22.02.2017

Резултати от търсенето

Упражнение по философска тригонометри

 Може да се каже, че онова, което наричаме глобализация, се градеше върху неизпробвания принцип, че цялата планета ще започне да се модернизира към една събирателна крайна точка, наречена „Свят“. Това вече не е така, твърди Бруно Латур в своя лекция от май 2016 г. в Хумболтовия университет, Берлин.   В Нулирай модерността!, изложбата, която съвсем скоро открихме в Центъра за изкуство и медийни технологии в Карлсруе, посетителите трябва да следват поредица от конкретни процедури, за да нулират инструментите, чрез които се ориентират в отговора на този крайно сложен въпрос: накъде върви модерността и как можем да се ориентираме в процеса на нейното трансформиране. Струва ми се, че това е един отличен начин да се замислим над поредицата лекции от тази година Zukunftswissen (от немски – „Знание за бъдещето”). Посетителите получиха една безценна книжка, която наричаме „работен тефтер“, тъй като те наистина биват приканвани да играят активна роля в наблюдаването на бързо изменящата се среда. В края на всяка процедура получават загадъчно съобщение за някакъв мистериозен триъгълник. Кураторите твърдят, че когато този триъгълник вече е разгадан, нещата ще придобият значително по-ясни форми. Тъкмо това твърдение бих желал да коментирам, като обърна внимание какво може да означава този триъгълник и как той следва да се начертае. Ще ми кажете, че тази мрачна картина ви е ясна още от зараждането на съзнание за опазване на околната среда. Несъмнено ще ми припомните, че има немалко учени, които изчисляват броя на допълнителните планети, необходими за развитието на всички 8 милиарда население – от 2 до 5 виртуални планети, в зависимост от пресмятанията и очакваното ниво на развитие, – когато всъщност разполагаме само с една планета. Въпросът обаче е, че с измерването на подобна реалност не се е заемал никой по време на дипломатическо събрание или пък в ООН, където през последните 70 години основната идея е, че за всички народи има един общ хоризонт - хоризонтът на модернизацията, където те непременно трябва да се слеят в един Глобален свят. Нещо повече – в началото на декември 2015 [1]  г. стана ясно, че самата дефиниция за суверенитет гласи, че решението на дадена страна да се развива по един или друг начин не влиза в работата на друга страна. И така, всеки народ трябваше да осъзнае, че крайната цел на развитие на всички останали представлявани държави не може да се постигне в рамките на конкретната планета, която наричаме Земя, и че суверенитетът на всяка страна до такава степен се застъпва с този на другите, че те трябва да потърсят някаква външна реалност – причудлива форма на нов Властелин. Оттам и пламенният поздрав на Франсоа Оланд: „Да живее планетата!“. Всеки вижда, че пословичните спасителни лодки на Титаник са били твърде малко, за да могат да се спасят всички пасажери. Странното е, че подобно прозрение, въпреки че трябваше да се възприеме като обявяване на война, не предизвика, както се очакваше, паника, хаос и разруха. Напротив, то принуди участващите страни в Конференцията за изменението на климата да обещаят, че ще подпишат декларация, целяща да задържи покачването на глобалните температури в рамките на 1.5°С, цел, която всеки експерт смята за нелепо оптимистична, тъй като температурите вече са се покачили до или над 1°С. Едно спокойно настроение се настани в душите на заседаващите, които бяха осъзнали, че на планетата се задава война. Което не е от кой знае какво значение, тъй като, така или иначе, в неделя, на 13 декември [2] , никой не обърна внимание на „световното историческо“ събитие! Това не е ли странно: събитие със световно значение, на което никой не обръща никакво внимание? В тази лекция искам да направя точно обратното – да обърна колкото се може повече внимание на тази парадоксална ситуация: прозрението, че целта, към която националните държави са поели, е изчезнала безследно и че въпреки това, сякаш няма как курсът да се промени или отклони, дори и съвсем малко, от траекторията на „нормалните работни отношения“. В този критичен момент от историята на света наблюдаваме едновременно две състояния: целта на Света е изчезнала безследно и същевременно се наблюдава тотално безразличие към подобно изчезване! Всички ние се държим като пътници в самолет, на които пилотите с прискърбие са съобщили, че пистата, на която е трябвало да кацнат, „Летище „Свят“, вече е заличена от всички карти. И въпреки това, продължаваме спокойно да отпиваме от уискито си. Навярно леко смутени, но като цяло кротки и полузаспали. Някои пътници обаче не са толкова пасивни. Няма как да ви е убегнало, че в почти всички бивши суверенни държави, които ентусиазирано подписаха парижката декларация, политическите движения започват да обръщат взор към една напълно различна дестинация, която не еГлобалният свят. Движението е глобално в своя обхват, тъй като то е почти едно и също навсякъде, но то насърчава гражданите да обърнат гръб на всичко глобално и да се насочат към друга цел, която е специфична за всяка от държавите или пък която всяка държава описва с поразително сходни думи: идентичност, защита, земя, самосъзнание, автентичност, естествен, нормален, локален, обединен, хомогенен, понякога и етнически чист. Да наречем тази цел Завръщане към земята от едно време. Било то в Полша, Унгария, Франция, Италия, Холандия, Финландия, Дания и, разбира се, тук, в Германия, както и в Съединените щати и Филипините, изобщо навсякъде чуваме едни и същи призиви към изоставяне на глобалното - изкушение, малко или много непреодолимо в зависимост от държавите. И то примамва народите им да се завърнат към една земя, която обещава мир и защита. Дори Великобритания, държавата, която създаде глобалната власт, империята на света, вече се изкушава да се ограничи до размера на малкото си островче, до размера, който спря да има през XVIII век и към който вероятно ще се завърне завинаги след „Брекзит“ [3] . Когато описват притегателната сила на такъв мощен фактор, политолозите внимават с понятия като „популизъм“ и „национализъм“. И рядко си позволяват да наричат тези движения „реакционни“. И с право се безпокоят. Нито едно от тях не е обновена версия на стари политически движения. Всички те са изцяло новосъздадени и в тях е залегнало съобщението на пилота: „Летище „Свят“ бе изгубено завинаги; нивга там не ще се приземите“. Да, тези нови образования представляват реакция, но това не означава, че движенията са просто реакционни: те напълно разбират какво се говори от пилотската кабина: „Няма да се модернизирате, глупаци такива. Няма да се намери достатъчно голяма планета за всички ви. По-добре си намерете по-безопасна, по-малка и по-защитена лента за приземяване, която да не трябва да делите с никого”. Не е ли удивително и същевременно разбираемо, че точно когато световното историческо събитие (Конференцията за изменението на климата) одобри неокончателния мирен договор (никоя планета не е достатъчно голяма за всички ни, но все тая, да си действаме както досега), хората, изморени да слушат неосъществими обещания, взеха рационалното решение да загърбят първата цел и да търсят алтернатива, независимо колко ограничена, изостанала и дори архаична може да ни изглежда? Но кои сме „ние“, които наричаме движенията „реакционни“? Не сме ли ние онези, които си пият уискито в самолета и които дремят безпомощно? Не трябва ли да прозрем, че тези реакционни движения са, ако не друго, поне движения – те се движат нанякъде – вероятно в грешна посока, но все пак се движат, докато ние си седим кротко на местата. И притихнали очакваме някакво чудо? Една от многото причини да си седим кротко на местата е, че отлично съзнаваме – историята е пълна с поуки в тази посока, – че Земите от едно време, към които тези движения се опитват да привлекат всички народи в Европа и САЩ, не съществуват. Не просто, защото подобно на Глобалния свят, те са физически неосъществими, но защото те са нещо като приказни страни, които нямат нищо общо със Земята, първоземята (това, което Хусерл нарича Ur-Grund), която мечтаят да завладеят наново. Каква форма има държавата Полша, която новото й правителство опитва да насели? Колко малка е държавата Франция, в която т. нар. „Национален фронт” се опитва да се разположи? Не мисля, че мнозина от вас биха искали да обитават държавата Германия, измислена от новородената крайна десница. Колкото до държавата Великобритания, независима от Европа и света, тя не е нищо друго, освен призракът на една отдавна изчезнала империя – Великобритания става „Малобритания“, народ, точно толкова малоброен, колкото и този, следващ посланието на Тръмп „Да направим Америка велика отново“. Тъкмо в този критичен момент световната историческа ситуация става изключително нажежена: пътниците в самолета са чули второто съобщение на пилота. „Дами и господа, отново говори вашият капитан. С прискърбие трябва да ви съобщя, че „Летище „Земя“ също изчезна от радарите. Това ще рече, че не можем нито да продължим напред, нито да се върнем обратно. Трябва да намерим друга писта за кацане, която може да бъде достигната с малкото ни останало гориво.“ Вече разбирате, че всички пътници напълно са се разсънили и трескаво гледат през прозорците за писта, където самолетът да може да кацне! Светът и Земята са вече недостижими за нас. В първия случай - Светът е твърде малък за размера ни (няколко милиарда), а във втория – Земята, предлагана ни от неонационалистите, също не може да побере всички. Затова ние трябва да се дръпнем настрана (faire un pas de côté, както казваме на френски). Това възможно ли е? Инженерите, които се занимават с оглед на терени, ще ви кажат, че, за да определите позиция, вие трябва да извършите триангулация,елементарно прилагане на добрия стар принцип на тригонометрията, според който, когато са известни основата и двата ъгъла, може да се определи третият връх на всеки триъгълник, без той директно да бъде измерен. Искам да извърша такава триангулация, за да определя точната позиция на един трети фактор към двата върха - Земя и Свят. Това е трета отправна точка, чиято притегателна сила може отново да задвижи нещата, стига да приемем силната странична гравитация. Нека назовем този трети връх с кодово наименование “Г” (от Гея), като го приемем като концепция, точно като Света и Земята. Ще ви покажа, че Планетата не е Светът. При всяко положение ще заявя, както може да се досети всеки мореплавател, че ни трябват три позиции, не само две, за да проработи всяко изчисление (и следователно това е единственият начин да направим прогнози за бъдещето). За да определим третия фактор, ние следва точно да измерим страната, която вече достатъчно подробно обследвахме – това е тънката линия, свързваща Земята и Света. А след това трябва да разберем по какъв начин се различава третият фактор от Земята и Света (ъглите, ако трябва да доразвием тригонометричната метафора, които ще ни позволят да определим позицията на третия връх). Поради съображения, които не са просто естетически, моля обърнете внимание, че ще позиционирам Планетата под другите два върха и така триъгълникът ни ще бъде леко наклонен. (По-късно ще обясня защо това е важно.) Нека първо разгледаме познатия вектор, който свързва Земята със Света. Този вектор ни е познат под названието „модернизиращ се предел“. И тъй като изследвам неговите различни характеристики и нестихваща сила през последните четиридесет години, ще ми простите, ако го очертая твърде набързо. Еквивалентът на този вектор в политологията е онова, което позволява на хората от левицата и десницата да определят позицията си и така да си лепват етикети. „Прогресивен“, когато се движите напред към Света, и „реакционен“, когато се връщате назад към Земята от едно време. Ляво и дясно в политиката обаче трябва да се определят по-точно, тъй като, според политолозите, векторът има едно значение, когато позициите се отнасят към морала, и различно значение, когато се отнасят към икономиката. Може да сте „прогресивни“ в един план – като икономическа глобализация – и „реакционни“ по отношение на моралните устои, като правото на аборт или правата на гейовете. Съответно, може да сте „прогресивни“ по моралните въпроси, но пък яростно да се бунтувате срещу глобализацията в икономически план. И естествено, може да сте „реакционни“ или „прогресивни“ и в двата плана. Политолозите разполагат с огромен брой въпросници и наименования, за да определят прецизно тези позиции. Ясно е обаче, че всичките тези позиции са разположени по линията, свързваща Земята – онова, което сте изоставили или към което желаете да се върнете – и Света – хоризонта, който искате да достигнете или от който искате да избягате. Видно е също така иче мястото на курсора се определя отмодернизиращия се предел, който ви позволява да разграничавате прогреса от регреса. (Тук имате възможността да определите собствената си позиция и къде бихте искали да поставите приятелите и опонентите си.) И ако си кажете: „Не съм нито ляв, нито десен“, това все пак ще означава, че се намирате навярно някъде по средата на вектора. Тъй като модернизиращият се предел действа като силен лост, позволяващ дисквалифицирането на всякаква позиция, която се намира от грешната страна на предела (в зависимост от това дали се движи нагоре или надолу), изключително трудно е да се избяга от неговата тежест. Указателните табели „Назад!“ и „Напред!“ трябва да се спазват, без много да се мисли. Може да се каже, че онова, което наричаме глобализация, се гради - или се градеше - върху неизпробвания принцип, че цялата планета ще започне да се модернизира към една събирателна крайна точка, наречена „Свят“. Поне досега. Не мисля, че някой пилот все още би могъл да съобщи с категоричност, че това е истинското местоназначение на полета. „Полет“ е правилната дума: глобализирането бе полет на въображението. Мечта, която до такава степен бе разбита, че предизвика обратната мечта, също толкова нереална, за завръщане към Земя, която, ако все още случайно може да се достигне, ще е напълно унищожена. (Какъв пейзаж бихте открили, ако например се опитате да се върнете във Форт Мъри [4] ? В Южен Судан? В дома си?) За да продължим с малкото си упражнение по философска тригонометрия, трябва да се концентрираме върху двата ъгъла. Ще започна със Света. Как пътуването към Света се различава от опита за приземяване на Планетата? Е, въпреки пленяващата представа за Синята планета, която всички ние имаме, не съществува стабилна точка, откъдето да може да наблюдавате целия Свят (това много правилно отбелязва немският философ Петер Слотердайк). Да разглеждате планетата като Свят означава, че си се представяте в позицията на някакво божество; че „наблюдавате света от никъде“; и че тъкмо от тази въображаема гледна точка вие гледате на всяка по-стара местна привързаност към Земята и Дома като на нещо регресивно и архаично. За нас, онези, които живеем на тази земя, наблюдавана от този всемогъщ взор, Светът ни се струва като безкраен хоризонт, една непрестанно бягаща граница. Как може третият фактор, Планетата или по-скоро Гея, да е толкова различен? Сигурно е, че тя не е масивно кълбо, а по-скоро тънка мембрана. Някои я наричат кожа с дебелина от няколко километра, която никой не може да погледне, без да бъде силно привлечен към нея. От никъде обаче не може да наблюдавате онова, което геоучените, с които се сприятелих, наричат „Критичната зона“, а и никога не можете да я обхванете изцяло. Тя е на слоеве, никога не е плоска, а по-скоро винаги се гледа триизмерно, винаги отстрани. И взорът на онези, които изследват множеството й гънки, никога не спи, така както и техните инструменти никога не спират работа. За онези от нас, които живеят на нея – това ще рече всичко живо, земно – няма безкрайна прогресия към един непрекъснато оттеглящ се хоризонт, а по-скоро непрестанно внедряване в постоянно множащите се гънки на тази многослойна и дори изненадваща Планета („многослойна“, впрочем, е едно от често използваните прилагателни, с които се назовава Гея). Как така земляните – названието, което ползвам за онези, които някога са били хора – насочват движенията си към Света, ако такъв хоризонт не е направен за тях; той има значение само когато бива гледан отвън, където не живее никой? Това е загадката, която антрополозите на модерността винаги са опитвали да разнищят. Ясно е, че три фактора, действащи в комбинация, са направили подобен ход неустоим. С всеки един от тези фактори земляните са почувствали, че могат да бъдат освободени от всички окови и граници. Можели са да станат Съвременни човеци, т.е. да избягат от ограниченията като цяло. Първият от тези три източника е добре известен: внушителният Галилеев жест - всички планети да се смятат за еднакви - ни проектира, ако мога да се позова на известното заглавие на френския философ на науката Александър Койре – „От затворения космос до безкрайната вселена“ (обърнете внимание, че „затвореният космос“ е несъмнено точката, от която хората тръгват по пътя към Света, там те изоставят Земята). От гледна точка на безкрайната вселена, Земята има да измине дълъг път, за да се отърве от старите си обвързвания и изцяло да се модернизира. Ако материята (res extensa) определя къде би трябвало всички ние да сме позиционирани, тогава тя трябва да се разшири навсякъде, което, разбира се, е невъзможно, тъй като в космосаживотът не съществува; затова и космонавтите не могат да оцелеят в (открития) космос без скафандър! Материята има значение само когато гледаме планетата отникъде. Изследователите на развитието на науката обаче показват, че подобна притегателна сила от и към безкрайната вселена няма как да привлече някого, ако не бъде приложена друга, далеч по-практична притегателна сила - например заграбването на земята (Landnahme), която е позволила на европейците да „свалят ограниченията на земята“, както обясни веднъж историкът Кенет Померанц в едно свое прочуто изказване. „Без въглища и колонии“ Западът е нямало как да си представи, че е възможно да печели от прогреса и развитието. Той е щял да остане пленник на една крехка и ограничена Земя, на която изтощената почва в едни малки държавички е щяла да изчезне изпод самите им нозе. Капитализмът, да го назовем с истинското му име, не се характеризира със своята злободневна, тривиална, практическа и фактическа материалност, а напротив, негов съществен белег е невероятният му идеализъм – точно както res extensa е идеалистична версия на онова, което се съдържа в материята. И по същата причина той поставя външния хоризонт като идеал, изтегля Земята от онова „никъде” и я позиционира именно в това „никъде”. Третият източник на такава невероятна трансмиграция към открития космос е политическата теология, която е сляла някои от идеалите на религията с тези на политиката, като така създава непрестанно отдалечаващата се граница на утопията – едно никъде намиращо се място за едни хора без място. Без това мистично очарование от външния свят, нито епистемологичното, нито икономическото бягство към безкрая щяха да лишат земляните от здравия им разум, т.е. от чувството им за общи блага. Това роденият в Германия американски политолог Ерик Фьогелин нарича „иманентизация“ - процес, който трансформира политиката в извратена форма на мистика, без да прави политиката по-практична или религията по-благочестива! Ако все още се чудите защо пътниците в самолета са тотално безразлични към суровата новина, че дестинация Свят е изчезнала безследно, вече имате част от отговора: те не вярват на пилота! Цялата работа е там, че за да си представите този безкраен хоризонт, трябва да приемете, че вече нищо земно не е от значение – и че зад гърба ви трябва да останат и земята, и почвата, и домът. Светът вече не се интересува от това какво се случва на Земята. Ако докладите за екологичната мутация не ни карат да предприемаме действия, то е, защото ние не сме „от тази планета“. Притегателната сила, теглеща ни надалеч от хоризонта на Света – тройната притегателна сила, упражнявана върху нас от наука, икономика и от бърканата с религия политика, – ни разделя до степен да не можем да загърбим идеята, че трябва да се модернизираме напълно, като се отърсим от старото земно в себе си, за да станем пълни човеци! Вече трябва да е станало ясно, че разликата между това да насочваме вниманието си към Света или към Земята, е предпоставка за един доста остър ъгъл. Науката, икономиката, политиката и религията несъмнено не са еднакви в рамките на ограничената, но сложно нагъната земна Планета. Всяко понятие следва да се доизясни и да се нарече по друг начин. Тъкмо това имат предвид под нулиранекураторите на Центъра за изкуство и медийни технологии, които споменах по-рано. И въпреки това, не знаем къде стои тази трета притегателна сила. Как може Планетата да е толкова различна от Света? Това не е ли твърде дезориентираща посока? Но бъдете търпеливи. Тригонометрията повелява да определим два ъгъла, не само един, за да можем да изчислим къде се намира третият връх на триъгълника. Затова нека попитам защо насочването на нашето внимание към Земята се различава от насочването му към Планетата. Убеден съм, че някои от вас се обезпокоиха от описанието на „гледката от никъде“ като хоризонт, дърпащ модернизацията назад. Може би сте подходили предпазливо към безспирните оплаквания срещу позитивистичното, разочарованото, обективистичното и бездушно виждане за науката, технологиите и капитализма, които се чуват, откакто започнаха да се ползват думи като „модерен“, „модерност“ и „модернизация“. И сте прави да постъпвате така, тъй като подобни оплаквания са поредното пресъздаване на раздвоения начин, по който Земята и Светът са изправени едни срещу други – въображаемият свят срещу познатия свят; вкоренените народи срещу глобализаторите без корени и т.н. И тъкмо за да избегнем повтарянето на този ход, ние трябва да погледнем встрани. И ако е вярно, че Планетата е твърде малка, за да поддържа смъртоносните идеали на Света, значи е вярно и че Земята е твърде малка, за да поддържа многопластовата маса на сложно нагънатата Планета, която предстои да преоткрием. Както отбелязах по-рано, Планетата е точно толкова различна от Земята, колкото е и от Света. Това е красотата на триангулацията! И точно този страничен ход може да ни предизвика да предприемем действия и да придаде ново значение на противопоставянето ляво/дясно, тъй като веднага, щом се определи нова цел, ще се появи и друго определение за прогрес и регрес. И така ще можем да измерим какво спрямо тях се движи напред или назад. На този етап може да е полезно да сме сигурни, че сме приели фактора, който нарекох Земя, не като някакво древно парче от света, а като концепция. И онова, което може да се нарече реактивна концепция, е онази концепция, която винаги контравъздейства на движението към Света. (Спомнете си енергията, която антрополозите трябваше да изразходят, за да предпазят изучаваните от тях колективи от екзотичното виждане, че те са „предмодерни“ хора). Когато модернизирането вече започне, ние няма да имаме представа как ще изглежда Земята, към която с носталгия някои искат да се върнат. И когато във Франция парижанин спомене „la province“, това определение за изоставените малки градчета не трябва да се бърка с онова, което действително се случва в конкретните места! Не очаквайте Растиняк [5]  да опише достоверно град Ангулем! Иначе казано, Земята винаги е ретроспективен конструкт. Това важи и за истинската стара земя – първоземята на Хусерл Ur-Grund – точно толкова, колкото и за различните форми на неонационализъм, който виждаме да покълва навсякъде като реакция срещу внезапното и неочаквано изчезване на Света. Спомнете си какво съобщиха пилотите на своите пътници: и двете дестинации са изчезнали от радарите. Поразителната разлика между Земята и Планетата, т.е. острият ъгъл, който сме длъжни да измерим, е, че Планетата може да не е точно част от природата. Природата, като модернистична концепция, имаше странното качество да е универсалният етер, в който всичко трябва да е поместено: от моето тяло, например, до тази катедра; тази сграда, Берлин, всичко от Големия взрив досега, вървящо в една непрекъсната последователност и подчинено на едни и същи закони. Тази представа за природата е толкова обширна, че няма как да се живее в нея и да се усеща някаква защита. Ето защо натурализмът не може да е форма на живот, а само идеал; и сега осъзнаваме колко опасен е той. Поне от времето на Паскал, ние сме наясно с това усещане за тревога и безпокойство при вида на такъв огромен, студен и безграничен космос. И нищо чудно. Тази представа за природата е пряко свързана с хоризонта на Света, а не с напълно различната концепция, наречена Земя или Гея. Сравнена с концепцията за природа, идеята за Гея е локална. Тя е пръстен от активни форми на живот, които са оформилимногото си припокриващи се ниши по такъв начин, че си предоставят поредица от обвивки, които обаче не могат да се разтягат или изглаждат във формата на res extensa. Както съм показвал и другаде, английският футурист Джеймс Лавлок [6] , противопоставяйки се на Галилей, обезсили законите на физиката и химията не само на Планетата, но и на този рояк от взаимно преплетени активни елементи, на тази тънка мембрана от форми на живот. А те са защитно средство за бъдещия живот. Ни повече, ни по-малко. Нищо внушително като безграничната вселена, но и нищо толкова ограничено, колкото малката Земя, която е изоставена. Точно такава е тезата на Лавлок: противно на идеята на Галилео, има нещо специално в Планетата, нещо, което напълно се пренебрегва, когато тя се разглежда като едно от телата на Галилео. Това не означава, че Планетата е жива като организъм, а само, че не е мъртва. Едно е сигурно – тя е ограничена и безкрайно нагъната. Сигурно е и че реагира силно на нашите действия. Природата бе безразлична към нашите действия, поради което тя бе овладяна. Но Планетата, в смисъл на Гея, е изключително реагираща (дори има гъдел, както отбелязва Изабел Стенгерс [7] ) и поради тази причина се изплъзва от всичките ни надежди да я овладеем. Това означава да си го кажем направо - вече нямаме представа от какво се състои Гея. Ние вече сме научили колко реагираща е тя, след като сме я модифицирали толкова много,че знаем дори по-малко от преди. Както ще ви каже всяка застрахователна компания, възможността за прогнозиране на бъдещето никога не е била толкова нищожна, колкото е днес. И това се дължи на факта, че науките за земята са на практика исторически дисциплини, разчитащи на летописите на минали преживявания, които вече не са от никакво значение. С дълбоко учудване и тотално озадачение учени от ред дисциплини изведнъж осъзнават колко сложни, невъзможни за измерване, непредвидими и локални могат да са почвата, климатът и океанът. Наблюдаваме внезапното съживяване на историята на естествознанието, необходимо за изследване на геоисторията на една изключително локална и силно реагираща Гея. Невъздържаността на миналия век е накарала повечето модернизиращи се човеци да забравят онова, с което братя Хумболт [8]  едва ли са щели да изпитат трудност да се идентифицират. Да си припомним клишето от историята на науката, според което Галилеевата физика е трябвало да остави настрана всички възпроизвеждащи се форми - старото определение за phusis – и да разгледа единствено движението на масата в пространството (определението на res extensa). Ние бихме могли да го използваме, като, при желание да предефинираме космологията, отлеем от огромния простор на Природата един малък пръстен, Гея, Критична зона. Наречете го, както желаете, важното е да си дадем сметка, че реално не се интересуваме кой знае колко от Природата, колкото от „Phusis“ – в който сме сгънати и самите ние. Ако има смисъл да се прокара разделителна линия между „Phusis“ (мембраната на Гея) и Природата като цяло, то той е свързан с жизненоважната причина за ситуацията на война или мир, в която се намираме. Природата е територия на относителен епистемологичен мир поради основателната причина, че няма особено много място за известното понятие на английския математик и философ Алфред Уайтхед за бифуркацията [9]  между първични и вторични качества или пък обективната и субективната версия на нещата. Каквото и да мислите за Големия взрив или за магнитната кора на Земята, няма особен смисъл да обсъждате това, което твърдят учените за тези обекти, тъй като нямате реален достъп до тях. Най-добре е те да се оставят на учени, които имат пълен монопол над тяхното определение, т.е. над инструментите и изчисленията, необходими за разбирането на тези далечни обекти. Ако оспорите определението на тези „естествени“ явления, учените лесно ще ви кажат, че това е вашето лично, поетично, субективно виждане. Бифуркацията се прави лесно, но няма никакво значение. Нещата са напълно различни вътре в новоначертаната космологична територия на „Phusis“ – ограничената, тясна, локална, активна и реагираща Гея, освободена от концепцията за Природа. Тук огромен брой учени имат различни виждания за това какво представляват тези обекти и как те трябва да се държат. Гея не е място за епистемологичен мир, а по-скоро за епистемологична война. Попитайте някой фермер какво мисли за агрономията; индианец от Амазонка - какво мисли за съвременния дърводобив; изпълнителен директор на петролна компания какво мисли за климатологията; съкратен банкер – за „закона на икономиката“! Вече няма дисциплина, която да има силата да дисквалифицира техните твърдения и да ги трансформира в субективни или архаични версии на това, което те са в действителност. Едно от големите различия между Гея и Земята, и Света е, че конфликтите между Наука и Традиция не могат да се случат. Бифуркацията се сблъсква със съпротива навсякъде и то с основание, тъй като никой на Гея не мечтае да се телепортира към дадено виждане отникъде или пък да се върне към Земята от едно време. „Phusis“ е свят, който трябва да се преоткрие от всички агенти, които го съставляват. Споровете трябва да се разрешат от напълно различна гледна точка, от гледната точка отникъде. Учените нямат монопол; освен това те вече нямат ролята да вкарват форми на живот в света отвъд планетата. С други думи, имат много по-хубави неща за правене от това да разширяват утопичната територия на res extensa. Те трябва да преоткрият Планетата; те трябва да подготвят пистата за кацане, така че пътниците в самолета – спомнете си онези, които са разбрали, че предишните две дестинации са изчезнали безследно – да могат да си намерят място за кацане. Много повече трябва да се направи, за да се придаде смисъл на тази трета притегателна сила, онази, която наричам Планета или Гея. И въпреки това смятам, че малкото ми упражнение по философска тригонометрия не се е отклонило твърде много от целта. Основата, свързваща Земята и Света, е добре позната и двата ъгъла са достатъчно остри, така че е възможно да предвидим и локализиране на третия връх. Важното е, че граждани, активисти, учени и политици недвусмислено

Днес почитаме благочестива странница. Черпят 4 приказно красиви женски имена

 Днес почитаме св. преподобна Ксения Римлянка. Тя е била дъщеря на сенатор и носила името Евсевия, което означавало "благочестива". Нейните родители я сгодили за един сенатор. Тя била решила да посвети живота си на Исус Христос, затова напуснала избягала от дома си. Установила се на остров Коа. Там тя наела бедна къща и помолила да я наричат Ксения (странница). По-късно била посветена за дякониса. Тя водила възвишен живот. Колкото била строга към себе си, толкова била милосърдна и нежна към своите сестри. На днешния празник повод да почерпят имат четири красиви имена. Това са  Аксения, Аксиния, Ксения и Оксана. Житие на св. преподобна Ксения Римлянка Преподобна Ксения Римлянка се родила в Рим като дъщеря на знаменит сенатор и носила името Евсевия, което отговаряло на нейното религиозно настроение, защото Евсевия значи благочестива. Когато станала девойка, родителите й я сгодили за един велможа и сенатор. Иначе обаче мислила благочестивата Евсевия. Тя отдавна била решила да посвети целия си ангелоподобен живот на Иисус Христос. Времето на сватбата наближавало. Никой и не подозирал бурята в чистата душа на Евсевия, чиито мисли били устремени само към изпълнението на нейния свещен обет за целомъдрие. Усърдно се молила и най сетне взела едно смело решение: да напусне тайно родителския дом и да изчезне завинаги от суетния свят на римската аристокрация. Тежко било за нейното нежно сърце да причини такава скръб на благородния баща, на милата майка. Но по-скъпи от всичко за нея били словата на Спасителя: "Който остави... баща или майка... заради Моето Име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен" (Мат. 19:29). Възторжено съчувствие и всеотдайна преданост тя срещнала от двете си служителки, с които прекарала цялото си детство. По поръка на своята господарка двете девойки раздали на бедните всичко, което скрито могла да отдели Евсевия от личното си притежание. Преоблечени в мъжки дрехи, снабдени с малко злато за най-дребните си разноски, те се промъкнали в потайна нощна доба през случайно отключените порти на бащиния дом и успели да се качат на един кораб за далечна Александрия. Оттам доплували до остров Коа, който се намирал на 54 километра южно от Халикарнас, в малоазийска Кария. На малкото островче Евсевия наела една бедна къщица и помолила своите спътнички за две неща: да я считат за равна на себе си и да я наричат само Ксения, което значи странница. Скрита зад това име, тя искала да заличи всички следи от своя произход и фамилия, за да не я открият родителите й. Верните и единомислени девойки изпълнявали безпрекословно желанията на своята предишна господарка и ревностно подражавали на нейния суров отшелнически живот. Само едно липсвало на тези предани Христови невести: те имали нужда от духовно ръководство и от защита на тяхната душевна чистота. Скоро Бог им изпратил подходящ отец. Веднъж Евсевия срещнала на острова един старец с почтен вид, който бил облечен в монашески дрехи. Тя го помолила да приеме за свои духовни дъщери нея и другарките й. - Аз мисля, че ти си епископ Божий.  - Кои сте вие? - Ние сме от далечна страна и търсим само едно - спасение на душите си. - Самият аз съм странник тук, идвам от светата земя. Аз не съм епископ, а игумен на манастира "Св. ап. Андрей" в Карийския гр. Милас. Старецът Павел се съгласил да поеме ръководството на римските подвижнички, ако дойдат в неговия град, гдето те купили дом и устроили малка църквица наблизо до катедралата, като избрали за неин покровител св. архидякон Стефан. Игуменът усърдно се грижил за малката девическа община и постригал в монашество Ксения и нейните другарки, към които се присъединили и други ревнителки на монашеското целомъдрие. Наскоро Павел заместил починалия миласки епископ Кирил. Новият епископ посетил малката обител и посветил Ксения за дякониса, въпреки нейното нежелание. Възвишен бил животът на дякониса Ксения. Тя приемала храна през ден, през два, а понякога и през неделя. Помнейки псаломските слова: "Ям пепел като хляб, питието си със сълзи размесвам" (Пс. 101:10), преподобната посипвала хляба, с който единствено се хранела, с пепел от кадилницата и го овлажнявала със сълзите си. Освен общата храмова молитва, тя скришом се молела в килийката си с вдигнати към небето ръце. Облеклото й било най-бедно. Колкото била строга към себе си, толкова тя била грижлива, снизходителна, милосърдна и нежна към своите сестри. Когато епископ Павел бил в с. Левкин и заедно с целия си клир чествал паметта на св. Ефрем Миласки пред неговите мощи, дошъл краят на преподобната Ксения Римлянка. Бележити са прощалните й думи към разплаканите сестри: - Сестри, вие проявихте много любов към мене. Продължете и нататък вашата любов, молете се за мене, аз умирам. Помолете и нашия отец Павел да се моли за мене, той толкова много се е грижил за душата ми. Апостол Петър казва: "Господ не се бави да изпълни обещанието Си, както някои смятат това за бавене; но дълго време ни търпи, понеже не желае да погинат някои, а всички да се обърнат към покаяние. И ще дойде денят Господен, както крадец идва нощем" (2 Петр. 3:9-10). И затова не бива да се леним, а трябва да бодърстваме. Бъдете бодри, сестри, бъдете готови да срещнете Господа с елея на добрите дела и с гореща любов! Отпратила сестрите, тя останала сама в храма и по пладне я намерили починала. Епископ Павел положил тялото й в посочения от нея гроб при стечение на голямо множество народ. След една година починала и едната от нейните другарки, която помолила останалата да разкаже, коя е била светата покойница. Така светът узнал и Църквата съхранила житието на преподобната Ксения Римлянка, отминала в блажената вечност през втората половина на V век на 24 януари. Житие на преподобната наша майка Ксения, в мире Евсевия В Рим живеел един знатен и почтен мъж, принадлежащ към съсловието на старшите сенатори, по вяра християнин, дълбоко благочестив, който имал единствено дете - дъщеря, на име Евсевия, която пазел като зеницата на окото си. Когато тя достигнала девическа възраст, един велможа, също от съсловието на сенаторите, помолил родителите на Евсевия да му дадат дъщеря си, за да я омъжи за сина си. Родителите й, като се посъветвали помежду си, я сгодили за благородния момък, равен на тях по чест и богатство, и вече бил определен денят, в който трябвало да се извърши сватбеното тържество. А девицата, преизпълнена с любов към Бога, пожелала да остане вечна невеста на нетленния Жених, най-прекрасния със съвършенствата си сред всички синове човешки, Самия Христос Господ, и да съхрани девството си завинаги. Но тя скрила желанието си от родителите, понеже знаела, че ако те узнаят, няма да искат и да чуят за това. Те биха я възпрепятствали по всякакъв начин и ту със съблазни и ласкателство, ту със заповеди, биха я принудили да сключи брак, още повече, че тя била единствената наследничка на всичките им богатства; биха пожелали да се утешават със съпружеството и с брака й. Блажената Евсевия имала две верни свои рабини, които от детството си били израснали заедно с нея и й служили с цялото си усърдие и преданост. Като се уединила с тях, тя им казала: - Искам да ви открия една тайна, но предварително ви заклевам в Господа Бога да не казвате никому това, което ще чуете от мен. Вие знаете, че родителите ми искат да ме омъжат, но на мен никога и през ум не ми е минавало дори и да помисля за брак. Твърде тежко е да изпълня това, което ме съветват родителите ми. Какво би означавал за мен такъв начин на живот? Само призрак, мъгла и сън. Чуйте ме: нека решим да водим заедно чисто житие и ако волята Господня благослови намерението ми, а вие последвате съвета ми и запазите в тайна това, което ви казах, тогава ще обмислим всичко, което трябва да направим. Повярвайте ми, че дори и родителите ми да узнаят за това и дори и да ме принуждават насила към брак, ако Бог ми помогне, те никога не ще бъдат в състояние да променят решението ми, дори и да ме предадат на огън, меч или на диви зверове. Като изслушали това, двете робини казали: - Да бъде волята Господня! Господарке, ние сме съгласни с твоето решение и се стремим към същото, към което се стремиш и ти. Желаем по-скоро да умрем с теб, отколкото да царуваме без теб. Като чула тези думи от робините си, блажената Евсевия прославила Бога. След това тези три девици, които имали еднаква любов към Христа, постоянно размишлявали върху това, какво да сторят, за да се осъществи желанието им. И молили Бога да им даде добър съвет. Започвайки от този ден, когато те с любов се предали на Господа, решавайки се на безбрачен живот, Евсевия, тайно от родителите си, раздала на нуждаещите се чрез ръцете на девойките всичко, което имала: злато, сребро и всички скъпи вещи. Девойките раздали и собственото си имущество, готвейки се за нищета заради любовта си към Христа. Когато денят на брака наближил и всички се готвели за него, блажената Евсевия, като се посъветвала със своите девойки, се преоблякла заедно с тях в мъжки дрехи и като взела само най-необходимото, излязла тайно от дома, тъй като вратите се оказали незаключени. Като се осенили с кръстното знамение, те се обърнали към Христа Бога с такава молитва: - Сине Божий, пребъди с нас и ни посочи пътя, по който да вървим, понеже заради любовта си към Теб, ние оставяме дома си и всичко, което е в него, и се решаваме да странстваме и да живеем в скърби, стремейки се към Тебе и желаейки да Те придобием. Като се помолили така със сълзи, те излезли от дома и потеглили на път, като едновременно плачели и се радвали. Те дошли до морето и като намерили кораб, готов да отплава към Александрия, си платили и се качили на кораба. Тъй като духал попътен вятър, след няколко дни достигнали Александрия. Като слезли от кораба, те отишли на един остров, наречен Коя, който отстоял на петнайсет хиляди крачки от Карийския град Галикарnас. Те преминавали от място на място, желаейки да намерят неизвестна местност, за да не бъдат открити от родителите. Като не се страхували, че могат да бъдат намерени на този остров, те отново променили мъжкия си външен вид на женски, и като наели неголяма уединена къщичка, заживели в нея, като благодарели на Бога, на Когото постоянно се молили и да им изпрати човек с духовен сан, който да ги облече в монашески чин и да се погрижи за душите им. Света Евсевия убеждавала другарките си, като казала: - Сестри, моля ви заради Господа: да запазим нашата тайна и да не казваме на никого за отечеството ни и за намерението, заради което сме напуснали дома си, а също така и името ми, за да не би родителите ми да ни намерят. Заклевам ви в Бога да запазите в тайна всичко това до края на живота ми и да не казвате никому за това, което се е случило с нас, или за това, което ще се случи. А ако някой ви попита за името ми, кажете, че се наричам Ксения, което означава чужденка; защото, както виждате, аз странствам, като оставих дома и родителите си заради Бога. Отсега и вие ме наричайте не Евсевия, а Ксения, тъй като аз нямам тук постоянно жителство, но., странствайки заедно с вас в този живот, търся бъдещия. В отговор другарките й обещали да запазят в тайна всичко, което им било казано, и от този момент светата Христова невеста започнала да се нарича Ксения. Веднъж, като излязла заедно със сестрите от къщата, в която живеели, и ето, те видели почтен беловлас старец, който идвал от пристанището, бил облечен по монашески и лицето му било подобно на лице на ангел. Като пристъпила към него, светата девица паднала в нозете му и плачейки, почнала да говори: - Човече Божий, не презирай странстващата в чуждата страна, не отхвърляй убогата сиромахкиня, не се гнуси от молбата на грешницата, но се уподоби на свети апостол Павел и бъди наш наставник и учител, какъвто е бил той за света Текла. Спомни си за въздаянието, приготвено за праведните от Бога, и ме спаси заедно с тези две сестри. Като чул това, Божият служител почувствал жалост и като гледал сълзите им, попитал: - Какво искаш да направя за вас? Тя отговорила: - Бъди наш отец по Бога и учител. Заведи ни там, където бихме могли да се спасим. Ние сме страннички и не знаем., къде да отидем. Срамуваме се да се покажем пред хората. На това старецът й рекъл: - Прости ми сестро! Аз съм грешен човек и съм недостоен за монашески сан. По Божия милост съм презвитер и игумен на неголямо събрание от братя в манастир, носещ името на светия и преславен апостол Андрей; а името ми е Павел. Като чула това, рабинята Христова прославила Бога, като казала: - Слава на Тебе, Боже, че чу мен, убогата, и ми изпрати, както някога на Текла, свети Павел, човек, който ще спаси мен и тези две сестри. Божият човек взел със себе си светите деви и отишъл с тях в град Милас. Там им намерил жилища на уединено място, намиращо се близо до църквата. Светата девица ги купила с парите, взети от дома, а след това построила неголяма църква в чест на свети първомъченик Стефан и в скоро време устроила женски манастир, като събрала няколко девици и ги посветила на Христа. Игуменът свети Павел се грижел за тях. Той постригал света Ксения и двете й слугини в монашески чин. И никой, чак до кончината й, не узнал откъде била тази света девица, по каква причина напуснала отечеството си и какво е истинското й име, а тя през цялото време се наричала Ксения, тоест странница. А преподобният Павел отговарял така на тези, които го питали за девиците: - Взех ги от остров Кои и ги доведох тук. Така всички мислели, че те са дошли оттам. Затова и манастира нарекли Кои, по името на острова. След немного време Кирил, епископът на този град, починал в Господа, а на неговото място бил избран Павел, игуменът на Андреевия манастир. След като приел епископски сан, той дошъл в девическия манастир и посветил Ксения, против желанието й, в сан на дякониса, тъй като тя била напълно достойна за него. Понеже тя, живеейки в плът, водела ангелски живот. Макар че, като дъщеря на сенатор, била възпитана в разкош и живеела сред всякакви удобства, тя се устремила към труден и подвижнически живот и намерила за себе си съвършено нови, необичайни и трудни пътища на постническо съвършенство. От въздържанието й се боели даже бесовете; победени от поста и от подвизите й, те бягали, като не смеели и да пристъпят към нея. Вкусвала храна на втория, или на третия ден, а много пъти оставала без храна и по цяла седмица. А когато настъпвало времето да приеме храна, тя не вкусвала нито зеленчуци, нито варива, нито вино, нито елей, нито градински плодове, нито нещо друго от хранителните ястия, а само не-много хляб, оросен със собствените й сълзи. Взимала пепел от кадилницата и посипвала с нея хляба. Вършела това през всички години от живота си, изпълнявайки пророческото слово: "Ям пепел като хляб, питието си със сълзи размесвам". При това тя по всякакъв начин се стараела да скрие това свое въздържание от другите сестри и само двете й роби-ни, живеещи заедно с нея, я наблюдавали тайно какво върши, и сами подражавали на добродетелния й живот. При това тя винаги била толкова бодра, че от вечер до сутрин престоявала цялата нощ на молитва, като простирала нагоре ръцете си. Сестрите й наблюдавали това през всички дни на живота й. А понякога, като прекланяла колене от вечерта, се молела до сутринта, проливайки обилни сълзи. Винаги служела така на Господа и правела това с такова смирение, че считала себе си за по-лоша от всички хора. А когато наближило времето, в което тази вечнопаметна девица и непорочна невеста Христова щяла да си отиде от този земен живот, настъпил празникът в памет на свети Ефрем, който някога бил епископ в този град. Блаженият епископ Павел се отправил с целия си клир към селището, наричано Левкин. Там имало църква в чест на свети епископ Ефрем, а в нея почивали честните му мощи. В този ден преподобна Ксения повикала всичките си сестри в манастирската църква и им казала следното: - Господарки мои и сестри! Зная каква любов проявихте, как търпяхте немощите ми и помагахте на мен, странницата. Сега ви умолявам: продължете докрай любовта си към вашата рабиня; споменавайте в молитвите си мен убогата, грешната и странницата, като умилостивявате Бога за мен, за да не ме затруднят греховете ми, но да мога, по вашите молитви, безпрепятствено да премина при моя Христос. Ето, вече се приближи кончината ми; душата ми силно страда и скърби, тъй като напускам тялото си без нужната подготовка. Сега нашият отец и господар епископ Павел не е тук. Затова, когато дойде, му кажете вместо мен: тъй рече убогата Ксения: заради Бога, честни отче, споменавай мен, странницата. Ти ме настави в пътя и ме въведе в този живот; моли се за мен, та да не ме посрами Господ в надеждата ми. Така преподобната благоугодила на Бога: за света тя била странница, а за небето - гражданка; била видима в плът, а се сравнявала с безплътните ангели; освободила се от тялото си като от дреха и стъпкала дявола като змия; считала всичко светско за смет, но съхранила непорочното си девство като безценно съкровище; с любовта си станала невеста на Христа, увенчала се с вяра, и на което се надявала, това и получила, и сега се радва в чертога на своя безсмъртен Жених. С молитвите си тя много помага на вярващите, понеже смъртта не унищожила силите й и не ограничила с някакви предели местата на благодеянията й. И тъй като тя извършила много добродетели заради Христа, и Христос ни явява много милости заради нея, приемайки светите молитви на възлюбената Си невеста. Няколко години след преставянето на света Ксения се преставил и преподобният епископ Павел, нейният духовен отец. Той също благоугодил на Бога докрай, понеже с молитвите му били прогонвани бесове и били изцерявани всякакви болести. Бил погребан в църквата "Свети апостол Андрей", където по-рано бил игумен, а светата му душа се явила пред Господа в славата на светиите. По неговото топло застъпничество за нас пред Бога, по молитвите на преподобна Евсевия, приела името Ксения, и по ходатайството на двете й свети рабини, да ни удостои Господ с милостта Си, сега и винаги, и във вечни векове. Амин. Източник: pravoslavieto.com

Симеон II: Санкциите срещу Русия са един автогол!

 На 1 януари 2017 г. се навършват десет години от присъединяването на България към Европейския съюз. Симеон Сакскобургготски е премиерът, който подписа договора за членството на България. Това бе поводът Негово Величество да даде интервю за Епицентър.бг. Ето какво каза човекът, който на шест години става държавен глава, а после десетилетия е изгнаник, за да се върне и да присъедини страната си към клуба на най-развитите нации -  какво мисли за  събитията, които днес разтърсват Европа и света. Той говори и за вълната от евроскептицизъм, която залива Европейския съюз, за Брекзит и избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ, за това българска карма ли е вечното присъствие на темата „Русия“ в политическия ни живот. Но също и за това как България се вписа в Европейския съюз. - Благодаря Ви, Ваше Величество, че приехте поканата за това интервю. С Вас винаги е много приятно да се говори за история, за световните дела, но аз бих искала да Ви потопя в актуалната политическа ситуация у нас. И ще започна с темата „Русия“, която избуя с особена острота след приключилата наскоро президентска кампания. В България отношението към Русия присъства като ключов елемент в политиката. Защо е така? Защото Русия е най-близката до България от големите държави ли? - Вероятно, защото това отношение присъства още от едно време, дори отпреди Освобождението. Но не бива да се преиграва този факт, защото Русия ще си е там, докато земята съществува и се върти. Дали се харесва на някого или не, това вече е друго. Но подобно постоянно присъствие на Русия у нас би трябвало да се вземе като теза, с която човек да се научи да живее, а не да я използва като лозунг, с който да се плашат хората и да се делят на фили и фоби. Трябва да мислим какво ни интересува нас, българите, къде ни е националният интерес - нищо че звучи малко грандиозно. Но той, националният интерес, се свежда и до интереса на всеки един гражданин.   - Той в какво се изразява? - В баланса, както винаги, а също и в това да няма залитания, но това понякога звучи скучно, не е сензация.   - Политиците, не само у нас, често използват плашилото на руската мечка. - Ето, това е чудесно клише! А какво значи всъщност руската мечка?! Има и други неща, които могат да бъдат окачествени като заплахи. Трябва да си познаваме историята, това е много важно. Географията – също,  оттам да вадим приоритетите и по този път вече да стигнем до нещо практично. Ще дам един пример. Санкциите против Русия, с цялото ми уважение към тези, които са взели решението – но това е един автогол! Защото в крайна сметка кой пострада от тях? Страните, които са наложили санкциите. Аз поне така го виждам – пострадаха в износа си, в общата търговия. От друга страна, Русия е огромна, има толкова други източници, от които да си набави каквото й трябва. Или пък може да лиши населението си от някои неща, без много да се тревожи. Не е като в Западна Европа, където хората веднага биха подскочили, ако нещо им липсва. И тогава, кой страда повече?! Аз мисля, че тези санкции сме си ги наложили ние и всички страдаме.   - Ако погледнем географската карта, съдбата на България е да бъде в менгемето между Русия и Турция, но, както казвате, тях никой няма да ги премести. - Така е. Затова сме принудени да намерим начина, по който да си общуваме. Аз смятам, че когато едни политици препоръчват да се обърне гръб на един или на друг, който може да бъде наш партньор, те действат нереалистично. Да се поставим на мястото на Русия или на Турция. За турците България е физическият път към Европа. Русия пък е страна, която има с нас общи черти донякъде. И двете държави едва ли имат някакви чудовищни намерения спрямо нас. Толкова много се говори за вижданията или за това, което се усеща и долавя от сегашния президент на Турция (Ердоган). И той, човекът, сигурно е с ясна представа за възможностите и за времето. Едва ли има някакви имперски виждания. Едно е историята, културата, друго са интересите – да може да търгува със страните наоколо, да има отношения с тях. Но да се смята, че едва ли не ще превземе някакви страни или, че се стреми към Виена, като по времето на султаните, това е изцяло нереалистично! Или пък Русия  - също. Тя е толкова огромна империя, че, ако руснаците не гледат на Запад, ще гледат на Изток или накъдето и да е. Но руснаците сигурно са прагматици, защото са си там от толкова векове. Аз не виждам какво би спечелила Русия от това ненужно да си навлича противници. А е много лесно да се използва някакъв външен враг – хем да се мобилизират хората у дома, хем понякога да ги разсееш – да не се оглеждат за това, което става вътре в страната.   - Вие неотдавна бяхте в Русия. Има ли вероятност Русия да ревизира политиката на Петър Велики и Екатерина Велика, които обърнаха страната на Запад, и да се обърне на Изток? Още повече, че има среди на Запад, които непрекъснато й подсказват – вие не сте част от нас! - Което пък е липса на представа за география, защото Москва (столицата, центърът) е от западната страна на Урал. И така си е било от времето на Петър Велики и едва ли руснаците ще променят това. А и те знаят, че на Изток биха имали потенциални проблеми. Така че съм убеден, че гледайки към Запада и към добри отношения с тези страни, дори и отвъд Океана, това е в интерес на руснаците, в крайна сметка.   - На 1 януари се навършват десет години от влизането на България в Европейския съюз. Вече до такава степен свикнахме с този факт, че дори го критикуваме, не му се радваме. Това признак ли е, че сме станали европейци? - Кой знае! Няма нито една страна в Европа, която бих дал като пример, където общественото мнение да е сто процента „за“ Европа. Но мисля, че повечето хора са убедени в преимуществата на членството в Европейския съюз, особено като погледнат по обективен начин какво е било преди и си припомнят откъде сме тръгнали. Европейският проект е единственото бъдеще за Европа. Няма да кажа спасение, защото звучи драматично, но една обединена Европа тежи на световната сцена. Има хора, които започват да се изживяват като евроскептици, и тук в България ги има също. Но къде щяхме да бъдем при кризата от 2008-а, ако не бяхме вече членове на Европейския съюз?!    - Успява ли все пак България да се впише истински в Европейския съюз? Политиците ни обичат да цитират вашия баща, цар Борис III, който казва „Винаги с Германия, никога против Русия“, но успяват ли да се противопоставят истински на натиска на по-силните държави? - Ще започна от прословутата фраза. Питам се дали въобще цар Борис е казал това или са му го приписали още от едно време. Но има известна логика. Германия е била голямата сила в Европа, не сме гледали толкова към Великобритания. А Русия е това, за което говорехме преди. Така се стига до един баланс – да не залитаме в една или друга посока. А дали сме истински европейци? Аз считам, че сме си по дефиниция европейци. Полезно е да гледаме модели, където най-добре се чувстват гражданите. Просперитет се постига, може би, с немалко труд и респект към законите, а също и уважение към ближния. Има много начини да се усъвършенства едно общество. Но да мислим, че не сме европейци, дори не е справедливо, защото огромното мнозинство сънародници са наясно какво е да си европеец.   - Вие сте живял дълго в Испания, непрекъснато пътувате, другите европейски нации изпитват ли такива колебания? Това някаква наша карма ли е или всички имат своите моменти на неувереност и скептицизъм? - Точно така е. Всички имат такива моменти - на самокритика, моменти, в които упрекват ръководителите на държавите. Понякога е нещо между комплекс и завист и, ако това се експлоатира, може да се навреди, вместо да се гради. Отричането на едро: вън от НАТО, не на Европейския съюз, не на еврото... Хубаво, но накъде след това?! Не сме нещо изолирано, на някакво островче, образно казано. Дали това би ни дало повече възможности и успех в развитието на страната и на икономиката? Не! Трябва да играем в един отбор, да мислим с какво да допринесем и с това да ни припознават като надеждни партньори.   - Това май ни е трудно – да играем като един отбор? - Това е факт.   - Забравяме и за отношенията между европейските нации в годините назад. Сега това недоверие, което направи възможни Първата и Втората световна война, постепенно е отстъпило. Но ние сме свикнали с това и не го забелязваме. - Малко четат хората историята, за да си дадат сметка колко опасно и трудно е било тогава. В едно интервю в Истанбул ме питаха за основните притеснения едно време - това да не нахлуе някоя съседна страна или да не стане военен преврат. Ами тези неща за Европейския съюз вече са отживелица.  Това е нещо огромно като промяна само по себе си, а като имаме предвид икономическите и другите изменения, виждаме, че плюсовете натежават.    - Дори, ако погледнем отношението към мигрантите. Те се разглеждат като заплаха, като проблем, но самият факт, че никой не поставя под въпрос хуманното отношение към тях говори много за огромната крачка, която е направил европеецът. Не е ли така? - Да. Или да вземем съвременните закони и ценности. Солидарността е много важна, там трябва да положим повече внимание и усилия. Да сме по-солидарни и да разберем какво се е случило на тези хора, за да идват насам. А пък, ако Европа беше толкова на издишане, както някои я описват, нямаше да ги има тези стотици хиляди мигранти, за които най-голямата мечта е именно да влязат в Европа.   - Тук обаче трябва да Ви припомня думите на премиера Бойко Борисов – видяхме я европейската солидарност, всеки вдига стени, никой не ни помогна! - Има нещо вярно в това. И жалко!  Но мисля, че в някои моменти тази солидарност трябва да се докаже. Като говорим толкова за принципи и ценности, трябва да не са само празни приказки.   - Търси ли вашите съвети премиерът Борисов? Обажда ли ви се? - Госпожо, как да отговоря на такъв въпрос! Всеки човек при срещи обменя мисли и идеи. Аз не бих го окачествил като търсене на съвет, на нещо от рода на – кажи ми какво да правя? Това не е така, но всеки един разговор е важен. Полезно е да има диалог.   - Вие със сърце подкрепихте кандидатурата на Ирина Бокова за генерален секретар на ООН, докато самото правителство се колебаеше и накрая това разколебаване изигра решителна роля тази кандидатура да не успее. Мнозина не разбраха защо подкрепяте Ирина Бокова. Какво бихте им казали? - Трябва да видим резултата. Когато започна кампанията, шансовете новият генерален секретар на ООН да бъде от Източна Европа, по възможност жена, бяха големи. Щеше да бъде страхотна сензация и жест. А и да бъде българка! Мисля че Ирина Бокова заслужаваше пълна подкрепа от първия момент, но за жалост, не стана. Получи се като в старата приказка – двама се карат, трети печели, защото дори не излезе човек от Източна Европа, а от най-западната част, Португалия.   - През 2001 г. Ви попречиха да се кандидатирате за президент. Тази година някак си с половин уста Ви предложиха. Съжалявате ли за това, че тази възможност, да бъдете това, за което сте роден – държавен глава, беше пропусната? - О, много е трудно да се каже, че човек е роден за нещо или му се пада.   - Но вие на шест години ставате държавен глава! - Да, съгласно обстоятелствата и при друга конституция. И, ако щете - в други времена. Така че за мен това не е нещо, което е важно. Гледайки назад, едно от големите предизвикателства беше длъжността ми като премиер. В крайна сметка, това е нещо, което решават хората. Ако не са преценили да ме издигнат за президент – сигурно си има някаква причина. Глас народен – глас Божи! Знаете ли, аз много избягвам да гледам на нещата през личната си призма, защото тогава човек става субективен. Затова винаги търся другаде примери и прецеденти. Така си създавам едно пространство, в което човек може да се движи по един позитивен начин. А не да се самоогорчава изкуствено – да бях постъпил така, да бяха ме разбрали... , за мен поне, са напразни упражнения! Това, което ме разочарова и дори повече, е този изкуствен тормоз за бащините ми имоти, които съм наследил и които държавата ни върна през 1998 г. , преди изобщо да бях станал премиер. В последствие, същата държава, без да е имало промяна на институциите, казва,  чакай, не е така, да започнем сега да го лишаваме от това, което сме му върнали! В личен план това е тежко да се понесе и е несправедливо. Такова поведение въобще е изключено в Европейския съюз. По-лошото е, че може да стане прецедент и да плаши чуждите инвеститори да дойдат тук. Това е нещо, за което много хора не си дават сметка в дребнавостта си да ме уязвят.   - Казвате, че избягвате да гледате на света през личната си призма. Такъв пример ли е фактът, че през 2005 г. като лидер на НДСВ съставихте правителство с БСП, наследницата на комунистическата партия, която изгони вашето семейство от страната, а Народният съд разстреля чичо ви Кирил? - Знаете ли, тук трябва да видим нещата в контекста на времето и най-вече да не се обобщава и да се дамгосват едни или други. Защото пък другата страна – БСП, биха могли да кажат, че аз съм представител на монархо-фашизма. Ако така разсъждаваме, никога няма да се оправим! После има конкретни отговорни хора за дадени престъпления или ексцесии. А това, да се говори за всяка лява формация, нищо че е еволюирала във времето, че са комунисти... Да, по принцип БСП са наследници на БКП. Но пък тогава за тях аз съм наследник на не знам какви си черни времена. Всички трябва да сме малко по-обективни и да гледаме това, което е в интерес на нашите съграждани. А не да продължаваме да „седим по барикадите“ и да търсим виновници. Така можем да стигнем до най-древни времена. А и тогава – все някой може да е бил виновен, а другият – да е бил жертва.   - Ще стигнем до Каин и Авел. - Ами, да! Безсмислица е това. Това е най-ясният пример докъде бихме могли да ескалираме.   - Дали бих могла да Ви помоля за коментар на последните политически събития – непредизвиканата, но подадена от премиера Бойко Борисов оставка, тупането на топката от страна на президента Росен Плевнелиев и явното му нежелание да състави служебен кабинет, а от друга страна – необходимостта да има два служебни кабинета, защото такава е конституцията. Как гледате на всичко това? - Това е много интересно като съчетание и се получава в един критичен момент – министър-председателят решава да подаде оставка, когато президентът е в края на мандата си, а парламентът е действащ. Мисля, че това е най-сложно да се изтълкува - при действащ парламент дали е необходимо да има служебно правителство? Моето мнение, щом като ме питате, нищо че е ерес, е, че сегашното правителство в оставка трябва да изкара до 21 – 22 януари и оттам нататък президентът да състави ново правителство. Мисля, че ще бъде по-семпло, защото за двадесетина работни дни не виждам необходимост да се съставя служебно правителство. Но това е, както казах, еретично мнение, защото аз не съм на мястото на г-н Борисов, нито на мястото на президента.   - Може би няма достатъчно политическа воля? През 1997 г. страната бе в аналогична ситуация. Правителството на Жан Виденов подаде оставка по Коледа 1996 г., президентът д-р Желю Желев, чийто мандат изтичаше, каза, че няма да връчи мандат за второ правителство на БСП, която тогава имаше мнозинство в парламента и никой не го упрекна затова, че не спази буквата на конституцията. Имаше политическа визия за бъдещето на страната, опозицията, тогава СДС, казваше – предсрочни избори, демократични промени, път към Европа... Сега това го няма. - Може би, защото сме вече в Европа. Няма ги тези големи цели. Но след година България ще председателства Европейския съюз. Това е достатъчен мотив да си оправим отношенията, за да може да се върви напред. Тази тема едва ли е мотивираща за широката публика, но е важна за имиджа на страната. Въобще, идеалното би било да се оглеждаме по-често какво се случва в държавите около нас и по света. Не е нужно да има постоянна интроспекция, ние да решаваме и да търсим най-доброто и най-гениалното. Ето, сега се говори за мажоритарна избирателна система и задължително гласуване. Добре е да видим кое къде как функционира – къде системата е мажоритарна, къде е пропорционална, къде има задължително гласуване. И да се опитаме да го приведем за нашите ширини и за нашите разбирания. Отколкото да се напрягаме да измислим нещо съвсем ново или пък да превръщаме това в политическа битка. Като търсим в друга страна кое къде функционира най-добре, как може да се приложи у нас, ще намерим подходящия пример. Особено по теми като здравеопазване и образование – двете най-тежки теми във всяка една страна и общество. И така ще видим, че няма нужда от толкова реформи и контрареформи.   - Нашите съседи май не са най-подходящия пример. А също така се сещам, че едни от малко по-далечните съседи – в Испания, едва съставиха правителство. И то под заплахата на нови, трети поред предсрочни избори! - И то след година и нещо правителство в оставка! Помните ли пък в Белгия какво беше? Над 500 дни страната беше без правителство. Това са примери, това са прецеденти.   - В Италия премиерът Ренци искаше да намали сенаторите, да централизира страната. И постави въпроса на референдум. - Видяхте ли какъв отговор получи премиерът! А пък всички после критикуват и казват, че трябва да има реформи, че трябва нещо да се промени. Но като опре донякъде, нещо става, сякаш им се завива свят на хората. Това е вокс попули, в крайна сметка трябва да се съобразяваме с гласоподавателите.   - Но политиците сякаш забравят, че трябва да водят народа, не да го следват. Да го водят, макар и на крачка напред. - Ето сега – в Испания се появи антисистемна партия. На пръв поглед също изглежда антисистемно това, което досега е казал г-н Тръмп в САЩ. Но дали пък от друга страна това не е нещо здравословно? Да се променят някои неща по един по-радикален начин? Но обикновено тези антисистемни партии са временни явления. В първия момент изглеждат като нещо уникално и ново, но малко по малко или се разпадат или си дават сметка, че има неща, които е хубаво да ги проповядваш, но като се стигне до това да ги приложиш в управлението, виждаш, че не можеш.   - Но в Европа напоследък непрекъснато се раждат антисистемни играчи. Това какъв знак е? - Знакът е: Стига! Дотук! Дано политическата класа да си даде сметка и да реагира адекватно, за да може да се избегнат по-големи сътресения. Питахте ме дали това, което става сега, прилича на времето след Френската революция и Наполеоновите войни (б.а. - когато в Европа са настъпили коренни, революционни, промени). Аз имам впечатлението, че по-скоро прилича на времето след Втората световна война. Тогава са настъпили радикални промени, защото е станало ясно: дотук е било така, но хората вече очакват нещо друго. Спомнете си тези ужаси с банковите фалити. Дали това не доведе нещата дотам, че да се постави въпроса – а може би този модел, не е идеалният? Но чак да има „революционни“ нагласи, мисля че не е реалистично. В глобализирания свят нещата се изравняват по един по-плавен начин. Информацията се предава светкавично! Вижте социалните мрежи, та това е нещо невероятно! Пропагандата, която едно време е функционирала, е отживелица. Мисленето на хората не може да се насочва в една посока, като преди. Социалните мрежи са чудесен коректив.   - Но и способ за хибридна война в същото време! - Да, но това е въпрос на зрялост – да се хване човек на въдицата на някакви небивалици. Хвърля се някаква бомба и след няколко часа се оказва, че е „балон“. Много интересно! За социолозите това трябва да е голям момент, тази еволюция в обществото. Възможност да предскажат какво може да се случи.   - Това не засилва ли още повече факторът „образование“? Хората от малки, чрез знанието, да бъдат имунизирани срещу хибридността, срещу лъжата. А това го дава семейното възпитание и образованието. - Да, така е. Това са прословутите първи седем години. И другите седем също.   - Около Коледа е прието да говорим за традициите, Ваше величество. Но виждаме как светът се променя или поне живеем с това усещане. Особено тази година – след Брекзит и избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ. Традициите остават ли това, което бяха? Или също се променят? - Не сравнявам двете явления. Традицията е нещо насложено, което е останало или се спазва от миналото. Това са обичаи и неща, които се опитваме да продължим във времето. А това, което се случва сега – в САЩ или другаде, е по-друго. Аз поне така го виждам.   - Ето, вие неотдавна пътувахте с Румънския кралски влак. Това е традиция. На всяка гара, на която спира влакът, се изпълняват двата химна – днешният и от времето на монархията. Това какво усещане носи? - Учуди ме много, защото веднага си помислих за България. Едва ли това би се приело тук. Има много хора, които може би смятат, че биха изневерили на републиката, ако стане въпрос за нещо, което е било преди Х години. Сигурно е друг начинът, по който румънците усещат традицията и по който я спазват. Трудно ми е да определя.   - Какво бихте искали да превъзмогне българското общество? Нещо от това, което е направило румънското. - Не знам, трудно е да се обобщава и сравнява. С тях влязохме заедно в Европейския съюз, на едно и също ниво сме. Но дали те имат други виждания за това, което се е случило? Техният режим е бил много по-специфичен в последните 50 години преди 1989 г. Виждам, че те гледат към монархическия си период с известна симпатия, но все пак не бива да се обобщава. Сигурно има много хора, които не са на това мнение.   - Виждам портрет на цар Фердинанд във Вашия дом. Смятате ли, че ще се стигне до негова реабилитация? Историците често казват, че първите десет години на ХХ век, времето преди Балканските войни и Първата световна война, са били години на такъв подем, че в Европа се е говорило за „българско чудо“. - С времето сигурно и това ще стане. Нещата трябва да се отсъдят по един обективен начин в едно историческо измерение. Да се направи анализ, в който да се види положителното и отрицателното. Не става въпрос само за една личност. Трябва да се прецени в контекста на историята на страната. Понякога се смята, че една личност, в случая – един цар, олицетворява всичко – и добро и лошо. Но той не е действал сам, не се е водел от лични мотивации. Действията му са били следствие от настроенията в обществото в даден момент. Повече от реабилитация би било да се претегли, без пристрастие и без политически предпочитания или доктрини, кое е било положителното за страната и кое не е.

Александър Корнезов: Голям брой важни дела не стигат до Съда на ЕС

 "Голям брой дела от съществен икономически или обществен интерес не стигат въобще до Люксембург, тъй като съдилищата не отправят преюдициални запитвания по тях". За този проблем сигнализира в интервю за Mediapool доц. Александър Корнезов, който на 19 септември 2016 г., стана съдия в Общия съд на Европейския съюз. Преюдициалните запитвания се отправят от българските съдилища, когато трябва да се приложи правото на ЕС и има нужда от тълкуването му. В своите заключения по запитванията Съдът на ЕС прави задължителни за съдилищата и институциите в държавите членки тълкувания. По думите на Корнезов фрапантен пример са обществените поръчки, където за никого не е тайна, че европейското право и добри практики системно се заобикалят у нас. "Въпреки това, до ден днешен няма нито едно преюдициално запитване в областта на обществените поръчки. Друг пример е конкурентното право, което е в много голяма степен регулирано от норми на правото на ЕС. Но и по тези въпроси няма нито едно преюдициално запитване относно забраната на картелите и на злоупотребата с монополно или господстващо положение", посочва юристът. Доц. Корнезов, какво означава новият пост, който заемате? С какво той е важен за България и за българските граждани и фирми? Това е признание и успех за България, тъй като страната ни е сред първите държави членки, които получиха право на втори съдия в Общия съд на ЕС. Това стана възможно в резултат на реформата на Съда на ЕС, която в частност предвиди вливането в Общия съд на Съда на публичната служба на ЕС, където бях избран за съдия след конкурс, в който участваха 79 юристи от целия Европейски съюз. Целта на реформата е да се ускори съдебното производство и да се подобри качеството на съдебните актове, постановявани от Общия съд на ЕС. За целта се предвиждат редица мерки, сред които поетапно удвояване на броя на съдиите в Общия съд до 2019 г. Реформата засяга непосредствено и българските граждани и фирми, защото те могат да сезират директно Общия съд на ЕС при определени условия, за да защитят правата си, като например да искат отмяната на актове на институциите и органите на ЕС, както и да водят дела за ангажиране на отговорността на Съюза при неизпълнение на договорни задължения или дори за да потърсят обезщетение за вреди, произтичащи от неправомерни действия от страна на институциите или органите на ЕС. Най-вече става дума за дела в областта на конкурентното право, държавните помощи, антидъмпинга, т. нар. ограничителни мерки, като например запор на сметки на лица, заподозрени във връзки с тероризма, интелектуалната собственост, достъп до информация, публичната служба на ЕС и др. По принцип се избягва българските съдии да са част от съдебния състав в дела, в които една от страните е българската държава, гражданин или фирма, за да се избегне всякакво съмнение за пристрастност. Как Ви се виждат проблемите на българското общество от Люксембург, ако ги гледате през призмата на делата, които стигат до Съда на ЕС? Струва ми се, че делата, които стигат до Съда на ЕС от България, не отразяват истинските проблеми на българското общество. Само малко от тях поставят принципни въпроси от значение за развитието на българското и европейското право. За това има две обяснения. Първото е непознаване и оттам неприлагане на правото на ЕС, или само формалното позоваване на него, без обаче да се вникне в същността му. Второто обяснение е, че има нежелание - съзнателно или не - в делата от обществен или голям икономически интерес да не се отправят преюдициални запитвания до Съда на ЕС. Образно казано, преюдициалното запитване изважда делото извън контрола на всякакви местни зависимости и субекти, доколкото е немислимо българският съд да не се съобрази с решението на Съда на ЕС. В тази връзка винаги съм казвал, повтарям го и сега: преюдициалното запитване е най-мощното оръжие за възтържествуване на правото, с което разполага българският съдия. Бихте ли дали някои по-важни и интересни примери на решени преюдициални запитвания от последните години? Примерите са много, но тук ще се огранича само с няколко от последните 2 години. Делото "Google Spain" е особено важно с това, че Съдът на ЕС постанови, че при определени обстоятелства "Google" е длъжен, при поискване, да изтрива злепоставяща за дадено лице лична информация от търсачките си, дори и тя да е достоверна. Това вече се прилага в практиката. В делото Schrems Съдът на ЕС не се поколеба да отмени решение на Европейската комисия, което позволяваше на компании като "Фейсбук" и "Майкрософт" да изпращат и складират събраните лични данни на европейски граждани в сървърите на компанията в САЩ. В делото Съдът установи по категоричен начин, че властите в САЩ на практика имат почти неограничен и често неконтролиран достъп до личните данни на европейските граждани, фигуриращи в техните профили във "Фейсбук", което е в остро противоречие с европейските стандарти за защита на личните данни. Друг пример е делото Gauweiler, образувано по преюдициално запитване от германския федерален конституционен съд, в което Съдът на ЕС остави в сила програмата на Европейската централна банка за закупуване на държавни облигации на вторичните пазари, програма, която в голяма степен облекчи дълговата криза в Европа. Важни и много актуални са и решенията на Съда в делата Dano и Alimanovic, в които Съдът категорично отсъди, че правото на ЕС не позволява т.нар. социален туризъм, при който гражданин на една държава членка се установява в друга държава членка с цел да се възползва от социалните й помощи. Бих споменал и делото Philip Morris, в което Съдът на ЕС остави в сила новите стриктни изисквания по отношение на тютюневите изделия, като например по-големите предупредителни текстове и картинки, забраната за добавка на овкусители, които придават вкус на билка, ментол, ванилия и други в цигарите, забраната за означения от рода на "натурални", "ултралеки", "органични" и т.н. В кои случаи най-често казуси на български граждани и фирми стигат до Общия съд или до Съда на ЕС? Къде виждате неизползван потенциал? В Общия съд делата, заведени от български граждани и фирми, са малко, основно в областта на държавните помощи и ограничителните мерки. Причината за това е, че повечето от актовете на институциите на ЕС, които подлежат на обжалване пред Общия съд на ЕС, са най-общо казано от икономически характер, а икономическата активност в България е твърде незначителна, за да представлява интерес за европейските институции. Обратно, в Съда на ЕС, където мнозинството дела се образуват по преюдициални запитвания, отправени от национални съдилища, "българските" дела са далеч по-многобройни, повече от 70 на брой от 2007 г. до днес. Някои от тях, като например делата Елчинов и Канон, са от огромно структурно значение за съдебната власт у нас, тъй като в тях Съдът на ЕС постанови, че долните инстанции следва да не се съобразят с тълкувателно решение/постановление на ВКС или ВАС, съответно със задължителните им указания при отмяна на решение и връщането му за ново разглеждане, ако те противоречат на правото на ЕС. Тези две решения предоставят безпрецедентна възможност на първо- и второинстанционните съдилища в България да инициират, посредством преюдициалното запитване, промяна в постоянната съдебна практика на върховните съдилища и така активно да участват, дори да провокират развитие на правото както на национално, така и на европейско ниво. Те индиректно поставят и изключително важния въпрос за тълкувателната дейност на върховните съдилища и доколко тя представлява правораздавателна дейност. Съдът на  ЕС се ограничи с това да постанови, че ако тълкувателно решение/постановление противоречи на правото на ЕС, то българските съдилища трябва да не го прилагат. Но големият въпрос остава. Що се отнася до правните въпроси, които се поставят, мнозинството са в областта най-вече на ДДС, митническия съюз, забраната за дискриминация, пространството за свобода, сигурност и правосъдие, но има решения и в областта на околната среда, енергетика, транспорта, търговската политика на ЕС и гражданство на ЕС. Както споменах обаче, струва ми се, че голям брой дела от съществен икономически или обществен интерес не стигат въобще до Люксембург, тъй като съдилищата не отправят преюдициални запитвания по тях. Именно тук виждам огромен неизползван потенциал. Фрапантен пример са обществените поръчки, където за никого не е тайна, че европейското право и добри практики системно се заобикалят у нас. Въпреки това, до ден днешен няма нито едно преюдициално запитване в областта на обществените поръчки. Друг пример е конкурентното право, което е в много голяма степен регулирано от норми на правото на ЕС. Но и по тези въпроси няма нито едно преюдициално запитване относно забраната на картелите и на злоупотребата с монополно или господстващо положение. В областта на наказателното право у нас до скоро се считаше напълно погрешно, че наказателният съд не може да отправя преюдициални запитвания, доколкото задължението му да изложи фактите по делото в самото запитване компрометирало безпристрастността му и трябвало да води до отвод на съдебния състав, отправил запитването. Подобно тълкуване на НПК влиза в остро противоречие с правото на ЕС, както Съдът на ЕС постанови наскоро в решението си в делото Огнянов. Така че това мнимо препятствие пред отправянето на преюдициални запитвания по наказателни дела вече формално е елиминирано. Остава  наказателните съдилища да поемат своята отговорност и задължение да прилагат правото на ЕС. Едва ли функцията на правото на ЕС е да коригира многобройните пробойни в българската съдебна система, но все пак наблюдава ли се според Вас такъв косвен ефект от 2007 г. насам? За съжаление, не. Крайно време е да разберем, че ЕС няма да оправи българската съдебна система, нито останалите проблеми в държавата. Трябва сами да запретнем ръкави и да си свършим работата. При все това, правото на ЕС предоставя особено мощен инструментариум на можещите съдии, които имат характера и волята да го прилагат. Но като цяло периодът от 2007 г. насам е една пропиляна възможност да променим подхода на българските магистрати и администрация, които имат навика да се аргументират формалистично, буквоядски. Правото на ЕС изисква да се борави с друг тип инструментариум, като например принципа на тълкуване на националното право в духа на правото на ЕС, принципите на ефективност и равностойност, общите принципи на правото, директен ефект и директна приложимост и пр. Но и до днес голяма част от българските съдебни актове остават слабо мотивирани със силен буквалистичен уклон, като се пренебрегва духа на закона и общите принципи на правото. Масова практика например е да се отхвърлят исканията на страните за преюдициално запитване почти без мотиви или напълно формално, без съдът отговорно да обсъди доводите на страните в тази връзка. Проблемът е особено видим във върховните съдилища, които по принцип са длъжни да отправят преюдициални запитвания, когато се поставя въпрос за тълкуването или валидността на правото на ЕС. Но те твърде често отказват да направят това с бланкетния довод, че отговорът на въпроса бил "ясен". Преодоляха ли се проблемите около многобройните случаи на слаба компетентност на магистратите в България за същността на правото на ЕС и практиката на Съда на ЕС? На пръв поглед, да. Много от магистратите минаха някакъв вид обучение по право на ЕС. Вече е предвидено и правото на ЕС да е част от конкурса за първоначално назначаване на магистрати, което следва да бъде приветствано. Понастоящем в много съдебни актове намираме някакъв вид позоваване на правото на ЕС. Но по-задълбоченият анализ показва, че това понякога е само привидно. Твърде често позоваването на правото на ЕС е чисто формално. Липсва вникване в проблематиката и вещо боравене с различните инструменти, присъщи на правото на ЕС. Практиката на Съда на ЕС, която е от ключово значение, също се познава слабо и като цяло не се следи систематично. Разбира се, има и магистрати, които отговорно и много компетентно изпълняват задълженията си на "европейски“ съдии. Те заслужават подкрепа и поощряване. Но за съжаление те като че ли не дават цялостния облик на системата. Имате ли представа доколко институциите в България са склонни директно да прилагат регламенти на ЕС, ако има противоречие с българския закон? Като че ли се страхуват да го правят. Както споменах вече, наблюдава се едно явление от последните години на чисто формално позоваване на правото на ЕС. Така се създава впечатление, че съответният орган е "приложил" съответната европейска разпоредба. Но много често това е само голословие, без особено вникване в проблематиката. Дори има немалко примери, в които дадена норма от правото на ЕС се цитира, за да обоснове напълно грешен извод. Понякога вероятно е въпрос на незнание, но може да има и елемент на нежелание в някои дела, както подсказвате във въпроса си. Примерът, който дадох с обществените поръчки и правото на конкуренцията, е красноречив сам по себе си. Показателен е фактът, че голямото мнозинство преюдициални запитвания от български съдилища са отправени от едни и същи 7-8 съдии, които мога да назова поименно. Те заслужават адмирации за знанията и куража, който демонстрират. Но в крайна сметка, тук става дума само за 7-8 съдии, които представляват по-скоро изключението, а не правилото. Обратните примери са много повече. За вече почти 10 години ВКС е отправил само 2 преюдициални запитвания, едно от което беше отхвърлено като недопустимо. А да не забравяме, че върховните съдилища са по принцип длъжни да отправят преюдициални запитвания, когато се поставя въпрос за тълкуването или валидността на норма от правото на ЕС. Апелативните съдилища не са отправили нито едно преюдициално запитване. Конституционният съд също страни от диалога със Съда на ЕС, въпреки че конституционните съдилища на много държави членки – Белгия Австрия, Германия, Франция, Италия, Словения, Литва, Испания – все по-често прибягват до преюдициалното запитване като способ за преодоляване на евентуални противоречия между националното, вкл. конституционно право и правото на ЕС. Така че статистиката, със своите над 70 преюдициални запитвания, ласкае България и българската съдебна система, като оставя впечатлението за активно прилагане на правото на ЕС у нас. Но един задълбочен анализ показва, че всъщност голямата част от съдилищата у нас, включително на най-високо ниво, невинаги изпълняват задълженията си, произтичащи от правото на ЕС.  Поставя и се и друг въпрос, а именно изпълнява ли България решенията на Съда на ЕС. Както знаете, Съдът на ЕС е установявал на няколко пъти, че България не изпълнява задълженията си, произтичащи от Договорите. Например наскоро Съдът констатира, че вятърните паркове на нос Калиакра са построени в противоречие с правото на ЕС. Европейските институции, а и българските граждани, очакват да видят кога и как ще се изпълни това решение. Да не забравяме и, че при неизпълнение на съдебно решение, е възможно страната ни да бъде осъдена на заплаща глоби, които се начисляват до пълното изпълнение на решението.   Като човек, който и академично се занимава с право на ЕС, вие простихте ли на българските финансови власти грубото погазване на правото на ЕС през 2014 г., когато въпреки многобройните писма на Европейската комисия и на Европейския банков орган БНБ и Фондът за гарантиране на влоговете в банките не пожелаха да изпълнят еврорегламентациите и да изплатят навреме гарантираните влогове на хората в КТБ, а държаха парите им блокирани абсолютно незаконно близо 6 месеца? Защо никой в двете институции не понесе отговорност за този случай и той не е ли доказателство за факта, че България не е правова държава? Отново стигаме до основния въпрос, който от десетилетия подкопава устоите на обществото ни, а именно въпросът за върховенството на правото. В случая Европейската комисия предупреди България, че според нея българското право противоречи на европейското, доколкото то предвижда допълнителни, по-тежки условия за започване на изплащането на депозитите отколкото, тези предвидени в правото на ЕС. Но ЕК реши да не образува производство срещу България пред Съда на ЕС и едва ли можем да я виним за това. В този тип производства тя разполага с широко право на преценка и вероятно е счела, че казусът КТБ е твърде незначителен на фона на огромните проблеми в банковия сектор в Европа. Затова именно казвам, че не можем да чакаме някой от Брюксел или от Люксембург да ни реши проблемите. Тук ставаше дума все пак и за депозитите на крайно уязвими граждани, които се нуждаеха без забавяне от спестяванията си – болни хора, дарителски фондове за лечение на деца и др. Но правото на ЕС предоставя им други способи за защита, като например отговорността на държавата за нарушаване на правото на ЕС. Тоест средствата за защита на правата, които правото на ЕС предоставя на всеки един от нас, са налице. Въпросът е обаче дали и как те се прилагат на практика в България. Така пак се връщаме до въпроса за върховенството на правото в България. Вие работите в сферата на конкурентното право. Успява ли, според Вас, Комисията за защита на конкуренцията у нас наистина да работи по предназначение? Действително ли е толкова трудно да се докаже картел в сектор "горива"? КЗК е изключително важен държавен орган за всяка държава с пазарна икономика, може би един от най-важните в държавата въобще. Нейна основна задача е да санкционира картелите и злоупотребите с господстващо положение, както и нагласените обществени поръчки. Всички тези нарушения представляват, образно казано, „кражби“ в ущърб на крайния потребител, т.е. на всички нас, тъй като плащаме по-високи цени за по-некачествени стоки и услуги. Те задушават всеки опит за инициатива, иновативност и изобщо повишаване на ефективността на предприятията на пазара, като не допускат конкуренция, и оттам ограничават нашия избор на стоки и услуги. Именно затова мисията на КЗК е толкова важна. Не може да имаме здрава и конкурентноспособна българска икономика без силна, активна, напълно независима и компетентна КЗК. Нека вземем пример от Европейската комисия, която е абсолютно безкомпромисна с големите картели и компаниите, злоупотребяващи с господстващото си положение. Някои от последните санкции, наложени от комисията, говорят само по себе си: 2.93 млрд. евро за картел на производители на камиони; 1.49 млрд. за картел на пазара  на финансови инструменти; 1.06 млрд. евро на производителя на процесори "Интел" за налагане на определени производители на компютри да работят с техните продукти, за сметка на конкурента им на пазара. В други случаи Европейската комисия постига желания резултат чрез механизма на поемане на задължения от нарушителите, като например в случая VISA, в рамките на който компанията се ангажира да постави граница на някои прекомерни междубанкови такси при плащания с кредитни или дебитни карти. Да, трудно е да се докаже картел, но съвсем не е невъзможно. Въпрос на компетентност и воля. Има ли единодушие в българската правна общност по въпроса дали правото на ЕС има предимство над българската конституция или е обратното? Това е един от най-дискутираните въпроси в правото на ЕС въобще. Без да навлизам тук в подробностите на един продължаващ и безкрайно интересен дебат, струва ми се, че въпросът за предимството на правото на ЕС над националните конституции често се поставя твърде елементарно. Част от конституционното право – например въпросите за държавното устройство и държавно управление – не попада въобще в приложното поле на правото на ЕС. Освен това, немалка част от европейското законодателство предвижда минимални стандарти като оставя на държавите членки възможността да предвидят по-високи стандарти на защита. В тези случаи по принцип би могла да се приложи националната конституция, ако последната предвижда по-висок стандарт на защита от този, предвиден в правото на ЕС. Също така правото на ЕС отчита конституционната идентичност на държавите членки. С други думи, ако даден принцип или норма от националната конституция е част от конституционната идентичност на съответната държава членка – например светския характер на държавата, задължително използване на кирилицата, забраната на благороднически титли и пр. – правото на ЕС трябва да вземе това предвид. Но ако съществува императивна норма от правото на ЕС, от която не са предвидени изключения и която не оставя право на преценка на държавите членки, тя трябва да има предимство пред националната конституция в случай на конфликт. Обратното би довело до разпадането на ЕС, тъй като би позволило на всяка една държава членка едностранно да решава кои свои задължения да изпълнява и кои не.  

Премълчаната история на българския дух

В центъра на темата е историята на възходите и паденията на българите, един от най-древните народи, на неговия дух и държава. Кои факти от родната ни история са премълчани, факти от миналото ни, но и от настоящето... Тяхното осветляване изисква научно обосновано изложение, на което са способни проф. Петър Добрев и Георги Лазаров, събеседниците, които за първи път гостуват на водещия. Какво да очакваме от този разговор, освен ясен, точен и съвсем не лишен от емоции език? Условия за полемика има, защото историкът д-р Петър Добрев в поредица от свои книги развенчава неудобни за народа ни митологии. Самият учен и неговите тези са остро оспорвани от колегите му, но когато става дума за националния ни дух нещата изглеждат още по-дискусионни. Защото великият принцип, изведен гениално от Георги Раковски гласи: „Главната сила в историята е нравствеността“.От днешна гледна точка заключението е още по-категорично: „Честта създаде България, безчестието я унищожава!“ Но дали ще я унищожи, ще разберем в процеса на предаването. Участниците в него ще проследят възможно най-новите данни, свързани с българите - от I  до XXI век.Ако желаете да оставите коментар, посетете страницата на предаването във Фейсбук .Най-древните българи В началото на българската история стои едно великото събитие, което различните летописци са описали по различен начин. Византийските хронисти пишат, че дошло отнякъде някакво новопоявило се племе българи и победило като по чудо огромната византийска войска, защото императорът получил болки в краката и трябвало да замине спешно на бани в Месемврия (ХИБ, І, 77). А летописците на цар Иван-Александър пишат, че българите били не някакво малко племе, а многобройни и дори безчислени и се заселили нашироко от двете страни на Дунава - чак до Драч (дн. Дурацо в Албания): Много же бесчислены суще ислънища и сиу страну Доунава и ону до Драча и далее… (вж. ХКМ, 228). Къде в такъв случай е истината - били ли са българите на Аспарух някакво неизвестно новопоявило се племе или твърде голям народ? Вярвайки на византийците, нашите учебници са ги описали като малобройно племе, което наскоро след създаването на България изчезнало почти без следа и оставило в българския език само десетина думи - българин, болярин, кумир, капище и още пет-шест. Но за щастие има и трети вид източници, описващи древните българи и от тях може точно да се научи кой е прав - византийските хронисти или нашите някогашни царски летописци. Още два века преди да се появи Аспарух българите са споменати от книжовниците на древните готи. И ето какво пише готският епископ Енодий до своя крал Теодорих: Това е народът който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал… те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои. И добавя: Те, българите, по-рано вярваха, че пред тях е открит светът. Сега за тях е затворена само тази част от земята, която ти пазиш. (ХИБ, І, 55-56). Друг готски големец, сенаторът Касиодор, пише следното в похвала на един пълководец: Не те изплаши  дружината българи, която с упоритостта си щеше да попречи дори на нашите! (ХИБ, І, 57) и на друго място възкликва: страшните по целия свят българи. Тези думи не са казани случайно и се дължат на това, че още преди да се заселят на Балканите българите са се прочули с големи победи над готите и лангобардите. Лангобардите те победили още в 428 г. и пленили техния крал Агилмунд, а готите разбили трикратно и прогонили от балканските земи в края на V в. (вж.Д.А.,124-130). При това, по едно съвпадение и двата разгромени от българите народа, след неуспешния сблъсък с тях, успели да завоюват Рим, с което пък славата на българите нараснала още повече, защото те били единственият народ, който победил дори победителите на Рим. Същевременно на готите и другите германски племена българите били известни не само като непобедим, но и като твърде многочислен народ. Това личи от един малко познат у нас източник, известен като „Баварският географ”, където за някогашните българи отвъд Дунава пише: Понеже множеството от тях е голямо не им е нужно да строят крепости, за да се защищават. Заедно с тези многобройни отвъд дунавски българи се споменават и моравците, за които баварският  книжовник отбелязва, че „опират до немските граници”. (вж. ГСУ, ФИФ, 1964, 293). Твърде силен респект са имали към българите и арабите, тъй като изпитали върху себе си силата на тяхното оръжие още преди създаването на днешна България. Първото си голямо поражение през VІІ в. арабите претърпели от  българите в 652 г. при опита си да нахлуят в Кавказ, когато четири хиляди техни отбрани конници били унищожени при крепостта Баланджар, известна и с името Булгар Балк. По-късно още по-съкрушителен разгром им нанесъл синът на Аспарух - Тервел, спирайки тяхното настъпление към Балканите и унищожавайки 24 хилядна арабска армия, принуждавайки я с дълга обсада на Солун да гризе от глад юздите на своите коне. Затова името бурджани, с което арабите наричали българите на Тервел, дълго време вдъхвало у тях панически страх и дори два века по-късно арабският пътешественик Масуди пише: Бурджаните са огромен, могъщ и войнствен народ, който стои над всички съседни народи. Един български конник може да излезе на глава със 100 или 200 противници. В наше време жителите на Цариград, ако не бяха неговите големи укрепления, не биха могли да се защитят от тях. А също и всички, които обитават съседните с бурджаните области не биха могли да се защитят от тях. (Вж. АЯГ, 126). Твърде рядко има някой народ, който да е блестял едновременно както със своята необикновена сила, така и със своята справедливост. Но точно такъв рядък спомен са оставили след себе си нашите древни български предци. Затова разкриването на пълната истина за тях е свещен исторически дълг, който все още остава за съжаление неизпълнен, тъй като византийските заблуди и до днес замърсяват българските учебници, а и не само тях. Поради породеното от византийщината пренебрежение и цинично високомерие дори до днес в някои световни енциклопедии като Ларус, древните българи се описват по подобие на ордите на Чингис хан. А някога се появи и дори нашумя теорията на В. Томашек, че българите са възникнали като смес от разбитите хунски племена след разпада на империята на Атила. В съзвучие с това се появи версията, че името българи е прозвучало за първи път на света едва през V-VІ в., а преди това не е съществувало. От тази представа възникна задълго и традицията да се наричат българите на Аспарух с изкуственото име прабългари, тъй като се считаше, че в древността (т.е преди Vв.) на света е нямало все още българи. Но днес науката разполага вече с цяла редица източници сочещи, че българи е имало много време преди V в. В римската „Книга на поколенията” (Liber Generationis), написана в 330-та година и включена в Анонимния хронограф от 354 г., името българи е отбелязано в списъка на най-древните народи на Изтока, започващ с имената на еламците и асирийците.(LG. 1880). Няколко десетилетия преди тази древна книга - още в ІІІ в., българите са споменати като библейски народ и в Словата на Методи Патарски, епископ на Ликия в Мала Азия, той ги сравнява с библейското племе амонитяни. В Армения, още в епохата преди нейното покръстване в 301 г., е отбелязана българска земя в Кавказ, от която, според бащата на арменската история Мовсес Хоренаци, роден в края на ІV в., се преселил в Армения българският вожд Вананд, чиито потомци Ород и Арртаван, са посочени от друг древен историк - Себеос, като участници в почетната свита на арменските патриарси през 330 и около 350 г. (вж. АС, 65-66 и ПГ 59 ). Всички тези находки пометоха като вълна на цунами представите, че българите са късно появил се народ. Затова вече с пълна увереност трябва да наричаме нашите предци вместо с изкуственото име прабългари, с ясното и точно име древни българи, съответстващо както на тяхната прастара поява като на¬род, така и на извоювания от тях още в древни вре-мена висок престиж. Упоритостта, с която някои автори продължават да ги наричат с амортизирания термин прабългари, само издава тяхната професионална недъгавост и фатално изоставане от световната наука. Най-великото деяние на древните българи е, че те са създали в Европа на три места три различни държави - Старата Велика България при Кавказ, Волжка България и Аспарухова България (вж. картата на третата вътрешна корица на тази книга). Чрез това древните българи, без никакво преувеличение, са надминали всички други европейски народи, тъй като трудно може да се посочи в Европа друг народ, който да е увековечил своето име, създавайки на три различни места три свои държави! Пътят на българите през света Най-надеждният фундамент за разкриване на истината за древните българи са откритите през ХХ в. неизвестни стари летописи, които са споменали къде са живели те преди да дойдат в Европа. Тези най-ценни находки бяха разкрити най-вече през втората половина на ХХ век и всички те назовават в един глас не тюркските степи, а съвсем друг край на Изтока - долините на Памир и Хиндукуш, където се е намирала някога прочутата държава Бактрия, наричана от източните народи Балхара и Булгар. Първа е посочила българската прародина споменатата по-горе римска „Книга на поколенията”, но това беше забелязано едва в 1991 г., когато бе преведен и публикуван целият този летопис (вж. ПД, 1991), споменат преди това в „Извори на българската история” само с едно изречение. Оказа се, че там древните българи не само са отбелязани сред най-старите народи на Изтока, но са вписани на мястото, където в по-старите гръцки летописи са споменати бактрийците - обитателите на древна Бак¬трия. Анонимният хронограф от 354 г., където е поместена „Книгата на поколенията”, е забележителен с това, че е първият подробен исторически труд, съставен след приемането на християнството в Рим. Затова дори много векове по-късно в някои латински ръкописи, като хрони¬ката на манастира Сен Петри Сеноненскис, българите са описани като преки потомци на древните бактрийци, а българският цар Иван Асен ІІ е наречен Arsanus Rex Bactrorum ab Aquilone (Асен - цар на Се¬верната Бактрия). Този израз е твърде знаменателен и важен за българската история, защото чрез него България е представена директно като северен двойник на прочутата древна Бактрия. (КИ, 303). За това, че българите са били някога не само древен, но и прочут източен народ напомня и особеният начин, по който ги е описал епископът на готите Енодий през 507 г. в споменатия по-горе пасаж и особено от израза Те (българите) някога мислеха, че пред тях е открит целият свят (ХИБ, І, 55). Такива думи могат да се кажат само за някой народ, който още в древността е имал дълга и славна история, започнала далеч от Европа. Споменатият от Теодорих обичай на българите да пият конско мляко напомня също за техния дълъг път през света. Защото този обичай се е срещал масово в източните земи сред най-различни народи, а по-късно е бил пренесен и в Кавказ, където в Кабардино-Балкария има дори лечебници за терапия с конско мляко. В пълна противоположност на версията, че те са били номадско, т.е чергарско племе, древните българи изпъкват като народ, който някога е блестял във всички сфери на човешката цивилизация и със своята енергия. А и по прекосените от него пространства той е надминал много древни народи, включително и прочутите викинги, които са изминали твърде дълъг исторически път, но не са създали четири държави и не са оставили своето име в нито един забележителен продукт. На този именно необикновен народ ние, днешните българи, сме преки исторически наследници и трябва да се гордеем, че в нашия език са запазени почти всички негови съкровени роднински понятия и цяла палитра от други думи, които като невидим мост свързват днешна България с българската прародина. Затова време е да се отстрани примитивният образ, с който те и до днес се представят в застиналите на нивото на ХVІІІ и ХІХ в. наши учебници. А още по-важно е не само да премахнем грешката, която вече е забелязала световната наука, но и да разгадаем най-важната историческа тайна на древните българи - на какво се е дължала необикновената съзидателна енергия, която те са носели като народ навсякъде по своя път. Защото историята показва, че такава всестранно проявяваща се и неизтощима енергия като тяхната, никъде не се е появявала от само себе си, а е възниквала там, където е процъфтявала висока цивилизация. Старата Велика България е най-ранният голям български стожер, създаден в Европа. В Именника на българските канове се сочи, че тя е възникнала 515 г. преди преселението на Аспарух в годината Верени (Дракон), съответстваща на 680 г., което показва, че началото на държавата е било положено в 165 г. Двой¬ният начин, по който някога е означено в летописа времето на съществуване на тази държава - в числов и календарен вид - показва, че тя не е измислен исторически мит, а конкретна реалност. Същото сочат и арменските източници, където тази земя е спомената още по времето на Аршак, син на Вахаршак, който според най-новите уточнения на арменските историци е царувал не по-късно от ІІ в. (ИАН, 1998). Затова е време да се осъзнае, че тази държава е била едно рядко историческо достояние - втора по време в Европа след Римската империя.   Ранните връзки между древните българи и славяните за съжаление дълго време се предаваха в силно изопачен вид, тъй като на древните българи се гледаше като на нищожно по брой племе, а на славяните като на главен и едва ли не единствен фактор за създаването на България. Тази грешка решително трябва да се поправи и за да стане това, трябва съвсем точно да се отмери ролята на всеки от двата народа - древните българи и славяните, в българската история. Характерно е, че при изреждането на участниците във всички някогашни общи походи срещу Византия летописците винаги сочат първо българите, а след тях племената анти и славини, причината за което е несъмнено в това, че българите са били управляващият народ в Старата Велика България. Споменатите заедно с тях анти и славини явно са живеещите заедно с българите части от славянските племена. От това се вижда, че още преди възникването на България българите са приобщили към себе си славяните както чрез закрилата, която са им давали, така и с това, че са били водачите на държавата. Има и много други следи, от които личи, че водещият народ в обширната територия на Старата Велика България са били древните българи. За това напомнят оставените навсякъде в нея свещени български символи и знаци, които са един сравнително нов и недостатъчно проучен извор на познание.

Защо големият митинг в Турция ще се изпъчва на живо и в Пенсилвания

Митингът в защита на демокрацията, който ще се проведе утре в Истанбул, ще се излъчи и в Пенсилвания, САЩ, където се намира обвиненият в опита за преврат в Турция Фетхуллах Гюлен предаде кореспондентът на БГНЕС. По нареждане на президента Реджеп Ердоган митингът ще се предава в реално време и в останалите 80 турски провинции, където по площадите ще се монтират огромни видео-стени. „В едно и също време всички ще бъдем на крак и заедно – за един народ, едно знаме, една родина, една държава. Няма държава в държавата, какво означава паралелна държава? Знаете ли още къде ще има екран – в Пенсилвания, посланията ни ще се слушат там, където е неотложно“, заяви той, цитиран от всички турски медии. Ердоган подчерта, че поддръжниците на преврата са равностойни на терористи. Мащабните арести в цялата страна продължават с пълна сила, стотици студенти, творци, в това число комедиен артист, учени, преподаватели, крупни бизнесмени и др. са задържани по подозрение за връзки с групировката на Гюлен. Днес се съобщава за ареста на 36-годишния Серкан Гьолге, експерт в НАСА и завърнал се в отпуск в родния си град Антакия, провинция Хатай. Областният управител Ерджан Топаджа е издал заповедта за задържането му с аргумента, че по данни от разузнаването американският гражданин с турски корен е получил образованието си в училищата на Гюлен в Турция, по-късно с негова помощ се прехвърлил в САЩ за магистратура и докторат, след което е започнал работата си в НАСА и е бил вербуван за агент. При обиска у него е намерена банкнота от 1 долар със серията „F“, която е с валидността на удостоверение за членство в организацията на Гюлен. Съдът е постановил задържането му под стража. „Ловът на вещици“ в цяла Турция придобива застрашителни размери и никой не е застрахован, че няма да бъде обвинен в обвързаност с Гюлен, а Ердоган разпореди народът да излезе утре на площадите, но какво именно иска да покаже с тази акция, коментира днес главният редактор на в. „Джумхуриет“ Джан Дюндар. „Факт е, че в последните дни единството и обединението са най-голямата ни потребност, особено след толкова много разделение и не бих искал да изглеждам като обезпокоен от намерението управляващи и позиция да бъдат ръка за ръка на един общ митинг. Датата 15 юли е обременена с гореща чувствителност, но е ясно, че отказалите да се включат в митинга на площад Йеникапъ ще бъдат припознати и обвинени като участници в преврата, като сепаратисти и свързани с движението на Фетхуллах Гюлен. Не е наша работа да се молим на властта, а сме длъжни да я анализираме“, пише Дюндар и припомня трудно взетото и в последния момент решение от Народно-републиканската партия /НРП/ да се присъедини към грандиозната проява утре в Истанбул. Според него има няколко причини за упорството на Ердоган на трибуните на Йеникапъ непременно да присъства и опозицията и основната е в целта му да демонстрира мощта си пред очите на света. „Ердоган иска да покаже, че уж неправилно е диагностицирал опозицията, обаче нито един от лидерите й не е подкрепил опита за преврат. И ето като един конституционно легитимен президент е на еднакво отстояние от всички партии. И как по много въпроси не е разбирал опозицията, която правилно му обяснявала какво е Гюлен, затова най-подходящо е да подели трибуната и славата си с нейните водачи. С този компромис той смята, че ще парира всякакви последващи опити за противодействие. Останах съвсем сам на света, но ако привлека опозицията до себе си, ще изглеждам могъщ, това ни казва Ердоган“, така един от най-известните и репресирани журналисти разчита безпрецедентната акция на президента. Според него и лидерът на основната опозиционна Народно-републиканска партия Кемал Кълъчдароглу разсъждава по същия начин и затова до последно е отказвал да се включи в мега-проявата, и поради същите съображения се е съгласил, но е поставил условия. „Не може обаче да му се отрече на Ердоган, че през седмицата предприе някои стъпки в името на търсената подкрепа – Ататюрк се появи на сградата на управляващата Партия на справедливостта и развитието, поиска прошка от Аллах, оттегли всички дела срещу онези, които са го обидили или оклеветили и обяви, че им е простил, покани лидерите на НРП и Партията на националното движение в Аксарай и им поднесе благодарности, реабилитира осъдените по делата Ергенекон и Балйоз. Освен тези стъпки обаче той сервира и диаметрално противоположни като безотказния си инат – и да искат, и да не искат, казарми на Таксим ще има, категорично каза той. /Новият план за застрояването на площад Таксим и парка Гези в Истанбул провокира дълги масови протести през 2013 г., има десетки убити и ранени при сблъсъците със силите на реда, бел.авт./ Той торпилира процеса на мирното обединение като изолира от него Народно-демократичната партия /Демирташ/, а тя е най-важният сегмент. Той дори не се допитва до партиите в парламента при налагането на съдбовни за страната решения, а сега със знаме в ръка кани на митинг елиминираната опозиция, за да изложи като на витрина новия режим“, коментира Джан Дюндар. Журналистът призовава политиците, които ще участват в утрешния митинг и ще заклеймят опита за преврат да не забравят, че „с въвеждането на извънредното положение законността и справедливостта са игнорирани, Европейската конвенция за правата на човека е замразена, разследванията по корупционната афера от 17-25 декември са прекратени, Турция е изключена от релсите на Запада, медиите са под заколение, инакомислещите са обект на лова на вещици, политиката отдавна е в джамиите“. Дали си дават сметка, че от присъствието им на трибуната на митинга единственият печеливш е Аксарай /президентският дворец/, че това е знак за солиден кредит на доверие към правителството, а те все пак са лидери на опозицията, напомня Дюндар. Според него милионите национални знамена по митингите от дните след проваления преврат са като камуфлаж за натиска и беззаконията на извънредното положение, и не е работа на опозицията да помага за това. Който иска единство, е длъжен да слуша парламента и да се подчинява на закона, да не се намесва в работата на Върховния съд, да гарантира свободата на медиите, да се обърне към мирните политически средства и да не се противопоставя на народа, подчертава в коментара си Джан Дюндар. И призовава президента, ако изобщо е проумял идеите на Кемал Ататюрк, час по-скоро да извади религията от политиката.   По нареждане на президента Реджеп Ердоган митингът ще се предава в реално време и в останалите 80 турски провинции, където по площадите ще се монтират огромни видео-стени. „В едно и също време всички ще бъдем на крак и заедно – за един народ, едно знаме, една родина, една държава. Няма държава в държавата, какво означава паралелна държава? Знаете ли още къде ще има екран – в Пенсилвания, посланията ни ще се слушат там, където е неотложно“, заяви той, цитиран от всички турски медии. Ердоган подчерта, че поддръжниците на преврата са равностойни на терористи. Мащабните арести в цялата страна продължават с пълна сила, стотици студенти, творци, в това число комедиен артист, учени, преподаватели, крупни бизнесмени и др. са задържани по подозрение за връзки с групировката на Гюлен. Днес се съобщава за ареста на 36-годишния Серкан Гьолге, експерт в НАСА и завърнал се в отпуск в родния си град Антакия, провинция Хатай. Областният управител Ерджан Топаджа е издал заповедта за задържането му с аргумента, че по данни от разузнаването американският гражданин с турски корен е получил образованието си в училищата на Гюлен в Турция, по-късно с негова помощ се прехвърлил в САЩ за магистратура и докторат, след което е започнал работата си в НАСА и е бил вербуван за агент. При обиска у него е намерена банкнота от 1 долар със серията „F“, която е с валидността на удостоверение за членство в организацията на Гюлен. Съдът е постановил задържането му под стража. „Ловът на вещици“ в цяла Турция придобива застрашителни размери и никой не е застрахован, че няма да бъде обвинен в обвързаност с Гюлен, а Ердоган разпореди народът да излезе утре на площадите, но какво именно иска да покаже с тази акция, коментира днес главният редактор на в. „Джумхуриет“ Джан Дюндар. „Факт е, че в последните дни единството и обединението са най-голямата ни потребност, особено след толкова много разделение и не бих искал да изглеждам като обезпокоен от намерението управляващи и позиция да бъдат ръка за ръка на един общ митинг. Датата 15 юли е обременена с гореща чувствителност, но е ясно, че отказалите да се включат в митинга на площад Йеникапъ ще бъдат припознати и обвинени като участници в преврата, като сепаратисти и свързани с движението на Фетхуллах Гюлен. Не е наша работа да се молим на властта, а сме длъжни да я анализираме“, пише Дюндар и припомня трудно взетото и в последния момент решение от Народно-републиканската партия /НРП/ да се присъедини към грандиозната проява утре в Истанбул. Според него има няколко причини за упорството на Ердоган на трибуните на Йеникапъ непременно да присъства и опозицията и основната е в целта му да демонстрира мощта си пред очите на света. „Ердоган иска да покаже, че уж неправилно е диагностицирал опозицията, обаче нито един от лидерите й не е подкрепил опита за преврат. И ето като един конституционно легитимен президент е на еднакво отстояние от всички партии. И как по много въпроси не е разбирал опозицията, която правилно му обяснявала какво е Гюлен, затова най-подходящо е да подели трибуната и славата си с нейните водачи. С този компромис той смята, че ще парира всякакви последващи опити за противодействие. Останах съвсем сам на света, но ако привлека опозицията до себе си, ще изглеждам могъщ, това ни казва Ердоган“, така един от най-известните и репресирани журналисти разчита безпрецедентата акция на президента. Според него и лидерът на основната опозиционна Народно-републиканска партия Кемал Кълъчдароглу разсъждава по същия начин и затова до последно е отказвал да се включи в мега-проявата, и поради същите съображения се е съгласил, но е поставил условия. „Не може обаче да му се отрече на Ердоган, че през седмицата предприе някои стъпки в името на търсената подкрепа – Ататюрк се появи на сградата на управляващата Партия на справедливостта и развитието, поиска прошка от Аллах, оттегли всички дела срещу онези, които са го обидили или оклеветили и обяви, че им е простил, покани лидерите на НРП и Партията на националното движение в Аксарай и им поднесе благодарности, реабилитира осъдените по делата Ергенекон и Балйоз. Освен тези стъпки обаче той сервира и диаметрално противоположни като безотказния си инат – и да искат, и да не искат, казарми на Таксим ще има, категорично каза той. /Новият план за застрояването на площад Таксим и парка Гези в Истанбул провокира дълги масови протести през 2013 г., има десетки убити и ранени при сблъсъците със силите на реда, бел.авт./ Той торпилира процеса на мирното обединение като изолира от него Народно-демократичната партия /Демирташ/, а тя е най-важният сегмент. Той дори не се допитва до партиите в парламента при налагането на съдбовни за страната решения, а сега със знаме в ръка кани на митинг елиминираната опозиция, за да изложи като на витрина новия режим“, коментира Джан Дюндар. Журналистът призовава политиците, които ще участват в утрешния митинг и ще заклеймят опита за преврат да не забравят, че „с въвеждането на извънредното положение законността и справедливостта са игнорирани, Европейската конвенция за правата на човека е замразена, разследванията по корупционната афера от 17-25 декември са прекратени, Турция е изключена от релсите на Запада, медиите са под заколение, инакомислещите са обект на лова на вещици, политиката отдавна е в джамиите“. Дали си дават сметка, че от присъствието им на трибуната на митинга единственият печеливш е Аксарай /президентският дворец/, че това е знак за солиден кредит на доверие към правителството, а те все пак са лидери на опозицията, напомня Дюндар. Според него милионите национални знамена по митингите от дните след проваления преврат са като камуфлаж за натиска и беззаконията на извънредното положение, и не е работа на опозицията да помага за това. Който иска единство, е длъжен да слуша парламента и да се подчинява на закона, да не се намесва в работата на Върховния съд, да гарантира свободата на медиите, да се обърне към мирните политически средства и да не се противопоставя на народа, подчертава в коментара си Джан Дюндар. И призовава президента, ако изобщо е проумял идеите на Кемал Ататюрк, час по-скоро да извади религията от политиката. Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614/ По нареждане на президента Реджеп Ердоган митингът ще се предава в реално време и в останалите 80 турски провинции, където по площадите ще се монтират огромни видео-стени. „В едно и също време всички ще бъдем на крак и заедно – за един народ, едно знаме, една родина, една държава. Няма държава в държавата, какво означава паралелна държава? Знаете ли още къде ще има екран – в Пенсилвания, посланията ни ще се слушат там, където е неотложно“, заяви той, цитиран от всички турски медии. Ердоган подчерта, че поддръжниците на преврата са равностойни на терористи. Мащабните арести в цялата страна продължават с пълна сила, стотици студенти, творци, в това число комедиен артист, учени, преподаватели, крупни бизнесмени и др. са задържани по подозрение за връзки с групировката на Гюлен. Днес се съобщава за ареста на 36-годишния Серкан Гьолге, експерт в НАСА и завърнал се в отпуск в родния си град Антакия, провинция Хатай. Областният управител Ерджан Топаджа е издал заповедта за задържането му с аргумента, че по данни от разузнаването американският гражданин с турски корен е получил образованието си в училищата на Гюлен в Турция, по-късно с негова помощ се прехвърлил в САЩ за магистратура и докторат, след което е започнал работата си в НАСА и е бил вербуван за агент. При обиска у него е намерена банкнота от 1 долар със серията „F“, която е с валидността на удостоверение за членство в организацията на Гюлен. Съдът е постановил задържането му под стража. „Ловът на вещици“ в цяла Турция придобива застрашителни размери и никой не е застрахован, че няма да бъде обвинен в обвързаност с Гюлен, а Ердоган разпореди народът да излезе утре на площадите, но какво именно иска да покаже с тази акция, коментира днес главният редактор на в. „Джумхуриет“ Джан Дюндар. „Факт е, че в последните дни единството и обединението са най-голямата ни потребност, особено след толкова много разделение и не бих искал да изглеждам като обезпокоен от намерението управляващи и позиция да бъдат ръка за ръка на един общ митинг. Датата 15 юли е обременена с гореща чувствителност, но е ясно, че отказалите да се включат в митинга на площад Йеникапъ ще бъдат припознати и обвинени като участници в преврата, като сепаратисти и свързани с движението на Фетхуллах Гюлен. Не е наша работа да се молим на властта, а сме длъжни да я анализираме“, пише Дюндар и припомня трудно взетото и в последния момент решение от Народно-републиканската партия /НРП/ да се присъедини към грандиозната проява утре в Истанбул. Според него има няколко причини за упорството на Ердоган на трибуните на Йеникапъ непременно да присъства и опозицията и основната е в целта му да демонстрира мощта си пред очите на света. „Ердоган иска да покаже, че уж неправилно е диагностицирал опозицията, обаче нито един от лидерите й не е подкрепил опита за преврат. И ето като един конституционно легитимен президент е на еднакво отстояние от всички партии. И как по много въпроси не е разбирал опозицията, която правилно му обяснявала какво е Гюлен, затова най-подходящо е да подели трибуната и славата си с нейните водачи. С този компромис той смята, че ще парира всякакви последващи опити за противодействие. Останах съвсем сам на света, но ако привлека опозицията до себе си, ще изглеждам могъщ, това ни казва Ердоган“, така един от най-известните и репресирани журналисти разчита безпрецедентата акция на президента. Според него и лидерът на основната опозиционна Народно-републиканска партия Кемал Кълъчдароглу разсъждава по същия начин и затова до последно е отказвал да се включи в мега-проявата, и поради същите съображения се е съгласил, но е поставил условия. „Не може обаче да му се отрече на Ердоган, че през седмицата предприе някои стъпки в името на търсената подкрепа – Ататюрк се появи на сградата на управляващата Партия на справедливостта и развитието, поиска прошка от Аллах, оттегли всички дела срещу онези, които са го обидили или оклеветили и обяви, че им е простил, покани лидерите на НРП и Партията на националното движение в Аксарай и им поднесе благодарности, реабилитира осъдените по делата Ергенекон и Балйоз. Освен тези стъпки обаче той сервира и диаметрално противоположни като безотказния си инат – и да искат, и да не искат, казарми на Таксим ще има, категорично каза той. /Новият план за застрояването на площад Таксим и парка Гези в Истанбул провокира дълги масови протести през 2013 г., има десетки убити и ранени при сблъсъците със силите на реда, бел.авт./ Той торпилира процеса на мирното обединение като изолира от него Народно-демократичната партия /Демирташ/, а тя е най-важният сегмент. Той дори не се допитва до партиите в парламента при налагането на съдбовни за страната решения, а сега със знаме в ръка кани на митинг елиминираната опозиция, за да изложи като на витрина новия режим“, коментира Джан Дюндар. Журналистът призовава политиците, които ще участват в утрешния митинг и ще заклеймят опита за преврат да не забравят, че „с въвеждането на извънредното положение законността и справедливостта са игнорирани, Европейската конвенция за правата на човека е замразена, разследванията по корупционната афера от 17-25 декември са прекратени, Турция е изключена от релсите на Запада, медиите са под заколение, инакомислещите са обект на лова на вещици, политиката отдавна е в джамиите“. Дали си дават сметка, че от присъствието им на трибуната на митинга единственият печеливш е Аксарай /президентският дворец/, че това е знак за солиден кредит на доверие към правителството, а те все пак са лидери на опозицията, напомня Дюндар. Според него милионите национални знамена по митингите от дните след проваления преврат са като камуфлаж за натиска и беззаконията на извънредното положение, и не е работа на опозицията да помага за това. Който иска единство, е длъжен да слуша парламента и да се подчинява на закона, да не се намесва в работата на Върховния съд, да гарантира свободата на медиите, да се обърне към мирните политически средства и да не се противопоставя на народа, подчертава в коментара си Джан Дюндар. И призовава президента, ако изобщо е проумял идеите на Кемал Ататюрк, час по-скоро да извади религията от политиката. Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614/ САЩ, където живее обвиненият в организиране на опита за преврат проповедник Фетхуллах Гюлен, предаде кореспондентът на БГНЕС. Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614 Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614/ Истанбул, ще се излъчва на живо и в Пенсилвания, САЩ, където живее обвиненият в организиране на опита за преврат проповедник Фетхуллах Гюлен, предаде кореспондентът на БГНЕС. Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614/ Истанбул, ще се излъчва на живо и в Пенсилвания, САЩ, където живее обвиненият в организиране на опита за преврат проповедник Фетхуллах Гюлен, предаде кореспондентът на БГНЕС. Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614/ Истанбул, ще се излъчва на живо и в Пенсилвания, САЩ, където живее обвиненият в организиране на опита за преврат проповедник Фетхуллах Гюлен, предаде кореспондентът на БГНЕС. Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614/

Създаване на условия за високо благосъстояние на българските граждан

 НАЦИОНАЛНИ ЦЕЛИ И ПРИОРИТЕТИ ЗА УСТОЙЧИВО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ  Екип от български учени и интелектуалци (по инициатива на акад. Стефан Воденичаров) 2. Създаване на условия за високо благосъстояние на българските граждани 2.1. Предпоставки за икономически растеж и финансова стабилност През последните няколко години България постигна известен напредък в пренасочването на своята икономическа политика от вътрешното търсене към експортно-ориентиран растеж. По-малък напредък се регистрира в пренасочване на производствената структура към по-високотехнологични стоки (и услуги) и поетапното преодоляване на структурния капан, базирани на предимства като ниските възнаграждения и трудоемки производства, свързани с прилагането на нискоквалифициран труд. Въпреки наблюдаваната все още структурна слабост и забавилото се преструктуриране на икономиката, идните години предлагат както възможности, така и натиск за започване на експортно-ориентираната експанзия. Поради малкия размер на икономиката, дори един застой, или пък бавно възстановяване на европейската икономическа среда, предлагат нови възможности за догонващите страни. Очевидно е, че необходимите стъпки трябва да се направят във вътрешен план и да бъдат концентрирани в две направления. На първо място, капацитетът на икономиката да привлича инвестиции трябва да се подобрява постоянно в период на засилена глобална конкуренция за пазари, капитали, технологии, квалифицирана работна ръка, висококачествени услуги, кредити, ориентирани към бъдещо развитие, стратегически съюзи и др. На второ място, трябва да бъдат идентифицирани и ефективно използвани нови начини и средства за инкорпориране във все по-дълбокото международно разделение на труда като цяло, и глобалната мрежа от транснационални компании в частност. Изграждането на капацитета за привличане на нови инвестиции и производства включва:  подобряване на общата икономическа среда чрез по-сериозно премахване на различните икономически и институционални пречки;  създаване на синергия между структурата на висшето образование и търсенето на квалифицирани работници от страна на бизнеса/пазара на труда;  подобряване на качеството на образованието, като се започне от началното училище – дългосрочна инвестиция, която може да донесе резултати след около 15 до 20 години;  осигуряване на повече средства за целево-ориентирани и ориентирани към бъдещето изследвания (в природните, биологичните и не на последно място, в социалните науки);  инвестиране в качествено подобряване на физическата инфраструктура като основен канал за по-добър и по-евтин достъп до съседните пазари и в същото време косвено привличане на вниманието на международните инвеститори, интересуващи се от по-голям регионален пазар;  създаване на Национален съвет по конкурентоспособност с цел да се определят приоритетите в средносрочен и дългосрочен план по отношение на експортно-ориентирания растеж на България. Средносрочната стратегия за развитие въз основа на експортно-ориентиран и устойчив растеж трябва да постави в центъра на вниманието следните въпроси:  Кои са секторните приоритети на експортно-ориентирания растеж;  Кои държави и/или региони трябва да се разглеждат като пазари, стимулиращи търсенето на стоки и услуги, произведени в България (пазарите 16 на ЕС в рамките на един диференциран подход, неизползвани възможности в новите страни-членки, по-голямо внимание към Западните Балкани и специално внимание по отношение на бързо развиващите се пазари, най-вече Китай, Далечния Изток , Близкия изток и Русия);  Как може да се комбинира експортно-ориентиран модел с привличане на преки чуждестранни инвестиции, както по отношение на желаната структура на производството и износа, така и на географската ориентация на доставките (тук вниманието трябва да се съсредоточи върху потоците на търговски капитал от Китай, Близкия изток ,Русия и в по-малка степен, върху някои други бързо развиващи се икономики, както и задълбочаването на дългосрочните контакти с глобално опериращи транснационални фирми);  Да се остави известно поле за действие за откриване и възползване от нововъзникващите „нишови пазари“ в различните страни по различно време. По отношение развитието на публичните финанси трябва ясно да се заяви, че стимулиращите растежа публични разходи са инвестиции в образование (подобряване на човешкия капитал – знания, разбиране, умения), здравеопазване (повишаване на производителността на труда и продължителността на живота в добро здраве) и икономическа инфраструктура. В тази връзка е необходимо решително увеличаване на публичните (текущи и инвестиционни) разходи и радикални промени (т.е. „пари плюс реформи”) в три основни направления:  образование (с акцент върху училищното образование);  здравеопазване (развитие на първичната извънболнична медицинска помощ и оптимизиране на болничната мрежа);  икономическа инфраструктура – основно води (водоснабдяване, канализация, пречистване и хидромелиорации) и транспорт (републиканска пътна мрежа, железопътна инфраструктура, пристанища и летища). Интегритетът на българското общество и устойчивото развитие на националната икономика изискват по-справедлива и рационална данъчна система. Необходими са (смели) реформи в нормативната уредба на данъчното облагане у нас, които:  да възстановят „достойнството” на подоходното данъчно облагане (чрез отмяна на плоския пропорционален данък върху личните доходи, „динамизиране” на корпоративното подоходно облагане и други мерки);  да намалят тежестта на косвените данъци върху потреблението (чрез въвеждане на намалена ставка на ДДС, увеличаване на прага за задължителна регистрация по Закона за ДДС и балансирана акцизна политика);  да повишат значението на имущественото данъчно облагане (чрез разширяване на данъчната основа, прогресивност на данъчното облагане и намаляване на данъчните облекчения). За оценка на въздействието се говори отдавна, но държавата все още е длъжник на обществото в това отношение. Крайно време е оценката на очакваните/действителните последици (разходи, ползи и преразпределителни ефекти) от предлаганите/действащите нормативни актове (закони, постановления, наредби и др.) да се регламентира и институционализира подобаващо. Това ще гарантира:  по-добри, по-отговорни и по-прозрачни политически решения;  по-малко, по-ясни и по-качествени нормативни актове; 17  достойно (и национално отговорно) участие в нормотворческия процес на ниво ЕС. За осигуряването на качествен растеж на страната (на макро ниво) е важно да се идентифицират и стимулират секторите, които са ключови за създаването на предпоставки за устойчив растеж в дългосрочен план. Става въпрос за изясняване на въпроса кои са основополагащи отрасли за България и допринасят за повишаване на ефективността на икономиката като цяло, в т.ч. на производителността и международната конкурентоспособност на страната ни. За реализирането на качествен растеж на микро ниво е важно да се осигурят условията за т. нар. добър растеж в компаниите, който подсилва ефекта от създаването на стойност. Това означава съобразяване с концепцията за икономическата добавена стойност (EVA), която е много полезен индикатор за бизнесите, които са истински привлекателни за инвеститорите. Необходимо е идентифициране и стимулиране на стойност в дългосрочен план, респективно за реализиране на добър растеж. Чуждите инвестиции до кризата не допринесоха съществено за повишаване на конкурентоспособността на българската икономика, те не доведоха до значима промяна в технологичната готовност и иновативното развитие на бизнеса. Това е така, тъй като голяма част от инвестициите бяха насочени към сектори с ниска добавена стойност - строителство, търговия, недвижими имоти. Усилията по привличане на чуждестранни инвестиции в страната следва да се насочат приоритетно към сектори с възможности за висока добавена стойност, като например:  електротехника и електроника;  информационни и комуникационни технологии;  аутсорсинг;  земеделие и хранително-вкусова промишленост;  машиностроене и по-специално транспортно оборудване;  транспорт и логистика;  здравеопазване и фармацевтика;  химическа промишленост и производство на изделия от каучук и пластмаса. Стимулирането на земеделието от своя страна предполага необходимост от възстановяване на хидромелиоративните съоръжения, което предопределя и едно от направленията на публичните инфраструктурни инвестиции. България е с отлични изходни предпоставки и за развитието на биологично земеделие, което е с възможности за реализирането на висока добавена стойност. Като цяло очакванията на чуждестранните инвеститори в България са свързани с намаляване на административните пречки пред бизнеса, изкореняване на корупцията, подобряване на инфраструктурата, поддържане на стабилна политическа среда, подобряване работата на администрацията и съдебната система. Особено чувствителни са инвеститорите по отношение на регулативните режими, които се нуждаят от сериозно опростяване. В дългосрочен план държавата следва да се намесва предимно с ограничен набор от икономически мерки, например чрез насърчаване на иновациите и на предприемачеството в определени сектори. Да се стимулират инвеститорите сами да намерят най-перспективните производства от гледна точка на възможностите за създаване на висока добавена стойност. 18 В краткосрочен план за реалния сектор е важно и първоначалното стимулиране на растежа посредством активизиране на вътрешното потребление - домакинско, колективно и инвестиционно. За целта е оправдано да се използват част от публичните ресурси. Изходни предпоставки Колкото и спорна да изглежда (от сегашна гледна точка) специализацията на България в рамките на СИВ, тя все пак осигуряваше номинални положителни темпове на растеж, но при натрупване на огромни вътрешни и външни дисбаланси. С разпадането на СИВ се разруши и съществуващия модел на икономически растеж. В продължение на няколко години след това България отбелязваше отрицателни прирасти на БВП, съпроводени с нарастваща безработица, галопираща инфлация и бързо декапитализиране на икономиката. Факторите допринесли за този спад бяха много, при това не само икономически. Безспорна обаче беше липсата на ясен икономически модел, който да се следва от бързо сменящите се правителства. Чак в началото на новото столетие се оформи (макар и по-скоро стихийно) някакъв модел на растеж, който беше основан на нарастващи обеми външно финансиране, водещо до нарастването на вътрешното потребление и съответно по-висок растеж. Това обаче беше съпроводено с рязко влошаване на текущата сметка на платежния баланс и нарастване на външната задлъжнялост на частния сектор. В условията на бързо нарастващ внос и растящо вътрешно потребление бюджетните приходи растяха с по-бързи темпове, отколкото БВП, което породи появата на бюджетни излишъци. Въпреки наличието на бюджетни излишъци, фискалната политика през тези години беше определено про-циклична, а номиналните размери на излишъците не можеха да компенсират прегряването на икономиката, намерило израз в нарастване на ценовото равнище и на преобладаващата част от финансовите и реални активи. Глобалната финансова криза и отражението й върху българската икономика всъщност сложиха край на един модел на развитие, който очевидно не беше устойчив в по-дългосрочен план. Основният проблем беше в структурата на чуждестранните инвестиции, която не беше насочена към търгуемия сектор, а преди всичко към недвижимите имоти и финансовия сектор. Такава структура на инвестициите насърчаваше предимно строителството, което е силно про-цикличен сектор и негативните резултати не закъсняха. Размерите на дефицита по текущата сметка надхвърлиха 25 % от БВП, което само по себе си бе много тревожно, но още по-притеснително бе рязкото влошаване на международната инвестиционна позиция, чиито негативни стойности преминаха границата на 100 % от БВП. Ако могат да се извлекат някакви позитиви от кризата, то те са свързани с необходимостта от преосмисляне на цялостния модел на развитие наложил се през последното десетилетие. Доколкото българската икономика продължава да изпитва недостиг на капитали, финансирането отвън по необходимост ще продължи да играе важна роля. Въпросът следователно се свежда до формата на това финансиране – дали трябва да се залага на възстановяване на потоците от преки чуждестранни инвестиции, или трябва да се форсира износът, който да осигури необходимите финансови ресурси за необходимите инвестиции в реални активи, които да осигурят устойчив икономически растеж. Експортно-ориентираният растеж като единствена алтернатива Експортно-ориентираният растеж се основава на насърчаване и подкрепа на износа, който да осигурява необходимите обеми от чуждестранна валута. Рационалността на този подход се корени във възможностите на външната търговия да бъде и източник на икономически растеж в смисъл, че помага за по-ефективното 19 разпределение на ресурсите както в рамките на отделно взета страна, така и между различни страни и региони. Освен това, износът е ефективно средство за въвеждане на нови технологии и придобиване на нови знания, което влияе стимулиращо върху растежа. С други думи, нарастването на износа играе важна роля в общия процес на икономически растеж, като оказва положително влияние както на търсенето, така и на акумулирането на капитали. От друга гледна точка, с нарастването на износа се увеличават и импортните възможности на икономиката, което също влияе благоприятно на растежа. Емпиричните данни категорично показват, че отвореността на икономиката и експортно-ориентираният растеж донесоха големи ползи за редица развиващи се страни. Многобройни са примерите както в Югоизточна Азия, така и в Централна и Южна Америка. През последните няколко десетилетия няма нито един случай на икономика, която да е регистрирала високи и стабилни темпове на икономически растеж, без това да е било съпроводено със значително увеличение на обемите на външната търговия. При избора на възможните политики в краткосрочен план следва да изходи от икономическите дадености, а те са, че българската икономика се характеризира с висока степен на отвореност и външноикономическите фактори винаги са имали изключително важно значение за развитието. Тази особеност на националното стопанство се запазва и дори нараства през последните две десетилетия. Доколкото това до голяма степен е предопределено както от историческото развитие и географското местоположение, така и от редица икономически фактори, страната ни на практика няма разумна алтернатива на все по-тясна интеграция в европейското и световно стопанство. Въпреки че това се разбира и споделя както от всички икономисти, така и от всички политици, наличието на съгласие не прави задачата за оптимално използване на външния сектор по-малко сложна. Само до преди 25 години в политически разделена Европа страните от ЦИЕ нямаха възможността да се включат в международната тенденция на експортна ориентация. Разбира се, всички тези държави бяха фундаментално зависими от бившия съветски пазар, но функционирането на този пазар коренно се различаваше от това на глобалния пазар. Следователно, тяхната международна конкурентоспособност, критичен фактор за успешното експортно ориентиране, нямаше как да бъде измерена правилно, а ако въобще беше измервана се оказваше, че до голяма степен те са неконкурентоспособни на западните пазари, а техните потенциално конкурентни стоки срещаха високите бариери на протекционизма. Без да се навлиза в детайли, няколко фактора обясняват не само приложимостта, но и необходимостта от експортно-ориентирана стратегия.  На първо място, за много промишлени стоки, ограничените вътрешни пазари не предлагат възможността за развитие на производства, които да бъдат конкурентоспособни в международен план въз основа на икономии от мащаба. Тук трябва да се отбележи, че размерът на пазара силно зависи от доходите на населението, а не от размера на населението, както често грешно се приема.  Второ, конкурентните предимства, насърчаващи растежа, могат да бъдат използвани изцяло само ако националната икономика се ориентира към чуждестранни пазари.  На трето място, експортната ориентация подобрява специализацията и оказва допълнително положително въздействие както върху производствата, възползващи се от икономиите от мащаба, така и върху вноса на стоки, които се вграждат в продукцията, предназначена за износ. Тук трябва да се подчертае колко е важно една страна да бъде отворена към 20 вноса, който може да замени неконкурентоспособно вътрешно производство – главна пречка пред реализирането на конкурентоспособен износ, който се основава на вграждането на по-евтини и по-качествени вносни стоки.  Четвърто, в резултат от отвореността, експортно-ориентираните държави често се възползват не само от по-конкурентоспособен внос, но се радват и на ползите от трансфера на технологии и ефективни мениджърски методи.  На пето място трябва да се спомене ролята на преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) – в повечето случаи чрез тях навлизат нови технологии, които играят централна роля в успешния експортно-ориентиран растеж.  Шесто, ключов външен фактор за успешната експортно-ориентирана стратегия е отвореността, размерът и динамиката на международните/ регионалните пазари. Търговската либерализация, било то на глобално ниво или в рамките на регионални или дори двустранни споразумения за свободна търговия, генерира значим и позитивен стимул за отваряне на икономиката и предлага нови възможности за износ. Не бива да се пренебрегва също факта, че сътрудничеството с чуждестранни (както транснационални, така и малки и средни) компании често отваря външните пазари за вътрешната продукция и насърчава експортно-ориентирания модел на растеж. Може да се обобщи, че България трудно може да предпочете стратегия, която да не е базирана на нарастваща експортна ориентация. Създаването на условия за устойчив и висок растеж с реална възможност за догонващо икономическо развитие по неизбежност преминава през по-задълбочено участие в международното разделение на труда. Намаляването на загубите (и съответно увеличаването на печалбите) има нужда от последователна и дългосрочна икономическа и социална стратегия. Това определено не трябва да е за сметка на връщане към развитие, базирано на вътрешното търсене, което не би могло да доведе нито до растеж, нито до догонващо икономическо развитие, а в същото време, изглежда неустойчиво дори в краткосрочен или средносрочен план. Какво може и следва да се направи в краткосрочен план През последните години България постигна известен напредък в пренасочването на своята икономическа политика от вътрешното търсене към експортно ориентиран растеж. По-малък напредък се регистрира в пренасочване на производствената структура към по-високотехнологични стоки (и услуги) и поетапното преодоляване на структурния капан, базирани на предимства като ниските възнаграждения и трудоемки производства, свързани с прилагането на нискоквалифициран труд. Въпреки наблюдаваната все още структурна слабост и забавилото се преструктуриране на икономиката, идните години предлагат както възможности, така и натиск за започване на експортно-ориентираната експанзия. Поради малкия размер на икономиката, дори един застой, или пък бавно възстановяване на европейската икономическа среда, предлагат нови възможности за догонващите страни. Очевидно е, че необходимите стъпки трябва да се направят във вътрешен план и да бъдат концентрирани в две направления.  На първо място, капацитетът на икономиката да привлича инвестиции трябва да се подобрява постоянно в период на засилена глобална конкуренция за пазари, капитали, технологии, квалифицирана работна ръка, висококачествени услуги, кредити, ориентирани към бъдещо развитие, стратегически съюзи и др.  На второ място, трябва да бъдат идентифицирани и ефективно използвани нови начини и средства за инкорпориране във все по-дълбокото 21 международно разделение на труда като цяло, и глобалната мрежа от транснационални компании в частност. Изграждането на капацитета за привличане на нови инвестиции и производства включва:  подобряване на общата икономическа среда чрез по-сериозно премахване на различните икономически и институционални пречки;  създаване на синергия между структурата на висшето образование и търсенето на квалифицирани работници от страна на бизнеса/пазара на труда;  подобряване на качеството на образованието, като се започне от началното училище – дългосрочна инвестиция, която може да донесе резултати след около 15 до 20 години;  осигуряване на повече средства за целево-ориентирани и ориентирани към бъдещето изследвания (в природните, биологичните и не на последно място, в социалните науки);  инвестиране в качествено подобряване на физическата инфраструктура като основен канал за по-добър и по-евтин достъп до съседните пазари и в същото време косвено привличане на вниманието на международните инвеститори, интересуващи се от по-голям регионален пазар;  създаване на Национален съвет по конкурентоспособност (подобен на този, установен в Румъния през октомври 2011 г.) с цел да се определят приоритетите в средносрочен и дългосрочен план по отношение на експортно-ориентирания растеж на България. Средносрочната стратегия за развитие въз основа на експортно-ориентиран и устойчив растеж трябва да постави в центъра на вниманието следните въпроси:  Кои са секторните приоритети на експортно-ориентирания растеж;  Кои държави и/или региони трябва да се разглеждат като пазари, стимулиращи търсенето на стоки и услуги, произведени в България (пазарите на ЕС в рамките на един диференциран подход, неизползвани възможности в новите страни-членки, по-голямо внимание към Западните Балкани и специално внимание по отношение на бързо развиващите се пазари, най-вече Китай, Далечния Изток, Близкия изток и Русия);  Как може да се комбинира експортно-ориентиран модел с привличане на преки чуждестранни инвестиции, както по отношение на желаната структура на производството и износа, така и на географската ориентация на доставките (тук вниманието трябва да се съсредоточи върху потоците на търговски капитал от Китай, Близкия изток ,Русия и в по-малка степен, върху някои други бързо развиващи се икономики, както и задълбочаването на дългосрочните контакти с глобално опериращи транснационални фирми);  Да се остави известно поле за действие за откриване и възползване от нововъзникващите „нишови пазари“ в различните страни по различно време. Експортно-ориентираната стратегия може да бъде подкрепена и от редица инструменти като някои от тях са:  Частично географско преориентиране по отношение на външната търговия и произхода на ПЧИ, както в рамките на ЕС (към по-динамични и конкурентоспособни партньори в т. ч. новите страни-членки), така и извън ЕС;  Ясни преференции към предпочитани сектори (виж списъка по-горе), без да се нарушават правилата за конкуренция на ЕС и чрез избягване на изкривяваща пазара намеса от страна на държавата в развитието на икономиката;  Внимателен анализ на възможностите за експортно-ориентирано заместване на вноса, което означава, че все по-голяма част от внесените стоки, 22 използвани в експортно-ориентирано производство, да се произвеждат в България от местни или чуждестранни (предимно малки и средни) компании, разбира се, при спазване на принципа продуктът да е със същото качество и по-конкурентна цена или да предлага същата цена, но с по-добро качество, или в най-оптималния случай, по-високо качество в съчетание с по-конкурентни цени и условия на доставка;  Подпомагане на експортно-ориентирания растеж на малките и средни фирми по три различни начина: включването им (като дъщерни дружества) в мрежата от производството и услуги на транснационалните компании, работещи в България за износ; превръщането им в автономни и преки износители на различни стоки и услуги (в началото предимно към съседните пазари като Румъния, Западните Балкани, някои от новите страни-членки, но също така към Гърция, Турция и Украйна) и най-накрая, развиване на конкурентните им предимства и успешното им конкуриране с чуждестранни компании в избрани сектори на българския потребителски (или инвестиционен) пазар (със специален фокус върху храните и други основни сектори, произвеждащи потребителски стоки);  Създаване на капацитет за структурно обновяване в рамките на даден сектор (от текстил до машини) на производствени предприятия в България, ръководени от транснационалните компании. Успехът на тези усилия със сигурност се нуждае от тясно сътрудничество с транснационалните компании, но също така и постоянно подобряване на бизнес средата в страната, както и следеното отблизо на развитието на международния бизнес, влияещ върху глобалната позиция и бизнес перспективите на съответните компании;  Структурно модернизиране, което обикновено означава по-високо ниво на технологиите, включени в производството, заетост на по-високо квалифицирани работници и по-висока вътрешна добавена стойност, което на определен етап да се съсредоточи върху изграждане на стратегически клъстери със значителни ефекти на синергия и разпростиране на положителните ефекти към различни сектори и области на икономиката;  Ефективното сътрудничество с експортно-ориентираните транснационални компании изисква продължителни усилия на изграждане на мрежа, както на нивото сътрудничество в областта на производството, така и на ниво правителство и неговите високопоставени представители, отговарящи за икономическите политики на страната;  Трябва внимателно да се идентифицират възможности произлизащи от трансферите от ЕС и как те биха могли да се използват по най-ефективен начин за подпомагане на експортно-ориентиран растеж, включително и експортната ориентация на малките и средни предприятия и структурната модернизация на производството и/или предоставянето на услуги от страна на чуждестранни предприятия, намиращи се в България. В заключение, България е малка и по-слабо развита страна с наслоени проблеми както от времето на плановата икономика, така и след прехода към пазарно-ориентирана икономика. Страната разполага с много ограничен вътрешен пазар, а нейната икономическа отвореност (и уязвимост) е значителна и продължава да нараства. От тази ситуация няма друг изход освен прилагане на икономическа стратегия, основана на експортна ориентация, не само въпреки вялото търсене на нейните основни външни пазари, но и заради намаляващата роля на други фактори, които допринасят за устойчивия растеж (главно ръста на вътрешното търсене). Инвестициите могат и следва да станат важен фактор за по-висок растеж само ако те са насочени в експортно-ориентирани, а оттам и конкурентни производствени дейности и услуги. 23 Ясно е, че експортно-ориентираната стратегия прави една малка икономика по-зависима от външни развития и може най-малкото временно да увеличи икономическата и финансова уязвимост. Въпреки това, другият подход, базиран на протекционизъм, растеж, генериран от вътрешното търсене и активно гледащи навътре политици и общество, не води до устойчив растеж, а още по-малко би могъл да роди конкурентоспособен играч в очертаващата се глобална среда на XXI век. Двойната задача на отговорната икономическа политика се състои в създаване на благоприятна среда за устойчив експортно-ориентиран растеж, но в същото време и в свеждането до минимум на рисковете, произтичащи от по-високото ниво на уязвимост. Това в никакъв случай не е лесна задача, но пред малките страни не съществува друг път за реализиране на устойчив растеж и постепенно достигане на по-високо ниво на технологично развитие, структурна конкурентоспособност и в крайна сметка постигане на основната цел – по-висок (и устойчив) жизнен стандарт на голяма част от обществото. Необходими стъпки за прилагане на експортно-ориентиран модел на растеж Предвид степента на отвореност на икономиката, вътрешната икономическа политика трябва да се превърне в „производна” на външноикономическата, т.е. мерките на вътрешната политика трябва да се насочват към реализиране приоритетите на външната политика. В тази връзка могат да се откроят три основни момента в развитието на външноикономическите отношения на България, които следва да насочват външноикономическа политика занапред: глобализация, европейска интеграция, регионално сътрудничество. Понастоящем външноикономическите отношения в света са до голяма степен систематизирани в рамките на различни многостранни споразумения, регионални договорености и двустранни спогодби. Строго установените правила за търговия, залегнали в тях, създават условия за предсказуемост и по този начин улесняват деловите среди. На основата на тези договорености се постига по-добър достъп до пазарите на контрагентите и се осигуряват условия за нарастване на износа. Всичко това подпомага превръщането на българския пазар в неразделна част от единния европейски пазар, представляващ област без вътрешни граници, в която е гарантирано свободното движение на стоки, услуги, хора и капитали. В по-конкретен план съществуват различни насоки за стимулиране на икономическия растеж чрез по-активно включване на българската икономика в международното разделение на труда. По-важните от тези насоки могат да се систематизират както следва:  Ключов фактор е повишаването на производителността и конкурентоспособността чрез внедряване на съвременни технологии и иновации. Освен традиционните инструменти (преки чуждестранни инвестиции, трансфер на технологии и ноу-хау) държавата следва да изиграе решаваща роля в насърчаването на научноизследователската и развойна дейност. Крайната цел на такава политика и скъсването с многогодишната практика на износ на трудоемки стоки с ниска степен на добавена стойност в полза на капиталоемка продукция, която заема доминиращ дял във външната търговия на ЕС;  Смекчаване и последващо преодоляване на проблема с ниската конкурентоспособност на българските продукти, особено на селскостопанските. Постигането на тази цел ще изисква постепенно, но устойчиво нарастване на усвоените средства от еврофондовете и прилагане на целенасочена политика за развитието на селските райони;  Улесняване достъпа на българските фирми до единния пазар на ЕС чрез засилено участие в системата за взаимно признаване на сертификатите 24 и сертификационните процедури. Това ще намали значително разходите по износа особено в отраслите на млекопреработващата, месодобивната и месопреработващата промишленост, които са с признат огромен потенциал;  Идентифициране на фирмите с потенциал за излаз и конкурентно поведение в общия европейски пазар. Тези фирми следва да се подпомагат с целево насочени програми и проекти, включително по създаването на партньорски взаимоотношения с водещи чужди фирми. След закриването на Агенцията за малки и средни предприятия, тези функции следва да се поемат от Министерство на икономиката и отчасти от агенцията за чуждестранни инвестиции;  Насърчаване използването на инструменти като публично-частното партньорство при реализация на проекти финансиране от фондовете на ЕС;  Стимулиране инициативността и проактивното поведение на българските фирми за намирането на подходящи контрактори, включването им във високотехнологични субконтракторни вериги и в изграждането и функционирането на индустриални клъстери и предприемачески мрежи;  Облекчено кредититиране на износа и осигуряване на разнообразни финансови инструменти;  Осигуряване на държавно гарантиране и застраховане на експортните кредити, насочено към фирмените и банкови кредити с цел създаване допълнителни стимули не само за износителите, но и за финансово- кредитните институции;  Търсене на възможности за данъчни и митнически облекчения за експорта, в т.ч. освобождаване от мита, данъци, такси и акцизи; връщане на вече платени данъци и мита при износа; предоставяне на данъчни, митнически и други преференции на чуждестранни .инвестиции по повод повишаване конкурентостта и експортността на местното производство;  Специфични форми на експортни преференции - привилегирован достъп до произвежданите суровини, комунални услуги (електро- и водоснабдяване и т.н.); транспортиране на експортни стоки по занижени тарифи; паспортни, визови и др. преференции. Насоки за развитие на реалния сектор Необходимост от осигуряване на качествен растеж на макро и микро ниво Когато се търси растеж на икономиката, на преден план следва да излезе въпросът за качеството на този растеж. Многобройни са примерите от последните години, когато определени страни отбелязваха впечатляващи темпове на растеж в продължение на недълъг период от време, предизвикваха възхищението на наблюдатели и анализатори по цял свят и, разбира се, бяха сочени за пример. След това неизбежно се случваше „неочакван срив“ във финансовата система и икономиката като цяло, като основното обяснение за подобно развитие е лошото качество на растежа. За недопускането на подобен сценарий в бъдеще е необходимо да се съгласуват изискванията по отношение на качеството на растежа, едновременно на макроикономическо и на микроикономическо ниво. За осигуряването на качествен растеж на макро ниво е важно да се идентифицират и стимулират секторите, които са ключови за създаването на предпоставки за устойчив растеж в дългосрочен план. Става въпрос за изясняване на въпроса кои са основополагащи отрасли за България и допринасят за повишаване на ефективността на икономиката като цяло, в т.ч. на производителността и международната конкурентоспособност на страната ни. 25 За постигането на качествен растеж на микро ниво е важно да се направи разграничение между т. нар. добър растеж и лош растеж на ниво компания. Добрият растеж подсилва ефекта от създаването на стойност. Лошият растеж подсилва ефекта от изяждането на стойност. За целта би трябвало да се стъпи на концепцията за икономическата добавена стойност (EVA), която е много полезен индикатор за бизнесите, които са истински привлекателни за инвеститорите. Необходимо е идентифициране и стимулиране на секторите, които са с най-висок потенциал за реализиране на икономическа добавена стойност в дългосрочен план, респективно за реализиране на добър растеж. Какво следва да се направи в това отношение? От една страна трябва се извърши задълбочен анализ на секторите/отраслите на България, за да се откроят бизнесите, които притежават трайни конкурентни предимства, дължащи се на: местоположение, специфични природни ресурси, квалификация на работната сила и т.н. От друга страна е полезно да се провери кои бизнеси/сектори са най-успешни в процеса на създаване на икономическа добавена стойност в някои от водещите икономики на настоящия етап. Всичко това се оказва още по-важно като се отчете фактът, че българският капиталов пазар е сред формиращите се капиталови пазари, а изискваната норма на възвръщаемост на тези пазари е значително по-висока отколкото на развитите капиталови пазари на САЩ, Западна Европа, Япония и др. Това се вижда на много места във връзка с подходите, които прилагат международните инвеститори, когато определят цената на собст

Проф. Венцеслав Николов - за парите в изкуството

 Публикуваме статия на проф. Венцеслав Николов, която бе написана за списание "Християнство и култура" преди 10 години. Оригиналното име на текста е "Гулдени, дукати и лев балкански". Той е включен в книгата на проф. Николов "Пътека от звуци". Казват: „Банковите директори си говорят за музика, а музикантите за пари”. Авторът обича музиката и сигурно може да разкаже много интересни неща за нея, но за съжаление не е банкер, а музикант. А в нашите географски ширини се смята, че е под достойнството на хората на изкуството да се занимават с темата пари, обществото пази своите най-видни творци, като ги държи встрани от грубата меркантилност. За да не изостава все пак от европейските си колеги и поне теоретично да се запознае с материята, той насочва интереса си към друго време и място. Сигурно образованият читател не само е чувал за Бах, Моцарт, Бетховен, но и сам има какво да каже за тях. Няма как да не знае за Одата на радостта, която скоро ще стане и наш химн. Даже сигурно може да изтананика прочутото: татата-та-а-а, татата-та-а-а... т.е. темата на Петата симфония на Бетховен... Но пък едва ли му е известно колко и в какви пари е получавал прочутият композитор за своите шедьоври. Знае се, че издателите са плащали на Шуман по 300–400 талера, а 30 години по-късно Йоханес Брамс, на върха на славата си, взема вече по няколко хиляди за една симфония. Което, разбира се, не означава, че неговите опуси са десет пъти по-хубави от тези на Шуман. Няма как да намерим паричен еквивалент на истинската стойност на едно художествено произведение, сумите, които се заплащат на авторите при създаването им, са функция на пазарните отношения – търсене и предлагане. В някакъв смисъл са и самооценка на обществото – на какво ниво на развитие се намирa. 1. Каква е нашата представа за далечния ХVI век? Живот без удобства, бавно, тъмно... Но ако се замислим – какво количество вечни произведения на изкуството са създадени на тогавашното осветление със свещи! Дейността на техните автори е била функция от интересите на обществото. Мисленето и идеите на големите умове на столетието вероятно са били важни за съвременниците им. По това как са били посрещани и хонорувани постиженията на видни музиканти, художници, философи, можем да съдим за зрелостта на хората на века. Знаем ли например колко пари е получавал Бах, когато е гастролирал в църквата на някой съседен град? И колко мляко и яйца, масло или свещи е можел да купи с тези пари за многобройното си семейство? XVIII век, за който ще стане дума в следващите редове, е характерен с изобилието на валути, всички конвертируеми, тъй като говорим за времето преди книжните пари. Т.е. за златни, сребърни и медни монети, стойността на които е в съдържащият се в тях благороден метал. От табличката, която следва, можем да пресметнем стойността на гулдените, талерите и луидорите към еврото – сегашната европейска валута, а оттам и към българския лев: 1 пфениг – най-малката единица (Е 0,25) 1 грош = 12 пфенига (Е 3,00) 1 гулден = 21 гроша (Е 63,00) 1 талер = 24 гроша (Е 72,00) 1 дукат = 3 талера(Е 198,00 или Е 216,00) 1 луидор = 5 талера (Е 360,00) За съвременния човек, свикнал с жонглирането с големи суми и постоянното им обезценяване, е трудно да си представи: преди индустриалната епоха и книжните пари практически няма инфлация. Така че цените, които ще проследим по-долу, са оставали стабилни за продължителни периоди от време. Цени на продукти в Германия през XVIII век 5 пфенига (Е=1,25) – 1 кана мляко, около 1 литър (1725) 6 пфенига (Е=1,50) – 1 кана бира (1699) 3 гроша и 2 пфенига (Е=9,50) – 1 кана обикновено вино 6 гроша (Е=18) – 1 кана по-добро вино 3 гроша и 3 пфенига (Е=9,75) – 15 яйца; 1 яйце = Е 0,65 (1762) 4 гроша и 9 пфенига (Е=14,25) – 1 бъчвичка масло (около 4 кг) 1 грош и 2 пфенига (Е=3,50) – ½ кг телешко месо (1699) 1 грош и 3 пфенига (Е=3,75) – ½ кг говеждо или свинско месо (1699) 21 гроша и 6 пфенига (Е=64,50) – около100 кг ръж или пшеница 10 гроша (Е=30) – ½ кг восъчни свещи (1726) 16 гроша (Е=48) – един чифт обикновени обувки (1726) 20 гроша и 8 пфенига (Е=62) – един топ (480 листа) обикновена хартия (1725) 1 талер 2 гроша и 5 пфенига (Е=79,25) – един топ луксозна хартия (1725) Разбира се, за да харчиш, трябва първо да получаваш. Нека да разгледаме внимателно следващите редове, за да се ориентираме за стандарта на живот в тогавашна Германия: Надници 6 пфенига (Е=1,50) – надница на едно младо момиче – домашна прислужничка (1700) 1 гроша и 6 пфенига (Е=4,50) – надница на една по-възрастна домашна прислужничка (1699) 6 гроша (Е=18) – надница за изкопаване на гроб (1700-08) 7-8 гроша (Е=21-24) – надница на дърводелец. 7 гроша през зимата, 8 гроша през лятото (1725) 50 талера (Е=3600) – годишен доход на бръснар (1722–29) 175 талера (Е=12 600) – годишен доход на свещеник (1722–29) Дали цитираният по-горе бръснар е бил „стилист”, или просто е сапунисвал и бръснел съгражданите си, историята мълчи. Но ако сравним неговите 50 талера с 50-те гулдена годишен доход на Бах като органист в Арнщат... да, едва ли светът много се е променил. (Как беше Славейковото: „Дей то да си гуйдар, дей то да си даскал...”.) И все пак... Нека не прибързваме с изводите. Защото като капелмайстор в Кьотен през следващите години, наред с хубавите условия за работа, плод на които е почти цялото му инструментално творчество, Бах получава вече респектиращите 400 талера. И заплатата на Ана Магдалена – втората му жена, и другите приходи от композиране, концертите, учениците... Можем приблизително да пресметнем доходите на многодетното семейство на Йохан Себастиан: Възнаграждения, хонорари, такси 50 гулдена (Е=3150) – годишен доход на Й. С. Бах като органист в Арнщат (1703–07) 400 талера (Е=28 800) – годишен доход на Й. С. Бах като капелмайстор в Кьотен (1717–23) 300 талера (Е=21 600) – годишен доход на Ана Магдалена Бах като певица при Двора в Кьотен 100 талера (Е=7200) – годишна такса за частни уроци, заедно с пълен пансион 50 талера (Е=3 600) – хонорар за една кантата 12 талера (Е=864) – хонорар за един концерт в църква (1713 и1717) 6 талера (Е=432) – хонорар за частен урок по пиано на благородник (1747) 1 талер (Е=72) – такса за сватба или погребение 16 гроша (Е=48) – дневни 1 талер и 8 гроша (Е=96) – месечен наем за чембало Йохан Себастиан беден, онеправдан, почти слуга? Хайде де! Музикант с неговата огромна дарба и работоспособност... Да си представим как няколко години по-късно протича денят на кантора на трите големи църкви в Лайпциг: подготвя изпълнението на поредната кантата, композира, свири всеки ден на служба в църквата. Като един от най-блестящите органисти на времето, често е викан за експертиза. Разбира се, изнася концерти, преподава, пътува... За времето си Бах живее даже твърде добре. Със заплатата и допълнителните приходи (сега бихме казали хонорари) не само отглежда многото си деца, но успява да им даде и завидно образование. Когато умира на 65-годишна възраст, повечето са настанени на работа като музиканти. Някои от тях, като Филип Емануел, Йохан Кристиан, Вилхелм Фридеман… са сред водещите композитори на века. И в това отношение, като глава на голямо семейство, животът му може да служи за пример. Списъкът на инструментите, които е притежавал Й. С. Бах, говори за едно добро благосъстояние. След смъртта му според обичая на времето те са предложени на търг: Оценка на инструментите на Й. С. Бах 115 талера (Е=8280) – фортепиано 80 талера (Е=5760) – чембало 50 талера (Е=3600) – по-голямо чембало 20 талера (Е=1440) – по-малко чембало 21 талера (Е=1512) – лютня 8 талера (Е=576) – цигулка от Якоб Щайнер 3 талера (Е=216) – спинет 2 талера (Е=144) – обикновена цигулка Нека да завършим нашето пътуване в Германия с един поглед към академичния и музикален живот през ХVIII век. От него виждаме, че Йохан Себастиан не е изключение. С 400-те „почетни” талера на Лайбниц явно е можело спокойно да се живее. Същото се отнася за доходите на оркестрантите в по-големия град Дрезден и по-малкия Шверин. А сравнението между заплатата на чиновника и високата (или даже нормалната професорска) заплата може да накара читателя, наш съвременник, да промени мнението си за ролята и значимостта на двете съсловия през последните 300 години. Заплати на професори и музиканти, разходи на студенти 160 талера (Е=11 520) – годишна заплата на чиновник в кметството (1724) 400 талера (Е=28 800) – годишна заплата на известния учен Г. В. Лайбниц като библиотекар, по-скоро почетна длъжност (1703) 300 – 320 талера (Е=21 600 – 23 040) – годишен доход на оркестрант в Дрезден (1711–19) 200 талера (Е=14 400) – годишен доход на капелайстор и 150 талера (Е=10 800) – годишен доход на оркестрант (с пълен пансион в Шверин) (1701) 200 талера (Е=14 400) – хонорар за семинар на професор – 50 студента по 4 талера (Е=288), Лайпциг (1703 ) 200 талера (Е=14 400) – разноски за едногодишно следване в университета в Гисен – Германия (1703); 1 и1/2 талера седмично за храна (Е=108); наем – 8–10 талера (Е=576-720); дърва за отопление (около 3,1 m3) – 2 талера (Е=144) 800 талера (Е=57 600) – извънредно висока годишна заплата на професор по право (1703) 600 талера (Е=43 200) – нормална годишна заплата на професор по право (1703) Следващата ни спирка е Виена през ХVIII и ХIХ век. Виена на Хайдн, Моцарт и Бетховен, на Шуберт и Брамс. Едва ли има друга столица, която може да се похвали с такава концентрация на гениалност на едно сравнително неголямо място. И сега, докато се разхождаме по улиците на този все още блестящ град, току ще открием на фасадата на малка, не особено забележима сграда: „Тук живя...”. И Моцарт, и Бетховен, за радост на сегашните туристически агенции, са сменяли през няколко месеца квартирите си, явно са можели да го правят. Виена, гледка от Белведере. Художник: Бернардо Белото (1759-1760г.) През първите виенски години Моцарт получава достатъчно пари от концерти и поръчки за композиции, за да живее сравнително охолно. Бетховен още с идването си във Виена и до края на живота си получава годишна издръжка от свои почитатели аристократи, „за да остане да живее в Австрия”. 2200 гулдена е сборът от първото изпълнение на Деветата симфония, от тях, след като се приспаднат разноските, взема 420 гулдена. Разбираемо е отчаянието на композитора, сумата е мизерна наистина, ако се сравни с 1800-те гулдена, които получава при един от предишните концерти. Само Шуберт, единственият истински, роден виенчанин, е наистина беден, до края на краткия си живот живее при роднини и приятели. С неговата откровено мизерна годишна заплата от 80 гулдена като помощник-учител не може да си позволи 20-те гулдена месечен наем. За сравнение: 800 гулдена (Е 57 600) е годишната заплата на Йозеф Хайдн при фамилия Естерхази, както и на Антонио Салиери при императорския двор във Виена. Хайдн даже „излиза в пенсия” в края на дългогодишната си служба. Към Волфганг Амадеус ще се върнем още веднъж. Нека засега хвърлим поглед към някои числа, които ще ни убедят, че и за Моцарт трудно може да се твърди 1000 гулдена (Е=63 000) – постъпленията след успеха на Академията (концерта) в Прага (19 януари 1787) 100 гулдена (Е=6300) – договор за написването на опера за Прага (януари 1787) 250 гулдена (Е=15 750) получава композиторът В. А. Моцарт, 100 гулдена либретистът Да Понте за постановката на „Дон Жуан” във Виена (май 1788) 1000 гулдена (Е=63 000) – наследството, което получава след смъртта на баща си (1787) по 1000 гулдена (Е=63 000) – предложения за годишна издръжка от унгарски и холандски благородници, получени няколко дни след смъртта му (декември 1791). През първите години на ХIХ век гулденът запазва своята стойност (=63,00 Е) (1 гулден – във Виена наречен флорин = 20 гроша = 60 крайцера). През 1811 г. с императорски декрет се появяват книжните пари и като следствие – инфлацията. През 1814 – 100 гулдена в монети = 206 в книжни пари. През 1815 – 100 гулдена в монети са вече = 458 в книжни пари. 500 000 000 гулдена (Е= 31 500 000 000 – астрономическа сума!) са разнос 200 (Е = 12 600) гулдена – хонорар от издателя за опус 1 – три клавирни триа 600 гулдена (Е= 37 800) годишна издръжка получава от княз Лихновски през първите си години във Виена (1792) 4000 гулдена (Е= 252 000) е годишната издръжка, обещана от негови почитатели, за да остане във Виена (1809). 3400 гулдена в книжни пари (=  1360 сребърни гулдена) остават от сумата през 1815 г. 45 крайцера (Е= 47,25) – цената на един екземпляр на неговото „Рондо и капричио за загубения грош” за пиано в магазина на А. Диабели във Виена (1828) 1800 (Е= 113 400) гулдена – хонорар от академия (концерт) във Виена. 420 гулдена (Е= 26 460) остават за автора при първото изпълнение на Девета симфония. Целият приход от концерта е 2200 гулдена Наскоро авторът имаше възможност да поброди из Виена и донякъде случайно попадна в жилището, където Шуберт прекарва последните месеци от живота си. На стената е окачен списък на личните вещи, предложени за наддаване след смъртта на композитора през 1828 година: няколко ризи, листове нотна хартия, панталон… Всичко друго – книги, мебели, пианото – е собственост на семейството на неговия брат, при което той живее. Известна е невероятната продуктивност на Шуберт. Той непрекъснато и навсякъде композира. И издателите охотно купуват неговите творби. За няколко песни получава 100 гулдена, т.е. сума, по-голяма от заплатата му. Вярно, че и цените във Виена не са ниски, особено за концерт и театър. А той често ходи на концерти, води даже свои приятели… например на предизвикалите фурор във Виена концерти на Паганини. Да не забравяме, че е млад, много млад – няма още 30 години. 80 гулдена (Е= 5040) – годишна заплата като помощник-учител 100 гулдена ( Е=6300) – хонорар, получен за сборник песни (1827) 60 гулдена (Е= 3780) хонорар, получен за четири импромптюта (1828) Цени във Виена (1808) 45–60 крайцера (Е= 47,25–63) – една книга или нотно издание 2–4 гулдена (Е= 126–252) – билет за театър 5–10 гулдена (Е= 315–630) – извънредно високи цени за концертите на Паганини през пролетта на 1828 година 20–25 гулдена (Е= 1260–1575) – месечен наем 20 крайцера – (Е= 21 ) – ½ кг телешко месо 17 крайцера – (Е= 17,85 ) – ½ кг говеждо 14 крайцера – (Е= 14,70) – ½ кг говеждо или свинско месо 43 крайцера (Е= 45,15 ) – ½ кг восъчни свещи (1726) 8–10 крайцера (Е= 8,40–19,50 ) – 1,4 литър бира. В началото на нашия разказ споменахме за твърде високите суми, които получава Йоханес Брамс в зенита на своята слава. В личния си живот твърде непретенциозен, без семейство и наследници, Брамс предоставя грижата за своя капитал на издателя си. (Характерен пример за характера на отношенията им: композиторът научава, че при неудачна игра на борсата капиталът му се е стопил. Виновникът естествено се притеснява, надява се да успее да възстанови сумите. „Не се безпокой, ще напиша нещо… Пак ще спечелим...”, великодушно махва с ръка композиторът, приличащ на патриарх с дългата си брада!) Брамс е съвременник на движението за обединение и националния подем в Германия. От множеството княжества се създава държава, доминирана от Прусия. Въвежда се нова валута – марката (3 марки =1 талер). Вече не може да се говори за стабилни цени, книжните пари са донесли изкушенията на инфлацията. 400 талера (Е = 28 800) възнаграждение получава за един сезон като хормайстор във Виена (1863) 500–600 марки ( Е= 12 000–17 800) – хонорар като диригент за един концерт (1879) 30 000 талера (Е=2 160 000) – основан е фонд в памет на Роберт Шуман (1872) 3000 марки(Е=72 000) получава за соната за цигулка и пиано (1879) за 100 луидора (Е=36 000) издателят Зимрок откупува от други издатели правата на ранните му произведения. Брамс неуморно концертира – като пианист и диригент, пише все нови произведения за различни състави – концерти, симфонии, камерна музика... Подпомага със значителни суми издаването на произведенията на Шуман, помага на младия Дворжак, може да го прави... Без сам да взема участие в разделянето и противопоставянето на вагнерианци с брамсианци, в споровете за бъдещите пътища на музиката, той е в центъра на музикалния живот. Изкуството, и особено музиката са предмет на жив и нестихващ обществен интерес. Композитори и артисти са героите на обществото. Един от най-ярките от тези герои е Рихард Вагнер, войнстващият рицар на новата музика. Необикновен с мощта на таланта и музиката… и с човешките си недостатъци. През целия си живот Вагнер се оплаква от безпаричие. Мащабите, в които обаче получава пари… и ги харчи, са неразбираеми за нормален човек. Един от многото случаи: след бляскавия (и финансов!) успех на концертите в Русия наема за 1200 гулдена къща край Виена. За няколко месеца изхарчва по обзавеждането и цялата спечелена сума, допълнително натрупва няколко десетки хиляди (!) гулдена дългове. Трябва да бяга от кредиторите, грози го затвор. В този момент се случва чудо. Вагнер изненадващо получава подкрепа от току-що встъпилия на престола на Бавария Лудвиг. Наистина обрат, достоен за автора на приказни оперни сюжети. Вагнер иска да построи оперен театъра в градчето Байройт. Там ще се представят само негови опери. Това ще бъде място на поклонение за избраници. За новата сграда се нуждае от 1 000 000 марки. Това са повече от 300 000 талера. Той иска да намери съмишленици, хиляда души, които чрез дялове „само”от 300 талера да финансират строежа. Грандиозен замисъл, каквото е всичко при него. Мегаломан!.. Ако не беше музиката му, само ще поклатим глава и ще посочим с пръст към челото. Голяма част от съвременниците му това и правят. Предричат провал на начинанието… Но Вагнер успява. През 1876 година са първите представления на неговата тетралогия в новопостроената сграда. Дефицита от 160 000 марки при провеждането им покрива пак кралят на Бавария. Той, който осигурява доживотна годишна рента на композитора, многократно изплаща дълговете му, спасява строежа на Байротския театър с крупна сума… Като добрия крал от приказките. От краля на Бавария Лудвиг: 300 000 марки за дострояване на сградата на новия оперен театър в Байройт (1876) 160 000 марки дефицит на първите Байройтски тържества (1876) 40 000 гулдена за покриване на стари дългове Пожизнена годишна издръжка 40 000 марки за строежа на оперната сграда в Байройт от Ханс фон Бюлов след турнето му в Съединените щати 50 000 марки хонорар за Вагнер, като диригент, от концерти в Хамбург и Берлин 1400 талера за един концерт в Силезия, като диригент 2000 рубли подарък от Великата княгиня на Русия 1200 талера подарък от графиня П. 20 000 франка аванс за евентуални бъдещи произведения от издателя Шот. 2. За съвременния човек е трудно да си представи изключителното място, което изкуствата и особено музиката са заемали в края на ХIХ век. Досега надничахме в джоба на големите композитори от миналото, за да установим, че историите за тяхната бедност са по-скоро плод на романтичната представа за човека на изкуството. Вместо гладни поети със скъсани обувки и пробити джобове открихме добре хапващи си, солидни граждани. А в кесиите на някои от тях – доста приятно звънтящи монети. Ако проявим обаче любопитство, примесено с известна доза нахалство и запитаме един съвременен автор колко пари е изкарал от новата си симфония или опера? Най-вероятно само печално да се усмихне на неудачната шега. Нека продължим със закачката: какво ли би казал канцлерът на Германия, ако нашият композитор поиска от него да му построи оперна сграда, където два месеца в годината ще се играят само неговите опери, а в останалите десет ще стои затворена? Вероятно любезно ще го изпрати до вратата – и ще повика „Бърза помощ”. Времената са се променили. В симпатичната, увлекателна книжка „Аз съм композитор” на Артур Онегер прочутият композитор признава, че смята съчиняването на музика през ХХ век за заболяване, „тиха лудост”. Съветва студентите си по композиция сериозно да се замислят, преди да се посветят на тази безперспективна професия. Авторът е съгласен донякъде с песимистичните изводи на големия композитор за бъдещето на сериозната музика. Споделя отчасти и носталгията му към минали времена, когато изкуството е било достъпно на по-малък, но по-високообразован кръг хора. Но ако останем още малко в Париж и се върнем във времето на прочутия автор на Фантастична симфония, ще видим, че и в доброто старо време не всичко е било наред. В автобиографията си Берлиоз картинно и романтично описва: Една нощ сънува цяла една нова симфония. Събужда се, посяга да запише темите. Замисля се, след като напише музиката, ще иска да я чуе… репетиции, оркестър, зала… А жена му е болна, парите трябват за лекарства… Оставя молива и заспива отново… На другия ден не си спомня вече нищо от музиката. По времето, за което става дума, той кандидатства за мястото на… библиотекар в Парижката консерватория. Така и не получава службата. Френската музика остава с поне една голяма творба по-бедна…. Това не ни ли напомня с нещо нашите нрави? Запитвали ли сме се например колко произведения на големия български пианист и композитор Димитър Ненов са останали ненаписани? Авторът често е чувал и историите за изтриването на записите от легендарните концерти на големия български пианист. Невъзстановима загуба! А Васко Абаджиев? Поколения нямат никакъв спомен за този блестящ цигулар. „И ний сме дали нещо на света” – и след това сме го затрили! Ето, читателю, както виждаш, вече сме си у дома. Неусетно стигнахме до нашето време и проблеми. Да се занимаваш днес с музика, да композираш или свириш, означава май наистина да не си наред. Или може би да си достатъчно осигурен, за да можеш да си позволиш луксозно хоби? Ето например какви… разходи ще има нашият съвременен автор, ако му хрумне да напише – хайде, да не е цяла симфония в четири части, а 15-минутно произведение за оркестър. Самото композиране може да се окаже най-евтината и лека част. Затова се иска само нотна хартия, подострен молив и Баба гума, както казваше Панчо Владигеров. След това се започва: Набиране на партитура: 100 страници на компютър = 500–1000 лв. Вадене на щимове 200 страници: = 400 – 1000 лв. Копиране и подвързване на нотния материал. Наем зала, репетиции, хонорари за изпълнителите… Вече се загубихме в сметките, но можем да сме сигурни: композиторът ще има да дава още доста пари, докато чуе творбата си… Изглежда обществото смята това в реда на нещата, вижда в хората на изкуството наистина „тихи луди”, готови да си плащат, за да работят. Авторът ще цитира един действителен разговор: „ Направили сме една фирма. Ако запишеш компакт диск, ще ти излезе евтино…” „Знам, че има такива, които сами си плащат, за да свирят – отговаря артистът след малка пауза, – но не искам да съм от тях! Винаги съм получавал хонорар, когато работя. Ако намериш пари, с удоволствие…“ Старите хора казваха: „Цигулар къща не храни”. Тъкмо се беше позабравила тази мъдрост… Но тези, които искат да ни я припомнят, не се сещат, че музикантите, за разлика от повечето българи, са в състояние достойно да си изкарват прехраната в която и да е точка на земното кълбо. Нотите по целия свят са еднакви, музикалното образование и дипломата са признати навсякъде. Само отношението, а и стандартът са други. Че какво му пречи на музиканта да си потърси късмета по света? Взема – хайде да не е самолета – автобуса, и отива да си изработи парите за самолетния билет за връщане. Защото в чужбина ще получава от 8 до 10 пъти повече. Много вече заминаха. И още ще си отидат. Защо да чакат, докато българското общество излезе от аморфното състояние, в което се намира? Читателят вероятно вече е загубил търпение и нервно разлиства страниците, за да намери най-сетне нещо конкретно: „Добре де, а по колко вземат на концерт сега артистите на Запад? Това колко струва бирата, сиренето, говеждото и свинското месо го зная горе-долу… Ти кажи другото!”. Тук авторът със съжаление си признава, че е затруднен. Чувал е за някакви числа с много нули – за прочути тенори например. Опитвал се е да ги дели по броя на тенорите, оказва се, че числото не е делимо на три. Може пък да са рекламни суми, има го и това понятие в шоубизнеса: когато се сключва договор за концерт, се вписват две цифри: едната е за вестниците – вижте ни колко сме велики! Другата – значително по-скромна, е реалната, върху която артистът си плаща данъците… Затова авторът не смее да разпространява неща, които не знае точно. И без това наоколо се носят какви ли не слухове: за някакви влогове на скромни държавни чиновници. Които набъбвали до милион, без да има нужда титулярът да отделя от парите за закуска … Но може и това да са рекламни суми, само за вестниците, кой знае? А човекът си живее кротко с 200–250 лева, колкото е заплатата на един оркестрант в симфоничен оркестър… Като споменахме за оркестъра, авторът си спомни едно честване в Шумен. По случай годишнината от основаването на първия български оркестър (1849) тържествено слово произнесе Панчо Владигеров:

Работа на граждански договор

  Какво ми се случва? В момента си търся работа. Млад човек съм и основното, което ме интересува е да имам някаква работа, за да се издържам сам и да придобивам опит. На някои места ми предлагат да сключа граждански договор. Аз обаче все още обмислям. Чувал съм, че това става все по-често срещана форма на уреждане на “работните” отношения. Кога обаче се сключва граждански договор? Какви са разликите с трудовия договор? Какви права имам? Какво е граждански договор? Кога и в каква форма се сключва граждански договор? Граждански договор е договор, с които едно лице, наречено “изпълнител” се задължава по поръчка на друго лице/фирма, наречени “възложител” да предостави определен производствен резултат. В закона са уредени различни граждански договори като договор за предоставяне на фактическо действие (договор за изработка на рамки за картини напр. или на лого), договор за извършване на правни действия (договор за поръчка), договор за управление на търговско дружество и др. Мога да сключа граждански договор още като домоуправител на етажна собственост (ЕС). Договорът може да се сключи и в устна форма, но в практиката с оглед отчетността и доказването на подобни отношения, се налага писмената форма. Какви са разликите между гражданския и трудовия договор? Най-общо казано при гражданските договори не важат строгите правила за трудовите договори, което е и една от причините чрез сключване на граждански договори да се заобикаля трудовото законодателство. Контролът от страна на държавата е много по-слаб, тъй като става дума за свобода на договаряне, но аз като изпълнител имам и по-голяма свобода, напр. не съм “закотвен” в границите от 9.00 до 18.00 ч. – в дадения по-горе пример като домоуправител аз трябва да платя битовите сметки на ЕС в срок до 25-то число всеки месец, да събирам входните такси, да се грижа за проблеми с инсталациите и т.н., не е предвидено, че аз ще правя това от 9.00 до 18.00 ч., важен е резултатът. Т.е. при трудовия договор се предоставя работна сила в определен времеви интервал, а тук аз дължа определена стока или услуга. При трудовия договор всичко е строго фиксирано – място на работа, работно време, определени изисквания при извършването на работата. Друга разлика има по отношение на риска при осъществяване на работа, напр. от погиване на изработеното, ролите са разменени, при трудовия договор работодателят носи риска, при гражданския договор рискът е за мен. Правата ми като полагащ труд по граждански договор Законът дава редица права в полза на работниците/служителите, които ги защитават при полагане на зависим труд, т.е. по трудов договор. Аз, обаче, като страна по граждански договор не се ползвам от тях, в отношенията между мен и възложителя важи това, което сме договорили. Кои са някои от основните различия? възнаграждение – законът определя минимална работна заплата за страната в размер от 420 лв.; за гражданския договор няма такива правила – може да договорим и за 200 лв. отпуски и почивки – гражданският договор предполага по-кратък срок за предоставяне на резултата (услугата), съответно няма регламентация относно правото ми на отпуск и почивка – работя в срока, установен с договора, като нямам право на платен отпуск или да си взема почивка; правилата за прекратяване на граждански и на трудов договор са съвсем различни – те целят защита работника/служителя като по-слаба страна; гражданският договор се прекратява с предоставяне на уговорения резултат; правила за здравословни и безопасни условия на труд не важат при граждански договор; Като лице работещо по граждански договор, аз получавам закрила по отношение на много по-малко рискове в сравнение с лицата по трудов договор. Напр. задължителното общественоосигуряване включва единствено рисковете общо заболяване, старост и смърт. Не съм задължително осигурен за трудова злополука, професионална болест, майчинство,безработица. Като какво се плаща и дали се плаща зависи от това какъв е размерът на възнагражданието, което получавам, както и дали съм осигурен на друго правно основание, например трудов договор. Възложителят ми дължи внасяне на осигурителни вноски в пълен размер, ако ако месечното ми възнаграждение е равно или над една минимална работна заплата, след намаляването му с разходите за дейността, ако не съм осигурен на друго основание през съответния месец; ако съм осигурен на друго основание през съответния месец, независимо от размера на полученото възнаграждение. Внасят се и здравни осигуровки от възложителя върху получаваното от мен възнаграждение, като размерът им зависи от това дали гражданският договор е единственият ми източник на доходи или имам и трудов договор. И още нещо … Поради различията в правата на полагащите труд по граждански и по трудов договор, по-малкото задължения, които има възложителят и факта, че държавата регулира строго трудовите правоотношения, а гражданските договори се сключват между равнопоставени страни и изискванията към тях са само с оглед валидността на договорите, има работодатели, които предлагат сключването на граждански договор вместо трудов, като с това аз се лишавам от “закрилата” на закона като работник/служител, които бяха изброени. Правомощието да установи привиден граждански договор, прикриващ трудово правоотношение е на Инспекцията по труда, като ако при проверка тя установи подобно нарушение, го констатира с постановление, като се дава предписание на работодателя за сключване на трудов договор с работника – например, ако аз съм фотограф и в гражданският ми договор е записано, че заснемам събития на клиенти по възлагане на студиото, но при проверката се установи, че аз работя в самото студио от 9.00 до 18.00 всеки ден, налице е нарушение, тъй като аз предоставям не услуга, а работна сила и това отношение е трудово. Тъй като гражданският договор се третира като недействителен в този случай, тоест от гледна точка на закона той никога не е бил сключван, отношенията между мен и лицето, за което работя се уреждат от момента на тяхното започване като трудови, а този момент трябва да се установи от Инспекцията. Предписанието за сключване на договора е принудителна административна мярка спрямо работодателя, като отделно от това Инспекцията по труда може да му наложи глоба в размер от 1500 до 15 000 лв. Важно! Мога да полагам труд и по гражданско, и по трудово правоотношение едновременно, стига изпълняваната по тях дейност да не влиза в противоречие и да е извън установеното по трудовия договор работно време – например ако съм човек на изкуството, няма пречка да работя като преподавател в школа и да сключа граждански договор за направата на 10 картини с друго лице. Трябва ли да подавам годишна данъчна декларация? Отговорът е да. Необходимо ми е приложение № 3.   *Статията има за цел да очертае някои основни права и задължения, като няма претенции да бъде изчерпателна. Съветваме винаги да се консултирате с адвокат преди да предприемате правни действия.

Пропуснатите шансове на София

 Уважаеми г-н Здравков, Позволявам си да се обърна към вас с настоящото писмо, ръководен от следните чувства: Първо, от уважение към институцията, която оглавихте неотдавна, и ръководния пост, който заехте в нея. Имайте предвид, че корупцията е тежко заболяване на нашата съвременност, обхванало не само България, Европа и света, но и нашата любима София и Столичната община. Ни най-малко не се съмнявам във вашата професионална подготвеност и добри намерения, но ме е страх от състоянието на нашето общество и егоизма на неговите членове. Второ, заемате изключително важен, да не кажа ключов пост в развитието на столицата, която винаги е била водеща във всяко отношение в развитието на страната ни. Трето, много важно е във връзка с гореказаното какъв състав от хора ще подберете във вашия екип - на централно и районно равнище. Много важно е също така да използвате активно интелектуално-научния потенциал на столицата, да имате делови контакти с БАН, научните съюзи и професионални гилдии, и особено с тази на архитектите и художниците.  Четвърто, запознайте се много добре с историята на града, неговите традиции и "навици", защото има едно правило, че "нищо не започва от нас". В София винаги са работили много известни архитекти, не само от България, но и от чужбина. Имах щастието близо 10 години да работя с прекрасен екип от ваши колеги, които разработиха идейни проекти за развитието на града десетки години напред. Нито един сериозен, голям проект, реализиран в града в последните 26 години, не е плод на труда на тези великолепни архитекти, инженери и градостроители. А сега ще ви разкажа някои неща от моя скромен опит в столицата. Може би ще представлява определен интерес за вас с оглед изваждането на поуки за бъдещата ви дейност в града. По времето, в което започнах работа като кмет на София, се обръщаше особено внимание на равномерното регионално развитие на България. Сега като че ли на практика не е така. Регионалният министър се проявява главно със строителство на магистрали, може би защото това е престижно, особено с рязането на лентички в присъствието на телевизията, станало болестно състояние на съответните институции и личности. На развитието на София се гледаше като на част от развитието на страната и като на център на софийската агломерация. Ето защо ръководството на града мобилизира всички сили на столицата - архитекти, инженери, научни работници, творческите съюзи и пр. Създаден бе Обществен съвет за развитието на града. Предварителните анализи на градоустройственото развитие на града показаха, че той страда от някои, тъй да се каже, генетични заболявания.  Първо, градът ни се е развивал моноцентрично, т.е. с един градски център, в който са били струпани всички основни дейности на града и на столицата на държавата. Жилищата в този център са били изграждани от по-богатата прослойка граждани на столицата и страната. Това е довело до неравномерно развитие на града - с по-богат и уреден център и неугледна и не тъй приятна за обитаване периферия. За съжаление това заболяване се задълбочи в годините на демокрацията.  За ликвидиране на това неправилно развитие и за решаване на усложняващата се транспортно-комуникационна обстановка заложихме основно на промяна в структурата на града - от моно- към полицентрична, от град с един главен център в град с главен център и няколко вторични центрове. Бяхме решили да реализираме няколко пилотни проекта, където да покажем как би трябвало да изглеждат жилищните райони в София. Такъв проект бяхме заложили в Студентския град, който тотално бе провален с нахлуването на демокрацията Зона Б-5, със Здравно-възстановителния парк "Възраждане", Малинова долина и т.н. Нашите специалисти бяха заложили и на друга идея за излекуване на второто генетично заболяване - радиалната структура на транспортно-комуникационната система. Те предложиха и бе прието да се премине от радиална към радиално-кръгова система. Беше направена по-голямата част от най-вътрешния ринг - от Руски паметник по бул. "Скобелев" и бул. "Васил Левски" до бул. "Сливница", като се планираше да се направи пробивът по бул. "Ген. Николаев" от Сточна гара до предгаровия площад и по бул. "Мария-Луиза" да се стигне до ул. "Опълченска" и по нея - до Руски паметник. За съжаление и този проект бе забравен. Не бе изпълнен и проектът за ул. "Георги Каблешков" като дубльор на Южната дъга на Околовръстния път. Тази Южна дъга, въпреки че я откриваха гръмогласно няколко пъти, не е завършена в двата нейни много важни края - пресечката й със Самоковско шосе и пресечката с бул. "Цар Борис III", където и днес стават тежки задръствания. Предаването на обекти "алангле" е част от практиката в България, наложена от желанието за показност, под знака "Аз това ви направих и ако не беше управлението на Орешарски, щеше да има още много".  По време на "демокрацията" бяха забравени още два проекта: единият - за въвеждането на модерно ръководство на движението, а другият - засягащ болния въпрос за паркирането. Имаше решение и се планираше в София да се изгради АСУД - автоматична система за управление на движението. На ул. "Будапеща" беше построена сграда, където трябваше да бъдат поставени електронно-изчислителни машини за автоматична регулация на движението чрез система от видеокамери и светофари. И дотам. Какво се прави по въпроса - не знам.  По втория въпрос - за паркирането. Специалистите след проучване бяха стигнали до заключение, че при изграждане на необходим брой паркинги, не само буферни в крайните спирки на метрото, а и в самия град, платната на улиците ще се освободят от спрелите коли и проходимостта на тези улици и булеварди ще се увеличи до 50%, като се освободят и тротоарите за пешеходците. Предвиждаше се всички празни места в ЦГЧ или места с полуразрушени къщи да бъдат резервирани за изграждането на подземни и наземни многоетажни паркинги. Те прецениха, че за тази цел могат да бъдат използвани всички училищни дворове, където, освен подземни паркинги, биха могли да се изградят подземни спортни съоръжения като тренировъчни зали и плувни басейни. Подземни паркинги можеха да бъдат изградени и под някои от големите столични булеварди и площади, което е практика в немалко европейски градове И тези проекти бяха провалени по времето на т.нар. демокрация. Във връзка с кандидатурата на София за зимните олимпийски игри беше разработен цялостен план. София отпадна като кандидат-домакин. Но общият план можеше да бъде използван в определени части, а не захвърлен. В него се предвиждаше изграждането на голям закрит и до него открит стадион на терена срещу местността "Хладилника", където по-късно бе изграден голям мол. Със строителството на зала "Армеец" бе извършена пълна глупост - по указание "свише" тя беше съкратена в дължина с 10 м за икономия на средства. Тази икономия осакати този национален спортен комплекс и сега на него не могат да се провеждат международни лекоатлетически състезания. Други проекти, включени в общия план за кандидатурата на града като зимна световна столица, бяха свързани с развитието на Витоша като модерна спортна дестинация, а в местността "Малинова долина" трябваше да се изгради олимпийското село, което после щеше да се ползва като модерен столичен жилищен район. Но и тези проекти бяха забравени. Като споменавам неизпълнението и захвърлянето на проекти, тласкащи развитието на града много години напред, нека започна с тяхното изреждане: Уникалната идея за зелени клинове, спускащи се от Витоша до централните зони на града, заложена още в плановете на арх. Мусман. Нейната реализация започна с изграждането на НДК като връх на Южния парк, който започваше от подножието на Витоша, където бе положено началото на новата Ботаническа градина, и се стигаше, без да пресича нито една комуникация, до бул. "Патриарх Евтимий". В този огромен парк се предвиждаше да се изградят леки спортни обекти, както и обекти за духовна култура - под Правителствена болница се предвиждаше изграждането на летен театър за опера и балет. За съжаление великолепната идея за зеления клин беше смачкана от силата на финикийските знаци, което е престъпление по отношение на столицата Към това трябва да се добави и унищожаването на т.нар. Витошка яка. Истинско престъпление към града е и унищожаването на идеята за присъединяване на района на Погребите към Борисовата градина. Какво стана със свободния терен на старата Зоологическа градина? Нали там трябваше да бъде изграден Национален исторически музей с голям подземен паркинг, а не да се праща Националният исторически музей зад Околовръстното? Сега там е разположен разхитително един примитивен наземен паркинг. Защо се забави толкова и преработката на входа към Борисовата градина откъм стадион "Юнак"? И там ли собствениците на паркинга пречат на неговата реализация? Защо не се реализираха идеите за разширение и модернизация на Западния и Северния паркове? А какво стана с хидропарк "Искър" в източната част на София? Сега към него можеше да се присъедини и паркът "Врана". Защо се забави толкова построяването на парк "Възраждане", където навремето намерихме минерална вода и премахнахме замърсяващата района Сточна гара? Защо беше променена и схемата на метрото, изработена след сериозни проучвания от наши и чужди специалисти? Първият лъч на метрото беше планирано да минава под "Цариградско шосе" и в края да има отклонение към летището. По този начин се премахваше общественият наземен транспорт по "Цариградско шосе" и се облекчаваше движението. И друго нещо - тунелът под бул. "Драган Цанков" беше построен за трамвая, идващ от Студентския град. Той трябваше да мине под Перловската река и подпаважно да се движи по ул. "Граф Игнатиев" и ул. "Леге" и да стигне пл. "Македония". По този начин ул. "Граф Игнатиев" ставаше пешеходна, а пл. "Славейков" се освобождаваше от трамвая. Но засега всичко пропадна. Сега да премина към реализацията на две идеи, предизвикали обществения възторг - превръщането на бул. "Витоша" в пешеходна зона и построяването на АМ "Люлин".  Тези два реализирани проекта бяха разгледани навремето от специалистите на града и след задълбочен анализ бяха отхвърлени. Защо? За бул. "Витоша". София в исторически аспект се е изграждала върху комуникационния кръст изток - запад ("Цариградско шосе", бул. "Цар Освободител", бул. "Тодор Александров") и север - юг (бул. "Мария-Луиза" и бул. "Витоша"). Прекъсването на тази традиция едва ли е най-доброто решение. За проверка на това решение по "мое време" експериментално затворихме "Витошка". Въпреки че преди това бяхме модернизирали бул. "Христо Ботев" като дубльор на "Витошка", се получи неблагоприятно развитие на транспортните връзки в ЦГЧ. Беше разработена друга идея по подобие на Париж и Берлин, където под булевардите се построяваха паркинги ("Шан-з-Елизе") и метро ("Курфюрстендам"), а отгоре се запазваше автомобилното движение. Нашите специалисти предвиждаха метрото по бул. "Витоша" да се построи по открит способ - като първо ниво, над него, като второ ниво, паркинги. Над тях, като трето ниво, се предвиждаше да минава автомобилното движение. За сметка на премахнатите трамвайни линии се разширяваха тротоарите и на тях се развиваше възможността за кафенета, ресторанти и павилиони. По отношение на хвалената АМ "Люлин". Навремето някои специалисти подхвърлиха тази идея, като твърдяха, че разширяването на пътя по Владайското дефиле е невъзможно, което е абсолютно невярно. Противниците на АМ "Люлин" изтъкваха два основни контрааргумента: минаването на автомагистралата по сегашното изградено трасе разсичаше втория бял дроб на София - Люлин, и застрашаваше биоклиматичните особености на Банкя, която е климатично явление от световна величина. Идеята за АМ "Люлин" бе дадена за оценка на специалисти от БАН и те единодушно я отхвърлиха. Почти по същото време, под диригентската палка на големия германски политик и министър-председател на провинция Бавария Франц Йозеф Щраус, приятел на България, усилено се работеше по реализация на проекта за свързване на реките на Рейн и Майн с Дунав чрез канал. Очевидно за увеличение на значението на този канал германско-гръцки консорциум предложи на нашата страна, при изключително изгодни за нас финансови условия, да построи жп и шосейна връзка от Солунското пристанище до пристанище Лом с тунел под Петрохан. Целта беше корабите, идващи от Суецкия канал и други части на Средиземно море, да стигат до Солунското пристанище и като ро-ро товари оттам да бъдат транспортирани до пристанището в Лом, което да бъде модернизирано и разширено, и по вода товарите да бъдат транспортирани до всяка точка на Западна Европа, вместо да минават през Гибралтар. Заедно с проф. Георги Стоилов, ректор на Световната академия по архитектура, голям поддръжник на тази идея, написахме писмо до съответните инстанции, но безрезултатно. Както каза проф. Стоилов, очевидно комисионите от европейските фондове бяха раздадени "под масата" и идеята беше зачеркната.  Завършвайки с изброяване на пропуснатите шансове за модерно развитие на нашата столица, без да отричам направеното, не мога да не се спра на един базисен проблем - въпроса за канализацията на града. Не бих искал да кажа, че в тази насока нищо не се прави, но усилията са "на парче" Необходима е разработката на градоустройствен план на подземната инженерна инфраструктура. За срам - една четвърт от територията на столицата ни няма канализация. Накрая бих искал да спомена още една стара слабост на столицата - липсата на единен стил на градския дизайн. Градът ни изглежда, особено извън ЦГЧ, изоставен, замърсен, неподдържан, грозно шарен. Липсва и единен стил на указателните табели на улиците, номерацията на сградите, спирките на градския транспорт, както и поддръжката на паметниците, а и въобще на забележителностите на града. Цари разностилие или просто своеволия от всякакво естество. Бих подновил една стара идея - на мястото на мавзолея на Георги Димитров, разрушен от същите политически екстремисти, за които стана дума, да се издигне мемориален комплекс на Хан Аспарух - човекът, който ни "вкара" в Европа, а не днешните самозванци политически "величия". Като ви пожелавам пълен успех и здраве, оставам с дълбоко уважение. Петър МЕЖДУРЕЧКИ, пенсионер, лозенчанин от дете, възпитан в спортните школи и организации на столицата, когато спортът беше грижа на цялата ни държава, община и общественост като средство за физическо здраве и възпитание на подрастващото поколение Алеко Константинов - Щастливеца също е на "Витошка"

Равносметката след изборите – президент срещу оставка, шоу-популизъм и пазарлък за коалиция

В Следизборна България социолозите видяха партийната намеса в съчетаването на изборите с референдума, което не само обърка гласуващите, затрудни и изборната администрация. Все повече се говори за добре познатата картина – гласуваш за едно, след изборите получаваш нещо съвсем различно. Оставката на Борисов предвеща победата на Радев, а държавата остана принудена да се занимае с „абсурдите“ на Слави, чиито референдум формално не даде успех, но сдърпа експертите за вида на избирателната система. Заговори се отново за покупко-продажбата на гласовете – особено в гетата, имаше интрига и със сънародниците ни в чужбина. Това бяха заключенията на социолозите по време на Петата национална конференция по изборни системи (V НКИС) в София, където се обсъдиха резултатите от битката за „Дондуков“-2 и споровете около референдума на Слави. За победата на Радев, освен Ултиматумът „Борисов“, тласък даде и мобилизацията на избирателите в дните преди отварянето на урните. Социологът Михаил Константинов нарече този резултат парадокс и даде пример, че на тазгодишните избори левицата има най-висок коефициент на организация, доближаващ се до този през 2001 г., където Георги Първанов печели президентския вот. Социологът подчерта, че в сравнение с мобилизацията при десницата, резултатите на Цачева показват силна подкрепа, но в крайна сметка тя доведе до загуба. Факт е, че когато десните са най-мобилизирани – те губят, какъвто е случаят и с Петър Стоянов – 2001 г., коментира социологът. Константинов припомни, че при предварителните сондажи 27% от имащите право на глас бяха склонни да дадат вота си за Цачева, докато 50% се обявиха твърдо против. Според социолога по време на изборите се наблюдаваше и една логична партийна нагласа, която повлия на резултата: Общ фронт срещу ГЕРБ Въпреки, че този фронт беше особено срещу Борисов като представляващ кабинета, Цачева успя да запази неутралната си роля. Социолозите са на мнение, че една от причините за общия фронт е „обидата“, която ГЕРБ нанесе върху българския избирател със закъснелите си кандидатури. Според Юлий Павлов ако президентските избори не бяха пряко свързани с Оставката „Борисов“, нямаше да има никакво значение кой ще бъде президент. Той онагледи победата на Румен Радев като даде за пример резултатите от крайния вот, където ген. Радев взе близо 974 000 гласа, следван от Цецка Цачева с 841 000 гласа, а трети остана Красимир Каракачанов с 573 000 гласа. Социологът подчерта, че още в началото на състезанието за „Дондуков“-2 ГЕРБ тръгна със значително по-висока мобилизация - 75%, а БСП – само с 62%. Разликата дойде и от факта, че Радев по това време беше непознат за мнозинството избиратели. Павлов сравни последващия рязък, но очакван в президентската битка обрат, с изборите през 2014 г., когато БСП беше надценявана. „Тогава много хора, които твърдяха, че са твърдо решили да гласуват за БСП, всъщност не гласуваха“, допълни социологът. Въпреки, че избирателите до последно не успяха да разберат кой за какво се бори, един сравнително нов, но силен фактор, избута Радев до победата – страхът от бежанците. Георги Лозанов посочи бежанската криза като инструментът, с който беше нагнетявана паника у гласоподавателите. „Страхът от бежанците беше генериран, после беше използван. Бежанците бяха конструирани като враг, като опасност за нацията“, каза Лозанов. По време на президентските избори мигрантите бяха показвани не само като престъпници, а и като носещи зараза. Оттук дойде и нуждата от силен закрилник на нацията, който да брани интересите на народа. Лозанов допълни, че в тази кампания беше силно застъпено прекрояването на образа на Цачева за сметка на този на Радев. „Наблюдавахме едно приближаване до тялото, обглеждане – красив-грозен, дебел-слаб“. Тенденцията за обратния вот и национализма като решение на проблемите, доведоха до резултатите след балотажа, допълни Лозанов. Но след победата на Радев остана въпросът за избирателната система. Това е крайъгълният камък в референдума на Слави, който референдум се прие от социолозите и партийния елит като израз на общественото недоволство срещу политиците, а и от загубата на доверие в политическата система като цяло. На конференцията стана ясно също, че темата за мажоритарната система няма как да получи еднозначен отговор в България. По думите на Георги Близнашки идеята за справедлива избирателна система е „абсурдна сама по себе си“. Според него проблемът за управляемостта е най-силно заложен в сегашното 43-то Народно събрание, което по думи на експерта дразни избирателите, те виждат партиите като маргинали. Социологът е на мнение, че президентските избори, респективно референдумът на Слави, предвеща едно раздвижване в политическия елит, което неминуемо ще се прояви като „прочистване“ във властта. „Ще изкристализират нови политически субекти“, категоричен е Близнашки. Експертът допълни, че парламентарната демокрация не е "добрата" форма на държавно управление. По негови думи не е възможно България да бъде управлявана с референдуми. „Много е опасна тази тенденция – да свикаме ВНС (Велико народно събрание) и да видим какво ще стане. Това ще бъде най-голямата грешка“, допълни Близнашки. Според експерта отричането на вече установените демократични принципи ще доведе до усещането за несигурност във властта, до нейното окончателно „разбиване“. Близнашки е категоричен, че заложеното в референдума искане ще атакува политическите партии, а управлението ще се представлява от „аморфни групи, които си разпределят благата с оглед на странни конфигурации и задколисни договаряния“. За мажоритарната система във Франция експертът коментира, че е едно от изключенията и няма как да бъде сравнявана със системата в България. В полупрезидентския режим ключов фигура става президентът, а около него се конфигурира публичното пространство. По този начин, обаче, се изключват малките субекти и се обособяват два основни блока – ляво и дясно центристки, допълни Близнашки. Мажоритарният вот е за богатите Социолозите са категорични, че в държавите, в които политическите устои са стабилни и няма пазарлъци с гласовете, мажоритарната система носи мобилизация с оглед на нови идеи, но не и повече. Във Франция това даде позитивен ефект, консолидира се партийно-политическата система. Андрей Райчев коментира, че президентската република в България е непостижима, въпреки че е търсена като форма на „реванш“ от политическите лидери. „Естественият политически режим на българското общество е двуличният. В прокарването на президентска република се крият много опасности“, допълни той. Райчев осъди референдума като ирационален и неуместен, а въвеждането на мажоритарната система – като катастрофа. Въпреки това, в условията на едно нестабилно правителство, заложеното в референдума на Слави, може да се окаже „вододелът“ при пазарлъка за коалиция. Райчев даде пример с Англия, където консерваторите в един от мандатите на Камерън управляват само с обещанието за референдум по въпроса за системата. Факт е, че България не остава изолирана от тези тенденции. На въпроса какво е политическото състояние на страната ни към момента, отговорът на социолозите е недвусмислен – популистките партии остават в периферията – както е Атака, или са част от мейнстрийма (ГЕРБ). Димитър Димитров даде пример с ГЕРБ и особено нейното лице – Борисов, който успя да премине през основните разделителни линии. „Той винаги е имал уникалното свойство да бъде харесван и от леви, и от десни избиратели“, коментира Димитров. Такъв е образът на ГЕРБ от 2005 г. насам, но на тези президентски избори „лекият“ популизъм на партията беше задминат от нещо по-радикално, чиито израз е референдумът на Слави. И нека не забравяме, че в началото идеята за референдум беше представен като шоу, като нещо нереално, но в последствие набра скорост, коментира специалистът. За него желанието за фундаментални промени в изборното законодателство изпълва условията за ефекта на „преосноваване на демокрацията“. Експертът допълни, че в това се корени и дефиницията на популизма – даването на радикални, но в същността си прости решения, които са или невъзможни, или изключително рискови. Слави стресна институциите Когато референдумът беше предложен, депутатите останаха встрани, те „проспаха“ въпросите, каза Димитров. Оспорването им щеше да провокира дискусия, а оттам и покачване на интереса към Слави. Но референдумът "мина", тъй като беше изграден върху основите на силното социално недоволство срещу партийните лидери. Такава е и позицията на социолога Кольо Колев, според когото Слави предложи един „отдушник“, с който обществото да „тушира“ напрежението от политическото лицемерие. Колев припомни, че в състояние на крайни позиции, единственият вариант е компромисът с двойната система – мажоритарна + пропорционална. Социолозите видяха референдума и като „трупане на дивиденти“, което предвещава фатален край за политическата система. „Трябва да се каже на хората откровено, че исканата от референдума система няма как да стане в този вид. Ситуацията много заприлича като малко преди Борисов“, допълни Колев. Референдумът на Слави беше определен и като игра с харизмата, която в същността си не е политическа, а е в границите на едно шоу. „Тази харизма мобилизира вота за промяна на предизборната система“, коментира още Георги Лозанов. Стана ясно също, че по време на провеждането на референдума са констатирани множество нарушения, но до момента няма реакции нито от СЕМ, нито от другите институции. „Може да се каже, че Слави плаши институциите. Самата форма на референдума беше конструирана като атака срещу институциите и по самото му съдържание, и по начина му на представяне“, допълни Лозанов. Омбудсманът Мая Манолова коментира, че въпреки критиките, референдумът на Слави даде ефект, който беше забелязан и получи силен отзвук сред политиците. По нейни думи чрез референдума хората ясно заявяват желанието си да участват във взимането на важните решения в България. „При тази внушителна подкрепа за смяна на системата, във всички европейски държави, този референдум със сигурност щеше да има задължителен характер“, коментира още Манолова. На конференцията омбудсманът призова за продължаване на дискусиите, както и за уважаване на вота на българските граждани.

Подземните богатства на България – управление или грабеж

 Подземните богатства са изключително държавна собственост и според чл. 16 от Конституцията трябва да се управляват в интерес на обществото. Чл. 18.  От Конституцията на Република България (1) Подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републиканските пътища, както и водите, горите и парковете с национално значение, природните и археологическите резервати, определени със закон, са изключителна държавна собственост. (6) Държавните имоти се стопанисват и управляват в интерес на гражданите и на обществото. За съжаление, през последните 10-15 години подземните богатства на България /които следва да се управляват в обществена полза/ са заграбени от чужди и наши /икономически кръгове/ олигарси, с активното участие на цялата политическа мафия в страната. /Това им позволява да ползват приходите от продажбата на добиваните богатства за собствена полза. Самото определение на понятието „подземни богатства“ подсказва, че те могат да бъдат преработвани до крайни продукти за бита или професионалните сфери, като добавената стойност на готовите продукти надвишава многократно тази на суровините, а ползите за икономиката и местното население са неизмерими. Това означава управление в обществена полза. Работата на сектора понастоящем може да се окачестви не само като грабеж, но и геноцид срещу народа на България. Престъпната експлоатация на подземните богатства на България се извършва посредством мощности, изградени за сметка на държавата и данъкоплатеца, но ползите от нея са за един тесен кръг от лица. Тя също е изгодна за чуждестранни преработвателни индустрии (Австрия, Белгия, Германия), оставяйки стотици хиляди безработни в България. Много се говори днес, че българинът е докаран до ръба на мизерията. Но нито един политик, икономист или анализатор не се впуска да разнищи истинските причини за тежката мезо- и микроикономическа ситуация. Порядките в добивната индустрия, както и режимът на концесиите, са основната причина за постоянния икономически спад и липсата на реална икономика. Истината е, че добивът на суровини, продажбата им в суров вид на международния пазар, както и активното разработване на национална преработвателна промишленост, са били може би най-мощният двигател на българската икономика дълго време преди 1990 г. Борбата с престъпното ограбване на суровините на България трябва да започне може би с развенчаването на мита, че България е бедна на суровини държава. У нас се намират най-голямото находище на мед в Европа, както и най-голямото находище на злато – отново на стария контитнент. Вместо тези природни дадености да се ползват за повишаване на икономическия потенциал на страната, те пълнят джобовете на малцина. Историята на заграбването на тези стратегически за икономиката ресурси и тяхното престъпно изнасяне в чужбина като суровини, а не като готови продукти с акумулирана принадена стойност, е кратка и съдържателна, и може да се раздели на два основни етапа: – Завладяване на построените и действащи добивни мощности (мини, заводи и др.) и експлоатираните (добиваните) от тях подземни богатства в страната; – Завладяване на неразработените, но проучени и препроучени с държавни средства находища на подземни богатства.   ПЪРВИ ПРЕСТЪПЕН ЕТАП До 1995 г. добивните мощности (мини, заводи, сонди, проучвателна апартура) са държавна собственост, построени със средства на българския данъкоплатец. За размера на инвестициите можем да съдим от трите милиарда долара, изразходвани за проучването, проектирането, строежа и въвеждане в експлоатацията на някои от най-големите комбинати за производство на концентрати за цветни и благородни метали в страната – Асарел-Медет, Елаците и Челопеч. Преработката на концентратите до метали се е извършвало в Медодобивния комбинат в гр. Пирдоп, струващ на данъкоплатеца други 2 милиарда долара. Асарел-Медет + Елаците + Челопеч = 3 мрд. долара Медодобивен комбинат гр. Пирдоп (преработване) = 2 мрд. долара. /Успоредно със строежа да добивните мощности са строени и разработвани заводи, производствени мощности и комбинати, които да преработват българските суровини до машини и предмети за крайна консумация и потребление в бита и промишлеността./ България не е допуснала износа на суровини, а само на готови продукти от тях – ел. двигатели, ел кабели, трансформатори и т.н. Четирите комбината (Асарел-Медет, Елаците, Челопеч и комбината в гр. Пирдоп), на обща стойност от 5 милиарда долара, са подарени с приватизацията през 1999 г. за 5 милиона долара или 1000 пъти по-малко от стойността на самото им строителство. Комбинатите са подарени от синьото правителство на Иван Костов на подставени лица като Лъчезар Цоцорков, бивш комсомолски секретар и партиен секретар на Асарел-Медет, и Цоло Вутов, партиен секретар на НИПРОРУДА. Челопеч е подарена на на ирландската НАВАН, която в последствие я препродава на Дънди Прешълс металс. Връзката между двете лица, Цоцорков и Вутов, отявлено декларирани от „десния” Костов като  „червени“ врагове, е явна. На този етап фактът, че правителството не се противи именно „комунисти“ да управляват, еднолично и за собствена полза, две от най-рентабилните български предприятия, доказва преплитането на скрити политически и икономически зависимости между тесни икономически и политически кръгове по целия спектър на политическото пространство в България. Днес Цоцорков и Вутов са възприемани като едни от най-богатите българи. Но натрупаното богатство, в размер на милиарди, не е тяхно лично, а принадлежи на целия български народ и може да послужи, във всеки един момент, за неколкократно повишаване на пенсиите и заплатите в бюджетната сфера. С тях могат да бъдат изградени цели нови сектори в икономиката на страната. МДК – Пирдоп /днешният Аурубис/ е подарено на „работническо-менаджерски“ колектив за 55 милиона долара, като в трезорите му са били складирани преработените от концентратите на Асарел, Челопеч и Елаците благородни и цветни метали на стойност над 10 милиарда долара (според оценки в момента на привацията или днес??), които изчезват и досега не се знае къде се намират и кой оперира с тях. /От една стана – стойността на изграждане на предприятието в гр. Пирдоп надвишава 40 пъти продажната му цена, но от друга, в него се намират активи, на стойност 2000 пъти по-висока от продажната му цена. Тези кражби не бива да останат без последици./ Подобни престъпления са извършени и с другите големи добивни и преработвателни комбинати в България като: КЦМ – Пловдив, Соди – Девня, Горубсо – Кърджали, ОЦК – Кърджали, Горубсо – Мадан. Нефтохим също пък подарен на руските олигарси от „русофоба” Костов. Десетки милиарди са подарени на политическата и икономическа мафия. Всички задължения на комбинатите, във връзка със строителството, са опростени на новите собственици, както и задълженията им за старите замърсявания и прекратяването на нови залпови и текущи замърсявания. /Това е друг много сериозен проблем, който възниква успоредно с безотговорното управление и престъпната узурпация на производствените мощности./ В резултат на престъпната политика, която водят правителствата, добивните комбинати не изграждат пречиствателни станции, въпреки че декларират десетки милиони изхарчени за такива. Типичен пример е Асарел-Медет, чиято реклама е за инвестирани  /разгласява инвестиция от/ 50 милиона в екологични проекти, без фактически да е изградена и една пречиствателна станция. Замърсяването на реките Луда Яна и Тополница с тежки метали и реагенти ги прави мъртви реки, на няколко километра от изворите им в Средна Гора. Само по време /в случай на/ регистрираните от граждани залпови замърсявания, които са сигнализирани до институциите, комбинатите биват глобявани с няколко хиляди лева, въпреки че според Наказателния кодекс подобни дейстивя се водят углавни престъпления. Процедурата по ограбването на българския народ продължава по следния начин:  след безобразната „приватизация” на комбинатите, с новите собственици са сключени престъпни концесионни договори за добив на полезните изкопаеми, които позволяват постъпване на 99 % от приходите от добива към тях. Престъплението се състои в изключително ниския процент на концесионна такса, отчисляван в полза на държавата, като активите остават в полза на новите собственици, а пасивите остават за държавата. Договорите са престъпни също, защото са сключени без търг, без конкурс, въз основа на правото на собственост върху добивната мощност.  Те са сключени отново между „синьото“ правителство на Костов и червените приватизатори. Неслучайно първо се извършва приватизацията, след това се изготвят престъпните концесионни договори, без търг, а за финал биват засекретявани от обществеността, което е факт и до момента! С концесионните договори олигарсите запазват за собствена полза 99% от приходите от продажбата на добитите метали, а за държавата – с други думи, за инвеститорите и фактическите строители на комбинатите, които са обикновените данъкоплатци и настоящи пенсионери – отива 1% от приходите! Такива са условията на сключените концесионни договори: печалбата от продажбата на добитата суровина се поделя в съотношение 1% за държавата и 99% за бившите комсомолски и партийни секретари и след това приватизатори на заводите. Нещо повече: по време на царското правителството с премиер Симеон Сакскобургготски, концесионните такси са намалени с 50 % – тоест стават 0,5%, въпреки че на Лондонската борса цените на металите по онова време скачат няколко пъти! В това отношение, за съжаление можем да направим сравнение със страните от Третия свят, които се водят суровинен придатък на развитите демокрации. Там държавното участие в подобен род комбинати е над 51%, но там западните фирми поемат 100% от инвестициите за проучване, проектиране, строителство, въвеждане в експлоатация и капитални разходи по добива на суровините! У нас тези разходи са били извършени изцяло от държавата, а тя в момента получава под 1% от приходите, а акционерното й участие (т.е. възможността за оказване на контрол на дейността) е 0%. Тук всякакво съмнение за упражняване на геноцид над народа на България отпада, при положение, че начинът на управление на ресурсите е проектиран, за да ощетява народа и националната икономика десетки пъти повече, отколкото в страните от Третия свят. Тук отпада и всякакво съмнение дали грабежът е умишлен и каква всъщност е логиката на подобен вид управление. То е изцяло противозаконно и противоконституционо, и не може да бъде оправдано с никакви аргументи, нито в момента на извършването на описаната трансформацията на държавното имущество, нито днес – 15 години по-късно, когато усещаме унищожителният й ефект върху националната икономика. Този ефект е бил предвидим от самото начало. В момента Асарел, Челопеч и Елаците добиват на година над 10 тона злато, 110 000 тона мед, както и други благородни метали, редки и разсеяни елементи. Предприятията са с печалба над 2 милиарда долара на година, а постъпленията от техните концесии в държавната хазна са под 20 милиона долара. В създадените условия на пълна безконтролност на дейността на комбинатите, при изнасянето на концентратите новите фиктивни собственици декларират само златото и медта, а добивът на останалите 7 стратегически метала, на стойност от няколкостотин милиона долара на година, остават за тяхна сметка недекларирани, в тяхна полза. В допълнение, предприятията си позволяват да извършват редица измами с цел да не плащат и престъпно ниския корпоративния данък от 10%, като извършват данъчни измами, които по същество представляват източване на комбинатите и деклариране на ниска печалба, и това при условие, че от 1999 година до момента, цената на златото и медта е скочила близо 10 пъти! Гореизброените престъпления към България бледнеят пред провежданата политика от всички правителства след 1995 г. за износ на металите като суровина, а не като готови продукти. Припомняме, че управлението на подземните богатства на България трябва да е в обществена полза, което се постига чрез максимално разпределение на приходите и добавената стойност сред населението. Неслучайно няколко години до 1997 г., добитите метали от МДК – Пирдоп са задържани в трезорите на комбината, което  води до няколко престъпни резултата: Най-напред, Асарел, Челопеч, Елаците и самия МДК – Пирдоп практически са пред фалит поради неизвършването на продажби на готова продукция (суровини), липсата на приходи от продажби и съответно увеличаващи се задължения от производствени разходи. Като дабъчен ефект се отчита и буксуването на десетките преработващи предприятия и заводи за готови продукти, които разчитат на цветните метали от Асарел, Челопеч, Елаците и МДК – Пирдоп. Те произвеждат трансформатори, кари, електрически проводници, ел. двигатели, но без достатъчно суровини, и фалират и губят пазарите си. Стотици хиляди работници остават без работа. Тази ситуация е спекулативно обявена като немощ на държавата да ръководи предприятията, които доскоро са били най-печелившите в страната и са осигурявали значителен сигурен доход за бюджета на държавата, след като обезпечат заплатите на стотиците хиляди работници. Това съзнателно унищожение, извършено от един малък икономическо-политически кръг от престъпници на отговорни длъжности, служи единствено на тях самите. Но това се прави съзнателно, като претекст за приватизацията, която е представена на народа чрез медиите като „последен” изход за икономиката на страната. Търсенето и намирането на „инвеститори” от съсловието на червената доскоро управляваща партия е „светлият” път към прогреса, който „синьото“ правителство на Костов открива неслучайно. Унищожението на цялата преработвателна промишленост, струвала на тогавашния данъкоплатец и днешен пенсионер десетки милиарди долари, както и „осигуряването”,  въвеждането на трайна безработица за стотици хиляди души – българи, заети до тогава в промишлеността до готови продукти за крайно потребление, е извършена само, за да могат няколко олигарха да заграбят добивните комбинати и да реализират на международните пазари, за своя сметка суровините, в своя полза! Същите суровини, преработени до трансформатори, ел. кабели, ел. двигатели и други, в момента внасяме от същите западни страни, където ги изнасяме, но на 50-100 пъти по високи цени, поради добавената от преработването стойност. Това е държавната политика! За пример: – Един малък преносим трансформатор за 5-10 къщи, който съдържа не повече от 20 кг мед, струва 19 000 хиляди долара. – Един тон мед олигарсите изнасят, в Австрия например, за 9000 долара. Сметката е проста: от този тон се произвеждат 50 трансформатора и обратно, вече като трансформатори, ги купуваме за… 1 000 000 долара. Разликата от 950 хиляди долара е облагодетелствала австрийските собственици на заводи и техните работници. Високоплатените, инженерни работни места остават за Австрия, Белгия, САЩ и другите западни „пазарни, либерални“ икономики, които преработват нашите метали; принадената стойност от десетки милиарди долара остават за тях, а ние безработните българи, на ръба на оцеляването, купуваме от тях на 100 пъти по високи цени готовите продукти, с подарените от нашите олигарси наши метали. – В добавка, плащаме завишена електроенергия, поради скъпите консумативи, материали и продукти от мед, добита у нас.   ВТОРИЯТ ГОЛЯМ ПРЕСТЪПЕН ЕТАП в заграбването на подземните богатства на България започва със завладяване на проучените и препроучени, преди 1990 година, от държавата и за държавна сметка, находища на подземни богатства, които не са разработени до 1990 г. Престъпният метод е много прост и започва с приемането на Закона за подземните богатства през 1999 г., при правителството отново на Костов. Новият закон отваря зелен коридор за същите олигарси, заграбили преди това изградените добивни комбинати. Проучените преди 1990 г., за държавна сметка, находища се включват в  лицензионна площ за търсене и проучване на подземни богатства, която се предоставя за фиктивно проучване на същите тези олигарси. Най-голямата уловка и измама се състои във факта, че в съгласно новоприетия закон, откривателите на подземното богатство, директно, без търг получават право да сключат концесия за добив. Използвайки нерегламентирано държавният архив – така нареченият „Национален Геофонд“, „проучвателите” с минимални разходи правят няколко фиктивни сондажа и следвайки процедурата, която самите те са фиксирали в закона, обявяват т.нар. „Търговско откритие“. Това означава, че са открили количество суровини, които представляват потенциал за добив и реализация на пазара за суровини. Подробността, която представлява откровена измама е, че тези находища са открити много преди настоящите изследователи да се заемат с изследванията си. Проучванията са правени за сметка на данъкоплатеца, което означава, че той е реалният собственик на т.нар. по новому „Търговско откритие“. Намерили на дръвника брадва… Според законовата процедура, следва сключване на концесия, без търг, при същите престъпни условия, обяснени по горе – под 1% приход в държавната хазна срещу 99% приход в джоба на концесионера. Така наскоро канадската фирма „Дънди прешълс металс“, на която бе подарена, преди това, една от най големите работещи златни мини в Европа – тази в Челопеч, стана и концесионер на проучванотно от държавата, преди 1990 г., златно находище в Крумовград. „Дънди прешъс“ са направили реално едва няколко сондажа, но с най голямата си наглост декларират над 50 милиона долара разходи за проучване, което си е данъчна измама. Целта на операцията е за да доведат накрая документално печалбата до 0 и да не платят поне дори корпоративния данък от 10%, въпреки че реалната им печалба от тази „сделка” ще е над 2,5 милиарда долара, а за българския данъкоплатеч едва 2,4% от тази сума… По същата престъпна схема, Елаците са получили проученото с държавни средства, преди 1990 г., находище „Свещипласт“ до Златица. На Асарел също е подарено, без търг, огромно, проучено от държавата, находище – западно от сегашния рудник. Разширението на Асарел, във връзка с това ново находище, е извършено в пълна конспирация от обществеността. Деяние, което е престъпление срещу правото на достъп до информация на засегнати стотици хиляди хора, да имат информация, както и срещу правото им на глас по въпроси, свързани с околната среда и опасността за тяхното здраве и живот. Разбира се на всички е ясно, че това става с пълното съдействие на оторизираните държавни органи: Министерство на околната среда и Министерство на здравеопазването, които трябва да се грижат за интереса на обществото, а не на единиците олигарси. Те стъкмяват такава документация, по поръчка и в полза на новите фиктивни собственици, за да може престъпните операции да преминават гладко и тихомълком. Но тези престъпления, поради своя мащаб не могат да бъдат скрити. Равносметката от държавната политика може да бъде резюмирана по следният начин: няколко чиновника вземат подкуп от няколко хиляди, което довежда до ползи за няколко политици в размер на милиони, и ползи за няколко крупни мафиота в размер на милиарди, което довежда до щети за държавата в размер на десетки, дори стотици милиарди, които се пренасочват към чуждестранни икономически сектори. Двадесет и две години срещу България се провежда политика на разграбване и унищожаване на общонационалните капитали от страна на западните демокрации и източни олигархични режими. Двадесет и две годни назначаваните от ЦРУ и КГБ правителства на страната безропотно съдействат за разграбване националните богатства посредством офшорни компании. Двадесет и две години външния дълг се увеличава все повече, макар че е заграбено и изнесено в полза на западните корпорации: 185 тона злато, 2,2 милиона тона метал мед, редки и разсеяни стратегически метали, на обща стойност от над 30 милиарда долара, по сегашни цени на лондонската борса. От 1990 г. досега се изнасят в чужбина ограбено отначало от ръководствата, после и частните фирми приватизирали сектора за 1 лев: –   От Асарел –  22 тона злато, 1,2 милиона тона мед. Всяка година 50-55 хиляди тона метал мед и 1000-1200 кг. –   От Елаците –  40 тона злато, 800 000 тона метал мед, на година 40-45 хиляди тона мед, 1900 до 2100 злато. –   От Челопеч – 70-80 тона злато, 3,5 до 4 тона на година, след 2007 г. увеличават добива на руда и злато също. 250 хиляди тона метал мед до момента – 13 до 14 хиляди тона на година. В България от заграбените мини са изнесени от 140 до 150 тона злато, 2-2,2 хиляди тона метал мед, редки и разсеяни елементи, суровина в концентратите за милиарди долара. Златният резерв на България от 35 тона злато, добит преди 1990 г., съхраняван до 2002 г.  в БНБ, е изнесен от правителството на Сакскобургодски и не се знае съдбата му Общо 180 тона злато за 12 милиарда долара и метал мед за 30 милиарда долара е заграбено от 1990 г. до момента от политическата мафия и западните „партньори”, изнасящи в България демокрация. Накрая, като обобщение можем да подчертаем, че Организираната политическа престъпност, с участието на всички политици, управлявали страната, през последните пет правителства, подариха на чужди и наши олигарси не само добивните комбинати и мощности, но и 99% от самите подземни богатства, които са изключително държавна собственост по Конституция. За да заграбят подземните богатства и добивните мощности, те съзнателно съсипаха цели промишлени отрасли и оставиха на ръба на мизерията стотици хиляди работници и техните семейства. Следващите едно след друго „червено“, „синьо“, „жълто“, отново „червено“ и накрая гробарско правителства преподписват престъпните договори, толерират олигарсите и ги награждават с нови държавни находища за милиарди долари; награждават ги с държавни отличия, ордени и медали, изглежда заради умението им да измислят система за ограбване на народа на България. Тези факти говорят само едно: независимо от цвета и декларираните политически убеждения, всички те са обединени в една организирана политическа престъпност с цел ограбване на страната и водене на икономически, социален и физически геноцид срещу населението.   КАКЪВ ИЗХОД ВИЖДАМЕ В ТАЗИ СИТУАЦИЯ. 1. Да бъде върната собствеността на държавата върху добивните комбинати, да бъдат осъдени всички олигарси и политици. Налага се да върнат всички заграбени, до момента десетки милиарди долари – приходи от износа на металите, които могат да послужат за няколкократно повишаване на приходите в държавата и/или за изграждане на нови производствени мощности, което отново ще доведе до повишаване на доходите. Държавата да обяви търг за концесия и управление на комбинатите с условия, гарантиращи интереса на обществото, или да запази контролен пакет от акции, които да гарантират възможността за контрол на дейността и правото на по-голямата част от приходите от дейността на комбинатите, без да дава право на преобладаваща частна собственост над самите подземни богатства, които са изключителна държавна собственост. Предвид цените на Лондонската борса и огромните печалби, реализирани в момента от комбинатите, държавата не може да се съгласи на по малко от 80% дялово участие в изградените с нейни средства комбинати и на 70% дялово участие в изградените с частни капитали мощности. Щом частникът може да бъде на печалба, значи и държавата може. Ако частникът може да си осигурява печалби в размер на милиарди, противно на всякаква здрава логика е населението на  България да бъде лишавано от ползите, които биха могли да носят тези милиарди. 2. Разконсервиране и пускане в експлоатация на държавните заводи за крайни продукти (ел. кабели, трансформатори, ел. двигатели и т.н.) С огромната печалба, осигурена така за държавата, трябва да се инвестира в нови иновативни технологии и производства, носещи стократно по-висока принадена стойност от цената на самите суровини.   Тази победа може да се извоюва само с активността на стотиците хиляди безработни, оставени на улицата, в резултат на заграбването на добивните комбинати и унищожението на редица отрасли. Независимо кой ще управлява в парламент и правителство, ние гражданите трябва да ги принудим да работят за нас – техният господар. За това е необходима голяма организация от свободни хора, които постоянно да следят за всеки ход на правителството в тази насока и активно да изискват следването на политика в интерес на нацията, а не облагодетелстваща малък на борй недобросъвестни чиновници, които са се възползвали от длъжностите си, като резултатът е налагането на мизерия за милиони души, техни съграждани. Решението на проблемите минава през проектирането и въвеждането на нови системи за държавно управление, които елиминират партийното форматиране на управленските кадри и издигането и изтъкването на фалшиви авторитети и фалшиви принципи в държавното управление и в управлението на ресурсите. Само по този начин може да се избегне и изкуственото величаене на отделни лица и фирми като видни обществени фигури, които всъщност са най-обикновени крадци и измамници, но също и основни фигури в провеждането на геноцид на цял един народ, което ги прави и убийци. Цоцорков, Вутов, техният антураж, чуждите фирми от ранга на „Дънди прешъс“ следва да бъдат възприемани и наричани открито „крадци, измамници и убийци“, но това може да стане единствено ако Не искаме политическа партия да се прави, а съвестни граждани, готови за протести до край, надигнат своя глас, за да нарекат нещата с истинските им имена. Без саможертва няма прогрес. Друг път за оцеляване на България и българите няма.   Константин Дичев, Гражданско движение за борба с организираната политическа престъпност

Снимка на резила ГЕРБ & Ко

 31 януари 2017 г. Дни, след като правителството Му не е официално на власт. Те пак са заедно и бистрят нов мандат. "Подготовката за изборите започна с пълна сила. С колегите обсъждаме приоритетите за новата ни управленска програма и стратегията за предсрочните парламентарни избори", написа с хъс на стената си във фейсбук бившата министърка на регионалното развитие, първом известна като Хубавото Лиле. Творят нова управленска програма. След всичко, което ни забъркаха в годините. На снимките героите наши са като на седянка - Томислав Дончев, Румяна Бъчварова, Теменужка Петкова, Вежди Рашидов, Екатерина Захариева, Лиляна Павлова, Владислав Горанов, Красен Кралев и пр., както и самият Бащица.  А гадните комунисти и хибридни кремълчици са написали като коментар под снимките: "Групова терапия с реклами на хранителни добавки за редовен стомах?". Или "Хората работят... а вие тъпизми създавате! За това ще си пукнете бедни като съветски чакали...!" Има и "разбирачи": "Всички гледат с празни погледи." Или просто анализатори: "Не виждате ли как тези хора работят здраво и нямат никакви планове!". Въздишащи също не липсват: "Бойко Борисов..., колко добри неща направиха, санира блокове, не знам от къде са парите, но прави добри неща!" *    *    * Не е лесно да си Бай... на такава дружина. От едната страна, те гледа Наследникът, известен още като Интелигентния. В Габрово го знаят като Кратунко. Продължава да премята еврофондове. Нищо, че и на децата вече е известно на кого ги спират и КОЙ кръг фирми се възползват от парите.  *    *    *     От другата страна - Хубавото Лиле. То загуби своя чар в годините и се превърна в Лиляна Винетката, мис Свинетка и госпожа Дупка. А толкова ленти и копки направи. Що костюмчета разходи по магистралите, а един сняг я провали. Затова - никакви магистрали, чертае планове фен на хубавицата. И никакви винетки, добавяме ние. *    *    * "Мацето, което може да не е разбрало какво гледа в платения вечерен курс на Харвард за "лидери", също няма кахъри. Нямаше притеснения и като се разхождаше с холивудски актьори, за да ги снима на фона на стари складове, фабрика и комин като реклама на туризма ни. "За едно пробито лого" станахме пишман. Зевзеците още поднасят Ангелкова заради думите й, че българското море е по-чисто от гръцкото. Калимера! И че ще имаме евтин плаж - да, ама на куково лято. Като гледам - не се тормози. Смогна да бъде съветник на Плевнелиев в любимата му област регионално развитие, два пъти министър - на транспорта и на туризма, че и под венчило мина. Натоварен сезон.     *    *    * А като имаме реклама - какво. На "Зелена седмица в Берлин" - най-голямото Международно изложение за земеделие, храни и градинарство, отбелязахме нови висоти. Докато фермерите протестират заради субсидиите, "нищото в оставка" Танева откри щанда ни, на който за шок и ужас нямаше дори българско знаме. А саморекламата ни се изразяваше в магнити с голи дупета, секси мацки на мотори, Мерилин Монро, бързи коли и девизи като "Money, Power, Respect". Мадам "Нищо" заедно с другия герберски провал - Кристалина Георгиева, не се посвениха да се възползват от трагедията на хората в Хитрино, обявявайки как Брюксел ще им даде 20 млн. лв. по... Програмата за развитие на селските райони. Кой ще обясни на двете женички, че таз програма не раздава ей така едни пари, пък било то и заради инцидент като този в Хитрино? Кой да каже на бедните хорица, че подадените преди време от тях проекти по същата програма са под чертата и няма шанс да изплуват? Защото общината им не се управлява от ГЕРБ, а и не са си платили процентите на Бащицата и на Пора. Последният май пак се размириса... *    *    * Как наднича Моската, Главният машинист на държавата. На младата му "Мулти" главица, се струпа много, но той може да носи, а и обича, когото трябва. Оставката му стоеше композирана на трети коловоз. Нито корупцията в "Автомобилна администрация" (небезизвестното ДАЙ!), нито железопътните му експерименти го препънаха. Кметът на Варна го нарече "Пъдар", но туй да му е проблемът. В морската столица и на Лиляна Павлова казват "радиоточката на Борисов". Там впрочем още се чудят на твърденията на "Мултака" за печалбата на пристанището. Други искат да разберат детайли за цистерните на Хитрино, но... *    *    * Най-усмихнат е г-н Кингпин. Нали знаете кой е той? Известен комиксов злодей. Един от враговете на Спайдърмен и най-големият враг на Деърдевил. Малко детайли за г-н Кингпин (Уилсън Фиск), макар и фиктивни. Имал трудно детство. Дразнен и обиждан от съучениците си заради наднорменото си тегло, започва да тренира себе си в психологична битка. Създава банда с биячите, която по-късно става мафиотска дружина, а Фиск става бодигард и дясната ръка на мафиотския бос Дон Риголето. По-късно убива престъпния бос и поема контрол над дружината му, като по този начин става един от известните престъпници на Ню Йорк. Дотук с комиксите. Рекламният бос и партиен номад, оглавявал спортното ни министерство, беше повече известен в бранша като "Бързата метла". Заради скоростта на разчистване на спортните ни достижения и опит. Провалът ни на Олимпиадата в Рио, наблюдаван отблизо от г-н Кингпин, бе засенчен от личния инцидент с бившия министър и откраднатия му часовник. Това запомнихме. Както и се нагледахме на демонстративно откриване на крупни спортни обекти в полуобезлюдени райони за сметка на пренебрежителното отношение към куп федерации и детски школи.  *    *    * Фотото на резила нямаше да е завършено, ако липсваше Шматката. Не знаете коя е тя? Руми, леля Руми. Шматката беше кодовото й название в МВР. Жалко, че не е с шапката и сандалките като Есмералда на мексиканската граница. Сезонът не е такъв, а и мястото. То и тя не си беше на мястото във вътрешното министерство и си пролича. Няма служител от системата, който да й прости за играта на реформи, както и за тоталното обезкръвяване и обезверяване. А заради лъжите с мигрантите тепърва ще сърбаме попарата.  *    *    * Счетоводителката на студения резерв, известна като Табуретката, също е тук. "Перфектният специалист" се омота в дебрите на енергетиката. Накара старците по селата да се запасяват с консерви и свещи за режим на тока. Опасността не е отминала. И ще ни сполети с пълна сила, защото проблемът е заложен и механизмът тик-така. Само след месец ще ни гарнират с наводненията на язовирите. А, между другото, хората от с. Бисер вече знаят какво е "гарантирано от ГЕРБ". Обещаха им виновните за случилото се с тях преди пет години да понесат последствията. Няма такива. Както се случва в тази държава в последния четвърт век. Сега чакаме ревизията на кабинета "Борисов 2". Дано. *    *    * Влади също е тук. Не му стигаха парите като депутат, но като министър явно сметките му излизаха. Личните де. Щото общите се оказаха с милиарди заеми, които и внуците ни ще плащат. Сега с какви ли "частни проекти" се занимава? И дали още пие кафе с онзи, чиято кандидатура за шеф на ДАНС твърди, че не е подкрепил? Божа работа. Горанова.     *    *    * Няколко думи за онези, които липсват на снимките. Нашият Дани, "Момчето, дето изглежда умно". Подставеният, който ни продаде и предаде. Онзи, който работеше против България и беше един от пасмината, проиграли историческия шанс не само на Ирина Бокова, но и на държавата. Дано си е подложил добре. Ники Хибридното или Ники Мокета, Перукан. Началникът на сринатото доверие в армията. Земеделецът, разорал отбраната, от когото военните очакваха поне комбайн с вертикално излитане да вкара на въоръжение. А той им остави в наследство набор от артисти и несретници, уредени на държавната софра, и пробойни в строя. Затова пък ще остане в историята като военният министър с две преписки в прокуратурата. Но пък направи и невъзможното за едната "Селска чест" (във вид на фондация).  Но и той не е най-големият резил на кабинета, след като Божо Манчестъра ръководеше икономиката. Впрочем, той се сдоби с още един прякор по време на престоя си във властта - Трикаджията, след изпуснатото "откровение", че предизборната позиция на реформаторите срещу премиерски пост на Борисов била само предизборен трик. Убиецът на плакати Лукарски явно ще опита всякакви трикове, за да се намести и в бъдеще. Дали това ще се отдаде на д-р Менгеле след всичко, което сътвори в здравеопазването, е твърде спорно. Не за Бащицата. На него му е все тая кого къде ще пресрещне на пътя, за да си избърше ръцете, когато трябва, с него. Пепи Готиното, ако щете Пешо Ваксината или Пешо Еболата, тепърва ще трябва да се спасява от даването на пръстови отпечатъци, където трябва. Геноцидът, на който подложи милиони българи, ще е неговата преизподня. Без скрупули за сътвореното в годините и винаги готова е Мадам Yes! Желязната лейди - последно на образованието, в което за кратко време сътвори куп бели. Момичето на Барозу продължава да се изживява като вечната Амбър. Волен Сидеров е прав, че "Кунева има готовност да стане генерален секретар на ООН, на ЮНЕСКО, на Международната детска асамблея "Знаме на мира", даже и главен мюфтия!" Ако има кой да й се върже! *    *    * Който няма грам мозък в главата - да се върже на цялата шайка, която има и наглостта да се самонадъхва, че ще ни управлява отново, и то с Бай... КОЙ начело. Представяте ли си какво правителство: Кратунко, Перукан, Шашмата, Кингпин, Трикаджията, Момичето на Барозу, Свинетка, Мацето, Мултака, Дани, Влади и сие. Добавете към тях Цвинокио и Пинокио. И не им пука, седнали кълка до кълка, кръстосали крак въз крак, All Stars ("Всичките Звезди") да бленуват за трети мандат. Боже, опази ни!

Шайката на Костов и синьото клиентелистко гнездо

  Соколов и Гоцев хем законотворци при Живков, хем при демокрацията Госпожа Ева се подвизава като заместник партиен секретар на ВУЗ     На 29 декември 1994 г. Националният координационен съвет на СДС избира Иван Костов за лидер на СДС на мястото на катастрофално загубилия парламентарните избори Филип Димитров. Вече описах достатъчно подробно в предишни публикации този казус в политическата биография на десния Голем. Но злодеянията на съсипателя Костов срещу България и българите нямаше да бъдат и наполовина, ако той не беше подпомаган през годините от своята вярна и също като него петимна да злодейства шайка. Нека направим един полет над синьото клиентелистко гнездо, което донесе неизброими нещастия на отечеството през последните две десетилетия. На същото заседание на НКС на СДС се открива и процедура за избор на главен секретар. Издигнати са кандидатурите на Христо Бисеров, Симеон Гошев, Явор Попов и Димитър Кантарджиев. Възприема се явно писмено гласуване, след което с 11 гласа „за” за главен секретар е избран Христо Бисеров. Празна автобиография Вижте официалната автобиография на Христо Бисеров, която той представя след избирането си за главен секретар на СДС. Открих я в архива на СДС. Нима не ви прилича на източна миниатюра – две-три безсмислени драсканици и празно пространство между тях. Повечето, да не кажа почти всички, от седесарските висши политици от първата и втората вълна са с такива биографии – неестествено съкратени, с празни полета във времето, нищо не казващи на избирателя или симпатизанта. Писани сякаш с единствената цел да скрият, не да покажат и да информират. За първи път името на Христо Бисеров се появява в протоколите на Националния координационен съвет на СДС на 26 август 1991 г. На това заседание той докладва за проведената в Пловдив извънредна национална конференция на Зелената партия, на която е избран за председател. На парламентарните избори 1991 г. Христо Бисеров е втори в листата в Хасковския избирателен район – след Филип Димитров. Вижте имуществената декларация, която Христо Бисеров е попълнил през 1993 г. като член на НКС на СДС. Сравнете данните за притежаваното от него имущество тогава с това, което сега знаем по въпроса. Дори само като публична информация, не говоря за информация в папките на прокуратурата и следствието. Кариера На 3 декември 1991 г. е предвидено Христо Бисеров да бъде избран за председател на Комисията по етика на СДС. Кариерата на Бисеров се развива бързо, мощно подкрепяна от Филип Димитров. На 9 януари 1992 г. заедно с Георги Марков и Михаил Неделчев той е определен да участва в брифинга същия ден във връзка с президентската кампания, който се провежда след дискусията на тема „Национална сигурност и външна политика”. Винаги съм се учудвал на хората, които са вземали решения да промотират този човек. Да приемем, че тогава не е имало инструментариум да се засече неговата неизтребима склонност към специфичните начини за „печелене” на пари. Но пълната неспособност на Христо Бисеров да каже две смислени изречения винаги е избивала като въшка на чело. Да промотираш този човек за публични, свързани с говорене мероприятия си е сериозен риск. Бисеров е вторият човек в СДС, главен секретар и председател на комисията по национална сигурност. Всички го величаят като „сив кардинал”, като особено вещ в деликатните и сложни комбинации, особено по време на избори. Самопредлагане На 14 юли 1992 г. Христо Бисеров е определен от НКС на СДС, заедно с Едвин Сугарев, Георги Марков и Аспарух Панов, да подготви Политическата декларация на НКС на СДС за отношението към обявената война от страна на КТ „Подкрепа” към правителството на СДС. Декларацията е подготвена и приета на същото заседание. Христо Бисеров определено се специализира по темата „Национална сигурност”, за да достигне през 1997 г. до председател на ресорната комисия в НС. С решение на КЕП (Консервативна екологична партия), подписано от самия Бисеров като неин председател, е издигната кандидатурата на Бисеров за главен секретар на СДС. При това в онези ранни години Бисеров е много близък и с Едвин Сугарев. Ето, виждате факсимиле от решението и на Национално движение „Екогласност”, подписано от Едвин Сугарев, с което в края на 1994 г. е издигнат Иван Костов за председател, Васил Гоцев за зам.-председател и Христо Бисеров за главен секретар. И двамата здрава номенклатура Един от най-близките и доверени хора на Иван Костов в средата на 90-те години на миналия век, а и след това, беше Йордан Соколов – днес вече покойник. Йордан Соколов завършва право, а от 1956 до 1958 г. е секретар в Държавния арбитраж. През същата година става адвокат и цели седем мандата е член на Адвокатския съвет. Йордан Соколов е бил част от сътрудническия апарат на ЦК на ДКМС – факт, който той самият огласи преди време: „Бил съм сътрудник на обществени начала на отдел „Лични писма” към ЦК на ДКМС” (в-к „Пари”, 1 ноември 1998 г.). Съпругата на Йордан Соколов ­ Ева Соколова, също не е била безразлична към БКП и присъдружните є организации. В архива на РК на БКП район „Христо Ботев” открих кадрова справка за Ева Соколова. Ето какво пише там: КАДРОВА СПРАВКА на к.х.н. инж. Ева Илиева Соколова – доцент към катедра „Физикохимия” при ВХТИ – София Родена е на 9.9.1933 година в гр. Благоевград. Произхожда от семейство на служещи. Баща є Илия Христов Димитров е безпартиен, работил е като техник-земемер и в момента е пенсионер. Майка є Катя Илиева Димитрова е безпартийна, работила е като началник УМО в Държавната политехника, а по-късно във ВИСИ и в момента е пенсионерка. Има една сестра, Мария Илиева Димитрова –Ванкова, безпартийна и работи като ст.н.с. в Медицинска академия. Др. Соколова е омъжена и има две деца. Съпругът є, Йордан Илиев Соколов е безпартиен и работи като адвокат в I юридическа консултация – София…През 1959 година е постъпила на работа като асистент във ВХТИ-София, където продължава да работи и в момента като доцент. През 1973 година е защитила кандидатска дисертация в СССР, където є е присъдена научната степен„Кандидат на химическите науки”. Др. Соколова взема активно участие в обществено-политическия живот на института. Като ученичка и студентка е членувала в ДКМС, като е избирана за член на ДБ и на ВК на ДКМС. От 1965 година е член на БКП. От 1970 г. до 1976 г. е била партиен групов отговорник на катедрата. От 1976 година до 1978 година е била член на ПБ, зам.-секретар на 466-а ППО при института… София, 16 май 1983 годинаСекретар: /п/ Й. Косева” (Протоколи от заседания на Бюрото на РК на БКП район „Христо Ботев” и материали към тях, 22 април-18 май 1983 г., ДА-София, ф. 4289, оп. 2, а.е. 13, л. 192-193). Връзки с ДС Иначе и двамата се правеха в най-ново време на крайни антикомунисти. Както впрочем и почти всички седесарски висши гаулайтери. През 80-те години на миналия век Йордан Соколов е бил и съветник в Съвета по законодателството към Държавния съвет! Тази информация и документи за нея досега не се е появявала в нито една негова биография или медийна публикация. Ето, виждате документ от архива на Държавния съвет, който доказва това. След падането на комунистическата диктатура Йордан Соколов се насочва към т.нар. опозиция в лицето на СДС. През 1990 г.става член на Федерацията на клубовете за демокрация; член на Централната избирателна комисия за 7-о Велико народно събрание и председател на адвокатския Клуб за демокрация. Започва да сътрудничи на Централния избирателен клуб на СДС. В периода 1990-1991 г. е и юридически съветник на президента Ж. Желев. След избора на Филип Димитров за председател на Националния координационен съвет на СДС на 11 декември 1990 г. около него се оформя плътна кохорта от адвокати. Един от тях е Йордан Соколов. През 1991 г. подкрепя групата на 39-те и е поставен на избираемо място в кандидат-депутатските листи. Става депутат в 36-ото народно събрание, избран с листата на СДС. На заседанието на НКС на СДС на 29 юли 1991 г. Йордан Соколов е избран да бъде предложението на СДС на консултациите при президента Ж. Желев за председател на Централната избирателна комисия за предстоящите парламентарни избори. Още щом поема МВР като министър на вътрешните работи през есента на 1991 г., Йордан Соколов издига кадровия служител на Държавна сигурност Иван Търнев за началник на Управление „Кадри” на МВР. Преназначава и съпругата му в „Картотека и архив”. Когато се заговореше за Иван Търнев в присъствието на Соколов, той ставаше необичайно нервен и избухлив. Знам ли, може би има някаква тайна, която някой ден ще научим за техните взаимотношения преди 10 ноември 1989 г. Протекция от ген. Палин Васил Гоцев е другият съветник в Съвета по законодателството на Държавния съвет, който бързо се преориентира след 10 ноември 1989 г. и чевръсто заема влиятелна позиция в СДС. Васил Гоцев е роден на 21 юли 1929 г. в София. Завършва право в СУ „Климент Охридски” през 1951 г. Работи като адвокат в Перник и София в периода 1953-1986 г. Васил Гоцев е бил и член на Арбитражния съд при външнотърговската палата –София, както и арбитър в листата на международния арбитраж на корабовладелците в Хамбург от 1976 г., както е написано в биографичната му справка, която ген.-полк. Велко Палин, зав. отдел „Военно-административен” на ЦК на БКП, получава, когато трябва да разреши негово участие през 1983 г. на семинар в Париж. От 1986 г. е доцент по гражданско право. Това, което няма да прочетете в нито една биография на Васил Гоцев, е че той е бил един от най-приближените съветници на Ярослав Радев, който е дългогодишен шеф на Законодателната комисия в Народното събрание, зам.-председател на Държавния съвет и председател на Съвета по законодателството при Държавния съвет. Гоцев е бил адвокат в АБРЧ (адвокатско бюро за работа с чужденци и в чужбина). Нееднократно е бил командирован от Централния съвет на адвокатурата на различни форуми и семинари в чужбина, но само с разрешението на ген. Палин. Помагало за "Възродителния процес" През лятото на 1989 г. на бюрото на Йордан Йотов и Тодор Живков се появява „Информация за някои имуществени и други въпроси във връзка със заминаващи български граждани в чужбина”. Документът е по поръчка на тогавашния вътрешен министър и основната част в него е „Справка по някои въпроси във връзка с възможни имуществени претенции на българските граждани, заминали за Турция”, написана от Васил Гоцев. В него се описват всички възможни приоми и юридически хватки, с които тоталитарният режим би могъл да се справи с възможни претенции на преименуваните български турци в България. Забележете, че половин година по-късно, в началото на 1990 г., същият експерт Васил Гоцев, когото ползват Георги Танев, Йордан Йотов и Тодор Живков, вече е един от експертите на СДС на Кръглата маса. Трудно е да се каже прецизно как точно се е озовал там. Известна светлина може да хвърли обстоятелството, че заедно с него там се озовава и Снежана Ботушарова, за която вече писах обстойно. Преди 10 ноември 1989 г. Снежана Ботушарова освен партиен секретар на ППО в Юридическия факултет на СУ, от време на време е била викана и като експерт в Съвета по законодателството към Държавния съвет, откъдето явно са се познавали добре с Васил Гоцев. Откриваме нейното име и изказвания в стенограмите от заседанията на Съвета по законодателството. През 1990-1991 г. Васил Гоцев става и юридически консултант на агенцията за чуждестранна помощ: „Но забатачва агенцията с един нескопосано изработен типов договор…” (Тамбуев, Г., „Особено мнение”, изд. Труд, С., 2004 г., стр. 218). Наглост Васил Гоцев безсрамно ще говори за декомунизация на международния семинар по декомунизация, проведен в София на 7-8 ноември 1992 г.: „Когато строим една държава, която е съвършено нова, защото декомунизация с бивши комунисти не става, декомунизация с бивши агенти на Държавна сигурност не става, декомунизация не става по начина, по който ни беше препоръчан от г-н Авдеев (посланика на Русия по това време­ бел.ред.), защото ние не желаем перестройката, към която той ни насочва, ние желаем радикална смяна на системата.” (Международен семинар по декомунизация, София, 7-8 ноември 1992 г., издание на фондация „Свободна и демократична България”, С. 1992 г., стр. 90). Ето това е неприемливото ­ привидно правилни тези, изказани от Васил Гоцев, автоматично губят всякакъв смисъл и имат контрапродуктивен ефект. Не може да си търчал като обслужващ персонал на мракобесника Ярослав Радев и само три години по-късно да се опитваш да декомунизираш! Това е нечувана наглост, на която само седесарските наглеци са способни. От депутатската банка в КС От 1991 г. Васил Гоцев е депутат от СДС в 36-ото, 37­ ото и 38-ото НС, както и заместник-председател на НКС на СДС и член на НИС. Член на Демократическата партия в СДС. През 1992-1997 г. е член на българската делегация в ПАСЕ, а през 1996-1997 г. ­ заместник-председател на политическата група на Европейската народна партия към съвета на Европа. В правителството на Иван Костов Васил Гоцев е министър на правосъдието в периода 1997-1999 г. При големия ремонт на това правителство Васил Гоцев е освободен от поста и се връща в парламента като депутат от СДС. Десетина месеца по-късно е предложен за конституционен съдия от квотата на СДС и на 4 октомври 2000 г. Народното събрание го избира за член на Конституционния съд. Толкоз за днес. Следващата събота ще продължа с портретите на останалите от шайката на Костича. Повярвайте ми, и там няма да останете „разочаровани” във висините, които може да достигне човешката мерзост и падение. Зеещи висини!  

Духовното развитие на единната българска нация

 НАЦИОНАЛНИ ЦЕЛИ И ПРИОРИТЕТИ ЗА УСТОЙЧИВО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ  Екип от български учени и интелектуалци (по инициатива на акад. Стефан Воденичаров) УВОД Този документ представя визията за основни национални цели и приоритети за устойчиво развитие на страната. В основата на определянето на националните цели и приоритети стои виждането на български учени и интелектуалци, че страната ни повече от всякога се нуждае от гаранция за своето развитие, от устойчива икономическа стабилност и растеж, идентифициране на националните приоритети на държавата и създаване на условия за тяхното постигане в средносрочен план за преодоляване на проблема с бедността. Далеч сме от мисълта, че подобен академичен анализ може да сбъдне националните приоритети и очакванията на българите без адекватна реакция на политиците и управлението в България и съществено оптимизиране на дейността на трите конституционно определени власти в страната. Сложната и променяща се външнополитическа обстановка, глобалната финансова криза от 2009 г. и последвалите я икономически трусове, продължаващите тежки военни конфликти в Близкия, Средния Изток и Северна Африка, мигрантската криза и BREXIT-а от страна на Великобритания, поставиха света, но най-вече Европа в поредица от много сериозни проблемни ситуации, за които ЕС и неговите институции се оказаха неподготвени и при които предлаганите решения често са палиативни, неадекватни на мащаба на проблема, приемани „ad hoc“ от политиците, без задълбочен анализ и необходима експертиза – научна, военна, икономическа, финансова, социална и т.н. В условията на глобална несигурност и липса на категорични политически и икономически гаранции за постигане на устойчива стабилност, България ясно трябва да определи своите приоритети и цели, които да й гарантират запазване и съхранение на страната, нейното икономическо и социално развитие и недопускане на политически катаклизми. На България в този момент преди всичко й е нужно Единение, определяне и отстояване на националните цели и приоритети, извеждане на предно място на икономическите, социалните, демографските проблеми и тяхното решение, национално съгласие за решаване на кризисната ситуация в здравеопазването, образователната и пенсионната система, възраждане на малкия и средния бизнес, премахване на диспропорциите на селското стопанство и на небългарския модел на концентрация на земята ни в ръцете на група крупни латифундисти и др. Основните национални цели за устойчиво развитие на България следва да се разглеждат както като платформа за анализи и изводи, така и като призив за спиране на политическите разногласия и боричкания, така че българското общество да не живее от избори до избори и нацията да не се превръща в заложник на външно или вътрешно политически амбиции несъвпадащи с българския интерес. Дълбоко сме убедени, че спасението на България е в нейното Единение, във връщането към националните ни корени, към българската духовност, вяра, култура и образование, към модел на развитие, при който не политиците, а научните анализи и аргументи определят основните цели и очертават устойчивото развитие на България. След присъединяването на страната ни към НАТО през 2004 г. и пълноправното й членство в ЕС от 01.01.2007 г. пред България и пред българите като че ли няма безспорна национална обединителна цел. Ползата от достъпа до европейския пазар и европейските финансови програми и инструменти за обикновения българин често остава неясна. Българският гражданин свързва този процес по-скоро със загуба на суверенитет, с административна преса от страна на администрацията в Брюксел, която може да доведе до унищожаване на 2 традиционните български продукти домати, кисело мляко и редица селскостопански продукти за сметка на вносните такива, със загуба на автентичността на българските традиции, фолклор, култура и цивилизационен принос за сметка на масова, национално неидентифицирана култура, основана на нови технологии и масово потребление. Българинът започва да свързва голбализацията с нашествието на мигранти, обезлюдаването на българското село и срива на българската индустрия, здравеопазване и образование, и бягството на младите в чужбина, повече отколкото с възможностите, които предоставя световния пазар и световната общност. Националният патриотизъм беше обявен за лош, а мултикултурализмът за добър, но никой така и не успя да убеди българите в това. Според нас България (ако не цялата, то със сигурност по-голямата й част) жадува за единение, за възраждане, за национални цели, които ефективно да съберат енергиите на всички хора. България се умори от разделения, вражди, боричкания и липса на толерантност. Дългият преход от повече от четвърт век ни обезвери и обезсмисли надеждата ни за по-добър живот, живеем „ден за ден“, затворени в клещите на философията на „оцеляването“, дразним се, че другите ни изпреварват във всяко отношение, произвеждаме все по-малко, живеем все по-бездуховно и се затваряме в собствените си черупки. Духовната криза в нашето общество е дори по-силна от икономическата и естествено двете създават дълбока демографска криза. Ежедневието ни е наситено с прояви на насилие, нетърпимост, лъжи, шантажи и заплахи. Новините в националните медии често се превръщат в криминална сводка и полицейска хроника, отсъства същностният анализ за реалните проблеми на хората и пътищата за тяхното решаване, скъсана е връзката между обикновения човек и управлението, между хората и политиците, между гражданското общество и тежко политизираните публични институции и администрация. Добрите примери, успешните модели за подражание, новините носещи оптимизъм отсъстват от масовите медии или тяхното отразяване е фрагментарно и спорадично на фона на останалата информация. Бедността ни потиска, чувството, че липсва справедливост изцяло доминира, арогантността и агресията успяват. Отново започнахме да мислим едно, а да говорим друго. Изконните ценности на нашия народ като семейство, образованост, родолюбие, възпитание и търпимост са някак си забравени. В такова общество „чалгата“ и „халтурата“ са властелини в почти всяка област на обществения живот, в това число и в политиката. Под угроза е поставено бъдещето на България. В най-новата си история България никога не е била подложена на такъв натиск, заплашващ да разруши социално-икономическата й база, националната й сигурност и традиционните ценности на нашето общество – вяра, християнски добродетели, религиозна търпимост и толерантност, състрадание и взаимопомощ. Става дума за засилващият се и непредвидим процес на миграция, която заплашва България и Европа и за която както ние като страна, така и Европейския съюз се оказахме явно неподготвени. Мигрантските вълни от Северна Африка, Сирия, Ирак, Афанистан и т.н. отдавна вече не са бежански поток, трябва ясно да си дадем сметка, че става въпрос за гигантско икономическо преселение на милиони хора, които нямат нито нагласата, нито подготовката, а голямата част от тях нямат и желанието да се съобразяват с европейските ценности и начин на живот. Тях ги интересува на първо място социалната система за подпомагане на страните в ЕС, особено по-развитите, и възможността за нейното ползване в максимална степен. В огромната си част „бежанците“ са млади мъже на възраст от 25-30 години, идващи от райони, в които се водят постоянни бойни действия, където се проповядва радикален ислям и има фанатична нетърпимост към вярващите от други религии, на първо място 3 християните, където жените нямат никакви права, а са третирани само като сексуални обекти, където децата биват обучавани в „правата вяра“ като се учат да убиват пленници. ЕС и неговите институции начело с Европейската комисия се оказаха явно неподготвени за тази „мълчалива война на световете“, сблъсък на религиите и несъвместимост на мирогледите. Романтичният призив за интеграция на мигрантите не отчита елементарния факт, че интеграцията е процес, който в съвременните условия изисква три, четири и повече поколения, а вълната на многомилионната миграция залива България тук и сега. Отделен е въпросът дали има изобщо действащ интеграционен модел в Европа? Справка – многомилионните кюрдски и турски общности в Германия, заселили се след Втората световна война, живеещи и до днес в изолация в свои квартали в затворена общност. Профилът на атентаторите от Белгия и Франция, които бяха родени и израсли в тези страни, трето поколение живеещо там, но така и неинтегрирали се и неприели европейските ценности, а напротив, разглеждащи европейската култура, нрави, цивилизация като вражески и като мишена, която трябва да бъде атакувана и разрушена. Дали европейските християнски ценности и толерантност са основа за решаването на тези проблеми или са слабост, която ЕС не може да преодолее?           България е на кръстопът. В пряк и в преносен смисъл. Не сме засегнати директно от военните действия близо до нас, но по същество сме фронтова държава, защото сме първата страна на ЕС изложена на бъдещ миграционен натиск. България заема ключово място между Запада и Изтока, ние сме вратата към Централна Европа и националната ни стратегия изисква ясна визия гарантираща националната ни сигурност, балансирана външна политика и точно дефиниране на националните ни приоритети, които страната ни да следва и около които да се обединят политиците от всички цветове, гражданското общество, народът. Единението в името на България трябва да бъде над всичко.           Настоящият документ е отворен за широко обществено обсъждане, нови предложения и допълнения. С подготовката му нашето очакване е да създадем една дългосрочна пътна карта на духовния, икономическия и социален прогрес на България, чрез изясняването и формулирането на една консенсусна национална рамка от цели, обединяващи всички адекватни политики, механизми и планове и ангажиращи цялата българска нация, държавния и частния сектор в тяхната реализация. Иначе сме обречени на живот само за момента, без проект за бъдещето на нацията.           Според нас именно единението трябва да бъде основата за духовното и материалното развитие на българската нация върху неделимата българска територия, съчетано с гарантираното благополучие и сигурност на българските граждани, при определяне на единни за всички нас цели и приоритети – национални, надпартийни, отговарящи на духа, традициите и очакванията на всички българи.           България следва да се стреми в следващите няколко десетилетия към едно духовно по-развито, икономически и социално по-богато, стабилно и справедливо общество, с една динамична и отворена икономика, част от икономическия, социален и културен модел на ЕС, при ясно отчитане на нашите национални интереси и традиции. България трябва да се стреми към едно общество, в което възможностите за реализация на всеки да са налице, чрез нарастващ и устойчив темп на икономическия растеж. Такъв устойчив, по-висок темп на икономически растеж е всъщност ключът към отварянето на потенциала на българската нация и активирането на хората на България. Това е пътят, по който бихме могли да запазим и да развием българската държава и нация. 4 1. Духовното развитие на единната българска нация – гаранция за личното достойнство на българския гражданин           Духовността на нацията е многокомпонентна система и включва образованието, изкуствата, възпитанието, научните изследвания, традициите, вярванията и др. Носител и изразител на духовността е националната култура, която най-общо е сътворената от нацията духовна и материална среда, както и процесите на създаване, съхраняване, разпространение и възпроизводство на норми и ценности, допринасящи за формирането на личността и хуманизацията на обществото. А ценностите в едно общество – те са тези, които могат и обединяват хората около дадени каузи.           Образованието е най-важният фактор и е в основата както на духовността на нацията, така и на просперитета и развитието на една нация и държава като цяло. То е форма на обучение, в която знанията, уменията и навиците са предмет на междупоколенческо пренасяне чрез преподаване, подготовка или изследване. Качеството на тези компоненти, както и на възпитанието, което има формиращо значение за начина на мислене, възприятие и поведение, е основната предпоставка за духовното развитие на нацията. 1.1. Образователната система на България. Необходимост от промяна на съдържанието и методите на образователния процес         Предучилищно образование           Много е важно задължителното образование от най-ранна възраст, предвидено в новоприетия закон за предучилищното и училищното образование, да се рализира в кратки срокове. Само в такъв случай в първи клас ще постъпват деца с достатъчни знания по български език, което ще даде възможност за реализиране на пълноцененен и плодотворен образователен процес, предоставящ равни възможности за всички. Без тази мярка, в дългосрочен план, ще се развият процеси, водещи до ерозия на основата на българската държавност.           Средно образование           Държавата гарантира правото на образование. Тя трябва и може да наложи задължителността на образованието в определените от закона граници. Всичко това спада към системните мерки, които „задават рамката”. Те са основополагащи и могат да бъдат реализирани в значителна степен с административни мерки в рамките на новоприетия Закон за предучилищното и училищното образование (обн. ДВ, бр. 79 от 13.10.2015 г., в сила от 1.08.2016 г.).           За да изпълни мисията си на основен инструмент за развитие на обществото и страната и за да стане образованието резултатно е необходимо тази рамка да се изпълни с форми на учене и с учебно съдържание, които са привлекателни за мнозинството от младите хора. Редно е да си дадем сметка, че насила може само да се вземе, насила знания и компетентности не могат да се дадат! Ако ученикът не иска да научи нещо, никакви принудителни мерки не могат да помогнат. Те само го отчуждават от училище. Напротив, ако има желание за учене, дори и при сегашната образователна система у нас могат да се постигнат прекрасни резултати. Това личи от представянето на младите българи в различните международни 5 олимпиади, от които те се връщат с високи награди. За съжаление, на диаметрално противоположния полюс са учениците, които трудно се справят с учебния материал. Те са много повече от успешните ученици и определят ниското средно образователно равнище в България, регистрирано при международното оценяване PISA през 2012 година. Застрашително голяма част от нашите ученици не са подготвени за успешна реализация в живота, тъй като знанията и уменията им са под приетия общообразователен минимум. Тези пропуски в образоваността ще се възпроизвеждат в следващите поколения и ще предизвикат в бъдеше тотален срив както на националната образователна система, така и на системите на общественото осигуряване и на цялата икономика. Причините, довели до катастрофалния спад в нивото на българското образование са многобройни и многопластови. Тук споменаваме част от най-съществените:           а) Отчуждаването от училището на голяма част от учениците и липсата на желание за учене           Това е най-сериозното предизвикателство пред образователната ни система. Проблемът не е само български и има донякъде обективна основа, с която следва да се съобразяваме. Най-общо казано, става дума за изоставане на образователната система от развитието на модерните технологии. Образователният процес следва установената през вековете традиция: „учителят или учебникът са носители на знанието, а учениците – слушат (или четат), запаметяват и възпроизвеждат наученото“. Предаването и придобиването на знания е основано на слушане, четене, писане и евентуално показване и разглеждане на статична картина (чертеж или снимка). Очаква се ученикът да комуникира пряко и предимно само с източника на информация (книгата и/или учителя). Този модел на образование днес е неприемлив за младите хора. Образователният процес, разглеждан като натрупване на факти и житейски опит, протича навсякъде, не само в училище. Чрез радиото, телевизията, компютърните игри и Интернет младите хора, още преди да са тръгнали на училище, усвояват многократно по-голяма по обем информация от връстниците си отпреди 60–70 години. Те ежедневно са подложени на интензивни информационни въздействия, основани на мощни динамични носители на информация, като видеоклипове, филми и компютърни образователни среди, които изпълняват ролята на своеобразни тренажори, позволяващи на младия човек да въздейства върху виртуалнатата среда и веднага да види и усети реакцията на своите действия. Този момент (виждането и управлението на реакцията на средата) е много важен, защото е свързан с „естественото учене”, минаващо през активното участие и взаимодействие на ученика със средата, чрез опитване и изпробване на различните ситуации и възможности.           Изоставането на образователния процес от развитието на комуникационните технологии също има принос за отчуждаването от училището. Тези технологии улесняват контактите и позволяват наученото бързо да се сподели и обсъди с много хора наведнъж, дори когато те физически не са на едно и също място. Споделените наблюдения, новите факти, различните гледни точки, аргументите „за” и „против” дадена теза, стават достояние на много хора наведнъж. Това издига равнището на информираност на цялата група и има значителен интегрален образователен ефект. Без преувеличение може да се твърди, че се е появил един нов и естествен за съвременните условия начин за възприемане и изучаване на обкръжаващия ни свят – с „помощта на групата, като част от колектива“.           Друг фактор, който допринася за негативното отношение към ученето и към училището е това, че образователният процес в твърде висока степен е фокусиран върху изучаването на факти. От друга страна, информация за много от изучаваните 6 факти е налична и лесно достъпна с помощта на търсачките в интернет. Човек може да получи отговор на редица въпроси чрез тях. Това създава фалшиво усещане, че отговорите на повечето въпроси вече ги има и че е достатъчно само да попиташ, за да намериш отговора. Тогава става естествен въпросът „Необходимо ли е човек да прекарва значителна част от живота си в училище, където се набляга върху научаването на факти?”. Негативна последица от „вярата в готовия отговор” е и това, че способността да се даде отговор на „незадаван до сега“ въпрос чрез използване на вече наученото, чрез експериментиране, чрез анализиране и обмисляне на проблема не се развива и не се оценява. Относително повърхностното знание е цената, която плащаме днес за удобството при използването на новите технологии и за достъпа до огромна по обем информация. Не бива да забравяме, че една от главните цели на образованието е да ни научи да даваме отговор на въпроси и да намираме решения на проблеми, с които не сме се срещали преди това. За тях няма готов отговор в интернет и тъкмо върху постигането на тази цел трябва да се фокусира образователния процес. Въпросът как да се направят училището и ученето отново привлекателни, не е лесен и едва ли има еднозначен отговор. Неоспоримо е обаче, че за да се състезава с привлекателността на външния свят, училището трябва да разполага със съвременна технологична инфраструктура и да владее използването й. Само това, за съжаление, не е достатъчно. Необходими са промени и в учебното съдържание и най-вече в характера на самия учебен процес. Например, по-добре е ударението да се премести от преподаването и изучаването на факти, част от които са вече известни на учениците, към изясняването на връзката между фактите и явленията и към това как функционира светът като цяло. Необходимо е да се премине от сега преобладаващия стил на преподаване, при който учениците са пасивни слушатели, към стил на „разучаване” на проблема или явлението, при който целият клас участва в дискусията, провежда експерименти, поставя въпроси, издига хипотези, събира и представя аргументи за една или друга теза и, накрая, достига до самостоятелно „откриване” на фактите и взаимовръзките между тях. Придобитите по този начин знания са по-дълбоко вкоренени в съзнанието на учениците и са по-функционални, могат да бъдат използвани за решаване на други задачи. При този стил на учене неусетно се изграждат почти всички ключови компетентности, формулирани в Европейската референтна рамка на компетентностите (2006/962/EC; изброени са в края на раздела). Особено важно е, че се развива и укрепва способността на учениците да анализират и изследват, което е най-съществената част на умението за самостоятелно учене през целия живот. Поощрява се въображението и творческото начало. Стимулира се самостоятелната работа и мислене на учениците. Образователният процес става част от цялото всекидневие и „излиза” извън клас. Този стил на образование вече е добре разпространен във високоразвитите страни, където е известен под името “Inquiry Based Education” („Изследователски подход в образованието”). Масовото му използване би решило в значителна степен проблема с отчуждаването на учениците от училище и от ученето.Например БАН, където изследователският подход е работно ежедневие, може да подпомогне развитието на българската образователна система в тази посока (при това не само на училищно равнище). Първите стъпки са направени. По договор с МОН Институтът по математика и информатика на БАН проведе няколко 128-часови курсове с учители за усвояване на изследователския подход в образованието по математика. Регулярно се провеждат и курсове за повишавване на квалификацията на учителите в областта на Изследователския подход в образованието по математика. Разработеният в БАН Виртуален училищен кабинет по математика убедително показва преимуществата на 7 този подход. Чрез него математическите факти и явления могат да се изучават чрез експериментиране със специално създадени за целта среди (аплети).           Значителен ресурс за връщане на интереса към ученето и към училището има в извънкласните и извънучилищни занимания и дейности – викторини, фестивали, кръжоци, състезания, олимпиади, възлагане и разработка и докладване на проекти, празници на науката други подобни. Те могат да обхванат значителна част от учениците и да ги включат в дейности, които имат занимателен характер, но неусетно допринасят за изграждане на знания и компетентности.           б) Спад в обществения статус на учителя, непривлекателност и силно феминизиране на учителската професия           Причините, довели до това състояние на нещата са многобройни. Част от тях имат обективен характер. До преди 60-70 години училището имаше господстваща роля при преподаването и усвояването на знания, умения и компетентности. Училището беше, образно казано, „домът на образователния процес”. На това се основаваше високият авторитет на училището и на учителя в обществото. Училището днес вече не е единственият дом на образователния процес.           От друга страна, очакванията към квалификацията на учителя днес нараснаха силно. Той трябва да е добър специалист в областта си, да владее съвременните информационни и комуникационни технологии, да е в състояние да изгражда у учениците си ключовите компетентности, да владее тънкостите на педагогиката, психологията и когнитивните науки. Формите на подготовка и преквалификация на учителите, обаче, запазиха традиционния си характер и тези изисквания спрямо квалификацията на учителя няма как да бъдат удовлетворени. Като се добави и ниското заплащане на труда на учителите, сегашната картина става напълно обяснима. Решението може да се търси само в дългосрочен план (повече от десетилетие), като се усъвършенстват формите за подготовка на учителите и като се създадат условия, като учители да бъдат привличани хора, за които тази професия е мисия.           в) Продължителността на учебната година е по-къса по сравнение с останалите европейски страни. Лятната ваканция е неоправдано дълга, за сметка на по-малък брой ваканции през годината. Намален е броят на часове по природо-математическите дисциплини.           Продължителността на учебната година в България, като брой учебни дни, е сред най-късите в Европа – 180 дни за гимназиите, 170 дни за учениците от V до VIII клас и 160 дни за тези до IV клас. В Дания и Италия минималната продължителност на учебната година е 200 дни, а в Ирландия и Норвегия е 190 дни. Освен това, учебната година у нас започва късно и приключва по-рано в сравнение с редица други европейски държави. Българските ученици са с една от най-дългите летни ваканции, но през годината ваканциите са по-малко, отколкото в други страни. Това води до неравномерно натоварване и прекъсване в учебния процес. Резултатите на българските ученици в PISA показват, че това положение следва да се преосмисли и евентуално промени. За сметка на продължение на учебната година могат да се увеличат часовете по математика и по естествени науки. Силното намаляването на тези часове преди години беше крупна грешка, която влоши качеството на работната сила в България и намали съществено привлекателността на България като инвестиционна дестинация за високотехнологични производства. За съжаление, тъкмо в тези производства принадената стойност (печалбата) е най-голяма. Привличането на инвестиции само чрез ниски разходи за труд обрича страната ни на програмирана бедност за десетилетия напред. 8           г) Образованието не е приоритет в ценностната система на голяма част от населението           Наблюденията показват, че липсата на образование у родителите често се „наследява” и от децата. Ценностната система на родителите става, до голяма степен, ценностна система и на следващото поколение. Обществената среда, социалният статус на семейството, социокултурните различия влияят силно върху отношението към образованието. Ако няма противодействие, неграмотността и необразоваността постепенно ще обхващат все по-широки слоеве от българското общество. Не е необходимо голямо въображение, за да се предвидят последиците.           Образованието не е приоритет за много български граждани и поради това, че значителен брой хора в обществото ни, без да имат забележим образователен ценз, демонстрират добро материално благополучие, въпреки че това благополучие доста често е с неясен или дори със съмнителен произход. Многобройни са примерите и в обратната посока. Висококвалифицирани специалисти, преподаватели, учени, лекари, работници трудно посрещат ежедневните си нужди. Много млади хора, завършили дори висше образование, не работят по специалността си или въобще не могат да си намерят работа. Демотивиращ е и фактът, че държавата има само декларирана, но не и осъзната визия за ролята на образованието и на науката в дългосрочното развитие на страната и в привличането на инвестиции.           д) Игнориране на етнодемографските процеси и засилване на мултикултуралния характер на обществото           Основните характеристики на динамиката в етнодемографските процеси в обществото ни е известна на всички. Характеристиката „мултикултуралност” ще засилва присъствието си в България и Европа. Образователната ни система обаче е възникнала и е обслужвала нуждите на монокултурно общество. Може би това е причината, когато се произнася думата „интеграция” много хора да чуват „асимилация”. Очевидно е необходимо адаптацията към бъдещите условия да започне още от сега, за да не се окажем неподготвени за пореден път. Изграждането на образователна система, която се съобразява с различията в нагласите и възприятията е трудна задача, но първите стъпки следва да се направят веднага.           е) Незадоволително съ

Лили Димкова: Животът продължава след смъртта

 Известната художничка Лили Димкова е дъщеря на народния лечител Петър Димков и под негово влияние основна тема в картините й заемат духовните символи на нашата страна. Сред образите, които изобразява предимно с техниката на масления пастел, са Орфей, Боян Мага, богомилите, Отец Паисий, Йоан Кукузел, св. Иван Рилски, Васил Левски, Христо Ботев, Петър Дънов и др. Лили Димкова е завършила театрална декорация и е правила сценичните оформления в различни театри, а е била и художник на костюмите в известни филми като „Рицар без броня”, „Шведски крале” , „Един снимачен ден”, „Сбогом, приятели” и др. Автор е на книгата „Петър Димков – моят баща“, в която разкрива много неизвестни факти от живота на прочутия лечител, както и негови рецепти за здраве, красота и дълголетие. -Г-жо Димкова, на 19 декември се навършват 130 години от рождението на вашия баща – известния лечител Петър Димков. Как ще бъде отбелязано това събитие? – В понеделник от 19 часа в НАТФИЗ ще има голям концерт за баща ми с участието на танцьори от трупата на Нешка Робева, Петър Ганев от „Софийски солисти“, както и много други хубави изпълнения. – В днешно време се нуждаем все повече от хора като Петър Димков… – Мисля, че във всяко време се нуждаем от хора като него и винаги е имало личности, които с живота си са ни давали пример. Татко казваше, че е най-важно да дадеш пример, и тези, които те последват, също да дадат пример – това е смисълът на живота ни. Примерът в живота наистина е важен, защото синът ми Петър (офталмологът д-р Петър Димков – б.а.) отрасна при майка ми и баща ми и от малък казваше, че като порасне, и той ще лекува хората. Сега той продължава неговото дело и е единственият, който прилага ирисодиагностика и билколечение по всички рецепти на татко, като при него идват хора от цяла България. – Баща ви е дал пример не само с лечителската си дейност, но и с участието си в три войни. Как се съчетаваха в него военният и лечителят? – Баща ми е участвал в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война и е награждаван с всички ордени за храброст, давани в България. Още като дете е учил в Русия във военно училище, защото баща му е бил свещеник от възрожденски род и са смятали, че ако той стане офицер, ще може да защитава родината ни. Тази любов към родината е била винаги на пиедестал при татко и още като съвсем млад офицер – на двадесет и няколко години, той с толкова обич и разбиране се е грижил за войниците, че им е бил като баща. Лекувал ги е от холера, тиф и дизентерия с природни средства и нито един негов войник не е починал в болест. Също така е бил много разумен предводител. Преди едно сражение всички вървели и пеели с пълен глас, обаче в един момент се спрели и леко започнали да отстъпват. Той ги попитал: „Какво става, досега пяхте, уплашихте ли се?“ А те: „Г-н подпоручик, с какво ще се бием, погледнете – всички куршуми станаха на прах!“ Това било вследствие на купуване на бракувани куршуми, които не ставали за нищо. Тогава някой от висшестоящите изкомандвал да продължават напред, но баща ми казал – няма да си дам войниците за пушечно месо и наредил да се изтеглят. Благодарение на това никой от тях не е загинал. – Преди години българите са били сред най-здравите нации в Европа, а сега е по-скоро обратното. Каква е причината за това? – Болестите са в резултат от отрицателните ни мисли и състояния, както и от лъжата. За да бъдем здрав народ, трябва да се придържаме към положителното и доброто. Хубаво е човек да е благодарен, защото винаги има за какво да благодариш на Бог – за близките, за природата и т.н. Пеенето също е много важно за здравето. Баща ми ставаше сутрин и веднага започваше да си тананика. Много обичаше да пее песента „Цвете мило, цвете красно“. Когато идваха пациенти при него, той винаги им препоръчваше да пеят, за да са здрави. – Защо е толкова важно човек да пее? – Защото вибрациите се повдигат с пеенето и човек се хармонизира. Мога да разкажа следната случка. Баща ми е бил тежко раняван осем пъти и при един от тези случаи са го докарали в стая, която е била пълна с други пострадали, които плачели и охкали. Трябвало е да му направят тежка операция след раняване в корема, но не е имало никакви упойки. Тогава татко казал на хирурга да започват и запял със силен глас. Всички войници млъкнали и те запели заедно с него, така с песен преодолял болката и дал пример на останалите да не се оплакват. Това е направило такова впечатление на хирурга, че след много години, на тържество във военния клуб, той познал мама и й казал, че никога няма да забрави тази случка. – Баща ви е лекувал и Людмила Живкова. Какви бяха отношенията им? – Да, той я е лекувал след претърпяната от нея тежка автомобилна катастрофа, след която е получила много силно главоболие и голям белег на челото, който й се налагало да прикрива. След като приложила лечението на татко, което било доста продължително в нейния случай, тя се излекувала напълно от главоболието, а и белегът й изчезнал и вече е можела да ходи с открито чело. Людмила признала, че след катастрофата при нея настъпила голяма промяна и се обърнала към духовното. Тя казвала също, че би понесла отново всичките страдания заради това духовно пробуждане, което дошло след това. Людмила идвала и след това при татко и са си говорили с часове на духовни теми, като се е обръщала към баща ми с „татко, Петьо“. Много се е вълнувала и от темата за богомилите. – Истина ли е това, че Петър Димков е казвал, че като започне да се говори повече за богомилите, страната ни ще тръгне нагоре? – Да, това е в смисъл, че богомилите са хора на бъдещето, на любовта, саможертвата и братството и колкото повече поемаме тези идеи, толкова по-близо е това бъдеще. Трябва да тръгнем по пътя на единението, защото сега сме разединени. Бъдещето на България и цялата планета е в единението и братството, а не в разединението. В момента навсякъде по света всичко ври и кипи, но вярвам, че във великия божествен план всичко ще се превърне в добро. Татко казваше, че богомилите са дошли да донесат чистото християнство, да помогнат то да бъде изчистено, защото е било замърсено с инквизициите и кръстоносните походи. Вярвам, че един ден всички ще живеем братски. В моя цикъл картини за богомилите пресъздадох това усещане за тези хора, които са донесли свободата и силата на духа, а от свободната ни воля зависи дали ще ги използваме. – Подготвяте ли скоро нова изложба? – Да, смятам пролетта или най-късно лятото да направя изложба, защото на 16 юли ставам на 85 години и имам много нови картини. Нарисувала съм лица, които са лица на добротата, на любовта и смирението. В картините си търся духовното. – В известния ваш портрет на баща ви вие сте го нарисували в момент, когато провежда лечение и от главата му излиза светлина. Така ли беше наистина? – Така беше. Той питаше за името на пациента, затваряше очи, слагаше ръката на хилядолистната чакра, съсредоточаваше се и по духовен път се свързваше с кармата на човек, като така разбираше дали има живот пред него или не. Никога не е казвал – няма да ти дам лечение, той се раздаваше на всички и окуражаваше хората. – Бихте ли разкрили някоя лесно изпълнима рецепта за здраве и имунитет, която знаете от баща ви? – Рецептите са много. Татко казваше, че самовнушението е от най-древните методи на лечение, и препоръчваше вечер преди заспиване и сутрин в още полусънно състояние да си повтаряш шепнешком по двадесет пъти „Всеки ден във всяко едно отношение все по-добре и по-добре ми става“. Хубаво е и здрав, и болен да си го казва, защото така го влагаш в подсъзнанието си и постепенно се подобряваш. Баща ми съветваше също винаги човек да се храни с чиста храна – с благодарност и обич към нея. Много важно за здравето е и дълбокото дишане. Преди хранене – закуска, обед и вечеря – е добре човек да прави по десет дълбоки вдишвания. – Има ли истина в това, че водата също притежава лечебни свойства? – Да, баща ми знаеше за силата и паметта на водата много преди да започнат да се пишат книги на тази тема. Препоръчваше сутрин да пиеш на гладно по една чаша гореща вода, на която да казваш: „Скъпа вода, ние двете (двамата) с теб ще възстановим моя организъм“. Друго нещо, което можеш да казваш преди първата глътка е „Сила и светлина за ума, живот за сърцето и здраве за тялото“. Така ти можеш да се лекуваш с водата и аз лично го правя всяка сутрин. – А в сезона на грипа как да се предпазваме и лекуваме? – Бъзовият сироп е много добър за имунната система, както и това да се ядат много плодове, но те трябва да са хубаво обелени. При татко идваха пациенти с цироза, получена вследствие от ядене на кората на плодовете, защото има много химикали по нея. В трите тома на баща ми „Българска народна медицина“ има много рецепти. Хубаво е за засилване на организма в продължение на 20 дни да пиеш дестилирана вода – пролет и есен, като човек може да си я прави и с апаратче, както се дестилира ракията. Много е важно хората да не се страхуват – страхът е нещо много страшно във всяко отношение, прави човека наистина болен. Не трябва да има страх от нищо, дори от тероризъм. По време на войната само нашето семейство останахме в София, жива душа нямаше наоколо. Въпреки че непрекъснато имаше бомбардировки и военната гара до нас беше пълна с ешелони, у нас цареше такова спокойствие и нямаше страх, защото мама и татко ни предадоха от тяхното спокойствие. Баща ми казваше, че дори около него да падат бомби, той не се страхува – толкова силна вяра и упование е имал в Бога. Всеки ден цялото ни семейство се молехме вкъщи. – А защо баща ви не е вземал пари от хората, които е лекувал? – Веднъж той ми каза, че ако е искал, досега е щял да бъде милионер и действително, ако беше вземал дори само стотинки от хилядите хора, които идваха, щеше да е много богат, но това не го вълнуваше. Казваше също – защо ми е такава раница на гърба, даром ми е дадено, даром го давам. – Вие сте вегетарианка от съвсем малка. Напълно ли сте изключили животинската храна от менюто ви и доколко важен е християнският пост? – Абсолютна вегетарианка съм, татко беше същият. Той е станал вегетарианец, след като започнал да чете Толстой във военното училище. Човек обаче не трябва да се насилва да не яде месо и е хубаво да го прави само ако е узрял за тази идея. Има хора, които имат нужда от месо, и насилието върху организма е лошо нещо. Иначе християнският пост е много важен, не само в духовен план, но и като физическо пречистване, защото като човек пуши, яде месо и консерви, които не са здравословни, и като проведе един такъв пост, и се пречиства от тях. -С кои храни компенсирате липсата на месо? – Главно с ядките. Всички видове ядки са изключително полезни както сурови, така и печени. Татко изяждаше всяка вечер по девет ореха – казваше, че за да запазиш мозъка си в добра дейност, ореховите ядки са изключително полезни. Той беше доказателство за това, защото и на 95 години имаше абсолютно ясна памет. Всяка вечер ядеше и малко кисело мляко. – Вие изглеждате много добре на 84, нямате бели коси и годините изобщо не ви личат. Как го постигате? – Всичко идва от вътрешната нагласа, защото каквито и мазила да си правиш, ако вътрешно се самоотравяш, няма да има полза. Не се самоубивайте с отрицателни мисли, чувства и състояния. Критиката също не довежда до нищо добро. Има много хубава мисъл на Петър Дънов – „Не търси отрицателното в някого, а намери една добра черта в човека и мисли само за нея“. Дори и в Библията се казва – Господи, освободи ме от всяка лоша мисъл, чувство, дума и желание. – Има ли според вас някаква причина за трагичните събития в Хитрино и защо в последните години се случват подобни инциденти в дните преди големите християнски празници? Дали това е някакъв знак или наказание за народа ни? – Всичко е карма. Баща ми също приемаше закона за кармата и казваше, че това, което правиш, се връща – понякога по-бързо, друг път по-късно. Тези събития в Хитрино обаче се случиха не точно преди Рождество, а точно в края на годината, защото в края й плащаме много от своите погрешки. Законът на кармата. – Много духовни хора казват, че България е специално място и неслучайно тук се раждат личности като баща ви, Петър Дънов, Ванга, Вера Кочовска. Смятате ли, че това е така? – Да, има го това нещо. България е била вече три пъти духовен център – с идването на Орфей, на богомилите с Боян Мага и на Учителя. Толкова малка страна, а три пъти точно тук идват велики учители. Учението на Учителя Петър Дънов вече е в цял свят – Япония, Австралия, Америка, в северните страни – навсякъде има клонове. Баща ми се познаваше и с Ванга и тя много често е идвала у нас заедно със сестра си, но молеше на никого да не казваме за това. С татко си говореха с часове, но не ми е разказвал за какво. – След седмица е Рождество Христово. Вие вярвате ли в това, че на Коледа стават чудеса и случвало ли ви се е да оцелеете по чудо? – Да, спасявана съм по чудо. Преди години, когато снимахме един филм на Албена и точно след снимките ме нападна една банда цигани, като тогава наистина по чудо се спасих. Баща ми също е имал подобни случки. Когато е тръгвал на фронта и неговата майка му е дала една метална иконка на Богородица, която той е сложил в левия си джоб. Случило се е един куршум да го уцели точно там, но е рикоширал в иконката и това го е спасило, защото иначе е щял да го уцели право в сърцето. – Какво ви дава увереност, че има Бог? – Всичко – толкова мъдро е направена всяка частица. Даже нашата кръв е толкова мъдро направена, както и физическото ни тяло с всички органи и системи, има мъдрост във всичко, в цялата природа. Не знам как може човек да помисли, че го няма. – Вярвате ли в безсмъртието на душата? – Вярвам. Особено след заминаването на татко се убедих, че е така, казвам заминаване, защото това не е смърт. Връзката между душата и човека си остава и аз вътре в себе си винаги чувам гласа му, а съм имала и много ясни сънища и контакти с него. С татко успявам лесно да се свържа, докато мама само леко я усещах, но не можех да разговарям с нея. Явно, когато е напреднал духът, и връзката с него е по-лесна. Няма прекъсване и смърт – в отвъдното пак продължаваш да работиш. Баща ми каза, че там е добре и продължава активно своята лечителска работа. Веднъж като ми се яви, в стаята ми светеха и лампа, и свещ, а той ми каза да оставя само свещта, защото иначе светлината е много ярка. Като остана само свещта, и вече много по-ясно го усещах и чувах. Даваше ми съвети за мен, за живота и за духовното ми развитие. От него знам, че животът на земята е училище и трябва да се развиваш и еволюираш духовно, а това продължава и в другия свят. – Кои думи на баща ви си припомняте често? – Важно послание е: Не прави на другите това, което не искаш на теб да ти направят. Тези думи са истина. – Какво би казал Петър Димков на българите днес? – Татко би казал на българите да излязат от апатията и от недоволството. Винаги съветваше хората да бъдат по-благодарни, защото във всяко нещо има и хубаво, и лошо, и трябва да намерят доброто и да мислят за него.

Бойко срещу Бойко

 В петък,  13  януари Бойко Борисов седна срещу Бойко Василев в предаването „Панорама” по Канал  1  на  БНТ . Спазвайки традицията, премиерът бе поставен в „щадящ режим”. На Бойко му бяха спестени множество „деликатни” въпроси: за демографския срив в страната, за кражбите и корупцията при строежа на магистрали, игрища и спортни зали, инфраструктурни проекти; въобще за корупционната атмосфера в страната; за петорното оскъпяване на граничната ограда; за продължаващото изтичане на мозъци от България; за българското оръжие в Сирия; за контрабандата в страната; за мизерните заплати и пенсии; за кражбата на  КТБ ; за плачевното състояние на борбата с организираната престъпност; за огромните държавни заеми; за геноцидното здравеопазване; за внесените отровни ваксини; за външната ни политика, унижаваща българското национално достойнство; за постоянната клоунада и злоупотреби в министерството на отбраната; за доунищожените по време на неговото властване български специални служби; за чудовищните проблеми в енергетиката; за провала с българските  АЕЦ ; за това, че сме на едно от последните места по свобода на медиите и още много други свръхнеприятни за премиера въпроси, които в действителност са истинските проблеми на нацията. И които реално вълнуват българите. Нищо не каза премиерът в оставка за Постановление  208  за разселване на бежанци. Бойко Борисов бе оставен да вземе инициативата. Да си подбере и говори по тези теми, които са му удобни. Водещият се опитваше периодически „да вземе думата”, но Бойко Борисов въобще не се вслушваше във въпросите на своя адаш и му отнемаше думата, когато и както той прецени за необходимо. За съжаление, особено в първата част на разговора зрителят нямаше усещане, че по националната телевизия говори българският министър-председател. Бойко Борисов първоначално се вживя в ролята на шеф на Агенция „Пътна инфраструктура”. Започна да брои платната по пътищата. Преди и сега. Спомена за „тангенти”, дупки по пътя и разходи за снегорини.  После започна да говори като ръководител на пожарната. За новата противопожарна техника. За това, че е гасил пожари преди време с мушами. Сравни сегашната противопожарна техника с тази от преди години. В един момент влезе в кожата и на главен секретар на МВР . Преброи патрулките във вътрешно министерство. Установи, че колите са стари. Стари им били включително и лампите. Даже се вживя в ролята на метеоролог от института на БАН .Предсказа времето през другата седмица. Тази „хватка” на премиера в оставка я наблюдаваме вече около седем години. Постоянно говори напоително с ненужни подробности за времето, за пожарникари и полицаи, за мушами, за старите лампи по патрулките, но от позицията на служител на профсъюза към дадената институция. Или като домакин или МОЛ  (материално отговорно лице). Прекалено ниско ниво за поста, който заема. Говори като всичко друго, но не и като министър-председател. Нито дума по големите проблеми на страната. Как ще ги решава? Кои от тях е решил до този момент? Ако случайно ги засегне, говори за „гьолове”, за това, че е получил лошо наследство от „лошите” преди него. А управлява вече около седем години. Говори, че преди него другите много били крали. А той…не! Както винаги нито едно смислено обяснение подплатено със сериозни факти и цифри. Винаги обяснения в стил „хоремаг”. Никаква магистрална и обоснована визия за обозримото бъдеще на България. Обясненията за състоянието на атомната енергетика в България са унизителни в интелектуален план за българите. Това, че нямаме нужда от АЕЦ  защото няма да имаме нужда от ток през лятото… е „анализ”, достоен само за между две бири по време на белот в Банкя. Откритието, че „атомните реактори дават ток както през зимата, така и през лятото” и „токът не се съхранява” е гавра със средно интелигентния българин. Отново чухме, че са виновни и „сини” и „червени”. Първите за „американските електроцентрали”, а другите за „АЕЦ  Белене”. А Бойко Борисов, който е на сцената седем години, е в „бял костюм” и невинен като гълъб. Този водевил вървеше в началото. Но сега, не минава! Обяснението, че „тъкмо подредихме държавата” е меко казано… нагло. А приказки от типа „докарах целево 320  милиона лева от Брюксел” вече дразнят българите. Бойко Борисов не докарва нищо от Брюксел. Парите се дават целево и се отпускат от евробюрократите. За това заслуга има част от българска администрация, тоест множество известни и неизвестни служители в българските институции. Бойко Борисов може да докара средства в страната, ако се бръкне в джоба и внесе парите в бюджета. Да! Тогава може да каже „АЗ ”! Борисов постоянно говори, че „намира пари” за всичко. А с колко задлъжня страната ни през последните две години? Мълчание. Бойко Борисов дори сравни заплатите на милиционерите през 1989  г. и сегашните заплати на българските полицаи. Уникален! А защо не сравни цените на хранителните стоки, комуналните разходи и други разходи преди 1989  г. и сега? Явно счита, че го гледат хора със занижени интелектуални възможности. В студиото Бойко Василев засегна един ключов момент. Водещият каза, че „отвън Ви разбират, а отвътре не Ви разбират”. Защо? Той обърна внимание, че Световната банка, МВФ  и Тимерманс от ЕК  хвали Бойко Борисов, „а българите са недоволни”. Защо? Много просто. По времето на Бойко Борисов нашата страна загуби окончателно своя национален суверенитет. Външните фактори си правят каквото си искат в България. Стигна се до там, че те кадруват в българските институции поголовно. Стига се дори до ниво шеф на РДВР  (Регионална дирекция на вътрешните работи). Защо да не харесват Бойко Борисов? Та той вкара България в дълбока дългова яма. Страната ни е в лапите на световните финансови институции. Той надмина като yes men дори Меглена Кунева. Естествено, ще го хвалят до скъсване. Ще го крепят до последно на власт. Само трябва още веднъж българите да гласуват за него. Но вече става сложно. Не му вярват. Рейтингът му пада главоломно. Бойко Борисов постигна максималното, което може да се направи в съобразяването с желанията на „началниците” във Вашингтон, Брюксел и другите големи западноевропейски столици. Смешно звучат приказките на премиера в оставка, че България се развива само, когато той е на власт. Когато управляват другите, страната „замръзва”…и чака Бойко Борисов отново да се върне в МС . Смехотворна е позицията на премиера в оставка по отношение на съдебните обвинения към негови бивши и настоящи министри като Дянков, Трайков, Ненчев и Москов. В подобни ситуации се оказва, че Бойко Борисов е „на страната на правдата”, която е субективно и разтегливо понятие. Зависи кой определя коя точно е „правдата”. Бойко Борисов не каза, че застава на страната на закона. Нали така е при демокрацията! При Бойко Борисов над всичко е посочената от него „правда”. Премиерът в оставка се дистанцира ловко от преследваните от българското правосъдие негови министри с една бойкоборисова вметка. Той каза: „Аз съм им бил шеф, .…но министърът отговаря пряко и единствено за своето министерство… премиерът може да му разпореди, но той не е длъжен да изпълни… премиерът има право да го закара в парламента и да иска да го смени, но дори една чистачка да се назначи или да се направи сделка в кое да е министерство… на това има право само министърът… затова съм им казвал (на министрите) – работете с акъла си, внимавайте какво правите… идва Видовден и ще трябва да отговаряме за това, което сме правили.” Уникална управленческа тирада! Какво излиза? Бойко Борисов намира някои от своите министри по кръстовищата, по пътищата, а други му ги налагат външни фактори. Министрите не са длъжни „да изпълняват неговите разпореждания”. Той има право само да ги закара в парламента и да иска да бъдат сменени. Кои от споменатите и преследвани от правосъдието по-горе министри Бойко Борисов закара в НС  и поиска от депутатите те да бъдат сменени? Той за какво носи отговорност? Това че министър-председателят оставя в правителството министрите, нарушили закона, се нарича „престъпно нехайство”, което води да нанасяне на тежки щети на българската държава. Бойко Борисов в подобен случай не е даже в ролята на „съвестен служител на охранителна фирма”, който „пази” българския кабинет. България няма нужда от подобен министър-председател.  Бойко Борисов не е министър-председател, който защитава самоотвержено българските национални интереси. Борисов призна, че хотелиери, ресторантьори и хора, работещи в сектор „селско стопанство”, са се жалвали, че руските пазари са се затворили за тях. И на глупака му е ясно, че това е в резултат на тежката и агресивна русофобия на неговите министри Митов и Ненчев. И от неговото лично безотговорно нехайство.Бойко Борисов като премиер знае ли, че Митов тотално разгроми кадровия потенциал на външно министерство? Премиерът преброил ли е от колко човека се състои политическият кабинет на Митов? От 10 , 20 , 30  или 40  „политкомисаря”? Може ли да познае от четвъртия път? Докато преди е имало случаи, когато политическият кабинет е бил в състав от 3 –4  човека. Знае ли премиерът, че политическия кабинет на Митов дублира професионалните ръководители във ведомството от специализираната администрация? Бойко Борисов знае ли, че има случаи, в които регионални директори в МВ нР научават за назначени посланици в поверените им страни от българската пресата? Бойко Борисов се определи като „прагматик”. Като е прагматик, кой от двамата министри закара в парламента и поиска да бъде сменен? Митов или Ненчев? Никой. Защото за това се иска смелост. За това се иска да си държавник. За това се иска да си истински българин. За това се иска да не си лаладжия. За това се иска да не си yes men. Искрено се забавлявах, когато Бойко Борисов навлезе в областта на българската външна политика. Имах усещане, че „някой му е изключил щепсела от контакта”. По отношение на Анкара в думите му прозвучаха „студени нотки”. И то след години служене като „пощенски гълъб” и обяснения в любов към Анкара. Груба грешка. Турция е наш съсед и винаги трябва да имаме спрямо Анкара принципна, постоянна и прогнозируема добросъседска политика. Естествено, не за сметка на българските национални интереси, както правеше години наред Бойко Борисов. По отношение на Русия Бойко Борисов също бе забавно любезен. Благодари на президента Владимир Путин и с благи думи се опита да подскаже, че между него и Кремъл нещата са „ком ил фо” (както трябва). Въпреки че в руските медии Бойко Борисов е станал за посмешище и му се подиграват като на несериозен партньор без собствено мнение по кой да е въпрос. Въпреки че няколко пъти Сергей Лавров и Мария Захарова бяха принудени остро да реагират на неоснователните и излишни агресивни русофобски словоизлияния на Митов. Руснаците предпочитат да се договарят по „българската тематика” с Брюксел вместо със София. Просто при управлението на Бойко Борисов стана ясно, че България не я приемат сериозно. След „скечовете” на Ненчев за ремонт на българските самолети МиГ в Полша, премиерът в оставка си приписа заслугите, че в крайна сметка нашите руско производство самолети и хеликоптери ще бъдат ремонтирани в Русия. Естествено, поляците нямат лиценз да ремонтират руските самолети. Бойко Борисов не знаеше ли преди това този факт? Ако го е знаел защо не заведе Ненчев в парламента и не поиска да бъде сменен? Или българският премиер е само „пасивен охранител” на правителството, което уж оглавява. А неговите министри са „самостоятелно веселящи се единици”, които работят за чужди национални интереси „на ишлеме”. Бойко Борисов заяви, че „е длъжен да пази тези отношения с Путин (между България и Русия), защото от тях са пряко зависими много от бизнесите в България”. Нима Бойко Борисов не беше този, който посочи Росен Плевнелиев за кандидат за президент на ГЕРБ  преди време?! Нима той не беше този, който го пляскаше покровителствено по челото пред журналистите?! Е, има ли някой, който да е допринесъл повече за влошаване на двустранните българо-руски отношения от недоразумението, избрано от Бойко Борисов?! Премиерът в оставка не носи ли вина за това? Бойко Василев смело си позволи да иронизира Бойко Борисов като го попита какво става с неговата „пътеводна звезда” Ангела Меркел. Отговор не последва. Отговорът беше: „България е получавала досега пари само от Европа”?!? Бойко Борисов се опита в типично негов стил да формулира българската външна политика: „Европа – там е нашата пъпна връв, дружба прагматична с Русия и разбира се нашите отношения със САЩ  в лицето на новия президент Тръмп… да продължат максимално добре да се развиват”. Тук си заслужава един по-обстоен коментар на бойкоборисовата външна политика. Правителството в оставка бе окомплектовано като логистична подкрепа за реализиране на американската балканска политика съгласно стратегията на проекта „Хилъри”. Бе окомплектовано за безропотен слугинаж на патологичната русофобска стратегия на сектата на неоконите във Вашингтон. За тази цел финансираната мрежа от НПО- та в България играеше ролята на „народа”, на „средната класа”, на българското обществено мнение” и пр., които безрезервно подкрепят едноличната власт на премиера. Въпросната мрежа служеше като скрита „арматура” на управлението на Бойко Борисов. Когато бе необходимо тя положи огромни усилия да върне на власт ГЕРБ  през 2013 –2014  година. Сега обаче в Белия дом след една седмица встъпва в длъжност Доналд Тръмп. Сорос се опитва да направи в САЩ  същото, което направи в София през 2013 –2014  г. Да свали Доналд Тръмп от власт със същите безредици, демонстрации, хепънинги и други подобни. Сектата на неоконите в САЩ  е смъртен враг на новоизбрания американски президент. Май се получава някакво разминаване, което се вижда с просто око. В ГЕРБ  има много стойностни хора. Има много българи, които милеят за България. Проблемът им е, че със сегашното свое ръководство ГЕРБ  в бъдеще ще бъде нежизненоспособна партия. Сегашното ръководство на ГЕРБ  е прелистена страница в световната, европейската и българска история. По отношение на новоизбрания български президент Румен Радев премиерът в оставка бе доста некоректен. Не е ясно защо Бойко Борисов заяви, че след „10 -ина дни цялата власт ще бъде в ръцете на един човек”, с една дума у Румен Радев. Нима премиерът в оставка е забравил правомощията на българския президент по конституция? Нима България е президентска или полупрезидентка република? Румен Радев още не встъпил в длъжност, а Бойко Борисов започва да си подготвя фронт срещу новоизбрания президент. Нима той не постъпи по същия начин срещу правителството на Орешарски? Най-вероятно скоро гербаджиите със своето сегашно ръководство ще се опитат да направят римейк на 2013 –2014  г. Към края на своето участие в „Панорама” Бойко Борисов допусна една фатална грешка. Той повтори в негов личен вариант водевила на Цецка Цачева с „убития от комунистите дядо” в президентския дебат преди втория тур. Бойко Борисов заяви, че е „дете на малтретирани от този режим (комунистическия)”. Така малтретирани, че самият той е прекарал доста време като член на БКП  и около Тодор Живков като доверено лице, което го охранява. Борисов се издъни тук и за съжаление се включи в насъскването на една част от българите срещу друга част. Тази стратегия, базирана на „антикомунистическите” опорни точки, беше характерна при изграждането на елитите в Източна Европа по линията на проекта „Хилъри”. С тези приказки Бойко се захвърля сам в историята на България. И завлича партията, която оглавява. Заканва се на децата и внуците на „комунистите”. Да преследваш деца и внуци звучи стряскащо. Така са правили във времената на Адолф. Въобще по тази тема Бойко Борисов преигра и загуби още от своя рейтинг сред здравомислещите българи. България се нуждае от единение на българския народ. Като Испания след Франко. Само така можем да вървим напред. Деленето на „комунисти” и „фашисти” ни доведе до ръба на пропастта. Бойко Борисов не се засрами и се сравни с Дейвид Камерън, че и с Матео Ренци. Даже каза и нещо, което подсказва, че не чете информацията, която му се слага ежедневно на бюрото. Според него „англичаните се чудят какво да правят” след Brexit. Май не е разбрал, че макроикономическите параметри на британската икономика тръгнаха нагоре. Точно след Brexit. След седем години във властта Бойко Борисов доведе страната ни до трагично положение, но това не му попречи да каже: „Трудно мога да приема, че има по-опитен от мен в тази дейност… минало ми е много през главата… много хора съм обидил и съм стигнал до извода, че трябва да внимаваш какво говориш”. Това, че е обидил много стойностни хора е абсолютно вярно. Това, че разби бизнеса на много хора също е вярно. За седем години потърпевшите са ужасно много. Бойко Борисов прави отчаян опит да подскаже, че е готов за „голяма коалиция”. Така искат от ЕНП , защото ГЕРБ  с това ръководство вече няма електорален потенциал да постигне предишните си изборни победи. Остава единствено опцията „голяма коалиция с БСП ”, естествено доминирана от Бойко Борисов като премиер. Много тревожно звучи хвалбата на Бойко Борисов, че „ние се справихме с мигрантите, от два месеца те са нула”. Как се справихме? С Постановление 208  за разселване на бежанци? Бяга като дявол от тамян от коментирането на тази тема. Ако ще „носи” пари от Брюксел за изпълнение на Постановление 208  за разселване на бежанци, то това си е чисто национално предателство! В самия край на участието си Бойко Борисов се опита да коментира в ироничен стил с „авиационни” акценти президентската кампания на Румен Радев. Беше доста нелепо и предизвика смях от страна на останалите участници в студиото. Просто Борисов по един уникален начин в петък, 13 -ти, в предаването на своя адаш заприлича поразително на Цецка Цачева в навечерието на нейната катастрофална загуба на втория тур на президентските избори в България. Боян Чуков

Вярно или не? Корнелия Нинова: СЕТА означава безконтролен внос на ГМО в България

[div class='center_orange']"Искаме поименно списъка на българските предатели, подкрепили това споразумение (СЕТА, б. р.). Питаме ги от чие име гласуваха "за"... Това споразумение отваря широко и без никакви пречки и забрани вноса на ГМО в България, което означава отрови за здравето и удар по българската икономика, тъй като те са по-евтини. Твърдим го, защото в споразумението липсва текст, че безопасността на един продукт, преди да бъде пуснат на българския пазар, ще бъде тествана. Тоест безконтролен внос на ГМО. Второ, огромен внос на канадско месо – тежък удар по българските животновъди и производители на месо в България. Огромна квота, убиване на българския пазар и производители. Трето, паралелна съдебна система – трибунал, в който корпорации ще могат да съдят България, но не в националните съдилища, не в международно признатите такива, а в специален трибунал, където те ще съдят България за това, че очакваните от тях печалби в нашата държава не са се случили. Четвърто, всички публични услуги – образование, здравеопазване, ВиК, телекомуникации, пътища, всичко отива на либерализация, приватизация, концесия." Корнелия Нинова, лидер на БСП, пресконференция на 15 февруари 2017 г.[class='center_orange' div] На 15 февруари Европейският парламент одобри подписаното с Канада и най-всеобхватно до момента споразумение за свободна търговия на ЕС – СЕТА ("Всеобхватно икономическо и търговско споразумение"). След като Канада приключи ратификационните си процедури, то ще се прилага временно в по-голямата си част, която се отнася основно до търговията между ЕС и Канада. В пълнота договорът ще влезе в сила едва след като бъде ратифициран от всички държави членки на ЕС. Така ще заработят и текстовете за защита на инвестициите и въвеждането на специална съдебна система, която да решава инвестиционните спорове. Групи в ЕС и Канада от години организират кампании срещу СЕТА, които са част от световната антиглобализационна вълна. Към нея могат да се причислят и протестите срещу други търговски споразумения като "Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции" (TTIP) между ЕС и САЩ и "Транстихоокеанското партньорство" (ТPP) между САЩ и 11 тихоокеански държави (от което Вашингтон се оттегли с указ на призидента Доналд Тръмп в края на януари). На 15 февруари лидерът на БСП Корнелия Нинова свика пресконференция, на която обяви за "национални предатели" българските евродепутати, гласували "за" СЕТА, а от критиките й към споразумението - нахвърляни на едро, човек би останал с впечатление, че то ще е катастрофално за България. Игра на интерпретации Обикновено противниците на подобни международни договори злоупотребяват с тълкуванието на текстовете, с които хората не са запознати, и преекспонират традиционни страхове – например унищожаване на местното производство, заливане на пазара с ГМО, огромни преимущества за едрия бизнес и чуждите инвеститори и т. н. Същия подход приложи и Нинова. Всъщност никой не е в състояние съвсем точно да предвиди какви ще са директните, а още по-малко дългосрочните ефекти от действието на подобен всеобхватен договор като СЕТА върху европейския пазар, а още по-малко – върху българския. Проблемът около СЕТА и другите оспорвани от общественото мнение в развитите държави многостранни търговски споразумения е, че текстовете им не са достатъчно еднозначни и конкретни и всичко зависи от това как ще бъдат прилагани. Цялата "анти"-кампания около СЕТА всъщност стъпва върху изключително разширителна интерпретация, която в много случаи не е правно обоснована. А текстовете са неясни заради трудния и почти невъзможен на моменти баланс между купищата различни интереси, които споразумението засяга. Например общественото мнение в ЕС не одобрява генетично модифицираните (ГМ) храни, докато канадските фирми от години твърдят, че рестриктивната политика на ЕС в това отношение е бариера пред търговията. В опит да тушират проблемите с разнообразните тълкувания заедно с подписването на документа в края на 2016 г. ЕС и Канада приеха и съвместна декларация за интерпретиране на споразумението, която има юридическа сила. И тя обаче не оправда всички очаквания за повече конкретика и яснота. Съзнавайки, че не са решили напълно проблема с тълкуванията, Канада и ЕС са се договорили, че могат да правят задължителни за бъдещия инвестиционен съд тълкувания на текстове от споразумението с цел да се избегнат разминаващи се интерпретации от страна на съдебните състави. В този смисъл дори защитниците на споразумението в Брюксел едва ли могат да се закълнат, че в него няма подводни камъни, но със сигурност може да се каже, че крайните "анти" послания на Корнелия Нинова също нямат много общо с истината. СЕТА не променя регулацията на ГМО в ЕС СЕТА не променя нищо по отношение на регулациите на ГМО в ЕС и предвижда изрична забрана за внос на третирано с хормони месо, твърди Европейската комисия. Храните на европейския, включително на българския пазар, и в момента съдържат ГМО. Това обаче минава през строга система от разрешения и контрол и в никакъв случай не е безконтролно. За да може дадена генетично модифицирана храна да бъде внесена и търгувана на територията на ЕС, първо задължително й се прави оценка на риска от Европейската агенция за безопасност на храните (EFSA). Разрешението за пускането на храната на пазара обаче се дава от ЕК, което значи, че дори агенцията да каже, че даден продукт е безопасен, той може да не получи разрешение за продажба. Отделните държави членки не могат самостоятелно да забраняват вноса и продажбата на разрешените в ЕС ГМ храни и фуражи на своя територия. Контролът върху ГМ храни в България се прави от регионалните здравни инспекции, като годишно се анализират между 250 – 300 проби на храни от цялата страна. Съдържанието на ГМО в дадена храна задължително трябва да е отбелязано върху етикета с двойно по-големи букви, ако е над нормата от 0.9%. При проверки обаче е установено, че това не винаги се прави. Европейската комисия поддържа регистър на разрешените в съюза генно модифицирани организми, който в момента съдържа към 64 растения (различни видове памук, царевица, рапица, соя и захарно цвекло), като още близо 30 чакат одобрение. От друга страна, Канада е третият най-голям производител на генномодифицирани храни в света и наскоро одобри продажбата дори на генетично модифицирана сьомга. Канадска ГМ соя и в момента се използва за изхранване на животни в ЕС. 90% от рапицата в Канада е генетично модифицирана. Подобно на ЕС и Канада има разрешителен режим за ГМО продуктите и няма никаква толерантност към растителни видове, които не са получили одобрение. Разликата е, че към момента Канада има много по-дълъг списък от разрешени видове в сравнение с ЕС, което означава, че е много вероятно СЕТА да благоприятства навлизането на нови ГМ храни на европейския пазар, успешно преминали през разрешителния режим в Брюксел. Всъщност споровете на тема ГМО между ЕС и Канада се водят много отдавна, тоест далеч преди СЕТА, тъй като канадските производители винаги са твърдели, че високите изисквания на ЕС за ГМО са пречка пред свободната търговия. През 2003 г. Канада дори заведе дело срещу ЕС пред Световната търговска организация, протестирайки срещу забраната за внос на ГМО в определени държави от съюза. През 2009 г. се постигна компромис по темата да се установи механизъм за двустранен диалог. Въпреки че СЕТА не съдържа нито един текст, който да задължава ЕС да промени сегашния си разрешителен режим за ГМО, двете страни са се договорили да задълбочат диалога за сътрудничество по тази тема, особено в сферата на сътрудничеството по отношение на регулациите. Тези текстове според организацията "Приятели на Земята" - Европа могат да се тълкуват в смисъл, че двете страни ще се опитват да нагодят регулациите си с времето, което за Европа на практика означава бавно разхлабване на регулациите за ГМО в съюза. В същото време общественото мнение в ЕС "не вижда ползите от генно модифицираните храни, счита, че те най-вероятно не са безопасни и дори могат да бъдат вредни и не подкрепя развитието на ГМО", сочи проучване на "Евробарометър" от 2010 г. Мнението на хората обаче не съвпада с това на авторитетни организации, запознати детайлно с научните изследвания на тема ГМО като например Американската медицинска асоциация, Световната здравна организация, Европейската комисия. Те твърдят, че засега няма доказателства за това, че е вредно да се консумират разрешените ГМО храни, макар че бдителността в тази сфера трябва да е засилена. "Безопасността на генно модифицираните храни трябва да се установява случай по случай и не могат да се правят общи заключения за безопасността на генно модифицираните храни като цяло. Генно модифицираните храни, които в момента са достъпни на международния пазар, са преминали през тестове за сигурност и не представляват риск за човешкото здраве. Не са установени никакви ефекти върху човешкото здраве в резултат на консумацията на подобни храни от населението в държавите, в които те са одобрени за консумация", твърди на сайта си Световната здравна организация. Следователно, СЕТА по-скоро ще улесни навлизането на повече ГМ храни на европейския и българския пазар, но това няма да става безконтролно и няма да бъде при занижени стандарти спрямо сегашните, освен ако Брюксел не реши да промени политиката си в тази сфера. Няма и доказателства, че разрешените генетично модифицирани храни са "отрови за здравето", както твърди Нинова. СЕТА ще донесе и плюсове, и минуси за животновъдите Основният ефект от СЕТА ще бъде премахването на 99% от митата за всички стоки за Канада с произход ЕС. Това означава, че европейският бизнес ще спести 400 - 500 млн. евро на година, твърди Европейската комисия. Пълното премахване на данъците ще става съобразно определени преходни периоди, като по отношение на чувствителни стоки като свинско месо, говеждо месо, сирене, са разписани лимитирани квоти за безмитен внос. Според европейски фермери СЕТА разширява значително безмитните квоти за внос на свинско и говеждо месо в ЕС – от 12 до 14 пъти, докато квотата за износ на европейско сирене към Канада е малко над сегашния реален износ. Производствените стандарти в хранителната промишленост в ЕС са по-високи от тези в Канада, като в съюза например е забранено ползването на хормони на растежа и антибиотици в земеделската продукция. Ако канадските производители пренастроят производството си, така че месото им да бъде без растежни хормони, и започнат да изнасят повече за ЕС, това най-вероятно наистина ще свали цените на стоката в съюза. Това със сигурност би било проблем за европейските и българските производители, както твърди Нинова, но то също би се отразило позитивно на джоба на потребителя. Освен това подобна промяна може да пренасочи европейското производство към по-качествени месни продукти. СЕТА обаче се очаква да облекчи животновъдите по друга линия – ще увеличи износа на сирене и млечни продукти за Канада и това се признава дори от критиците на споразумението. Друго притеснение на земеделските производители е, че СЕТА ще защити твърде малко на брой защитени географски наименования – 143 (например сиренето "Рокфор", холанската "Гауда" и др.). Към 2015 г. защитените географски наименования в ЕС имат 1308 храни, 2883 вина и 332 алкохолни напитки. Въпреки това споразумението позволява към списъка от 143 наименования да се добавят и други след влизането му в сила, твърди ЕК. Новият съд за инвеститори ще е прозрачен Споразумението наистина въвежда нова независима съдебна система за инвестиционни спорове (инвестиционни трибунали), както твърди Корнелия Нинова, като съдиите ще се назначават от ЕС и Канада. И в момента споровете с участието на чужди инвеститори се решават зад граница - обикновено от международни търговски арбитражи, но тези процеси са лишени от каквато и да било публичност. Такъв бе арбитражът, който реши спора между НЕК и "Атомстройекспорт" за "АЕЦ Белене", като България бе осъдена да плати над 600 млн. евро. Пред подобни институции в момента висят дела срещу България за милиарди левове. Новото при инвестиционните арбитражи на СЕТА ще бъде това, че заседанията им ще са публични, а документите по делата ще се публикуват в интернет. Също за пръв път при СЕТА ще бъде предвиден апелативен механизъм за коригиране на грешки при делата и установяване на еднаква практика на трибуналите. ЕС и Канада дори разглеждат новата система от трибунали като първа стъпка към създаването на Многостранен инвестиционен съд. Специалната съдебна система на СЕТА няма да се ползва с привилегии и инвеститорите ще могат да отнасят споровете си и към националните съдебни системи. СЕТА не дава възможност държавите да бъдат принуждавани да променят законодателството си в полза на инвеститорите, както твърдят критиците на споразумението. Напротив - основанията, на базата на които даден инвеститор ще може да съди конкретна държава, са ограничени. Споразумението не предвижда също чуждите инвеститори да бъдат третирани по-благоприятно от местните. Няма и текстове, които да изискват разхлабване на трудовото законодателство с цел насърчаване на търговията и инвестициите, нито пък пречки пред колективното трудово договаряне. СЕТА не изисква правителствата да приватизират нито една публична услуга, нито пък им забранява да предлагат на обществото нови услуги, извършвани от държавата. Отдаването на публична услуга на частен оператор например чрез концесия не означава, че тази услуга необратимо остава част от частния сектор и не може да се върне отново в ръцете на държавата, както настоява лидерката на БСП. Според Европейската комисия споразумението сериозно ще улесни достъпа на европейски, включително български, фирми до канадския пазар. Те ще имат преимущества, когато реализират инвестиционни проекти в страната. Осигурен е пазарен достъп дори на ниво провинция в сфери като екологията, финансите, телекомуникациите. Европейските компании ще получат и безпрецедентен достъп до обществените поръчки на канадското правителство, както и канадски фирми ще имат достъп до търговете у нас. Подобреният достъп на канадски фирми до европейския пазар ще свали цените при запазване на съществуващите в момента в ЕС строги правила за безопасност и качество на стоките, твърди още ЕК. Комисията подчертава, че от това правило няма изключения. По отношение на износа и вноса на електроника ЕС и Канада са се договорили да признаят взаимно издаваните от техните агенции сертификати за електроника и електротехника, играчки, машини, измервателни уреси и др. Така при определени условия съответната агенция в ЕС ще извърши тестове на европейските продукти, предназначени за износ в Канада според канадските правила, както и обратното. Падат канадските визи за българи България и Румъния печелят от СЕТА и едно специфично предимство – премахването на визите за граждани на двете държави, което бе издействано от второто правителство на ГЕРБ в последния момент преди подписването на споразумението през октомври 2016 г. На 21 октомври миналата година България и Румъния оттеглиха резервите си към договора, след като получиха писмени уверения от Отава, че визите за техните граждани ще отпаднат от 1 декември 2017 г., при условие че СЕТА бъде подписано. Слаба търговия и инвестиции между България и Канада По информация на българското Министерство на икономиката износът на България за Канада през 2015 г. възлиза на 46 млн. долара, а вносът – на 31 млн. долара. За северноамериканската държава България изнася най-много електрически акумулатори, слънчогледово семе, ламарини, листове и ленти от мед, оптични влакна и хлебарски и сладкарски продукти. Страната внася най-много морски дарове (ракообразни), зеленчуци със сухи бобови чушки, печатни произведения, електрически апарати за сигнализация и части за радио-телевизионни апарати, става ясно още от данните на МИ за 2015 г. През първата половина на 2016 г. на първо място сред водещите стоки в износа са били временно консервираните плодове, медикаментите и интегралните схеми. Канадските инвестиции в България са сравнително скромни, твърди МИ. Сред по-големите подобни фирми у нас са златодобивната компания "Дънди Прешъс Металс", която разработва находището край Челопеч, производителят на автомобилни тапицерии "АЛС България" и др. По изчисления на Българската агенция за инвестиции сумата на всички капиталовложения, реализирани от канадски компании в България за периода 1996 г. - 2015 г., е 62.3 млн. евро, като по този начин страната се нарежда на 52-ро място в класацията по географски признак на инвеститорите у нас. Според анализи на Десислава Драгнева, която оглавява българската Служба по търговско-икономическите въпроси (СТИВ) в Отава, в Канада има потенциал за внос на български вина. "Българските червени вина са сред предпочитаните и търсени вина, още повече, че внасяните количества са много под вноса от другите европейски държави", посочва Драгнева. По думите й българските софтуерни фирми могат да предложат на канадския пазар софтуерни продукти най-вече за управление на бизнес процеси в различни сфери. Има потенциал и пред вноса на фармацевтични продукти, измервателни медицински уреди и медицинска техника. Българските фирми имат по-значим износ и в сферата на електрониката и електротехниката, който също има потенциал да се увеличи. [div class='center_orange']Заключение: Мащабното икономическо споразумение между ЕС и Канада СЕТА засяга огромни икономически и обществени интереси и затова е логично нито у нас, нито по света да има консенсус по него. Текстовете му често не са достатъчно ясни, което подхранва крайната апокалиптична реторика на екоактивисти, земеделци, националисти и леви партии в цяла Европа и Канада, към които може да се причисли и лидерката на БСП Корнелия Нинова. Въпреки че всички те имат някои легитимни основания за съмнение относно това как споразумението реално ще бъде прилагано, изглежда, че то е по-скоро полезно, отколкото вредно за ЕС и България. Заплахите на Нинова, че СЕТА ще доведе до безконтролен внос на ГМО у нас и ще убие българските производители, са силно манипулативни, поради което нейното изказване може да бъде определено като "по-скоро невярно".[class='center_orange' div]   

Вярно или не? Дечо Дечев: Неизползваната турска ваксина е 2000% по-токсична от допустимото

[div class='center_orange']"Има два вида т. нар. турски ваксини. Едната, 100 хил. бройки, която е използвана изцяло от български деца на възраст между 0 и 1 година. Понякога знаете, че изваждането на истината може да доведе до повече вреди, отколкото премълчаването. Затова за нея няма да говоря, тя е използвана. За другата, която се спря, единствено и само благодарение на прокуратурата, количеството на отровното вещество живак в нея превишава 2000% максимално разрешеното...Това се готвеше да се приложи върху десетки хиляди български деца от г-н Москов и лично от премиера, който го прикриваше през целия този период." Дечо Дечев, директор на Университетската болница "Свети Иван Рилски", възстановен наскоро начело на болницата от служебния министър Илко Семерджиев, след като беше уволнен от предишния министър Петър Москов. 15.02.2017 година.[class='center_orange' div] Директорът на болница "Иван Рилски" Дечо Дечев беше един от най-ожесточените критици на политиките на бившия здравен министър Петър Москов и особено на бартера на ваксини между България и Турция, чрез който страната ни реши проблема с недостига на ваксини за задължителния имунизационен календар. Дечев не веднъж е правил изказвания за това, че размяната е незаконна, а внесените ваксини - опасни, като дори ги е сравнявал с "втори Чернобил". Основателно ли е насаждането на подобни страхове у хората относно безопасността на ваксините? Ваксината "Еувакс" никога не е планирано да бъде използвана Първо, нека да уточним кои ваксини визира Дечо Дечев. Под заплахата да остане без ваксини срещу животозастрашаващи заболявания България се договори през 2015 година да получи като дарение от Турция 100 хиляди броя ваксини "Пентаксим" срещу дифтерия, тетанус, коклюш, полиомиелит, хемофилус инфлуенце, към които й бяха изпратени още толкова ваксини "Еувакс" срещу хепатит B. В замяна българската страна дари на Турция ваксини срещу туберкулоза (БЦЖ). Ваксината "Пентаксим" е най-използваната, тъй като през първата си година бебета подлежат на няколко имунизации с нея и тя беше употребена още през 2015 година. Българските здравни власти не са искали от Турция ваксина срещу Хепатит В, тъй като от нея няма недостиг у нас. Тя е изпратена като бонус от турската страна, тъй като новото поколение ваксини, заместили "Пентаксим", са шествалентни, т.е. включват и компонента срещу хепатит В. Тъй като не ни е необходима, и у нас от години се ползва друга ваксина срещу хепатит В, "Еувакс" никога не е била предназначена за използване и винаги е била държана на склад с идеята да влезе в употреба при извънредна хуманитарна криза при евентуален бежански наплив. Твърдението на Дечев, че единствено и само прокуратурата е спряла използването на ваксината "Еувакс", не отговаря на истината, тъй като прокуратурата се намеси в казуса с ваксините едва през януари 2016 г., а ваксините пристигнаха в България през лятото на 2015 г.. Към момента на намесата на прокуратурата ваксината "Пентаксим" вече беше напълно използвана, докато "Еувакс" продължаваше да стои на склад, което доказва, че не е имало никакво намерение тя да бъде използвана. Самата прокуратура, която впоследствие повдигна обвинение на бившия министър Петър Москов за ощетяване на държавата, също твърди, че не поставя под въпрос безопасността на внесените ваксини. Ваксината "Еувакс" не е отровна или опасна Относно съдържанието на живак специалисти са единодушни, че Дечев погрешно обвързва съдържанието на живачното съединение тиомерсал, влагано като консервант във ваксините, с токсичност. Да, ваксината "Еувакс" съдържа въпросното вещество, което отсъства от ползваните у нас ваксини срещу хепатит В "Енджерикс", но консервантът тиомерсал в антихепатитните ваксини е бил разпространен допреди десетина година и у нас. В момента според българските и европейските норми съдържанието на тиомерсал не може да надвишава 2 микрограма на милилитър или 1 микрограм в доза от половин милилитър. Според главния държавен здравен инспектор д-р Ангел Кунчев, Дечев не е прав в твърдението си за токсичността на ваксините. "Данните, с които ние разполагаме, са, че при ограничение от 2 микрограма на милилитър съдържанито в "Еувакс" по данни на експертите е 5.6 или около два пъти и половина над тази норма. Но не това е същността дали е два, три или четири. Ние сме въвели такова ограничение да е до два микрограма, следователно ваксината не може да се ползва. Но да плашим хората, че тази ваксина е е опасна, е некоректно. Тя е ползвана в България до 2006 година, и то за всички деца, и в момента се ползва в две трети от света и е одобрена от СЗО. Не можем да твърдим нито че е отровна, нито че е опасна. Но че не може да се ползва в България е факт", коментира Кунчев пред Mediapool. Световната научна литература също отхвърля връзката между съединението тиомерсал и всякакви неблагоприятни последици върху здравето. Европейската агенция по лекарствата (ЕМА) има официална позиция, че най-новите епидемиологични проучвания не показват връзка между имунизирането с ваксини със съдържание на тиомерсал и неврологични нарушения на развитието. Освен това посочва, че имунизацията с ваксини с тиомерсал продължава да носи изключителни ползи за населението, включително за бебетата, като ползите от ваксинирането далеч надвишават рисковете. В същото време в съответствие с глобалната цел за намаляване на излагането на населението на живак СЗО продължава да насърчава разработването на ваксини без тиомерсал или с възможно най-ниски нива на това съединение. Американският център за контрол и превенция на заболяванията CDC също посочва, че тиомерсалът, влаган в медицински продукти, е безопасен и проучванията не показват никаква връзка между него появата на аутизъм и неврологични проблеми. Ваксината "Пентаксим", внесена от Турция, е същата като френската Тъй като в изказването на Дечев се съдържа намек, че опасност крие и ваксината "Пентаксим", но за нея няма да говори, тъй като е вече използвана, трябва да се уточни, че тази ваксина е абсолютно същата като оригинала на френския производител "Санофи Пастьор". Това твърдение се поддържа от самия производител. Ваксината се състои от два компонента, като и двата се произвеждат във Франция. В завода в Турция единият компонент единствено се разлива във флакони, а вторият си остава в ампула, така както е получен от Франция. След поставянето на внесените от Турция ваксини "Пентаксим" на българските деца по данни на Изпълнителната агенция по лекарствата (ИАЛ) няма отчетено увеличение на докладваните нежелани реакции. [div class='center_orange']Заключение: В заключение може да се каже, че не отговаря на истината твърдението на д-р Дечо Дечев, че неизползваната ваксина срещу хепатит "Еувакс" е 2000% по-токсична от допустимото, както и че изобщо е токсична, тъй като няма научни доказателства, че консервантът тиомерсал уврежда здравето. Същата ваксина е използвана до 2006 година и у нас и продължава да се ползва в много държави извън ЕС, като е одобрена от СЗО и учените са единодушни, че ползите от ваксинирането с нея далеч надвишават рисковете. Не отговаря на истината и твърдението на Дечев, че само прокуратурата е спряла използването на ваксината, тъй като държавното обвинение се намесва в казуса с ваксините половин година след пристигането им у нас. Манипулативно е и внушението, което Дечев прави с изказването си, че за другата ваксина "Пентаксим" няма да каже нищо, тъй като вече е използвана. Така той внушава потенциална опасност на ваксината "Пентаксим", каквато реално не съществува. Следователно твърдението на Дечо Дечев, че неизползваната турска ваксина е 2000% по-токсична от допустимото, е "невярно".[class='center_orange' div]   

Вижте защо Европарламентът ръкопляска на смелия Плевнелиев

 Публикуваме отново най-четените коментари и анализи на седмицата, защото явно това са темите, които ви вълнуват. Този е най-четен - от над 50 000 души. Вижте цялата реч на президента Росен Плевнелиев, която изправи на крака Европарламента в Страсбург Г-н Президент, Уважаеми Членове на Европейския Парламент, Ваши превъзходителства, Дами и господа, Скъпи приятели,   За мен е привилегия да се обърна към вас днес като президент на България. Чест е да говоря тук, в самото сърце на европейската демокрация. Аз съм горд про-европейски президент на про-европейска нация. Ние, българите, сме горди с това, че сме опора на стабилността и двигател на позитивната промяна в Югоизточна Европа. Наша обща цел е да защитим европейските ценности за мир, свобода, демокрация, човешки права, върховенството на закона и солидарността. Наша обща кауза е да продължим да пишем историята с нашия проект за Европа, обединена, просперираща и мирна. Днес обаче мирът и свободата са поставени на изпитание, изложени са на конфронтация. Ние сме свидетели на най-лошата среда на сигурност от края на Втората световна война. Виждаме фундаментални различия между световни и регионални сили. Националните граници и международните принципи са поставени под въпрос. Свидетели сме на много по-усложнена международна система, в която световните и регионални институции и сили не могат да предотвратят и да разрешат рекордния брой конфликти. Войната и терорът преобладават в много региони. Държави и институции се разпадат. Днес в Европа разбираме, че това, което става в Близкия Изток или в Африка, директно засяга нашия живот. Днес границите се възстановяват. Същото поколение, което събори Берлинската стена, сега изгражда нови стени в самото сърце на Европа. Да, светът днес не е балансиран и намирането на нов баланс ще отнеме време. Наблюдаваме нестабилни региони, несигурни граници и притеснени граждани. Тероризмът е във възход. Във всеки един момент, където и да било по света, може да има терористична заплаха. Никой не е застрахован и никой не е сигурен. Днес влиянието в света се трансформира и променя. На Конференцията по сигурността в Мюнхен руският министър-председател говори за времето на Първата Студена война и Новата Студена война, пред която сме изправени. Надявам се, че не сме се запътили към Нова Студена война. Не сме в период на нова Студена война, а по-скоро сме в период на „Студен мир“. Преди две години на Конференцията по сигурността в Мюнхен отбелязах, че Европа е навлязла в нов период. Украинската криза промени правилата на играта. Навлязохме в нова фаза на развитие, която аз наричам времето на Студения мир. Мир, защото никой не иска война, но студен мир, защото наблюдаваме конфронтация и методи от времето на Студената война – пропагандни войни, кибератаки, прокси и хибридни войни. А някои страни „изстинаха“, дестабилизираха се и бяха отслабени от замразени конфликти. Руският президент често говори за нов баланс в света със сфери на влияние на Великите сили, които трябва да бъдат уважавани. Да не би да сме се запътили към нова конференция в Ялта? Ако Западът допусне това да стане, то това ще бъде исторически срам. Трябва да покажем характер, трябва да се изправим и да защитим нашата визия и нашия проект за Европа. Живеем в трудни времена, защото световните и регионални лидери демонстрират различен подход и различни цели в политиката. Каузата на мъдрата политика е да модернизира, да образова, да даде път на дипломацията, а не да воюва. Ако нямаш кауза, имаш нужда от война, имаш нужда от удобен враг. Лесно е да дестабилизираш. Държавите лесно могат да бъдат разрушени от могъщите си съседи. Разрушените общества обаче могат да бъдат възстановени от хората, а не от Великите сили. Бързо може да се разруши редът, но изграждането му наново изисква време – за съжаление, точно това е, което днес наблюдаваме в някои части на Европа. Целта на мъдрата политика не трябва да бъде създаването на замразени конфликти или окупирането на територията на съседите. Целта на мъдрата политика е да направиш нацията си образована и просперираща, да овластиш гражданите, да създадеш общества, които са свободни и толерантни. Не искаме да се връщаме във времето, когато Великите сили разпределяха сферите си на влияние. Не можем още веднъж да позволим „политическите интереси“ да разделят и да окупират територията на суверенни държави. Това, което се случи в Украйна, с горчивина ни напомня, че постиженията на прогресивното човечество не могат да се приемат за даденост. Ние никога не сме искали да имаме нова война в Европа, но за съжаление днес има война в Европа и тя е в Украйна. За мен, за нас, Крим е Украйна и Украйна е Европа. Смятам, че премахването на визите за украинските граждани е важна и спешна стъпка в подкрепа на Украйна и за да може народът на Украйна да се чувства добре дошъл и подкрепен от европейците. Липсата на знание за миналото, ненаучените уроци от историята хвърлят сянка върху бъдещето ни. Не трябва да даваме шанс на популистите да експлоатират невежеството или забравата и да променят миналото по техен вкус. Приветствам създаването на Европейски дом на Историята. Трябва да се насърчава запазването на спомена за трагичното минало и той да се предава на по-младото поколение. И заедно с това най-важният урок – че свободата не е даденост и от всеки един от нас зависи да я защитаваме. И че мирът не е просто липса на война. Мирът е човешки права, мирът е върховенство на закона. Всеки млад европеец трябва да може да види къде и как станаха битките при Вердюн или при Дойран и да разбере защо вече никога не трябва да започваме война. Българският революционер Гоце Делчев мечтаеше за бъдещ свят, в който нациите никога повече няма да отиват на бойното поле, ще се съревновават само в областта на културата, науката и знанието. През 21 век споровете в Европа трябва да се разрешават в парламентите, а не на бойните полета. Европейският проект за интеграция превръща тази мечта в реалност. Разбира се, Европа не може да бъде остров на стабилност в океана на световната нестабилност днес. ЕС е изправен пред рекорден брой кризи. Допълнителни кризи са на пред очите ни, например възможно излизане на Великобратания от ЕС, надигането на националистите и полулистите, миграцията и други. Не трябва да допускаме Европа да изпадне в морална криза – криза на липса на солидарност, криза на ценностите. Независимо дали става въпрос за миграцията или за санкциите срещу Русия – трябва да сме заедно. Ние сме семейство. Едно семейство стои единно по време на криза. И всеки член на семейството трябва да допринася, да разрешава, не да задълбочава проблемите. България се гордее с това, че винаги е част от европейското решение и действа решително и отговорно. ЕС има уникално значение и силна политическа легитимност, заради мирните дискусии и преодоляването на различията, поради споделените фундаментални права и правила и поради постигнатото безпрецедентно ниво на сътрудничество между 28 държави членки. ЕС е уникален проект за мир, в който всяка нация е важна. Нито една държава не е периферия или подчинена. Проблемите на миграцията, тероризма, климатичните промени, икономическите кризи и други минават отвъд нашите граници. Тези проблеми са транснационални и изискват общи усилия. Сътрудничеството вече не е въпрос на избор, а на необходимост. Наблюдаваме хаос около границите ни, провалени държави и замразени конфликти. Бруталните криминални интереси и трафикантите на хора правят бизнес като си играят с човешки животи. Затова операциите на НАТО и Фронтекс на външните граници са справедливи и навременни. Подпомагането на хора, чиито живот е в опасност, е универсална ценност. Важно също така обаче е да се прави разлика между тези, които бягат, за да спасят живота си, и мигрантите, които просто търсят по-добри икономически перспективи. Днес бежанската криза е изключително важна за Европа. Тя може да я промени политически, икономически и социално. Тази криза възражда стари заболявания като популизма, национализма и разделението. Тя въплъщава основната необходимост за по-добро, общо и дългосрочно взимане на решения. Изправена пред безпрецедентна миграцоионна вълна, всяка държава членка трябва да демонстрира солидарност и отговорност. България се е доказала като лоялен партньор в добри и в трудни времена. Ние сме разположени на най-лесния и най-прекия път от зоните на кризата до Западна Европа. България пази външните гранци на ЕС професионално и ефикасно. Следваме правилата на Дъблин и Шенген. Демонстрираме солидарност с всички бежанци и предоставяме хуманитарен статут на тези, които отговарят на критериите. България изпълнява всичките си отговорности и задължения на държава членка и се нуждае от еднакво отношение със страните от Шенген, като се присъедини към Шенгенското пространство възможно най-скоро, в името на общата политика на сигурност на ЕС. България подкрепя създаването на единна схема за солидарност, която ще позволи справедливата релокация и установяване на бежанците във всички държави членки. Като председател на Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа, България инициира съвместно изявление по миграцията и направи сигурността и миграцията приоритет за в региона. Балканите днес са на преден план и на първа линия на защитата на Европа. Иска ми се да видя Балканите като първа линия на стабилност и просперитет, като първа линия на толерантност и мирно съвместно съществуване на различни религии и етнически общности. Като български президент казвам: ние искаме границите да падат, а не да се местят. Имаме балансирана и принципна външна политика, желаем да бъдем приятели с всички. Защото всеки може и трябва да допринесе за мира и стабилността. Тясното сътрудничество по въпросите на миграцията и противопоставянето на радикализацията, на насилствения екстремизъм и тероризъм е пример за това, че ЕС и Балканите са заедно. Процесът на интеграция в ЕС също така е исторически шанс за страните от Западните Балкани да оставят в миналото огромната тежест на конфликтите. Националистическите доктрини, които доведоха до зверства, принадлежат на миналото. Затова заздравяването на добросъседските отношения е фундаментално за политиката на разширяване и ясно показва дали държавите, които се стремят да станат членки на ЕС, искрено са приели основните ценности на Съюза. България играе важна роля за експертизата на ЕС в региона. Ние силно подкрепяме регионалното сътрудничество за помирение, свързаност и интеграция. Срещата на върха на ПСЮИЕ, която се проведе миналата седмица в София, отбеляза много успешното Българско председателство и 20-годишнината на формата, който доказа, че е автентичният глас на региона. Скъпи приятели, Трябва да се сплотяваме и да изработваме общи стратегии, а не да изграждаме крепости за защита на недалновидни национални интереси. Трябва да ангажираме лидери от политическия, икономически и граждански сектори, не просто да говорим и обсъждаме, но и да постигаме резултати, да допринасяме и да разрешаваме проблемите. Появата на нови икономически, демографски и политически сили определя необходимостта да се задълбочат връзките с партньори, които споделят нашите ценности. Трансатлантическите отношения са стратегически важни с оглед на растящите предизвикателства към нашия либерално-демократичен ред. Светлото бъдеще на Европа изисква изграждането на нов икономически модел, който да може да отговори на предстоящите предизвикателства и да използва широкия обхват от възможности. Новият икономически модел на Европа трябва да бъде динамичен и отворен. Трябва да възприемем нови подходи и механизми. Не трябва да се страхуваме от явления като съвместната и споделена икономика или електронната търговия –трябва да ги приветстваме и да ги използваме по най-продуктивния начин. Европа трябва да стане лидер на новата индустриална революция, на пробивните иновации и дигитални технологии. Европа на бъдещето е Европа на предприемачите, на технологиите и иновациите. Искаме динамична, гъвкава и адаптивна Европа, която да обединява и да бъде лидер. Какво трябва да направим? Нуждаем се от превенция – да бъдем активни, рано да откриваме и да разрешаваме кризите. Трябва да адаптираме инструментите си и да имаме фокус – да посочим една криза, да я разрешим и да бъдем горди, че сме го направили по европейски, по нашия собствен начин. Трябва да вземаме смели политически решения. Именно от това спешно се нуждае нашият съюз днес, когато ни е трудно. Трябва да овластим дипломацията – да преговаряме, да преговаряме, а не да воюваме, защото употребата на оръжия е доказателство за липса на аргументи. Трябва да направим път на принципите, не на интересите. Да препотвърдим, а не да предоговаряме принципите на върховенството на закона, на човешките права и свободи, на териториалната цялост, на суверинитета и ненарушимостта на границите на всяка страна в Европа и в света. Да, ние сме изправени пред години на рискове и несигурност по пътя си към един по-стабилен световен ред. И, да, постигането на нов баланс в мултиполярен свят изисква време. В преходния период трябва с общи усилия да изградим и да надградим един гъвкав регионален и световен ред. Трябва да насърчаваме институционалните реформи, дипломацията и принципите. Трябва да подкрепяме лидерите, които разбират, че различията трябва да се преодоляват по мирен начин, а не чрез прокси или пропагандни войни. И трябва да бъдем непоколебими, защото ако не сме, ще насърчим безотговорните лидери да дестабилизират още повече. Скъпи приятели, Европейският съюз е ежедневен плебисцит за желанието ни да живеем заедно. Историята показва, че без постоянни усилия всичко, което сме спечелили, може да бъде изгубено. Дебатите по миграцията, възможното излизане на Великобритания от ЕС, популистите и евроскептиците само препотвърждават това заключение. Днес повече от всякога трябва да възвърнем доверието в жизнеността на Европейския проект, в липсата на негова алтернатива. Трябва да разсеем съмненията на европейците и да ги уверим, че знаем накъде сме се запътили. Днешна Европа поставя повече въпроси, отколкото дава отговори. Нашите граждани изискват сигурност във все по-несигурния свят и се питат как можем да живеем в хармония със съседите си. Балансът между правата и отговорностите в европейското общество е неотменна част от отговора. Трябва да покажем на външния свят и на нашите граждани, че ние вярваме в нашия потенциал и сме готови да го увеличим. Въпроси като тероризма, миграцията, замразените конфликти, не могат да бъдат разрешени без справяне с техните корени – геополитическите трусове и тежките конфликти. Това прави наложително да се подсилят структурите за управление на кризи и да се засили ролята на стратегическото планиране в Европейската външна политика и политика на сигурност. Трябва да бъдем реалисти. Много от проблемите ни имат европейски корени – социално изключване, маргинализация, лошо образование, неефективен диалог между религиите. Този комплекс от проблеми създава условия за радикализация. Тероризмът започва там, където се проваля образованието. Много от терористите и чуждестранните терористи-бойци са европейци. Ние помним моралното си задължение да бъдем земя на свободата и на човешките права за потиснатите и застрашените. Ние, обаче, сме също така символ на правила и ценности, които очертават права и отговорности. Интеграцията и образованието са ангажименти както на приемащите общества, така и на мигрантите. Днес е по-ясно от всякога, че без ясна политика и решения, постигнати чрез диалог, страховете на гражданите ще бъдат използвани от популистите. Без реалистичен подход ще бъде трудно да се парират спекулациите, че някой иска да изгради Европа зад гърба на европейците. Популистите и националистите ни принуждават да направим избор – между ценностите, които наследихме от бащите-основатели и изискванията на сигурността за нашите граждани. Ние избираме и двете! Избираме както ценностите, така и сигурността. Не виждаме противоречие между това да пазим границите си и да се придържаме към човешките права и свободи. И виждаме различията между националистите и патриотите. Един велик европейски президент, Шарл де Гол, каза: „патриотите са тези, които обичат страната си, националистите са тези, които мразят различния“. Днес повече от всякога се нуждаем от модерен патриотизъм, не от агресивен национализъм в Европа. Дами и господа, Единните принципи и включването на всички в процеса на интеграция в ЕС са ключови за бъдещето на Европейския проект. Ясно е, че националните общества са различни и имат различни исторически мотивирани реакции на събитията. Богатството на Европа се намира в разнообразните ни истории и култури. Това обаче не трябва да бъде причина да променяме естеството на Европейския проект, като инициираме Европа „на две“ или на много скорости. Споделеният ангажимент към Европейския проект има пряка връзка с европейската ни идентичност. Дори допукането, че Европа може да бъде изградена „на различни скорости“, изпраща послание на съмнение в Европейския проект. То създава усещане за неравенство. Ще бъде грешка подценяването на потенциала за развитие на някои части на Европа – например, Балканите. Ще бъде историческа грешка да не ги подкрепим и да ги оставим на външните влияния на бившите империи. Европейските нации не трябва да се противопоставят, независимо от интереса. Може да има само един отговор – повече солидарност с тези страни, които ще трябва да изминат по-дълъг път. Особено във време на предизвикателства, тази солидарност трябва да премине отвъд инструментите на Кохезионната политика и да бъде част от всяка европейска политика. Независимо какъв ще бъде резултатът от референдума в Обединеното Кралство, дискусията за многото скорости на Европа ще продължи. Трябва да избегнем деструктивната природа на дискусията за „Европа на части“. Не можем да избираме солидарността, като превръщаме ЕС в сбор от бизнес отношения. Защото всяка страна трябва да се справи с различни проблеми, да си играем на „нулев сбор“ е политика с ужасни резултати в миналото. Всички ние трябва по-добре да се вслушваме в партньорите си. България е пример за държава членка от средна величина, която се превърна от периферна страна, в страна на предна линия: по отношение на Украйна, Русия, миграцията. Нашите граници са границите на Европа, нашите съседи са съседите на Европа. Въпреки че трябва да направим труден избор, никога не сме мислили да жертваме европейската солидарност. Защото ние, българите, научихме, че не можеш да промениш географията, но само европейската интеграция може да превърне рисковете, произтичащи от географския фактор, във възможности. Уважаеми членове на Европейския парламент, Европейските демокрации определено не са перфектни. Често, и не без причина, те биват критикувани. Не сме перфектни, но сме по-добри от много други. След като не можем да убедим евроскептиците, трябва да мобилизираме проевропейците. Искам ясно да заявя – всички предсказания за провал или дезинтеграция на ЕС са погрешни, неверни! Виждали сме много кризи в нашата история. Лекът е ясен: повече солидарност, хуманност и емпатия. Повече върховенство на закона. Повече синергия. Повече образование. Повече интеграция. Първият демократично избран български президент д-р Желю Желев казваше: „Демокрацията може да се лекува само с повече демокрация“. Аз съм убеден, че ще се справим с предизвикателствата без да загърбваме основните ни ценности. Правили сме го неведнъж в миналото. Ще бъде грешка, ако някои разчитат нашата толерантност като слабост. Точно обратното, тя е ясен знак за сила и за решимост да защитим начина си на живот. Историята на ЕС ни научи, че единствено интеграцията работи в трудни времена. Единственото оръжие, което имаме за постигане на мир, сигурност и човешко развитие, е интеграцията. Нито една страна не може сама да се справи с предизвикателствата. Издигането на граници – независимо дали са териториални, икономически или правни – е привлекателно, но временно и нетрайно решение. Предизвикателствата, пред които сме изправени, са много сериозни и не можем да си позволим да чакаме, да отлагаме или да прехвърляме проблемите на следващото правителство или поколение. Трябва да действаме, трябва да взимаме решения. Безразличието не е опция днес. Трябва да се обърнем към проблемите и да имаме план как да ги разрешим. Има много кризи. Една от тях е, че днес Русия не подкрепя принципите на международния ред. Кремъл ни се противопоставя и се опитва да дестабилизира ЕС, като внася недоверие в самата сърцевина на нашия проект. Опитва се да разруши и да събори основите на ЕС, които са единство, солидарност и върховенство на закона. Москва инициира обширна пропагандна операция в Европа, която изпраща послания на недоверие, а не на ценности. Целта е да се подкопае доверието на хората в ЕС. И това, което е по-голямата опасност – да подкопае доверието на европейците в интеграцията и в общата ни съдба. Целта е да бъдат отворени врати за призраци от миналото – национализма, популизма, Велики сили и сфери на влияние, интереси, които доминират и се противопоставят на принципите и ценностите. И изглежда, че успява. Изглежда, че не напредваме в момента. Ние сме застинали и сме спрели единствения двигател, който имаме – интеграцията. Ние набиваме спирачки на разширяването, на Шенген и други. Това, което трябва да направим, е да отворим вратата. Да внесем свеж въздух и нов хоризонт. Да включим двигателя на интеграцията! Да започнем нови проекти на интеграция Това, което трябва да направим, е да препотвърдим и заздравим основите на нашия ред и правила, но и да се адаптираме и да се отворим към бързо променящия се свят. Трябва да се интегрираме, не да се изолираме. Трябва да гледаме напред, не назад. Европа е определена да играе смислена глобална роля и трябва да се мобилизира, да започне нови проекти на интеграция. И трябва да правим разграничение между техники и съдържание. Бъдещето на Европа не зависи толкова много от техниките – еврофондове и директиви, управление на кризи и други. Бъдещето на Европа зависи от съдържанието, от основния смисъл на това кои сме ние. И това е върховенството на закона. Бъдещето на Европа зависи от това да не забравяме големите идеи и да не се ограничаваме в техниките. Да не губим представа за голямата картина. Големият въпрос е каква е визията ни за Европа? Как добавяме стойност към работата, свършена от предишното поколение и към визията на бащите-основатели? Чудя се какво са мислили основателите на ЕС. Какво са мислили тези велики европейци преди 70 години, след разрухата от Втората световна война, когато всеки мразеше всекиго в Европа? Те знаеха, че мирът е възможен само когато нациите достигнат такова ниво на сътрудничество, което прави бъдещата война невъзможна. И те започнаха да се интегрират – пазари на стомана, пазари на въглища и други. Идеята им е била не да отслабят националните държави, а да ги направят силни в единен съюз. България е била винаги слаба, когато е била сама. Днес тя е силна в ЕС и в НАТО. Големият върпос е къде бихме желали да бъдем през 2030 или 2050 година? Разбира се, ние ще решаваме миграционната, банковата, дълговата и другите кризи. Но това всичко ли е? Искаме ли само да се справяме с управлението на кризите, като скачаме от една криза на друга? Това е само техника, не е мечта или визия. Бих желал всички ние да продължим да мечтаем и да правим история както правеха нашите бащи-основатели. Бих желал всички да задвижим нови двигатели на интеграцията – процес на разширяване, по-ефективна и по-координирана обща европейска външна политика, отбранителна политика и политика на сигурност, Европейския енергиен съюз, Единният дигитален пазар, съюз на капиталовите пазари на ЕС и други. И нека продължим да пишем и да правим историята на силния ЕС със силни и проспериращи държави членки. Ако забравим или нямаме кауза вече, някой друг ще се фокусира върху нас като удобен опонент. Ако спрем да правим историята, някой друг ще я прави вместо нас. Тъй като някои искат да поставят под съмнение и да дестабилизират нашите основи, нека създадем нова, допълнителна доза доверие в нашия ЕС. Нека я постигнем сега и нека я постигнем заедно!  

Музикално приключение в „градините на Испания“ предлага Софийската филхармония

Музиката на Испания в цялото ѝ великолепие през призмата на двама испанци и на двама руснаци – това е изкушението за този четвъртък. На диригентския пулт пред оркестъра ще застане младият Константин Илиевски, възпитаник на Музикалното училище в София и на Консерваторията в Братислава. Солистите са двама – китаристът Цветан Недялков (закъде без концерта за китара Аранхуес в една испанска програма), преподавател в Националната музикална академия, изключително популярен от телевизионния екран, той е не само един от най-виртуозните китаристи в България, но и един от най-многостранните – той свири и прави аранжименти в сферата на джаза, поп-музиката, песните за деца, филмовата и класическата музика; и младият пианист Иван Керековски, носител на редица награди, участва в много майсторски класове по света и е работил с Бруно Канино, Паул Бадура-Шкода, Емил Наумов, квартет "Талих", "Ансамбъл Модерн", Маркус Щокхаузен, Мено ван Делфт. Учи в Кралската Консерватория в Брюксел при Боян Воденичаров като след завършването на бакалавърската си степен през 2012 г., печели престижната белгийска стипендия "Вокасио" сред 300 кандидати . и това му позволява да завърши и магистратурата си. В момента живее и работи в София като пианист на свободна практика. Програмата е шеметно-красива и страстна, започва с „бащата на руската класическа музика“ Михаил Глинка, който на даден етап от живота си започва да обикаля Европа и да търси „радостта от живота“ и покрай него да усъвършенства композиторките си умения. Отива в Италия, където се запознава с Белини и Доницети, както Менделсон и Берлиоз, след това за Берлин, връща се в Русия, пише две значими опери („Иван Сусанин“ и „Руслан и Людмила“) и разочарован от хладния прием на втората, отово заминава  - за Париж,а после за Испания, където прекарва известно време, изучавайки колорита на испанската музика. По-късно се връща към спомените си, към ароматите на Испания, пишейки втората си увертюра „Лятна нощ в Мадрид“. След това концертът продължава с може и най-известния инструментален концерт на 20 век, написан от Хоакин Родриго, изпански композитор, чийто живот е изпълнен с перипетии и обрати - едва 3-годишен, той ослепява, но това не пречи на уроците му музика в родната му Валенсия. През 1921 е приет в Скола Канторум в Париж, където негов учител е Пол Дюка. Именно в Париж Хоакин Родриго се запознава с Мануел де Файа, който му дава увереност, че е достатъчно талантлив, за да продължи да се занимава с музика. По време на Испанската гражданска война живее в Германия и едва през 1939 се завръща в Испания. Само година по-късно е премиерата на концерта за китара и оркестър Аранхуес, който поставя Хоакин Родриго в алеята на славата на испанските композитори. В Аранхуес се усеща комбинацията между френското влияние на Дюка и испанското движение за създаване на национална испанска школа. Огромният успех на този концерт се дължи донякъде и на факта, че китарата (олицетворявана от Андре Сеговия) печели все повече почитатели и присъства все по-ярко на голямата концертна сцена. Името Аранхуес „идва“ от малко градче на 40 километра южно от Мадрид, където много от испанските величия са избирали за своите кралски резиденции. Родриго се „връща“ в своя концерт към по-ранната и щастлива история на Аранхуес, преди 1808, когато Шарл IV именно тук абдикира в полза на сина си Фернандо VII, а веригата събития, последвали този факт водят до ужасите на войната (1808-1814), запечатани в картините на Гоя. В Аранхуес Хоакин Родриго сякаш „връща към живот“ по един неподражаемо характерен испански начин „Златния век“ на своята страна. След Родриго, програмата продължава именно с де Файа, който му е помогнал, както разказахме по-горе. Мануел де Файа е роден в Кадис, завършва консерваторията в Мадрид през последната година на 19 век, при това с първа награда (като пианист) и със сериозни познания по композиция. Но началото на музикантския му живот не е никак лесно – за да се издържа той в продължение на 4 години пише сарсуели (нещо като местен вариант на комична опера), като от създадените шест само една е поставена. Но пък натрупва опит и избистря идеите си. Така през 1905 пише истинска опера и печели първата си голяма награда. Но и тази (наградена опера) не е поставена и де Файа осъзнава, че ако иска да се развива, трябва да замине там, където „се случват нещата“ и през 1907 се озовава в Париж, където ще остане до 1914 и ще се сприятели с Пол Дюка, Клод Дебюси и Морис Равел. Ще се усъвършенства като композитор и ще открие, че без „испански черти“ музиката му няма да е истинска. Принуден от Първата световна война да се върне в Мадрид, но вече с друго самочувствие, а и Мадрид е „готов да го посрещне“ подобаващо. Неговите богати като звучност, рисуващи на основата на наученото в Париж, със силни испански краски, се поставят и изпълняват. Така на 9 април 1916 в Театро Реал в испанската столица се състои премиерата на „Нощи в градините на Испания“ за пиано и оркестър, творба, която самият Мануел де Файа описва като „симфонични импресии“. Идеята за „Нощи в градините на Испания“ се появява в съзнанието на де Файа още през 1908, през първите му години в Париж – онзи Париж, който е цветен, модернистичен, забързан, танцуващ и… пленен от звуците на Испания. Да не забравяме, че „Иберия“ на Дебюси има своята премиера през 1910 и де Файа е на първия ред сред тези, които аплодират най-силно. Може би затова в тази негова така испанска (и като заглавие, и като замисъл, и като посвещение) творба се усещат „френски нишки“. Формата е много интересна , защото не е традиционен концерт за пиано и оркестър. Клавирната партия, без да е бляскава, е пълна с интерпретационни предизвикателства и същевременно не е водеща, а по-скоро прекрасно обогатяваща. Трябва да кажем, че първоначало идеята „хрумва“ на де Файа, когато той попада на една книга за Гранада в малка книжарница в Париж. Дотогава композиторът не е посвещавал Гранада, която е на 250 километра от родния му град Кадис и е силно впечатлен от картините на двореца и градините на Кордоба, които открива в тази книга. И тук вече идва голямото майсторство, защото Мануел де Файа претворява представите си за Гранада така убедително, плътно и картинно, че „Нощи в градините на Испания“ се превръща в емблематично за испанската музика произведение, което продължава да омайва и страстно да увлича слушателите навсякъде по света. А градините са три – ухаещите на жасмин градини, обрамчващи Алхамбра; неизвестна градина, изпълнена с екзотични танци и градините на Сиера де Кордоба. И финалът на този „испански“ концерт е за един руски композитор, който пък е  един от най-големите пътешественици сред руските композитори. Николай Рисмки-Корсаков е трябвало да стане (така се надявало семейството му) морски офицер и като такъв обикаля океаните им моретата, само за да се убеди, че музиката е неговото признание и да се превърне в един от най-значимите за цялостното развитие на руската музика композитори и в един от най-бляскавите оркестратори в историята. Присъединява се към музикалния кръг на Балакирев, станал известен като Могъщата петорка. Именно срещите и работата му като млад с композитори като Балакирев, Кюи, Мусоргски и Бородин и наученото от тях, в комбинация с цветните впечатления от морските му пътувания водят до създаването на творби като Шехерезада и Испанско капричио. И така, през 1886 година когато Римски-Корасков е на 42, той се „захваща“ да напише две пиеси, замислени като фантазии за цигулка и оркестър по теми от две различни държави. До края на годината приключва с фантазията по руски теми и продължава с темите от Испания, но променя формата. Решава, че вместо виртуозна пиеса (само) за цигулка, ще напише виртуозна пиеса за цял оркестър. Дава ѝ името Испанско капричио. Готова е в края на август 1887, а премиерата е още на 31 октомври в Санкт-Петербург. Успехът е моментален, всички започват да превъзнасят изключителната оркестрация, на което Римски-Корсаков отговаря така – „тезата, която се формира от критика и публика, че Капричиото е великолепно оркестрирана пиеса, е грешна. Капричиото е брилянта композиция за оркестър. Всичко в нея – промяната в тембрите, избора на мелодичния дизайн, така че да е подходящ за конкретно използвания инструмент, кратките виртуозни каденци, ритъмът на перкусиите – всичко това съставлява същността на композицията, а не просто нейната оркестрация“. Две години след премиерата, през 1889 Римски-Корасков дирижира Испанското капричио на концерти на Международното изложение в Париж. Западната публика е възхитена, а сред най-големите почитатели на творбата са двама млади французи – 27-годишния Дебюси и 14-годишния Равел. Испанското капричио е любима, непрестанно изпълнявана по целия свят пиеса от премиерата ѝ до днес. Догодина тя ще стане на 130 години. Всяко съпреживяване на нейно представяне на живо е бляскав букет от емоции, вариращи от богатството и широтата на руската (и музикална) душевност до испанските огнени страсти, всичко това поднесено на един многоцветен и невероятно майсторски музикален език. Усещат се следи от първоначалния замисъл на Римски-Корсаков за  бляскава цигулкова пиеса, но към цигулковите виртуозни пасажи са добавени „мини-каденци“ и за други инструменти, така че оркестърът е представен като „сбор от виртуози“ – затова пък всички оркестранти харесват Римски-Корсаков (той посвещава Испанското капричио на Руската филхармония в Санкт-Петербург, като изписва имената на 67-те оркестранти на партитурата и всички те са силно поласкани от този жест).

Кой номинира Плевнелиев?

 Понеже ключов за т.н. „протестиращи” стана въпросът кой номинира Дилян Пеевски за шеф на ДАНС, то би трябвало да отправим и питането действително кой избра политическия идол на протестиращите Росен Плевнелиев за президент. Има ли той връзка с олигархията, така безжалостно атакувана от петдесетината човека пред министерския съвет, и дали някой не цели да обърка съвсем мисленето на тези хора?   Нека най-напред кажем няколко думи за етимологията на думата. Тя е културна заемка от старогръцки и означава власт на малцинството. „Олигос“ на старогръцки означава „малък“. Съвременните речници обясняват думата „олигархия“ като политическо и икономическо господство на едно малцинство от аристократи или богаташи и като държавен строй с такова управление. Нека да видим кой от горепосочените се вписва в този модел.   Да започнем по ред   Мястото е Хасково, годината 1991. Областен лидер на местното СДС става инженер Никола Николов. Той е назначен бързо за директор на стъкларския завод „Диамант” в града. Близък познат с Йордан Соколов (май кръстник на жена му Илияна), тогава вътрешен министър, и дясна ръка в града на Иван Костов, тогава финансов министър. Николов не е беден. Дори е особено богат, откакто става директор. А и дядо му е бил и един от собствениците на фабрика „Каолин”. Това е една от причините Николов да се озове в управителния съвет на новопазарския завод „Китка”, който произвежда порцелан, амбалажно стъкло и кристал. Все неща, свързани тясно с производството на каолин. Как „Китка” фалира е и досега въпрос без отговор. Но в общи линии това определя и интересите на станалият седесар бизнесмен – стъкло, порцелан и вино, по-късно и фотоволтариците. Николов обаче има една голяма мечта – да обедини икономическото си богатство с политическо влияние. За тази цел през 1997 година влиза в парламента и става председател на парламентарна комисия. Слави се като особено близък приятел на Иван Костов. Дори се говори, че той се готви за министър на промишлеността в кабинета на приятеля си Костов.   Николов не стои без работа в София. Той формира и председателства политическия и икономически кръг „Агнешки главички”. В него влизат депутати и областни управители. Като ключови се очертават Панайот Ляков, Илиан Попов, Красимир Каменов и областният на Пламен Иванов. Името на групировката идва от това, че всяка петъчна вечер кръгът се събира в ресторант на ул. „Раковски” (бившия ресторант БИАТ), недалеч от сградата на СДС, където се похапват разтрошени и сготвени агнешки главички. Освен качеството на храната, там се обсъждат и формите на въздействие на икономическия кръг върху политиката на страната. Т.е. – формирането на олигархичен модел на управление.   И не само се обсъжда, а и се действа. Групата взима под свое крило вестник „Капитал” и двамата му собственици – Иво Прокопиев и Филип Харманджиев. Те фактически още от 1993 година са под личната протекция на Никола Николов. Синият бизнесмен знае цената на медийте и държи да има своя такава. Така Прокопиев и Хармаджиев влизат в бизнеса. Като подставени лица на Никола Николов. Дори за известно време по препоръка на Николов, икономически съветник на премиера Иван Костов става Иво Прокопиев. Познайте по чие въздействие.   А Николов може – като председател на икономическата комисия вкарва най-голямото находище на каолин (това, от което се прави порцелана) в работническо мениджърска приватизация, а стопанинът се оказва пак същия Поркопиев. Същото се случва и с винпром „Дамяница”, но там е друг собственикът – Харманджиев.   Кръгът „Агнешки главички” набъбва. И финансово и ресурсно. Илиян Попов води двама свои приятели, които бързо стават и приятели на Николов и Прокопиев. Това са Иван Тодоров и Росен Плевнелиев, двамата имат дребна търговийка с износ на работници за Германия, а Плевнелиев дори си добавя нещо към това, като пише и вестникарски хороскопи. Но и двамата са особено амбициозни и безкрайно верни на икономическия кръг, в който са приети. Редовно участват в неделните излети на „агнешките главички” в ловното стопанство „Воден”, където бащата и брата на Прокопиев работят и имат стабилни позиции. Така Плевнелиев получава по-апетитни поръчки за строежи, има самочувствието да се представя пред немската фирма „Линднер” като човек с политическо влияние и икономически позиции в България.   Кой е всъщност Росен Плевнелиев?     Допреди срещата с Николов – господин никой. Спят с приятеля си Тодоров по немските паркинги, катунарстват, изкарват по някой и друг строител за Германия и толкоз (така поне твърди г-н Плевнелиев). Нещо повече, те са обект на особено внимание от немските финансови власти, заради трайно нарушаване на трудовите договори между неговата фирма и българските работници. Поне така твърди юристът Атанас Семов от РЗС.   И двамата приятели преживяват с хороскопи. Дори издават едно мижаво местно вестниче, но и то не оцелява. Живеят зле, дори много зле. След като председател на общинския съвет на Благоевград става Илиян Попов, а кмет – Елиана Масева (и двамата особено близки до бащицата Иван Костов), Плевнелиев и Тодоров получават по-атрактивни квоти за износ на работници и дори започват свои строежи. Първоначалният тласък на Плевнелиев обаче идва от тъста му – д-р Любен Кавраков, баща на Вероника Плевнелиева. Той е неврохирург с голямо име в Благоевград. Точно докторът пренасочва Пленелиев от писането на хороскопи към работата му като строител. Факт е, че и до днес отношенията между бившите съпрузи Росен и Вероника са много повече от приятелски – Вероника стопанисва (води се собственик) на повечето от успешните (по-късно) фирми на Плевнелиев.   След като попада в кръга на „агнешките главички”, бъдещият министър и после президент, добива ново самочувствие, но все така остава особено раболепен пред господарите си. Все пак – не забравя, че те го хранят, те го лансират. Точно и за това всячески търси тяхната близост. Николов е много високо ниво, по-достъпен е Прокопиев. И Плевнелиев се хваща здраво за него. Има защо – Иво Прокопиев е на неговите години, той обаче е доста по-напред в бизнеса, а Росен бърза. Към 1991 г. Плевнелиев има само една регистрирана фирма „Ирис Интернешинъл”, но нищо построено, единствено изнася работници за Германия и нищо повече. Фирмата определено едва накуцва. През 1999 г. става чудо, едва прокопсващата фирмичка става водеща и получава сертификат ISO 9001 (т.е. – когато на власт е Костов, а председател на парламентарната комисия по строителство приятелят му от ученически години Илиан Попов). Пак по това време (през 1998 г.) вече става ключова фигура в управлението на българските подразделения на немската фирма „Линднер”. И едновременно с това започва да ръководи огромен строителен обект – „Бизнес парк София” – един от най-големите такива на Балканите.   Огромен скок, нали? За да затвърди позициите си в новата политико-икономическа групировка, той си избира втората съпруга от средите на „Икономедия” (собственост на пак същия Прокопиев), така се свързва с Юлиана.   Да се върнем на икономическите кръгове   Кръгът „Агнешки главички” обаче залязва след 2001 г. Сменя се властта, Костов е само обикновен опозиционен депутат, вече „не пее”. През 2003 година по времето на един вот на недоверие от страна на СДС към премиера тогава Симеон Сакс Кобургготски Никола Николов дори предпочита да отиде на сафари в Африка, вместо да гласува в парламента, така както иска Костов. Групата на СДС е бясна. Никола Николов е изключен от парламентарната група и става независим депутат. Но на Николов не му пука. Той винаги е знаел, че зеления цвят (на долара) е много по-привлекателен от синия на СДС, червения (на БСП) или жълтия (на НДССВ). Така официално водеща фигура сред старата дружинка става Прокопиев, но вече като групата „Капитал”. „Агнешки главички” вече звучи лошо. Николов се „покрива”, но остава до стои зад пердето. Новият лидер си е научил уроците от Николов, той е наясно, че освен икономическа мощ трябва и интелектуална. През ноември 2002 г. се формира сдружението с идеална цел „Глобална България”. Вижте само основателите: Иво Прокопиев, Стефан Попов („Отворено общество”), Светослав Божилов (бивш съдружник на Прокопиев от една банка) и Цветелина Бориславова (СИ банк), Левон Хампарцумян („Булбанк), Иван Кръстев (Център за либерални стратегии), Красен Станчев (Институт за пазарна икономика), Красимир Гергов, Валентин Златев и Сашо Дончев. Звездна компания, нали? За капак там влизат и БТВ чрез Алберт Парсънс, и пресгрупата с Венелина Гочева. Тук е събрано всичко – пари, банки, медии, квази граждански сдружения. Мозъците са естествено Кръстев, Попов и Станчев („гражданското” общество).   Основната идея на „Глобална България” в началния етап е връщането във властта на моделът Костов – като форма на приватизация и разпределение на икономическо влияние чрез подходяща политическа власт. Т.е. – търси се заместник на Костов като министър председател. Царят има друг кръг от икономически интереси и хич и не ще да чуе за Прокопиев и събратята му. Това значи, че олигархичния модел, така желан от „агнешките главички” може бързо да бъде подменен. Спешно трябва да се търси вариант за неговото възстановяване. Трябва много спешно да се намери и подготви послушник, който да им върне властта.   По това време Бойко Борисов (особено близък на Цветелина Бориславова, те живеят заедно), става главен секретар на МВР. Борисов е атрактивен, мъжкар, простоватичък, точно такъв премиер на страната и е нужен, след несговорчивия Костов, след неприказливия Симеон. Така политическите генетици от „Глобална България” започват да се вглеждат в съжителя на Бориславова. Той може и да става – глуповатичък, лесно манипулируем, подчиняващ се на парите. И следователно лесно използван за техните цели. Очевидно е, че Костов е „кауза пердута”, а значи трябва нов и подвластен на кръга месия.   Но първо новият герой трябва да се тества. След 2005 година Борисов вече не пее в МВР. Номерата с подаване на театрални оставки, хокане по министъра и неговите заместници при управлението на Станишев не вървят. Борисов увисва. Като спасител се явява част от „Глобална България” създала групата „Типинг поинт” (повратна точка). Идеята се основава на една доста глупава книга на самоукия Малкълм Гладуел, твърдяща, че малките неща водят до фундаментални промени. Нещо като приказката за малкото камъче, обръщащо колата. Това е и идеята на формацията. Тя се създава през 2006 година с основатели Иво Прокопиев, Светослав Божилов, Цветелина Бориславова и Иван Кръстев. Първоначална идея – същата – продуциране на политически Франкенщайн, който да обърне колата по начин удобен за „Глобална България” и в частност на „Типинг поинт”, т.е. – за едни и същи икономически кръгове. Така на предстоящите избори за кмет на София се явява Бойко Борисов. И печели! Ура, планът работи!   Но апетитът идва с яденето. „Глобална България” и в частност „Типинг поинт” не искат само властта в столицата, те искат цялата власт – законодателна, изпълнителна и местна без да я делят. Точно за това и ГЕРБ печели изборите през 2009 г. – с финансови машинации (като зад гърба им стоят 3 от най-големите банки в страната), медийната ( Красимир Гергов дирижира телевизиите чрез рекламите), а стратегията на изборите се чертае от Иван Кръстев и неговите приятели – Огнян Минчев, Александър Кьосев, Евгени Дайнов, Стефан Попов. Изборите са спечелени и идва ред на съставяне на правителство. Кой ако не икономическите кръгове ще определят икономическите министри? Така министър на финансите става Симеон Дянков (кандидатура на Прокопиев и Бориславова), министър на икономиката става Трайчо Трайков (посочен от Прокопиев), а министър на регионалното развитие (най-големите европари) става ... Росен Плевнелиев. Вие как мислите, той от кого е посочен? По-късно пак същите го номинират за президент. Въпреки, че първоначалният избор на ГЕРБ и Борисов беше Цветан Цветанов. Как така бързо Борисов си смени мнението? Познайте кой му е „помогнал”.   Президентът Плевнелиев   „Последното ми прераждане е било някъде през 1730 година. Програмата показа, че съм бил жена пастир, не съм се прераждал често, което е било хубаво. Защото колкото по-рядко го правиш, толкова по-стойностен живот водиш” – това не са думите на някоя мургава махленска гадателка, обикаляща улицата да изкара някой лев, а на президента Плевнелиев на официално държавно мероприятие. Вие съдете доколко въпросната личност е адекватна на позицията, която заема. Защото това са думи на един объркан човек, подвластен на окултните „науки”, без собствено мнение и намерение за борба.   Всъщност Плевнелиев преди да стане президент е подложен на сериозно изпитание. Причината най-вероятно е, че нито Борисов, нито Цветанов му вярват, те идеално съзнават, че той „не е техен”, а и Борисов вече се плаши от олигархията, която го качи на власт. Чуйте: „Или, да не изброявам монополисти в каолина. Ако има някъде монопол, твърд монопол в България, това е производството на каолин, който пряко отива в цената на тока след това. Защото централите едно и три – американската AЕS го купува двойно по-скъпо, отколкото държавната “Марица 2″…. Кръгът “Агнешки главички” – те ще ми бъдат демократите и ще кажат, че аз съм диктатор?! Стига с това вече, мълчах си, дотук ми дойде”. Това са думи на Бойко Борисов от края на 2012 година. Дори и мутрата вече е уплашена от владеещата го олигархия. Борисов трябва да е сигурен, че Плевнелиев, като наложен му от олигарсите президент, ще слуша и него. Наред е Цецко да свърши работа.   Да се върнем малко назад – към отношенията на Росен с Вероника. Очевидно е, че старата им ученическа любов ръжда не хваща. Плевнелиев и е прехвърлил своите фирми, управляват ги заедно, така че особено силната им връзка е очевидна. Сама Вероника (казват по нейно желание е така, а и настояване на Росен) запазва фамилията Плевнелиева. Баща й, който има принос в създаването на днешния Плевнелиев, един хубав ден е арестуван, по поръка на Цветанов, Скандалът е голям, а арестът – много, ама много съшит с бели конци, но особено зрелищен. Обвинението неясно, деяние няма консумирано, дори и намерение за такова няма. Но, както е добре известно, това не е пречка за министър Цветанов. Обвинението е, че е поставил „грешна” диагноза на пациент, който се оплакал от побой, нанесен му в МВР. Арестът на доктора е по цветановски брутален, унизителен и показен.   Три дни докторът лежи в ареста, а Росенчо трепери. Ами сега, смее ли да пита, кой да пита? И бъдещият президент, тогавашен министър на регионалното развитие мълчи. Знае, че това е наказателна и превантивна акция, а и предупреждение – какво ще следва, ако не слуша в бъдеще. И той мълчи, защото може и той да отлети. Д-р Любен Кавраков е освободен след три дни в ареста, но, според негови близки, и до ден днешен не може да се възстанови от нанесената му психическа травма. След няколко месеца обвиненията падат напълно, но здравето на доктора не се оправя. През цялото това време бившата ирландска пастирка, сега президент на България нито веднъж не намери сили да защити човека, на когото дължи много.   Изпитът е издържан успешно. Вече Плевнелиев ще съгласува всичко с „Типинг Поинт”, т.е. част от „Глобална България” и Борисов заедно. Супер независим президент. Има и още доказателства. При съставянето на служебното правителство Плевнелиев се среща с министъра в оставка Мирослав Найденов. После Найденов разказа пред медиите, как двамата си оставили мобилните телефони при секретарката на президента, за „да не ги подслушват”. Президентът не го опроверга. Кой може да подслушва президента, кой друг, освен държащите го под контрол – олигархията в лицето на „Типинг Поинт” и ГЕРБ в лицето на Цветанов и Борисов.   Излиза, че най-подвластният на олигархията днес е точно президентът, който подстрекава протестите срещу това правителство, което определено не се вписва в представите за властта у нас на олигархичния кръг „Типинг Поинт”. Т.е. – викащите срещу олигархията са подстрекавани от олигархията, а нашият президент – маша на олигархията. Вижте какъв абсурд – олигархията финансира протестите, срещу някаква виртуална олигархия, чието лице трябва да е Дилян Пеевски. И протестиращите, колкото и малобройни да са, вярват на тази абсурдна манипулация и викат „долу олигархията” и „кой номинира Пеевски”, докато „Типинг поинт” и президентът потриват ръце, може пък и този път да стане!   Сега е безсмислено е да питаме кой избра Плевнелиев, след като и дори и не особено ерудираният Бойко Борисов разбра, че на олигархията той вече не е потребен, а тя си има вече нов слуга.           Източник ФОНДАЦИЯ- Хермес Либерална библиотека

Историята, която крият от нас! Българските държави преди 681 г. до 2137 г. пр. Христа

 „Българите — това е народът, който имаше всичко, което е пожелавал; те вярваха, че светът е открит за тях; те никога не се съмняваха в победата си; това е народът, на който се учудваше светът“ Магнус Феликс Енодий, 486 г.епископ на Павия (Италия), летописец, автор на над 500 произведения. Едва ли има на света друг народ, който така слабо да по­знава своята история, пише Стефан Цанев в книгата „Български хроники” Стефан Цанев, показателен откъс от която припомня Петел.бг. Ние имаме големи учени историци, издадени са монументални исторически трудове, но академичният им научен език е недостъпен за простосмъртните,а учебниците по история са написани толкова скучно, сякаш авторите им са имали едничката цел: да накарат българ­четата, още едва проходили, да намразят историята на своя народ – и за съжаление, тази цел е вече почти постигната. От друга страна това незнание се дължи и на многократ­ното пренаписване на историята, нагаждайки я всеки път към интересите на властващата политическа сила, та човек не само ще се обърка, но може и да се побърка; а може би причината е по-отчайваща: старата наша история надвишава сегашното ни жалко самочувствие като народ, сравнението с миналото ни потиска и ние не искаме да си го спомняме… Тъй или иначе, България е най-старата европейска държава, която не е сменила името си през вековете. Испания е Испания от 1479, Швейцария е Швейцария от 1291 година, Швеция е Швеция от началото на XI век, Полша е Полша от края на X век, Франция е Франция от 843 година, Англия е Англия от 827, а България е България от 681 година. Така пише в учебниците по история. Така знаех и аз. Но преди осем години пристигна у нас един унгарски професор да търси надгробната плоча на не знам кой си техен крал, умрял някога в България; плочата я намерихме зазидана в стената на една селска черква и нямаше как да му я дадем, но за утеха го заведохме в кръчмата и там унгарският професор, може би от яд, че не му дадохме тази ценна реликва, или за да изтъкне своя патриотизъм, още преди да пийне от първата ракия, се провикна: – Как е възможно да броите началото на своята държава от 681 година след Христа, когато още през 2137 година преди Христа сте имали българско царство на север от Китай и по време на слънчевото затъмнение на 22 октомври същата 2137 година преди Христа сте победили китайците, както пишат тъжно техните летописци в хрониките си; победили сте ги, защото китайците били прост народ и се уплашили от затъмнението, а прабългарите знаели предва­рително за него и нарочно нападнали същия ден; аз, вика унгарецът като отпи от ракията, това го знам, защото покрай тази ваша държава е поминувало и нашето мад­жарско племе, ние, вика, с вас сме от едно коляно и от една кръв; не по друга причина, а за да спасят империята си от не­удържимите набези на българите, предвождани от своя хан Тимоти от рода Дуло (от същия род са, както знаете, и Кубрат, и Аспарух, и Крум, и прочие), китайците започнали да строят Великата китайска стена, но не успели още да я довършат и ето ги – българите се задали пак откъм север, тогава китайците качили върху стена­та китайки-циркаджийки и онези сурови българи, като видели китайките да мятат голи кълки, се прехласнали и докато се прехласвали, китайският мравуняк продължавал да гради нататък стената; като разбрали измамата, прабългарите напопържали ки­тайците, пришпорили конете си и препуснали на запад подир слънцето да търсят края на стената; те препускат, китайците градят, те препускат, китайците градят – така българите стигнали до пустинята Такламахан, напоили конете си в реката Тарим и се разделили на две: едни­те тръгнали на север, другите – на юг. Ха наздраве! Тези, дето тръгнали на север, прехвърлили планината Тяншан и нарекли най-високия връх на името на своя бог Тангра – така се казва върхът и досега – Хан Тенгри, а хребета, по който препускали, нарекли на себе си – Болгар; продължили нататък, прекосили планините Памир и Хиндукуш и тук, където сега е северен Афганистан, основали вто­ра държава, наречена също България, но понеже другите народи не можели да произнесат ъ-то във вашия език, наричали държавата ви Балхара (Балх), Болгар или Булгхар, а гърците я наричали Бактра или Бактрия (то аслъ кой може да произнесе правилно името ви: рус­наците ви викат балгари, англичаните – балгейриън, французи­те – бюлъгар, немците – булгарен, арабите – бурджан, ний, унгарците, сега ви викаме булгар, а преди сме ви викали пол-гар, булгар ви наричат и арменците, чехите ви наричат булхар, украинците – балхар, индийците – балгхар, персийците – бол­гар…). Другите българи, дето тръгнали на юг, прекосили Тибет, и забележете – вика унгарецът, допивайки първата ракия, -живели известно време край планината Мадара, после пре­хвърлили Хималаите, минавайки през прохода Шипка, и слез­ли в Индия, опъвайки юртите си край река Тунджа; после тези българи отишли към Ефрат, в Месопотамия, и там основали третата българска държава; наричали на­рода балхарис, сиреч българи, царицата им носела същото име – Балкис, това е Савската царица, описана в Библията, дето ходела да задава гатанки на Соломон през 1001 година преди Христа. По-късно тези българи тръгнали на запад, заселили се в Египет, в областта Сакар, после поемат на север и стигат до Балканския полуостров, планината, където спират, наричат Сакар планина, реката край нея кръщават Тунджа, прохода, през който прехвърлят Балкана на север, наричат Шипка, а све­щената си планина – Мадара; те носели със себе си тези стари и далечни имена, както европейците са занесли в Америка имената на своите стари градове – Лондон, Париж, Москва, Берлин, Ню Орлеанс, Ню Берн и т.н… Ха наздраве! Но да оставим Савската царица да задава гатанки на цар Соломон, а ние да видим какво правят ония българи на север, дето основаха държавата си Балхара под планината Памир. Девизът на тези прабългари някога бил: „Не замръквай, където си осъмнал!”, после станал: „Не умирай, където си роден!”, но тук, под сянката на Памир, им харесало и започнали да градят градове, да сеят жито и да развъждат добитък, да добиват желязо и мед, да украсяват жените си със сребро и злато; древногръцкият историк Страбон нарича Балх, столица­та на Балхара, „перлата на Азия”, тук през VI век преди новата ера пророкът Заратустра[2] е написал свещената си „Зенд-Авеста”. Кога е било основано това прочуто царство, не се знае, това се губи из мъглата на вековете, вика унгарецът, като от­пива от втората ракия, но известно е, че египетският фараон Рамзес II, съблаз­нен от богатствата на Балхара, се опитал да я завладее през 1275 година преди раждането на Христос, и докато българите разгромявали войската му в подно­жието на Памир, Мойсей решил да избяга от Египет и повел поробените евреи през пустинята към обетованата земя Ханаан, така че вашата история е по-стара от Библията, вика ун­гарецът, и вий, българите, сте спасили бедните евреи не само през Втората световна война, но и 33 века по-рано. През 329 година преди Христа и Александър Македонс­ки нахлул в Балхара, но до бой не се стигнало – вместо войс­ка, насреща му излязла принцесата Роксана и го попитала: „Какво търсиш тук, Александре?”; пленен от красотата й, той отвърнал: „Намерих повече от това, което търсех”, паднал на колене пред нея и я помолил да му стане жена и царица на света (това била първата – и единствената – жена на Александър, и тя била българка!); на другия ден се качили двамата навръх планината Хиндукуш – Аристотел му бил казал, че там е краят на света и отвъд тази планина се плискал безкрайният световен океан, но като погледнал от върха на изток, Александър видял, докъдето стигало човешкото око, безкрайни поля и планини – и заплакал, защото разбрал, че няма да може да завладее целия свят, поболял се и скоро след това умрял. Просъществувала тази велика ваша държава до 230 го­дина след Христа, когато я покорява персийският цар Арташир I. Далече преди това обаче, неизвестно защо, старият цар Кардама оставил престола на сина си Ила, прехвърлил се на юг през Памир и основал в Северна Индия четвъртата българ­ска държава. Наричала се тя също Балхара и просъществувала едно­временно със старата Балхара много векове. Споменът за нея е запазен в индийските веди – в „Адхарва-веда”, написана на санскрит през X век преди Христа. Нещо повече – индийски царе до X век след Христа продължавали да се наричат Кардамити, както династията на Бурбоните във Франция или на Романовите в Русия, а пред името си слагали титлата балхара – името на древната държа­ва се превърнало в титла, както името на Цезар. Оттогава са и общите ви думи в двата езика: уча, чета, будя, баща, татко, лик, хубав, китна, шал, сандал, тава, халка, чорба, компот, соя и много други. Бежанци от покорената памирска Балхара тръгват на север и край днешния град Самарканд основават петата българска държава, а голямото езеро, до което стигала гра­ницата им на изток, нарекли на себе си – Балхаш; просъще­ствувала тази държава до VII век след Христа; други от победените българи тръгват на запад, прекося­ват пустинята Каракум и основават на изток от Каспийско море шестата българска държава, кръщават морето Болгар дингезе (Българско море), така се наричало то до Късното средно­вековие, а планината, в подножието на която спират, наричат Балхани – както и вие наричате най-голямата си планина в днеш­на България; трети от българите отиват отвъд Каспийско море и там основават седмата българска държавица, наречена Балкария (така се нарича и до днес тази автономна републичка в Руската федерация), а градовете си нарекли пак със старите български имена Балхар и Булкар-Балх; четвърти от българите, водени от вожда си Вунд, през 127 година преди Христа прехвърлят планината Кавказ и се заселват в земите на днешна Армения, там основават осмата българска държава, нарекли местността Булхар, главния си град – Балк, тези имена те носели до IX век след Христа, а една от реките там и сега се нарича Балгаручай. Където и да идат българите, все носят името си и, макар изкривено от произношението на съседните народи, го оста­вят след себе си като светли стъпки по картата на тъмния ази­атски континент. Прекрачвайки от старата в новата ера, българите пре­крачват от Азия в Европа – стигат до Азовско и Черно море и там митичният цар Авитохол, както свидетелства „Именникът на българските ханове”, основава през 165 годи­на след Христа деветата българска държава, призната – нещо нечувано – дори от гърците и наречена от самия византийски патриарх Никифор:[3] ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ! Вий, вика унгарецът като допи втората ракия, и тази България не броите, защото била на друга територия. Кое, обаче, е по-важно: земята, където се намира държа­вата – или народът, който е основал всичките тези български държави? Прочула се тази Стара Велика България най-много при хан Кубрат. Този хан Кубрат (който си е жив потомък на Атила, „бичът Божий”, но тури му пепел!) незнайно защо расъл в Константинопол, изучил се там, образовал се и приел христи­янството през 619 година – през същата година, когато Мохамед започнал да пропо­вядва в Мека исляма, а застанал начело на Велика България през 632 година, когато умира Мохамед. Това за образованието не го казвам случайно, вика унга­рецът, защото вий, българите, след този Кубрат имате само един учен цар – Симеон Велики, който също живял в Констан­тинопол и учил там в най-стария европейски университет – Магнаурската академия, а всичките ви по-сетнешни царе, до последния, са прости и необразовани. Тъй че напразно вий се отричате от прабългарите, вика все по-ядосано унгарецът и си поръча третата ракия, ако има нещо свястно във вас, наследили сте го от тях, защото те не са били монголци, както ви разправят, нито пък хуни или тюрки, а индоевропейци със загадъчни космичес­ки познания. За разлика от безпросветните италианци, които в 1600 години след Христа изгарят на кладата Джордано Бруно, поне­же твърдял, че Земята се върти около Слънцето, прабългарите не само знаели това – издълбаното върху надгробните им камъни Слънце с кръжащите около него 6 пла­нети е било нещо като техен държавен герб (по-късно, след насилственото покръстване, богомилите го превърнали в свой сакрален знак), та още през 4768 година преди Христа тези умни прабъл­гари изчислили, че Земята се завърта около Слънцето за 365 дни и една четвърт от деня без малко и пресметнали това „без малко” с невероятна точност: съпоставяйки движението на Земята с движението на Юпитер, те уточнили, че Земята обикаля около Слънцето за 365 дено­нощия и 2422 хилядни от денонощието, което е с половин секунда по-малко от абсолютно точ­ното астрономическо време, измерено днес. Основавайки се на тези свои астрономически знания, прабългарите създали най-съвършения календар, известен досега: годината започвала в деня на зимното слънцестоене, на 22 декември; този ден, понеже слънцето стои, бил обявен за нулев, останалите 364 дни били разпределени в четири сезона, по 91 дни; всеки сезон бил разделен на три месеца, първият месец от сезона имал 31 дни, останалите два – по 30; по този начин първият ден на първия месец от зимния сезон съвпадал със зимното слънцестоене, първият ден на първия месец от пролетния сезон – с пролетното равноденствие, първият ден на първия месец от летния се­зон – с лятното слънцестоене, първият ден на първия месец от есенния сезон – с есенното равноденствие. На всеки че­тири години високосният ден се прибавял преди първия ден на седмия месец – в деня на лятното слънцестоене, също бил нулев ден, прабългарите го наричали ени, днес го нари­чаме Еньовден. Унгарецът надигна третата ракия, отпи една бавна глътка и продължи: – Ученият хан Кубрат обичал да наблюдава нощното небе и да чете по звездите съдбата на хората и на народите. В една такава нощ, като се взирал в залязващите Плеяди, той видял, че неговата звезда угасва, спомнил си за брата си Самбат Кий, който основал града Киев и го кръстил на свое име, после заминал на запад подир залязващото слънце, ос­новал там грамадна държава, дето са сега Чехия, Словакия, Унгария, Прусия и Полша, но не я нарекъл България (така че няма да я броим), нарекъл я в чест на дедите си Дулоба – „Стра­ната на Дуло”, другите народи пък я наричали на неговото име: от Самбат – Само, но като умрял Самбат Кий и държавата му загинала; та Кубрат си помислил: „И моята държава ли ще умре след смъртта ми?”, повикал петимата си синове – Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек – и им рекъл: – Синове мои, свършват земните ми дни. – Олеле, тате, недей! – проплакал най-малкият, Алцек. -Какво ще правим без тебе? – Сега ще ви кажа – рекъл Кубрат. – Баяне, я вземи оня наръч пръчки. – Баян отишъл и взел наръча пръчки, който ле­жал до огнището, където мъждукал свещеният неугасващ огън. – Ха сега се опитай да ги счупиш всичките наведнъж -казал му Кубрат. Баян бил най-възрастният, най-силният от синовете на Кубрат, затова му викали Батбаян. Ударил той снопа пръчки о коляното си – не се чупят. Ударил втори път – пак не се чупят. Трети път ударил с все сила – същото. – Не мога – рекъл, – тате. – Нека опитат и другите – казал Кубрат. Опитали един по един и другите четирима синове на Куб­рат, но никой не могъл да счупи наръча пръчки. – Дайте ги сега на мен – рекъл Кубрат. Подали му наръча, той взел да измъква от него пръчките една по една и с лекота ги чупел – една по една. – Еее, така и баба знае! – извикали в един глас синовете му. – Една по една всеки може. – Точно така – казал Кубрат. – И вас, ако се разделите след моята смърт, един по един всеки ще ви пречупи. Ако сте заедно като този наръч пръчки, никой няма да може да ви побе­ди. Разбрахте ли? – Тъй верно, разбрахме! – отвърнали в един глас петима­та му синове. – Какво разбрахте? – Съединението прави силата. Като чул тези хубави думи, великият хан Кубрат се ус­михнал щастливо и издъхнал. Тези хубави думи „Съединението прави силата” вий сте ги изписали и върху герба си, вика унгарецът, като отпи втора глътка от третата ракия, но тежко ви и горко, ако спазва­те този завет като Кубратовите синове. Защото още не бил изстинал трупът на стария хан – и синовете му се скарали кой да седне на бащиния трон. – По старшинство на мен се пада – казал Батбаян. – Тая няма да я бъде, ти да ни командваш – рекли четири­мата му горди братя. На другия ден погребали баща си по християнски, както им бил заръчал, погребали го заедно със скиптъра и меча му, защото не могли да поделят и тях. Народа на Велика България обаче поделили на пет равни части и всеки застанал начело на ордата си. – Аз оставам тук, на бащината си земя – казал Батбаян. – Аз поемам на север – казал Котраг. – Аз на юг – казал Аспарух. – Тогава аз тръгвам на запад – казал Кубер. – Аз идвам с тебе, бате – казал Алцек. И поели в четирите посоки на света. Хазарите това и чакали. Щом ордите на четиримата бра­тя залезли зад хоризонта, нападнали Батбаяна и след две-три години от Старата Велика България останал само спо­менът. Котраг повел ордата си на север – все по Волга, все по Волга, препускали, препускали… и като стигнали там, където река Кама се влива във вели­ката река, Котраг спрял и се огледал – на изток се синеел об­лакът на планината Урал, на север и на запад зеленеели без­крайни гори и поля. Било лятото на 665 година. Хан Котраг слязъл от черния си кон и забил меча си в рохкавата земя: – Ето тук ще съградим град и ще го наречем Болгар, тук ще бъде моята България! Това била десетата България. Наричат я Волжка Бълга­рия, а заради богатството й в ония времена я наричали Сребър­на България. През X век сребърните българи приели от арабите исля­ма, имали те велики царе и още по-велики поети; дала е тази ваша България велики поети и други велики люде и на Русия, защото, както е известно, вика унгарецът, като отпи пак от ракията, великата руска поетеса Анна Ахматова се отказа­ла от бащиното си име Горенко и се нарекла на българския си прапрадядо хан Ахмат; корените на другата велика поетеса Марина Цветаева също са оттам, и Гогол е оттам, оттам е и великият бас Шаляпин, руски­ят цар Борис Годунов е българин, и Суворов, и Кутузов, дето победи Наполеон, и Ермак, дето завладя Сибир и го хариза на руснаците… Тази славна и богата държава просъществувала до 1278 година, когато след половинвековни отчаяни битки била зав­ладяна от татарите на Чингиз хан, но българите съхранили своята свяст и, мине – не мине век, вдигали бунтове – и срещу татарите, и срещу руснаците, за­това през 1937 година Сталин ги разпилял из лагерите в Сибир, но и днес, както е известно, те отново надигат глава и искат държавата им да се казва България. Тук унгарският професор млъкна и се замисли. Ще из­ползвам мълчанието му да добавя още няколко думи за тази България. За разлика от нашата България, която няма запазени стари летописи (за което ще стане дума по-нататък), през 1680 година летописецът от Волжка България Бахши Иман събира в сборника си „Джагфар Тарихъ” („Исто­рията на Джагфар”) древни български хроники, написа­ни през предишните 4-5 века; от тях става ясно, че върху територията на Волжка България много векове преди това е имало друга прабългарска държава, наречена Идел; в една от хрониките – „Хон китабъ” („Книга за хуните”) на Кул Гали, се твърди, че историята на българите започва 33 000 години преди Христа и че българската цивилиза­ция е съществувала паралелно или по-рано от цивилиза­цията на Шумер, с която сме имали един и същ корен, че Троя е бил български град и етруските са прабългари, из­бягали от този град, че египетските фараони също са били прабългари, а ацтеките, инките и майте са потомци на прабългарите, преплавали океана или преминали по ледо­вете от Камчатка в Аляска; с турците пък, които ще ни поробят след 7 века, сме били родни братя и сме имали общ праезик (затова много от думите, които смятахме за турски, се оказаха прабългарски)… Моят кураж ми стигна да се върна до 2137 година преди Христа, когато за пръв път българите се споменават в китайските хроники; да се върне по-назад в мрака на вековете оставям на някой свой колега с по-храбро въображение. Унгарецът отпи бавно от чашата си и продължи: – Кубер поел на запад, след него препускал Алцек, пре­хвърлили Карпатите и се спуснали в Панония, в равнината край реките Тиса, Дунав и Сава, където е днешна Унгария; понечили да основат държава и там (просъществувала тя само година-две, така че няма да я броим), аварите обаче по­срещнали на нож българите, след няколко сражения Кубер бил победен и побягнал с дружината си на юг и като стигнал, където е днес Македония, основал там край Битоля и Прилеп единадесетата българска държава; именно срещу тази България, която напирала да превзе­ме Солун, се отправил на поход през 688 година византийски­ят император Юстиниан II Носоотрязания и едва не бил пленен и побягнал позорно, както пише във византийските хроники, а войниците му били избити от прабъл­гарите на Кубер. По-късно, след век и половина, тази Куберова България се съединила с Аспаруховата България – вероятно това е бил тайният замисъл на двамата братя… Алцек продължил на запад, стигнал до страната на фран-ките, крал Дагоберт го приел с радост, но през нощта заповя­дал всичките българи да бъдат изклани; Алцек се събудил от виковете на умиращите и с остана­лите живи мъже и жени побягнал на юг през Алпите. Било зима, как са оцелели, не е известно, но през пролетта се появили в горната част на Италийс-кия ботуш и продължили да слизат надолу, през Ломбардия, Тоскана и Умбрия, стигнали до Рим и Неапол, оставяйки след себе си вечното свое българско име: Булгаро (край Бергамо), Булгаро грасо (край Комо), Тера Булгарорум (край Римини), Монпге Булгаро… Не успял Алцек да основе дванадесетата българска държа­ва, но неговите българи оставили из Апенините не само името си, но и кръвта си: Данте, вика унгарецът, е от българския род Алдъгьори, и Борджиите са българи, и Верди е българин, а Паганини напра­во си е потомък на българския хан Паган… Между нас да си остане, сниши гласа си унгарецът, един потомък на вашия Кубрат, наречен Арпад, дошъл по нашите земи и през 889 година (да не ме чуй някой унгарец!) основал Унгария… А кой основа вашата – дванадесетата българска държа­ва през 681 година? – провикна се унгарецът, като гаврътна ракията си. – България, дето стана най-голямата държава в Ев­ропа, от Киев до Атина и от Черно море до Адриатика, че и Пеща, днешната унгарска столица, влизаше в пределите й! Що не я основаха славяните, дето от два века се мотали из Балканския полуостров, що не я основаха траките, дето са там от 1500 години? Ами защото прости хора държави не могат да правят. От славяните вий наследихте загадъчния мързел и бленуването, а от траките – анархизма и забравата, затова не помните и соб­ствената си история. Тука унгарският професор стана, качи се на автомобила си и си замина. Сигурно прекаляваше той в приказките си, но някакъв прапраспомен заброди из тъмните пещери на кръвта ми и ме будеше нощем, зарових се в разните стари и нови истории и се оказа, че такива Българии наистина е имало, един автор раз­казва за една, друг – за друга, трети яростно ги отрича, а ние всички нехаем… И тъй ден след ден, век след век – „Било ли е, не е ли било?” – и всичко потъва в мъглата на вековете и, уви – в мъгла­та на нашата памет. Другите народи провъзгласяват за истина и най-малката вероятност, а ние погребваме и най-големите истини под кръста на съмнението. Кое е по-добро?

Равносметката

 Второто правителство на премиера Бойко Борисов дойде на власт в резултат на парламентарните избори от  5  октомври  2014  г. и остана на власт малко повече от  2  години до  13  ноември  2016  г.  БГНЕС  предлага анализ на пет от ключовите сектори за изминалия период. Яснота, стабилност, прозрачност, предвидимост, анализи и решения — професионални, не толкова политически мотивирани се очаква да са приоритетите в работата на служебния министър на отбраната. Той ще работи в продължение на два месеца, без да има законодателна инициатива и с вече приет Бюджет 2017  г. Реалните и изпълними цели в рамките на тези ограничения и този мандат обаче може да се поставят. Времето ще е достатъчно да се даде ясен отговор на въпросите, които останаха да висят в публичното пространство след управлението на Николай Ненчев. Сред тях безспорно е този за реалното състояние на трите вида въоръжени сили – хора, техника, в каква степен е преодоляна зависимостта от трети страни – един от приоритетите на Ненчев. Страната ни навакса ли изоставянето в изпълнението на целите на способности, което поставяше под въпрос доверието към нас като надежден съюзник. Двете години, през които Николай Ненчев беше на един от най-горещите столове в правителството, бяха белязани с разнопосочното говорене, неразбрани действия и серии от обяснения след едно или друго политическо изказване. Дотолкова много, че в крайна сметка имаше анализатори, които определят като най-голям негов успех това, че успя да се задържи на поста. Затова и прозрачността и даване гласност на това в какво състояние са трите вида въоръжени сили безспорно е необходим. По наболелите въпроси имаше заседания и на Съвета по отбрана и на Комисията по отбрана в Народното събрание, така че анализи има и ясни отговори могат да се дадат, без да е необходим дълго провеждан преглед на структурите, например. Така обществото ще е наясно за какво се дават над 1  млрд. лв. за въоръжените сили и защо трябват бюджетът за отбрана да расте, както е записано в нормативните документи с хоризонт 2020 . Най-същественият въпрос, на който служебният кабинет може и трябва да отговори е какъв е реалният недостиг от военнослужещи. Официално към 31  декември 2015  г. окомплектоваността на военното министерство, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и Българската армия с личен състав беше 87  %. Липсата на пари бе посочена като основна причина за попълването на некомплекта, социалния статус на хората в отбраната и тяхната мотивация. В началото на тази година специалисти изчисляват, че над 5000  човека е недостигът на хора за армията ни, както и че има военни подразделения, които не са попълнени до 50 % от личния състав. Разчети показват неотложна необходимост от осигуряване на допълнителни средства за персонал за 2017  г. за назначаване поне на 500  военнослужещи на вакантни длъжности. Все пак в последните дни от управлението си от ведомството, ръководено от Николай Ненчев, разкриха процедура за заемане на 486  вакантни войнишки длъжности в Сухопътните войски. Конкурсът ще се проведе в периода 7  – 21  юни 2017  г. Вече имаше коментари и въпроси дали числеността на армията не е паднала под критичните 20  000  души. А и задачите пред нея растат, освен да участва в мисии, да поддържа и развива способности за отбрана на страната, да помага на хората в кризи и бедствия, за което се поддържат 98  формирования, тя се включи например и в охраната на границата. Служебният кабинет трябва да осигури безпрепятствената работа по процедурите за изпълнение на двата инвестиционни проекта, които бяха приети от НС . Двата предстоящи месеца без парламент не би трябвало да забавят работата по тях, защото проекта за новия тип боен самолет например се очаква да бъде на вниманието на депутатите отново около средата на годината. Това, което не бе свършено от екипът на Ненчев е предвижването до Министерски съвет на проекта за бойна машина на пехотата. Така държавното ръководство продължава да бъде длъжник на най-големия вид въоръжени сили Сухопътни войски, които без този проект са на изчезване. Това предстои и може би ще бъде шанс за служебен министър да го придвижи, а след избиране на ново Народно събрание да бъде внесен за разглеждане и там. Още повече, че се демонстрира съгласие за този проект сред депутатите от различни парламентарни групи и не би трябвало такова действие да търпи политически критики. И още един въпрос, който служебният министър може да изясни въпреки краткия си мандат. Има ли и къде е системният проблем в министерството с обществените поръчки, защото не една и две бяха тези, които бяха спирани. Разбира се, дължат се и отговори на въпроса имаше ли чистка в МО  за последните две години или казано по друг начин колко от служителите бяха сменени и по какви причини? Това са част от конкретните отговори, които ръководството на МО , макар и в служебен кабинет дължи. За приоритети като гарантиране стабилността в управлението, отчетност и стабилност една структура на субординация като армията не би трябвало да има необходимост от подчертаване. Така както и приоритет като този да се осигурят условия военнослужещите зад граница да могат да гласуват на изборите. Около 140  са българските бойци, които участват в различни операции и мисии извън територията на страната — български граждани с право на глас. Още с встъпването си в длъжност като служебен министър (по-късно той остана такъв и в редовното правителство на Борисов) външният министър Даниел Митов показа, че гледа на МВ нР не като на място, което ще изработва външната политика на страната, въпреки че декларираше на думи точно обратното, а като удобен пристан за намирането на хубава и добре платена работа за свои близки съратници. Най-фрапантният пример е „роднинското“ назначение на Десислава Димитрова-Прошкова за съветник в политическия кабинет на министъра. Тя е съпруга на Прошко Прошков, който е бивш съпартиец на Митов в две партии – Демократи за силна България и Движение „България на гражданите”. Показателно е, че в продължение на дни от ведомството отказваха да потвърдят за назначението, а когато го обявиха не уточниха какви са задълженията й. Хора от кухнята на МВ нР отбелязват, че преди да заема поста на съветник тя е разнасяла папки. Назначаването на Прошкова не е единственото от този род, но е най-запомнящо се. То бе обида за кадровите дипломати. Шепата останали кадърни служители са разкъсвани между съзнанието за дълг и невъзможните професионални условия, в които са поставени от МВ нР и неговата обща администрация. А тя в съчетание със слабото ръководство на ведомството в лицето и на заместник-министър Христо Ангеличин, който както стана ясно е разследван от Прокуратурата за корупция, доубиват професионалното съсловие. В тези условия едва ли може да се говори за провеждането на каквато и да било външна политика и което е още по-лошо напълно обезличи претенциите на Митов да се справи с “лошите практики на предишното ръководство”. И ако предстоящото ни председателство на Европейския съюз през 2018  г. бъде успешно, то това ще е именно заради тези малцина професионалисти, които въпреки всички усилия остават верни на призванието си. Защото дипломацията е и въпрос на призвание, а не на само на общи тези, подобни на тези, заявени в началото на мандата на бившия вече външен министър. Да не говорим и за неуместните и хаотични действия на Даниел Митов и Меглена Кунева, за които е обществена тайна, че дори не си говорят. Поставената като приоритетна задача поредна мантра „превръщането на България в активен участник в процеса на вземане на решения в ЕС “ така и не се състоя в мандата на Даниел Митов, както не се състоя и по време на неговите предшественици. Не за друго, а защото самото членство на страната в двата съюза вече изпълнява условието за активно и равнопоставено участие, дотолкова доколкото държавата-членка е в състояние да формулира, кои са нейните интереси. Политическият кабинет на МВ нР, начело с Митов така и не успя да излезе от състоянието на общи приказки по иначе важни теми от международния дневен ред, а също така и не намери правилната формула, за да възстанови връзката между професионалното съсловие дипломати и неговото ръководство в лицето на Политическия кабинет. Известен факт е, че колкото и големи да са идеите на даден министър, а в случая с Митов и претенциите му, той няма как да е успешен, ако не е подпомаган от експертното съсловие. В същото време се запази тенденцията външнополитическото ни ведомство да се управлява като неправителствена организация. Най-звучният провал на Митов обаче дойде с българската кандидатура за ООН ,  където заради неговите действия България бе унижена както никога през последните 27  години, изминали след 1989  г. Оттеглянето на кандидатурата на Ирина Бокова от надпреварата за генерален секретар на ООН  в последния момент изложи България пред изумените погледи на международната общност и доказа, че изразът “да си стреляш в краката” има своето ново олицетворение в лицето на Даниел Митов. Изненадващото решение само седмица преди ключовото гласуване в Съвета за сигурност на ООН  нанесе тежък удар върху имиджа на страната ни. Вместо Митов да обясни спокойно какво е замислил да направи още в началото на подготвителния процес, а по-късно и на самите избори за генерален секретар, той се впусна в безобразни обяснения за комунистическото минало на Бокова буквално часове след провала на Кристалина Георгиева. Всичко това не остана скрито за българското общество и е една от причините, според социолози и политолози, за загубата на президентските избори от ГЕРБ  през ноември. Балканите са регионът, където България има капацитета и експертизата да прави външна политика. Вместо да активизираме политиката си спрямо Република Македония, оказвайки й помощ в справяне с мигрантската вълна, което щеше да бъде полезно и на самите нас, в случай че се сблъскаме с подобно нещо, официална София остана пасивна. Пропуснахме покрай ушите си посланието на македонския външен министър Никола Попоски, който ни покани да участваме с военна сила в охраната на гръцко-македонската граница, както и посланието на президента Георге Иванов – България да прегърне Македония. Ние за пореден път избираме да плуваме в гръцки води, а не да създаваме съюзи с Република Македония, Хърватия, Словения или страните от Вишеградската четворка. Икономизацията на външната политика, т.е. правенето на външна политика в услуга на българския бизнес, се повтаря като мантра от десетилетия. Последният опит в това направление беше в богатите на въглеводороди емирства от Персийския залив. Поредицата от усилия там бяха съсипани от безобразните кадрови назначения на ръководители на мисии след 2014  г. насам, включително липсата на адекватен контрол от страна на министър Митов, който така и не разбра, че редките му шаблонни коментари по българските телевизии и “появи” в социалните мрежи не го направиха разпознаваем нито у нас, нито зад граница. Провалът се дължи и на нежеланието на правителствата след 2014  г. да водят подредена външна политика с оглед на националния интерес, който в крайна сметка следва да е в основата на всяка програма за управление. Мандатът на Даниел Митов ще бъде запомнен със своята неясна политика и безпринципно ръководство. За него МВ нР бе плацдарм за осъществяване на личните му амбиции за кариерен растеж.  Вътрешният министър да изреже политическите метастази в МВР . В последните години вотът има все по-малко общо с истинската воля на хората, тъй като в повечето случаи е корпоративно зависим или финансово /разбирай купен/. Какъв ще бъде в сегашния случай зависи от служебното правителство и особено от вътрешния министър – дали ще успее да разбие схемите, по които органите на властта се използваха като предизборни щабове. За целта служебният министър е добре да познава системата отвътре, да знае къде и как да пипа, за да изреже политическите й метастази. МВР  е силово министерство, не е партийна структура. Тук няма място за популизъм, още по-малко за подлизурковци. Няма място за политиканстване. Трябва човек, който със замах да подкоси мераците структурите на МВР  да бъдат използвани в предизборните хватки или по схемите за купуване на гласове – чрез влияние, под натиск или просто срещу заплащане. Принципно е трудно да се разчистят тези авгиеви обори – особено в регионалните структури. Там назначенията са на принципа – или си верен на партията /разбирай на ръководството/, или си извън играта. И може да работиш безкрайно, честно и достойно, но от това промяна в статуса ти няма да настъпи. То и затова стотици момчета напуснаха силовите институции и отидоха в частния сектор. Няма как да създаваш живот, да искаш да подреждаш собствения си и насреща в лицето на ръководството да имаш партийни мислители, заети с едно-единствено нещо – да останат на власт. А в МВР  не би трябвало да се консумира власт, там би трябвало тя да се създава. И кой, ако не някой необвързан, казано на жаргон, който е перде, но под шапката му сгрява за какво идва реч, може да нахлуе в деполитизираната на книга и политизирана в натура структура на силовите институции и да измете мераците на тези, които ползват вътрешното ведомство като обслужващ персонал на властимащите, както и на тези, които си осигуряват присъствие във властта чрез ведомството, задължено да пази държавността. За да се сложи край на тези, които мимикрират, че са държавници, а всъщност са държанки. И всичко това е само за начало, което е изцяло във възможностите на един служебен министър. След това министърът в редовното правителство ще може на чисто да структурира властта, на която се държи не само националната, но и моралната сигурност на българите. Вместо милиарди енергетиката донесе на България международни унижения. Едни от най-големите провали на втория кабинет „Борисов“ бяха инкасирани в някога цветущия сектор енергетика ,  който бе поверен в ръцете на Теменужка Петкова. Нейното управление ще бъде запомнено с пропускането на големи възможности на стойност милиарди евро и публични международни унижения. През този период България загуби възможността да реализира проекта за газопровод „Южен поток“. Страната беше публично унижена от президента Владимир Путин по време на посещението му в Анкара на 1  декември 2014  г. Вместо него „Газпром“ ще изгради „Турски поток“, който на практика ще заличи България от мястото й на транзитен център на газ за страните от Балканите. Това има не само геополитически, но и икономически последици, защото ще губим приблизително по 200  млн. лв. на година. А това бяха единствените свежи пари в сектора, в който навремето бяхме регионален лидер. В опит поне малко да си върнем позициите беше предложено изграждането на газов хъб „Балкан“, но за момента към него почти няма никакъв интерес от страна на главния доставчик — „Газпром“. Истинската причина е, че благодарение на това управление България загуби имиджа си на надежден партньор. От нея вече за всичко ще искат „железобетонни гаранции“, както образно се изрази Владимир Путин отново по време на среща с турския президент Реджеп Ердоган през лятото на 2016 . В същото време абсолютно нищо не беше направено по посока на диверсификацията на газовите доставки. И в момента единственият доставчик на „синьо гориво“ за страната остава Русия. А през 2014  г. се тръбеше наляво и надясно как ще имаме газова връзка с Гърция и по нея ще тече азерски газ, който всъщност ще бъде добит едва през 2020  г. Проектът за 7  блок на АЕЦ  „Козлодуй“ по американска технология на „Уестингхаус“ също не отбеляза никакъв напредък по времето на Петкова. Въобще е трудно да се каже какво е бъдещето на този проект. Но със сигурност едва ли това може да бъде записано като някакъв успех. За АЕЦ  „Белене“, който беше спрян през март 2012  г. от първото правителство на Бойко Борисов, България бе осъдена на 16  юни 2016  г. от международния арбитраж. Това беше поредната шумна плесница върху авторитета на страната ни. Сумата бе 620  милиона евро. След три месеца колебания, като за всеки ден трябваше да плащаме 167  000  евро неустойка, правителството прие горчивата истина, че трябва да плати. На 8  декември НЕК  преведе дължимата сума от 601  милиона евро на „Росатом“ и придоби оборудването с дълъг цикъл на производство. Тези пари дойдоха от държавата, която отпусна заем от 1 ,270  млрд. лева на НЕК . Приблизително милиард държавата извади от джобовете ни и за да плати за така наречените американски централи. Това не попречи на Теменужка Петкова да заяви, че най-голямата й заслуга била да стабилизира финансово сектора, който според доклад на изпълнителния директор на ЕСО  от началото на 2017  г. се намира в състояние на „тревога“. И докато Петкова „стабилизираше“ сектора, трима нейни предшественици станаха клиенти на прокуратурата. Какво следва? Най-общо казано новият служебен министър ще трябва да разчисти авгиевите обори, завещани му от Петкова. Здравеопазването трябва да се излекува от грешките на д-р Москов Проблемите в здравеопазването не са един или два, за да се решат за краткото време, с което трябва да се съобрази служебното правителство, но има неща, които трябва да бъдат променени бързо. С оглед на това, че служебният кабинет ще бъде в началото на годината, когато се сключва и договорът между Българския лекарски съюз и НЗОК  трябва да се предотврати криза между касата и лекарите, както стана в началото на миналата година, когато лекарите бяха против подписването на Националния рамков договор. Лекарите трябва да бъдат чути и промените в здравеопазването трябва да се извършат с тяхното одобрение. Ако трябва да се каже в едно изречение какво е приоритетно да се извърши от служебното правителство, то е по-скоро да се премахне или неутрализира свършеното от бившия здравен министър Петър Москов. Основно става дума за премахване на пръстовите отпечатъци, които от тази година ще касаят вече не само пациентите, които влизат за лечение в болниците, но и доболничната помощ — т.е. прегледите при лекар. ВАС  веднъж вече спря въвеждането на пръстовите отпечатъци, но е необходимо МЗ  да преустанови опитите за узаконяването им и да се премине към реализиране на т.нар. здравна карта. Трябва да се търсят възможности и за по-добър контрол на финансирането на болниците от Касата. От началото на тази година пръстовите отпечатъци вече ще касаят не само хоспитализираните пациенти, но и доболничната помощ, където ще се изискват пръстови отпечатъци. Това, което трябва да се направи приоритетно е тази система да се спре и да се продължи реализирането на здравна карта, както е навсякъде по света. Трябва да се промени и една от последните промени на Москов или наредба 10 , с която здравният министър лиши лекарите от задължението да определят с кои медикаменти да лекуват и позволи на фармацевтите да правят това. Така практически, когато лекарите изписват международното непатентно име на лекарството, аптекарите могат да предлагат конкретно търговско име. Това се отнася само за лекарствата, които са паднали от патент. В момента един от най-големите проблеми на болниците в страната, са липсите на специалисти, защото условията в чужбина са по-добри от тези в България. Това е и причината да се помисли за вариант студентите ни по медицина да получават адекватна възможност за специализации в България. Към момента тези възможности са силно ограничени и младите лекари не си губят времето в изчакване чудото да се случи, а продължават живота си извън пределите на страната. Като капак на всичко, което е направил в рамките на управлението си, д-р Москов е подписал и обществена поръчка за 1 ,2  млрд. лева. за доставка на лекарства за нуждите на болниците за период от 24  месеца, които ще бъдат закупувани след сключването на рамкови споразумение от Централния орган за покупки в сектор “Здравеопазване”. Тъй като поръчката е разписана от министъра в последния момент, вероятно няма да е лошо да се направи проверка. Много важен акцент в работата на служебното правителство е и да се приложи т.нар. клинична онкологична комисия и да се следва комплексно лечение, защото онкоболните в момента са оставени да се оправят сами. Това показа и скандалът в пловдивския Комплексен онкологичен център, където са правени операции, вместо да се приложи лечение, а хората са ненужно инвалидизирани. Трябва да се ускори усвояването на европарите за образование Първата задача пред новия служебен министър на образованието е да ускори усвояването на европейските средства по ОП  “Наука и образование за интелигентен растеж”, защото до момента са усвоени около една трета от парите, а срокът за сключването на договорите е до края на 2017  година. Срокът за подаване в МОН  на проектите за изграждане Центровете за върхови постижения и центровете за компетентност, които ще бъдат финансирани с общо 350  млн. лв. от оперативната програма “Наука и образование за интелигентен растеж беше до 23  януари. Парите по тази програма за застрашени, защото МОН  не е изпълнило две от предварителните условия от споразумението за партньорство с ЕС , които трябваше да са готови до края на 2016  г. Става дума за Националната стратегия за научните изследвания, която е одобрена само в МС  и МОН  не е актуализирало т.нар. пътна карта за научната инфраструктура. Заради това може да бъдат спрени парите по програмата. Това е и причината да се действа бързо, за да се спасят тези евросредства. Освен това трябва да се преразгледат и критериите за прием на децата в детски градини и в първи клас, защото родителите масово са недоволни от промените, които екипът на министъра в оставка Меглена Кунева направи. В момента по-голяма тежест за приемането на дете в градина или училище се прави по настоящ, а не по постоянен адрес. В този случай, ако има съвпадение на настоящия и постоянния адрес, детето ще има по-голям шанс да влезе в дадена градина или училище, нещо, което според родителите е проява на дискриминация. Родителите настояват децата от предучилищните групи в едно училище да бъдат приемни с предимство в първи клас в същото училище. Освен това искат критерият за обучаващи се брат или сестра в избраното от тях учебно заведение, трябва да бъде с по-голяма тежест. С оглед на това, че окончателният вариант на проекта за прием трябва да бъде готов до средата на февруари, определянето на критериите за прием трябва да бъде първостепенна задача за новия служебен министър на образованието. МОН  определи 4  задължителни критерия за прием — постоянен адрес, настоящ адрес, с предимство ще се приемат братя и сестри, които се обучават в съответното училище и социален критерий за ученици сираци.  По материали на Агенция БГНЕС (със съкращения, заглавието е на ЗЕМЯ )