев, той играе сводника. Половин година след излъчването ми се обадиха от кинофестивала в Лос Анджелис и ми съобщиха, че съм спечелила отличието за главна женска роля. Наградата ми още стои там, в кабинета на директора на кинофеста. Имам над 12 филма в чужди продукции на Ню Имидж, където винаги съм играла сериозни роли. Никой не ме е дублирал. Претендирам, че имам доста добър английски и винаги сама съм играла ролите си в англоезичните продукции. - С кои от известните актьори си играла в чуждите продукции? - С Жан Клод ван Дам, с Долф Лундгрен, с известната актриса Марни Елтън. Пресечни точки съм имала и с Крисчън Слейтър. В повечето американски продукции винаги ме избираха за дъщеря на главния герой. Стана нещо едва ли не като "запазена марка" да играя щерката на главния персонаж в англоезичните продукции. Последният филм, в който играх с Жан-Клод ван Дам, е "Универсален войник". - Как те избират във филмите? - С ръка на сърцето заявявам, че винаги си спечелвам ролите само и единствено чрез кастинг, наравно с всички участвам в борбата за ролята. Никога не съм играла във филм чрез "шуробаджанащина". Най-интересното е, че винаги закъснявам и отивам последна на кастинга и ме избират. Вероятно е някаква съдба. Но от последна ставам първа. Така стана и в "Шивачки", и в "Открадната светлина". - Би ли изиграла отрицателна роля? Коя е ролята мечта? - В "Шивачки" бях в ролята на проститутка, в "Открадната светлина" също. Какво значи "отрицателна роля"? Актьорът временно представлява конкретен персонаж, това не е той в живота. Бих изиграла всякаква роля, която е изпълнена със смисъл и дълбочина. Жестоко се влюбих в последната си героиня Виан в "Жената на моя живот". Бих искала да изиграя роля като Джесика Ланг във "Франсис", като Глен Клоуз във "Фатално привличане", като Деми Мур в "Разкриване". Възхищавам се на актрисата Джулия Робъртс. Тези актриси имат присъствие на екрана независимо в каква роля са. - В момента по кината е най-новият филм с твое участие "Жената на моя живот", в който си в главна роля. - Кастингът е бил доста сериозен не само за женската роля, но и за главната мъжка роля. Накрая режисьорът Антоний Дончев стига до извода да вземе оригинален кюрдски актьор за мъжката роля и мен за негова партньорка. Разбрах, че ролята ми не е на български и че трябва перфектно да предам чувствата на героинята, защото впоследствие ще бъда озвучавана на кюрдски. Моят партньор Соран Ебрахим не говореше въобще английски, той говореше само "сорани" - един от диалектите на кюрдски език, и затова комуникацията ни не беше от най-лесните. За мен беше много любопитно и забавно едновременно, когато се подготвяхме за играта си с репетиции на маса. Преводачка обясняваше всички мои реплики на Соран и той си пишеше транскрипцията на думите на български и си ги повтаряше, за да знае какво му казвам и как да реагира на думи като "обичам те" и "искам да те видя". От своя страна и аз трябваше да науча някои базисни неща на кюрдски, за да мога пък аз да бъда адекватна на неговите реплики. Този език има толкова много диалекти и беше интересно как на Соран дори не му беше приятно, когато преводачката му говореше, но на различен диалект. Героите общуват на повече от 10 езици и диалекти. Пъстрата езикова палитра е ефектна, но и доста трудоемка за актьорския екип. "Жената на моя живот" е копродукция на България, автономната област Кюрдистан в Северен Ирак, Македония и Румъния. Продуцентът е Иван Тонев, оператор и съсценарист е известния документалист Антоний Дончев. Сред авторите на сюжета е кюрдският журналист Али Талиб, по чиято идея е проекта. Любовната история е във фокуса - останалото е само фон. Шестгодишният Азад, кюрд от Ирак, е сгоден за Виан, но войната ги разделя. 13 години по-късно, на път към Европа, той (Соран Ебрахим) я среща и се влюбва в нея, без да я разпознае. Виан (моята героиня) обаче мисли, че Азад е замесен в убийството на баща й, и не се разкрива пред него, обсебена от желанието за отмъщение. Азад рискува всичко, за да спечели сърцето й отново. "Жената на моя живот" успя да впечатли журито на няколко различни международни кинофорума. Своя блестящ дебют филмът направи в Русия на големия кинофестивал в Москва. За своя първи опит в игралното кино Дончев си спечели приз за най-добър режисьор от 11-ото издание на Румънския международен филмов фестивал Rо-IFF 2015. В Македония връчиха награда за операторско майсторство на Иван Тонев, а аз бях удостоена с отличие за най-добра женска роля от Кипърския международен фестивал. Филмът имаше и своето представяне у нас на 33-ия фестивал на българския игрален филм "Златна роза". Важно е да се знае, че драмата е по истински случай. Според авторите филмът е за това, че въпреки демагогията на политиката човек може да обича - достатъчно основание да продължава да живее. - Как се възприе, гледайки се на екрана, да говориш кюрдски? - Усещането наистина е много странно. Както за мен самата, така и за публиката. Самите реплики ми бяха на български и английски. Знаех съдържанието, за да мога да пресъздам емоцията. Дублирана съм от кюрдска актриса, която смятам, че много добре се е справила и с интонацията, и с емоцията, и с гласовия тембър. С партньора ми Соран работехме главно с очи. След изявата ми в този филм дори писаха, че съм "кинегенечна и без да играе". Което може да се интерпретира различно, разбира се. Между нас имаше огромна езикова бариера, но на екрана имаше невероятно партньорство, което можеше да се разгърне. - Възможно ли беше наистина да се влюбите един в друг? - По принцип историята познава много такива примери. Брад Пит и Анджелина Джоли, например. При нас това беше изключено, може би защото и двамата сме професионалисти и гледаме сериозно на работата си. А и аз като жена, слагам винаги една бариера между играта и реалния ми живот. Никога не бих могла да прекрача тази бариера. Прекалено съм отдадена на съпруга си. Често ми задават въпроса как така играя любовните сцени толкова естествено и реалистично, не ми ли пречи това в живота. Не, не ми пречи в личния живот. Първо, защото до себе си имам един изключителен мъж, който разбира моята професия не ме ревнува. И второ - защото съм професионалист и гледам на това като на добре свършена работа. Когато играя любовни сцени, между мен и партньора ми винаги има една възглавница. - Докато работеше по филма "Жената на моя живот", ти направи и семейство, роди прекрасния си син. Каква е Вили Марковска като майка и съпруга? - Да, синът ми е на година и два месеца. Казва се Красимир. И е моето голямо слънце и радост в живота ми. Щастливо съм омъжена за Ивайло Ангарски, но категорично не коментирам личния си живот, защото той е личен, не обществен. Не можеш да споделяш личните си неща с други, тогава те се превръщат във всеобщо достояние. Смятам, че публичната личност е такава с изявите си. Съпругът ми е финансист, стабилен и много практичен човек. Благодарение на неговата точна професия постигаме баланса вкъщи. Иво ми дава много добри идеи в професията. Чувствам се много спокойна с него. А и хич не ми е скучно, той е с невероятно чувство за хумор. Относно възпитанието на сина ми, въпреки че все още е много мъничък, не го глезя. Смятам, че когато имаш момче, не трябва да му е лесно, за да стане мъж един ден. Ако падне и плаче, не му обръщам особено внимание, оставям го сам да прецени обстановката, да стане и да престане да плаче. Опитвам се да му давам възможността да се развива. Това не е безразличие, а изработване на природните рефлекси. По характер е много интересно дете - чувствителен, същевременно е много хитър, сензитивен, с един игрив поглед. Послушен е, може би е от зодията му Риби - на 17 март е роден. Надявам се да е като баща си и да продължи техния семеен род с икономика и финанси. Не бих го посъветвала да става актьор, но ако един ден той сам поиска, ще го подкрепя. - Имаш ли нови предложения за роли в момента? - Засега не, но очаквам едно грандиозно предложение и дълбоко се надявам да стане, затова няма да разгласявам тайната. Нека да е изненада за зрителите. Да не забравяме все пак, че аз не съм се отказала от театъра. Непрекъснато пътувам с Искра Радева. Играя редовно, но голямата ми любов е киното. Това е друг свят. Театралната сцена много калява артиста. Ако в киното имаш право на грешка и на няколко дубъла, то в театъра нямаш такава възможност. Това е големият риск и закалката на театралната сцена. Киното е нещо коренно различно. Суматохата, големият екип, шумът на клапата, виковете на режисьора - всичко това много ме привлича, мотивира и вдъхновява. Някой беше казал, че "актьорската професия е все едно да пишеш с пръчка по вода- изчезва веднага". Това е миг, който играеш, и това е. Няма да се повтори. - Вили, откъде се взе йогата в живота ти? - Йогата е начинът ми на живот, втората ми професия. Йогата е нещо, което ми дава невероятно спокойствие. Това е великото осмисляне на Вселената, на духа и тялото, начин на дишане и на здраво съществуване. Първоначално йогата ми беше хоби, което превърнах в работа. Между другото точно съпругът ми ме насърчи да стана професионален инструктор по йога и да завърша съответната квалификация в НСА. Започнах преди 10 г., когато установих, че имам вродена гъвкавост, стабилност на телесното тегло. И реших да започна съвсем любителски. Разучих дишането, а после и всички елементи. Завърших курс за професионални инструктори към Българската Федерация по йога в НСА. Благодаря на ректора на спортната академия, който много ме насърчаваше в тази област. Благодаря и на Българската федерация по йога, защото те организираха курса. Миналата година за първи път в света се проведе световен ден на йога, на който имах честта да бъда водеща. Сега преподавам четири пъти в седмицата в специализирано студио. Йогата ме прави много щастлива и предавам своето щастие и на другите. - Когато групата е голяма, това не пречи ли на осъзнаването? Тъй като йогата е преди всичко осъзнаване. - Да, пречи, но това е процес. Йогата трябва да се прави всеки божи ден, изисква невероятно постоянство. Йогата дава енергия, не отнема, презарежда тялото и духа. Много е важно да се започне от някъде и хората трябва да възпитат в себе си това специфично осъзнаване, изключване от всичко. Старая се да обяснявам, да съм максимално точна и вярна в обясненията си. Не ми остава време за медитация, това е един изключително сложен процес. За неговото постигане трябва да се измине осемстепенната стълба на йогата, да се постигне глобалното съвършенство, хармонията и балансът между духът и тялото. Първоначално човек трябва да възпита в себе си изпълнението на моралните принципи, заложени в йогата. А те са: да бъде чист външно и вътрешно, да не лъже, да не краде, да бъде добър с околните. Редовно трябва да се изпълняват позите за гъвкавост, защото тези пози правят тялото ни здраво и дълголетно. Хората трябва да се научат да дишат правилно, за да се кръвоснабдяват органите равномерно. Всеки индивид трябва да умее както да се концентрира, така и да релаксира. Релаксът, изключването е нещо много важно. С йогата целя да направя хората спокойни, с балансиран ум, да избия всякакви наченки на агресията. Искам да се научат да мислят за мига. Когато хората влязат при мен в залата, настоявам още от влизането да си изключат мозъка от битовизмите и да не мислят за сметките за ток, парно. Искам да бъдат тонизирани, с гъвкави тела , с гъвкав и стабилен гръбначен стълб, защото отново повтарям - здравият гръбнак е важен за дълголетието на човек. - Освен с йога с какво поддържаш тази прекрасна фигура? Каква е диетата на Вили Марковска? - Не спазвам диета, а определени правила в начина на хранене. Не ям месо, консумирам само риба. Прясно мляко не пия. Не консумирам изобщо захар. Обичам да пия късо кафе. След 17.30 ч не ям, никога не вечерям! Най-успелите хора не са най-умните, а най-организираните. Аз съм такава. - Религиозна ли си? - Да, вярваща съм. Но без крайности. Когато имам вътрешни терзания, винаги се обръщам за помощ към Всевишния. Категорично вярвам в Бога. - Как ще прекарате лятото? - Все още нищо не сме планирали, тъй като приоритет е малкият принц Красимир. Така че, ако почиваме някъде, ще гледаме да е удобно и практично преди всичко за детето. Харесвам и морето, и планината. Много обичам да ходя. Всеки ден изминавам минимум 5 км на ден пеша. Мога да се спусна от Бояна до центъра с количката. . - На кого би искала да благодариш? - Бих искала да благодаря на Бога, че съм жива и здрава. Бих искала да благодаря на майка ми, че я има. Бих искала да благодаря на зрителите и ценителите на "Седмото изкуство" . Препоръчвам ви да се откъснете малко от ежедневните грижи и да се потопите в любовната сага на лентата "Жената на моя живот". На читателите на в. "Стандарт" бих искала да пожелая много здраве и любов.

Богата програма за участниците във Витоша Летен фест

Под мотото „Обичам спорта, Обичам София, Обичам Витоша” Столична община  и Фондация „София – Европейска столица на спорта организират за втора поредна година тази неделя, 10 юли, голям Спортен празник на х. Момина скала. Витоша Летен Фест е част от инициативата София – Европейска столица на спорта 2018 г. и включва планинско колоездене, планинско бягане и кратък туристически поход. Организаторите подготвят богата забавна програма, песни, демонстрации и танци, за зрителите са предвидени специално изградени сцени с възможности за много игри, забавления и награди. Новото тази година: надпревари по бързо разпъване на палатка и теглене на въже, а като допълнителна емоция децата ще могат да ползват безплатно опънатия над Боянската река алпийски тролей, осигурен от „Мачирски спорт“. Анатоли Илиев, оргсекретар на София2018 обяви намерението на организаторите да направят един Празник в планината. „Витоша Летен Фест се прави за втора година и целта ни е да надграждаме, да предоставяме повече шансове на столичани за спорт и активен начин на живот,“ каза Илиев. Фестът включва състезание по планинско бягане със старт в 10.30 ч. по 12 км трасе „Кумата“ и състезание по планинско колоездене с начало в 10.45 ч. по 7/20 км (една/три обиколки) трасе „Копитото“. Точно в 11 ч. Петър Панков ще поведе участниците в лекия туристически поход за около 2 ч. по 3.5 км трасе „Обичам Витоша“. Възрастовите групи за колоезденето и планинското бягане са юноши и девойки(16-18г.), мъже и жени; ветерани мъже и жени (40+), за похода няма ограничения. Предвидени са два подкрепителни пункта – един по трасето за колоездене и един по маршрута на бягането – хижа Еделвайс. Участниците са освободени от стартова такса. Състезателите следва да носят лични карти или ученически книжки и да бъдат екипирани с необходимата екипировка – участниците в състезанието по колоездене крос–кънтри е задължително да са с каски и е препоръчително да са с очила, ръкавици и наколенки. Общият награден фонд е 3000 лева, класиралите се на първите три места в своите възрастови групи и дисциплините байк крос–кънтри и бягане крос–кънтри ще получат медали и материални награди, а участниците в туристическия поход ще получат сувенир за спомен от Феста. Награждаването започва в 13 ч. в зоната на старт/финала. На желаещите да се включат в събитието ще бъде осигурен обществен транспорт от София: тръгване от Национален стадион „Васил Левски, паркинга пред централния вход на стадиона в 8:00 часа (автобусите ще са означени с табели на събитието) до м. Златните мостове - и обратно след приключване на събитието в 14:30 часа. За колоездачите е предвиден транспорт за извозване на байковете от нац. ст. В. Левски. Личните автомобили този ден ще бъдат паркирани край Златните мостове.

Изпей „Обичам те“ на български

През този месец музикантите от рок група „Хоризонт“ тръгнаха на национално турне под мотото „Изпей „Обичам те“ на български“. Каква бе мотивацията за него, ще разберем от Валери Славчев – вокалист, китарист и фронтмен на бандата:Каузата е в подкрепа на българския език и българската музика, както и за излъчване на повече българска музика в радио ефира. От декември миналата година започнахме да работим по организацията на серия концерти от тази кампания. Тя стартира сега през септември и обхваща  Плевен, Пазарджик, Варна, Русе, Самоков, София, Пловдив  и Стара Загора. Във всеки един от тези градове се присъединяват и местни изпълнители. Получихме подкрепа от много наши колеги, сред които са Жоро Янакиев от „Сигнал“, групите „Атлас“, „Спринт“, „Фанданго“, „Ренегат“ и още други. Нека да припомня, че всички песни, превърнали се в хитове, са изпълнени на български език, а не на чужд. Не си заслужава даден творец да пее на друг език, при положение, че изпълнява и пише музика, предназначена за страната ни. „Изпей „Обичам те“ на български" – това е мотото на кампанията. Защо „обичам те“? Защото, когато общуваме помежду си, ние казваме тази дума на български, а в песните я изказваме най.често на английски. Според нас, това не е правилно. Разбира се, всеки има правото и свободата да се изразява в музиката си както намери за добре. Ние, група „Хоризонт“, изразяваме нашата позиция, а тя е подкрепена от наистина много музиканти от цялата страна. Желанието ни да звучи и повече българска музика в ефир също е нещо много важно и няма български музикант, който да не го желае. Аз искам кампанията да продължи и през 2017-та година и да гостуваме в още градове на България. За реализацията на тази идея сме благодарни и на всички общини, които застанаха зад нас. Така че, от май догодина мисля да продължим. Отправям призив към всички млади музиканти, които сега тръгват по своя път, да пишат песните си на родния ни език. Това е най-естественото, което може да направим всички ние, а този, който ще спечели от всичко това, е българската публика. В каузата си музикантите подкрепят и традицията да се пишат и качествени български текстове, с естетика, която възпитава стойности у подрастващите. Всичко това е силен контрапункт на нашумелите напоследък изпълнители с нецензурни текстове и лишени от особена съдържателност песни.  

"ОБИЧАМ МОЕТО УЧИЛИЩЕ"

 "Обичам моето училище" – Една прекрана инициатива на фондация „ LightSource charity” и 139 ОУ „Захарий Круша“ .         На 26-ти септември директорът на 139 ОУ "Захарий Круша”, г-жа Румяна Дончева с официaлно тържество откри новата вълшебна и цветна визия на училищната сграда, която беше финансирана и интериорно решена от Фондация "LightSource charity”,информират от ПРофайл.           Визуалната и дизайнерска концепция на проекта "Обичам моето училище" има за цел да създаде позитивна и цветна околна среда в училище. За тази цел 139 ОУ "Захарий Круша”, вече се радва на красиви фото тапети в класните стаи, които са индивидуално изработени за всеки кабинет, с позитивни думички, вдъхновяващи мисли и части от учебния материал.           Още от входната врата учениците и гостите на училището ще се потопят във вълшебен свят - фасадна рисунка с приказни герои ще ви приветстват за "Добре дошли"!          Изображения от природата с вълшебни герои и приказни градове създават за децата  релаксираща и позитивна обстановка и усещане, че училището е техен втори дом.          В коридорите на училището ще се насладите на красиви фризове с граматиката на английски език, правилата по рисуване и значението на цветовете,  тъй като училището е профилирано със засилено изучаване на изобразително изкуство и английски език, допълват още от ПРофайл.  Идеята на инициативата е 139 ОУ "Захарий Круша” е всеки наш ученик да каже:   '' Обичам моето училище!'' ПРофайл Бояна Бояджиева

Четенето на книги е наслада за сетивата, но може да носи и престижни награди

„Моята родина е там, където е библиотеката ми” – думите са на една от най-космополитните личности в световната история, Еразъм Ротердамски. Заради стремежа си към знание той отказвал да бъде определян по националност и смятал за свой роден език латинския. Магическата сила на книгите, които моделират човешката мисъл и помагат при взимането на житейски решения, са осъзнали стотици наши съвременници, които използват всяка свободна минута за общуване с художествената литература. Срещаме ги в мотрисите на метрото, на пейката в парка, в кафенето, но разбира се най-лесно е да ги открием в библиотеките. Приятелите на книгите са специално, отбрано общество, обикновено с успех в някаква професия и широк поглед към света. Четенето за много от тях е като бягство от световните човешки неволи, а любимите им книги са тези, в които по някакъв начин откриват себе си. Хубавата книга винаги е на мода – това твърди екипът на Столична библиотека, която за втора година бе домакин на церемонията по връчване на отличията „Читател на годината“. В инициативата се включиха 27 регионални библиотеки в страната, всяка от които излъчи своя читател, заел най-голям брой книги през 2016 г. Основният стремеж на кампанията, подета от евродепутата Мария Габриел, е да насърчи четенето сред всички възрасти. Всички отличени тази година, за награда ще посетят Европейския парламент в Брюксел. С тях ще бъдат и читателите на 2015 г., тъй като пътуването им до Брюксел се отложи, заради съвпадение с рисковия момент на атентати в белгийската столица. Тази година организаторите на националната кампания решиха да не излъчват само един читател на годината, а всички да бъдат удостоени с почетното отличие. Решението е продиктувано от факта, че са много близки резултатите им – повечето от тях са заели и прочели над 200 книги през годината – казва директорът на Столична библиотека Юлия Цинзова. Всички те заслужават нашите поздравления и награди. С най-много книги е читателят на годината на Столична библиотека, който е прочел 231 книги за 365 дни. Читателите като този, са хора, които във всяка свободна минута посягат към книгата. И не само те четат, но те са лобисти на четенето. Аз знам, че голяма част от тези хора организират около себе си много приятели и познати, които също четат книгите, които те самите заемат, а след това и другите стават наши читатели. Затова абонираните за библиотеката се увеличават и вече са 41 хил. Само за първите десет дни на 2017г., заетите книги от читатели са над 10 хил., това е ясен знак, че библиотеката става все по-популярна и посещавана институция. Екатерина Шулц е „Читател на годината“ за 2016 г. за гр. Варна. Тя е само на 17 години и учи в Математическата гимназия в родния си град. Насочила се е към четенето след 5-6 клас, защото попаднала в кръг от хора, които обичат книгите и провокирали жаждата й за четене. Екатерина казва, че вкусът към книгите еволюира с времето, първо харесвала фентъзи романите, а сега предпочита световната класика. И още от Екатерина Шулц: Като цяло обичам четенето, често ходя в училищната библиотека, тя е много хубава и според мен е добър пример за здравата връзка между библиотеката като институция и читателите. Там библиотекарят е един човек, но когато се купуват книги, ние събираме пари, като организираме благотворителни базари. Сами приготвяме храна, която продаваме на учениците и със събраните средства купуваме книги за библиотеката. Така сами избираме заглавията и това е чудесен пример за устройството на библиотеката, така че читателите да са доволни. За мен това е страхотна награда, четенето е радост и магия и е хубаво да получаваш и награди за неща, които по принцип обичаш да правиш – казва друга носителка на приза. Това е Калояна Славова, която ползва фонда на Столична библиотека и е била забелязана като най-активен читател, който поръчва книгите си дори по интернет: Обичам художествената литература и всички книги, които по някакъв начин ме застигат. Обичам книги от съвременни автори, доста нашумели напоследък, като Джонатан Франзен. Обичам също книги за живота, за хората, за сложните ни взаимоотношения, за препятствията, които е преодоляло човечеството по пътя си. Можем много често да открием себе си в книгите, да видим как хора като нас са постъпвали в сходни ситуации. Да откривам богатия език и думи, които авторите използват в книгите си, това наистина много ме радва. Четенето е наслада за сетивата. То се превръща в необходимост и както казват някои автори, това е „ненаказаната дрога – четенето”, цял живот не можеш да се откажеш от него.  

Трите най-характерни изречения, които описват представителите на всяка зодия (СНИМКИ)

Дори и да не сте сред най-големите привърженици на "категоризирането” на хората според техните зодии, сигурно сте забелязали, че всеки човек има специфичен начин на общуване и думи, които обича да употребява по-често, предаде Дарик.  Ще ви „разкрием“ кои са най-характерните изречения за всеки знак от зодиака, които звучат доста забавно и описват идеално нрава на всеки знак: Овен 1. Първо ще го направя, после ще помисля. 2. Направи го като мен – и без това няма да го направиш по-добре. 3. Упорството не е порок. Телец 1. И най-лошият мир е по-добър от най-добрата кавга. 2. Яденето е сериозно нещо. 3. Не съм отмъстителен, но съм злопаметен. Близнаци 1. Когато впрегна в едно всичките си сили, нищо не може да ме спре. 2. Не съм непостоянен, аз съм многостранен. 3. Който не е успял, той е закъснял. Рак 1. Този, който умее да чака, постига всичко. 2. Нищо не стопля така душата, както вида на пълна маса, заобиколена от любими хора. 3. Моят дом е моята крепост. Лъв 1. Обичам да печеля много, но и да харча много. 2. Защо ви е слънце, щом аз съм с вас?! 3. По-добре да помагаш, отколкото да ти помагат.    Дева 1. Скромността краси човека, но успехът го краси повече. 2. Трудно решавам какво искам, но реша ли, го постигам. 3. Навсякъде е нужен ред – и в мислите, и в кухнята. Везни 1. Животът трябва да се живее, наслаждавайте му се. 2. Най-трудното е да направиш избор. 3. Най-противното нещо е да се спори. Скорпион 1. Можеш да се освободиш от всичко, но не и от собствените си страсти. 2. Понякога ти се налага да жилиш 3. Може да се правя, че не ми пука от отношението ти, но забелязвам всичко. Стрелец 1. Обичам да обичам, но повече обичам да ме обичат. 2. Не е възможно някой да ми се сърди, 3. Глупаво е да се притесняваш предварително. Козирог 1. Бавно, бавно, но като хвана - не пускам. 2. И само воинът в воин. 3. На мен ми трябва малко. Моето имущество е огледало на моите успехи. Водолей 1. Колко скучно е да приличаш на другите. 2. Доброто намерение понякога е по-важно от добрите дела. 3. Пари? В живота има и по-важни неща. Риби 1. Да почувстваш е по-важно, отколкото да разбереш. 2. Готов съм да разбера всичко, само не и себе си. 3. Мразя да ме притискат, добре че се измъквам като риба!

Петко Енев: Аз обичам конституцията, но не обичам тия, които я прилагат

 Историята е замела под килимчето си хиляди кандидати за слава и богатство, повечето от тях празни дърдорковци, каквито и днес са в изобилие. Но повече от 90 години след смъртта му, името на един новозагорски комунист - Петко Енев, не изчезва. И до ден днешен улици продължават да носят неговото име и никой не смее да им посегне, и паметниците му са опазени. Десетки свидетелства за неговото ораторско майсторство са оцелели. Виделите какво ли не съдии и прокурори трудно го прекъсват в съдебните зали. Изпратените да разтурят събранията му полицаи и войници, на които той говори, стават част от многобройната му публика и кротко слушат речите му, подпрели се на пушките си. И друга причина има за респекта, който е всявал - той е един от най-храбрите българи. От Първата световна война Петко Енев  се прибира у дома с едно око и с 6 рани. И с орден за храброст. А той е завършил право в Софийския университет и е адвокат. Но от 1912 г. е член на БРСДП (т.с.), участва във всички акции на партията, ръководи Септемврийското въстание през 1923 г. в Новозагорско, войвода е на чета. Заловен и изправен пред съда, той отстоява блестящо "червените" си идеи и то така, че съдът го пуска на свобода. Но белият терор не го отминава, той е арестуван, жестоко инквизиран и разстрелян в Стара Загора на 27 април 1925 г. В навечерието на 92-годишнината от екзекуцията му, нека сведем чела пред паметта на Петко Енев. Ораторското майсторство на Петко Енев достига до нас по любопитен начин. На процеса му през 1924 г. гимназистът Йордан Чолаков, владеещ стенография, прилежно записва казаното в съдебните заседания, особено е старателен при речите на Петко Енев. Десетилетия по-късно ги разшифрова и така ги запазва за историята. Предлагаме ви откъси от защитната реч на Петко Енев на 15 декември 1924 г. като адвокат на самия себе си. Ще видите неговите думи за причините за Септемврийското въстание 1923 г. и негови мисли, в които звучи пряк паралел с някои днешни порядки. Из книгата по стенографски записки на Йордан Чолаков (1981 г.) "Процесът срещу Петко Енев" Защитната реч на Петко Енев 15.12.1924 г. Господа съдии, През месец септември миналата година нашата страна биде разтърсена от едно кърваво събитие, което безспорно е, че ще остави своите последици за дълги години и под сянката на които последици ще има да се движи политическият живот на нашата страна. Това, което се смяташе от много учени - наши държавници, че е присъщо само на другите държави, дойде да похлопа със своите кървави ръце на нашата порта. Нашата малка, бедна и измъчена страна биде посетена от тъй наречената гражданска война. И ако днес ние тук сме изправени на подсъдимата скамейка да отговаряме пред някои членове на наказателния закон, аз смятам, че имам за свой дълг да подчертая, че ние не сме нарушили 99 член и 247, но че ние сме остатък от онази голяма част на българския народ, която миналата година, без да се бои от санкциите на българските наказателни закони, предпочете да извърши едно въоръжено въстание в редица малки села, градове и паланки. Това голямо събитие трябваше да дойде, за да бъдем в края на краищата арестувани и тук след една година и три месеца арест това да бъде преобърнато в един вулгарен процес. Аз смятам, че когато вие искате на нас смъртно наказание, когато ние сме лежали 15 месеца в този затвор, когато против нас се хвърлят куп хули и клевети, смятам, че вие ще ми дадете възможност да хвърля един поглед на това, което се случи. Исторически е невярно, че това, което стана на 19 и 20 септември, е дело на Централния комитет на Комунистическата партия и на Земеделския съюз, както е прието да се схваща. На 20 септември стана едно въоръжено въстание. То не е писано в никакви закони, но то е написано в историята на всички народи. То не е написано, обаче то се пише всеки момент с кръвта на неговите синове. Защото за Септемврийското въстание господин прокурорът се е заел да доказва, че комунистическата партия, вследствие на недоволството на масите, набъбвала и понеже щяла да се пукне, решила да го изрази във въстание. Днес вие отивате да изследвате само последствията, но в никой случай техния зародиш и произход. Тук, когато цял един народ се вдига, когато наред с Петко Енев се вдига и дядо Момчил на 70 години - опълченец от Шипка; когато наред с 15-годишни младежи се явяват и старци, тогава не е достатъчно само да се каже, че комунистическата партия с някаква магическа сила вдигнала всички тези хора, които се въоръжили, станали и си счупили главите. Господин прокурорът апелира, че главни виновници няма. Аз ви заявявам, че аз съм главният виновник. Аз поемам всичката отговорност. Но нека съдът и обвинителната власт да поемат и те отговорност спрямо нас. Септемврийското въстание не е документ, а факт, който не може да бъде откъснат като едно зърно от броеница. Септемврийското въстание е един исторически продукт. То е следствие от редица причини и аз смятам, че всеки, който иска да отсече моята глава от раменете, е длъжен да покаже причината и следствието. В противен случай аз съм в правото си да смятам, че съм жертва на  насилие. Господа съдии! Ние сме изправени да отговаряме като дейци на едно въоръжено въстание. Обаче това Септемврийско въстание какво е само по себе си? Откъде се явява то? Защо брат срещу брата вдигна пушка? Защо син застана срещу баща и обратно? Ето големия въпрос на който съм длъжен да отговоря, който всеки съд е длъжен да постави пред себе си и след туй да вземе съответно становище. Вие знаете, че аз като стар деец на комунистическата партия все съм имал за 20 пари акъл да знам какво правя. Септемврийското въстание е едно логично последствие на деветоюнското събитие. Който каже "а" трябва да каже и "б". Когато на 9 юни Българската конституция биде изядена с корите, когато се нарушиха конституционните порядки в тази страна, когато българската демокрация биде по най-страшен начин удушена, тогава нямаше съд за тези, които я удушиха. Тогава никой не дойде да плаче за тази конституция. Всички търсиха само по този или онзи начин да се приспособят към новото положение. Е, добре! Ние сме български граждани, ние не сме животни в тази страна, които могат да ги водят. Също и ние сме българи и може би и много по-добри от всички ония, които искат да ни изкарат, че сме предатели, ние, които смятаме, че всяко задължение има и права. Защото задължение без права е робство. Ние пожелахме да не бъдем роби. Ние може да сбъркахме, може да нямахме право, но за всеки случай Септемврийското въстание не е дело на Петко, Иван и други. Септемврийското въстание - това е онзи отпор, който народът ни изригна срещу онези издевателства и посегателства, които са насочени срещу неговите права и свободи. Войните, тия страшни войни, които не са наше дело, показаха, че те не могат да бъдат приписани на нас. Тия войни достатъчно отровиха душата на този народ и той сметна, че виновниците за тия войни не са земеделците, не са комунистите, а старите партии. Имаме един референдум, който доказа с 750 хиляди гласа, че виновниците за 200 хиляди - 300 хиляди български жертви, разсеяли своите кости по всички краища на Балканския полуостров, не са комунистите - това са старите партии. Те, старите партии, бяха отговорни за нашата съдба, когато се завърнахме от фронта - кой с половин крак, с една ръка, с едно око, които пък завърнали се здрави, останали без дом и без поминък. Когато този народ поиска сметка, тогава Земеделският съюз се явява като параван да ги спасява. Имаме Владайската революция - тя не беше наше дело, тя не беше дело на Стамболийски, това беше дело на оня отчаян свят на хората, които са осъдени да вардят съдбините на българското отечество. Очевидно е, че всичко до онзи момент трябваше да се измени. Защото колкото и да бъде прост този народ, колкото и да бъде неук, той все пак има в своите ръце, в своята душа достатъчно усет, макар и много непросветен, за да може да познае кое е добро и лошо. И понеже господин прокурорът каза, че народът рекъл: "Хайде да опитаме сега комунистите!", аз задавам въпроса: защо не го оставихте да опита комунистите? Таман щеше да опита комунистите, дойде господин Цанков в името на демокрацията и каза: "Всички комунисти вън от законите в затвора!" Откъде накъде? По силата на кой член от българската конституция на господин Цанков е разрешено, а на господин Петко Енев е забранено? Колкото господин Цанков и аз съм заслужил пред българския народ - аз съм оставил окото си на Димова поляна и имам шест рани по тялото си, и когато дойде да изпълнявам своето право и своето задължение по член 54, вие ми казвате, че аз ще отговарям, а господин Цанков не може да отговаря. При това положение аз съм длъжен да ви заявя, че аз обичам конституцията, но не мога да обичам тия, които я прилагат. Ние извършихме едно неуспешно въстание. Но аз  ще кажа, че вие не можете да ме съдите по тези закони, които не мога да призная, защото те са закони, които вие прилагате различно. Когато някой изхожда из средите на комунистите, на фукарите, тогава законите се прилагат спрямо метежници, а когато изхождат от другите слоеве, тогава там има народна воля и божия милост. Председателят на съда (към публиката): Който е дошъл тук и мисли, че се намира на събрание, да си излезе навън. Петко Енев: Девети юни наруши равновесието на политическите сили в нашата страна. Мен не ме интересува, че имало Негово величество цар Борис, който е бил на тази или на другата страна. Мен не ме интересува дали царските укази са излезли в 9 или 10 часа и са благословили акта на девети юни. За мен е важно, че против волята на българския народ дойде едно правителство, което не е желано. Този същият народ, който оре земята, който създава всички блага на тази земя, той има суверенното право да избере своите управници. Ние знаехме, че земеделческите маси ще тръгнат с нас. Те знаеха програмата за същото правителство и че ще тръгнат за една селско-комунистическа акция. В този смисъл да се установи и едно работническо-селско правителство в предвидената програма, която бе обнародвана в ред периодични издания. Но ние бяхме страшна сила. Ние бяхме страшни, защото 230 хиляди гласа получиха комунистите, които с всеки избор се увеличаваха. 550 хиляди земеделци и 230 хиляди комунисти - това стават 780 хиляди гласа. От тях 500-600 хиляди гласа бяха готови за единния фронт. А какво означаваха тия 500-600 хиляди души за господин Цанков? Той знаеше, че деветоюнското правителство не може да се държи по легален път, че то щеше да бъде бламирано в Народното събрание. Поканете пленените от нас 30-40 души да ви кажат как сме се държали спрямо тях. Нито един от тях не дойде да ви заяви, че сме ударили някому един шамар. Смятам за наша гордост, че в процеса на една гражданска война, когато ожесточението на страстите беше дошло до крайния си предел, пролетариатът се оказа велик по душа. Ние заловихме хора с оръжие, които стреляха срещу нас, ние ги освободихме, ние ги пуснахме, ние не сме убийци.         Подготви Христо Георгиев

Голям спортен празник тази неделя на Витоша

Дизела и Антония Григорова тръгват за поредни победи на Фестивала край х. Момина скала Под мотото „Обичам спорта, Обичам София, Обичам Витоша" Столична община и Фондация „София – Европейска столица на спорта организират за втора поредна година тази неделя, 10 юли, голям Спортен празник на х. Момина скала, съобщава www.sofia2018.bg. Витоша Летен Фест е част от инициативата София – Европейска столица на спорта 2018 г. и включва планинско колоездене, планинско бягане и кра...

Хиляди спортуваха и празнуваха със София2018 на Витоша

Хиляди софиянци и гости на столицата се включиха във второто издание на Витоша Летен Фест. Празникът събра край х. Момина скала множество приятели на спорта и доброто настроение, които преживяха един прекрасен ден сред прохладата и красотите на планината. Фестивалът се организира за втора поредна година под мотото „Обичам спорта, Обичам София, Обичам Витоша" и е част от проекта „София – Европейска столица на спорта" и от програмата на Столична община за предоставяне на повече ...

Елица Янкова: Обичам борбата (ВИДЕО)

"Обичам да се боря. Мразя всякаква друга тренировка. Обичам борбата". Това заяви пред Нова тв състезателката ни по борба Елица Янкова, която се върна с бронзов медал от олимпиадата в Рио. "Сигурно още дълго време няма да мога да овладея емоцията си. Щастлива съм. Много съм уморена, но емоциите надделяват", обясни тя в студиото на "Събуди се". "Бях щастлива от факта, че стигнах до тази Олимпиада. Нашият спорт е много тежък и се получават много контузии", каза още 21-годишната състезателка. "Че...

Най-родолюбивото предаване „Аз обичам България" се завръща

От 18-и ноември в ефира на NOVA се завръща най-българското и позитивно развлекателно предаване „Аз обичам България". Новият сезон на шоуто е част от втория етап на есенния сезон 2 в 1 на NOVA, който стартира изключително успешно с новия формат „Пееш или лъжеш" през изминалата седмица. Очаквано от зрителите, „Аз обичам България" не само ще забавлява искрено участници, публика и фенове, но и най-важното - ще превръща българското в господар на ефира всеки...

Близки и приятели си взеха последно сбогом с Никола Корабов

Близки, приятели и колеги се поклониха в църквата "Света София" пред големия български режисьор, сценарист и актьор Никола Корабов, който почина в четвъртък.   Най-важното е това, което бяха последните му думи, че вместо да се концентрираме върху смъртта и тленността, трябва да празнуваме живота, безкрайността. Всичко това, което е оставил под формата на филми и любов към семейството и към всичките си приятели и колеги, това е безсмъртното наследство, сподели пред "Хоризонт" синът му Никола Корабов. Братът на сценариста - Любомир Корабов заяви: След смъртта на моите родители той се грижеше изцяло за мене. До края на живота си сме били в прекрасни човешки отношения. Той ми беше втори университет, защото ми беше не само като брат. Той беше и творец, той беше и мъдрец. На поклонението присъстваха актьорите Добрин Досев и Параскева Джукелова: Той е един от мохиканите, последните мохикани в българското кино. Научил ме е да обичам киното, да обичам разказа, научил ме е как да не играя в киното и много е направил до последно. Голям човек. Много го обичам, сподели Добрин Досев. Аз винаги ще си спомнят последната ни среща, която беше на фестивала "Любовта е лудост" тази година август-септември, когато ми направи впечатление колко млад дух е той, колко щастлив беше, че се обкръжава с млади хора. Винаги ще си мисля за него като за един майстор, като за един наистина млад дух и един от стълбовете в нашето кино, каза Параскева Джукелова.

"Аз обичам България" се завръща след четиригодишна ваканция

Днес, водещата на най-родолюбивото предаване "Аз обичам България" Евелина Павлова и капитанът на единия от отборите в шоуто - Юлиян Константинов гостуваха в сутрешния блок на NOVA "Здравей, България". "Изключително щастливи сме, че отново сме заедно благодарение на "Аз обичам България"...

Най-родолюбивото предаване „Аз обичам България" се завърна с изключителен успех

След категоричния успех на NOVA в първата част на иновативния есенен сезон 2 в 1, медията затвърди лидерската си позиция и със старта на втората част на сезона. През изминалата седмица в ефира на NOVA успешно и с преднина стартираха три предавания: Bake Off: най-сладкото състезание", „Мис Пепеляшка" и „Аз обичам България". С това медията не само се доказва като абсолютен и предпочитан избор, но и продължава тенденцията да предлага разнообразно, качествено и иновативно съдържание на зрителите. Най-родолюбивото предаване „Аз обичам България" се...

Кайли Миноуг променя фамилията си

Кайли Миноуг съобщи, че смята да промени името си, като вземе това на своя годеник Джошуа Сас. Австралийската певица сподели това в интервю, цитирано от в. „Хъфингтън поуст“ и БГНЕС. В него тя посочва още, че въпреки промяна смята да остави и своята фамилия Миноуг, пише Нова телевизия. „Сас е страхотно име. Кайли Сас е страхотно име. Със сигурност ще взема Сас, но все някъде ще има и Миноуг. Приемането на различно име заявява позиция“, казва тя.  48-годишната Миноуг и 29-годишният британски актьор са заедно от 18 месеца. Двамата се сгодиха през февруари миналата година. В своето интервю певицата споделя, че за годежа е получила от Сас перфектния пръстен. „Не съм такъв тип момиче, което ще носи бижута с едър камък. Той купи перфектния пръстен за мен. Обичам го. Обичам да го нося и обичам това, което представлява“, сподели още Кайли. Въпреки това обаче двойката не бърза да минава под венчилото. Те са решили, че няма да направят това, докато еднополовите бракове също не бъдат разрешени в родината на певицата Австралия. 

Притча за въплъщението

Припомнете си за тази притча следващия път, когато се почувствате огорчени и наранени. Тя ще ви покаже, че хората не са чак толкова лоши, те просто имат мисия! Събрали се души на съвещание преди въплъщението си на Земята. И Бог попитал една от тях: - Защо искаш да се въплътиш? - Искам да се науча да прощавам. - На кого мислиш, че ще ти се наложи да прощаваш? Погледни душите какви са чисти, светли, любящи. Те толкова те обичат, че не могат да направят нищо такова, заради което да се налага да им прощаваш. Натъжила се Душата, но повторила: - Аз така съм решила! Искам да се науча да прощавам! Тогава до нея се приближила друга Душа и й казала: - Не тъжи, аз те обичам толкова много, че ще бъда с теб на Земята и ще ти помогна да изпиташ опрощението. Ще бъда твой мъж, ще ти изневерявам и ти ще трябва да ми прощаваш. Приближила се друга Душа и казала: - Аз също те обичам много. Ще дойда с теб и ще бъда твоята майка, която ще те наказва, ще се меси в живота ти и ти ще се научиш да прощаваш. Още една Душа се приближила и казала: - Аз ще бъда твоят началник и понеже те обичам, ще се отнасям към теб грубо и несправедливо, така че да изпиташ какво е да се прощава. Друга една Душа предложила да бъде нейната най-добра приятелка и да я предаде, друга да бъде злата и несправедлива свекърва и т. н. По този начин се събрала група от обичащи се души, измислили си сценария на своя живот на Земята и се въплътили. Но се оказало, че на Земята забравили една ...

Сашка Братанова: Да съм на сцената – това е, което обичам, което мога и което ме прави щастлива

„Ние, вие и аз“ е моноспектакъл, изграден върху поетични творби от Миряна Башева и музика на Стефан Димитров. И стиховете, и музиката са умело преплетени в сюжета на пиесата, която актрисата Сашка Братанова определя като музикално-поетично шоу. Особеното в този спектакъл е, че творбите на Миряна Башева са подбрани така, че да разгърнат основната идея – казва Сашка Братанова и допълва:  Темата е взета от нейните стихотворения, посветени на жената, онази жена, която е принудена да се справя сама. Тя е обкръжена от мъже, но те не я „броят“ за жена. Минава през различни преживявания, говори за отношенията, конфликтите, борбите. Харесва ми, защото не е поднесено лирично-романтично, а с чувство за хумор, реално, понякога хапливо. Освен това е близко до мен и до много жени, на които се налага да се справят сами в живота. Заглавието е взето от нейното стихотворение „Ние, вие и аз“. Всичко това, подкрепено от хубавата музика на Стефан Димитров, стига съвсем естествено до зрителя. Песните, които изпълнявам, са много известни, повечето са на Богдана Карадочева, има и на Йорданка Христова и други известни имена. Но аз ги пея по свой начин, това ми доставя огромно удоволствие. Вероятно това накара Светла Дионисиева, директорката на Българския културен институт в Лондон, да ме покани. Представлението беше за българската публика, получих много хубави отзиви. Трябва да поясня, че този спектакъл създадохме преди 15 години, заедно с Пепа Николова. С нея бяхме много различни и разчитахме на това. Изпълнявахме стихове, подходящи за темперамента на всяка от нас. Когато тя си отиде, не намерих с кого да я заместя, но след дълга пауза реших да направя моноспектакъл. Тя танцува, без да танцува, пее, без да пее, рецитира, без да рецитира. Такава е била винаги и затова публиката я обича. Изплъзва се от професионални обобщения, неуловима е. Не иска да е красива, а е красива. Не иска да е млада, а младее. Не иска да ни смайва, а не можем да откъснем очи от нея – пише Кева Апостолова, театрален критик, главен редактор на сп. „Театър“. И това е малка част от прекрасните думи, казани и написани за актрисата. Повечето българи помнят Сашка Братанова като една от главните героини в „Момчето си отива”, както и с образите в десетки филми между 70-те и 90-те години на м.в. В новото хилядолетие срещаме името ѝ в неголеми роли в български и чужди продукции. Може би най-известната сред тях е Витка – икономка и помощничка на Ванга в сериала „Вангелия“, копродукция на Беларус, Русия и Украйна, посветен на българската пророчица. А от миналата година „възкресената ѝ любов“ – „Ние, вие и аз“ я е обсебила изцяло: Липсваше ми този спектакъл, защото звучи съвременно, липсваше ми сцената. Осъзнах, че това е, което искам, което мога и което ме прави щастлива. Музиката и театърът присъстват в живота на актрисата още от детството ѝ в Свищов, където е родена. И майка ми, и баща ми се занимаваха с музика под различни форми – разказва Сашка Братанова. – Най-яркият ми спомен е „Веселата вдовица“ – представление на оперетата към читалище „Еленка и Кирил Д. Аврамови“ в Свищов. Помня костюмите, музиката…Майка ми играеше главната роля, баща ми дирижираше оркестъра, а аз – в публиката. Винаги съм била голям фен на оперетата. Когато се преместихме в София, майка ми продължи да пее в самодейна оперета, а аз бях в хора. Баща ми цял живот беше военен диригент – Свищов, Разград, Враца. В София беше един от диригентите на Централния гвардейски военен духов оркестър (а в немалък период и негов главен диригент). Винаги е имало музика около мен. Макар моят глас да не е като на майка ми, обичам да пея. Имам още няколко театрални проекта. Надявам се да ги осъществя с помощта на The Art Foundation – ново културно пространство с адрес ул. "Дякон Игнатий" № 19. Още не сме установили следващите заглавия, но на 11 февруари мога да поканя почитателите на театъра да видят „Ние, вие и аз“ – представление, което аз много харесвам и обичам.

Предраг и Миодраг Якшич: Да бъдем себе си. Да правим изкуство за истинския живот

В последното издание на предаването "Арте Вива" ви срещнахме с двама братя от Сърбия - единият е филмов сценарист и режисьор, а другият - продуцент. Това са Предраг и Миодраг Якшич. Те бяха в нашата столица за премиерата на филма си "Завръщането" с холивудската звезда Джон Савидж, излъчен в рамките на София филм фест. Въпреки натоварената си програма, двамата откликнаха на поканата на Радио София и бяха наши гости. Предлагаме ви обещаното продължението на срещата с тях. В него говорим за балканските нрави, за това как светът възприема тази част от Европа. Засягаме и въпроси от кухнята на балканската кинематография. Отправната ни точка също е филмът "Завръщането". Попитахме Предраг Якшич - сценарист и режисьор на продукцията, защо е решил да покаже една философска история от Балканите? Предраг: Тази история, между другото, е и за това, че съдбата на главния герой е много сходна със съдбата на повечето балкански народи. Често светът гледа на нас през призмата на стереотипите, макар че и ние понякога правим това спрямо другия свят. Но това не е толкова съществен проблем. По-лошото е когато ние, които сме тук, започнем да  живеем по правилата на стереотипите. А ние трябва да се върнем към себе си, да излезем от остарелите представи на света за нас. Това е същността на нашия филм. "Завръщането" е драма, с трилър елементи. Филмът е доста по-различен от всичко, което се прави в Сърбия. Самият аз исках да бъде по-различен. Има своеобразна уестърн структура, но преплита различни жанрове и стилове. И каня вашите слушатели да гледат филма. - А след София филм фест, каква ще бъде съдбата му? Ще продължи ли да се показва у нас? Миодраг: Надявам се, че ще установим нужните контакти за това. Бихме искали, защо не! България е приятелска, съседна държава, и мисля, че едни други се разбираме отлично. Обикаляйки София, видях, че много наши певци правят концерти тук. А и в край сметка аз работя с много български творци, идвам често тук и бих искал наистина филмът намери дистрибутор или пък да бъде излъчен по телевизията. Смятам, че е благодарен за телевизия, защото ще прикове зрителите към екрана. Те ще искат да видят края на филма, а когато го видят, ще бъдат шокирани... - Като заговорихме за изкуството, как се прави кино в Сърбия. Как си набавяте средствата, кой ви помага и има ли държавна намеса в кинопроизводството? Миодраг: Съществува държавен фонд, да. Но при последния конкурс - от 20-30 кандидатстващи филма, само три от тях получиха финансиране. За нашия филм ние не сме кандидатствали в този фонд, тъй като бяхме притиснати от времето. Ние имахме подписани договори с актьорите и не можехме да чакаме държавата да реши дали ще ни финансира или не. Получихме сериозна подкрепа от град Сомбор, защото всичко беше снимано там. Имахме и няколко дребни спонсора. Като цяло много трудно е да се снима филм в Сърбия - не само заради недостатъчните средства, но и поради неразбирането на хората, занимаващи се с кино. Има една обща затвореност на кръговете, които взимат решения. Всичко се свежда до няколко имена, които си помагат един на друг и толкова. Затова и не разчитаме много-много на държавата. Трябва да се движиш сам по собствения си път. Ако междувременно дойде и държавна помощ, добре дошла е, но трябва да търсим партньори и извън тези държавни фондове. Ето, ние успяхме сами да направим този филм. Подготвяме още два проекта. За тях ще разчитаме и на сътрудничество с колеги от други държави в региона. С удоволствие бихме установили контакт с компания от България. Не е толкова сложно, колкото изглежда. - Учудва ли се още светът на нашия регион, интересува ли се той от Балканите, както по времето на филмите на Емир Кустурица?  Предраг: Струва ми се, че вече трябва да бягаме от стандартния прочит на Балканите. Да, наистина, има филми, които се занимават с въпроси, които интересуват Европа и засягат етническите права, каквито бяха и продукциите на Кустурица. Проблемът обаче е в друго и е свързан с това, за което говорихте с Миодраг - осигуряването на средства. Много често финансирането зависи от европейски източници. Тогава обаче авторите са ограничени и трябва да задоволят интересна именно на кръговете, които дават парите. По този начин често се изкривява представата за Балканите. Лансира се една стереотипна история, която не е достоверна. Ние, които живеем тук, разбираме всичко, но за западния човек не е така. Ако вие повтаряте до несвяст една история, която всъщност е просто една метафора, едно преувеличение, тя губи свойството си на метафора и се превръща в реалност. Е и нашите автори, за да се доберат до финансирането, изпълняват очакванията, които им се задават от западноевропейското разбиране за Балканите. Смятам това за изключително погрешно. Но ние сме тези, които трябва да разбият стереотипите. Ние имаме проблеми, каквито имат всички хора по света и в Европа. Затова трябва да снимаме друг тип филми. Сигурен съм, че Европа и светът биха свикнали с нормалните филми от Балканите. Като казвам нормални, имам предвид истински филми - такива, които показват истинския живот".  - Вече стана ясно, че вие сте братя. Живеете в Сърбия, в Белград. Как вие разбирате Балканите? Какво е за вас мястото, на което живеем - благословия или проклятие? Миодраг: Можем да кажем, че и двете са валидни. В зависимост от гледната точка. Аз поглеждам от положителната страна на нещата и обичам Балканите, обичам хората тук и работя съвместно с тях в различни области. Буквално от момента, в който станах самостоятелна личност, независеща от родителите си, аз започнах да работя с хората около мен, от страните около нас. След онази нещастна война в бивша Югославия, аз като продуцент бях един от малкото хора, които първи свърза отново творците в региона. Организирах им различни събития и прояви. Лично аз обичам хората от Балканите. Близки са ми по темперамент, харесва ми техният поглед към света. Смятам, че те са искрени и можем в пряк разговор да се разберем, дори и да мислим различно. За жалост на тази наша територия много често се е стигало до конфликти. И това са конфликти, предизвикани от елитите, от политическите лидери, не от обикновените граждани или от творците ни, които част от световната култура. Може би все още се намираме в една стагнация. Това, което преди малко каза и Предраг - мисля, че етно мотивите и войните вече са изтъркани, като емблема на региона пред света. И неслучайно една Румъния напредна невероятно в кинематографията. Тоест, и ние трябва да намерим нов резервоар за киното. А Балканите са един огромен резервоар от теми и идеи.... Аз съм щастлив, че един от моите проекти, е Белградският фестивал на музикалното майсторство. Там си дават среща страхотни музиканти от Балканите. За много от тях фестивалът е трамплин за по-нататъшна успешна кариера. Гордея се, че от нашия фестивал тръгна Сара Ренар - една прекрасна изпълнителка и авторка от Хърватия. Днес тя е звезда. Щастлив съм, че си сътруднича и с един прекрасен български музикант - Лили Друмева. Тази есен тя започва един бард фест в София, а ние ще го подкрепим. С това искам да кажа, че изобщо не е важно от коя страна идваш. Важно е какво показваш и представяш на хората. Това трябва да е водещото и в представянето ни пред света. - А какво знаете за българското кино, за българската кинематография? Предраг: Аз мисля, че и България има същия проблем като Сърбия. А това са изтърканите мотиви, които ползва. Миодраг каза, че в региона най-стабилна е румънската кинематография. Тя се оттласна много надалеч и от сръбската, и от българската кинематография, които бяха изключително разпознаваеми. Преди време няма как да сбъркате какъв филм гледате - сръбски или български. Сега това го има в Румъния.  Значи тази страна прави страшно различни филми, изненадващи, смели филми. И така успява! - Много хора пътуват по света, работят там, живеят там. Промениха ли се ценностите? Кое е негативното и позитивното на тази глобализация? Предраг: Да, всеки медал има две страни. Има обаче и една особеност. Когато хората се върнат от чужбина, те престават да бъдат това, което са били там. В нашия филм "Завръщането" се сблъскахме с интересна ситуация. Американски актьори говорят на английски, сръбските - на сръбски. Главният ни герой обаче, човекът, който се завръща, той говори и на английски, и на сръбски език. В крайна сметка се оказва, че това няма никакво значение. Ако двама или повече души искат да се разберат, ще го направят и на различни езици. От друга страна привлякохме и няколко сръбски актьори, които иначе живеят в чужбина. За снимките на филма те трябваше да дойдат в Сърбия, т.е. да се завърнат. Именно те се оказва, че имаха потребност да бъдат себе си. В ето това е същността на нещата. Разбира се, не искам да кажа, че не трябва да уважаваш другия, различния. Напротив. Но ако уважаваш сам себе си, то и другите ще те уважават. С едно изречение - не е добре да играем роли с цел да се харесаме на другите. Нека бъдем себе си! - И за край - пожелайте нещо на нашите слушатели? Миодраг: Аз искам да ги поканя да дойдат в Сърбия, да дойдат в Белград и да видят нашата прекрасна столица. Ние сме народи, които сме си много близки. Смятам, че се разбираме добре. Ето водим разговора на прекрасен сръбски език. А, когато дойдете в Сърбия, то ние ще трябва да ви изненадаме, като проговорим на български. Предраг: Бих пожелал на вашите слушатели, ако се занимават с изкуство, нека да бъдат себе си. Да работят това, което ги изпълва с ентусиазъм и енергия. На онези, които обичат киното, ще кажа - нека сами да стигат до извода: кое е добро и кое - лошо, да не се поддават на външни влияния. Важното е какво вие усещате, когато гледате нещо, когато четете или слушате. Това е най-важното нещо на света!

Светльо Бърканичков: Бях сексманиак! Жените и пиячката ме провалиха

Светослав Бърканичков е безспорно една от най-ексцентричните личности в нашия футбол. Роден е на 1 март 1974 г. Играл е за Спартак (Плевен), Сторгозия (Пл), Черно море (Вн), Нафтекс (Бс), Шумен, Видима-Раковски (Сев), Светкавица (Тщ), Левски (Сф), Локомотив (Пд) и за полските Корона (Киелце), ЛКС (Лодз), Радомак, Мазовия Мазомиечка, ГЛКС (Надаржин), а от няколко години се изявява във „В" група, където носи екипите на Белите орли, Ботев (Криводол), Левски (гара Левски), Ювентус-Малчика, Академик (Свищов), Партизан (Червен бряг). Бил е треньор на Белите орли (Пл) и Мизия (Кнежа). От една седмица работи в ДЮШ на родния Спартак (Пл), предаде Sporta.bg. С него разговаряме за футболните му идоли, за превратностите на съдбата, вампирската мания, жените, алкохола, страстта му към приключенията и ...ново начало. Започваме интервюто с монолог на Бърканичков за един английски гений... -Светльо, защо харесваш легендата на Саутхемптън Матьо льо Тисие? -Той е №1. Пас, дрибъл, фамозни отигравания, красиви голове. Нямаше пропусната дузпа. Решаваше мачовете ей така, на ходом. Какво да говорим? Уникат! Преди един от най-важните мачове в кариерата му, в който той вкарва два феноменални гола, твой колега го пита: „Как се подготвяхте за мача?“ Той отвръща: „Ами как...Първо, изкарах до среднощ в пъба с моята тайфа...Станах сутринта, към 6 часа...Главата ми кънтеше, имах ужасен махмурлук, а трябваше да потеглям за мача. Накарах шофьора ни да спре автобуса в някакво забутано крайпътно заведение. Там се натъпках с мазни хамбургери, изпих две бири и бях готов...“. Кефя му се адски много на добрия стар Матьо. Не случайно го определяха като един от най-мързеливите. Викаха му Дебелия лебед и Мързеливия гений. Дебел бил, а? Обаче с топка в крака...нали знаеш... Не обичаше да се движи много-много по терена, но излезеше ли, ги убиваше. Няма такъв поглед върху играта, няма такава техника. Можеше да вкара гол отвсякъде. -Отдавна следиш английския футбол... -Да, така е. Младите не знаят, но навремето нямаше Скай Спорт, Фейсбуци, Интернети и т.н. Следяхме мачовете на „Вефа“...Слушаш с часове, докато свършат срещите в Англия. Така се информирахме, защото вестник „Спорт тото“ свършваше в ранни зори по РЕП-овете. Гледахме и кратките репортажи от английските първенство, от видеообмена,  еврообзорите по „Всяка неделя“...По нощите по руската телевизия „Останкино“ излъчваха поредицата „Пътят към Уембли“. Излъчваха мачовете за Купата на Англия. Мои фаворити, любим отбор бяха и си остават „светците“ – Саутхемптън. Да ти обясня ли защо? Влюбих се в тях заради самото им прозвище. Навремето нямаше „Еврофутбол“ или други букмейкъри. Имаше само Тото 1. В тиражите срещнах името Саутхемптън. Реших да заложа на тях. Спечелих и оттогава съм техен фен. Започнах да следя резултати на тима, състави, поинтересувах се кога е основан клубът, едно-друго и така...Иначе харесвам и Арсенал, Реал (Мадрид) и Ювентус. -В детството ти на кои футболисти се възхищаваше? -Мой идол беше Божидар Искренов. От чужденците обичах още Крис Уодъл и Алекс дел Пиеро. А Диего Марадона...Кумир, идол, както искаш го наречи. Е, той е извънземен, той не е от тази планета. Този човек ме накара да се влюбя във футбола, разбираш ли ме? -Сега примери за подражание са Кристиано Роналдо и Лео Меси. - Не подценявам Кристиано и Лео, страхотни работохолици са, особено португалецът. Не ме кефят обаче. Не мога да си кривя душата. -Кой за първи път те заведе на стадиона? -Баща ми. Той е левскар. Бил съм втори или трети клас. Първият ми мач, гледан на живо, е Спартак (Плевен) – Левски (2:1). Помня, че Пламен Гетов вкара двата гола за домакините по идентичен начин, от над 30 метра. Боби Михайлов пазеше на „сините“.  Когато ни викаха да гоним топките на стадиона в Плевен, бях много радостен и тайно си мечтаех някой ден да играя с такива големи футболисти. Аз винаги съм бил левскар Мечтата ми беше да играя за Левски. Щастлив съм, че успях да я осъществя. -Как се почувства баща ти, когато те видя за първи път със синята фланелка? -(Вълнува се) Еми, значи, нормално е да се радва, защото това и за него беше една сбъдната мечта. Когато влязох за първи път в съблекалнята на „Герена“...(мълчи дълго). Е, няма такъв кеф, братле...Няма такъв кеф. Почувствах се все едно съм в рая. И друг пример давам - Краси Коев, на когото се възхищавах като беше в Левски, като малък съм го гледал с ей такива очи... После отиде в Черно море. През 1995 г. играхме заедно там. -Кой е първият ти треньор? -Стефан Величков. Много съм му задължен. Страхотен човек. Дълги години беше в Кипър. Наскоро се прибра в Плевен. Движи си фирмата... -Спомняш ли се дебюта в професионалния футбол? -Разбира се, че си го спомням. Бях много малък, едва 16-годишен. Мач за Купата на България – Несебър – Спартак (Пл).  Паднахме 1:4. Веско Геров се разписа за нас. От вълнение не съм спал преди двубоя. По-късно дебютирах в „Б“ група. Ей, няма такъв мач. Бяхме домакините на Нефтохимик – много силен тим, бореха се за влизане в елита. Бихме ги с 1:0. Аз влязох като резерва в 78-ата минута. Стадионът – фул. Разкаляно, сняг, страшна киша. Мачът надървен, здрав, адреналинът ми прелива. Първи фаул – жълт картон ми показаха. В 82-ата минута се хвърлих на шпагат на Тошко Киселичков. Хвърлих го отстрани на пистата – в снега. Получих втори жълт картон, съответно червен. Това ми беше дебютът – 4 минути игра и червен картон. -Смени много отбори в дългата си кариера. Най-добре къде се чувстваше? В Локомотив (Пд) ли? -О, да, определено. Всичко беше перфектно. Публиката ни беше велика. Еуфория, феновете са много топли, знаеш как е. В Левски запалянковците са по-капризни, не тръгнат ли нещата, веднага те грабват. Докато на „Лаута“ нямаше такъв стрес. Паднем, бием – те винаги са зад нас. Затова съм ги уважавал и винаги съм искал да побеждавам – заради тях. Великата локомотивска агитка, нашият 12-и играч. -Какви бяха отношенията ти с Георги Илиев? -Бяхме приятели, смея да го кажа. Винаги е бил точен към мен. Уважаваше ме, защото знаеше, че аз съм такъв човек – който се раздава, тип „перде“. Когато съм излизал на терена, винаги съм давал сто процента от себе си. -Верни ли са тези легенди, които се носеха за вашия шампионски купон след титлата през 2004 г? Твърдяха, че е имало голо хоро, стрийптийз.... - Пълни измислици. Това нямаше как да се случи, защото присъстваше целият отбор, цялото ръководство, нашите жени и приятелки, официални гости. Два дни продължиха празненствата, а аз бях душата на компанията. -Защо те пренебрегваха селекционерите на националните отбори? - Аз съм откровен и си го казвам - ако не бяха всичките купони, жени и алкохол, щях да стигна много по-далеч. Няма какво да се лъжем. Това беше моят живот. Много силно се представях в Левски през 2001 г. Заминахме на лагер в Албена. Спечелихме турнира там. Играхме с националния отбор на Узбекистан. Бихме хърватския гранд Осиек. Узбеките ме харесаха, техните шефове отправиха оферта на Левски. Искаха да ме направят национал на тяхната страна. Такива станаха Георги Георгиев и Алексей Дионисиев. Аз обаче не се съгласих. Плюс това на мача с Осиек в 90-ата минута получих тежка контузия – разкъсване на заден двуглав мускул, 16 см. Направих един спринт и се строполих на земята. Почувствах страхотна болка, от която започнах направо да вия. Точно в този период се изграждаше и нов национален отбор под ръководството на Стойчо Младенов. Наско Сираков и Люпко Петрович ме посъветваха да не избързвам с натурализацията за Узбекистан. Послушах ги. Самият Стойчо също ми обясни, че ме има предвид за световните квалификации. Тъкмо се пооправих от контузията и заминахме за турне в Израел. Майкъл Чорни имаше забрана да посещава България и затова ние отидохме при него. Там се помолих даже на Божи гроб да не получавам повече контузии. Уви, Господ не ме чу. В Обетованата земя за 12 дни изиграхме 5 контроли. Представих се много силно. Прибрахме се тука. Уж всичко беше нормално. Предстоеше ни мач с Хебър (Пз) за първенство. Готвех се да изляза титуляр. На тренировка в деня преди срещата обаче стана белята. Пак на същия крак ме изпраска. Болки страшни...Оттам всичко отиде по дяволите.  Пробвах лечение два-три месеца, но вече не бях същият. В Левски няма кой да те чака и всичко пропада. Налегнаха ме проблеми и на чисто психологическа основа. Оперираха ме в клиниката в Щутгарт. Възстановяването продължи долго, но стиснах зъби и се оправих. Беше ме страх. Не можех да спя. Изнервих се много. Страхувах се, че повече никога няма да мога да ходя нормално, че ще остана на улицата, без дом, без пари, без нищо. Въпреки всичко на втората година можех да си остана в Левски. Обаче се обидих на ръководството. Те не ме пуснаха в китайския Далиен, воден от Люпко Петрович. А оттам ми предлагаха супер условия. - Спомена, че ако не бяха купоните и жените, щеше да стигнеш далеч във футбола. Днес не поглеждаш ли отново към нежните половинки? - Не, категорично не поглеждам. Приключих доста отдавна с любовния фронт. Откакто съм с жена ми и имаме детенце, съм пас.  Обожавам малкият Мартен. Един прекрасен син, който много ме радва. Пет годинки направи на 1 февруари. Ето, и сега, докато си говорим, той рита с приятели и ги гледам. Мартен и Анита - те са моята вселена. Те са всичко за мен.  Когато има любов, когато има разбирателство, значи всичко е нормално. Какво повече му трябва на човек? Но все пак се опитвам да се поддържам, да изглеждам добре. Ходя на фитнесче, тичам почти всеки ден, обличам се модерно, прически, ала-бала...Знаеш как е. Ако ти кажа, че в дискотека не съм влизал вече от 3-4 години сигурно няма да ми повярваш. По темата „жени“ мога да говоря три дни и три нощи, но никой няма да ме разбере. Имам си мои виждания и критерии и признавам, че съм, или по-скоро бях, сексманиак. Това може да го потвърди всяка една жена. Обичам секса и това е нормално. Сегашният Бърканичков обаче няма нищо общо със стария... Но не съжалявам за лудориите, които съм вършил. Имам предвид за многобройните шеги и закачки. На 43 години съм, но ако имам шанс да се върна пак на 25, може би отново бих повторил старите грешки. Е, бих се пробвал, бих опитал да се променя. Но дали ще успея? Не знам... -Разкажи някоя забавна случка от престоя в Левски... -Е, много са. Спомням си един лагер в Швейцария. Направихме импровизиран турнир по джаги в хотела. Аз държах касата със залозите. Всички залагаха, но най големите „мухи“ бяха руснаците Константин Головской и Владислав Радимов. Двамата постоянно се фукаха, че ще бият Бебето (Асен Николов – б.р.), залагаха и съответно губеха непрекъснато. Тогава аз винаги залагах на Асенчо и си прибирах по 200-300 швейцарски франка. -Как се разви кариерата си после? - Вили Вуцов ме покани в Спартак (Пл). Направихме здрав отбор, преминах и в Локо (Пд). Заради това ти казвам, че понякога във футбола ти трябва и малко спортно щастие. Това е. -Малко се знае за представянето ти по полските терени... -В Полша изкарах 4 години. Няма да забравя престоя си в Корона (Киелце). Голям минус за мен бе, че не разбирах езика. Останах като гръмнат, когато на първата тренировка треньорът ми Дариуш Вдовчик започна да ми вика на чист български ту "куче", ту "петел", ту "кокошка". Не знаех какво става и първо си помислих, че Вдовчик има нещо против мен и ми се подиграва. Нищо подобно. Оказа се, че Дариуш Вдовчик е бивш съотборник на Борислав Михайлов в английския Рединг. Двамата станали неразделни приятели и делели една стая по време на лагерите. Именно Боби научил Вдовчик на българските думички. Вдовчик не знаеше значението им, но започна да ги използва, след като разбра, че съм сънародник на Боби. После треньорът продължи да ми вика „петел“, а аз на шега му виках „куче“. Работехме отлично с Вдовчик и успяхме да влезем в Екстракласата. На мачовете ни редовно идваха по 20 000 души. -Имаш славата на един от най-ексцентричните ни футболисти...  Не ти ли попречи и това да направиш по-успешна кариера? -Може би е така. Да, навремето не се приемаше с добро око това, да имаш татуировки. Тогава още и комунизмът си щракаше...Порядките и разбиранията си бяха като от соца. Но аз твърдя, че татуировките и прическите не пречат Сега виждаш какво се случва, какво чудо е в световен мащаб. През 90-те години ме обиждаха как ли не, а в сравнение със сегашните „ходещи икони“ съм все едно нищо...Но пак ти казвам, никога не ми е пречело това, никой не ми е правил забележки за външния вид. Такива трябва да се правят, ако не спазваш някакъв режим. А аз бях примерен човек в това отношение. Всичко беше ОК. -Да, тогава не беше обичайно футболистите да си правят татуировки. Каква беше първата, която ти си сложи? -О, доста отдавна беше. Всъщност си сложих три наведнъж (смее се). Оттам се почна леко-полеко, леко-полека и така продължи до ден-днешен. На пъпа си направих един татус, който продължава надолу – едно стилизирано животно. Денис Родман имаше такъв. Американецът ми беше идол в живота – като ексцентрик, като бохем, като всичко, което можеш да се сетиш. Този татус не съм го премахнал. Е, има някои, които съм ги скрил от по-старите. В момента, така като се гледам, имам 32 рисунки по тялото си. Не съм ги правил целенасочено. Всяка рисунка е сама за себе си. Разпръснати са по мен. -Съжаляваш ли за някои от тези татуировки? -О, не. Напротив, все повече и повече си ги обичам.  -Кой е най-красивият гол, който си вкарвал? -Те всъщност са два. Първият, за който се сещам, го вкарах като играч на Спартак (Пл) срещу Доростол (Силистра). На тях им пазеше Радосвет Ковачев. От 40 м, в скобата – разстрел тотален! Победихме с 2:0. Другият красавец го направих за сметката на Светкавица (Тщ) в мач срещу Черно море. От 35 м отново в скобата от движение, хубаво се получи. -Ти ли си бил винаги най-откаченият в съблекалнята във всички тимове, в които си играл? -Да, така е, като се замисля (смее се). -Често по твой адрес се разказват какви ли не истории. Вярна ли е тази за камериерката, която си посрещнал чисто гол в хотелската стая? -Значи...Сега да ти разкажа. Първо, това не е вярно. Казаха, че това е било във Варна, после, че било в Шумен и в Бургас...В Шумен беше тази случка. Бях не чисто гол, а по боксерки. Влезе момичето, попитах я: „Колко струва еди какво си?“ Тя ми каза колко струва. Цялата работа стана, защото й казах: „Я бръкни тука в джоба“ За да й платя напитката, не друго. А бях по боксерките. Напълно нормално. Не е имало никакви ексцесии или тъпотии. Трябва да има емоции, трябва да има екшън. Заради това го казах. -След като приключи с професионалния футбол, се насочи към истинския екшън. Стана герой в реалити предаване. Защо се реши да се включиш в „Сървайвър“? -Аз съм авантюристичен тип човек. Обичам предизвикателствата, обожавам нещо да се случи, обаче аз да не знам какво е, неизвестното. Филм №1 за мен за всички времена е „Плажът“ на режисьора Дани Бойл с Леонардо ди Каприо в главната роля. Тази лента я гледам по няколко пъти в годината задължително. Маниак съм на тема „филми“. Исках да отида точно такова място като Лео. Това ме подтикна да се запиша за участие в „Сървайвър“. Освен това исках да изпитам и самият себе си. Да се подложа на екстремни изживявания, на лишения и силни емоции. Да изпробвам границите на човешките си възможности. Винаги съм бил такъв идиот. Ей сега, както си разговарям с теб, съм готов на момента да грабна куфарите, да зарежа всичко и да тръгна нанякъде на ново приключение. -Откъде и кога се запали по манията с вампирите? -Пак от филмите, от серията „Блейд“. Докато гледах, едно-друго, и ми се прииска и аз да бъда като Уесли Снайпс – Героят, Боецът...Оттам се породи тази работа. Направих се даже вампирски татуси на врата – ухапвания и белези от зъби. Така се запалих и ми прави кеф. Тръпка си е, човек, не знам защо. Как да ти кажа? То е вътрешно някакво такова чувство. Не мога да го опиша. Имам чувството, че съм най-силният, че съм най-големия, че съм безсмъртен. Нищо не може да ме убие, нищо не може да ме свали. Заради това и ще живея до 120 години. Нали знаеш, че ние – вампирите, сме безсмъртни? Затова продължавам да играя, макар че вече съм на 43. През есента ритах за Академик (Св), а сега съм в Партизан (Червен бряг). -Вярваш ли в безсмъртието? -Разбира се. Вампирите - това е най-голямата ми мания и винаги съм мечтал да бъда вампир. Винаги съм си мислил, че един ден може да ми се случи и на мен. Много ме кефи животът на вампирите. МИЛЕН ДИМИТРОВ/БЛИЦ