28.03.2017

Резултати от търсенето

„Някои хора наистина мразят музиката ми” - интервю с Attic Ted

Attic Ted се ражда в централен Тексас и звучи като нищо, което бихте асоциирали със свирепия имидж на точно този американски щат. Музиката на проекта се гърчи в интерактивна смес от поп, пънк уейв и аутсайдер готик. Неговите концерти са еклектична смес от звук, театър и наратив - на границата между гротеската и комедията. Десет издания и 15 години след появата си на бял свят Attic Ted пристига в България за петото издание на поредицата концерти „Шумна неделя” на Amek Collective (на 23 октомври от 20.00 ч. в клуб NeuBerlin), а с Грейди Ропър, основната фигура в проекта ви срещаме в малко повече от 24 часа преди събитието… Кой е Attic Ted? Как стана така, че започна да правиш музика сам, бил ли си в банди преди това? Attic Ted се роди през 2002 г. в Остин, Тексас след като съвсем случайно си купих хамънд орган от 50-те - само за 20 долара. Всъщност за мен това е по-скоро театрален отколкото музикален проект, защото може да ме видите на концертите с картонени маски, които съм правил сам. Това е моят начин да се опитвам да изграждам по-поглъщащо, аудио-визуално преживяване за своята публика. В началото на 90-те учих в арт училище в Тексас и осъзнах, че любимите ми визуални артисти са и музиканти. Двете изкуства могат да носят един и същи дух, само средствата за създаването им са различни. Запитах се защо да не ги комбинирам като добавя и щипка случайност. Attic Ted съществува вече 15 години. Проектът е преминал през много промени - от 6-членна лайв банда до това, което ще видите по време на турнето ми този октомври - соло проект. Различни приятели се включват понякога на живо, а всички, които някога са били част от проекта, ще чуете в новия ми албум. Хубаво е да можеш да си толкова гъвкав в изкуството си. Името 'Attic Ted' игра на думи с 'addicted' (от английски “пристрастен”) ли е и ако да какви са твоите зависимости? Първите песни на Attic Ted всъщност бяха записани на тавана на къщата ми (attic е английската дума за таван). Мястото е с триъгълен таван с формата на буквата „А” и комин, който минава точно през средата на стаята. Исках да почета това помещение и ако трябва да съм честен наистина си мислех, че ще се получи интересна игра на думи с 'addicted'. Шегата вече не ми се струва толкова хубава.Колкото до зависимостите ми… много обичам стари книги, нови плочи и да пия кафе, докато пуша трева на задната веранда. Много обичам пътешествия, но обичам и да не излизам от стаята си, обичам истории, разказани над домашно сготвена храна. Обичам и да мечтая. Ще разкажеш ли повече за маските? Има ли някаква символика в тях, или са нещо, което се появява импулсивно, за забавление? Attic Ted се появи точно преди Хелоуин. Бях си направил маска на Бетовен около цялата глава и забелязах, че мога да закрепя микрофон в нея, за да може ръцете ми да са свободни и да свиря на органа. Реших да пробвам да свиря така и в един момент се усетих, че неволно пея и говоря сякаш наистина съм стария Бетовен. Беше много по-забавно, както за мен, така и за публиката. Някои концерти на Attic Ted стигат дотам, че има хора в публиката с маските ми на главите си, които пеят и танцуват. Щом сложиш маската, е много по-лесно да се разтанцуваш. Чувстваш се защитен. Затова продължих да нося маските. Това добави визуален и театрален елемент, който прави преживяването по-силно, ангажира повече сетива и надявам се, предизвиква по-дълбоки усещания. Маските го правят сюрреалистично, а музиката ми така или иначе е доста езотерична. Разкажи ни повече за новия албум: колко време ти трябваше, за да го оформиш, запишеш и издадеш? Музиката на Attic Ted звучи много свободна – колко трудно е да уловиш това „на лента”? Новата ми 12-инчова плоча се нарича Parade Dust Mischief. Това е 10-тото издание на Attic Ted (досега имаме пет диска, три 7-инчови плочи и една касета), всички излизат през лейбъла ми Pecan Crazy Records. Този албум е записан и продуциран от Пол Д. Милър в Остин, Тексас. За записите ползвахме стари магнитофони и винтидж аудио ефекти. Нито секунда от този албум не е дигитализирана от компютър. Дори мастърът на плочата е правен от лента. Както вече споменах, в албума свирят много приятели – Коби Кардоса, Сайре Ванделиндер, Джеймс Ру, Уейд Драйвър, Карл Кумерле, Пол Милър и разбира се, аз самият. Много съм доволен от този албум. Пол свърши невероятна работа по звука му. Повечето от песните са писани от мен, но има и два кавъра - един класически суинг - Take Me Back To Tulsа, за да докаже, че наистина съм от Тексас – и един стандарт от първата световна война – How You Gonna Keep Them Down On The Farm, Now That They've Seen Paris. Този албум е най-доброто нещо, което съм правил до момента и макар, че е създаден по аналогов път, вече може да го слушате в интернет. Доста се затруднявам да опиша музиката на Attic Ted и това ми харесва, но как ти самия би описал това, което правиш? Обсебващ, странен, карнавален, постмодерен, театрален, кънтри готик, пънк уейв... До нещо такова е еволюирал Attic Ted… Не, всъщност е просто кечи-поп музика, която е претопена в кошмар, в деменция, във влакче на ужасите. Странно, чудовищно хибридна музика. Някои хора наистина я мразят. Какви са основните ти вдъхновения? Никога не бих правил тази музика, ако не бях намерил евтиния хамънд орган, за който ти казах в началото на интервюто. С този инструмент съм споделил някои от най-хубавите моменти в живота си. Той е оформил бъдещето ми повече от каквото и да е било друго. По едно време носих и органа навсякъде, където свирех, но със сигурност не бих могъл да достигна до Източна Европа с него. Семплери и лууп педали са малките помощници, които обаче ми позволяват да имам неговия звук със себе си, дори когато трябва да вместя багажа си само в една раница. Колкото до музикалните ми вдъхновения, Остин, Тексас винаги е имал силна музикална общност. Можеш да гледаш концерти всеки ден от седмицата. Тук традиционно се раждат мрачни, потопени в наркотици, тежки и странно-артистични проекти като Butthole Surfers, Daniel Johnston, Ed Hall и стотици други DIY-артисти. Вече говорихме за перформативния елемент в концертите ти, имаш ли някакъв опит в театъра, киното? Като малък играех. Майка ми правеше храна за телевизионни реклами и така успяваше да ми намира роли. По-късно учех в начално училище с фокус върху пеформативните изкуства и участвах в музикални и театрални представления. Първата ми работа като тийнейджър беше в детски увеселителен пица парк на име Chuck E Cheese. Трябваше да нося огромен костюм на мишка и да си играя с децата. Точно тогава и станах много добър на въздушен хокей. Извън Attic Ted съм имал и роли в няколко късометражни филма. Да снимам също е много забавно. Отново, защото така имам възможност да комбинирам музиката с визуалното, с костюми, персонажи, емоции в едно многопластово преживяване. За пръв път ли идваш в Европа този месец? Как избра Източна Европа и какви са ти очакванията? Имаш ли вече последователи на стария континент? Вече три пъти съм свирил в Германия и Франция. Да правя турнета в Европа ми харесва доста повече отколкото в Америка. Сякаш в Европа артистите биват оценени повече. В баровете, в които свиря в Америка, рядко някой ще ти осигури вечеря или пък място, където да пренощуваш. Да не говорим колко е дразнещо да ти платят след концерта и сметката ти в бара да е повече от парите, които си взел за концерта. Миналото лято се запознах с BICIKL, сръбски артист, който ми каза, че е задължително да стигна до Източна Европа. Той ми помогна да си намеря концерти във Виена, Нови Сад и Белград. Приятели от Цюрих ми помогнаха с контакти в Прага. В Берлин съм бил няколко пъти, а за Amek в София научих от уебсайта http://dodiy.org/ . На това турне ще свиря 9 концерта в 6 различни страни. На повечето концерти ще изложа и свои картини. Идвам в Европа, за да покажа всичко, което правя и се надявам да намеря много нови приятели и да видя света от различен ъгъл. Обменът на идеи е най-висшата ми цел… окей може би и да потанцувам на няколко денс партита. Какво ще четеш и слушаш докато пътуваш? Ха, добър въпрос. Все още се опитвам да реша каква книга да взема със себе си. Със сигурност не трябва да е много голяма, защото нямам абсолютно никакво свободно място в багажа си. Дори дрехите съм ограничил до минимум, вместо това съм наблъскал багажа си с мърч, който не просто да продам, а да оставя като следа от себе си в градовете, в които ще бъда. Мислех да взема „Смърт на кредит” от Селин, но май ще заеме прекалено много място. В момента чета Уилям Фокнър... Много обичам да чета и се опитвам да наваксам с класиките, преди да започна със съвременните автори. Това, което се надявам да чуя на това турне са нови (за мен) европейски банди, които искам ме шашнат с интересен звук.

Най-трогателните детски изрази

Заредени с празнично настроение даваме глас на любимите ни рожби, които със своите изкази ни трогват, радват и разчустват. Чрез тях успяваме да поддържаме своите добродушие, невинност и нежност. Те ни разсмиват. Те ни карат да заплачем от радост. Това са най-нежните, красиви и откровени думи, които нашите момиченца и момченца ни казаха, споделени от woman.hotnews.bg. “Мама, обичам те повече и по-добре от теб самата.” - Иван, 4 г. “Направих тази рисунка, защото просто те обичам.” - Натали, 6 ½ г. “Мамо, желая денят ти да бъде приятен, колегите ти да са добри с теб, и да ти подаряват много подаръци” - Никола, 9 г. “С тати ти купихме подарък, но нямам право да ти казвам, че той е скрит в гардероба!” - Ина, 6 г. “Щом мама е добре, и аз съм” - Мартин, 11 г. “Обичам те като снежната кралица” - Анна, 3 г. “Обичам мама и тати, колкото конфитюра от ягоди” - Петя, 7 г. “Мами, имам ръце, за да те прегърна, сърце, за да те обичам и... учителката каза, че бонбоните в кухнята са за мен” - Елена, 4г. “Когато съм с мама, светът изчезва” - Петър, 11 г. “Татко и мама са заедно, защото ги обичам и прегръщам силно” - Елица, 5 г. Трогателни са, нали? Кое е най-нежното послание, което детето Ви е отправяло към Вас? ...

ПОКЪРТИТЕЛНО! Дъщерята на мъртвите Драго и Галя от Казанлък избухна във Фейсбук: „Мами обичам те... Спокойно не се притеснявай за мен. Обичам те мами...” (СНИМКА)

15-годишната Мирена Кирчева, която тази сутрин се събуди като кръгъл сирак, след като баща й Драгомир застреля майка й Галя,, а после се самоуби, публикува сърцераздирателен пост във Фейсбук. С трагичните думи тийнейджърката завинаги се сбогува с майка си. Ето го и пълният текст: "Почивай в мир Мамо. Ти беше всичко за мен. Как преди да излезнеш за работа едно довиждане не успях да ти кажа ... Или да те целуна за последен път. Мами обичам те ... И искам да знаеш, че си ме научила на всичко, което ще ми е нужно занапред и ще съм достатъчно силна, за да успявам във всяко едно нещо. Ако не си тялом до мен... Усещам те и знам че духом си тук. Благодаря че от мен направи човек и че даваше дори и последното си само за да имам аз. Обичам те мила мамо и обещавам да не върша глупости. Спокойно не се притеснявай за мен. Обичам те мами... Знам, че ще ме гледаш отгоре във всеки един миг и ако тръгна в погрешен път ще ми дадеш знак и ще ме върнеш в правия. Почивай в мир мами! Ще се погрижа за вещите ти !!!!". Припомняме, че трагедията с Драгомир и Галя тази сутрин буквално потресе Казанлък. Двамата родители на Мирена  били пред сключване на брак, след като живеели вече двайсетина години на семейни начала. Наскоро се разделили за кратко, след това отново се събрали и заговорили за сватба. От няколко дни били отново разделени. По неизяснени причини след възникнала свада Драгомир убил Галя, след което се е самоубил. Мъжът бил действащ полицай в Казанлък.  

Съпругът ми не ме ревнува

 Премиерата на филма "Жената на моя живот" в който младата актриса Вили Марковска е в главната женска роля, ще се запомни задълго! Да я видят дойдоха два пъти повече зрители, отколкото побира един салон. Наложи се те да бъдат разделени в две зали, за да видят блестящата продукция на известния документалист - режисьора Антоний Дончев. Пленителната игра на великолепната Вили разчувства всички присъстващи в залите. Виолета Марковска е родена на 24 април 1987 г. в София. Първоначално завършва театралната школа към Народния театър "Иван Вазов", а след това и НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" с актьорско майсторство. Снима се в български и чужди продукции. Отделно от това работи като рекламно лице в клипове, прави реклами и е модел. Зад гърба си младата актриса има солиден списък от кинопродукции, като "Алиса знае какво да прави!" "Столичани в повече", "Универсален войник: Регенерация", "Copperhead", "Шивачки", "Фаворитът 2", "Открадната светлина", "Хотел България ", "Nature Unleashed: Avalanche", "Shark Zone","Disaster", "Octopus 2: River of Fear", "For the Cause" и др. Най-голямото щастие за Вили е майчинството, а най-голямата стабилност актрисата чувства редом до съпруга си. Йогата е нейното превъплъщение и постоянната й роля, от която тя никога няма да се откаже. - Като малка имитирах говорителките по телевизията - Запазената ми марка е да играя дъщерята на главния герой - В "Жената на моя живот" се разбирахме с партньора ми главно с очи - Йогата е втората ми професия и начин на живот - Не глезя сина си, надявам се да се занимава с финанси - Най-голямото ми хоби е ходенето пеш - Вили, как избра професията на актриса или някой ти посочи съдбовния път? - Дебютът ми в телевизията беше в тв сериала "Хотел България", сценарист беше проф. Семерджиев. Тогава бях все още ученичка. След това играх в "Шивачки". В този филм все още не бях студентка във НАТФИЗ. След него твърдо реших, че киното е моята съдба и да бъда актриса е моят път в живота. Майка ми много искаше да ме разубеди, но не успя. Нейното желание бе да отида да уча в чужбина някаква по-стабилна професия, но съдбата си наложи ветото върху мен. Иначе от малка много обичам да си играя на актриса. Бях много артистично дете. Имитирах учителките си в училище, но най-голямата ми слабост беше да имитирам говорителките по телевизията, които четат новините. Впоследствие кандидатствах в НАТФИЗ в класа на Веско Ранков заедно със Здравко Митков, където ме приеха от първия път. След това дойде филмът "Открадната светлина", за който имам награда в Холивуд. - Как я получи? - Аз съм единствената българска актриса с награда от Холивуд Филм Фест. Режисьор е Майкъл Кори Дейвис от Ямайка. Той пристигна в България, за да направи филм по действителен случай за белите робини. Когато отидох на кастинга, влязох последна и Майкъл Дейвис каза, че е видял повече от сто актриси, но се спира на мен. Картината е наистина по действителен случай за една българка, която отива в Гърция, отнемат й детето и я превръщат в сексробиня. "Открадната светлина", който в оригинал се казва "SvetlanaТs Journey", е късометражен и е много тежък и сериозен. В главната мъжка роля е Максим Генчев, той играе сводника. Половин година след излъчването ми се обадиха от кинофестивала в Лос Анджелис и ми съобщиха, че съм спечелила отличието за главна женска роля. Наградата ми още стои там, в кабинета на директора на кинофеста. Имам над 12 филма в чужди продукции на Ню Имидж, където винаги съм играла сериозни роли. Никой не ме е дублирал. Претендирам, че имам доста добър английски и винаги сама съм играла ролите си в англоезичните продукции. - С кои от известните актьори си играла в чуждите продукции? - С Жан Клод ван Дам, с Долф Лундгрен, с известната актриса Марни Елтън. Пресечни точки съм имала и с Крисчън Слейтър. В повечето американски продукции винаги ме избираха за дъщеря на главния герой. Стана нещо едва ли не като "запазена марка" да играя щерката на главния персонаж в англоезичните продукции. Последният филм, в който играх с Жан-Клод ван Дам, е "Универсален войник". - Как те избират във филмите? - С ръка на сърцето заявявам, че винаги си спечелвам ролите само и единствено чрез кастинг, наравно с всички участвам в борбата за ролята. Никога не съм играла във филм чрез "шуробаджанащина". Най-интересното е, че винаги закъснявам и отивам последна на кастинга и ме избират. Вероятно е някаква съдба. Но от последна ставам първа. Така стана и в "Шивачки", и в "Открадната светлина". - Би ли изиграла отрицателна роля? Коя е ролята мечта? - В "Шивачки" бях в ролята на проститутка, в "Открадната светлина" също. Какво значи "отрицателна роля"? Актьорът временно представлява конкретен персонаж, това не е той в живота. Бих изиграла всякаква роля, която е изпълнена със смисъл и дълбочина. Жестоко се влюбих в последната си героиня Виан в "Жената на моя живот". Бих искала да изиграя роля като Джесика Ланг във "Франсис", като Глен Клоуз във "Фатално привличане", като Деми Мур в "Разкриване". Възхищавам се на актрисата Джулия Робъртс. Тези актриси имат присъствие на екрана независимо в каква роля са. - В момента по кината е най-новият филм с твое участие "Жената на моя живот", в който си в главна роля. - Кастингът е бил доста сериозен не само за женската роля, но и за главната мъжка роля. Накрая режисьорът Антоний Дончев стига до извода да вземе оригинален кюрдски актьор за мъжката роля и мен за негова партньорка. Разбрах, че ролята ми не е на български и че трябва перфектно да предам чувствата на героинята, защото впоследствие ще бъда озвучавана на кюрдски. Моят партньор Соран Ебрахим не говореше въобще английски, той говореше само "сорани" - един от диалектите на кюрдски език, и затова комуникацията ни не беше от най-лесните. За мен беше много любопитно и забавно едновременно, когато се подготвяхме за играта си с репетиции на маса. Преводачка обясняваше всички мои реплики на Соран и той си пишеше транскрипцията на думите на български и си ги повтаряше, за да знае какво му казвам и как да реагира на думи като "обичам те" и "искам да те видя". От своя страна и аз трябваше да науча някои базисни неща на кюрдски, за да мога пък аз да бъда адекватна на неговите реплики. Този език има толкова много диалекти и беше интересно как на Соран дори не му беше приятно, когато преводачката му говореше, но на различен диалект. Героите общуват на повече от 10 езици и диалекти. Пъстрата езикова палитра е ефектна, но и доста трудоемка за актьорския екип. "Жената на моя живот" е копродукция на България, автономната област Кюрдистан в Северен Ирак, Македония и Румъния. Продуцентът е Иван Тонев, оператор и съсценарист е известния документалист Антоний Дончев. Сред авторите на сюжета е кюрдският журналист Али Талиб, по чиято идея е проекта. Любовната история е във фокуса - останалото е само фон. Шестгодишният Азад, кюрд от Ирак, е сгоден за Виан, но войната ги разделя. 13 години по-късно, на път към Европа, той (Соран Ебрахим) я среща и се влюбва в нея, без да я разпознае. Виан (моята героиня) обаче мисли, че Азад е замесен в убийството на баща й, и не се разкрива пред него, обсебена от желанието за отмъщение. Азад рискува всичко, за да спечели сърцето й отново. "Жената на моя живот" успя да впечатли журито на няколко различни международни кинофорума. Своя блестящ дебют филмът направи в Русия на големия кинофестивал в Москва. За своя първи опит в игралното кино Дончев си спечели приз за най-добър режисьор от 11-ото издание на Румънския международен филмов фестивал Rо-IFF 2015. В Македония връчиха награда за операторско майсторство на Иван Тонев, а аз бях удостоена с отличие за най-добра женска роля от Кипърския международен фестивал. Филмът имаше и своето представяне у нас на 33-ия фестивал на българския игрален филм "Златна роза". Важно е да се знае, че драмата е по истински случай. Според авторите филмът е за това, че въпреки демагогията на политиката човек може да обича - достатъчно основание да продължава да живее. - Как се възприе, гледайки се на екрана, да говориш кюрдски? - Усещането наистина е много странно. Както за мен самата, така и за публиката. Самите реплики ми бяха на български и английски. Знаех съдържанието, за да мога да пресъздам емоцията. Дублирана съм от кюрдска актриса, която смятам, че много добре се е справила и с интонацията, и с емоцията, и с гласовия тембър. С партньора ми Соран работехме главно с очи. След изявата ми в този филм дори писаха, че съм "кинегенечна и без да играе". Което може да се интерпретира различно, разбира се. Между нас имаше огромна езикова бариера, но на екрана имаше невероятно партньорство, което можеше да се разгърне. - Възможно ли беше наистина да се влюбите един в друг? - По принцип историята познава много такива примери. Брад Пит и Анджелина Джоли, например. При нас това беше изключено, може би защото и двамата сме професионалисти и гледаме сериозно на работата си. А и аз като жена, слагам винаги една бариера между играта и реалния ми живот. Никога не бих могла да прекрача тази бариера. Прекалено съм отдадена на съпруга си. Често ми задават въпроса как така играя любовните сцени толкова естествено и реалистично, не ми ли пречи това в живота. Не, не ми пречи в личния живот. Първо, защото до себе си имам един изключителен мъж, който разбира моята професия не ме ревнува. И второ - защото съм професионалист и гледам на това като на добре свършена работа. Когато играя любовни сцени, между мен и партньора ми винаги има една възглавница. - Докато работеше по филма "Жената на моя живот", ти направи и семейство, роди прекрасния си син. Каква е Вили Марковска като майка и съпруга? - Да, синът ми е на година и два месеца. Казва се Красимир. И е моето голямо слънце и радост в живота ми. Щастливо съм омъжена за Ивайло Ангарски, но категорично не коментирам личния си живот, защото той е личен, не обществен. Не можеш да споделяш личните си неща с други, тогава те се превръщат във всеобщо достояние. Смятам, че публичната личност е такава с изявите си. Съпругът ми е финансист, стабилен и много практичен човек. Благодарение на неговата точна професия постигаме баланса вкъщи. Иво ми дава много добри идеи в професията. Чувствам се много спокойна с него. А и хич не ми е скучно, той е с невероятно чувство за хумор. Относно възпитанието на сина ми, въпреки че все още е много мъничък, не го глезя. Смятам, че когато имаш момче, не трябва да му е лесно, за да стане мъж един ден. Ако падне и плаче, не му обръщам особено внимание, оставям го сам да прецени обстановката, да стане и да престане да плаче. Опитвам се да му давам възможността да се развива. Това не е безразличие, а изработване на природните рефлекси. По характер е много интересно дете - чувствителен, същевременно е много хитър, сензитивен, с един игрив поглед. Послушен е, може би е от зодията му Риби - на 17 март е роден. Надявам се да е като баща си и да продължи техния семеен род с икономика и финанси. Не бих го посъветвала да става актьор, но ако един ден той сам поиска, ще го подкрепя. - Имаш ли нови предложения за роли в момента? - Засега не, но очаквам едно грандиозно предложение и дълбоко се надявам да стане, затова няма да разгласявам тайната. Нека да е изненада за зрителите. Да не забравяме все пак, че аз не съм се отказала от театъра. Непрекъснато пътувам с Искра Радева. Играя редовно, но голямата ми любов е киното. Това е друг свят. Театралната сцена много калява артиста. Ако в киното имаш право на грешка и на няколко дубъла, то в театъра нямаш такава възможност. Това е големият риск и закалката на театралната сцена. Киното е нещо коренно различно. Суматохата, големият екип, шумът на клапата, виковете на режисьора - всичко това много ме привлича, мотивира и вдъхновява. Някой беше казал, че "актьорската професия е все едно да пишеш с пръчка по вода- изчезва веднага". Това е миг, който играеш, и това е. Няма да се повтори. - Вили, откъде се взе йогата в живота ти? - Йогата е начинът ми на живот, втората ми професия. Йогата е нещо, което ми дава невероятно спокойствие. Това е великото осмисляне на Вселената, на духа и тялото, начин на дишане и на здраво съществуване. Първоначално йогата ми беше хоби, което превърнах в работа. Между другото точно съпругът ми ме насърчи да стана професионален инструктор по йога и да завърша съответната квалификация в НСА. Започнах преди 10 г., когато установих, че имам вродена гъвкавост, стабилност на телесното тегло. И реших да започна съвсем любителски. Разучих дишането, а после и всички елементи. Завърших курс за професионални инструктори към Българската Федерация по йога в НСА. Благодаря на ректора на спортната академия, който много ме насърчаваше в тази област. Благодаря и на Българската федерация по йога, защото те организираха курса. Миналата година за първи път в света се проведе световен ден на йога, на който имах честта да бъда водеща. Сега преподавам четири пъти в седмицата в специализирано студио. Йогата ме прави много щастлива и предавам своето щастие и на другите. - Когато групата е голяма, това не пречи ли на осъзнаването? Тъй като йогата е преди всичко осъзнаване. - Да, пречи, но това е процес. Йогата трябва да се прави всеки божи ден, изисква невероятно постоянство. Йогата дава енергия, не отнема, презарежда тялото и духа. Много е важно да се започне от някъде и хората трябва да възпитат в себе си това специфично осъзнаване, изключване от всичко. Старая се да обяснявам, да съм максимално точна и вярна в обясненията си. Не ми остава време за медитация, това е един изключително сложен процес. За неговото постигане трябва да се измине осемстепенната стълба на йогата, да се постигне глобалното съвършенство, хармонията и балансът между духът и тялото. Първоначално човек трябва да възпита в себе си изпълнението на моралните принципи, заложени в йогата. А те са: да бъде чист външно и вътрешно, да не лъже, да не краде, да бъде добър с околните. Редовно трябва да се изпълняват позите за гъвкавост, защото тези пози правят тялото ни здраво и дълголетно. Хората трябва да се научат да дишат правилно, за да се кръвоснабдяват органите равномерно. Всеки индивид трябва да умее както да се концентрира, така и да релаксира. Релаксът, изключването е нещо много важно. С йогата целя да направя хората спокойни, с балансиран ум, да избия всякакви наченки на агресията. Искам да се научат да мислят за мига. Когато хората влязат при мен в залата, настоявам още от влизането да си изключат мозъка от битовизмите и да не мислят за сметките за ток, парно. Искам да бъдат тонизирани, с гъвкави тела , с гъвкав и стабилен гръбначен стълб, защото отново повтарям - здравият гръбнак е важен за дълголетието на човек. - Освен с йога с какво поддържаш тази прекрасна фигура? Каква е диетата на Вили Марковска? - Не спазвам диета, а определени правила в начина на хранене. Не ям месо, консумирам само риба. Прясно мляко не пия. Не консумирам изобщо захар. Обичам да пия късо кафе. След 17.30 ч не ям, никога не вечерям! Най-успелите хора не са най-умните, а най-организираните. Аз съм такава. - Религиозна ли си? - Да, вярваща съм. Но без крайности. Когато имам вътрешни терзания, винаги се обръщам за помощ към Всевишния. Категорично вярвам в Бога. - Как ще прекарате лятото? - Все още нищо не сме планирали, тъй като приоритет е малкият принц Красимир. Така че, ако почиваме някъде, ще гледаме да е удобно и практично преди всичко за детето. Харесвам и морето, и планината. Много обичам да ходя. Всеки ден изминавам минимум 5 км на ден пеша. Мога да се спусна от Бояна до центъра с количката. . - На кого би искала да благодариш? - Бих искала да благодаря на Бога, че съм жива и здрава. Бих искала да благодаря на майка ми, че я има. Бих искала да благодаря на зрителите и ценителите на "Седмото изкуство" . Препоръчвам ви да се откъснете малко от ежедневните грижи и да се потопите в любовната сага на лентата "Жената на моя живот". На читателите на в. "Стандарт" бих искала да пожелая много здраве и любов.

Богата програма за участниците във Витоша Летен фест

Под мотото „Обичам спорта, Обичам София, Обичам Витоша” Столична община  и Фондация „София – Европейска столица на спорта организират за втора поредна година тази неделя, 10 юли, голям Спортен празник на х. Момина скала. Витоша Летен Фест е част от инициативата София – Европейска столица на спорта 2018 г. и включва планинско колоездене, планинско бягане и кратък туристически поход. Организаторите подготвят богата забавна програма, песни, демонстрации и танци, за зрителите са предвидени специално изградени сцени с възможности за много игри, забавления и награди. Новото тази година: надпревари по бързо разпъване на палатка и теглене на въже, а като допълнителна емоция децата ще могат да ползват безплатно опънатия над Боянската река алпийски тролей, осигурен от „Мачирски спорт“. Анатоли Илиев, оргсекретар на София2018 обяви намерението на организаторите да направят един Празник в планината. „Витоша Летен Фест се прави за втора година и целта ни е да надграждаме, да предоставяме повече шансове на столичани за спорт и активен начин на живот,“ каза Илиев. Фестът включва състезание по планинско бягане със старт в 10.30 ч. по 12 км трасе „Кумата“ и състезание по планинско колоездене с начало в 10.45 ч. по 7/20 км (една/три обиколки) трасе „Копитото“. Точно в 11 ч. Петър Панков ще поведе участниците в лекия туристически поход за около 2 ч. по 3.5 км трасе „Обичам Витоша“. Възрастовите групи за колоезденето и планинското бягане са юноши и девойки(16-18г.), мъже и жени; ветерани мъже и жени (40+), за похода няма ограничения. Предвидени са два подкрепителни пункта – един по трасето за колоездене и един по маршрута на бягането – хижа Еделвайс. Участниците са освободени от стартова такса. Състезателите следва да носят лични карти или ученически книжки и да бъдат екипирани с необходимата екипировка – участниците в състезанието по колоездене крос–кънтри е задължително да са с каски и е препоръчително да са с очила, ръкавици и наколенки. Общият награден фонд е 3000 лева, класиралите се на първите три места в своите възрастови групи и дисциплините байк крос–кънтри и бягане крос–кънтри ще получат медали и материални награди, а участниците в туристическия поход ще получат сувенир за спомен от Феста. Награждаването започва в 13 ч. в зоната на старт/финала. На желаещите да се включат в събитието ще бъде осигурен обществен транспорт от София: тръгване от Национален стадион „Васил Левски, паркинга пред централния вход на стадиона в 8:00 часа (автобусите ще са означени с табели на събитието) до м. Златните мостове - и обратно след приключване на събитието в 14:30 часа. За колоездачите е предвиден транспорт за извозване на байковете от нац. ст. В. Левски. Личните автомобили този ден ще бъдат паркирани край Златните мостове.

Изпей „Обичам те“ на български

През този месец музикантите от рок група „Хоризонт“ тръгнаха на национално турне под мотото „Изпей „Обичам те“ на български“. Каква бе мотивацията за него, ще разберем от Валери Славчев – вокалист, китарист и фронтмен на бандата:Каузата е в подкрепа на българския език и българската музика, както и за излъчване на повече българска музика в радио ефира. От декември миналата година започнахме да работим по организацията на серия концерти от тази кампания. Тя стартира сега през септември и обхваща  Плевен, Пазарджик, Варна, Русе, Самоков, София, Пловдив  и Стара Загора. Във всеки един от тези градове се присъединяват и местни изпълнители. Получихме подкрепа от много наши колеги, сред които са Жоро Янакиев от „Сигнал“, групите „Атлас“, „Спринт“, „Фанданго“, „Ренегат“ и още други. Нека да припомня, че всички песни, превърнали се в хитове, са изпълнени на български език, а не на чужд. Не си заслужава даден творец да пее на друг език, при положение, че изпълнява и пише музика, предназначена за страната ни. „Изпей „Обичам те“ на български" – това е мотото на кампанията. Защо „обичам те“? Защото, когато общуваме помежду си, ние казваме тази дума на български, а в песните я изказваме най.често на английски. Според нас, това не е правилно. Разбира се, всеки има правото и свободата да се изразява в музиката си както намери за добре. Ние, група „Хоризонт“, изразяваме нашата позиция, а тя е подкрепена от наистина много музиканти от цялата страна. Желанието ни да звучи и повече българска музика в ефир също е нещо много важно и няма български музикант, който да не го желае. Аз искам кампанията да продължи и през 2017-та година и да гостуваме в още градове на България. За реализацията на тази идея сме благодарни и на всички общини, които застанаха зад нас. Така че, от май догодина мисля да продължим. Отправям призив към всички млади музиканти, които сега тръгват по своя път, да пишат песните си на родния ни език. Това е най-естественото, което може да направим всички ние, а този, който ще спечели от всичко това, е българската публика. В каузата си музикантите подкрепят и традицията да се пишат и качествени български текстове, с естетика, която възпитава стойности у подрастващите. Всичко това е силен контрапункт на нашумелите напоследък изпълнители с нецензурни текстове и лишени от особена съдържателност песни.  

"ОБИЧАМ МОЕТО УЧИЛИЩЕ"

 "Обичам моето училище" – Една прекрана инициатива на фондация „ LightSource charity” и 139 ОУ „Захарий Круша“ .         На 26-ти септември директорът на 139 ОУ "Захарий Круша”, г-жа Румяна Дончева с официaлно тържество откри новата вълшебна и цветна визия на училищната сграда, която беше финансирана и интериорно решена от Фондация "LightSource charity”,информират от ПРофайл.           Визуалната и дизайнерска концепция на проекта "Обичам моето училище" има за цел да създаде позитивна и цветна околна среда в училище. За тази цел 139 ОУ "Захарий Круша”, вече се радва на красиви фото тапети в класните стаи, които са индивидуално изработени за всеки кабинет, с позитивни думички, вдъхновяващи мисли и части от учебния материал.           Още от входната врата учениците и гостите на училището ще се потопят във вълшебен свят - фасадна рисунка с приказни герои ще ви приветстват за "Добре дошли"!          Изображения от природата с вълшебни герои и приказни градове създават за децата  релаксираща и позитивна обстановка и усещане, че училището е техен втори дом.          В коридорите на училището ще се насладите на красиви фризове с граматиката на английски език, правилата по рисуване и значението на цветовете,  тъй като училището е профилирано със засилено изучаване на изобразително изкуство и английски език, допълват още от ПРофайл.  Идеята на инициативата е 139 ОУ "Захарий Круша” е всеки наш ученик да каже:   '' Обичам моето училище!'' ПРофайл Бояна Бояджиева

Четенето на книги е наслада за сетивата, но може да носи и престижни награди

„Моята родина е там, където е библиотеката ми” – думите са на една от най-космополитните личности в световната история, Еразъм Ротердамски. Заради стремежа си към знание той отказвал да бъде определян по националност и смятал за свой роден език латинския. Магическата сила на книгите, които моделират човешката мисъл и помагат при взимането на житейски решения, са осъзнали стотици наши съвременници, които използват всяка свободна минута за общуване с художествената литература. Срещаме ги в мотрисите на метрото, на пейката в парка, в кафенето, но разбира се най-лесно е да ги открием в библиотеките. Приятелите на книгите са специално, отбрано общество, обикновено с успех в някаква професия и широк поглед към света. Четенето за много от тях е като бягство от световните човешки неволи, а любимите им книги са тези, в които по някакъв начин откриват себе си. Хубавата книга винаги е на мода – това твърди екипът на Столична библиотека, която за втора година бе домакин на церемонията по връчване на отличията „Читател на годината“. В инициативата се включиха 27 регионални библиотеки в страната, всяка от които излъчи своя читател, заел най-голям брой книги през 2016 г. Основният стремеж на кампанията, подета от евродепутата Мария Габриел, е да насърчи четенето сред всички възрасти. Всички отличени тази година, за награда ще посетят Европейския парламент в Брюксел. С тях ще бъдат и читателите на 2015 г., тъй като пътуването им до Брюксел се отложи, заради съвпадение с рисковия момент на атентати в белгийската столица. Тази година организаторите на националната кампания решиха да не излъчват само един читател на годината, а всички да бъдат удостоени с почетното отличие. Решението е продиктувано от факта, че са много близки резултатите им – повечето от тях са заели и прочели над 200 книги през годината – казва директорът на Столична библиотека Юлия Цинзова. Всички те заслужават нашите поздравления и награди. С най-много книги е читателят на годината на Столична библиотека, който е прочел 231 книги за 365 дни. Читателите като този, са хора, които във всяка свободна минута посягат към книгата. И не само те четат, но те са лобисти на четенето. Аз знам, че голяма част от тези хора организират около себе си много приятели и познати, които също четат книгите, които те самите заемат, а след това и другите стават наши читатели. Затова абонираните за библиотеката се увеличават и вече са 41 хил. Само за първите десет дни на 2017г., заетите книги от читатели са над 10 хил., това е ясен знак, че библиотеката става все по-популярна и посещавана институция. Екатерина Шулц е „Читател на годината“ за 2016 г. за гр. Варна. Тя е само на 17 години и учи в Математическата гимназия в родния си град. Насочила се е към четенето след 5-6 клас, защото попаднала в кръг от хора, които обичат книгите и провокирали жаждата й за четене. Екатерина казва, че вкусът към книгите еволюира с времето, първо харесвала фентъзи романите, а сега предпочита световната класика. И още от Екатерина Шулц: Като цяло обичам четенето, често ходя в училищната библиотека, тя е много хубава и според мен е добър пример за здравата връзка между библиотеката като институция и читателите. Там библиотекарят е един човек, но когато се купуват книги, ние събираме пари, като организираме благотворителни базари. Сами приготвяме храна, която продаваме на учениците и със събраните средства купуваме книги за библиотеката. Така сами избираме заглавията и това е чудесен пример за устройството на библиотеката, така че читателите да са доволни. За мен това е страхотна награда, четенето е радост и магия и е хубаво да получаваш и награди за неща, които по принцип обичаш да правиш – казва друга носителка на приза. Това е Калояна Славова, която ползва фонда на Столична библиотека и е била забелязана като най-активен читател, който поръчва книгите си дори по интернет: Обичам художествената литература и всички книги, които по някакъв начин ме застигат. Обичам книги от съвременни автори, доста нашумели напоследък, като Джонатан Франзен. Обичам също книги за живота, за хората, за сложните ни взаимоотношения, за препятствията, които е преодоляло човечеството по пътя си. Можем много често да открием себе си в книгите, да видим как хора като нас са постъпвали в сходни ситуации. Да откривам богатия език и думи, които авторите използват в книгите си, това наистина много ме радва. Четенето е наслада за сетивата. То се превръща в необходимост и както казват някои автори, това е „ненаказаната дрога – четенето”, цял живот не можеш да се откажеш от него.  

Голям спортен празник тази неделя на Витоша

Дизела и Антония Григорова тръгват за поредни победи на Фестивала край х. Момина скала Под мотото „Обичам спорта, Обичам София, Обичам Витоша" Столична община и Фондация „София – Европейска столица на спорта организират за втора поредна година тази неделя, 10 юли, голям Спортен празник на х. Момина скала, съобщава www.sofia2018.bg. Витоша Летен Фест е част от инициативата София – Европейска столица на спорта 2018 г. и включва планинско колоездене, планинско бягане и кра...

Хиляди спортуваха и празнуваха със София2018 на Витоша

Хиляди софиянци и гости на столицата се включиха във второто издание на Витоша Летен Фест. Празникът събра край х. Момина скала множество приятели на спорта и доброто настроение, които преживяха един прекрасен ден сред прохладата и красотите на планината. Фестивалът се организира за втора поредна година под мотото „Обичам спорта, Обичам София, Обичам Витоша" и е част от проекта „София – Европейска столица на спорта" и от програмата на Столична община за предоставяне на повече ...

Елица Янкова: Обичам борбата (ВИДЕО)

"Обичам да се боря. Мразя всякаква друга тренировка. Обичам борбата". Това заяви пред Нова тв състезателката ни по борба Елица Янкова, която се върна с бронзов медал от олимпиадата в Рио. "Сигурно още дълго време няма да мога да овладея емоцията си. Щастлива съм. Много съм уморена, но емоциите надделяват", обясни тя в студиото на "Събуди се". "Бях щастлива от факта, че стигнах до тази Олимпиада. Нашият спорт е много тежък и се получават много контузии", каза още 21-годишната състезателка. "Че...

Най-родолюбивото предаване „Аз обичам България" се завръща

От 18-и ноември в ефира на NOVA се завръща най-българското и позитивно развлекателно предаване „Аз обичам България". Новият сезон на шоуто е част от втория етап на есенния сезон 2 в 1 на NOVA, който стартира изключително успешно с новия формат „Пееш или лъжеш" през изминалата седмица. Очаквано от зрителите, „Аз обичам България" не само ще забавлява искрено участници, публика и фенове, но и най-важното - ще превръща българското в господар на ефира всеки...

Близки и приятели си взеха последно сбогом с Никола Корабов

Близки, приятели и колеги се поклониха в църквата "Света София" пред големия български режисьор, сценарист и актьор Никола Корабов, който почина в четвъртък.   Най-важното е това, което бяха последните му думи, че вместо да се концентрираме върху смъртта и тленността, трябва да празнуваме живота, безкрайността. Всичко това, което е оставил под формата на филми и любов към семейството и към всичките си приятели и колеги, това е безсмъртното наследство, сподели пред "Хоризонт" синът му Никола Корабов. Братът на сценариста - Любомир Корабов заяви: След смъртта на моите родители той се грижеше изцяло за мене. До края на живота си сме били в прекрасни човешки отношения. Той ми беше втори университет, защото ми беше не само като брат. Той беше и творец, той беше и мъдрец. На поклонението присъстваха актьорите Добрин Досев и Параскева Джукелова: Той е един от мохиканите, последните мохикани в българското кино. Научил ме е да обичам киното, да обичам разказа, научил ме е как да не играя в киното и много е направил до последно. Голям човек. Много го обичам, сподели Добрин Досев. Аз винаги ще си спомнят последната ни среща, която беше на фестивала "Любовта е лудост" тази година август-септември, когато ми направи впечатление колко млад дух е той, колко щастлив беше, че се обкръжава с млади хора. Винаги ще си мисля за него като за един майстор, като за един наистина млад дух и един от стълбовете в нашето кино, каза Параскева Джукелова.

"Аз обичам България" се завръща след четиригодишна ваканция

Днес, водещата на най-родолюбивото предаване "Аз обичам България" Евелина Павлова и капитанът на единия от отборите в шоуто - Юлиян Константинов гостуваха в сутрешния блок на NOVA "Здравей, България". "Изключително щастливи сме, че отново сме заедно благодарение на "Аз обичам България"...

Най-родолюбивото предаване „Аз обичам България" се завърна с изключителен успех

След категоричния успех на NOVA в първата част на иновативния есенен сезон 2 в 1, медията затвърди лидерската си позиция и със старта на втората част на сезона. През изминалата седмица в ефира на NOVA успешно и с преднина стартираха три предавания: Bake Off: най-сладкото състезание", „Мис Пепеляшка" и „Аз обичам България". С това медията не само се доказва като абсолютен и предпочитан избор, но и продължава тенденцията да предлага разнообразно, качествено и иновативно съдържание на зрителите. Най-родолюбивото предаване „Аз обичам България" се...

Кайли Миноуг променя фамилията си

Кайли Миноуг съобщи, че смята да промени името си, като вземе това на своя годеник Джошуа Сас. Австралийската певица сподели това в интервю, цитирано от в. „Хъфингтън поуст“ и БГНЕС. В него тя посочва още, че въпреки промяна смята да остави и своята фамилия Миноуг, пише Нова телевизия. „Сас е страхотно име. Кайли Сас е страхотно име. Със сигурност ще взема Сас, но все някъде ще има и Миноуг. Приемането на различно име заявява позиция“, казва тя.  48-годишната Миноуг и 29-годишният британски актьор са заедно от 18 месеца. Двамата се сгодиха през февруари миналата година. В своето интервю певицата споделя, че за годежа е получила от Сас перфектния пръстен. „Не съм такъв тип момиче, което ще носи бижута с едър камък. Той купи перфектния пръстен за мен. Обичам го. Обичам да го нося и обичам това, което представлява“, сподели още Кайли. Въпреки това обаче двойката не бърза да минава под венчилото. Те са решили, че няма да направят това, докато еднополовите бракове също не бъдат разрешени в родината на певицата Австралия. 

Притча за въплъщението

Припомнете си за тази притча следващия път, когато се почувствате огорчени и наранени. Тя ще ви покаже, че хората не са чак толкова лоши, те просто имат мисия! Събрали се души на съвещание преди въплъщението си на Земята. И Бог попитал една от тях: - Защо искаш да се въплътиш? - Искам да се науча да прощавам. - На кого мислиш, че ще ти се наложи да прощаваш? Погледни душите какви са чисти, светли, любящи. Те толкова те обичат, че не могат да направят нищо такова, заради което да се налага да им прощаваш. Натъжила се Душата, но повторила: - Аз така съм решила! Искам да се науча да прощавам! Тогава до нея се приближила друга Душа и й казала: - Не тъжи, аз те обичам толкова много, че ще бъда с теб на Земята и ще ти помогна да изпиташ опрощението. Ще бъда твой мъж, ще ти изневерявам и ти ще трябва да ми прощаваш. Приближила се друга Душа и казала: - Аз също те обичам много. Ще дойда с теб и ще бъда твоята майка, която ще те наказва, ще се меси в живота ти и ти ще се научиш да прощаваш. Още една Душа се приближила и казала: - Аз ще бъда твоят началник и понеже те обичам, ще се отнасям към теб грубо и несправедливо, така че да изпиташ какво е да се прощава. Друга една Душа предложила да бъде нейната най-добра приятелка и да я предаде, друга да бъде злата и несправедлива свекърва и т. н. По този начин се събрала група от обичащи се души, измислили си сценария на своя живот на Земята и се въплътили. Но се оказало, че на Земята забравили една ...

Сашка Братанова: Да съм на сцената – това е, което обичам, което мога и което ме прави щастлива

„Ние, вие и аз“ е моноспектакъл, изграден върху поетични творби от Миряна Башева и музика на Стефан Димитров. И стиховете, и музиката са умело преплетени в сюжета на пиесата, която актрисата Сашка Братанова определя като музикално-поетично шоу. Особеното в този спектакъл е, че творбите на Миряна Башева са подбрани така, че да разгърнат основната идея – казва Сашка Братанова и допълва:  Темата е взета от нейните стихотворения, посветени на жената, онази жена, която е принудена да се справя сама. Тя е обкръжена от мъже, но те не я „броят“ за жена. Минава през различни преживявания, говори за отношенията, конфликтите, борбите. Харесва ми, защото не е поднесено лирично-романтично, а с чувство за хумор, реално, понякога хапливо. Освен това е близко до мен и до много жени, на които се налага да се справят сами в живота. Заглавието е взето от нейното стихотворение „Ние, вие и аз“. Всичко това, подкрепено от хубавата музика на Стефан Димитров, стига съвсем естествено до зрителя. Песните, които изпълнявам, са много известни, повечето са на Богдана Карадочева, има и на Йорданка Христова и други известни имена. Но аз ги пея по свой начин, това ми доставя огромно удоволствие. Вероятно това накара Светла Дионисиева, директорката на Българския културен институт в Лондон, да ме покани. Представлението беше за българската публика, получих много хубави отзиви. Трябва да поясня, че този спектакъл създадохме преди 15 години, заедно с Пепа Николова. С нея бяхме много различни и разчитахме на това. Изпълнявахме стихове, подходящи за темперамента на всяка от нас. Когато тя си отиде, не намерих с кого да я заместя, но след дълга пауза реших да направя моноспектакъл. Тя танцува, без да танцува, пее, без да пее, рецитира, без да рецитира. Такава е била винаги и затова публиката я обича. Изплъзва се от професионални обобщения, неуловима е. Не иска да е красива, а е красива. Не иска да е млада, а младее. Не иска да ни смайва, а не можем да откъснем очи от нея – пише Кева Апостолова, театрален критик, главен редактор на сп. „Театър“. И това е малка част от прекрасните думи, казани и написани за актрисата. Повечето българи помнят Сашка Братанова като една от главните героини в „Момчето си отива”, както и с образите в десетки филми между 70-те и 90-те години на м.в. В новото хилядолетие срещаме името ѝ в неголеми роли в български и чужди продукции. Може би най-известната сред тях е Витка – икономка и помощничка на Ванга в сериала „Вангелия“, копродукция на Беларус, Русия и Украйна, посветен на българската пророчица. А от миналата година „възкресената ѝ любов“ – „Ние, вие и аз“ я е обсебила изцяло: Липсваше ми този спектакъл, защото звучи съвременно, липсваше ми сцената. Осъзнах, че това е, което искам, което мога и което ме прави щастлива. Музиката и театърът присъстват в живота на актрисата още от детството ѝ в Свищов, където е родена. И майка ми, и баща ми се занимаваха с музика под различни форми – разказва Сашка Братанова. – Най-яркият ми спомен е „Веселата вдовица“ – представление на оперетата към читалище „Еленка и Кирил Д. Аврамови“ в Свищов. Помня костюмите, музиката…Майка ми играеше главната роля, баща ми дирижираше оркестъра, а аз – в публиката. Винаги съм била голям фен на оперетата. Когато се преместихме в София, майка ми продължи да пее в самодейна оперета, а аз бях в хора. Баща ми цял живот беше военен диригент – Свищов, Разград, Враца. В София беше един от диригентите на Централния гвардейски военен духов оркестър (а в немалък период и негов главен диригент). Винаги е имало музика около мен. Макар моят глас да не е като на майка ми, обичам да пея. Имам още няколко театрални проекта. Надявам се да ги осъществя с помощта на The Art Foundation – ново културно пространство с адрес ул. "Дякон Игнатий" № 19. Още не сме установили следващите заглавия, но на 11 февруари мога да поканя почитателите на театъра да видят „Ние, вие и аз“ – представление, което аз много харесвам и обичам.

Предраг и Миодраг Якшич: Да бъдем себе си. Да правим изкуство за истинския живот

В последното издание на предаването "Арте Вива" ви срещнахме с двама братя от Сърбия - единият е филмов сценарист и режисьор, а другият - продуцент. Това са Предраг и Миодраг Якшич. Те бяха в нашата столица за премиерата на филма си "Завръщането" с холивудската звезда Джон Савидж, излъчен в рамките на София филм фест. Въпреки натоварената си програма, двамата откликнаха на поканата на Радио София и бяха наши гости. Предлагаме ви обещаното продължението на срещата с тях. В него говорим за балканските нрави, за това как светът възприема тази част от Европа. Засягаме и въпроси от кухнята на балканската кинематография. Отправната ни точка също е филмът "Завръщането". Попитахме Предраг Якшич - сценарист и режисьор на продукцията, защо е решил да покаже една философска история от Балканите? Предраг: Тази история, между другото, е и за това, че съдбата на главния герой е много сходна със съдбата на повечето балкански народи. Често светът гледа на нас през призмата на стереотипите, макар че и ние понякога правим това спрямо другия свят. Но това не е толкова съществен проблем. По-лошото е когато ние, които сме тук, започнем да  живеем по правилата на стереотипите. А ние трябва да се върнем към себе си, да излезем от остарелите представи на света за нас. Това е същността на нашия филм. "Завръщането" е драма, с трилър елементи. Филмът е доста по-различен от всичко, което се прави в Сърбия. Самият аз исках да бъде по-различен. Има своеобразна уестърн структура, но преплита различни жанрове и стилове. И каня вашите слушатели да гледат филма. - А след София филм фест, каква ще бъде съдбата му? Ще продължи ли да се показва у нас? Миодраг: Надявам се, че ще установим нужните контакти за това. Бихме искали, защо не! България е приятелска, съседна държава, и мисля, че едни други се разбираме отлично. Обикаляйки София, видях, че много наши певци правят концерти тук. А и в край сметка аз работя с много български творци, идвам често тук и бих искал наистина филмът намери дистрибутор или пък да бъде излъчен по телевизията. Смятам, че е благодарен за телевизия, защото ще прикове зрителите към екрана. Те ще искат да видят края на филма, а когато го видят, ще бъдат шокирани... - Като заговорихме за изкуството, как се прави кино в Сърбия. Как си набавяте средствата, кой ви помага и има ли държавна намеса в кинопроизводството? Миодраг: Съществува държавен фонд, да. Но при последния конкурс - от 20-30 кандидатстващи филма, само три от тях получиха финансиране. За нашия филм ние не сме кандидатствали в този фонд, тъй като бяхме притиснати от времето. Ние имахме подписани договори с актьорите и не можехме да чакаме държавата да реши дали ще ни финансира или не. Получихме сериозна подкрепа от град Сомбор, защото всичко беше снимано там. Имахме и няколко дребни спонсора. Като цяло много трудно е да се снима филм в Сърбия - не само заради недостатъчните средства, но и поради неразбирането на хората, занимаващи се с кино. Има една обща затвореност на кръговете, които взимат решения. Всичко се свежда до няколко имена, които си помагат един на друг и толкова. Затова и не разчитаме много-много на държавата. Трябва да се движиш сам по собствения си път. Ако междувременно дойде и държавна помощ, добре дошла е, но трябва да търсим партньори и извън тези държавни фондове. Ето, ние успяхме сами да направим този филм. Подготвяме още два проекта. За тях ще разчитаме и на сътрудничество с колеги от други държави в региона. С удоволствие бихме установили контакт с компания от България. Не е толкова сложно, колкото изглежда. - Учудва ли се още светът на нашия регион, интересува ли се той от Балканите, както по времето на филмите на Емир Кустурица?  Предраг: Струва ми се, че вече трябва да бягаме от стандартния прочит на Балканите. Да, наистина, има филми, които се занимават с въпроси, които интересуват Европа и засягат етническите права, каквито бяха и продукциите на Кустурица. Проблемът обаче е в друго и е свързан с това, за което говорихте с Миодраг - осигуряването на средства. Много често финансирането зависи от европейски източници. Тогава обаче авторите са ограничени и трябва да задоволят интересна именно на кръговете, които дават парите. По този начин често се изкривява представата за Балканите. Лансира се една стереотипна история, която не е достоверна. Ние, които живеем тук, разбираме всичко, но за западния човек не е така. Ако вие повтаряте до несвяст една история, която всъщност е просто една метафора, едно преувеличение, тя губи свойството си на метафора и се превръща в реалност. Е и нашите автори, за да се доберат до финансирането, изпълняват очакванията, които им се задават от западноевропейското разбиране за Балканите. Смятам това за изключително погрешно. Но ние сме тези, които трябва да разбият стереотипите. Ние имаме проблеми, каквито имат всички хора по света и в Европа. Затова трябва да снимаме друг тип филми. Сигурен съм, че Европа и светът биха свикнали с нормалните филми от Балканите. Като казвам нормални, имам предвид истински филми - такива, които показват истинския живот".  - Вече стана ясно, че вие сте братя. Живеете в Сърбия, в Белград. Как вие разбирате Балканите? Какво е за вас мястото, на което живеем - благословия или проклятие? Миодраг: Можем да кажем, че и двете са валидни. В зависимост от гледната точка. Аз поглеждам от положителната страна на нещата и обичам Балканите, обичам хората тук и работя съвместно с тях в различни области. Буквално от момента, в който станах самостоятелна личност, независеща от родителите си, аз започнах да работя с хората около мен, от страните около нас. След онази нещастна война в бивша Югославия, аз като продуцент бях един от малкото хора, които първи свърза отново творците в региона. Организирах им различни събития и прояви. Лично аз обичам хората от Балканите. Близки са ми по темперамент, харесва ми техният поглед към света. Смятам, че те са искрени и можем в пряк разговор да се разберем, дори и да мислим различно. За жалост на тази наша територия много често се е стигало до конфликти. И това са конфликти, предизвикани от елитите, от политическите лидери, не от обикновените граждани или от творците ни, които част от световната култура. Може би все още се намираме в една стагнация. Това, което преди малко каза и Предраг - мисля, че етно мотивите и войните вече са изтъркани, като емблема на региона пред света. И неслучайно една Румъния напредна невероятно в кинематографията. Тоест, и ние трябва да намерим нов резервоар за киното. А Балканите са един огромен резервоар от теми и идеи.... Аз съм щастлив, че един от моите проекти, е Белградският фестивал на музикалното майсторство. Там си дават среща страхотни музиканти от Балканите. За много от тях фестивалът е трамплин за по-нататъшна успешна кариера. Гордея се, че от нашия фестивал тръгна Сара Ренар - една прекрасна изпълнителка и авторка от Хърватия. Днес тя е звезда. Щастлив съм, че си сътруднича и с един прекрасен български музикант - Лили Друмева. Тази есен тя започва един бард фест в София, а ние ще го подкрепим. С това искам да кажа, че изобщо не е важно от коя страна идваш. Важно е какво показваш и представяш на хората. Това трябва да е водещото и в представянето ни пред света. - А какво знаете за българското кино, за българската кинематография? Предраг: Аз мисля, че и България има същия проблем като Сърбия. А това са изтърканите мотиви, които ползва. Миодраг каза, че в региона най-стабилна е румънската кинематография. Тя се оттласна много надалеч и от сръбската, и от българската кинематография, които бяха изключително разпознаваеми. Преди време няма как да сбъркате какъв филм гледате - сръбски или български. Сега това го има в Румъния.  Значи тази страна прави страшно различни филми, изненадващи, смели филми. И така успява! - Много хора пътуват по света, работят там, живеят там. Промениха ли се ценностите? Кое е негативното и позитивното на тази глобализация? Предраг: Да, всеки медал има две страни. Има обаче и една особеност. Когато хората се върнат от чужбина, те престават да бъдат това, което са били там. В нашия филм "Завръщането" се сблъскахме с интересна ситуация. Американски актьори говорят на английски, сръбските - на сръбски. Главният ни герой обаче, човекът, който се завръща, той говори и на английски, и на сръбски език. В крайна сметка се оказва, че това няма никакво значение. Ако двама или повече души искат да се разберат, ще го направят и на различни езици. От друга страна привлякохме и няколко сръбски актьори, които иначе живеят в чужбина. За снимките на филма те трябваше да дойдат в Сърбия, т.е. да се завърнат. Именно те се оказва, че имаха потребност да бъдат себе си. В ето това е същността на нещата. Разбира се, не искам да кажа, че не трябва да уважаваш другия, различния. Напротив. Но ако уважаваш сам себе си, то и другите ще те уважават. С едно изречение - не е добре да играем роли с цел да се харесаме на другите. Нека бъдем себе си! - И за край - пожелайте нещо на нашите слушатели? Миодраг: Аз искам да ги поканя да дойдат в Сърбия, да дойдат в Белград и да видят нашата прекрасна столица. Ние сме народи, които сме си много близки. Смятам, че се разбираме добре. Ето водим разговора на прекрасен сръбски език. А, когато дойдете в Сърбия, то ние ще трябва да ви изненадаме, като проговорим на български. Предраг: Бих пожелал на вашите слушатели, ако се занимават с изкуство, нека да бъдат себе си. Да работят това, което ги изпълва с ентусиазъм и енергия. На онези, които обичат киното, ще кажа - нека сами да стигат до извода: кое е добро и кое - лошо, да не се поддават на външни влияния. Важното е какво вие усещате, когато гледате нещо, когато четете или слушате. Това е най-важното нещо на света!

Мирослав Илич: Стоичков ми е като брат

  Пробяга целия терен на мач с „Барселона“, за да ме поздрави, казва легендата на югофолка Той е пълното доказателство на факта, че когато цялото ти същество е изтъкано от музика, възрастта е без значение. Повече от 30 години Мирослав Илич бетонира статуса си на един от най-обичаните изпълнители на Балканите. Легендата на югофолка е идол и за две поколения нашенци, за които шлагери като „Есенна балада“ са били саундтрак на ключови моменти в живота. Че умее да дирижира гърлата на 25 000 само с едно щракване на пръсти, певецът доказа през май, когато закри фестивала „София мези“ в Северния парк. „Монитор” се свърза по телефона с известния изпълнител, който с типичния си лъчезарен тон ни обясни какво са за него България, футболът и приятелството с Христо Стоичков. -Последно посетихте България за отпразнуването на 50-ата годишнина на Христо Стоичков. Какъв е той във вашите очи? -Той е мой брат. Беше ми много мило, че ме покани на юбилея си, прекарах си страхотно. С него се познаваме много отдавна, вече повече от 30 години. И досега е сред най-добрите ми приятели. За мен той е изключителна личност. Спомням си преди време – беше 1995 година, когато играеше за „Барселона“, ми се обади специално, за да покани мен и съпругата ми на четвъртфинала на Шампионската лига. Отборът му тогава трябваше да се изправи срещу „Париж Сен Жермен“. Жена му Марияна ни посрещна на летището и ни отведе на стадиона. Когато пристигнахме, Христо пробяга целия терен, за да дойде да ме поздрави. Тогава беше бог на „Барселона“, а според мен и сега e. -Интересувате ли се от футбол? Кои са ви любимите отбори? -Разбира се! Това е спорт, който аз много обичам. Фен съм, то се знае, на „Цървена звезда“. Това е един от най-известните отбори тук, в Сърбия. В постоянно дерби е с „Партизан“ (Белград), с което малко приличат на вашите „Левски“ и ЦСКА. На световно ниво обаче няма как – любимият ми отбор е „Барселона“. -В края на март с Шабан Шаулич изнесохте два благотворителни концерта в София. Какво ви мотивира да продължавате да се включвате в подобни инициативи? -Моят голям приятел Венци Рангелов. Той ме кани всяка година да участвам в неговите хуманитарни акции, които се организират в полза на децата на загинали полицаи. С тази си кауза успя веднага да ме спечели и вече няколко години идвам в София, за да я подкрепя. Този път направихме нещо различно, нещо по-голямо. Събирахме средства за изграждането на парна инсталация в дома за деца, лишени от родителски грижи, в село Доганово. Успяхме наистина да съберем голяма сума. Не съм чувал досега някой да е пълнил зала „Арена Армеец“ в два поредни дни, както се случи при нас. И за мен, и за Шабан като професионалисти това беше много голям успех. Такъв пожънахме и за акцията, което в крайна сметка е най-важното. Интересно е, че всъщност с Венци и Христо ни запозна един и същи човек – Зарко, който навремето работеше в „Балкантурист”. Той вече не е между живите за съжаление, но продължавам да поддържам контакт със съпругата и сина му. Двамата уважиха и концерта ни с Шабан в „Арена Армеец”. - Посещавате България сравнително често. Как се е променила тя във вашите очи? - В България ме връщат благотворителността и приятелите. За първи път я посетих през 1974 г. Обичам тази страна, имам страшно много приятели и за мен винаги е голяма радост, когато идвам. България се промени през годините, със сигурност. В началото, особено в края на 70-те и началото на 80-те, беше мъка. Сега е по-добре както при вас, така и при нас. В България все пак мисля, че засега нещата се развиват с една идея по-добре. -А доколко музиката оказва влияние на утвърждаването на националната идентичност? Както например в повечето певчески състезания в Сърбия талантите пеят предимно местни хитове, а не световни. - Музиката е голяма амбиция, страст на всяка една държава. Значението й наистина е сериозно. Това, което визирате, не са просто сръбски песни, а национален фолклор. За съжаление границите вече се размиха и навлязоха страшно много влияния от чужди култури. Аз искам сръбската музика да си е сръбска, българската - да е българска, гръцката – гръцка, и албанската – албанска. В предаванията, да, пеят се наши си песни на живо. Проблемът се появява тогава, когато същите тези певци слязат от сцената на предаванията и отидат в звукозаписното студио. Пеят в разнообразни жанрове, но на чужд език например. Не става така. -Кога можем да очакваме нови песни и разбира се, кога ще дойдете, за да ни ги изпеете? -Няколко нови парчета ще излязат до края на годината. В България ще дойда два пъти през лятото. Първото ми участие ще бъде на 20 август, когато отново ще бъда в компанията на Шабан. Този път обаче ще заредим публиката в Несебър, като средства и от този концерт ще бъдат заделени за дома в село Доганово, ако има такава необходимост. След това със съпругата ми и Венци Рангелов ще отскочим на почивка в Албена, където ще пея за празника на града. На 27 август пък ще присъствам на сватбата на малката дъщеря на Христо (б.а. – Христо Стоичков).  - Двете ни държави са съседки, но имайки предвид, че Сърбия е извън Европейския съюз, доколко се усеща там кризата с бежанците? Знаете ли, цяла Европа е на крака. Това наистина е глобален проблем. Сърбия, както и България, се използва като транзитна дестинация. Идват, изчакват и продължават към желаните държави Какви мерки трябва да бъдат взети според вас? Аз съм на 66 години, но когато става въпрос за това, се чувствам като на 10-11. Искам никъде да няма война, трябва да има само любов. Прекалено утопична представа, която няма как реално да се случи, знам. И въпреки това смятам, че решението е да се спрат войните.

Великите европейци - Дж. Р. Р. Толкин /първа част/

 „В една дупка в земята живееше хобит.” Ако някой не знае как започват  истинските истории – ето ви добър пример. Това е началото на знаменитата книга „Хобитът” на великия английски писател Джон Роналд Роуълд Толкин, наричан от приятелите си Толерс, а от роднините - Роналд.  В книгата един мирен, добродушен и леко мързелив по природа хобит на име Билбо Бегинс, неочаквано дори за себе си, тръгва към далечни, непознати и опасни земи. Подтикнат от магьосника Гандалф, той придружава краля на джуджетата Торин Дъбощит и хората му в пълния с приключения поход до леговището на дракона Смог, който пази огромно съкровище. По пътя до там и обратно Билбо, освен с много страховити и героични истории за разказване, се сдобива и с магически пръстен. Пръстенът пък после отключва още истории за походи, битки и приключения в другата знаменита книга на Толкин, „Властелинът на пръстените”. Сега вече всички знаят що е то хобит и каква е ролята на тези дребосъци за спасяването на света и възхода на човешката раса.  Обаче преди близо 90 години, когато Толкин записва на хвърчащ лист знаменитото си първо изречение за дупката в земята, самият той още не знае какво е хобит. Някои твърдят, че името комбинира думите human и rabbit, човек и заек, което, според самия Толкин, не е вярно. Доверявам му се, защото не друг, а точно той написа цяла книга, за да разбере истината. Или за да се превърне сам в достопочтен хобит, кой знае. Да, биографът Хъмфри Карпентър цитира Толкин да казва следното за приликата между създател и създание: „Всъщност аз съм хобит - във всичко, с изключение на големината.  Обичам градините, дърветата и фермите без механизация. Пуша лула и обичам добрата кухня, с изключение на френската. Харесва ми - и дори в тези скучни дни се осмелявам - да нося декоративни жилетки. Любител съм на гъбите и имам семпло чувство за хумор; лягам късно и ставам късно; не пътувам много.” Необходимо е само уточнението, че Толкин е висок 1.74, докато хобитите, както ги описва, „са дребни човечета, наполовина на нашия ръст и малко по-мънички от брадатите джуджета.”  Затова другите герои често ги наричат полуръстове. Добре, че Толкин умря преди нашите дни на криворазбрана политическа коректност. Думата полуръстове веднага щеше да се сметне за гнусна обида и разни коректни коректорчета щяха да вопият, а редакторчетата щяха да настояват той да промени цялата визия на дребосъците. Пък той как да я промени, след като хобитите са си точно такива…..   Едричкият хобит Джон Роналд Роуълд Толкин е роден през 1892 година в град Блюмфонтейн, „фонтан от цветя” - столица на тъй наречената Оранжева република, част от Южна Африка. Да не забравяме, това е късната Викторианска епоха, когато Великобритания владее, добре, де, присъства в половината свят. Бащата на Толкин, Артур, отива в Южна Африка като шеф на тамошния клон на Британската банка и, естествено, взима съпругата си, Мейбъл, за която съвсем скоро се е оженил. Освен Джон, в Блюмфонтейн се ражда и брат му Хилъри, но щастието на семейството е кратко.  Преди да стигнем обаче до драмите, които в голяма степен определят бъдещето на Джон Роланд като човек и писател, да погледнем първо към произхода на леко странното за Англия фамилно име – Толкин. То идва по бащина линия и се смята, че е с немски корен, по точно – от Долна Саксония. Някои казват, че всъщност е холандско. Един немски писател пък твърди, че произхожда от името на село Толкинен в Източна Прусия, днес в границите на Полша. Но повечето изследователи се позовават на факта, че в Долна Саксония и Хамбург и до днес продължават да живеят семейства с това име.  Самият Толкин, който е огромен капацитет по езиците, извежда фамилията си от tollkühn, което на немски значи „безразсъдно храбър”. Дори „глупаво храбър”. Леля му Грейс, който държи на благородния произход, настоява, че тя идва от някакъв принц от династията Хохенцолерн, наречен tollkühn заради един много глупав, но успешен героизъм, проявен в битка. Според други членове на фамилията, в средата на ХVІІІ век предците им просто бягат от седемгодишната война в Германия.  Така или иначе, факт е, че Толкинови се преселват в Англия някъде от Германия, но на Острова бързо стават по-англичани от англичаните. Родът Съфийлд пък, от който произхожда майката на Толкин, е стара английска търговска фамилия от Западен Мидландс, която живее в Бирмингам и прелестните му околности. И точно докато е на гости у роднини, Мейбъл Толкин получава известие, че съпругът и е умрял, а тя остава с две деца на ръце. Толкин е на три години, когато баща му умира. От Южна Африка му остава май само един ярък спомен – за огромният космат паяк, който го атакува веднъж. Случката не му носи аранхофобия, страх от паяци, но отглас от нея има във „Властелинът на пръстените”. Там огромният паяк Корубана парализира Фродо Бегинс и се готви да го хапне на закуска, но е победен от Сам Майтапер в героична битка. В Англия Мейбъл с двете деца първо остава при родителите си в грозния промишлен Бирмингам, а после се мести в околностите, където природата е далеч по-красива от нарисувана.  Прелестите на тези земи също по един или друг начин са запечатани в книгите на Толкин. На всичкото отгоре, мама Мейбъл е много умна, образована жена и преподава на децата си разни чудни науки още докато са съвсем малки. Така Джон Роналд не просто гледа пейзажи, растения и дървета, а знае какво вижда, защото учи ботаника. Умее също да нарисува видяното и да го опише с богат език. Освен родния английски, украсен, разбира се, с чаровния мидландски акцент, той още от дете знае гръцки, френски и латински, като се научава да чете и пише преди да навърши четири. Това са добрите страни от детството му.  Лошите са постоянната бедност, скъсаните връзки с роднините и твърде ранната смърт на майката. Да, семейство Толкин не гладува, но е вечно притеснено за пари. Нещата се влошават допълнително, когато през 1900 година Мейбъл внезапно приема католицизма. Никъде не видях информация защо прави това, но стъпката е съдбоносна. Непосредственият ефект е, че роднините и от двете страни, едните англиканци, другите баптисти, са скандализирани и прекъсват всякаква помощ за вдовицата с двете деца, а и всякакви контакти с тях.  Обаче пък в същото време католицизмът е дълбоко и искрено приет от Джон Роналд. Вярата става основа за изграждането на неговия характер и интелект, а по един или друг начин намира отражение и в книгите му. Още повече, когато четири години по-късно майка му изпада в диабетна кома и умира, 12-годишният Толкин я възприема като мъченица за вярата и това се запазва за цял живот. Смъртта на майка му оставя у Толкин „дълбоко усещане за неизбежната загуба”. Както пише биографът Хъмфри Карпентър: „Тази смърт го научи, че нищо на света не е сигурно, че нищо не е последно, че никоя битка не може да бъде спечелена завинаги”. Да, не е лесно когато 12-годишни момчета трябва да учат такива уроци. Преди да умре обаче, Мейбъл поверява децата на изповедника си, отец Франсис Морган, наполовина испанец, наполовина уелсец, страстен пушач на лула, умен, добър и загрижен за съдбата на момчетата човек, който оставя дълбока следа в характера и светогледа на бъдещия писател.  Отначало отец Морган поверява момчетата на тяхна леля, но нещата не вървят добре и той ги настанява в пансион. Толкин учи първо в престижното училище King Edward's в Бирмингам, после се мести заради липса на средства, но скоро печели стипендия и се връща в King Edward's. По това време той вече демонстрира забележителния си талант за езиците, в училище учи староанглийски, валийски, тоест, уелски или кимврийски език, и още - старонорвежки, фински, готски. По-късно научава и други, не по-малко странни, предимно северноевропейски езици, а като цяло владее перфектно 13 от тях.  В същото време още от малък Толкин започва и онази игра, която както той самият, така и почитателите му толкова харесват – създаването на собствени езици. Самият Толкин по-късно, в отговор на академични критики, че един професор по лингвистика се занимава с детинщини и игри на думи, казва дълбокомислено: „Че кой по-добре от един професор по лингвистика може да си играе с думите”. Първият от тези негови измислени езици е наречен „Анималик” и Толкин го прави заедно с братовчедките си Мери и Маргарет. Следва много по-усъвършенствания Невбош, но на братовчедките играта скоро им омръзва.  Юношата обаче е въодушевен и създава едно изцяло ново, собствено творение, наречено Нафарин. Разбира се, това са предтечите на Кения и Синдарин, двата елфически езика, които са така популярни от книгите на Толкин, както и тъй нареченият Западняшки, Общият език във „Властелинът на пръстените”. За него знаем доста малко, защото Толкин всъщност ни дава само превод. Обаче все пак има податки, от които научаваме например, че самата дума „хобит” е превод от Западняшката дума кудук, а тя пък произхожда от архаичната куд-дукан.  И също, че истинските имена на четиримата знаменити хобити от „Властелинът…..” – Фродо, Сам, Пипин и Мери, са Маура, Бан, Разар и Кали. Чудя се как ли звучи на Общия език името Толкин. Или името Едит. Всъщност знам – те са смъртният Берен и безсмартната Лутиен. Знам го, защото историята на любовта им е разказана в „Силмарилион”. А освен това Берен и Лутиен са изписани на общия гроб, в който почиват Джон Роналд Роуалд Толкин и неговата доживотна любима Едит Мери Брат.

Китайски кмет се изтупа с фланелка "Аз обичам Бургас"

Зам.-кметът на китайския град Джънджоу Януей Ху остана очарован от Бургас и днес шашна цялата българска делегация. В неформалните срещи от посещението си тук носеше фланелка с надпис "Аз обичам Бургас".

Младата художничка Ивон Кючукова: „Българинът цени реалистичното изкуство”

Тя е само на шестнайсет, а вече представя своята деветнайсета самостоятелна изложба, този път в Музикален център „Борис Христов”. Ивон Кючукова е ученичка в Национално училище за изящни изкуства „Илия Петров”, София. Втората голяма любов на младата художничка е музиката. По традиция открива експозициите си със свои изпълнения съвместно с преподавателката й по пиано доц. Ани Тошкова. Преди няколко години съм правила изложба в Музикалния център „Борис Христов“. „Картини в музика/Музика в картини“ е втората ми изложба, специално подготвена за там. Повечето творби, които включвам, са нарисувани в гимназията. Там ни поставят определени теми. Този път акцент са музикалните инструменти, предимно китарата. Обичам да ходя на концерти с класическа музика. Винаги, докато слушам и я изпълнявам, някакви идеи се появяват. За мен всяка картина е различно преживяване, независимо от какво е вдъхновена – музика, разговор или случка… Майката на Ивон е изкуствовед, баща й по образование е лекар, а по призвание поет. В тази артистична атмосфера музиката и рисуването отрано стават неизменна част от ежедневието й.„Имаше момент, в който трябваше да избирам между едното или другото, но аз още от малка поех по пътя на изобразителното изкуство. Пианото ми е по-скоро хоби“ – казва Ивон и добавя: Започнах да рисувам на три години, а на четири направих първата си изложба. За избора си на гимназия не съм имала големи колебания. В пети-шести клас разбрах, че искам да се занимавам с изкуство професионално. Има един момент, както и при свиренето на даден инструмент – когато го правиш редовно по много часове и спреш за известно време, после веднага усещаш, че си дръпнал назад. Дори при смяната на различните техники – примерно когато известно време съм работила само с акрилни бои, после ми е трудно да премина отново на маслени. Ивон обожава да рисува пейзажи. Често в картините си пресъздава магичната атмосфера на стария Несебър. „Много обичам морето. Всяко лято, когато имам възможност, бих рисувала там. В малките градчета на България има много какво да се изобрази. Колкото по-близо съм до природата, толкова повече се вдъхновявам” – разказва девойката, която въпреки крехката си възраст, вече има отличия от конкурси. Съзвездия в Несебър“ е единият от тях. Провежда се вече за пета година през август. Той е за музика, танци и други видове изкуства. В раздел изобразително изкуство има четири възрастови групи. Тази година също мисля да участвам за трети пореден път. При първото си явяване взех второ място, а през 2015 спечелих първа награда. Обикновено при избора си на картина хората се ръководят от определен сюжет. Реалистичните платна най-лесно се възприемат, но когато е на ниво, абстрактното изкуство също намира своите ценители – споделя наблюденията си за вкусовете на българина младата художничка. Изложбата на Ивон Кючуковаще остане отворена за посещениедо 30 юни.Снимки: личен архив