30.03.2017

Резултати от търсенето

Упражнение по философска тригонометри

 Може да се каже, че онова, което наричаме глобализация, се градеше върху неизпробвания принцип, че цялата планета ще започне да се модернизира към една събирателна крайна точка, наречена „Свят“. Това вече не е така, твърди Бруно Латур в своя лекция от май 2016 г. в Хумболтовия университет, Берлин.   В Нулирай модерността!, изложбата, която съвсем скоро открихме в Центъра за изкуство и медийни технологии в Карлсруе, посетителите трябва да следват поредица от конкретни процедури, за да нулират инструментите, чрез които се ориентират в отговора на този крайно сложен въпрос: накъде върви модерността и как можем да се ориентираме в процеса на нейното трансформиране. Струва ми се, че това е един отличен начин да се замислим над поредицата лекции от тази година Zukunftswissen (от немски – „Знание за бъдещето”). Посетителите получиха една безценна книжка, която наричаме „работен тефтер“, тъй като те наистина биват приканвани да играят активна роля в наблюдаването на бързо изменящата се среда. В края на всяка процедура получават загадъчно съобщение за някакъв мистериозен триъгълник. Кураторите твърдят, че когато този триъгълник вече е разгадан, нещата ще придобият значително по-ясни форми. Тъкмо това твърдение бих желал да коментирам, като обърна внимание какво може да означава този триъгълник и как той следва да се начертае. Ще ми кажете, че тази мрачна картина ви е ясна още от зараждането на съзнание за опазване на околната среда. Несъмнено ще ми припомните, че има немалко учени, които изчисляват броя на допълнителните планети, необходими за развитието на всички 8 милиарда население – от 2 до 5 виртуални планети, в зависимост от пресмятанията и очакваното ниво на развитие, – когато всъщност разполагаме само с една планета. Въпросът обаче е, че с измерването на подобна реалност не се е заемал никой по време на дипломатическо събрание или пък в ООН, където през последните 70 години основната идея е, че за всички народи има един общ хоризонт - хоризонтът на модернизацията, където те непременно трябва да се слеят в един Глобален свят. Нещо повече – в началото на декември 2015 [1]  г. стана ясно, че самата дефиниция за суверенитет гласи, че решението на дадена страна да се развива по един или друг начин не влиза в работата на друга страна. И така, всеки народ трябваше да осъзнае, че крайната цел на развитие на всички останали представлявани държави не може да се постигне в рамките на конкретната планета, която наричаме Земя, и че суверенитетът на всяка страна до такава степен се застъпва с този на другите, че те трябва да потърсят някаква външна реалност – причудлива форма на нов Властелин. Оттам и пламенният поздрав на Франсоа Оланд: „Да живее планетата!“. Всеки вижда, че пословичните спасителни лодки на Титаник са били твърде малко, за да могат да се спасят всички пасажери. Странното е, че подобно прозрение, въпреки че трябваше да се възприеме като обявяване на война, не предизвика, както се очакваше, паника, хаос и разруха. Напротив, то принуди участващите страни в Конференцията за изменението на климата да обещаят, че ще подпишат декларация, целяща да задържи покачването на глобалните температури в рамките на 1.5°С, цел, която всеки експерт смята за нелепо оптимистична, тъй като температурите вече са се покачили до или над 1°С. Едно спокойно настроение се настани в душите на заседаващите, които бяха осъзнали, че на планетата се задава война. Което не е от кой знае какво значение, тъй като, така или иначе, в неделя, на 13 декември [2] , никой не обърна внимание на „световното историческо“ събитие! Това не е ли странно: събитие със световно значение, на което никой не обръща никакво внимание? В тази лекция искам да направя точно обратното – да обърна колкото се може повече внимание на тази парадоксална ситуация: прозрението, че целта, към която националните държави са поели, е изчезнала безследно и че въпреки това, сякаш няма как курсът да се промени или отклони, дори и съвсем малко, от траекторията на „нормалните работни отношения“. В този критичен момент от историята на света наблюдаваме едновременно две състояния: целта на Света е изчезнала безследно и същевременно се наблюдава тотално безразличие към подобно изчезване! Всички ние се държим като пътници в самолет, на които пилотите с прискърбие са съобщили, че пистата, на която е трябвало да кацнат, „Летище „Свят“, вече е заличена от всички карти. И въпреки това, продължаваме спокойно да отпиваме от уискито си. Навярно леко смутени, но като цяло кротки и полузаспали. Някои пътници обаче не са толкова пасивни. Няма как да ви е убегнало, че в почти всички бивши суверенни държави, които ентусиазирано подписаха парижката декларация, политическите движения започват да обръщат взор към една напълно различна дестинация, която не еГлобалният свят. Движението е глобално в своя обхват, тъй като то е почти едно и също навсякъде, но то насърчава гражданите да обърнат гръб на всичко глобално и да се насочат към друга цел, която е специфична за всяка от държавите или пък която всяка държава описва с поразително сходни думи: идентичност, защита, земя, самосъзнание, автентичност, естествен, нормален, локален, обединен, хомогенен, понякога и етнически чист. Да наречем тази цел Завръщане към земята от едно време. Било то в Полша, Унгария, Франция, Италия, Холандия, Финландия, Дания и, разбира се, тук, в Германия, както и в Съединените щати и Филипините, изобщо навсякъде чуваме едни и същи призиви към изоставяне на глобалното - изкушение, малко или много непреодолимо в зависимост от държавите. И то примамва народите им да се завърнат към една земя, която обещава мир и защита. Дори Великобритания, държавата, която създаде глобалната власт, империята на света, вече се изкушава да се ограничи до размера на малкото си островче, до размера, който спря да има през XVIII век и към който вероятно ще се завърне завинаги след „Брекзит“ [3] . Когато описват притегателната сила на такъв мощен фактор, политолозите внимават с понятия като „популизъм“ и „национализъм“. И рядко си позволяват да наричат тези движения „реакционни“. И с право се безпокоят. Нито едно от тях не е обновена версия на стари политически движения. Всички те са изцяло новосъздадени и в тях е залегнало съобщението на пилота: „Летище „Свят“ бе изгубено завинаги; нивга там не ще се приземите“. Да, тези нови образования представляват реакция, но това не означава, че движенията са просто реакционни: те напълно разбират какво се говори от пилотската кабина: „Няма да се модернизирате, глупаци такива. Няма да се намери достатъчно голяма планета за всички ви. По-добре си намерете по-безопасна, по-малка и по-защитена лента за приземяване, която да не трябва да делите с никого”. Не е ли удивително и същевременно разбираемо, че точно когато световното историческо събитие (Конференцията за изменението на климата) одобри неокончателния мирен договор (никоя планета не е достатъчно голяма за всички ни, но все тая, да си действаме както досега), хората, изморени да слушат неосъществими обещания, взеха рационалното решение да загърбят първата цел и да търсят алтернатива, независимо колко ограничена, изостанала и дори архаична може да ни изглежда? Но кои сме „ние“, които наричаме движенията „реакционни“? Не сме ли ние онези, които си пият уискито в самолета и които дремят безпомощно? Не трябва ли да прозрем, че тези реакционни движения са, ако не друго, поне движения – те се движат нанякъде – вероятно в грешна посока, но все пак се движат, докато ние си седим кротко на местата. И притихнали очакваме някакво чудо? Една от многото причини да си седим кротко на местата е, че отлично съзнаваме – историята е пълна с поуки в тази посока, – че Земите от едно време, към които тези движения се опитват да привлекат всички народи в Европа и САЩ, не съществуват. Не просто, защото подобно на Глобалния свят, те са физически неосъществими, но защото те са нещо като приказни страни, които нямат нищо общо със Земята, първоземята (това, което Хусерл нарича Ur-Grund), която мечтаят да завладеят наново. Каква форма има държавата Полша, която новото й правителство опитва да насели? Колко малка е държавата Франция, в която т. нар. „Национален фронт” се опитва да се разположи? Не мисля, че мнозина от вас биха искали да обитават държавата Германия, измислена от новородената крайна десница. Колкото до държавата Великобритания, независима от Европа и света, тя не е нищо друго, освен призракът на една отдавна изчезнала империя – Великобритания става „Малобритания“, народ, точно толкова малоброен, колкото и този, следващ посланието на Тръмп „Да направим Америка велика отново“. Тъкмо в този критичен момент световната историческа ситуация става изключително нажежена: пътниците в самолета са чули второто съобщение на пилота. „Дами и господа, отново говори вашият капитан. С прискърбие трябва да ви съобщя, че „Летище „Земя“ също изчезна от радарите. Това ще рече, че не можем нито да продължим напред, нито да се върнем обратно. Трябва да намерим друга писта за кацане, която може да бъде достигната с малкото ни останало гориво.“ Вече разбирате, че всички пътници напълно са се разсънили и трескаво гледат през прозорците за писта, където самолетът да може да кацне! Светът и Земята са вече недостижими за нас. В първия случай - Светът е твърде малък за размера ни (няколко милиарда), а във втория – Земята, предлагана ни от неонационалистите, също не може да побере всички. Затова ние трябва да се дръпнем настрана (faire un pas de côté, както казваме на френски). Това възможно ли е? Инженерите, които се занимават с оглед на терени, ще ви кажат, че, за да определите позиция, вие трябва да извършите триангулация,елементарно прилагане на добрия стар принцип на тригонометрията, според който, когато са известни основата и двата ъгъла, може да се определи третият връх на всеки триъгълник, без той директно да бъде измерен. Искам да извърша такава триангулация, за да определя точната позиция на един трети фактор към двата върха - Земя и Свят. Това е трета отправна точка, чиято притегателна сила може отново да задвижи нещата, стига да приемем силната странична гравитация. Нека назовем този трети връх с кодово наименование “Г” (от Гея), като го приемем като концепция, точно като Света и Земята. Ще ви покажа, че Планетата не е Светът. При всяко положение ще заявя, както може да се досети всеки мореплавател, че ни трябват три позиции, не само две, за да проработи всяко изчисление (и следователно това е единственият начин да направим прогнози за бъдещето). За да определим третия фактор, ние следва точно да измерим страната, която вече достатъчно подробно обследвахме – това е тънката линия, свързваща Земята и Света. А след това трябва да разберем по какъв начин се различава третият фактор от Земята и Света (ъглите, ако трябва да доразвием тригонометричната метафора, които ще ни позволят да определим позицията на третия връх). Поради съображения, които не са просто естетически, моля обърнете внимание, че ще позиционирам Планетата под другите два върха и така триъгълникът ни ще бъде леко наклонен. (По-късно ще обясня защо това е важно.) Нека първо разгледаме познатия вектор, който свързва Земята със Света. Този вектор ни е познат под названието „модернизиращ се предел“. И тъй като изследвам неговите различни характеристики и нестихваща сила през последните четиридесет години, ще ми простите, ако го очертая твърде набързо. Еквивалентът на този вектор в политологията е онова, което позволява на хората от левицата и десницата да определят позицията си и така да си лепват етикети. „Прогресивен“, когато се движите напред към Света, и „реакционен“, когато се връщате назад към Земята от едно време. Ляво и дясно в политиката обаче трябва да се определят по-точно, тъй като, според политолозите, векторът има едно значение, когато позициите се отнасят към морала, и различно значение, когато се отнасят към икономиката. Може да сте „прогресивни“ в един план – като икономическа глобализация – и „реакционни“ по отношение на моралните устои, като правото на аборт или правата на гейовете. Съответно, може да сте „прогресивни“ по моралните въпроси, но пък яростно да се бунтувате срещу глобализацията в икономически план. И естествено, може да сте „реакционни“ или „прогресивни“ и в двата плана. Политолозите разполагат с огромен брой въпросници и наименования, за да определят прецизно тези позиции. Ясно е обаче, че всичките тези позиции са разположени по линията, свързваща Земята – онова, което сте изоставили или към което желаете да се върнете – и Света – хоризонта, който искате да достигнете или от който искате да избягате. Видно е също така иче мястото на курсора се определя отмодернизиращия се предел, който ви позволява да разграничавате прогреса от регреса. (Тук имате възможността да определите собствената си позиция и къде бихте искали да поставите приятелите и опонентите си.) И ако си кажете: „Не съм нито ляв, нито десен“, това все пак ще означава, че се намирате навярно някъде по средата на вектора. Тъй като модернизиращият се предел действа като силен лост, позволяващ дисквалифицирането на всякаква позиция, която се намира от грешната страна на предела (в зависимост от това дали се движи нагоре или надолу), изключително трудно е да се избяга от неговата тежест. Указателните табели „Назад!“ и „Напред!“ трябва да се спазват, без много да се мисли. Може да се каже, че онова, което наричаме глобализация, се гради - или се градеше - върху неизпробвания принцип, че цялата планета ще започне да се модернизира към една събирателна крайна точка, наречена „Свят“. Поне досега. Не мисля, че някой пилот все още би могъл да съобщи с категоричност, че това е истинското местоназначение на полета. „Полет“ е правилната дума: глобализирането бе полет на въображението. Мечта, която до такава степен бе разбита, че предизвика обратната мечта, също толкова нереална, за завръщане към Земя, която, ако все още случайно може да се достигне, ще е напълно унищожена. (Какъв пейзаж бихте открили, ако например се опитате да се върнете във Форт Мъри [4] ? В Южен Судан? В дома си?) За да продължим с малкото си упражнение по философска тригонометрия, трябва да се концентрираме върху двата ъгъла. Ще започна със Света. Как пътуването към Света се различава от опита за приземяване на Планетата? Е, въпреки пленяващата представа за Синята планета, която всички ние имаме, не съществува стабилна точка, откъдето да може да наблюдавате целия Свят (това много правилно отбелязва немският философ Петер Слотердайк). Да разглеждате планетата като Свят означава, че си се представяте в позицията на някакво божество; че „наблюдавате света от никъде“; и че тъкмо от тази въображаема гледна точка вие гледате на всяка по-стара местна привързаност към Земята и Дома като на нещо регресивно и архаично. За нас, онези, които живеем на тази земя, наблюдавана от този всемогъщ взор, Светът ни се струва като безкраен хоризонт, една непрестанно бягаща граница. Как може третият фактор, Планетата или по-скоро Гея, да е толкова различен? Сигурно е, че тя не е масивно кълбо, а по-скоро тънка мембрана. Някои я наричат кожа с дебелина от няколко километра, която никой не може да погледне, без да бъде силно привлечен към нея. От никъде обаче не може да наблюдавате онова, което геоучените, с които се сприятелих, наричат „Критичната зона“, а и никога не можете да я обхванете изцяло. Тя е на слоеве, никога не е плоска, а по-скоро винаги се гледа триизмерно, винаги отстрани. И взорът на онези, които изследват множеството й гънки, никога не спи, така както и техните инструменти никога не спират работа. За онези от нас, които живеят на нея – това ще рече всичко живо, земно – няма безкрайна прогресия към един непрекъснато оттеглящ се хоризонт, а по-скоро непрестанно внедряване в постоянно множащите се гънки на тази многослойна и дори изненадваща Планета („многослойна“, впрочем, е едно от често използваните прилагателни, с които се назовава Гея). Как така земляните – названието, което ползвам за онези, които някога са били хора – насочват движенията си към Света, ако такъв хоризонт не е направен за тях; той има значение само когато бива гледан отвън, където не живее никой? Това е загадката, която антрополозите на модерността винаги са опитвали да разнищят. Ясно е, че три фактора, действащи в комбинация, са направили подобен ход неустоим. С всеки един от тези фактори земляните са почувствали, че могат да бъдат освободени от всички окови и граници. Можели са да станат Съвременни човеци, т.е. да избягат от ограниченията като цяло. Първият от тези три източника е добре известен: внушителният Галилеев жест - всички планети да се смятат за еднакви - ни проектира, ако мога да се позова на известното заглавие на френския философ на науката Александър Койре – „От затворения космос до безкрайната вселена“ (обърнете внимание, че „затвореният космос“ е несъмнено точката, от която хората тръгват по пътя към Света, там те изоставят Земята). От гледна точка на безкрайната вселена, Земята има да измине дълъг път, за да се отърве от старите си обвързвания и изцяло да се модернизира. Ако материята (res extensa) определя къде би трябвало всички ние да сме позиционирани, тогава тя трябва да се разшири навсякъде, което, разбира се, е невъзможно, тъй като в космосаживотът не съществува; затова и космонавтите не могат да оцелеят в (открития) космос без скафандър! Материята има значение само когато гледаме планетата отникъде. Изследователите на развитието на науката обаче показват, че подобна притегателна сила от и към безкрайната вселена няма как да привлече някого, ако не бъде приложена друга, далеч по-практична притегателна сила - например заграбването на земята (Landnahme), която е позволила на европейците да „свалят ограниченията на земята“, както обясни веднъж историкът Кенет Померанц в едно свое прочуто изказване. „Без въглища и колонии“ Западът е нямало как да си представи, че е възможно да печели от прогреса и развитието. Той е щял да остане пленник на една крехка и ограничена Земя, на която изтощената почва в едни малки държавички е щяла да изчезне изпод самите им нозе. Капитализмът, да го назовем с истинското му име, не се характеризира със своята злободневна, тривиална, практическа и фактическа материалност, а напротив, негов съществен белег е невероятният му идеализъм – точно както res extensa е идеалистична версия на онова, което се съдържа в материята. И по същата причина той поставя външния хоризонт като идеал, изтегля Земята от онова „никъде” и я позиционира именно в това „никъде”. Третият източник на такава невероятна трансмиграция към открития космос е политическата теология, която е сляла някои от идеалите на религията с тези на политиката, като така създава непрестанно отдалечаващата се граница на утопията – едно никъде намиращо се място за едни хора без място. Без това мистично очарование от външния свят, нито епистемологичното, нито икономическото бягство към безкрая щяха да лишат земляните от здравия им разум, т.е. от чувството им за общи блага. Това роденият в Германия американски политолог Ерик Фьогелин нарича „иманентизация“ - процес, който трансформира политиката в извратена форма на мистика, без да прави политиката по-практична или религията по-благочестива! Ако все още се чудите защо пътниците в самолета са тотално безразлични към суровата новина, че дестинация Свят е изчезнала безследно, вече имате част от отговора: те не вярват на пилота! Цялата работа е там, че за да си представите този безкраен хоризонт, трябва да приемете, че вече нищо земно не е от значение – и че зад гърба ви трябва да останат и земята, и почвата, и домът. Светът вече не се интересува от това какво се случва на Земята. Ако докладите за екологичната мутация не ни карат да предприемаме действия, то е, защото ние не сме „от тази планета“. Притегателната сила, теглеща ни надалеч от хоризонта на Света – тройната притегателна сила, упражнявана върху нас от наука, икономика и от бърканата с религия политика, – ни разделя до степен да не можем да загърбим идеята, че трябва да се модернизираме напълно, като се отърсим от старото земно в себе си, за да станем пълни човеци! Вече трябва да е станало ясно, че разликата между това да насочваме вниманието си към Света или към Земята, е предпоставка за един доста остър ъгъл. Науката, икономиката, политиката и религията несъмнено не са еднакви в рамките на ограничената, но сложно нагъната земна Планета. Всяко понятие следва да се доизясни и да се нарече по друг начин. Тъкмо това имат предвид под нулиранекураторите на Центъра за изкуство и медийни технологии, които споменах по-рано. И въпреки това, не знаем къде стои тази трета притегателна сила. Как може Планетата да е толкова различна от Света? Това не е ли твърде дезориентираща посока? Но бъдете търпеливи. Тригонометрията повелява да определим два ъгъла, не само един, за да можем да изчислим къде се намира третият връх на триъгълника. Затова нека попитам защо насочването на нашето внимание към Земята се различава от насочването му към Планетата. Убеден съм, че някои от вас се обезпокоиха от описанието на „гледката от никъде“ като хоризонт, дърпащ модернизацията назад. Може би сте подходили предпазливо към безспирните оплаквания срещу позитивистичното, разочарованото, обективистичното и бездушно виждане за науката, технологиите и капитализма, които се чуват, откакто започнаха да се ползват думи като „модерен“, „модерност“ и „модернизация“. И сте прави да постъпвате така, тъй като подобни оплаквания са поредното пресъздаване на раздвоения начин, по който Земята и Светът са изправени едни срещу други – въображаемият свят срещу познатия свят; вкоренените народи срещу глобализаторите без корени и т.н. И тъкмо за да избегнем повтарянето на този ход, ние трябва да погледнем встрани. И ако е вярно, че Планетата е твърде малка, за да поддържа смъртоносните идеали на Света, значи е вярно и че Земята е твърде малка, за да поддържа многопластовата маса на сложно нагънатата Планета, която предстои да преоткрием. Както отбелязах по-рано, Планетата е точно толкова различна от Земята, колкото е и от Света. Това е красотата на триангулацията! И точно този страничен ход може да ни предизвика да предприемем действия и да придаде ново значение на противопоставянето ляво/дясно, тъй като веднага, щом се определи нова цел, ще се появи и друго определение за прогрес и регрес. И така ще можем да измерим какво спрямо тях се движи напред или назад. На този етап може да е полезно да сме сигурни, че сме приели фактора, който нарекох Земя, не като някакво древно парче от света, а като концепция. И онова, което може да се нарече реактивна концепция, е онази концепция, която винаги контравъздейства на движението към Света. (Спомнете си енергията, която антрополозите трябваше да изразходят, за да предпазят изучаваните от тях колективи от екзотичното виждане, че те са „предмодерни“ хора). Когато модернизирането вече започне, ние няма да имаме представа как ще изглежда Земята, към която с носталгия някои искат да се върнат. И когато във Франция парижанин спомене „la province“, това определение за изоставените малки градчета не трябва да се бърка с онова, което действително се случва в конкретните места! Не очаквайте Растиняк [5]  да опише достоверно град Ангулем! Иначе казано, Земята винаги е ретроспективен конструкт. Това важи и за истинската стара земя – първоземята на Хусерл Ur-Grund – точно толкова, колкото и за различните форми на неонационализъм, който виждаме да покълва навсякъде като реакция срещу внезапното и неочаквано изчезване на Света. Спомнете си какво съобщиха пилотите на своите пътници: и двете дестинации са изчезнали от радарите. Поразителната разлика между Земята и Планетата, т.е. острият ъгъл, който сме длъжни да измерим, е, че Планетата може да не е точно част от природата. Природата, като модернистична концепция, имаше странното качество да е универсалният етер, в който всичко трябва да е поместено: от моето тяло, например, до тази катедра; тази сграда, Берлин, всичко от Големия взрив досега, вървящо в една непрекъсната последователност и подчинено на едни и същи закони. Тази представа за природата е толкова обширна, че няма как да се живее в нея и да се усеща някаква защита. Ето защо натурализмът не може да е форма на живот, а само идеал; и сега осъзнаваме колко опасен е той. Поне от времето на Паскал, ние сме наясно с това усещане за тревога и безпокойство при вида на такъв огромен, студен и безграничен космос. И нищо чудно. Тази представа за природата е пряко свързана с хоризонта на Света, а не с напълно различната концепция, наречена Земя или Гея. Сравнена с концепцията за природа, идеята за Гея е локална. Тя е пръстен от активни форми на живот, които са оформилимногото си припокриващи се ниши по такъв начин, че си предоставят поредица от обвивки, които обаче не могат да се разтягат или изглаждат във формата на res extensa. Както съм показвал и другаде, английският футурист Джеймс Лавлок [6] , противопоставяйки се на Галилей, обезсили законите на физиката и химията не само на Планетата, но и на този рояк от взаимно преплетени активни елементи, на тази тънка мембрана от форми на живот. А те са защитно средство за бъдещия живот. Ни повече, ни по-малко. Нищо внушително като безграничната вселена, но и нищо толкова ограничено, колкото малката Земя, която е изоставена. Точно такава е тезата на Лавлок: противно на идеята на Галилео, има нещо специално в Планетата, нещо, което напълно се пренебрегва, когато тя се разглежда като едно от телата на Галилео. Това не означава, че Планетата е жива като организъм, а само, че не е мъртва. Едно е сигурно – тя е ограничена и безкрайно нагъната. Сигурно е и че реагира силно на нашите действия. Природата бе безразлична към нашите действия, поради което тя бе овладяна. Но Планетата, в смисъл на Гея, е изключително реагираща (дори има гъдел, както отбелязва Изабел Стенгерс [7] ) и поради тази причина се изплъзва от всичките ни надежди да я овладеем. Това означава да си го кажем направо - вече нямаме представа от какво се състои Гея. Ние вече сме научили колко реагираща е тя, след като сме я модифицирали толкова много,че знаем дори по-малко от преди. Както ще ви каже всяка застрахователна компания, възможността за прогнозиране на бъдещето никога не е била толкова нищожна, колкото е днес. И това се дължи на факта, че науките за земята са на практика исторически дисциплини, разчитащи на летописите на минали преживявания, които вече не са от никакво значение. С дълбоко учудване и тотално озадачение учени от ред дисциплини изведнъж осъзнават колко сложни, невъзможни за измерване, непредвидими и локални могат да са почвата, климатът и океанът. Наблюдаваме внезапното съживяване на историята на естествознанието, необходимо за изследване на геоисторията на една изключително локална и силно реагираща Гея. Невъздържаността на миналия век е накарала повечето модернизиращи се човеци да забравят онова, с което братя Хумболт [8]  едва ли са щели да изпитат трудност да се идентифицират. Да си припомним клишето от историята на науката, според което Галилеевата физика е трябвало да остави настрана всички възпроизвеждащи се форми - старото определение за phusis – и да разгледа единствено движението на масата в пространството (определението на res extensa). Ние бихме могли да го използваме, като, при желание да предефинираме космологията, отлеем от огромния простор на Природата един малък пръстен, Гея, Критична зона. Наречете го, както желаете, важното е да си дадем сметка, че реално не се интересуваме кой знае колко от Природата, колкото от „Phusis“ – в който сме сгънати и самите ние. Ако има смисъл да се прокара разделителна линия между „Phusis“ (мембраната на Гея) и Природата като цяло, то той е свързан с жизненоважната причина за ситуацията на война или мир, в която се намираме. Природата е територия на относителен епистемологичен мир поради основателната причина, че няма особено много място за известното понятие на английския математик и философ Алфред Уайтхед за бифуркацията [9]  между първични и вторични качества или пък обективната и субективната версия на нещата. Каквото и да мислите за Големия взрив или за магнитната кора на Земята, няма особен смисъл да обсъждате това, което твърдят учените за тези обекти, тъй като нямате реален достъп до тях. Най-добре е те да се оставят на учени, които имат пълен монопол над тяхното определение, т.е. над инструментите и изчисленията, необходими за разбирането на тези далечни обекти. Ако оспорите определението на тези „естествени“ явления, учените лесно ще ви кажат, че това е вашето лично, поетично, субективно виждане. Бифуркацията се прави лесно, но няма никакво значение. Нещата са напълно различни вътре в новоначертаната космологична територия на „Phusis“ – ограничената, тясна, локална, активна и реагираща Гея, освободена от концепцията за Природа. Тук огромен брой учени имат различни виждания за това какво представляват тези обекти и как те трябва да се държат. Гея не е място за епистемологичен мир, а по-скоро за епистемологична война. Попитайте някой фермер какво мисли за агрономията; индианец от Амазонка - какво мисли за съвременния дърводобив; изпълнителен директор на петролна компания какво мисли за климатологията; съкратен банкер – за „закона на икономиката“! Вече няма дисциплина, която да има силата да дисквалифицира техните твърдения и да ги трансформира в субективни или архаични версии на това, което те са в действителност. Едно от големите различия между Гея и Земята, и Света е, че конфликтите между Наука и Традиция не могат да се случат. Бифуркацията се сблъсква със съпротива навсякъде и то с основание, тъй като никой на Гея не мечтае да се телепортира към дадено виждане отникъде или пък да се върне към Земята от едно време. „Phusis“ е свят, който трябва да се преоткрие от всички агенти, които го съставляват. Споровете трябва да се разрешат от напълно различна гледна точка, от гледната точка отникъде. Учените нямат монопол; освен това те вече нямат ролята да вкарват форми на живот в света отвъд планетата. С други думи, имат много по-хубави неща за правене от това да разширяват утопичната територия на res extensa. Те трябва да преоткрият Планетата; те трябва да подготвят пистата за кацане, така че пътниците в самолета – спомнете си онези, които са разбрали, че предишните две дестинации са изчезнали безследно – да могат да си намерят място за кацане. Много повече трябва да се направи, за да се придаде смисъл на тази трета притегателна сила, онази, която наричам Планета или Гея. И въпреки това смятам, че малкото ми упражнение по философска тригонометрия не се е отклонило твърде много от целта. Основата, свързваща Земята и Света, е добре позната и двата ъгъла са достатъчно остри, така че е възможно да предвидим и локализиране на третия връх. Важното е, че граждани, активисти, учени и политици недвусмислено

Томислав Дончев: Календарът не свършва на 26 март, трябва да живеем заедно и след това

С бившия вицепремиер и водач на листите на ГЕРБ в 24 МИР в София и в Габрово Томислав Дончев разговаря Лилия Цачева. Какво ви отне демокрацията, г-н Дончев? И как си обяснявате репликата на лидерката на БСП, макар да твърди, че е извадена от контекста? На мен демокрацията ми отне детството, точно като дойде, ставах на 16 години и получих паспорт... Шегувам се. Това беше странно изказване на г-жа Нинова. Политически клишираният отговор е да кажа, че е грозно, нелепо, невярно. Но съм свикнал да търся причината да се говорят определени неща. Но не мога да измисля каква е причината някой, особено поитически лидер по време на избори, да изтърси такова нещо. Да поставяш под въпрос правото на хората да решават, защото това нещо им било отнето, е доста подозрително. Дали е грешка, дали е меко прокарване на антилибералния курс, който в последно време става модерен, ми е трудно да кажа. Опит за заиграване с носталгията на хора, причислявани – справедливо или не, към потенциалния електорат на БСП? Рефренът колко са лоши последните 27 години не е нищо ново, сякаш всички са прибягвали до него. България загуби в прехода неща, но и много неща спечели. Икономически – БВП от времето на социализма, дори изчислен с дефлатора, сме го минали в пъти още в началото на милениума. Но копнежът по силната държава, която се меси навсякъде без “бавна демократична процедура”, си е силен. Говоря за перцепцията на процесите, не за самите тях. Социалната сигурност – колко измамна, колко не – беше загубена. Това, което дразни хората, е усещането за разсипия, което виждат. Аз съм от индустриален край и гледката как се разпродават предприятия за скрап е тежка. В същото време да не забравяме, че да живееш в демократичен ред – думата строй е опасна, а режим – още по-опасна, означава да решаваш сам. Това понякога е трудно и тук без свян имам предвид директно разсъждение в стил “бягство от свободата” на Фром. Демокрацията и свободата са колкото придобивка, толкова и отговорност. Но има и още нещо важно - до ден днешен дори на среща с предприемачи първият въпрос, който ми задават, е “какво ще ни даде държавата”. Отговарям, че това е неправилен въпрос – истинският предприемач би трябвало да попита “какво държавата ще ми вземе” и може ли да взема по-малко. Дори в претенциозна среда ми се налага понякога първите 10 минути да обяснявам, че преди държавата да даде нещо, тя трябва да го вземе отнякъде. Това едва ли е свързано с конкретното изказване, но ирационалния копнеж по зрелия социализъм си го има. В последната седмица на кампанията се говори най-вече за “заплаха” отвън за изборите. Най-вече от страна на Турция, тъй като само президентът Плевнелиев говори и за опасност от Русия. Има ли основание тази превъзбуденост по първата тема и някак ненаблягане на втората? Ситуацията я намирам за проблемна. И като обществена поносимост, и като реални факти. Неприятна комбинация от референдум в Турция и избори в България. Каквото и да се прави оттук нататък, то трябва да е прагматично и хладнокръвно едновременно, защото генерирането на повече емоции в и без това напрегната обстановка не помага на никого. В избори често пъти политиците говорят каквото им дойде. Аз тук бих разсъждавал по-институционално. Ако има засечени опити за влияние върху изборния процес в България, институциите са тези, които трябва да реагират адекватно. Колкото до Русия - България винаги е била от интерес за Русия – първо, заради георгафското си положение и второ - заради факта, че една голяма част от българското общество има топли чувства към тази страна. Безспорно Русия по всички канали, най-вече дипломатически, има активни действия в България. Но недоказани неща няма как да коментирам. Дали има проруска пропаганда у нас – безспорно. Има ли кампания анти-Европа, анти-НАТО, антилиберализма – има и е мощна, очевидно не е спонтанна, но стои зад тези неща – не мога да кажа. Дали това е в симетрия с руските интереси у нас - вероятно да, от което обаче не следва автоматичен извод, че е организирано от Москва. Да не забравяме, че в българското общество има достатъчно радикални елементи, които могат и да се самогалванизират по такава тема. Как изглежда противодействие от типа на това на “Обединените патриоти” да блокират границата – те са ви потенциални партньори... Всяко радикално действие от едната или от другата страна води до взаимно радикализиране и галванизиране на ситуацията. Аз подобни неща правех като студент – нещо като не ми харесваше и не виждах друг механизъм за постигане на справедливостта, която търся – блокирах университета. Правил съм го не знам колко пъти. И известно време като по-млад считах тази тактика за ефективна. В политиката обаче всяко подобно действие води до поне толкова силна ответна реакция. Блокираш границата, всички патриоти ръкопляскат, но реакцията сред традиционния електорат на ДПС и ДОСТ е: “блокади, пречат ни, ограничават ни правата, утре кой знае какво ще направят”. Това води до допълнителна радикализация. Общата ми препоръка, ако съм в позиция да давам съвети, е, че 26 март 2017 г. не е последната дата в календара. След нея идва 27 март. И без значение кой ще е в управлението и кой в опозиция, ще напомня, че не само трябва да работим заедно. Ще трябва и да живеем заедно. Нека не се минават граници, които ще направят невъзможно и едното, и другото. Иначе няма лошо на българските граждани с право на глас да се осигури възможността да гласуват. И има лошо в изборния туризъм. Но това са различни неща. Казвате сам, че 26 март не е последната дата. Какво прави ГЕРБ, ако на 27 март е първа политическа сила? Ако ГЕРБ е първа политическа сила – това значи, че трябва да поемем отговорността и да се опитаме да съставим кабинет. Въпросът е с кого? Ключовият момент в този разговор не са предизборните обещания, поведението по време на самите преговори. Коалиционните възможности ще излязат от преговорите, останалото зависи от начина, по който хората решат да изглежда новото Народно събрание. На конкретния въпрос “с кого” мога да отговоря по-скоро “с кого не”. БСП – не, ДПС – не, ДОСТ – не. Без 100% яснота кой би присъствал в парламента, мога да кажа, че ако Реформаторският блок или други политически сили със сходни ценности влязат, с тях ще се търсят преговори. Дали “Обединените патриоти” също могат да бъдат партньор – напълно възможно, колкото и да е трудно. Това го казвам честно – в последния мандат нещата в преговорите се получаваха трудно. Но това е нормално, когато става дума за различни формации с различни приоритети и виждания. Какво излиза – ако ГЕРБ спечели изборите и при определена парламентарна конфигурация – бихме имали същата или подобна управленска конструкция като тази, от която ГЕРБ се отказа с хвърлянето на оставка след президентския вот – ГЕРБ, реформатори, патриоти. Защо изобщо трябваше да има избори тогава? Предизборните годежи не са ми по вкуса. Тези, които гласуват за нас, го правят с идеята за реализация на определени политики, а не с идея да се съешаваме, колкото и да е грозен терминът, в някакви непременни коалиционни формати. Разбира се, трябва да се правят компромиси. Но управлението не може да е върховната цел. Всички могат да са спокойни – без правителство България няма да остане, конституцията е предвидила това. Компромисът има граници – ако правиш компромиси без граници, ти самият се превръщаш в компромис. Каква е вероятността, ако ГЕРБ спечели изборите, да тръгнете веднага да изпълнявате заявката на лидера ви Бойко Борисов за бърз ремонт на Изборния кодекс, въвеждане на мажоритарен вот в два тура и бързи нови избори по “мажоритарни” правила? Дали това ще стане или не - не зависи от нас. Трябва да се генерира критична доза консенсус в парламента, за да се случи такава промяна. Но да се правим, че референдумът не се е случил, въпреки кампанията преди самото допитване, която практически отсъстваше, не можем. Трябва да се даде отговор на общественото очакване. Въпросите са два – какъв е дизайнът на такава изборна система, за да е разумна и да не е прострелване в крака. И второ – колкото и да сме уверени в себе си, едва ли можем да прокараме такова решение сами. Колкото до спешността – трябва да се прецени дали предвид ситуацията в Европа сега е най-подходящият момент за бързи промени и нови избори. Какво значи “лошо е, когато реформата в съдебната власт се превърне в идеологическо клише” - репликата е ваша? В момента имаме разпределение на политическите играчи по сектори. Един взема на въоръжение основно и само антикорупционната реторика, друг – съдебната реформа като ценност сама по себе си. Няма спор, че има нужда от съдебна реформа. Но тя няма да се случи с промяна на един член и алинея. Пълното й провеждане вероятно би отнело още 2 години, а ефектите вероятно ще се усетят след още доста години. Да сведеш съдебната реформа до функцията и до някаква степен до личността на главния прокурор е политическа опорна точка. Така настрана остават други важни неща – например формализмът в работата на съда, скоростта на правораздаването, съдебната карта, която, погледната през ефективността на системата, си е проблем сама по себе си. Списъкът с реформи е по-дълъг. Иначе за голяма част от нещата, които говорят Христо Иванов и хората му, са прави. Но моделът е опростенчески. Корупцията е проблем, огромен проблем, но да се говори, че това е единственият ни проблем, просто не е вярно. Подценяваме дълбоките й корени и трябва да си говорим честно – тя не е заслуга само на публичния сектор, това е колективно упражнение. И, съжалявам да го кажа, но ако корупцията не беше част от общественото поведение, нямаше да я има. Разбира се, по-голямата доза вина е на публичните институции, но дали това може да се случва без съучастие на гражданите – вероятно не. Всъщност най-големият проблем по отношение на икономиката не е, че при дадена обществена поръчка някой е изкривил резултата. А че наличието на този феномен обезсмисля честното състезание. Тогава пазарната икономика, конкуренцията и естественият стремеж да бъдеш по-добър нямат смисъл. Това е по-страшно от нетното изражение на корупцията. А какво е решението? Ще ми се като политик в кампания да ви представя няколко добре звучащи мерки и да ви уверя, че това ще се промени да 6 месеца. Но понеже не съм толкова стар, но съм достатъчно опитен – знам, че това няма как да стане, защото това е процес. Да, той минава и през съдебна реформа, но не се изчерпва с това. Тук е и работата на съда, но в по-голяма степен работата на администрациите. Ще строим ли АЕЦ “Белене”, ако ГЕРБ се върне на власт след изборите – това интересува десните избиратели? Аз и вие няма да строим, защото не сме ядрени строители. Но дали е възможно да се строи новата атомна централа – вероятно, но при инвестиционен интерес, защото единственият начин този проект да се реализира е на пазарни начала. Това зависи от регионалния пазар – дали има потенциал да поеме произведената енергия и тя да е на добра цена – ако да - този проект може да се случи. Като проект с държавно финансиране АЕЦ “Белене” не може да случи. Няма икономически аргументи за това. А те са водещите, заедно с екологичните ефекти, а не всякакви емоционални въжделения да градим – така абстрактно и само по себе си. Една от критиките в кампанията и към ГЕРБ е, че темата за бъдещето на ЕС отсъства от кампанията. Липсват позиции по плановете на Юнкер за бъдещето на Съюза. Защо това не е тема у нас предизборно, извън евентуално разговора ще има ли еврофондове? По темата Европа първо масово се говори неграмотно, защото малко са политиците, които разбират тематиката. Често се говори подвеждащо, за съжаление е задействана една патология, която я има и в други страни от ЕС – национални кахъри и проблеми да се обясняват с Брюксел, което в повечето случаи не е вярно. И трето – със съжаление ще отбележа, че темата Европа не е интересна. Аз самият съм се опитвал да я повдигам, така че в този смисъл критиките не са съвсем основателни. Колкото до Бялата книга – това е провокация за дебати, които ще текат дълго време. Нашият анализ показва, че най-добрият сценарий за България и Европа е продължаването на вътрешната интеграция в ЕС. Но след "Брекзит" трябва да си дадем сметка, че има държави, които искат и които не искат задълбочаване на общите европейски политики. И имат това право. Така стигаме до емоционално обагрения вариант 3 - преведен като Европа на различни скорости. Като се влезе в нюансите, става ясно, че водещото кой къде ще е при този вариант е желанието на съответната страна - който иска, ще е в ядрото, който не – извън него. Този вариант мога да го приема. Но не мога да приема изказванията от някои лидери, че ще има преформатиране на ЕС на база решение на институциите или лидерите кой ще бъде в ядрото и кой не. Този нюанс е от значение. България трябва да има силна и категорична позиция. Но по-важно е България да има умна позиция и от опит знам, че нито един въпрос в ЕС не се решава с удряне по масата. Даже това е най-сигурната рецепта да станеш аутсайдер в аванс.    КУПУВАНЕТО И ПРОДАВАНЕТО НА ГЛАСОВЕ Е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ

Саламът на социализма срещу банана на капитализма

 Магазинът беше въздълго и високо помещение, а как магазинерът влизаше зад тезгяха, бе едно от чудесата на света. Или пък някаква общоселска тайна беше, защото питах големите, но те се усмихваха странно и казваха, че също не знаят. Застоявах се в магазина с подобаващо уважение към загадката. Гледах на магазинера като на вълшебник. Той можеше не само да премине от другата страна на висок колкото мен тезгях, но и да отмерва с ръка, точна като с везна. Захарта, брашното, бобът бяха насипани в една редичка сандъчета зад гърба му. Той се обръщаше, загребваше с лопатка, изсипваше в кафявата кесия и после кантарчето заспиваше на килограм. Освен това той знаеше всичко. Ако купувачът се оплачеше, че има пърхот, той му даваше катранен сапун. Знаеше на коя точно кашлица помагат „лукчетата” и на коя нишадърът. Над главата му висеше дълъг шнур с крушка, тя пръскаше светлина над главата на магазинера, която ми приличаше на ореола от иконата, скрита зад пердето в бабината стая. Това, че имаме икона, също беше тайна. Животът беше пълен с чудеса. Едно от тях настъпваше, когато в магазина пристигаха маслини. За тях се знаеше с дни предварително. Дойдоха ли? Ще дойдат. Пристигнаха ли вече? Идат, идат. Те се появяваха в каче от другата страна на щанда, което караше магазинера да изглежда още по-вълшебен. А миризмата им, ох, миризмата им, ах, миризмата… Омаята от тази миризма искат да ми продадат сега носталгичните реклами. Саламът от детството, сладоледът от детството, кренвиршите от детството… И досега избирам маслини, като ги мириша. Но никои от тях не миришат на онова. На кое всъщност, попитах се веднъж. И си отговорих – на чудо. Появата на маслини в оня магазин беше с аромата на чудо. Чудото беше разпределено с купончета. Тези купончета бяха първото отрезвяващо нещо в живота ми. Тогава разбрах, че живея не във вълшебен, а в реален свят. Не, въобще не съм си помислила, че живея в тоталитарна държава, в която някой някъде решава колко пъти в годината хората имат право на вкуса на маслините. И през ум не ми мина, че има места, където можеш да си купуваш маслини всеки ден и затова животът там е може би по-добър. Нищо такова не смути душата ми. Но разбрах, че магазинерът не може да даде на когото колкото иска маслини. Той можеше да даде само толкова, колкото пише на картончето. Следователно – той не беше вълшебник. На вълшебниците не им казват какво да правят. Ето така си отива вълшебството, че марципанът е шоколад, а „Идеал“ е най-хубавата дъвка, тъй като друга изобщо няма. Малко по-късно  разбрах, че на едно място тезгяхът се отваря, на такава ширина колкото да мине човек, и мястото вече не изглеждаше магическо. Даже и светлината престана да е като в иконата. Беше си просто място, където можеше да си купиш газ, вакса, халва на килограм, кибрит, легенче и четка за бръснене, войнишки якички, а в сряда даже и салам. Беше отвратителен, впрочем, като всеки евтин салам. Това, което искат да ми продадат рекламите сега, не е „саламът от нашето време“, а мечтата ми от едно време да мога да си го купувам, когато поискам, колкото поискам. После в живота ми имаше много магазини. Унгарските магазини, до които имах често семеен повод да пътувам през седемдесетте и осемдесетте и от които носех на всички приятелки сапуни „Амо”, шампоан „Мелинда”, бикини и всички други неща, които в България липсваха. Одобрение от милицията за пътуване в Унгария даваше право да обменя 125 лева във форинти. Ах, бирата от онова време! Ех, бирата…Обръщахме бутилката обратно и ако не се стелеше утайка, пиехме. Но рекламите не искат да ми продадат спомена за утайките и мухите в бутилките, те искат да ми припомнят пяната на други спомени. После празните български магазини, пред които една сутрин опашката за мляко притисна мъжа ми в рамката на вратата и му пукна ребро. После битакът. Безбройните магазини за дрехи втора употреба с неповторимата миризма на препарата, с който обработваха вехториите и който продавачката наричаше с усмивка „мизерна чистота”, макар той да си беше „чиста мизерия”. И накрая мола, в който има толкова много неща, без които можеш. В който има всичко, освен вълшебство. Не, няма да се подигравам на носталгичните реклами. Те са професионално насочени към целева група, която обича вълшебствата. Всеки от нас поотделно, но и заедно като народ ние обичаме вълшебствата. Падаме си по спасители, месии, магьосници, които раздават блага. Харесва ни благините да бъдат доставяни, пускани, регулирани. Маркетинг специалистите нямаше да са добри, ако не знаят как да ни продадат сега салам срещу някогашна мечта в магазина винаги да има салам. Нямаше да ги бива експертите по рекламата, ако не могат да изтъргуват една бира като нова, представяйки я за стара колкото спомените ни. На тях това им е работата. На зрителите обаче няма как да не се подиграе човек. Защото те изцяло объркаха носталгията по несбъднатите мечти с носталгия по времето, в което мечти трудно се сбъдваха. Не са забравили цените от онова време, но са забравили, че срещу тези цени рядко можеше да се купи всичко. И така превърнаха салама в новия банан – както тогава се мечтаеше невъзможния банан, така сега се бленува по оня едновремешен салам. Но най-вече си заслужават подигравка зрителите защото, когато те мислят така, изглежда нормално новата лидерка на БСП да поднася цветя на Тодор Живков и да възприема носталгичните реклами като предизборна кампания на партията си. Чак да се зачуди човек защо няма реклами на Живков и Пенчо Кубадински, да речем. Много просто: те няма как да ни липсват, защото са си тук. Автор: Веселина Седларска

Вежди Рашидов пред „Труд”: Зад професионалните протестъри са “честните” каолинови олигарси

 – Г-н Рашидов, казахте на наследника си – служебния министър на културата Рашко Младенов, че най-хубавото нещо в управлението е надграждането. Какво от свършеното от вас на този пост бихте искали да бъде доразвито и утвърдено? – Естествено, че най-доброто, което може да се случи, е надграждането. Когато си предавахме поста, ние имахме приятелски разговор на четири очи, където ясно и точно си казахме, че всичко, което бъде направено и свършено, ще остане за българската държава и духовност. Нищо – нито той, нито аз – няма да отнесем по домовете си с колегата. За това, което е направено досега, много е говорено. Хората разбраха, че успяхме да ремонтираме десетина сцени, създаде се ново филмотечно кино, успяхме да ремонтираме десетина училища, археологията във всички тези години работеше усилено. Да, разбира се, че с един министър всичко не може да бъде свършено докрай и именно затова говорим за надграждането като важен етап от развитието. Разбира се, че предстои да се направят още много, много неща. Аз дълбоко се надявам, че тези близо три месеца ще бъдат успешни за министър Рашко Младенов. Защото за това време той може да реализира финала на ремонта на варненското училище по изкуствата, както и да стартира ремонтите на училището в Котел, тъй като и за двете училища имаме спечелени европроекти. Когато казах, че оставям министерството с пари, имах предвид, че по отношение на новия бюджет аз не си позволих да направя разпределението. Първо, от уважение към новия министър и второ – не би било честно да го направя, защото всеки министър има свой почерк на работа. Затова се надявам министър Младенов със своите сътрудници да разпределят средствата така, както подобава и така, както те смятат за разумно. А колкото до опасенията – аз нямам опасения, тъй като Рашко Младенов е известен и талантлив човек, балансиран и, надявам се, че като отговорен човек той ще има успех в служебното правителство. – Знаехте ли за проблемите на Националната библиотека? – За проблемите на Националната библиотека за първи път научихме в началото на миналия октомври. Тогава направих инспекция и с директорката се договорихме – дадохме аварийно средства, за да могат да бъдат запушени течовете, а след като зимата приключи и снеговете се стопят, да бъдат отпуснати още около 300 000 лв., за да бъде извършен основен ремонт на покрива и на част от фасадите. Средствата ще бъдат осигурени от бюджета на министерството, от перото за капиталови разходи. Искрено се радвам, че министър Младенов отговорно е поел този ангажимент към Националната библиотека. – Какъв смисъл влага Бойко Борисов в думите си “Времето на моята толерантност приключи” при представянето на предизборната програма на ГЕРБ? – Нека не забравяме, че вторият мандат на премиера Борисов беше коренно различен от първия. Основно ГЕРБ заложи на толерантно отношение и балансирано поведение, тъй като изборите наложиха коалиционно управление. През последните години ГЕРБ никога не е провеждала агресивна, популитска и нетолерантна кампания. Всички до един сме били лоялни към институциите и с уважение към всички, с които трябваше да осъществяваме програмата на управлението. Не би било честно да не видим направеното. И това е благодарение на факта, че когато ГЕРБ обещава, това не са само празни думи, а всяко обещание получаваше своята реализация. Затова по време на управлението на ГЕРБ се появи една добра приказка – че за всичко, което говорим като направено, ние можем да го посочим с пръст и въпреки всички трудности в България се направиха много, и то реални неща. А това е промяната, която много хора, изричайки думата, не завършват в какво се състои тя – промяната са новите жилища, новите пътища, новите музеи, новата икономика – всичко онова, което ще направи страната ни по-добра, по-красива и когато говорим за икономика – и по-развита. Защото ако в държавата няма пари, то няма как да се вдигне стандартът на населението. Колкото до толерантността – ще ви дам пример. За две години три пъти имах удоволствието едни хора да стоят под прозореца на министерството, скандирайки. Позволих си да ги снимам и се оказа, че това са едни и същи хора. Със скъпо платени плакати, с няколко познати, постоянно плюещи, отричащи всичко лица и дузина от така наречените добре платени протестъри. Разбира се, и с ясен адрес. Бих ги посъветвал да върнат Червената къща на Националната галерия, за да бъде отново превърната в къща музей на патриарха на българската скулптура Андрей Николов, който е дарил дома си и ателието си именно за това. Това би било много по-смислен жест. Но нека да бъдем търпеливи, тъй като времето е пред нас и ще имаме възможността да разкажем и други интересни неща. Тогава на хората ще им стане ясно защо съм в черния списък на един кръг от розовобузести хора. В името на хигиената и уважението към коалиционните ни партньори се налагаше да стискам зъби и да премълчавам много неща. Но за съжаление тези хора нямат спирачки на своята агресия. Това са безполезни, без биография хора, които носят разрушителна сила и с нищо не са допринесли за създаване и развитие в българската държава. Както премиерът Борисов, така и аз приключвам със своята толерантност. Защото раните, които оставят в мълчание, носят своите белези. Онова, което ме прави щастлив, е, че нито един голям и сериозен български творец не дойде под прозорците и не само това, а получих тяхната подкрепа, за което днес искам да им благодаря. Защото аз винаги съм имал уважение и обич към гилдията си, защото съм се чувствал винаги един от тях и ще продължавам да бъда един от тях. – Казвали сте, че имате едно лошо качество: “Не ставам за предател. Тръгнал съм с Бойко и няма да го предам.” При положение че излязохте от политиката, по какъв начин ще продължите да работите за ГЕРБ? – Това е част от моя характер. Нямам по природа навика да предавам добрите си приятели, защото приятелството е едно от най-ценните неща, които човек може да притежава. И не за друго, а защото в приятелството се инвестират много неща като обич, вяра, доверие и изпитания. Именно затова нямам навика да бъда конюнктурен и да нарушавам личния си обет за приятелството. А колкото до Бойко, освен че бяхме стари приятели и познати, то аз работих с един добър диалогичен премиер, или просто казано: с Борисов се работи много леко. Това, дали излизам от политиката, е въпрос на време. А и дори да не съм в активната политика, с каквото мога, ще помагам на ГЕРБ. – Не са ли твърде популистки обещанията, залегнали в предизборната програма на ГЕРБ – за 650 лв. минимална заплата и 1500 лв. средна. Както и за двойно увеличение на учителските заплати? – Ние години наред се наживяхме на популистки обещания и тези избори няма да минат без популизъм. Но когато по време на ГЕРБ дефицитът на България намалява, митниците работят все по-добре и когато България се отлепва от тежката финансова криза, изживяна не по нейна вина, то аз нямам съмнение, че това, което ГЕРБ е написала в своята програма, ще бъде реалност, пък и политиката на партия ГЕРБ винаги е била такава – каквото обещае, да бъде реализирано. А колкото до учителските заплати, това е съвсем разбираемо. Защото в България няма безработица, а има недостиг на квалифицирана работна ръка. Именно затова образованието трябва да бъде приоритет и обучението на всички граждани в България да бъде задължително, а не пожелателно. Така както е описано в Закона за образованието. – Ще успее ли ГЕРБ да върне политическото си лидерство? С кои партии е възможно да направите управленска коалиция, или и вие смятате, че е по-добре да има правителство на малцинството? – Нека не говорим за ГЕРБ като за нещо, което е в миналото. ГЕРБ продължава да бъде консолидирана, голяма, силна и водеща партия. Онова, което е прекрасно в ГЕРБ, е това, че все повече млади хора има в редиците й и това са хора, които имат образование, ценз, познание, хора, които винаги могат да поемат отговорности и да ги носят с чест. Такава партия има не минало, а бъдеще. Не е тайна, преди осем години, от малцинствата като че ли бях единствен до премиера Борисов, но днес, без Кърджали, всички общини на смесените райони имат кметове и областни управители на ГЕРБ. Всеки може сам да си отговори на въпроса – дали това не е партията, която за първи път е отворена към всички български граждани? Която си позволи да интегрира, обедини и консолидира цялото ни общество с цялото си многообразие. И това е хубаво. Това, че след 10 победи е загубена една битка – аз не знам защо обществото се тресе толкова за тази загуба. Или медийно се вживяхме прекалено много в пост, който носи единствено представителни функции и отговорност към външната политика на българската държава. Не виждам нищо лошо президентът да бъде от друга партия, защото това понякога може да се окаже много по-полезно и по-градивно, както ще се случи с партия ГЕРБ – да бъде по-точна, градивна и сплотена, каквато е и в момента. А колкото до правителствата – нека да минат изборите, тогава ще може да се говори по-реално и по-правилно за управлението. – Защо румънците водят по-успешна борба с корупцията? И в момента показват яростна съпротива и непримиримост. Това може ли да се случи у нас, особено след като заявихте, че сме народ, който сам си изгради платени протестъри и платено гражданско общество? – Голяма говорилня стана тази тема. Явно липсата на новини ни прави понякога по-истерични, отколкото хората, които създават събитията. Ако добре се вгледаме, в България реално се води борбата срещу корупцията. Само че за това трябва да имаме очи и уши. Защото нека да бъдем откровени – когато главният прокурор не обвинява някой, той самият става виновен за това. Но сме свидетели, че когато той активно започва да обвинява, си казваме – защо той точно сега обвинява? А какво да прави един главен прокурор? Така че трябва да спрем и да оставим институциите да си вършат спокойно работата. Аз лично смятам, че за първи път имаме активна и дейна прокуратура и главен прокурор, притежаващ професионализъм и характер. Именно затова трябва да бъде оставен на спокойствие да работи. Не е нужно, ако една държава като Румъния има своя форма, тя да бъде шаблон за нас. Всеки народ има своята специфика, нека не ставаме консуматори на имитацията. А колкото до “професионалните протестъри” и “гражданското общество”, то зад тях седят едни пари на едни много “честни” каолинови олигарси. Все пак някои от нас сме живели доста дълго на този свят и помним писателя Васил Цонев, който, обикаляйки София, имаше девиз: “Сефте се лъжем, да не си вярваме.” “И неуморно да се мърсим, другари!” Тези два негови девиза като че ли са много валидни за днес.   Нашият гост Вежди Рашидов е български скулптор и министър на културата в кабинета на двете правителства на ГЕРБ с премиер Бойко Борисов. Член-кореспондент на Българската академия на науките (БАН) от 2004 г. Има десетки изложби.

България, която изгубихме

 През 1989 г. индустриалните ни предприятия са били 2593 – т.е., 7,7 пъти повече от тези през 1939 г. – заети лица в 1989 г. – 1 580 000 души, т.е. 15,8 пъти повече от 1939 г. – общата промишлена продукция при индекс 100 за 1939 г., през 1989 г. е 103 пъти повече. – обем на износа през 1989 г. – 16,2 млрд. щ.д. – т.е. 83 пъти повече от 1939 г. – през 1939 г. изнесената промишлена продукция е била само 4,3 %, а суровините 95,7 %, почти изцяло от селското стопанство. През 1989 г. съотношението е обратно: суровини – 4%, промишлени изделия – 96%. – в 1989 г. общият износ на България е бил по-голям от износа на Гърция и Турция, взети заедно. Над 50 % от износа са изделия на машиностроенето и на електрониката. Не е вярно е твърдението, че сме изнасяли промишлени изделия само в източните страни. Ето истината за десетилетието 1981-1990 г. Общата оценка за равнището на индустрията ни към 1990 г. е дадена от ООН. В “Доклада за човешкото развитие – 1995 г.”, на стр. 228, от изследваните 174 страни за индустриални са приети 47 и България е в тази група. Днес картината е плачевна. За по-малко от 20 години индустриалното производство падна под 40 % от производството през 1989 г.! В известния си доклад господата д-р Ран и д-р Ът написаха: “От началото на 70-те години България направи огромни капитални инвестиции …, което доведе до създаване на вдъхващи уважение производствени мощности и изследователски и развойни звена в областта на микроелектрониката… Нашата преценка е, че между 70 и 80 на сто от основните фондове са на съвременно ниво… През последните години на електрониката и далекосъобщителната техника се падат над 20% от българската национална промишлена продукция. В този отрасъл работят приблизително 130 хиляди души, от които около 8 хиляди са висококвалифицирани инженери…” Въпреки тази висока оценка на г-дата Ран и Ът, днес всичко това е разрушено, мощностите, специалистите и работниците ги няма! Причините за тази всеобхватна разруха стават все по-ясни. Зад сините и червени мечти за промяна, зад политическите страсти вече се открояват интересите и целите на световните сили, техните методи и действия, използваните пропагандни и дезинформационни ходове. Целта им вече се вижда: да прекроят света в началните десетилетия на настоящия 21 век. Извършва се непознато в човешката история разделение на малцина свърхбогати и на огромна беднота, затъваща в мизерия, във физическо и морално израждане. Вече може да се съзре и мястото, което е определено на България в тази конструкция – да се превърне в държава от колониално-компрадорски тип. Технологията на разрухата е прецизна. Тя включва серия от стратегически удари: срив на пазарите; разпад на стопанското управление; унищожителни удари върху финансовата и банковата системи; разстройство на националната и на регионалните инфраструктури; тотално разрушаване на индустрията и селското стопанство; генерална разправа с българския индустриален интелект. Използва се виртуозна тактика: обществото ни се държи в непрекъснато политическо напрежение, ежедневно се раждат противопоставящи събития, младите се обливат наркотично с екшъни и телевизионни игри, обещаващи бързо забогатяване. Вече 20 години съзиданието е заменено с трошене. Организаторите на това национално цунами сами се уплашиха от ужасяващата гледка. Пръв Луканов изрече думите: „Сега главната опасност е носталгията по миналото”. Това узакони демагогията и фалшификацията и ги утвърди като стил. Резултатите са потресаващи. Катастрофално е намалението на населението ни. При първото преброяване през 1887 г. сме били 3,15 милиона; през 1946 г., след четири войни – 7 милиона, в 1990 г., след „фаталните” 45 години – 8,99 милиона.; в 2006 г. – 7,3 милиона души, а днес на практика сме под 7 млн. Намалението на нацията ни с 2 милиона души само за 25 години, е бедствие, по-голямо от националните катастрофи, сполетели България от Освобождението досега! Срината е подготовката на специалисти. От Освобождението до 1950 г. са придобили висше образование под 40 хиляди българи. През периода 1951-1990 г. завършилите ВУЗ са над 450 хиляди! Много от тях са вече пенсионери, младите са на работа в чужбина, малко останахав родината, повечето от тях не работят по специалността си. В началото на 1990 г. Луканов, Лилов и Младенов нарекоха икономиката ни „катастрофирала”, въпреки че Световната банка определи състоянието й като „криза”, която може да се преодолее. Те проведоха специален пленум за отговорността за “икономическата катастрофа”. Как ли биха нарекли днешното ни състояние? Утре „Тревожно” – това е слабо определение за бъдещето ни. Нито една обществена сила не е показала своето виждане за нашето “утре” и ясни пътища за неговото просветляване. Държавниците на други страни от бившата соцсистема правилно видяха новите световни процеси и предприеха действия съобразени и с тях, и с националните си интереси, и съхраниха индустрията си. Нашите политици не направиха това. Тръгнаха по мъглявини като “кръгли маси”, “демократичен социализъм”, властови пазарлъци и с това сложиха началото на срива ни. – фалшифицираха се основни данни: реалният ни валутен дълг, като се отчетат валутният резерв и външните ни вземания, беше под 5 млрд. щ.д., той бе обявен за 10,5 млрд. щ.д. Даже и при тази невярна цифра, той възлизаше на 227 % от годишния приход. При Унгария това съотношение беше 319 %, а при Полша – 484%. Въпреки по-доброто ни състояние правителството на Луканов обяви “мораториум” на плащанията по дълга – рядко явление в световната практика. – прие се най-дивата програма на приватизация, препоръчана от Ран и Ът. Те написаха: “Докато успешните приватизационни програми включваха не повече от две дузини пълни приватизации за един период от няколко години, България трябва да приватизира хиляди предприятия за кратък период от време, ако иска да промени към по-добро икономическия упадък, в който сега се намира… Това предизвикателство … е героично по своите размери и ако тази приватизация бъде осъществена, ще представлява без съмнение най-амбициозното начинание, което някоя страна е правила”; – не се привлякоха в приватизацията световни фирми, по чиито лицензи, комплектни доставки и постоянно сътрудничество изградихме стотици заводи. Вместо да се разрушават, много от тях би могло да им се предложат като смесена собственост, както направиха в Чехия, Словакия, Унгария и Полша. Например: – за електро- и мотокарното ни производство бяха закупени над 10 лицензи за елементи и възли от известни фирми като “Бош”, “Плеси”, “Перкинс”, “Линде”, “Варта”, “Шльойман”. До 1989 г. продадохме в десетки страни над 1,2 милиона електро- и мотокари, част от тях все още са в движение. Заводите ни бяха разрушени, в това време производители от Чехия усвоиха и ни продават тези елементи и възли като резервни части за нашите кари. – имахме над 30 завода и големи цехове за производство на инструменти и матрици. Прецизните машини в тях, работещи с точност до микрон и само в термоконстантни помещения, бяха над 200, може би колкото са в Швейцария, признат световен производител на инструменти. Една 20-килограмова сложна матрица струва колкото лек автомобил. С тях работеха майстори със забележителен опит. В София построихме първия малък инструментален завод със система “Кад–Кам” – директно управление на производствените машини от компютърните инженери, конструктори на инструментите. Когато го видя в действие, известният Максуел предложи да го закупи за крупна сума. Днес този завод е съборен и като сграда. Прецизни машини, струващи 500-800 хиляди щ.д., бяха продадени за по няколко хиляди, главно в Турция, някои даже се дадоха за скрап; – заводът за спиралошевни тръби край Септември, с чиято продукция бе изградена 70% от газовата мрежа на наша територия до 1990 г., бе разрушен до основи, защото технологията му била стара. Днес в Турция се построи завод със същата технология, а ние отпаднахме от списъка на производители на газови тръби. За сведение – два факта. От 13-те аварии с газови тръби у нас до 1990 г. всички са при вносните тръби и нито една от нашите; листовата стомана за тръбите се произвеждаше от “Кремиковци” по оригинална технология, създадена от научноизследователските институти на БАН и на завода; – завод “Ямболен” за полиестерна коприна край Ямбол бе изграден с доставка на технологии и оборудване от световноизвестната “Хьост”, Германия. Той снабдяваше с продукцията си наши заводи, правеше и директен експорт. Сега цеховете му са сринати; – в този списък мога да включа още стотици заводи. Сред тях: Стоманолеярен завод в гр. Раковски, един от най-модерните в Европа – с оборудване от Германия; заводът за фин трикотаж “Яница” в Елхово – с италиански и германски машини; заводът за пасмантерия в Болярово – с машини и модели от Белгия; заводът ветеран за металорежещи машини в София – с уникални цехове; заводът за кондензатори в Кюстендил – с машини от Япония; чугунолеярен завод в Орешака – с техника от Германия; заводът за автобуси “Чавдар” в Ботевград – с лиценз от “Кесборер – Сетра”, Германия, заводът за полупроводници в Ботевград – по лиценз на CSF, Франция; завод за електропреобразователни прибори, Горубляне, – с лицензи от Япония; завод за дизелови двигатели, Варна, – по лиценз на “Перкинс”, Англия. Тези и още много други ходове като “връщане на земята в реални граници”, раздаване на невъзвращаеми банкови кредити, продажба на индустриални мощности на безценица, дори за 1 лев, унищожиха индустрията ни. А сега накъде? Поради безхарактерност и чуждопоклонничество пропуснахме пътя на други страни от бившата соцсистема, саморазрушихме се и сега сме “под дъното”. Остават ни следните възможности: – да продължим по досегашния разрушителен път; – да си въобразим, че по чудо ще възкресим времето преди 1990 г. И в двата случая ще станем ликвидатори на третата българска държава, нещо, което ни се крои отвън. Единственото спасение е да осъзнаем, че пред нас е дълъг път на капиталистическо развитие и че единствено, което можем, и то трудно, е да търсим при него човешки форми на живот на българите. За съжаление, почти ежедневно ни затрупват примери, показващи, че днешните управляващи не са в състояние да постигнат и това. Бих им предложил няколко неща: – откажете се от сляпото чуждопоклонничество. Защитавайте нашите интереси, колкото и да е трудно това! – спрете незабавно ежедневните си препирни и смешни спорове. Те противопоставят нацията и ни водят към самоубийство! – разберете, че държавата е сложно нещо и крайностите са фатални! Тя затова съществува, за да бъде полезна на хората. Съгласието ви, че трябва колкото се може “по-малко държава”, е признание, че тя изобщо не ви е нужна. В човешката история има такива крайни и затова фатални примери. Един крал обяви: “Държавата, това съм аз” и следовникът му бе гилотиниран. Един строй обяви: “Аз съм всичко в държавата” и той рухна! Сегашната крайност – “по-малко държава” – е най-опасна – тя ще ликвидира не само себе си, но и народа! – осъзнайте, че държава без индустрия е само потребител на чужди стоки и това ще я доведе до гибел. Затова работете с всички сили за възраждане на наши производства. Създайте фондове, приемете насърчителни закони, помагайте на млади и инициативни производители. Преди години, при посещения в Турция и Гърция, се учудвах на индустриалната им изостаналост. Сега, особено Турция, ме учудва с мащабите на индустриалното си развитие. Тези страни намират пътища, дори гъвкаво се настаняват със своя индустрия и у нас. – трябва да ви е пределно ясно, че нищо няма да постигнем без индустриален интелект. За 20 години почти го пропиляхте, сгъстихте тягостно атмосферата около ВУЗ и БАН. Незабавно я разведрете и създайте условия за възраждане на висшето образование! – накрая няколко думи към новите индустриалци. Зная за трудностите, при които крепите производството си. За да ги преодолявате по-успешно, обединете се от общ идеал: да създавате нова индустриална България. Това налага да намерите точната пропорция между своите и националните интереси! Източник: www.novazora.ne 

Слабоумието не идва внезапно

 Останалите в старостта се превръщат в зли или наивни малоумници, които стават тежест за собствените си внуци и пораснали деца. Академик Бехтерев, посветил изследванията си на функциите на човешкия мозък отбелязва, че голямото щастие да умрат, съхранявайки разума си приживе, се дава само на 20% от хората. Останалите в старостта се превръщат в зли или наивни малоумници, които стават тежест за собствените си внуци и пораснали деца. 80% е значително повече от броя на тези, на които е съдено да развият рак, болестта на Паркинсон или чупливост на костите. За да влезете в бъдеще в щастливите 20% е важно да започнете още сега. С течение на годините, почти всички започват да стават мързеливи. Ние работим много в младостта си, за да почиваме на стари години. Обаче колкото повече се успокояваме и отпускаме, толкова по-голяма вреда си нанасяме. Нуждите ни се свеждат до баналните "вкусно ядене - достатъчно сън". Интелектуалната работа се свежда до решаването на кръстословици. Нараства нивото на претенциите и изискванията към живота и обкръжението, притиска ни тежестта на миналото. Раздразнителността и неразбирането на нещата води до отхвърляне на действителността. Страда паметта и способността да се мисли. Постепенно човек се откъсва от реалния свят, създавайки си свой, често жесток и враждебен, болезнен фантастичен свят. Деменцията никога не идва изведнъж. Тя прогресира през годините, набирайки все повече и повече власт над човека. Това, което сега са само предпоставки, в бъдещето могат да се превърнат в благодатна почва за деменцията. Тя заплашва най-вече тези, които са живели живота си без да променят навиците си. Такива качества като прекомерна принципност, упоритост и консерватизъм е много по-вероятно да доведат до деменция в старостта, отколкото гъвкавостта, способността бързо да се променят решенията, емоционалността. Ето някои косвени признаци, които показват, че е необходимо да направите ъпгрейд на мозъка си: Започвате болезнено да приемате критиката, докато вие самите твърде често критикувате другите. Не искате да учите нови неща. По-скоро ще се съгласите да ремонтирате стария мобилен телефон, отколкото да се заемете с инструкцията за новия модел. Често казвате: "Ех, преди..." - спомняте си и изпитвате носталгия по старите времена. Готови сте в унес да говорите за нещо, без да забелязвате скуката в очите на събеседника. Не е важно, че той сега ще заспи, важно е това, което казвате, което е интересно за вас ... Трудно ви е да се концентрирате когато започнете да четете сериозна или научна литература. Трудно разбирате и запомняте четеното. Можете днес да прочетете половин книга, а утре да забравите началото. Започвате да говорите по въпроси, които никога не сте познавали. Например за политика, икономика, поезия или фигурно пързаляне. При това ви се струва, че толкова добро владеете проблема, че можете още утре да започнете да управлявате държавата, да станете професионален литературен критик или спортен съдия. От два филма - произведение на култов режисьор и популярна киноновела/детектив - избирате втория. Защо да се напрягате? Въобще не рзбирате какво толкова интересно някои намират в тези култови режисьори. Смятате, че другите трябва да се адаптират към вас, а не обратното. Голяма част от живота ви е съпроводена с ритуали. Например, не можете да пиете сутрешното си кафе от някаква друга чашка, освен от любимата си, преди да нахраните котката и да прелистите сутрешния вестник. Отпадането на дори един-единствен елемент проваля целия ви ден. От време на време забелязвате, че тормозите околните с някои свои постъпки, правите го без злоба, а просто защото вярвате, че така е по-правилно. Трябва да ъпгрейдвате мозъка си! Забележете, че най-светлите хора, запазили разума си до преклонни години, като правило са хората на науката и изкуството. Те, поради спецификата на работата си, трябва да напрягат паметта си и да извършват всеки ден умствена работа. Те следят пулса на съвременния живот, проследяват модните тенденции и дори в някои неща ги изпреварват. Тази "производствена необходимост" е гаранция за щастливо разумно дълголетие. На всеки две или три години започвайте да учите нещо. Не е задължително да постъпвате в колеж и да получавате трето или дори четвърто образование. Можете да минете краткосрочен опреснителен курс или да усвоите една напълно нова професия. Можете да започнете да ядете тези храни, които по-рано не сте яли, да откривате нови вкусове. Обградете се с млади хора. От тях винаги можете да поемете разни полезни неща, които ще ви помогнат да сте съвременни. Играйте с децата, те могат да ви научи на много неща, за които вие даже не подозирате. Ако отдавна не сте научавали нищо ново, може би просто не сте търсили? Огледайте се наоколо, колко нови и интересни неща се случват там, където живеете. От време на време решавайте интелектуални задачи, правете всякакви видове тестове. Учете чужди езици, дори ако няма да ги ползвате. Необходимостта редовно да запомняте нови думи ще тренира паметта ви. Растете в дълбочина! Извадете старите книги и от време на време се припомняйте училищни и университетски програми. Спортувайте! Редовната физическа активност действително спасява от деменция. Често тренирайте паметта си, спомняйте си стихове, които някога сте знаели наизуст, танцови стъпки, програмите, които сте практикували в института, телефоните на стари приятели и много друго - всичко, което можете да си спомните. Разбийте навиците и ритуалите. Колкото повече следващият ден се различава от предишния, толкова по-малко вероятно е, че ще "се окопаете" и ще стигнете до деменция. Ходете на работа по различни улици, откажете се от навика да си поръчвате едни и същи ястия, занимавайте се с неща, с които никога преди не сте се занимавали. Дайте повече свобода на другите и правете колкото е възможно повече неща сами. Колкото по-спонтанно реагирате, толкова по-креативни ще сте и по-дълго ще съхраните ума и интелекта си! Източник: funnyreps.com Превод: NBOX.BG 

Осем души притежават колкото половината човечество

Осем души на планетата притежават толкова богатство, колкото е общата собственост на по-бедната половина от населението на света. Тази неприлична ситуация „изостря неравенството”, предупреждава британската неправителствена организация „Оксфам”. По традиция в навечерието на Световния икономически форум в Давос тя излезе с доклад. От „Оксфам” не пропускат да припомнят, че един на всеки 10 души в света живее с по-малко от 2 долара на ден. За целта британската организация призовава за реформа в икономиката, насочена към обикновения човек. 8 души в света разполагат с богатство колкото 3,6 млрд. от по-бедната половина от човечеството. Техните сметки възлизат на общо 426 млрд. долара. През 2016 г. от „Оксфам” изчислиха, че най-богатите 62-ма души в света разполагат със средства колкото половината от най-бедната част на световното население. Броят им обаче е намалял до осем, тъй като са тази година са достъпни повече данни. Докладът на „Оксфам” е на базата на данни от сп. „Форбс” и Годишния доклад за световното богатство. Проучването използва стойността на частните активи, основно в имоти и земи, минус дълговете, за да установи какво „притежава” всеки от тях. В сумата не влизат заплати и доходи. Осмината, чието богатство се равнява на това, което притежават половината от хората в света, са предимно американци. В групата има един мексиканец и един европеец. Мнозина от тях са заяв...

Този PS4 контролер за Resident Evil 7 е колкото гнусен, толкова и готин

На пазара има доста кустомизирани контролери, но малко са толкова гнусни, колкото този. Тематично посветен на предстоящия хорър Resident Evil 7, геймпадът за PS4 е дело на румънския ентусиаст Вулпе Андрей, който разпрати негови снимки на гейм медии. Както ще се убедите сами, доста усилия са положени, за да изглежда контролерът колкото се може по-зловещо. […] Източник Този PS4 контролер за Resident Evil 7 е колкото гнусен, толкова и готин

Кирил Домусчиев, председател на КРИБ: Сега обещават, а после ще търсят пари от бизнеса

 Президентът Румен Радев беше подведен за ветото върху Закона за концесиите – Г-н Домусчиев, излизате от заседание на управителния съвет на КРИБ. Какви са показателите на организацията? – Членовете одобриха отчета на КРИБ за 2016 г. и доклада за дейността, които показват, че организацията за последните две години не само е удвоила, а може би и утроила размерите си. Показва и едно много добро финансово състояние. – Как се чувства бизнесът в период на политическа нестабилност? – Членовете ни са притеснени. Това личи от разговорите, които водим с колеги, с браншови организации. Ясно е на всички, че в момента държавната администрация или не работи, или не го прави с високи темпове. Поискахме стабилност още в края на миналата година. Въпросът е, че политиците си търсят постоянно конфронтация и от това потърпевши са индустрията и обикновените българи. Тези избори ги плащаме ние, не само като пари, които ще отидат за реализирането им, но и заради това, че се спъва ръстът на икономиката. – Ще заработи ли тя на пълни обороти след април? – В момента тя върви по инерция. Смятам, че и в следващите месеци износът ще показва добри резултати. След срещата с министър-председателя Огнян Герджиков от КРИБ имаме уверение, че кабинетът ще направи всичко необходимо, за да не се пречи на икономиката, и аз нямам притеснения, че нещо кой знае какво ще се случи. Важно е какво ще стане след изборите. Защото част от посланията, които се отправят в момента към бизнеса, са тревожни. Големи шлемове в енергетиката, по-високи данъци, популистки изказвания на различни партии и обещания. Това, за да стане реалност, ще струва милиарди. Тези милиарди трябва да дойда отнякъде, защото ги няма. Практиката показва, че обикновено те идват от данъци, няма откъде другаде. Някои от тези партии бяха на власт и преди, но не видях да се справиха със сивия сектор на икономиката. Значи ще се търсят пак пари от данъци и такси, които ще са тежест за бизнеса. За кой бизнес – за светлия, защото сивият винаги е на сянка. Той не плаща. Така че това ще е тежест за фирмите, които произвеждат, изнасят, планират, да продължават с инвестициите. Нормално е те да са притеснени. – Светлият бизнес ще плати за популистките обещания, така ли? – Това е проблемът. Когато обещаваш мечти, хората няма как да ги забравят. За да ги изпълниш, трябва да вземеш от индустрията. Не искам да говоря лошо в предизборната обстановка срещу нито една партия, но няма как бизнесът да приеме за нормално стари схеми за кражба да бъдат предлагани наново, без никакви логични финансови аргументи. Няма как бизнесът да е щастлив от такива проекти, за провала на които и днес плащаме и ще продължаваме да плащаме с такси като “задължение към обществото”. – Стигаме до енергетика, ваша любима тема. – Тя е любима в кавички. Ако можехме да не говорим за нея, щеше да е най-добре. Енергетиката осигурява суровина за индустрията, а не краен продукт. Навсякъде по света електроенергията и природният газ са суровини и е много важно суровините да бъдат на стойности, близки до тези, които плащат наши конкуренти в Европа. Освен това сектор енергетика продължава да е нереформиран. Не спират кражбите и злоупотребите. – Кражбите ли са основните проблеми? – Кражби, некомпетентност, недалновидни политически решения. Има конкретни интереси, които стоят зад всички тези процеси. Парите са големи, с това и апетитът. Всичко това се отразява на сметките за ток и парно. Всеки един българин, плащайки сметките си, получава начисление за всичко, което е порочно и откраднато. Нямам нищо против държавната енергетика да печели, против съм непазарния принцип да се продава скъпа енергия на хора и бизнес, за да може вътре злоупотребите да си вървят. Ако този сектор не беше съсипван толкова години, а развиван, икономиката отдавна щеше да бележи двуцифрени ръстове. – Като говорите за политика и икономика, КРИБ реагира остро на ветото на президента Румен Радев върху Закона за концесиите. Защо?  – Президентът, според КРИБ, беше подведен от определени кръгове. Как може синдикална организация с има-няма 50 000 членове, някакви там политически партии, които не са били на власт и това им е един от големите проблеми, и разни зелени неправителствени организации да блокират този закон, без да се изслуша мнението на големите работодателски организации в страната. Ние загубихме 6-7 месеца в организиране на дискусии, конференции, кръгли маси, на които всички браншови организации, а при нас членуват сигурно 90% от големите браншови организации в България, дадоха своето мнение, техните бележки бяха отразени. Този закон мина сигурно през около 10 комисии в парламента, в които също имаше възможност всеки един да се изкаже, да си даде писмено становище и т.н. Някои от тези, които отидоха при президента да го съветват за ветото, аз не съм ги виждал на тези срещи и дискусии, организирани от нас. И накрая да се стигне до една стъпка, която е в ущърб на бизнеса, който иска да инвестира; в ущърб на всички общини, държавни институции, заинтересовани нещо да се строи, да се случва, да се прави, което няма как да стане в момента. Усещайки какво се готви, от КРИБ изпратихме и предварително писмо до президента с аргументация, че ветото ще бъде грешка. Защото новият Закон за концесиите на 80% имплементира пряко европейска директива 2014/23, която ние отдавна е трябвало да вкараме в нашите закони. Той премахва два закона, които не работят – стария Закон за концесиите и Закона за публично-частно партньорство (ПЧП). Ако не знаете, по последния закон, който явно е много полезен, модерен и некорупционен за държавата, има 0 сключени ПЧП. В България размерът на инвестициите намалява и вместо да се отпушат и да се пусне един съобразен със закона и европейските практики нов нормативен акт, те го спряха, хвърлиха го в кошчето. Колеги ме питат в прав текст: “Домусчиев, вие защо ни събирахте, защо ни губихте времето за всички тези дискусии”? А тук пък най-малкото става дума за корупция, защото по досега действащия закон примери за корупция колкото искате. Вижте какви договори са подписвани през годините или съответния министър, който ги е подписвал или кмет. Мога да ви дам много примери за грешни концесии. Четох наскоро, че сърбите пускат на концесия летището в Белград. Само че, като им гледам параметрите, те сега ще ни изпреварят. Тези концесионери, които ще участват, няма да дойдат при нас, защото има лимитиращо условие 450 км да не участват в други концесии. И инвеститорите ще си изберат Сърбия, а летищата са сходни. И каква е равносметката – сърбите ще вкарат няколкостотин милиона евро в бюджета си, ще си решат някакъв голям финансов проблем, а при нас имам чувството, че концесията ще пропадне и нашето летище ще си остане на същото положение, докато съседите ни изпреварват. Трябва развитие, което може да се постигне с едно публично-частно партньорство на база на този закон: дали ще е тунел под Шипка, строителство на магистрала, скоростен път, някаква жп линия, социални домове, затвори, болници и т.н. обекти, за които няма откъде да се осигури ресурс. – Търсят опорна точка в сектор, в който синхронът между бизнес и държава съществува. Може ли да се каже, че това е стимулиране на българското производство? – За едно такова разбирателство трябва дългосрочна стратегия, която да се спазва. Последователност в политиките, независимо кой е на власт, не се получава. На бизнеса не му трябват някакви кой знае какви стимули, а стабилност, предсказуемост и колкото се може по-малко намеса на държавата. По-малка административна тежест – тези постоянно растящи такси трябва да бъдат намалени. Това е. – Тук баланс няма, няма и такъв във вечната битка инвестиции – природа. Защо се получава този остър сблъсък на добри намерения за развитие на икономиката и екологични организации, които ги оспорват и спират още в зародиш? – Тук има тежки злоупотреби, облечени в т.нар. зелен рекет, който става все по-силен. Всички инвеститори в България – и наши, и чужди, се сблъскват с него, който в над 90% от случаите е необоснован. Факт е, че не можем да развиваме туризма си, и това не е случайно. Факт е, че много от тези организации са платени от швейцарски, австрийски и прочее фондове. Много от тези организации са платени от чужди държави. Те разчитат да получат средства по линия на този рекет. Защото за всеки един инфраструктурен, промишлен или жилищен проект винаги може да се намери консенсус за това и двете страни да живеят съвместно с природата. Така както е в Австрия, Швейцария, Франция, а там зелените организации също са силни. Нещата са много по-прагматични и се намират решения. При нас това не може да стане, защото явно и манталитетът, и интелектът, а и интересите са различни. Проблемът е, че политиците са в много случаи слаби и безхарактерни и е достатъчно да излязат 20 човека с тенджери и лъжици на Орлов мост и са готови да поддадат. – Отново сменям посоката на разговора. Работодателските организации, в това число и КРИБ, не от вчера предупреждават за това, че дисбалансът на пазара на труда е огромна спънка за икономиката. Тук кои са правилните стъпки? – От няколко месеца, ако не и година, твърдя, че в България безработица няма. Дори и тези, които живееха на социални помощи или нямат желание да работят, намаляват. Това е проблем, който е трупал негативи повече от 20 години. Просто образователната ни система беше разбита тотално, тръгна по съвсем грешен път и в един момент България от страната с много сериозни позиции на всички нива на световната образователна карта се оказа с тежки проблеми, които се чудим как да наваксаме. Колкото и бързо да го направим и бизнесът, и министерството, и университетите, за това трябва години. Знаете инженер, биолог, химик и прочее не се създава просто така. Няма кадри и ние трябва отнякъде да ги вземем. Затова, както правят много западноевропейски държави, работодателите настояваме да се дават колкото е възможно повече сини карти. Второто нещо – за да върнем български специалисти, трябва да се смени структурата на българската икономика, имаме прекалено много предприятия с продукти с ниска добавена стойност, които не могат да си позволят да плащат за добри специалисти, които навън вземат в пъти. Нашата производителност на труда е много ниска. Трябва всяко едно предприятие да успее да излезе на пазар и да предлага продукт с висока добавена стойност, да произвежда продукт със средновисока за Европа производителност. Тогава може би ще си върнем поне част от тези кадри. Но без внос на кадри от чужбина, така както правят Германия и Франция,например, няма да стане. Ние няма как да спрем това текучество на работна ръка към по-силни икономики. Не може тук да обучаваме само адвокати и счетоводители, защото някой все пак трябва да работи в заводите. Задължително трябва да започнем да внасяме специалисти. Говоря за IT експерти, биолози, химици. Всичко е скачено. Ако искаме да поддържаме тези ръстове, ако искаме да таргитираме 1500-2000 лева средна работна заплата, това може да стане само чрез индустрията. – Като изпълнителен директор на групата “Хювефарма” преди дни обявихте, че компанията ще инвестира 150 млн. евро в строеж на нов ветеринарен завод в Пещера, непосредствено до сегашната площадка на “Биовет”. Кога ще заработят новите мощности? – Това не е нова идея. Може би ако сега трябваше да стартираме с тази идея, нямаше да тръгнем да го правим, по-скоро щяхме да се опитаме да купим подобен завод в Китай, Америка и сигурно щеше да ни излезе и по-евтино. Въпросът е, че това е решение, което ние взехме преди 3-4 години, тъй като процесът е доста дълъг. Трябваше да осигурим терени, да решим въпроси с промяна на статута на земята и прочее задължителни процедури, които отнемат много време и усилия. Сега чакаме ОВОС и разрешение за строителство. Този завод ще го направим, независимо че ще имаме много спънки, но се надяваме, че ще успеем да го пуснем в рамките на края на следващата година да работи на 100%. Трябва да се знае, че продаваме продукти в над 100 държави в света, но плащаме данъци в България и печалбата се консолидира в България. Нашият гост Кирил Домусчиев е председател на Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България (КРИБ), която е най-голямата организация на бизнеса в България. Той е управител на “Хювефарма” ЕООД; главен акционер и председател на надзорния съвет в “Параходство Български морски флот” АД; съосновател и съдружник в “Адванс Пропъртис” ООД; председател на Борда на директорите в Huvepharma N.V., Белгия; член на Борда на директорите в Huvepharma Inc., САЩ, в Huvepharma Holdings B.V. и в Huvepharma International B.V.; председател на надзорния съвет в “Биовет” АД.

1917 година – ненаучените уроци

 Както брюкселските десни, така и брюкселските леви угаждат на големия капитал Тези дни се навършват сто години от избухването на Февруарската революция в Русия. Малко след нея идва и Октомврийската революция, която кардинално променя не само руската, а и световната история. Какво е общото между тези събития отпреди един век и днешното време? И тогава, и сега светът се намира на кръстопът. Тогава, през 1917 г. бушува Първата световна война, първата масова касапница в историята, която ще срине няколко могъщи империи и ще начертае съвсем различно от познатото устройство на света. Днес е видно, че няма как да живеем постарому. Либералният консенсус, който владееше умовете и диктуваше политиките в развития свят през последните няколко десетилетия, е мъртъв. В него се е вкопчил единствено олигархичният елит, докато нормалните хора изпадат във все по-силна ярост, когато чуят да им се говори за либерализъм, пазар, политически консенсус. И тази реакция е напълно естествена, защото  статуквото, което трябваше да направи всички ни богати и щастливи, всъщност облагодетелстваше основно транснационалния елит. Убеден съм, че съпротивата срещу този елит ще става все по-силна. Тя ще носи различни политически и идеологически форми. Някъде ще доминират националисти като Марин Льо Пен, другаде – левичари като Пабло Иглесиас, дори традиционни леви партии като британските лейбъристи ще се опитват да се променят, водени от лидери като Джереми Корбин. И на други континенти има съпротива срещу либералния ред, като например различните леви радикални движения в Латинска Америка. А колкото повече глобалният елит се прави, че не вижда тези възмутени хора, колкото повече игнорира мнението им, толкова повече ще страда впоследствие. Понякога си мисля, че членовете на елита са оперирани не само от срам, но и от чувство за самосъхранение. Вижте какво се случва около СЕТА – споразумението, което е в услуга единствено на транснационалния капитал. Стотици хиляди хора на най-различни места по света протестираха срещу него, но сякаш напук няколкостотин еврочиновници го разписаха. И дори един особено високопоставен евродесен партиец – Антонио Лопес, си позволи да се кара на Корнелия Нинова заради отрицателното й становище за СЕТА и да съветва българите как да гласуват. Сега някой ще каже – ама той, Волгин, понеже е ляв, затова критикува десния Лопес. Проблемът обаче е, че такова нахално поведение, продиктувано от желанието да се угоди на големия капитал, е характерно както за брюкселските десни, така и за брюкселските леви. Брюкселският народ, по сполучливото определение на Вацлав Клаус, е само най-видимата част на този международен елит, в който влизат политици, банкери, бизнесмени от всички континенти и който отдавна няма нищо общо с обикновените хора. Колкото повече се увеличава пропастта между елита и нормалното население, толкова повече нараства вероятността от социален взрив. Ако се върнем пак към времената на Руската империя, ще видим, че и там е имало прозорливи хора, които са предупреждавали, че ако властите не предприемат кардинални реформи, ако продължат да не чуват справедливите искания на хората, ще има революция. Властта не чува тези предупреждения, затова се стига и до февруари, и до октомври 1917 г. , когато болшевиките на Ленин взимат властта и още по-важно – успяват да я задържат, защото програмата им отговаря на стремежите на повечето руснаци. Колкото повече днешните властници – официални и задкулисни, игнорират протестите на хората, толкова по-горчиво впоследствие ще бъде неминуемото им разочарование. (Със съкращения от a-specto)

В Европа левите изоставиха работническата класа и към нея се обърнаха националистите

  Ефективността на „цветните революции” намалява. Мнозинството гледа на „соросоидите” по-негативно, отколкото на „комунистите“. Няма партии, в които да си признават и да се гордеят, че са соросоиди     В момента няма лява програма, за която някой да е готов да даде живота си. Поради това хората, страдащи от социалното неравенство, са готови да се жертват за средновековни идеологии Проф., д.ф.н., Васил Проданов, философ Визитка: Проф. д.ф.н. Васил Проданов е преподавател в УНСС . Главен секретар на Българското философско дружество (1978 –1989 ). Директор на Института за философски науки (1988 –1992 ) и на Института за философски изследвания към БАН  (1995 –2010  г.). Автор на повече от 20  книги - Проф. Проданов, зачестиха заплахите, че след парламентарните избори в България щяло има протести като в Румъния, ако БСП  спечели вота. Авторите на тези „прогнози” са от различни среди – политици, бизнесмени. Вие очаквате ли разиграването на този вариант и за какво ви говорят тези вещания?  - Факт е, че недовоството и противопоставянето на различни социални групи, политическата екстремизация и радикалното поведение се засилват в повечето страни в света. Говори се за нарастваща политическа поляризация на обществата, която се случва не само в България, а и в глобален план. В американски вестник прочетох наскоро, че една американка се развела със съпруга си след 22 -годишен брак, защото той гласувал за Тръмп. Сетих се какво се случваше в България след 10  ноември 1989  година – братя си разваляха отношенията, семейства се караха… Разбира се, социално-икономическата ситуация бе коренно различна, но същото противопоставяне и разделение наблюдаваме сега в глобален план.  Изследвания в САЩ  (Pew Research Center) показват, че твърдите привърженици на демократите и на републиканците повече се ненавиждат един друг, отколкото мразят Русия. По около 80  на сто от двете страни се страхуват един от друг. Ще спомена и следния парадокс: по времето на първия черен президент в историята на САЩ  Барак Обама расовите дистанции там са нараснали и са се върнали към стойностите от 50 -те години на ХХ  век, когато те са крайно изострени и не случайно са сюжет на множество филми.  - Какво е вашето обяснение за тези факти?  - Ускореното нарастване на неравенството навсякъде приема и етнически, и расови измерения. В САЩ  едно средно бяло домакинство има 13  пъти по-голямо благосъстояние, отколкото едно черно семейство. Но и в България днес етническите дистанции между българи и цигани са много по-високи отколкото по времето на социализма. Трендът на неравенството, гнева и недоволството го има и у нас. Спомнете си как ГЕРБ  си тръгнаха от властта през 2013 -а – с протести, самоизгаряния. Отидоха се, но не и недоволството. В мандата на коалицията между БСП  и ДПС  започнаха протести, но и антипротести. През втория мандат на ГЕРБ  масови протести нямаше, но обърнете внимание: почти нямаше ден без локален протест, който в определена ситуация, и разбира се, с външна помощ би могъл да се разрасне. В България има гигантско количество хора, които са уплашени, недоволни и нямат доверие на институциите.  Преди време се шокирах от данни, че 450  000  българи са сменили личния си лекар. Да предположим, че част от тях са го направили, защото са сменили местожителството си. А това е професия, в която доверието има основополагащо значение. Но пак остава голямо количество хора, които не се доверяват на лекаря си. Медиите ни засипват със случаи на побои над лекари и учители – двете професии, които в историята ни са се ползвали с най-голямо доверие. Какво да кажем тогава за политиците – неслучайно за всички водещи политици у нас през последните години недоверието е по-малко от доверието. А към една голяма част от тях има омраза. Хейтърството не е само интернет феномен, то е реалност на масовата психика. - Хората сякаш взеха в свои ръце и правосъдието. Медиите огласяват част от случаите на саморазправи по пътищата, но агресията се проявява всекидневно.  - Да, и всичко това означава, че българинът няма доверие на никого за нищо. Тоест, имаме едно в нарастваща степен уплашено и недоволно общество, в което внушителен брой хора, независимо от социалния си статус, се чувстват губещи. Не е задължително да си просяк, за да имаш подобно усещане.  - Моят първи въпрос бе всъщност дали очаквате „цветна революция”, ако лявото в България победи на предстоящите парламентарни избори? - Трудно ми е да кажа на този етап. Ако под „цветна революция“ разбираме протести на хора, чиито основни ядра са свързани с така нар. соросоиди, платени и организирани от външни сили, то върховият етап на „цветните революции” беше преди 4 –5  години. Последният им успех бе през 2013 -а в Украйна. По различни причини тяхната ефективност намалява. В момента масовото съзнание гледа на „соросоидите” по-негативно, отколкото на „комунистите“. Във всеки случай има куп комунистически партии, в които не се страхуват да се наричат комунисти. Но партии, в които да си признават и да се гордеят, че са соросоиди не знам. Натам върви и отношението към либералите, които бързо се пребоядисват в консерватори. Даже десните в България взеха да избягват да се наричат „космополити” и вече ни обясняват какви родолюбци и грижовници са за националните интереси. Най-често споменаваните думи на предстоящите избори ще бъдат „българи” и „България”. Всички вече са за България. Това е трендът.  - При този тренд един опит за „цветна революция” от страна на „соросоидите” вероятно би се натъкнал на сериозна съпротива? - Още при Орешарски се очерта тренда на протести и контрапротести, което наблюдаваме и в САЩ  след избора на Тръмп. Новото и в двата случая е, че дори моралната претенция „народът иска да ви махне” вече не работи. Не може да има масови протести във фрагментаризирано и полязирирано общество.  Не по-малко важно е какво става с външните спонсори на протестите. В етапа на възход така наречения неолиберален капитализъм от 70 -те и 80 -те години насам бе извършена раздикална подмяна на съдържанието на това, което се наричаше преди това гражданско общество като то бе стеснено до неправителствени организации, обявени за върха на „демокрацията“, а всъщност в голямата си част превърнали се в инструмент на глобализма, на американските опити за глобална хегемония и корпоративни интереси. И няма как – парите за функционирането им идват или от корпорации и олигарси, или от определени правителства, които чрез тях прокарват съответни интереси.  Затова и голямата част от тях са либерално и неолиберално ориентирани, свързани са с дясното в икономическия смисъл на думата, поддръжници са на глобализирания пазар. В началото на 90 -те, когато започна предизборната кампания на Бил Клинтън, попаднах в мозъчния тръст на Демократическата партия, който пишеше програмата на Клинтън. В разговор с директора на този мозъчен тръст (Progressive Policy Institute) проф. Уил Маршъл, той каза: „Ние, левите мозъчни тръстове получаваме десет пъти по-малко пари от корпорациите от десните.” Да уточня, че Демократическата партия в САЩ  се идентифицира с лявото, което там има много значения, бивайки доста различно от това, което се разбира под ляво в Европа или у нас.  Споменавам случая, за да почертая, че за да има „цветна революция” трябва да има или външна сили, или корпорации. В момента тези сили вече не са това, което бях преди няколко години. В САЩ  се води битка срещу Сорос. Накратко: не изключвам протести, но ще има и контрапротести. Това е част от процеса на поляризация на обществото.  - И на неговата радикализация едновременно.  - Права сте — и на неговата радикализация. По-рано левите у нас имаха чувство за вина и им вменяваха чувство за вина за изминалите 45  години до 1989  г. Сега е обратното: така нар. „демократи“ от 90 -те имат чувство за вина и съвсем по законите на психоанализата се мъчат да се освободят от нея като я идентифицират с някой друг, който е виновен за последвалата катастрофа след песните „Времето е наше“ и крясъците „демокрация“. Затова и сме свидетели на такива психопатологични прояви на пещерен антикомунизъм, при който ни обясняват как сме щели да станем Швейцария на Балканите, но лошите „комунисти“ и „ченгета“ им били попречили.  - Използвате понятието „постнеолиберални леви партии”. Като наблюдавате последните решения на БСП , смятате ли, че тя може да се превърне в такава партия? БСП  също имаше своите грехове по време на прехода.  - Голям проблем на левицата навсякъде е, че тя загуби своята предходна социална база, чрез която се идентифицираше преди това – индустриалната работническа класа. Поради това и придоби популярност нов основен критерий за разграничение на ляво и дясно – отношението към различните видове равенство. Най-добрият теоретик на лявото и дясното, италианецът Норберто Бобио изтъква, че това е основен критерий. Колкото повече равенство има в програмите и политиките на една партия, толкова по-лява е тя.  Проблемът с левите партии в Европа и света е, че последните 30  години бяха време, в което неравенството навсякъде растеше и това бе удар по тях, че не могат да реализират своите политики, което доведе и до кризата им. Вземете ситуацията у нас. През целия период след 1989  г., включително и при управлението на БСП , неравенството в България расте. Ние сме страната с едно от най-големите неравенства в Европейския съюз. През 1988 -а, година преди разпада на държавния социализъм Индексът на Джини, чрез който се измерва неравенството между най-богатите и най-бедните, за нашата страна е 21 ,7 , което означава, че ние сме едно общество с високо социално равенство. След това с крясъци „демокрация“ и клетви в „европейските ценности“ започнахме да правим капитализъм, с което неравенството започна да расте, независимо дали ни управляват самоназоваващи се „леви“ или самоназоваващи се „десни“ партии.  През 2006  г. преди влизането ни в ЕС  индексът на Джини вече е скочил на 35 ,1 . А през 2015  г. след осем години консумация на „европейски ценности” той е станал 37  – Европейският съюз и в неговите политики, в които се кълнат всички политици у нас са ни направили по-неравно общества – едно от трите най-неравни в Европейския съюз. Въпреки европейските политически локуми за „солидарност“ това означава, че днес сме по-малко солидарни отколкото през 2006  г., да не говорим за 1988  г.  Затова и виждаме парадокса, че се появяват консервативни партии, които се опитват да решат проблемите там, където левите в социалдемократическата им версия са се провалили. В Полша левите партии останаха извън парламента, управляващите консерватори са яростни антикомунисти, но се мъчат да ограничат изтичането на ресурси, да стимулират раждаемостта, да създават програми за завръщане на емигриралите от страната.  - Гласуването на СЕТА  тест ли е за лявото според вас? Корнелия Нинова заклейми като предатели българските евродепутати, гласували търговското споразумение с Канада и влезе в остър конфликт с лидера на ЕНП .  - Гласуването на СЕТА  е тест за процесите в лявото изобщо в Европа. Това ляво от времето на „третия път“ във Великобритания и „новия център“ в Германия подкрепи свободния и глобализиран пазар стана част от неолибералното статукво и идеология, според които от свободния пазар печелят всички. България влезе в света на капитализма именно в епохата на това неоглобализирано ляво.  Оказа се обаче, че свободният пазар разделя в огромни размери общества и региони на печеливши и губещи, преразпределяйки ресурси към 1 % най-богати, довеждайки до ситуация, при която 8  души имат толкова богатство колкото половината население на света.  Огромните неравенства и противоречия доведоха до Брекзит, до идването на Тръмп, тенденциите на протекционизъм, провала на ТПП  и ТТИП . При това положение левите, както и преди Първата световна война все повече ще се разделят на интернационалисти или глобалисти, които търсят реализацията му в глобален план, и на такива, които предлагат политики за защита от този пазар и реализацията му в национален, а евентуално в ЕС  – в европейски план. Това разделение виждаме например при Корбин и лейбъристите при гласуването за Брекзита. То се видя сега и при СЕТА . Очевидно е, че това споразумение ни предлага един още по-голям пазар, от който губещите ще се увеличават. През 2020  г. и без него индексът на Джини в България сигурно ще е вече 40 , ако не се промени ЕС . Затова и противопоставящите се на този неолиберализъм леви и десни партии са против, но системното неолиберално ляво на ПЕС  е „за“, поради което СЕТА  мина в Европейския парламент с подкрепата и на европейските социалисти, но в България левите в лицето на БСП  и АБВ  бяха против него. Станишев игра и с едните, и с другите. Хем гласува за СЕТА , хем след това обяви, че е сбъркал. Този тип противоречия тепърва ще тресат европейските леви партии, тъй като предстои ратифицирането на това споразумение в парламентите. Следващият етап у нас ще бъде, когато българският парламент ще трябва да утвърди СЕТА  – ако левите и патриотите са против, съмнявам се, че споразумението би могло да мине. Битката ще се изостря, по медиите ще шестват представители на соросоидни НПО- та, които ще говорят какво щастие за България е СЕТА , но реакцията „против” ще бъде не по-малко силна. - Една от основните причини за промените в света, включително в САЩ , е увеличаващото се социално неравенство. В същото време партиите, които имат в своите програми идеите за социално равенство и справедливост, тоест левите, не печелят повече гласове. Печелят националистическите формации. Това не е ли парадокс? Как си го обяснявате? - Една от причините е в дългосрочните програми на партиите. Някога комунистическите партии говореха за това, че историята ни води закономерно към едно по-добро бъдеще и това е неизбежен исторически процес. Затова и имаше хора, които бяха готови да дадат живота си в името на бъдещето. С перестройката това „светло бъдеще“ умря или временно се трансформира в очакванията за „светлото бъдеще“, маскирано като „демокрацията“, но в момента и либералната демокрация е на смъртен одър. Така е навсякъде по света, поради което тези, които не харесват настоящето днес умират не в името на бъдещето, а в името например на Аллах и девиците, които ще им предостави след смъртта. В момента в света няма лява програма, която да ни обяснява, че историята върви към едно по-висше състояние, за която някой да е готов да даде живота си. И тъй като ги няма, хората са готови да се жертват за средновековни идеологии. Липсва програма, която да им чертае бъдещето, а не просто да раздава обещания.  Друга причина е тази, която споменах: левицата се отказа от своята социална база. Пак ще ви дам пример с мозъчния тръст на Демократическата партия, където във времената, за които споменах, срещнах бъдещия американски министър проф. Робърт Райх, един от авторите на програмата на Бил Клинтън, която прие глобализма и неолиберализма, защото сме били навлизали в нов свят, където вместо традиционната работническа класа има knowledge workers (работници на знанието, интелектуални работници). Мина четвърт век от тогава, който преобърна на 180  градуса и Робърт Райх. След победата на Тръмп точно този човек, проф. Райх, написа, че Демократическата партия има шанс, ако си върне загубената социална база — работническата класа, която била присвоена от Тръмп.  - Вие как си обяснявате тази драстична промяна? - Същата тенденция имаме в Европа. Левите изоставиха работническата класа като социална база и към нея се обърнаха десните и националистически партии. На президентските избори в Австрия десният кандидат Норберт Хофер взе 85 % от гласовете на работническата класа. 45 % от поддръжниците на „Алтернатива за Германия” са именно на представители на работническата класа. Същото е и във Франция, където най-голямата работническа партия днес е Националният фронт на Марин льо Пен. Някога и БСП  бе по програма „работническа партия“, а по сегашната си програма е „лява народна партия“. Но „народни партии“ са и ГЕРБ , и ДСБ , и останалите десни партии. Презумпцията е, че всички са „гласът на народа“, но изобщо се пренебрегва фактът, че народът е разделен на противоположни групи, при които едни печеля, други губят, затова е и така поляризиран.  За изминалите 27  години класовото неравенство и разминаване в интересите на различните социални групи у нас са станали огромни, а партиите говорят изобщо, че са на „народа“ И понеже политиките и на левите, и десните „народни“ партии в Европа и света през това време водеха до нарастващо неравенство, т.е. на разделение на печеливши и губещи, се появиха антисистемни десни партии и политици, издигнали лозунги, с които печелят гласовете на губещите, независимо дали това са тези, които искаха Брекзит, Тръмп или възхождящите националистко-популистки сили в Европа Левите работят за „народа“ в една световна и локална реалност, в която става точно обратното – всички механизми водят с гигантската скорост до разделението на народа, до разделението на света.  Забележете – през 2014  г. 85  души в света са богати, колкото половината от човечеството, през 2015  г. са останали 62 , през 2016  г. вече са само 8 . Догодина сигурно един или двама души ще бъдат тези, които имат колкото половината от човечеството. Представяте ли си какви страшни противоречия и конфликти носи това? „Всичко се тресе, всичко се разпада“, озаглави една своя статия знаменитият американски теоретик Имануил Уолърстейн. Точно това ще наблюдаваме през следващите години. - В програмата си БСП  набляга на „българското” и т.н. Смятате ли, че БСП  се адаптира към новите процеси в света?  - България е в такава ситуация, че ако няма промени в европейски план, левите партии няма да могат да коригират много своята политика при сегашната система. Виждате какво става с левите от двете ни страни – в Румъния не спират протестите срещу тях, в Гърция – хвърлят запалителни бомби срещу централата на „Сириза”. Ние сме в рамките на четирите свободи на ЕС  – на стоки, финанси, услуги и хора. В този свободен пазар от нас доминиращо изтичат ресурси, а не влизат. Наскоро ректорът на Медицинския университет каза, че 80 % от студентите там са с нагласата да емигрират. Ние на практика храним цяла Европа с наш човешки капитал, а дистанцията между нас и Германия например нараства. Също толкова недоволни като нас са в Италия и Франция. И левите се лутат в цялата тази ситуация на свободен пазар. Разделят се на интернационални и глобалистки леви, от една страна, и на национално и патриотично леви, от друга страна. У нас досега доминираха интернационално и глобалистките леви, поради което и неравенството ни поставя на едно от първите места в Европа, докато например в Словакия имаме едно силно националистки ляво, начело с Робърт Фицо, поради което  и тя е сред страните с най-ниско неравенство в Европа. Германия, за разлика от други страни, е най-печеливша от европейския свободен пазар и от еврото, но и там се увеличава неравенството между отделни социални групи и между региони.  Според статистиката на Евростат най-бедният регион в ЕС  е Северозападна България, а най-богатият – Централен Лондон. В същия този Лондон обаче една трета от населението е под жизнения минимум. Нараства неравенството между Видин и Лондон, но нараства неравенството и вътре в Лондон. В тази ситуация и богатите държави също искат да се затварят. Каквото отмъкнали, отмъкнали от нас. В Малта за първи път Ангела Меркел говори не за Европа на две скорости, а за Европа на много скорости. С еврофондовете досега замазвахме нещата, че нещо се връща от огромните ресурси, които изтичат. Но след 2020  г., когато спрат еврофондовете, ние тръгваме на различни скорости.  Проблемът се изостря. Това е проблем на глобалния капитализъм, който навсякъде увеличава неравенството. Започнат ли европейските страни да се самозатварят, тук оставаме възрастно население с по-ниско образование, с разграбени ресурси. В такива страни недоволството не се решава с либерална демокрация. Историята го е показала вече. Не случайно либералната демокрация е на смъртен одър. Фукуяма, който през 1989  г. обяви „края на историята“, даде интервю пред „Шпигел” (2012  г.), в което говори, че Обама служи на 1 % най-богати, а Републиканската партия „обслужва олигархията“, вайка се за нарастващото неравенството и деиндустриализацията на Америка, и забележете заглавието на интервюто: „Къде са левите да вдигнат въстание?” В България един вестник го преведе, но се уплаши от оригиналното заглавие и  цензурира „Шпигел” и Фукуяма.  - Смятате ли, че БСП  ще намери куража да каже цялата истина за прехода, в който също участваше? - Левите все още не смеят дори да приемат езика дори на ляволибералните, на стресираните от ставащото на Запад политици и автори като Фукуяма. Дори Обама в своя реч говори за „класовото разделение в Америка“, докато системните леви политици у нас не смеят да използват думата „класа”, защото се страхуват противниците им да не ревнат срещу тях, че са „комунисти“.  Интервюто е на журналистката Таня Джоева от сайта „Епицентър” (със съкращения, заглавието и подзаглавията са на ЗЕМЯ )

КАК МАЛКАТА РАЯ СТАНА ПРОСТИТУТКА! Тъжната изповед на едно момиче от дома за сираци!

 Геноцид цари в училищата за умствено изостанали българчета, които за разлика от връстницитеси имат нелеката съдба да обитават порутени и студени сгради, да ядат това, което лелките преценят за нужно, а често и да спит в мръсни неизгладени чаршафи. Грозната картинка в тези учебни заведения стократно е подлежала на коментар в медиите, но съдбата на обитателите им трогва населението единствено по Коледа или Великден, и то при едно условие – ако има акция за набиране на средства по телевизията. Колкото и невероятно да звучи, около 90 % от хлапетата в така наречените помощни училища са с диагноза лека умствена изостаналост. 50 % от учениците са от ромски произход, а 80 % са рожби на социално слаби. В интернати и полуинтернати, пръснати на територията на цялата страна обаче цари тотален хаос. Малките възпитаници редовно не си дояждат, а големите каки и батковци прескачат оградите за да крадат и проституират. Впоследствие най-стария занаят им се услажда до такава степен, че решават да го превърнат в усърдно практикувана професия. Такава е съдбата на Рая, която израства в столичен дом. И макар, че е навършила пълнолетие, тя продължава да спи в сградата, защото няма къде да отиде. Напуска я рано сутрин и започва да обикаля кафетата, където я познават. Черпят я с кафе, чай, кола или с цигари. Рая обожава да пуши. Дими като комин още от 9-годишна. Пари за цигари си набавя сама, предлагайки тялото си на местните пияници от кв. Подуяне. Мераклии сред тях никога не са липсвали. Лев, два или цял петак- на който колкото му се откъсне от сърцето – толкова взема и момичето. Тарифата се покачвала с годините, защото почвала да разбира от живота. В един момент Рая заживяла с 45-годишния Митко. Той я въвел в тънкостите на живота. Освен това нямал против да я дели с приятели, които му идвали на гости, носели пиене и мезета, а след това дружно „налазвали“ Рая. Призори тя се измъквала, прибирала се за малко в училището-интернат, а след това отново излизала по живот.   „Имам си любими места в квартала. Стоя пред входните врати на големите магазини, пред квартални кръчмета. Там няма как да не те забележат. Българските мъже са нещастни. Лесно се поддават на манипулация. Примерно искам цигара, мъжът бърка в якето, заговарям го. Пояснявам му, че ми се струва напрегнат и че зная начин да се отпусне. Ако е навитак, отиваме в близкия паркинг и там между колите му врътвам една „тутурутка“ или се натискаме по отворените входове. Колкото ми даде, толкова вземам. И 2 лв. са ми давали, и 50″, казва Рая. Признава, че е била с доста мъже още като ученичка. Точния им брой не се старае да помни. Голяма част от тях са семейни, което изобщо не я притеснява. „Познавам и жените им, защото пазаруват заедно с мъжете си в почивните дни, а аз си вися пак на вратата, за да зарибявам нови клиенти.Винаги съм била дискретна“, уточнява тя. Ако през деня събере достатъчно пари, вечер отива при официалния си любовник Митко. Пазарува, готви му, прави се на почтена жена. Но когато това й писне, събира си багажа и хуква обратно при приятели в интерната. „Аз и нямам много багаж. Дрехите ми се побират в пазарска найлонова торбичка. Никога не съм имала собствено яке – винаги съм износвала чужди. Когато ги израста – ги подарявам на друго момиче или момче от училището. Това няма голямо значение, защото ние от малки свикваме там да си носим дрехите, гащите, обувките… Ако някой се появи снещо ново, хукваме да го разпитваме от къде е, от кого е. На 80 % от изоставените деца родителите не се интересуват от съдбата им. Моите също. Нито ги знам къде са, нито кои са, нито имам желание да науча нещо за тях. Ей така ще си живея, докато мога. Мисля че това ще е докато навърша 30 години, защото тогава ще съм възрастна и вероятно нежелана от мъжете. Тогава пък мога да отида в дом за възрастни“, разсъждава девойката, която под дъжда и здраво стъпила на любимата си плочка пред магазин на голяма хранителна верига, очаква поредния „шаран“. Рая отсича, че българите не бива да се страхуват от мизерията, защото тя е минала през нея и е оцеляла. Първите уроци взела от лелките в детската градина – разбира се и тя била за изоставени и проблемни деца и сираци. Огромно впечатление й правело, че един портокал се дели на 4 хлапета, а един банан се разфасовал на трима малчугани. Торти малките яли единствено по празници, но се случвало да ги черпят и с лукчета за Нова година. Дядо Коледа също прескачал детската градина или пък носел подаръци, които невинаги били нови. „За сметка на нас лелките си живееха много добре. Винаги си тръгваха от работа с пълни чанти. Големите деца разправяха, че в тях тъпчат част от храната, предназначена за нас. Веднъж подслушахме разговор между две от тях. Едната се хвалеше, че сметката й за ток била по-малко от 10 лв., защото почти не пускала печката вкъщи. Към остатъка от нашите супе добавяла пушени свински гърди, прошуто или наденица и се получавала чудна манджа. Жените изнасяха и олио, кисело и прясно мляко, сирене… Целият персонал в кухнята разполага с кутии, в които си сипва от нашите манджи – истина е, че те не са нещо особено, но за гладния човек съдържанието им не е от значение – предимно картофки, моркови и оризче. И понеже живеехме оскъдно, почти не боледувахме. Понякога докторите ни изписваха разни диагнози и лечение, колкото да приберат 2-3 лв. от здравната каса. И те като лелките – души носят, семейства хранят“, продължава с изповедта си Рая, която твърдо е решила поне още 10 години да изкара на улицата, продавайки тялото си за подслон, цигари и хляб. Skandalno.net

Доналд Туск: Великобритания трябва да започне процедурата за напускане колкото може по-скоро

Великобритания трябва да започне преговори за напускане на Европейския съюз, „колкото се може по-бързо“, каза председателят на Европейския съвет Доналд Туск, цитиран от AFP. „Сега ние очакваме правителството на Обединеното кралство да приложи решението на британците, колкото може по-бързо, въпреки трудността на този процес“,

БМР се надява, че централните банки ще успокоят трусовете на финансовите пазари, които са в резултат на Brexit

Водещите централни банки ще ограничат сътресенията на финансовите пазара колкото е възможно, след като Великобритания гласува да напусне Европейския съюз, заяви през уикенда ръководителят на Банката за международни разплащания Хайем Каруана. В петък (ден след референдума във Великобритания) някои от най-големите централни банки в света, предложиха финансови механизми, целящи да успокоят силно разколебаните световни финансови пазари, а някои от тях дори интервенираха на валутните пазари, тъй като те притеснява, че нестабилността може да навреди на икономическия растеж. На проведената през уикенда редовна годишна обща среща на Банката за международни разплащания беше посочено, че централните банки са готови да си сътрудничат, за да подкрепят финансовата стабилност, която пострада сериозно след новината за Brexit. Има вероятност за известен период на несигурност и настройка. Обединеното кралство е силно интегрирано в глобалната икономика и притежава един от най-важните световни финансови центрове, заяви в своя реч шефът на базираната в Швейцария БМР Хайме Каруана, но допълни: Аз съм уверен, че с добро сътрудничество на глобално ниво, несигурността може да бъде овладяна и необходимите корекции ще протичат толкова гладко, колкото е възможно. В петък Централната банка на Англия предложил да предостави повече от 250 млрд. паунда и да осигури "значителен" достъп до чуждестранна валута, за да се облекчи каквото и да е рязко свиване на ликвидността на паричните пазари, като нейният шеф Марк Карни заяви, че при необходимост ще бъдат предприети и допълнителни мерки. Федералният резерв на САЩ пък обяви, че е готов да осигури доларова ликвидност чрез своите т.нар. "суап линии" с останалите водещи централни банки, колкото е необходима, за справяне с натиска на глобалните пазари за финансиране, който може да има неблагоприятни последици за американската икономика. Според Каруана от Банката за международни разплащания, по-силни капиталови и ликвидни буфери, въведени от банките, правят пазарите по-устойчиви в случай на сериозно трусове, както и че централните банки са готови да гарантират, че пазари ще продължават да работят по един нормален начин. Централните банки действаха бързо в миналото, те са готови да действат отново и разполагат с необходимите инструментите, посочи той. Въведени са обширни планове за непредвидени ситуации от страна на частния сектор и от централните банки, за да се ограничат смущенията на финансовите пазари, допълни Каруана. В същото време обаче, БМР подчерта, че слабата производителност, високата задлъжнялост и ограничено пространство за маневри в провежданите парични и лихвени политики носят рискове за дългосрочния растежа на световната икономика. Към тези насрещни ветрове вече се добавя и решението на Великобритания да гласува за излизане от ЕС, засилвайки политическия и финансов хаос.

Банката за международни разплащания очаква централните банки да успокоят трусовете на финансовите пазари след Brexit

Водещите централни банки ще ограничат сътресенията на финансовите пазари колкото е възможно, след като Великобритания гласува да напусне Европейския съюз, заяви ръководителят на Банката за международни разплащания Хайем Каруана. В петък (ден след референдума във Великобритания) някои от най-големите централни банки в света предложиха финансови механизми, целящи да успокоят силно разколебаните световни финансови пазари, а някои от тях дори интервенираха на валутните пазари, тъй като ги притеснява, че нестабилността може да навреди на икономическия растеж. На проведената през уикенда редовна годишна обща среща на Банката за международни разплащания беше посочено, че централните банки са готови да си сътрудничат, за да подкрепят финансовата стабилност, която пострада сериозно след новината за Brexit. Има вероятност за известен период на несигурност и настройка. Обединеното кралство е силно интегрирано в глобалната икономика и притежава един от най-важните световни финансови центрове, заяви в своя реч шефът на базираната в Швейцария БМР Хайме Каруана, но допълни: Аз съм уверен, че с добро сътрудничество на глобално ниво несигурността може да бъде овладяна и необходимите корекции ще протичат толкова гладко, колкото е възможно. В петък Централната банка на Англия предложи да предостави повече от 250 млрд. паунда и да осигури "значителен" достъп до чуждестранна валута, за да се облекчи каквото и да е рязко свиване на ликвидността на паричните пазари, като нейният шеф Марк Карни заяви, че при необходимост ще бъдат предприети и допълнителни мерки. Федералният резерв на САЩ обяви, че е готов да осигури доларова ликвидност чрез своите т.нар. "суап линии" с останалите водещи централни банки, колкото е необходима за справяне с натиска на глобалните пазари за финансиране, който може да има неблагоприятни последици за американската икономика. Според Каруана от Банката за международни разплащания по-силни капиталови и ликвидни буфери, въведени от банките, правят пазарите по-устойчиви в случай на сериозни трусове, както и че централните банки са готови да гарантират, че пазари ще продължават да работят по един нормален начин. Централните банки действаха бързо в миналото, те са готови да действат отново и разполагат с необходимите инструментите, посочи той. Въведени са обширни планове за непредвидени ситуации от страна на частния сектор и от централните банки, за да се ограничат смущенията на финансовите пазари, допълни Каруана. В същото време обаче БМР подчерта, че слабата производителност, високата задлъжнялост и ограничено пространство за маневри в провежданите парични и лихвени политики носят рискове за дългосрочния растеж на световната икономика. Към тези насрещни ветрове вече се добавя и решението на Великобритания да гласува за излизане от ЕС, засилвайки политическия и финансов хаос.

Банката за международни разплащания очаква централните банки да успокоят финансовите пазари след Brexit

Водещите централни банки ще ограничат сътресенията на финансовите пазари колкото е възможно, след като Великобритания гласува да напусне Европейския съюз, заяви ръководителят на Банката за международни разплащания Хайем Каруана. В петък (ден след референдума във Великобритания) някои от най-големите централни банки в света предложиха финансови механизми, целящи да успокоят силно разколебаните световни финансови пазари, а някои от тях дори интервенираха на валутните пазари, тъй като ги притеснява, че нестабилността може да навреди на икономическия растеж. На проведената през уикенда редовна годишна обща среща на Банката за международни разплащания беше посочено, че централните банки са готови да си сътрудничат, за да подкрепят финансовата стабилност, която пострада сериозно след новината за Brexit. Има вероятност за известен период на несигурност и настройка. Обединеното кралство е силно интегрирано в глобалната икономика и притежава един от най-важните световни финансови центрове, заяви в своя реч шефът на базираната в Швейцария БМР Хайме Каруана, но допълни: Аз съм уверен, че с добро сътрудничество на глобално ниво несигурността може да бъде овладяна и необходимите корекции ще протичат толкова гладко, колкото е възможно. В петък Централната банка на Англия предложи да предостави повече от 250 млрд. паунда и да осигури "значителен" достъп до чуждестранна валута, за да се облекчи каквото и да е рязко свиване на ликвидността на паричните пазари, като нейният шеф Марк Карни заяви, че при необходимост ще бъдат предприети и допълнителни мерки. Федералният резерв на САЩ обяви, че е готов да осигури доларова ликвидност чрез своите т.нар. "суап линии" с останалите водещи централни банки, колкото е необходима за справяне с натиска на глобалните пазари за финансиране, който може да има неблагоприятни последици за американската икономика. Според Каруана от Банката за международни разплащания по-силни капиталови и ликвидни буфери, въведени от банките, правят пазарите по-устойчиви в случай на сериозни трусове, както и че централните банки са готови да гарантират, че пазари ще продължават да работят по един нормален начин. Централните банки действаха бързо в миналото, те са готови да действат отново и разполагат с необходимите инструментите, посочи той. Въведени са обширни планове за непредвидени ситуации от страна на частния сектор и от централните банки, за да се ограничат смущенията на финансовите пазари, допълни Каруана. В същото време обаче БМР подчерта, че слабата производителност, високата задлъжнялост и ограничено пространство за маневри в провежданите парични и лихвени политики носят рискове за дългосрочния растеж на световната икономика. Към тези насрещни ветрове вече се добавя и решението на Великобритания да гласува за излизане от ЕС, засилвайки политическия и финансов хаос.

И Борисов фен на еврото - в единна Европа било нормално да има единна валута

Колкото по-единна иска да бъде Европа, толкова по-нормално е всички да имаме и единна европейска валута. Това каза министър-председателят Бойко Борисов пред журналисти в парламента, предаде агенция Фокус. Във връзка с публикации в медиите, че председателят на Европейската комисия Жан –Клод Юнкер е искал ускорена процедура за въвеждане на еврото в България Борисов припомни, че въвеждането на единната валута не зависи от това дали искаш, или не искаш. „В предприсъединителните договори ние сме поели ангажимент да въведем еврото. Това, че ние не го въвеждаме е защото има допълнително доста изисквания по въпроса, които към момента можем да си позволим да се забавим”, обясни министър-председателят. Той припомни, че при кабинета „Борисов 1” с финансовия министър по това време Симеон Дянков са искали да влязат в чакалнята на Еврозоната. „При ниския бюджетен дефицит, при стабилността на банките, при валутния борд, който имаме , при огромния фискален резерв от над 11,5 млрд. лева, при ниския дълг, имаме възможност при всички критерии да се включим към момента, но ще го направим, колкото се може по-късно”, подчерта Борисов. „На практика вие не го усещате, както и инвеститорите не го усещат, защото чрез валутния борд имаме фиксиран курс на лева към еврото. Знае се, че за 1 евро получават 2 лева. Това дава спокойствие на инвеститорите и бизнеса”, поясни още Борисов. По думите му въвеждането на еврото не е нещо, което е трагично. „Напротив колкото по-единна иска да бъде Европа, толкова по-нормално е всички да имаме и единна европейска валута”, заяви той. В отговор на въпрос дали е разговарял с представители на европейските институции на тази тема Борисов каза: „Не, не сме говорили. По много теми сме говорили с Юнкер тези дни, но тази тема, не ми е била поставяна”. Той и посочи, че темата най-вероятно ще се разисква от финансовите министри, централните банкери.

Уърк парти (седянка)

По който и от двата начина да го кажем, едва ли ще стане по-разбираемо за съвременните младежи, нищо че и в училище, и в литературата все трябва да са срещали някоя и друга от думите, свързани с това старо обществено явление. А думите са много и разнообразни, колкото са били и видовете събирания за полагане на доброволен безплатен труд в полза на някого, практикувани от прабабите и прадядовците ни. Тлака, меджия, зареда, молба, ангария, попрелка, беленка, роненка… и още толкова, колкото видове труд се е извършвал, умножен по разновидностите в различните народни говори. Колкото до партито, сиреч веселието, то неизбежно е съпътствало всяко събиране на млад народ, независимо в кои времена е ставало. Хубавото е, че съчетаването на двете в едно – работа и веселие се случва и днес, макар и да не е толкова масово разпространено. Но това е друга тема, а темата на предаването ни е многообразието от думи, назоваващи тези събирания в живота на старите българи и споменът за традиционната култура, която те съхраняват. Гостува ни доц. Марияна Витанова от Института за български език. • Бъдеще в миналото: младите за общуването в интернет. • Забравете тази дума: от коя дума или съчетание предлагате да се лишим, за да бъде речта ни по-точна, красива и изразителна.

Външният ни дълг намаля до 76% от БВП

 В края на май 2016 г. делът на брутния външен дълг на България намалява до 76,1% от брутния вътрешен продукт (БВП) спрямо нивото му от края на април. Тона показват предварителните данни на Българска народна банка (БНБ). Съотношението на задълженията на държавата, банките и частния сектор към нерезиденти спрямо произведеното в икономиката се понижава леко от 76,3%, колкото бе към 30 април 2016 г. Миналата годината пък приключи с брутен външен дълг за 34,091 млрд. евро, което е 77,2% от БВП. В абсолютно изражение брутният външен дълг нараства с 1,162 млрд. евро до 35,253 млрд. евро за периода януари-май 2016 г., но само спрямо май 2015 г. има спад от 1,3% на годишна база, или с 449,8 млн. евро. Тогава показателят възлизаше на 35,7 млрд. евро, или 80,8% от БВП. За пет месеца само задълженията на сектор „Държавно управление“ към чужбина са нагоре с 1,095 млрд. евро, или с 19,6%. Така в края на май задълженията на правителството възлизат на 6,671 млрд. евро. Делът на задълженията на правителството, общините, социално-осигурителните фондове и на другите институции с нестопанска цел, които се контролират и финансират от държавата, спада до 14,4% от 14,5% от БВП, колкото бе в края на април 2016 г. Външните задължения на банковия сектор се понижават с 6,1% спрямо края на миналата година до 3,876 млрд. евро. Делът на дълговете на банките към чужбина остава на ниво 8,4% от БВП, каквото беше съотношението в края на април. Все пак то намалява спрямо отчетените 9,3% от БВП в края на миналата година. В края на май 2016 г. получените общо кредити и депозити от нерезиденти нарастват до 3,169 млрд. евро при 3,267 млрд. евро в края на май 2015 г., показват още данните на централната банка. Външните задължения на т.нар. други сектори, към които спадат дълговете на търговските фирми от реалния сектор (включително заемите, за които има поети държавни гаранции, и заемите на фирми с преобладаващо държавно участие) и на домакинствата, се повишават със 181,6 млн. евро за пет месеца до 11,918 млрд. евро. Делът на брутния външен дълг на фирмите и домакинствата към БВП се смъква до 25,7% от БВП от 25,8%, колкото беше в края на април 2016 г.

Как да удължите живота на батерията на смартфон с Android

В ежедневието си днес използваме много повече мобилните си устройства, отколкото преди пет години. Причината за това е, че технологиите се развиха много за този кратък период. За съжаление обаче, батериите не се подобряват със същата скорост, както дисплеите, процесорите и GPU производителността.   И въпреки, че капацитетът на батериите расте с всяка изминала година, потребителите не виждат огромна полза от този факт, защото Android устройствата се нуждаят от все повече и повече енергия за да ни служат.   Как бихме могли да се справи с този проблем? От Pocket Now ще ни посъветват Как да удължим живота на батерията на смартфон с Android.   1. Намалете времето за изгасване на екрана Когато телефонът не се използва, той автоматично се заключва и екранът му угасва. Колкото по-малко е времето за автоматично изключване, толкова по-дълго ще работи батерията на телефона ви.    2. Намалете яркостта на екрана Яркостта на екрана оказва голямо влияние върху батерията. Не разчитайте на автоматичното настройване на яркостта, тъй като по принцип тези стойности са по-високи, отколкото наистина се нуждаете. Намалете яркостта ръчно и я дръжте толкова ниска, колкото ви е удобно.   3. Използвайте тъмни теми и тапети Това ще ви помогне, ако смартфонът ви е с AMOLED дисплей , тъй като AMOLED технологията работи на принцип, при който цветните пиксели се осветяват, докато черните остават неосветени. Така че, колкото по-малко енергия се отделя за осветяване на пикселите, толкова по-малко ще се хаби батерията.   4. Ограничете или забранете получаването на данни във фонов режим Вашата електронна поща, Facebook, Twitter или вашето приложение за архивиране на данни постоянно търсят връзка с интернет за актуализиране на информацията. Тази синхронизация обаче не само заема системни ресурси и забавя работата на вашето устройство, но и изразходва заряда на батерията.   5. Изключете всички приемници и антени Това, че устройството ви поддържа едновременно NFC, GPS, Wi-Fi и Bluetooth e чудесно, но имайте предвид, че всички тези услуги, особено GPS, изключително бързо изтощават батерията. Android държи всички приложения, които използват местоположението ни, заредени на фонов режим, така че ако забравите да изключите GPS, скоро ще ви се наложи да зареждате батерията.   6. Забранете автоматичните ъпгрейди По подразбиране, изтеглените от Google Play приложения автоматично се актуализират, когато има наличен ъпдейт и това е нещо добро, защото може да се възползваме от по-добър интерфейс и производителност. Има обаче и недостатъци на автоматичното инсталиране на актуализации на приложенията, едно от които е бързо хабене на батерията.   7. Изключете уведомленията и синхронизацията Всеки потребител иска да получава на минутата нотификации от приложенията, но този „лукс“ се отразява на живота на батерията на смартфона ви. Въпреки че не е много удобно, по-добре е да изключите уведомленията и ще видите промяната. А ако имате важно приложение, което трябва да се обновява в реално време, оставете синхронизацията само за него, за да хабите излишно батерията за постоянно обновяване на всички приложения.   8. Активирайте режим, който щади батерията Ако устройството ви поддържа „Power Saving“ режим, използвайте го, за да удължите живота на батерията. Този режим ви позволява да ползвате само ограничен брой функции, като изпращане на съобщения, провеждане на разговори и сърфиране в интернет.   Вижте 6 съвета за по-бързо зареждане на батерията

Как да удължим живота на батерията на смартфон с Android

В ежедневието си днес използваме много повече мобилните си устройства, отколкото преди пет години. Причината за това е, че технологиите се развиха много за този кратък период. За съжаление обаче, батериите не се подобряват със същата скорост, както дисплеите, процесорите и GPU производителността.   И въпреки, че капацитетът на батериите расте с всяка изминала година, потребителите не виждат огромна полза от този факт, защото Android устройствата се нуждаят от все повече и повече енергия за да ни служат.   Как бихме могли да се справи с този проблем? От Pocket Now ще ни посъветват Как да удължим живота на батерията на смартфон с Android.   1. Намалете времето за изгасване на екрана Когато телефонът не се използва, той автоматично се заключва и екранът му угасва. Колкото по-малко е времето за автоматично изключване, толкова по-дълго ще работи батерията на телефона ви.    2. Намалете яркостта на екрана Яркостта на екрана оказва голямо влияние върху батерията. Не разчитайте на автоматичното настройване на яркостта, тъй като по принцип тези стойности са по-високи, отколкото наистина се нуждаете. Намалете яркостта ръчно и я дръжте толкова ниска, колкото ви е удобно.   3. Използвайте тъмни теми и тапети Това ще ви помогне, ако смартфонът ви е с AMOLED дисплей , тъй като AMOLED технологията работи на принцип, при който цветните пиксели се осветяват, докато черните остават неосветени. Така че, колкото по-малко енергия се отделя за осветяване на пикселите, толкова по-малко ще се хаби батерията.   4. Ограничете или забранете получаването на данни във фонов режим Вашата електронна поща, Facebook, Twitter или вашето приложение за архивиране на данни постоянно търсят връзка с интернет за актуализиране на информацията. Тази синхронизация обаче не само заема системни ресурси и забавя работата на вашето устройство, но и изразходва заряда на батерията.   5. Изключете всички приемници и антени Това, че устройството ви поддържа едновременно NFC, GPS, Wi-Fi и Bluetooth e чудесно, но имайте предвид, че всички тези услуги, особено GPS, изключително бързо изтощават батерията. Android държи всички приложения, които използват местоположението ни, заредени на фонов режим, така че ако забравите да изключите GPS, скоро ще ви се наложи да зареждате батерията.   6. Забранете автоматичните ъпгрейди По подразбиране, изтеглените от Google Play приложения автоматично се актуализират, когато има наличен ъпдейт и това е нещо добро, защото може да се възползваме от по-добър интерфейс и производителност. Има обаче и недостатъци на автоматичното инсталиране на актуализации на приложенията, едно от които е бързо хабене на батерията.   7. Изключете уведомленията и синхронизацията Всеки потребител иска да получава на минутата нотификации от приложенията, но този „лукс“ се отразява на живота на батерията на смартфона ви. Въпреки че не е много удобно, по-добре е да изключите уведомленията и ще видите промяната. А ако имате важно приложение, което трябва да се обновява в реално време, оставете синхронизацията само за него, за да хабите излишно батерията за постоянно обновяване на всички приложения.   8. Активирайте режим, който щади батерията Ако устройството ви поддържа „Power Saving“ режим, използвайте го, за да удължите живота на батерията. Този режим ви позволява да ползвате само ограничен брой функции, като изпращане на съобщения, провеждане на разговори и сърфиране в интернет.   Вижте 6 съвета за по-бързо зареждане на батерията

Румънският експремиер загуби докторската си степен заради плагиатство

Бившият румънски премиер Виктор Понта беше лишен от докторска степен по право след като го обвиниха, че е плагиатствал в дисертацията си, съобщиха от министерството на образованието. „Отнемаме званието доктор, присъдено от Университета в Букурещ, на г-н Понта” се казва в съобщение, подписано от министъра на образованието Мирча Димитру. Комисия на образователното ведомство миналия месец потвърди заключението за плагиатство, което преди това беше установено от три групи различни експерти през 2012 година. "Една трета от дисертацията на Понта, представена през 2003 година, и посветена на дейността на Международния наказателен съд, е дословно преписана", заявиха специалистите. Преди това Понта отхвърляше обвиненията и ги наричаше „политически атаки”. Когато дойде на власт през 2012 година, Понта разпусна една от тези комисии, а на друга промени състава, за да включи свои верни хора. Понта е обект и на разследвания за корупция. В момента той е подсъдим по обвинения в измама, неплащане на данъци и пране на пари. /БГНЕС   Ако Европейският съюз не предприеме конкретно и ефективно рестартиране през следващите няколко месеца, той ще започне необратим упадък. Има малко време това да бъде избегнато. Реакцията трябва да е бърза и смела. „Брекзит“-ът беше шок, но последствията от него ще бъдат дори още по-сериозни. На решението на Великобритания – резултат на първо място на британския проблем – трябва да се гледа в по-широк план като на разпространено отхвърляне на Европа, с всички несправедливи и особено вредни странични ефекти, които това носи. Континенталните европейци реагираха по различен начин, последван от прекомерна пасивност – все едно подходът „бизнес както обикновено“ би бил достатъчен за управлението на събитие от такава историческа значимост. На 16 септември среща на върха на ЕС ще бъде проведена в Братислава. Към нея се движим в тъмнина с изгасени предни фарове, все едно бихме могли да си позволим срещата на върха да завърши с обичайните формулировки: „Европейският съвет приветства...“, „Европейските лидери окуражават...“ Истината е, че дълбоко преразглеждане на процеса на европейска интеграция би било необходимо, дори ако Великобритания не беше гласувала за „Брекзит“. Решението само предлага по-наложителни причини за предприемането. Ние имаме работа с последствията от възможно най-лошото решение, което британците можеха да вземат – за тях самите и за останалата част от Европа. Но трябва да признаем, че „Брекзит“ може да помогне на ЕС да признае невъзможността от продължаване на „бизнеса както обикновено“. Често се казва, че никога не трябва да губиш криза, и никога това не е било толкова вярно, колкото е сега. Всяка реакция трябва да прави ясно разграничение между разделяне и ново начало. За останалите 27 страни от ЕС - и особено за 19-те членове на еврозоната - фокусът трябва да бъде върху второто. Разводът ще е комплексен, изтощителен и незадоволителен от почти всяка гледна точка, но не трябва да се позволи той да обуслови рестартирането на ЕС. Той трябва да бъде уреден с професионализъм и безпристрастност. Накратко, трябва да се ограничи до правен въпрос. Новото начало, от друга страна, трябва да бъде изпълнено с възможно най-голямата политическа и емоционална инвестиция. Целта на лидерите на Европа трябва да бъде да се гарантира, че ЕС по-добре готов да защитава своите граждани, икономически и социално, както и да гарантира тяхната сигурност. Усилието трябва да стартира със самото евро, чието пълно осъществяване е най-значимата цел. Постигането на това ще подобри просперитета и благополучието в цялата еврозона. Това ще направи валутния съюз по-стабилен и ще предотврати нова криза. * * * Пробивът, който разделя европейската общност, има своите корени в разрива между губещи и печелещи от глобализацията. Преди финансовата криза от 2008 г. печелещите бяха мнозинство и дова даве възход на грешната идея, че останалата част от населението – губещите – са просто един злополучен страничен ефект. След това събитията преобърнаха тази мъдрост. Страхът надделя и много от тези, които изпуснаха влака на глобализацията, намериха начини да изразяват своето желание за „доброто старо време“. Те намериха партии, които усилват страховете им по нарастващо гласовит и решителен начин. Във Великобритания те бяха в състояние да предприемат най-шумната стъпка назад: „Брекзит“. Идеята за завръщане в доброто старо време е чиста заблуда. Светът се промени. Когато Великобритания се присъдени към Европейската икономическа общност, на Китай принадлежеше 1% от световната икономика; сега тази страна представлява една пета от световния БВП – еквивалент на цяла Европа. Също така би било грешка да се замазват днешните пукнатини, а да не се обръща внимание на нарастването на неравенството. За лидерите на ЕС би било най-лошата реакция ако не се вслушат в уроците от сегашните събития. Европа не може да бъде само за победителите от глобализацията. Тя трябва да защитава всички свои граждани. Рестартирането на ЕС трябва да разпали отново популярен ентусиазъм в момент, когато кризата и несигурността са унищожили възприемането на постепенен, но неизбежен и универсален напредък. Това ни дава възможност да се върнем към корените на европейския идеал, който, през последните години, загуби своя път и завърши с бюрократизация. Това е моментът умението на държавно управление да замени бюрокрацията. Нашите граждани се обръщат към своите представители, защото те търсят сигурност и искат сигурност и защита. Нашата политическа система в Старата Европа, обяздвана от кризи по различни начини, има уникалната и неповторима възможност да се самовъзстанови. Ние не трябва да си позволим да я изгубим. /БГНЕС Прочети още на: http://bgnes.com/sviat/evropa/4448682/Ако Европейският съюз не предприеме конкретно и ефективно рестартиране през следващите няколко месеца, той ще започне необратим упадък. Има малко време това да бъде избегнато. Реакцията трябва да е бърза и смела. „Брекзит“-ът беше шок, но последствията от него ще бъдат дори още по-сериозни. На решението на Великобритания – резултат на първо място на британския проблем – трябва да се гледа в по-широк план като на разпространено отхвърляне на Европа, с всички несправедливи и особено вредни странични ефекти, които това носи. Континенталните европейци реагираха по различен начин, последван от прекомерна пасивност – все едно подходът „бизнес както обикновено“ би бил достатъчен за управлението на събитие от такава историческа значимост. На 16 септември среща на върха на ЕС ще бъде проведена в Братислава. Към нея се движим в тъмнина с изгасени предни фарове, все едно бихме могли да си позволим срещата на върха да завърши с обичайните формулировки: „Европейският съвет приветства...“, „Европейските лидери окуражават...“ Истината е, че дълбоко преразглеждане на процеса на европейска интеграция би било необходимо, дори ако Великобритания не беше гласувала за „Брекзит“. Решението само предлага по-наложителни причини за предприемането. Ние имаме работа с последствията от възможно най-лошото решение, което британците можеха да вземат – за тях самите и за останалата част от Европа. Но трябва да признаем, че „Брекзит“ може да помогне на ЕС да признае невъзможността от продължаване на „бизнеса както обикновено“. Често се казва, че никога не трябва да губиш криза, и никога това не е било толкова вярно, колкото е сега. Всяка реакция трябва да прави ясно разграничение между разделяне и ново начало. За останалите 27 страни от ЕС - и особено за 19-те членове на еврозоната - фокусът трябва да бъде върху второто. Разводът ще е комплексен, изтощителен и незадоволителен от почти всяка гледна точка, но не трябва да се позволи той да обуслови рестартирането на ЕС. Той трябва да бъде уреден с професионализъм и безпристрастност. Накратко, трябва да се ограничи до правен въпрос. Новото начало, от друга страна, трябва да бъде изпълнено с възможно най-голямата политическа и емоционална инвестиция. Целта на лидерите на Европа трябва да бъде да се гарантира, че ЕС по-добре готов да защитава своите граждани, икономически и социално, както и да гарантира тяхната сигурност. Усилието трябва да стартира със самото евро, чието пълно осъществяване е най-значимата цел. Постигането на това ще подобри просперитета и благополучието в цялата еврозона. Това ще направи валутния съюз по-стабилен и ще предотврати нова криза. * * * Пробивът, който разделя европейската общност, има своите корени в разрива между губещи и печелещи от глобализацията. Преди финансовата криза от 2008 г. печелещите бяха мнозинство и дова даве възход на грешната идея, че останалата част от населението – губещите – са просто един злополучен страничен ефект. След това събитията преобърнаха тази мъдрост. Страхът надделя и много от тези, които изпуснаха влака на глобализацията, намериха начини да изразяват своето желание за „доброто старо време“. Те намериха партии, които усилват страховете им по нарастващо гласовит и решителен начин. Във Великобритания те бяха в състояние да предприемат най-шумната стъпка назад: „Брекзит“. Идеята за завръщане в доброто старо време е чиста заблуда. Светът се промени. Когато Великобритания се присъдени към Европейската икономическа общност, на Китай принадлежеше 1% от световната икономика; сега тази страна представлява една пета от световния БВП – еквивалент на цяла Европа. Също така би било грешка да се замазват днешните пукнатини, а да не се обръща внимание на нарастването на неравенството. За лидерите на ЕС би било най-лошата реакция ако не се вслушат в уроците от сегашните събития. Европа не може да бъде само за победителите от глобализацията. Тя трябва да защитава всички свои граждани. Рестартирането на ЕС трябва да разпали отново популярен ентусиазъм в момент, когато кризата и несигурността са унищожили възприемането на постепенен, но неизбежен и универсален напредък. Това ни дава възможност да се върнем към корените на европейския идеал, който, през последните години, загуби своя път и завърши с бюрократизация. Това е моментът умението на държавно управление да замени бюрокрацията. Нашите граждани се обръщат към своите представители, защото те търсят сигурност и искат сигурност и защита. Нашата политическа система в Старата Европа, обяздвана от кризи по различни начини, има уникалната и неповторима възможност да се самовъзстанови. Ние не трябва да си позволим да я изгубим. /БГНЕС Прочети още на: http://bgnes.com/sviat/evropa/4448682/ Ако Европейският съюз не предприеме конкретно и ефективно рестартиране през следващите няколко месеца, той ще започне необратим упадък. Има малко време това да бъде избегнато. Реакцията трябва да е бърза и смела. „Брекзит“-ът беше шок, но последствията от него ще бъдат дори още по-сериозни. На решението на Великобритания – резултат на първо място на британския проблем – трябва да се гледа в по-широк план като на разпространено отхвърляне на Европа, с всички несправедливи и особено вредни странични ефекти, които това носи. Континенталните европейци реагираха по различен начин, последван от прекомерна пасивност – все едно подходът „бизнес както обикновено“ би бил достатъчен за управлението на събитие от такава историческа значимост. На 16 септември среща на върха на ЕС ще бъде проведена в Братислава. Към нея се движим в тъмнина с изгасени предни фарове, все едно бихме могли да си позволим срещата на върха да завърши с обичайните формулировки: „Европейският съвет приветства...“, „Европейските лидери окуражават...“ Истината е, че дълбоко преразглеждане на процеса на европейска интеграция би било необходимо, дори ако Великобритания не беше гласувала за „Брекзит“. Решението само предлага по-наложителни причини за предприемането. Ние имаме работа с последствията от възможно най-лошото решение, което британците можеха да вземат – за тях самите и за останалата част от Европа. Но трябва да признаем, че „Брекзит“ може да помогне на ЕС да признае невъзможността от продължаване на „бизнеса както обикновено“. Често се казва, че никога не трябва да губиш криза, и никога това не е било толкова вярно, колкото е сега. Всяка реакция трябва да прави ясно разграничение между разделяне и ново начало. За останалите 27 страни от ЕС - и особено за 19-те членове на еврозоната - фокусът трябва да бъде върху второто. Разводът ще е комплексен, изтощителен и незадоволителен от почти всяка гледна точка, но не трябва да се позволи той да обуслови рестартирането на ЕС. Той трябва да бъде уреден с професионализъм и безпристрастност. Накратко, трябва да се ограничи до правен въпрос. Новото начало, от друга страна, трябва да бъде изпълнено с възможно най-голямата политическа и емоционална инвестиция. Целта на лидерите на Европа трябва да бъде да се гарантира, че ЕС по-добре готов да защитава своите граждани, икономически и социално, както и да гарантира тяхната сигурност. Усилието трябва да стартира със самото евро, чието пълно осъществяване е най-значимата цел. Постигането на това ще подобри просперитета и благополучието в цялата еврозона. Това ще направи валутния съюз по-стабилен и ще предотврати нова криза. * * * Пробивът, който разделя европейската общност, има своите корени в разрива между губещи и печелещи от глобализацията. Преди финансовата криза от 2008 г. печелещите бяха мнозинство и дова даве възход на грешната идея, че останалата част от населението – губещите – са просто един злополучен страничен ефект. След това събитията преобърнаха тази мъдрост. Страхът надделя и много от тези, които изпуснаха влака на глобализацията, намериха начини да изразяват своето желание за „доброто старо време“. Те намериха партии, които усилват страховете им по нарастващо гласовит и решителен начин. Във Великобритания те бяха в състояние да предприемат най-шумната стъпка назад: „Брекзит“. Идеята за завръщане в доброто старо време е чиста заблуда. Светът се промени. Когато Великобритания се присъдени към Европейската икономическа общност, на Китай принадлежеше 1% от световната икономика; сега тази страна представлява една пета от световния БВП – еквивалент на цяла Европа. Също така би било грешка да се замазват днешните пукнатини, а да не се обръща внимание на нарастването на неравенството. За лидерите на ЕС би било най-лошата реакция ако не се вслушат в уроците от сегашните събития. Европа не може да бъде само за победителите от глобализацията. Тя трябва да защитава всички свои граждани. Рестартирането на ЕС трябва да разпали отново популярен ентусиазъм в момент, когато кризата и несигурността са унищожили възприемането на постепенен, но неизбежен и универсален напредък. Това ни дава възможност да се върнем към корените на европейския идеал, който, през последните години, загуби своя път и завърши с бюрократизация. Това е моментът умението на държавно управление да замени бюрокрацията. Нашите граждани се обръщат към своите представители, защото те търсят сигурност и искат сигурност и защита. Нашата политическа система в Старата Европа, обяздвана от кризи по различни начини, има уникалната и неповторима възможност да се самовъзстанови. Ние не трябва да си позволим да я изгубим. /БГНЕС Прочети още на: http://bgnes.com/sviat/evropa/4448682/

Архитектът Явор Иванов мечтае да построи база на Марс

Човешката фантазия не признава граници – тя е свободна да обходи цялата Галактика и да построи нови светове. Ала когато е подплатена със знания и доза трезвост, тя се превръща в първооткривател и творец тук и сега. Явор Иванов вече е създал своя нов свят – подкрепил го е с диплома по архитектура и знания за астрономията и космонавтиката, които страстно трупа от дете. Затова и никак не е странно, че във въображението си той вече е пропътувал пътя до Марс. Проектът му „Марсианец” за база на Червената планета впечатлява не само с дързостта да премери сили в област, приоритет на големите мозъци от НАСА, но и с голяма достоверност. На външен вид базата на Марс наподобява пчелна пита, която може да приюти шестима астронавти за 550 дни, и да им предостави условия за научни изследвания в район от 80 км в диаметър, разказва младият архитект. Тя се състои от 88 модула, които пристигат поединично на марсианската повърхност, и съединени образуват по-голямо вътрешно пространство. В него съм предвидил лаборатория, фитнес, помещения за готвене, хранене, спане, за производство на ракетно гориво. Между отделните зони има т.нар. въздушни шлюзове, които създават по-голяма сигурност на астронавтите, ако някоя от тях бъде компрометирана. Освен това, са осигурени кислородът, електричеството и водата – най-ценният ресурс на Марс, както и система аквапоника за отглеждане на растения – с нея обитателите на базата сами ще си произвеждат храна. Падината Исмениус кавус е най-подходяща за разполагането на базата. На нея денят на астронавтите ще преминава във външни научно-изследователски дейности, прибиране в марсианския им дом, работа в лабораторията и комуникация със Земята. „Скайпът” между двете планети ще обхваща видео и писмени съобщения, които обаче ще пристигат със забавяне около 12 минути. Денят на Червената планета продължава почти колкото и на Земята (малко над 24 часа), затова пък атмосферата е доста разредена, средната температура е минус 63 градуса и често навява прах. Пътуването е 210 дни, престоят 550 дни и обратно още 210 дни – обяснява Явор Иванов. – Толкова е, защото на всеки две години има цикъл между Земята и Марс, когато е най-енергоефективно да се изпрати полезен товар. Иначе екипът на Червената планета ще се сменя подобно на Международната космическа станция. А колкото до радиацията – в обшивката на базата и на космическия кораб ще има специален слой, който ще защитава астронавтите от вредните космически и слънчеви лъчи. За разлика от футуристичните мечтания, проектът на Явор Иванов е съобразен с изискванията на НАСА и може да се изпълни със съвременни материали в близките 20 години. Според плановете на НАСА човек ще стъпи на Марс до 2035 г. Частните компании като SpaceX пък имат амбицията това да стане още по-рано. Но аз мисля, че ще се случи около 2040 г., което означава, че до 2055-а е възможно да имаме база на Марс. Тя може да се изгради в рамките на 4-5 години – всеки от модулите се прави на Земята и се изпраща за време между 6 и 8 години – убеден е архитектът. Луната или Марс – кое небесно тяло ще населим най-напред? Двете не се изключват взаимно – категоричен е Явор Иванов. – Луната може да бъде първата стъпка към достигането на Марс, тъй като е доста по-близка. Но Марс разполага с по-благоприятни условия за живот, включително и времетраенето на деня. Изобщо психологически човек би се чувствал много по-добре на Марс, отколкото на Луната. Явор Иванов мечтае да замине за Марс и да види с очите си българска база там. В това време участва с проекта си в международен конкурс за космическа архитектура и би се радвал на възможност да говори пред наши учени за вижданията си относно хабитат на Марс. Но всъщност погледът му е насочен навън – за да сбъдне колкото се може по-скоро въжделението си да проектира извънземни сгради.  Снимки: личен архив

Децата ще следват твоя пример, не твоя съвет

 Да бъдем добри, да прощаваме, да уважаваме възрастните, да бъдем толерантни и бла, бла, бла... На някои хора тези послания, които са част от етичния кодекс на училище във Видин, могат да им звучат вехто, наивно, банално, че даже смешно и досадно. Остарели принципи за смотаняци, като че ли излязли от „мода“. Добрите са скучни, а лошите момчета и момичета са COOL. Вероятно заради това мислене, което колкото и да отричаме, е пропито в обществото ни, доброто понякога ни изглежда демоде. И колкото и да апелираме към него и да се опитваме да възпитавам децата си в този дух, сякаш самите ние сме скъсали връзката с него. На теория всичко ни е до скука познато, но на практика положението е друго. От такъв  етичен кодекс като че ли имат нужда не само учениците, но и големите – техните учители, родители, каки, батковци и т.н. И без да давам предварителни оценки, нека всеки просто попита собствената си съвест как постъпва в ежедневието си – дали е наистина добър, или просто лицемерно любезен и подмазвачески услужлив, дали прощава, или гледа да си върне, когато някой го настъпи? Дали се опитва да разреши конфликтите по мирен начин, или непременно търси отплата, дали наистина уважава възрастните, или са тежест, бреме и досада, дали се съобразява с мнението и правата на другите, или натрапнически и маниакално отстоява собствената си правота и чест. И след като си отговори на тези въпроси, да се замисли дали етичният кодекс за учениците е само за учениците. Ами не, не е. Той е и за учителите, и за родителите, и за управниците в МОН, и т. н. Интересно ще ми е да проследя в годините какъв резултат ще има от въвеждането на етични кодекси в училище, което се очаква да се случи , след като Законът за предучилищно и училищно образование влезе в сила. Не, че няма нужда от него. Напротив, колкото и овехтели и добре познати да изглеждат добродетелите с библейски произход, щом днес страдаме от дефицита им, то трябва да си ги повтаряме. Въпросът е, обаче и да ги изпълняваме. Защото децата не следват съвети, облечени в лицемерно добри апели, а следват примери на поведение. И ако етичният кодекс в училище не се спазва от всички, той ще е поредното добро пожелание, написано на хартия и не оставило нищо след себе си. Защото аман от стратегии, закони, правилници и какви ли не други нормативни и ненормативни документи. Аман от поучения и приказки, с които хората се самоизобличават, когато ги опровергаят с действията си. Затова нека има кодекси, нека те влязат не само в училищата, но и в кабинетите на управниците, на шефовете, в офисите, в домовете ни и най вече в главите и сърцата ни!