20.01.2017

Резултати от търсенето

Упражнение по философска тригонометри

 Може да се каже, че онова, което наричаме глобализация, се градеше върху неизпробвания принцип, че цялата планета ще започне да се модернизира към една събирателна крайна точка, наречена „Свят“. Това вече не е така, твърди Бруно Латур в своя лекция от май 2016 г. в Хумболтовия университет, Берлин.   В Нулирай модерността!, изложбата, която съвсем скоро открихме в Центъра за изкуство и медийни технологии в Карлсруе, посетителите трябва да следват поредица от конкретни процедури, за да нулират инструментите, чрез които се ориентират в отговора на този крайно сложен въпрос: накъде върви модерността и как можем да се ориентираме в процеса на нейното трансформиране. Струва ми се, че това е един отличен начин да се замислим над поредицата лекции от тази година Zukunftswissen (от немски – „Знание за бъдещето”). Посетителите получиха една безценна книжка, която наричаме „работен тефтер“, тъй като те наистина биват приканвани да играят активна роля в наблюдаването на бързо изменящата се среда. В края на всяка процедура получават загадъчно съобщение за някакъв мистериозен триъгълник. Кураторите твърдят, че когато този триъгълник вече е разгадан, нещата ще придобият значително по-ясни форми. Тъкмо това твърдение бих желал да коментирам, като обърна внимание какво може да означава този триъгълник и как той следва да се начертае. Ще ми кажете, че тази мрачна картина ви е ясна още от зараждането на съзнание за опазване на околната среда. Несъмнено ще ми припомните, че има немалко учени, които изчисляват броя на допълнителните планети, необходими за развитието на всички 8 милиарда население – от 2 до 5 виртуални планети, в зависимост от пресмятанията и очакваното ниво на развитие, – когато всъщност разполагаме само с една планета. Въпросът обаче е, че с измерването на подобна реалност не се е заемал никой по време на дипломатическо събрание или пък в ООН, където през последните 70 години основната идея е, че за всички народи има един общ хоризонт - хоризонтът на модернизацията, където те непременно трябва да се слеят в един Глобален свят. Нещо повече – в началото на декември 2015 [1]  г. стана ясно, че самата дефиниция за суверенитет гласи, че решението на дадена страна да се развива по един или друг начин не влиза в работата на друга страна. И така, всеки народ трябваше да осъзнае, че крайната цел на развитие на всички останали представлявани държави не може да се постигне в рамките на конкретната планета, която наричаме Земя, и че суверенитетът на всяка страна до такава степен се застъпва с този на другите, че те трябва да потърсят някаква външна реалност – причудлива форма на нов Властелин. Оттам и пламенният поздрав на Франсоа Оланд: „Да живее планетата!“. Всеки вижда, че пословичните спасителни лодки на Титаник са били твърде малко, за да могат да се спасят всички пасажери. Странното е, че подобно прозрение, въпреки че трябваше да се възприеме като обявяване на война, не предизвика, както се очакваше, паника, хаос и разруха. Напротив, то принуди участващите страни в Конференцията за изменението на климата да обещаят, че ще подпишат декларация, целяща да задържи покачването на глобалните температури в рамките на 1.5°С, цел, която всеки експерт смята за нелепо оптимистична, тъй като температурите вече са се покачили до или над 1°С. Едно спокойно настроение се настани в душите на заседаващите, които бяха осъзнали, че на планетата се задава война. Което не е от кой знае какво значение, тъй като, така или иначе, в неделя, на 13 декември [2] , никой не обърна внимание на „световното историческо“ събитие! Това не е ли странно: събитие със световно значение, на което никой не обръща никакво внимание? В тази лекция искам да направя точно обратното – да обърна колкото се може повече внимание на тази парадоксална ситуация: прозрението, че целта, към която националните държави са поели, е изчезнала безследно и че въпреки това, сякаш няма как курсът да се промени или отклони, дори и съвсем малко, от траекторията на „нормалните работни отношения“. В този критичен момент от историята на света наблюдаваме едновременно две състояния: целта на Света е изчезнала безследно и същевременно се наблюдава тотално безразличие към подобно изчезване! Всички ние се държим като пътници в самолет, на които пилотите с прискърбие са съобщили, че пистата, на която е трябвало да кацнат, „Летище „Свят“, вече е заличена от всички карти. И въпреки това, продължаваме спокойно да отпиваме от уискито си. Навярно леко смутени, но като цяло кротки и полузаспали. Някои пътници обаче не са толкова пасивни. Няма как да ви е убегнало, че в почти всички бивши суверенни държави, които ентусиазирано подписаха парижката декларация, политическите движения започват да обръщат взор към една напълно различна дестинация, която не еГлобалният свят. Движението е глобално в своя обхват, тъй като то е почти едно и също навсякъде, но то насърчава гражданите да обърнат гръб на всичко глобално и да се насочат към друга цел, която е специфична за всяка от държавите или пък която всяка държава описва с поразително сходни думи: идентичност, защита, земя, самосъзнание, автентичност, естествен, нормален, локален, обединен, хомогенен, понякога и етнически чист. Да наречем тази цел Завръщане към земята от едно време. Било то в Полша, Унгария, Франция, Италия, Холандия, Финландия, Дания и, разбира се, тук, в Германия, както и в Съединените щати и Филипините, изобщо навсякъде чуваме едни и същи призиви към изоставяне на глобалното - изкушение, малко или много непреодолимо в зависимост от държавите. И то примамва народите им да се завърнат към една земя, която обещава мир и защита. Дори Великобритания, държавата, която създаде глобалната власт, империята на света, вече се изкушава да се ограничи до размера на малкото си островче, до размера, който спря да има през XVIII век и към който вероятно ще се завърне завинаги след „Брекзит“ [3] . Когато описват притегателната сила на такъв мощен фактор, политолозите внимават с понятия като „популизъм“ и „национализъм“. И рядко си позволяват да наричат тези движения „реакционни“. И с право се безпокоят. Нито едно от тях не е обновена версия на стари политически движения. Всички те са изцяло новосъздадени и в тях е залегнало съобщението на пилота: „Летище „Свят“ бе изгубено завинаги; нивга там не ще се приземите“. Да, тези нови образования представляват реакция, но това не означава, че движенията са просто реакционни: те напълно разбират какво се говори от пилотската кабина: „Няма да се модернизирате, глупаци такива. Няма да се намери достатъчно голяма планета за всички ви. По-добре си намерете по-безопасна, по-малка и по-защитена лента за приземяване, която да не трябва да делите с никого”. Не е ли удивително и същевременно разбираемо, че точно когато световното историческо събитие (Конференцията за изменението на климата) одобри неокончателния мирен договор (никоя планета не е достатъчно голяма за всички ни, но все тая, да си действаме както досега), хората, изморени да слушат неосъществими обещания, взеха рационалното решение да загърбят първата цел и да търсят алтернатива, независимо колко ограничена, изостанала и дори архаична може да ни изглежда? Но кои сме „ние“, които наричаме движенията „реакционни“? Не сме ли ние онези, които си пият уискито в самолета и които дремят безпомощно? Не трябва ли да прозрем, че тези реакционни движения са, ако не друго, поне движения – те се движат нанякъде – вероятно в грешна посока, но все пак се движат, докато ние си седим кротко на местата. И притихнали очакваме някакво чудо? Една от многото причини да си седим кротко на местата е, че отлично съзнаваме – историята е пълна с поуки в тази посока, – че Земите от едно време, към които тези движения се опитват да привлекат всички народи в Европа и САЩ, не съществуват. Не просто, защото подобно на Глобалния свят, те са физически неосъществими, но защото те са нещо като приказни страни, които нямат нищо общо със Земята, първоземята (това, което Хусерл нарича Ur-Grund), която мечтаят да завладеят наново. Каква форма има държавата Полша, която новото й правителство опитва да насели? Колко малка е държавата Франция, в която т. нар. „Национален фронт” се опитва да се разположи? Не мисля, че мнозина от вас биха искали да обитават държавата Германия, измислена от новородената крайна десница. Колкото до държавата Великобритания, независима от Европа и света, тя не е нищо друго, освен призракът на една отдавна изчезнала империя – Великобритания става „Малобритания“, народ, точно толкова малоброен, колкото и този, следващ посланието на Тръмп „Да направим Америка велика отново“. Тъкмо в този критичен момент световната историческа ситуация става изключително нажежена: пътниците в самолета са чули второто съобщение на пилота. „Дами и господа, отново говори вашият капитан. С прискърбие трябва да ви съобщя, че „Летище „Земя“ също изчезна от радарите. Това ще рече, че не можем нито да продължим напред, нито да се върнем обратно. Трябва да намерим друга писта за кацане, която може да бъде достигната с малкото ни останало гориво.“ Вече разбирате, че всички пътници напълно са се разсънили и трескаво гледат през прозорците за писта, където самолетът да може да кацне! Светът и Земята са вече недостижими за нас. В първия случай - Светът е твърде малък за размера ни (няколко милиарда), а във втория – Земята, предлагана ни от неонационалистите, също не може да побере всички. Затова ние трябва да се дръпнем настрана (faire un pas de côté, както казваме на френски). Това възможно ли е? Инженерите, които се занимават с оглед на терени, ще ви кажат, че, за да определите позиция, вие трябва да извършите триангулация,елементарно прилагане на добрия стар принцип на тригонометрията, според който, когато са известни основата и двата ъгъла, може да се определи третият връх на всеки триъгълник, без той директно да бъде измерен. Искам да извърша такава триангулация, за да определя точната позиция на един трети фактор към двата върха - Земя и Свят. Това е трета отправна точка, чиято притегателна сила може отново да задвижи нещата, стига да приемем силната странична гравитация. Нека назовем този трети връх с кодово наименование “Г” (от Гея), като го приемем като концепция, точно като Света и Земята. Ще ви покажа, че Планетата не е Светът. При всяко положение ще заявя, както може да се досети всеки мореплавател, че ни трябват три позиции, не само две, за да проработи всяко изчисление (и следователно това е единственият начин да направим прогнози за бъдещето). За да определим третия фактор, ние следва точно да измерим страната, която вече достатъчно подробно обследвахме – това е тънката линия, свързваща Земята и Света. А след това трябва да разберем по какъв начин се различава третият фактор от Земята и Света (ъглите, ако трябва да доразвием тригонометричната метафора, които ще ни позволят да определим позицията на третия връх). Поради съображения, които не са просто естетически, моля обърнете внимание, че ще позиционирам Планетата под другите два върха и така триъгълникът ни ще бъде леко наклонен. (По-късно ще обясня защо това е важно.) Нека първо разгледаме познатия вектор, който свързва Земята със Света. Този вектор ни е познат под названието „модернизиращ се предел“. И тъй като изследвам неговите различни характеристики и нестихваща сила през последните четиридесет години, ще ми простите, ако го очертая твърде набързо. Еквивалентът на този вектор в политологията е онова, което позволява на хората от левицата и десницата да определят позицията си и така да си лепват етикети. „Прогресивен“, когато се движите напред към Света, и „реакционен“, когато се връщате назад към Земята от едно време. Ляво и дясно в политиката обаче трябва да се определят по-точно, тъй като, според политолозите, векторът има едно значение, когато позициите се отнасят към морала, и различно значение, когато се отнасят към икономиката. Може да сте „прогресивни“ в един план – като икономическа глобализация – и „реакционни“ по отношение на моралните устои, като правото на аборт или правата на гейовете. Съответно, може да сте „прогресивни“ по моралните въпроси, но пък яростно да се бунтувате срещу глобализацията в икономически план. И естествено, може да сте „реакционни“ или „прогресивни“ и в двата плана. Политолозите разполагат с огромен брой въпросници и наименования, за да определят прецизно тези позиции. Ясно е обаче, че всичките тези позиции са разположени по линията, свързваща Земята – онова, което сте изоставили или към което желаете да се върнете – и Света – хоризонта, който искате да достигнете или от който искате да избягате. Видно е също така иче мястото на курсора се определя отмодернизиращия се предел, който ви позволява да разграничавате прогреса от регреса. (Тук имате възможността да определите собствената си позиция и къде бихте искали да поставите приятелите и опонентите си.) И ако си кажете: „Не съм нито ляв, нито десен“, това все пак ще означава, че се намирате навярно някъде по средата на вектора. Тъй като модернизиращият се предел действа като силен лост, позволяващ дисквалифицирането на всякаква позиция, която се намира от грешната страна на предела (в зависимост от това дали се движи нагоре или надолу), изключително трудно е да се избяга от неговата тежест. Указателните табели „Назад!“ и „Напред!“ трябва да се спазват, без много да се мисли. Може да се каже, че онова, което наричаме глобализация, се гради - или се градеше - върху неизпробвания принцип, че цялата планета ще започне да се модернизира към една събирателна крайна точка, наречена „Свят“. Поне досега. Не мисля, че някой пилот все още би могъл да съобщи с категоричност, че това е истинското местоназначение на полета. „Полет“ е правилната дума: глобализирането бе полет на въображението. Мечта, която до такава степен бе разбита, че предизвика обратната мечта, също толкова нереална, за завръщане към Земя, която, ако все още случайно може да се достигне, ще е напълно унищожена. (Какъв пейзаж бихте открили, ако например се опитате да се върнете във Форт Мъри [4] ? В Южен Судан? В дома си?) За да продължим с малкото си упражнение по философска тригонометрия, трябва да се концентрираме върху двата ъгъла. Ще започна със Света. Как пътуването към Света се различава от опита за приземяване на Планетата? Е, въпреки пленяващата представа за Синята планета, която всички ние имаме, не съществува стабилна точка, откъдето да може да наблюдавате целия Свят (това много правилно отбелязва немският философ Петер Слотердайк). Да разглеждате планетата като Свят означава, че си се представяте в позицията на някакво божество; че „наблюдавате света от никъде“; и че тъкмо от тази въображаема гледна точка вие гледате на всяка по-стара местна привързаност към Земята и Дома като на нещо регресивно и архаично. За нас, онези, които живеем на тази земя, наблюдавана от този всемогъщ взор, Светът ни се струва като безкраен хоризонт, една непрестанно бягаща граница. Как може третият фактор, Планетата или по-скоро Гея, да е толкова различен? Сигурно е, че тя не е масивно кълбо, а по-скоро тънка мембрана. Някои я наричат кожа с дебелина от няколко километра, която никой не може да погледне, без да бъде силно привлечен към нея. От никъде обаче не може да наблюдавате онова, което геоучените, с които се сприятелих, наричат „Критичната зона“, а и никога не можете да я обхванете изцяло. Тя е на слоеве, никога не е плоска, а по-скоро винаги се гледа триизмерно, винаги отстрани. И взорът на онези, които изследват множеството й гънки, никога не спи, така както и техните инструменти никога не спират работа. За онези от нас, които живеят на нея – това ще рече всичко живо, земно – няма безкрайна прогресия към един непрекъснато оттеглящ се хоризонт, а по-скоро непрестанно внедряване в постоянно множащите се гънки на тази многослойна и дори изненадваща Планета („многослойна“, впрочем, е едно от често използваните прилагателни, с които се назовава Гея). Как така земляните – названието, което ползвам за онези, които някога са били хора – насочват движенията си към Света, ако такъв хоризонт не е направен за тях; той има значение само когато бива гледан отвън, където не живее никой? Това е загадката, която антрополозите на модерността винаги са опитвали да разнищят. Ясно е, че три фактора, действащи в комбинация, са направили подобен ход неустоим. С всеки един от тези фактори земляните са почувствали, че могат да бъдат освободени от всички окови и граници. Можели са да станат Съвременни човеци, т.е. да избягат от ограниченията като цяло. Първият от тези три източника е добре известен: внушителният Галилеев жест - всички планети да се смятат за еднакви - ни проектира, ако мога да се позова на известното заглавие на френския философ на науката Александър Койре – „От затворения космос до безкрайната вселена“ (обърнете внимание, че „затвореният космос“ е несъмнено точката, от която хората тръгват по пътя към Света, там те изоставят Земята). От гледна точка на безкрайната вселена, Земята има да измине дълъг път, за да се отърве от старите си обвързвания и изцяло да се модернизира. Ако материята (res extensa) определя къде би трябвало всички ние да сме позиционирани, тогава тя трябва да се разшири навсякъде, което, разбира се, е невъзможно, тъй като в космосаживотът не съществува; затова и космонавтите не могат да оцелеят в (открития) космос без скафандър! Материята има значение само когато гледаме планетата отникъде. Изследователите на развитието на науката обаче показват, че подобна притегателна сила от и към безкрайната вселена няма как да привлече някого, ако не бъде приложена друга, далеч по-практична притегателна сила - например заграбването на земята (Landnahme), която е позволила на европейците да „свалят ограниченията на земята“, както обясни веднъж историкът Кенет Померанц в едно свое прочуто изказване. „Без въглища и колонии“ Западът е нямало как да си представи, че е възможно да печели от прогреса и развитието. Той е щял да остане пленник на една крехка и ограничена Земя, на която изтощената почва в едни малки държавички е щяла да изчезне изпод самите им нозе. Капитализмът, да го назовем с истинското му име, не се характеризира със своята злободневна, тривиална, практическа и фактическа материалност, а напротив, негов съществен белег е невероятният му идеализъм – точно както res extensa е идеалистична версия на онова, което се съдържа в материята. И по същата причина той поставя външния хоризонт като идеал, изтегля Земята от онова „никъде” и я позиционира именно в това „никъде”. Третият източник на такава невероятна трансмиграция към открития космос е политическата теология, която е сляла някои от идеалите на религията с тези на политиката, като така създава непрестанно отдалечаващата се граница на утопията – едно никъде намиращо се място за едни хора без място. Без това мистично очарование от външния свят, нито епистемологичното, нито икономическото бягство към безкрая щяха да лишат земляните от здравия им разум, т.е. от чувството им за общи блага. Това роденият в Германия американски политолог Ерик Фьогелин нарича „иманентизация“ - процес, който трансформира политиката в извратена форма на мистика, без да прави политиката по-практична или религията по-благочестива! Ако все още се чудите защо пътниците в самолета са тотално безразлични към суровата новина, че дестинация Свят е изчезнала безследно, вече имате част от отговора: те не вярват на пилота! Цялата работа е там, че за да си представите този безкраен хоризонт, трябва да приемете, че вече нищо земно не е от значение – и че зад гърба ви трябва да останат и земята, и почвата, и домът. Светът вече не се интересува от това какво се случва на Земята. Ако докладите за екологичната мутация не ни карат да предприемаме действия, то е, защото ние не сме „от тази планета“. Притегателната сила, теглеща ни надалеч от хоризонта на Света – тройната притегателна сила, упражнявана върху нас от наука, икономика и от бърканата с религия политика, – ни разделя до степен да не можем да загърбим идеята, че трябва да се модернизираме напълно, като се отърсим от старото земно в себе си, за да станем пълни човеци! Вече трябва да е станало ясно, че разликата между това да насочваме вниманието си към Света или към Земята, е предпоставка за един доста остър ъгъл. Науката, икономиката, политиката и религията несъмнено не са еднакви в рамките на ограничената, но сложно нагъната земна Планета. Всяко понятие следва да се доизясни и да се нарече по друг начин. Тъкмо това имат предвид под нулиранекураторите на Центъра за изкуство и медийни технологии, които споменах по-рано. И въпреки това, не знаем къде стои тази трета притегателна сила. Как може Планетата да е толкова различна от Света? Това не е ли твърде дезориентираща посока? Но бъдете търпеливи. Тригонометрията повелява да определим два ъгъла, не само един, за да можем да изчислим къде се намира третият връх на триъгълника. Затова нека попитам защо насочването на нашето внимание към Земята се различава от насочването му към Планетата. Убеден съм, че някои от вас се обезпокоиха от описанието на „гледката от никъде“ като хоризонт, дърпащ модернизацията назад. Може би сте подходили предпазливо към безспирните оплаквания срещу позитивистичното, разочарованото, обективистичното и бездушно виждане за науката, технологиите и капитализма, които се чуват, откакто започнаха да се ползват думи като „модерен“, „модерност“ и „модернизация“. И сте прави да постъпвате така, тъй като подобни оплаквания са поредното пресъздаване на раздвоения начин, по който Земята и Светът са изправени едни срещу други – въображаемият свят срещу познатия свят; вкоренените народи срещу глобализаторите без корени и т.н. И тъкмо за да избегнем повтарянето на този ход, ние трябва да погледнем встрани. И ако е вярно, че Планетата е твърде малка, за да поддържа смъртоносните идеали на Света, значи е вярно и че Земята е твърде малка, за да поддържа многопластовата маса на сложно нагънатата Планета, която предстои да преоткрием. Както отбелязах по-рано, Планетата е точно толкова различна от Земята, колкото е и от Света. Това е красотата на триангулацията! И точно този страничен ход може да ни предизвика да предприемем действия и да придаде ново значение на противопоставянето ляво/дясно, тъй като веднага, щом се определи нова цел, ще се появи и друго определение за прогрес и регрес. И така ще можем да измерим какво спрямо тях се движи напред или назад. На този етап може да е полезно да сме сигурни, че сме приели фактора, който нарекох Земя, не като някакво древно парче от света, а като концепция. И онова, което може да се нарече реактивна концепция, е онази концепция, която винаги контравъздейства на движението към Света. (Спомнете си енергията, която антрополозите трябваше да изразходят, за да предпазят изучаваните от тях колективи от екзотичното виждане, че те са „предмодерни“ хора). Когато модернизирането вече започне, ние няма да имаме представа как ще изглежда Земята, към която с носталгия някои искат да се върнат. И когато във Франция парижанин спомене „la province“, това определение за изоставените малки градчета не трябва да се бърка с онова, което действително се случва в конкретните места! Не очаквайте Растиняк [5]  да опише достоверно град Ангулем! Иначе казано, Земята винаги е ретроспективен конструкт. Това важи и за истинската стара земя – първоземята на Хусерл Ur-Grund – точно толкова, колкото и за различните форми на неонационализъм, който виждаме да покълва навсякъде като реакция срещу внезапното и неочаквано изчезване на Света. Спомнете си какво съобщиха пилотите на своите пътници: и двете дестинации са изчезнали от радарите. Поразителната разлика между Земята и Планетата, т.е. острият ъгъл, който сме длъжни да измерим, е, че Планетата може да не е точно част от природата. Природата, като модернистична концепция, имаше странното качество да е универсалният етер, в който всичко трябва да е поместено: от моето тяло, например, до тази катедра; тази сграда, Берлин, всичко от Големия взрив досега, вървящо в една непрекъсната последователност и подчинено на едни и същи закони. Тази представа за природата е толкова обширна, че няма как да се живее в нея и да се усеща някаква защита. Ето защо натурализмът не може да е форма на живот, а само идеал; и сега осъзнаваме колко опасен е той. Поне от времето на Паскал, ние сме наясно с това усещане за тревога и безпокойство при вида на такъв огромен, студен и безграничен космос. И нищо чудно. Тази представа за природата е пряко свързана с хоризонта на Света, а не с напълно различната концепция, наречена Земя или Гея. Сравнена с концепцията за природа, идеята за Гея е локална. Тя е пръстен от активни форми на живот, които са оформилимногото си припокриващи се ниши по такъв начин, че си предоставят поредица от обвивки, които обаче не могат да се разтягат или изглаждат във формата на res extensa. Както съм показвал и другаде, английският футурист Джеймс Лавлок [6] , противопоставяйки се на Галилей, обезсили законите на физиката и химията не само на Планетата, но и на този рояк от взаимно преплетени активни елементи, на тази тънка мембрана от форми на живот. А те са защитно средство за бъдещия живот. Ни повече, ни по-малко. Нищо внушително като безграничната вселена, но и нищо толкова ограничено, колкото малката Земя, която е изоставена. Точно такава е тезата на Лавлок: противно на идеята на Галилео, има нещо специално в Планетата, нещо, което напълно се пренебрегва, когато тя се разглежда като едно от телата на Галилео. Това не означава, че Планетата е жива като организъм, а само, че не е мъртва. Едно е сигурно – тя е ограничена и безкрайно нагъната. Сигурно е и че реагира силно на нашите действия. Природата бе безразлична към нашите действия, поради което тя бе овладяна. Но Планетата, в смисъл на Гея, е изключително реагираща (дори има гъдел, както отбелязва Изабел Стенгерс [7] ) и поради тази причина се изплъзва от всичките ни надежди да я овладеем. Това означава да си го кажем направо - вече нямаме представа от какво се състои Гея. Ние вече сме научили колко реагираща е тя, след като сме я модифицирали толкова много,че знаем дори по-малко от преди. Както ще ви каже всяка застрахователна компания, възможността за прогнозиране на бъдещето никога не е била толкова нищожна, колкото е днес. И това се дължи на факта, че науките за земята са на практика исторически дисциплини, разчитащи на летописите на минали преживявания, които вече не са от никакво значение. С дълбоко учудване и тотално озадачение учени от ред дисциплини изведнъж осъзнават колко сложни, невъзможни за измерване, непредвидими и локални могат да са почвата, климатът и океанът. Наблюдаваме внезапното съживяване на историята на естествознанието, необходимо за изследване на геоисторията на една изключително локална и силно реагираща Гея. Невъздържаността на миналия век е накарала повечето модернизиращи се човеци да забравят онова, с което братя Хумболт [8]  едва ли са щели да изпитат трудност да се идентифицират. Да си припомним клишето от историята на науката, според което Галилеевата физика е трябвало да остави настрана всички възпроизвеждащи се форми - старото определение за phusis – и да разгледа единствено движението на масата в пространството (определението на res extensa). Ние бихме могли да го използваме, като, при желание да предефинираме космологията, отлеем от огромния простор на Природата един малък пръстен, Гея, Критична зона. Наречете го, както желаете, важното е да си дадем сметка, че реално не се интересуваме кой знае колко от Природата, колкото от „Phusis“ – в който сме сгънати и самите ние. Ако има смисъл да се прокара разделителна линия между „Phusis“ (мембраната на Гея) и Природата като цяло, то той е свързан с жизненоважната причина за ситуацията на война или мир, в която се намираме. Природата е територия на относителен епистемологичен мир поради основателната причина, че няма особено много място за известното понятие на английския математик и философ Алфред Уайтхед за бифуркацията [9]  между първични и вторични качества или пък обективната и субективната версия на нещата. Каквото и да мислите за Големия взрив или за магнитната кора на Земята, няма особен смисъл да обсъждате това, което твърдят учените за тези обекти, тъй като нямате реален достъп до тях. Най-добре е те да се оставят на учени, които имат пълен монопол над тяхното определение, т.е. над инструментите и изчисленията, необходими за разбирането на тези далечни обекти. Ако оспорите определението на тези „естествени“ явления, учените лесно ще ви кажат, че това е вашето лично, поетично, субективно виждане. Бифуркацията се прави лесно, но няма никакво значение. Нещата са напълно различни вътре в новоначертаната космологична територия на „Phusis“ – ограничената, тясна, локална, активна и реагираща Гея, освободена от концепцията за Природа. Тук огромен брой учени имат различни виждания за това какво представляват тези обекти и как те трябва да се държат. Гея не е място за епистемологичен мир, а по-скоро за епистемологична война. Попитайте някой фермер какво мисли за агрономията; индианец от Амазонка - какво мисли за съвременния дърводобив; изпълнителен директор на петролна компания какво мисли за климатологията; съкратен банкер – за „закона на икономиката“! Вече няма дисциплина, която да има силата да дисквалифицира техните твърдения и да ги трансформира в субективни или архаични версии на това, което те са в действителност. Едно от големите различия между Гея и Земята, и Света е, че конфликтите между Наука и Традиция не могат да се случат. Бифуркацията се сблъсква със съпротива навсякъде и то с основание, тъй като никой на Гея не мечтае да се телепортира към дадено виждане отникъде или пък да се върне към Земята от едно време. „Phusis“ е свят, който трябва да се преоткрие от всички агенти, които го съставляват. Споровете трябва да се разрешат от напълно различна гледна точка, от гледната точка отникъде. Учените нямат монопол; освен това те вече нямат ролята да вкарват форми на живот в света отвъд планетата. С други думи, имат много по-хубави неща за правене от това да разширяват утопичната територия на res extensa. Те трябва да преоткрият Планетата; те трябва да подготвят пистата за кацане, така че пътниците в самолета – спомнете си онези, които са разбрали, че предишните две дестинации са изчезнали безследно – да могат да си намерят място за кацане. Много повече трябва да се направи, за да се придаде смисъл на тази трета притегателна сила, онази, която наричам Планета или Гея. И въпреки това смятам, че малкото ми упражнение по философска тригонометрия не се е отклонило твърде много от целта. Основата, свързваща Земята и Света, е добре позната и двата ъгъла са достатъчно остри, така че е възможно да предвидим и локализиране на третия връх. Важното е, че граждани, активисти, учени и политици недвусмислено

Симеон II: Санкциите срещу Русия са един автогол!

 На 1 януари 2017 г. се навършват десет години от присъединяването на България към Европейския съюз. Симеон Сакскобургготски е премиерът, който подписа договора за членството на България. Това бе поводът Негово Величество да даде интервю за Епицентър.бг. Ето какво каза човекът, който на шест години става държавен глава, а после десетилетия е изгнаник, за да се върне и да присъедини страната си към клуба на най-развитите нации -  какво мисли за  събитията, които днес разтърсват Европа и света. Той говори и за вълната от евроскептицизъм, която залива Европейския съюз, за Брекзит и избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ, за това българска карма ли е вечното присъствие на темата „Русия“ в политическия ни живот. Но също и за това как България се вписа в Европейския съюз. - Благодаря Ви, Ваше Величество, че приехте поканата за това интервю. С Вас винаги е много приятно да се говори за история, за световните дела, но аз бих искала да Ви потопя в актуалната политическа ситуация у нас. И ще започна с темата „Русия“, която избуя с особена острота след приключилата наскоро президентска кампания. В България отношението към Русия присъства като ключов елемент в политиката. Защо е така? Защото Русия е най-близката до България от големите държави ли? - Вероятно, защото това отношение присъства още от едно време, дори отпреди Освобождението. Но не бива да се преиграва този факт, защото Русия ще си е там, докато земята съществува и се върти. Дали се харесва на някого или не, това вече е друго. Но подобно постоянно присъствие на Русия у нас би трябвало да се вземе като теза, с която човек да се научи да живее, а не да я използва като лозунг, с който да се плашат хората и да се делят на фили и фоби. Трябва да мислим какво ни интересува нас, българите, къде ни е националният интерес - нищо че звучи малко грандиозно. Но той, националният интерес, се свежда и до интереса на всеки един гражданин.   - Той в какво се изразява? - В баланса, както винаги, а също и в това да няма залитания, но това понякога звучи скучно, не е сензация.   - Политиците, не само у нас, често използват плашилото на руската мечка. - Ето, това е чудесно клише! А какво значи всъщност руската мечка?! Има и други неща, които могат да бъдат окачествени като заплахи. Трябва да си познаваме историята, това е много важно. Географията – също,  оттам да вадим приоритетите и по този път вече да стигнем до нещо практично. Ще дам един пример. Санкциите против Русия, с цялото ми уважение към тези, които са взели решението – но това е един автогол! Защото в крайна сметка кой пострада от тях? Страните, които са наложили санкциите. Аз поне така го виждам – пострадаха в износа си, в общата търговия. От друга страна, Русия е огромна, има толкова други източници, от които да си набави каквото й трябва. Или пък може да лиши населението си от някои неща, без много да се тревожи. Не е като в Западна Европа, където хората веднага биха подскочили, ако нещо им липсва. И тогава, кой страда повече?! Аз мисля, че тези санкции сме си ги наложили ние и всички страдаме.   - Ако погледнем географската карта, съдбата на България е да бъде в менгемето между Русия и Турция, но, както казвате, тях никой няма да ги премести. - Така е. Затова сме принудени да намерим начина, по който да си общуваме. Аз смятам, че когато едни политици препоръчват да се обърне гръб на един или на друг, който може да бъде наш партньор, те действат нереалистично. Да се поставим на мястото на Русия или на Турция. За турците България е физическият път към Европа. Русия пък е страна, която има с нас общи черти донякъде. И двете държави едва ли имат някакви чудовищни намерения спрямо нас. Толкова много се говори за вижданията или за това, което се усеща и долавя от сегашния президент на Турция (Ердоган). И той, човекът, сигурно е с ясна представа за възможностите и за времето. Едва ли има някакви имперски виждания. Едно е историята, културата, друго са интересите – да може да търгува със страните наоколо, да има отношения с тях. Но да се смята, че едва ли не ще превземе някакви страни или, че се стреми към Виена, като по времето на султаните, това е изцяло нереалистично! Или пък Русия  - също. Тя е толкова огромна империя, че, ако руснаците не гледат на Запад, ще гледат на Изток или накъдето и да е. Но руснаците сигурно са прагматици, защото са си там от толкова векове. Аз не виждам какво би спечелила Русия от това ненужно да си навлича противници. А е много лесно да се използва някакъв външен враг – хем да се мобилизират хората у дома, хем понякога да ги разсееш – да не се оглеждат за това, което става вътре в страната.   - Вие неотдавна бяхте в Русия. Има ли вероятност Русия да ревизира политиката на Петър Велики и Екатерина Велика, които обърнаха страната на Запад, и да се обърне на Изток? Още повече, че има среди на Запад, които непрекъснато й подсказват – вие не сте част от нас! - Което пък е липса на представа за география, защото Москва (столицата, центърът) е от западната страна на Урал. И така си е било от времето на Петър Велики и едва ли руснаците ще променят това. А и те знаят, че на Изток биха имали потенциални проблеми. Така че съм убеден, че гледайки към Запада и към добри отношения с тези страни, дори и отвъд Океана, това е в интерес на руснаците, в крайна сметка.   - На 1 януари се навършват десет години от влизането на България в Европейския съюз. Вече до такава степен свикнахме с този факт, че дори го критикуваме, не му се радваме. Това признак ли е, че сме станали европейци? - Кой знае! Няма нито една страна в Европа, която бих дал като пример, където общественото мнение да е сто процента „за“ Европа. Но мисля, че повечето хора са убедени в преимуществата на членството в Европейския съюз, особено като погледнат по обективен начин какво е било преди и си припомнят откъде сме тръгнали. Европейският проект е единственото бъдеще за Европа. Няма да кажа спасение, защото звучи драматично, но една обединена Европа тежи на световната сцена. Има хора, които започват да се изживяват като евроскептици, и тук в България ги има също. Но къде щяхме да бъдем при кризата от 2008-а, ако не бяхме вече членове на Европейския съюз?!    - Успява ли все пак България да се впише истински в Европейския съюз? Политиците ни обичат да цитират вашия баща, цар Борис III, който казва „Винаги с Германия, никога против Русия“, но успяват ли да се противопоставят истински на натиска на по-силните държави? - Ще започна от прословутата фраза. Питам се дали въобще цар Борис е казал това или са му го приписали още от едно време. Но има известна логика. Германия е била голямата сила в Европа, не сме гледали толкова към Великобритания. А Русия е това, за което говорехме преди. Така се стига до един баланс – да не залитаме в една или друга посока. А дали сме истински европейци? Аз считам, че сме си по дефиниция европейци. Полезно е да гледаме модели, където най-добре се чувстват гражданите. Просперитет се постига, може би, с немалко труд и респект към законите, а също и уважение към ближния. Има много начини да се усъвършенства едно общество. Но да мислим, че не сме европейци, дори не е справедливо, защото огромното мнозинство сънародници са наясно какво е да си европеец.   - Вие сте живял дълго в Испания, непрекъснато пътувате, другите европейски нации изпитват ли такива колебания? Това някаква наша карма ли е или всички имат своите моменти на неувереност и скептицизъм? - Точно така е. Всички имат такива моменти - на самокритика, моменти, в които упрекват ръководителите на държавите. Понякога е нещо между комплекс и завист и, ако това се експлоатира, може да се навреди, вместо да се гради. Отричането на едро: вън от НАТО, не на Европейския съюз, не на еврото... Хубаво, но накъде след това?! Не сме нещо изолирано, на някакво островче, образно казано. Дали това би ни дало повече възможности и успех в развитието на страната и на икономиката? Не! Трябва да играем в един отбор, да мислим с какво да допринесем и с това да ни припознават като надеждни партньори.   - Това май ни е трудно – да играем като един отбор? - Това е факт.   - Забравяме и за отношенията между европейските нации в годините назад. Сега това недоверие, което направи възможни Първата и Втората световна война, постепенно е отстъпило. Но ние сме свикнали с това и не го забелязваме. - Малко четат хората историята, за да си дадат сметка колко опасно и трудно е било тогава. В едно интервю в Истанбул ме питаха за основните притеснения едно време - това да не нахлуе някоя съседна страна или да не стане военен преврат. Ами тези неща за Европейския съюз вече са отживелица.  Това е нещо огромно като промяна само по себе си, а като имаме предвид икономическите и другите изменения, виждаме, че плюсовете натежават.    - Дори, ако погледнем отношението към мигрантите. Те се разглеждат като заплаха, като проблем, но самият факт, че никой не поставя под въпрос хуманното отношение към тях говори много за огромната крачка, която е направил европеецът. Не е ли така? - Да. Или да вземем съвременните закони и ценности. Солидарността е много важна, там трябва да положим повече внимание и усилия. Да сме по-солидарни и да разберем какво се е случило на тези хора, за да идват насам. А пък, ако Европа беше толкова на издишане, както някои я описват, нямаше да ги има тези стотици хиляди мигранти, за които най-голямата мечта е именно да влязат в Европа.   - Тук обаче трябва да Ви припомня думите на премиера Бойко Борисов – видяхме я европейската солидарност, всеки вдига стени, никой не ни помогна! - Има нещо вярно в това. И жалко!  Но мисля, че в някои моменти тази солидарност трябва да се докаже. Като говорим толкова за принципи и ценности, трябва да не са само празни приказки.   - Търси ли вашите съвети премиерът Борисов? Обажда ли ви се? - Госпожо, как да отговоря на такъв въпрос! Всеки човек при срещи обменя мисли и идеи. Аз не бих го окачествил като търсене на съвет, на нещо от рода на – кажи ми какво да правя? Това не е така, но всеки един разговор е важен. Полезно е да има диалог.   - Вие със сърце подкрепихте кандидатурата на Ирина Бокова за генерален секретар на ООН, докато самото правителство се колебаеше и накрая това разколебаване изигра решителна роля тази кандидатура да не успее. Мнозина не разбраха защо подкрепяте Ирина Бокова. Какво бихте им казали? - Трябва да видим резултата. Когато започна кампанията, шансовете новият генерален секретар на ООН да бъде от Източна Европа, по възможност жена, бяха големи. Щеше да бъде страхотна сензация и жест. А и да бъде българка! Мисля че Ирина Бокова заслужаваше пълна подкрепа от първия момент, но за жалост, не стана. Получи се като в старата приказка – двама се карат, трети печели, защото дори не излезе човек от Източна Европа, а от най-западната част, Португалия.   - През 2001 г. Ви попречиха да се кандидатирате за президент. Тази година някак си с половин уста Ви предложиха. Съжалявате ли за това, че тази възможност, да бъдете това, за което сте роден – държавен глава, беше пропусната? - О, много е трудно да се каже, че човек е роден за нещо или му се пада.   - Но вие на шест години ставате държавен глава! - Да, съгласно обстоятелствата и при друга конституция. И, ако щете - в други времена. Така че за мен това не е нещо, което е важно. Гледайки назад, едно от големите предизвикателства беше длъжността ми като премиер. В крайна сметка, това е нещо, което решават хората. Ако не са преценили да ме издигнат за президент – сигурно си има някаква причина. Глас народен – глас Божи! Знаете ли, аз много избягвам да гледам на нещата през личната си призма, защото тогава човек става субективен. Затова винаги търся другаде примери и прецеденти. Така си създавам едно пространство, в което човек може да се движи по един позитивен начин. А не да се самоогорчава изкуствено – да бях постъпил така, да бяха ме разбрали... , за мен поне, са напразни упражнения! Това, което ме разочарова и дори повече, е този изкуствен тормоз за бащините ми имоти, които съм наследил и които държавата ни върна през 1998 г. , преди изобщо да бях станал премиер. В последствие, същата държава, без да е имало промяна на институциите, казва,  чакай, не е така, да започнем сега да го лишаваме от това, което сме му върнали! В личен план това е тежко да се понесе и е несправедливо. Такова поведение въобще е изключено в Европейския съюз. По-лошото е, че може да стане прецедент и да плаши чуждите инвеститори да дойдат тук. Това е нещо, за което много хора не си дават сметка в дребнавостта си да ме уязвят.   - Казвате, че избягвате да гледате на света през личната си призма. Такъв пример ли е фактът, че през 2005 г. като лидер на НДСВ съставихте правителство с БСП, наследницата на комунистическата партия, която изгони вашето семейство от страната, а Народният съд разстреля чичо ви Кирил? - Знаете ли, тук трябва да видим нещата в контекста на времето и най-вече да не се обобщава и да се дамгосват едни или други. Защото пък другата страна – БСП, биха могли да кажат, че аз съм представител на монархо-фашизма. Ако така разсъждаваме, никога няма да се оправим! После има конкретни отговорни хора за дадени престъпления или ексцесии. А това, да се говори за всяка лява формация, нищо че е еволюирала във времето, че са комунисти... Да, по принцип БСП са наследници на БКП. Но пък тогава за тях аз съм наследник на не знам какви си черни времена. Всички трябва да сме малко по-обективни и да гледаме това, което е в интерес на нашите съграждани. А не да продължаваме да „седим по барикадите“ и да търсим виновници. Така можем да стигнем до най-древни времена. А и тогава – все някой може да е бил виновен, а другият – да е бил жертва.   - Ще стигнем до Каин и Авел. - Ами, да! Безсмислица е това. Това е най-ясният пример докъде бихме могли да ескалираме.   - Дали бих могла да Ви помоля за коментар на последните политически събития – непредизвиканата, но подадена от премиера Бойко Борисов оставка, тупането на топката от страна на президента Росен Плевнелиев и явното му нежелание да състави служебен кабинет, а от друга страна – необходимостта да има два служебни кабинета, защото такава е конституцията. Как гледате на всичко това? - Това е много интересно като съчетание и се получава в един критичен момент – министър-председателят решава да подаде оставка, когато президентът е в края на мандата си, а парламентът е действащ. Мисля, че това е най-сложно да се изтълкува - при действащ парламент дали е необходимо да има служебно правителство? Моето мнение, щом като ме питате, нищо че е ерес, е, че сегашното правителство в оставка трябва да изкара до 21 – 22 януари и оттам нататък президентът да състави ново правителство. Мисля, че ще бъде по-семпло, защото за двадесетина работни дни не виждам необходимост да се съставя служебно правителство. Но това е, както казах, еретично мнение, защото аз не съм на мястото на г-н Борисов, нито на мястото на президента.   - Може би няма достатъчно политическа воля? През 1997 г. страната бе в аналогична ситуация. Правителството на Жан Виденов подаде оставка по Коледа 1996 г., президентът д-р Желю Желев, чийто мандат изтичаше, каза, че няма да връчи мандат за второ правителство на БСП, която тогава имаше мнозинство в парламента и никой не го упрекна затова, че не спази буквата на конституцията. Имаше политическа визия за бъдещето на страната, опозицията, тогава СДС, казваше – предсрочни избори, демократични промени, път към Европа... Сега това го няма. - Може би, защото сме вече в Европа. Няма ги тези големи цели. Но след година България ще председателства Европейския съюз. Това е достатъчен мотив да си оправим отношенията, за да може да се върви напред. Тази тема едва ли е мотивираща за широката публика, но е важна за имиджа на страната. Въобще, идеалното би било да се оглеждаме по-често какво се случва в държавите около нас и по света. Не е нужно да има постоянна интроспекция, ние да решаваме и да търсим най-доброто и най-гениалното. Ето, сега се говори за мажоритарна избирателна система и задължително гласуване. Добре е да видим кое къде как функционира – къде системата е мажоритарна, къде е пропорционална, къде има задължително гласуване. И да се опитаме да го приведем за нашите ширини и за нашите разбирания. Отколкото да се напрягаме да измислим нещо съвсем ново или пък да превръщаме това в политическа битка. Като търсим в друга страна кое къде функционира най-добре, как може да се приложи у нас, ще намерим подходящия пример. Особено по теми като здравеопазване и образование – двете най-тежки теми във всяка една страна и общество. И така ще видим, че няма нужда от толкова реформи и контрареформи.   - Нашите съседи май не са най-подходящия пример. А също така се сещам, че едни от малко по-далечните съседи – в Испания, едва съставиха правителство. И то под заплахата на нови, трети поред предсрочни избори! - И то след година и нещо правителство в оставка! Помните ли пък в Белгия какво беше? Над 500 дни страната беше без правителство. Това са примери, това са прецеденти.   - В Италия премиерът Ренци искаше да намали сенаторите, да централизира страната. И постави въпроса на референдум. - Видяхте ли какъв отговор получи премиерът! А пък всички после критикуват и казват, че трябва да има реформи, че трябва нещо да се промени. Но като опре донякъде, нещо става, сякаш им се завива свят на хората. Това е вокс попули, в крайна сметка трябва да се съобразяваме с гласоподавателите.   - Но политиците сякаш забравят, че трябва да водят народа, не да го следват. Да го водят, макар и на крачка напред. - Ето сега – в Испания се появи антисистемна партия. На пръв поглед също изглежда антисистемно това, което досега е казал г-н Тръмп в САЩ. Но дали пък от друга страна това не е нещо здравословно? Да се променят някои неща по един по-радикален начин? Но обикновено тези антисистемни партии са временни явления. В първия момент изглеждат като нещо уникално и ново, но малко по малко или се разпадат или си дават сметка, че има неща, които е хубаво да ги проповядваш, но като се стигне до това да ги приложиш в управлението, виждаш, че не можеш.   - Но в Европа напоследък непрекъснато се раждат антисистемни играчи. Това какъв знак е? - Знакът е: Стига! Дотук! Дано политическата класа да си даде сметка и да реагира адекватно, за да може да се избегнат по-големи сътресения. Питахте ме дали това, което става сега, прилича на времето след Френската революция и Наполеоновите войни (б.а. - когато в Европа са настъпили коренни, революционни, промени). Аз имам впечатлението, че по-скоро прилича на времето след Втората световна война. Тогава са настъпили радикални промени, защото е станало ясно: дотук е било така, но хората вече очакват нещо друго. Спомнете си тези ужаси с банковите фалити. Дали това не доведе нещата дотам, че да се постави въпроса – а може би този модел, не е идеалният? Но чак да има „революционни“ нагласи, мисля че не е реалистично. В глобализирания свят нещата се изравняват по един по-плавен начин. Информацията се предава светкавично! Вижте социалните мрежи, та това е нещо невероятно! Пропагандата, която едно време е функционирала, е отживелица. Мисленето на хората не може да се насочва в една посока, като преди. Социалните мрежи са чудесен коректив.   - Но и способ за хибридна война в същото време! - Да, но това е въпрос на зрялост – да се хване човек на въдицата на някакви небивалици. Хвърля се някаква бомба и след няколко часа се оказва, че е „балон“. Много интересно! За социолозите това трябва да е голям момент, тази еволюция в обществото. Възможност да предскажат какво може да се случи.   - Това не засилва ли още повече факторът „образование“? Хората от малки, чрез знанието, да бъдат имунизирани срещу хибридността, срещу лъжата. А това го дава семейното възпитание и образованието. - Да, така е. Това са прословутите първи седем години. И другите седем също.   - Около Коледа е прието да говорим за традициите, Ваше величество. Но виждаме как светът се променя или поне живеем с това усещане. Особено тази година – след Брекзит и избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ. Традициите остават ли това, което бяха? Или също се променят? - Не сравнявам двете явления. Традицията е нещо насложено, което е останало или се спазва от миналото. Това са обичаи и неща, които се опитваме да продължим във времето. А това, което се случва сега – в САЩ или другаде, е по-друго. Аз поне така го виждам.   - Ето, вие неотдавна пътувахте с Румънския кралски влак. Това е традиция. На всяка гара, на която спира влакът, се изпълняват двата химна – днешният и от времето на монархията. Това какво усещане носи? - Учуди ме много, защото веднага си помислих за България. Едва ли това би се приело тук. Има много хора, които може би смятат, че биха изневерили на републиката, ако стане въпрос за нещо, което е било преди Х години. Сигурно е друг начинът, по който румънците усещат традицията и по който я спазват. Трудно ми е да определя.   - Какво бихте искали да превъзмогне българското общество? Нещо от това, което е направило румънското. - Не знам, трудно е да се обобщава и сравнява. С тях влязохме заедно в Европейския съюз, на едно и също ниво сме. Но дали те имат други виждания за това, което се е случило? Техният режим е бил много по-специфичен в последните 50 години преди 1989 г. Виждам, че те гледат към монархическия си период с известна симпатия, но все пак не бива да се обобщава. Сигурно има много хора, които не са на това мнение.   - Виждам портрет на цар Фердинанд във Вашия дом. Смятате ли, че ще се стигне до негова реабилитация? Историците често казват, че първите десет години на ХХ век, времето преди Балканските войни и Първата световна война, са били години на такъв подем, че в Европа се е говорило за „българско чудо“. - С времето сигурно и това ще стане. Нещата трябва да се отсъдят по един обективен начин в едно историческо измерение. Да се направи анализ, в който да се види положителното и отрицателното. Не става въпрос само за една личност. Трябва да се прецени в контекста на историята на страната. Понякога се смята, че една личност, в случая – един цар, олицетворява всичко – и добро и лошо. Но той не е действал сам, не се е водел от лични мотивации. Действията му са били следствие от настроенията в обществото в даден момент. Повече от реабилитация би било да се претегли, без пристрастие и без политически предпочитания или доктрини, кое е било положителното за страната и кое не е.

Александър Корнезов: Голям брой важни дела не стигат до Съда на ЕС

 "Голям брой дела от съществен икономически или обществен интерес не стигат въобще до Люксембург, тъй като съдилищата не отправят преюдициални запитвания по тях". За този проблем сигнализира в интервю за Mediapool доц. Александър Корнезов, който на 19 септември 2016 г., стана съдия в Общия съд на Европейския съюз. Преюдициалните запитвания се отправят от българските съдилища, когато трябва да се приложи правото на ЕС и има нужда от тълкуването му. В своите заключения по запитванията Съдът на ЕС прави задължителни за съдилищата и институциите в държавите членки тълкувания. По думите на Корнезов фрапантен пример са обществените поръчки, където за никого не е тайна, че европейското право и добри практики системно се заобикалят у нас. "Въпреки това, до ден днешен няма нито едно преюдициално запитване в областта на обществените поръчки. Друг пример е конкурентното право, което е в много голяма степен регулирано от норми на правото на ЕС. Но и по тези въпроси няма нито едно преюдициално запитване относно забраната на картелите и на злоупотребата с монополно или господстващо положение", посочва юристът. Доц. Корнезов, какво означава новият пост, който заемате? С какво той е важен за България и за българските граждани и фирми? Това е признание и успех за България, тъй като страната ни е сред първите държави членки, които получиха право на втори съдия в Общия съд на ЕС. Това стана възможно в резултат на реформата на Съда на ЕС, която в частност предвиди вливането в Общия съд на Съда на публичната служба на ЕС, където бях избран за съдия след конкурс, в който участваха 79 юристи от целия Европейски съюз. Целта на реформата е да се ускори съдебното производство и да се подобри качеството на съдебните актове, постановявани от Общия съд на ЕС. За целта се предвиждат редица мерки, сред които поетапно удвояване на броя на съдиите в Общия съд до 2019 г. Реформата засяга непосредствено и българските граждани и фирми, защото те могат да сезират директно Общия съд на ЕС при определени условия, за да защитят правата си, като например да искат отмяната на актове на институциите и органите на ЕС, както и да водят дела за ангажиране на отговорността на Съюза при неизпълнение на договорни задължения или дори за да потърсят обезщетение за вреди, произтичащи от неправомерни действия от страна на институциите или органите на ЕС. Най-вече става дума за дела в областта на конкурентното право, държавните помощи, антидъмпинга, т. нар. ограничителни мерки, като например запор на сметки на лица, заподозрени във връзки с тероризма, интелектуалната собственост, достъп до информация, публичната служба на ЕС и др. По принцип се избягва българските съдии да са част от съдебния състав в дела, в които една от страните е българската държава, гражданин или фирма, за да се избегне всякакво съмнение за пристрастност. Как Ви се виждат проблемите на българското общество от Люксембург, ако ги гледате през призмата на делата, които стигат до Съда на ЕС? Струва ми се, че делата, които стигат до Съда на ЕС от България, не отразяват истинските проблеми на българското общество. Само малко от тях поставят принципни въпроси от значение за развитието на българското и европейското право. За това има две обяснения. Първото е непознаване и оттам неприлагане на правото на ЕС, или само формалното позоваване на него, без обаче да се вникне в същността му. Второто обяснение е, че има нежелание - съзнателно или не - в делата от обществен или голям икономически интерес да не се отправят преюдициални запитвания до Съда на ЕС. Образно казано, преюдициалното запитване изважда делото извън контрола на всякакви местни зависимости и субекти, доколкото е немислимо българският съд да не се съобрази с решението на Съда на ЕС. В тази връзка винаги съм казвал, повтарям го и сега: преюдициалното запитване е най-мощното оръжие за възтържествуване на правото, с което разполага българският съдия. Бихте ли дали някои по-важни и интересни примери на решени преюдициални запитвания от последните години? Примерите са много, но тук ще се огранича само с няколко от последните 2 години. Делото "Google Spain" е особено важно с това, че Съдът на ЕС постанови, че при определени обстоятелства "Google" е длъжен, при поискване, да изтрива злепоставяща за дадено лице лична информация от търсачките си, дори и тя да е достоверна. Това вече се прилага в практиката. В делото Schrems Съдът на ЕС не се поколеба да отмени решение на Европейската комисия, което позволяваше на компании като "Фейсбук" и "Майкрософт" да изпращат и складират събраните лични данни на европейски граждани в сървърите на компанията в САЩ. В делото Съдът установи по категоричен начин, че властите в САЩ на практика имат почти неограничен и често неконтролиран достъп до личните данни на европейските граждани, фигуриращи в техните профили във "Фейсбук", което е в остро противоречие с европейските стандарти за защита на личните данни. Друг пример е делото Gauweiler, образувано по преюдициално запитване от германския федерален конституционен съд, в което Съдът на ЕС остави в сила програмата на Европейската централна банка за закупуване на държавни облигации на вторичните пазари, програма, която в голяма степен облекчи дълговата криза в Европа. Важни и много актуални са и решенията на Съда в делата Dano и Alimanovic, в които Съдът категорично отсъди, че правото на ЕС не позволява т.нар. социален туризъм, при който гражданин на една държава членка се установява в друга държава членка с цел да се възползва от социалните й помощи. Бих споменал и делото Philip Morris, в което Съдът на ЕС остави в сила новите стриктни изисквания по отношение на тютюневите изделия, като например по-големите предупредителни текстове и картинки, забраната за добавка на овкусители, които придават вкус на билка, ментол, ванилия и други в цигарите, забраната за означения от рода на "натурални", "ултралеки", "органични" и т.н. В кои случаи най-често казуси на български граждани и фирми стигат до Общия съд или до Съда на ЕС? Къде виждате неизползван потенциал? В Общия съд делата, заведени от български граждани и фирми, са малко, основно в областта на държавните помощи и ограничителните мерки. Причината за това е, че повечето от актовете на институциите на ЕС, които подлежат на обжалване пред Общия съд на ЕС, са най-общо казано от икономически характер, а икономическата активност в България е твърде незначителна, за да представлява интерес за европейските институции. Обратно, в Съда на ЕС, където мнозинството дела се образуват по преюдициални запитвания, отправени от национални съдилища, "българските" дела са далеч по-многобройни, повече от 70 на брой от 2007 г. до днес. Някои от тях, като например делата Елчинов и Канон, са от огромно структурно значение за съдебната власт у нас, тъй като в тях Съдът на ЕС постанови, че долните инстанции следва да не се съобразят с тълкувателно решение/постановление на ВКС или ВАС, съответно със задължителните им указания при отмяна на решение и връщането му за ново разглеждане, ако те противоречат на правото на ЕС. Тези две решения предоставят безпрецедентна възможност на първо- и второинстанционните съдилища в България да инициират, посредством преюдициалното запитване, промяна в постоянната съдебна практика на върховните съдилища и така активно да участват, дори да провокират развитие на правото както на национално, така и на европейско ниво. Те индиректно поставят и изключително важния въпрос за тълкувателната дейност на върховните съдилища и доколко тя представлява правораздавателна дейност. Съдът на  ЕС се ограничи с това да постанови, че ако тълкувателно решение/постановление противоречи на правото на ЕС, то българските съдилища трябва да не го прилагат. Но големият въпрос остава. Що се отнася до правните въпроси, които се поставят, мнозинството са в областта най-вече на ДДС, митническия съюз, забраната за дискриминация, пространството за свобода, сигурност и правосъдие, но има решения и в областта на околната среда, енергетика, транспорта, търговската политика на ЕС и гражданство на ЕС. Както споменах обаче, струва ми се, че голям брой дела от съществен икономически или обществен интерес не стигат въобще до Люксембург, тъй като съдилищата не отправят преюдициални запитвания по тях. Именно тук виждам огромен неизползван потенциал. Фрапантен пример са обществените поръчки, където за никого не е тайна, че европейското право и добри практики системно се заобикалят у нас. Въпреки това, до ден днешен няма нито едно преюдициално запитване в областта на обществените поръчки. Друг пример е конкурентното право, което е в много голяма степен регулирано от норми на правото на ЕС. Но и по тези въпроси няма нито едно преюдициално запитване относно забраната на картелите и на злоупотребата с монополно или господстващо положение. В областта на наказателното право у нас до скоро се считаше напълно погрешно, че наказателният съд не може да отправя преюдициални запитвания, доколкото задължението му да изложи фактите по делото в самото запитване компрометирало безпристрастността му и трябвало да води до отвод на съдебния състав, отправил запитването. Подобно тълкуване на НПК влиза в остро противоречие с правото на ЕС, както Съдът на ЕС постанови наскоро в решението си в делото Огнянов. Така че това мнимо препятствие пред отправянето на преюдициални запитвания по наказателни дела вече формално е елиминирано. Остава  наказателните съдилища да поемат своята отговорност и задължение да прилагат правото на ЕС. Едва ли функцията на правото на ЕС е да коригира многобройните пробойни в българската съдебна система, но все пак наблюдава ли се според Вас такъв косвен ефект от 2007 г. насам? За съжаление, не. Крайно време е да разберем, че ЕС няма да оправи българската съдебна система, нито останалите проблеми в държавата. Трябва сами да запретнем ръкави и да си свършим работата. При все това, правото на ЕС предоставя особено мощен инструментариум на можещите съдии, които имат характера и волята да го прилагат. Но като цяло периодът от 2007 г. насам е една пропиляна възможност да променим подхода на българските магистрати и администрация, които имат навика да се аргументират формалистично, буквоядски. Правото на ЕС изисква да се борави с друг тип инструментариум, като например принципа на тълкуване на националното право в духа на правото на ЕС, принципите на ефективност и равностойност, общите принципи на правото, директен ефект и директна приложимост и пр. Но и до днес голяма част от българските съдебни актове остават слабо мотивирани със силен буквалистичен уклон, като се пренебрегва духа на закона и общите принципи на правото. Масова практика например е да се отхвърлят исканията на страните за преюдициално запитване почти без мотиви или напълно формално, без съдът отговорно да обсъди доводите на страните в тази връзка. Проблемът е особено видим във върховните съдилища, които по принцип са длъжни да отправят преюдициални запитвания, когато се поставя въпрос за тълкуването или валидността на правото на ЕС. Но те твърде често отказват да направят това с бланкетния довод, че отговорът на въпроса бил "ясен". Преодоляха ли се проблемите около многобройните случаи на слаба компетентност на магистратите в България за същността на правото на ЕС и практиката на Съда на ЕС? На пръв поглед, да. Много от магистратите минаха някакъв вид обучение по право на ЕС. Вече е предвидено и правото на ЕС да е част от конкурса за първоначално назначаване на магистрати, което следва да бъде приветствано. Понастоящем в много съдебни актове намираме някакъв вид позоваване на правото на ЕС. Но по-задълбоченият анализ показва, че това понякога е само привидно. Твърде често позоваването на правото на ЕС е чисто формално. Липсва вникване в проблематиката и вещо боравене с различните инструменти, присъщи на правото на ЕС. Практиката на Съда на ЕС, която е от ключово значение, също се познава слабо и като цяло не се следи систематично. Разбира се, има и магистрати, които отговорно и много компетентно изпълняват задълженията си на "европейски“ съдии. Те заслужават подкрепа и поощряване. Но за съжаление те като че ли не дават цялостния облик на системата. Имате ли представа доколко институциите в България са склонни директно да прилагат регламенти на ЕС, ако има противоречие с българския закон? Като че ли се страхуват да го правят. Както споменах вече, наблюдава се едно явление от последните години на чисто формално позоваване на правото на ЕС. Така се създава впечатление, че съответният орган е "приложил" съответната европейска разпоредба. Но много често това е само голословие, без особено вникване в проблематиката. Дори има немалко примери, в които дадена норма от правото на ЕС се цитира, за да обоснове напълно грешен извод. Понякога вероятно е въпрос на незнание, но може да има и елемент на нежелание в някои дела, както подсказвате във въпроса си. Примерът, който дадох с обществените поръчки и правото на конкуренцията, е красноречив сам по себе си. Показателен е фактът, че голямото мнозинство преюдициални запитвания от български съдилища са отправени от едни и същи 7-8 съдии, които мога да назова поименно. Те заслужават адмирации за знанията и куража, който демонстрират. Но в крайна сметка, тук става дума само за 7-8 съдии, които представляват по-скоро изключението, а не правилото. Обратните примери са много повече. За вече почти 10 години ВКС е отправил само 2 преюдициални запитвания, едно от което беше отхвърлено като недопустимо. А да не забравяме, че върховните съдилища са по принцип длъжни да отправят преюдициални запитвания, когато се поставя въпрос за тълкуването или валидността на норма от правото на ЕС. Апелативните съдилища не са отправили нито едно преюдициално запитване. Конституционният съд също страни от диалога със Съда на ЕС, въпреки че конституционните съдилища на много държави членки – Белгия Австрия, Германия, Франция, Италия, Словения, Литва, Испания – все по-често прибягват до преюдициалното запитване като способ за преодоляване на евентуални противоречия между националното, вкл. конституционно право и правото на ЕС. Така че статистиката, със своите над 70 преюдициални запитвания, ласкае България и българската съдебна система, като оставя впечатлението за активно прилагане на правото на ЕС у нас. Но един задълбочен анализ показва, че всъщност голямата част от съдилищата у нас, включително на най-високо ниво, невинаги изпълняват задълженията си, произтичащи от правото на ЕС.  Поставя и се и друг въпрос, а именно изпълнява ли България решенията на Съда на ЕС. Както знаете, Съдът на ЕС е установявал на няколко пъти, че България не изпълнява задълженията си, произтичащи от Договорите. Например наскоро Съдът констатира, че вятърните паркове на нос Калиакра са построени в противоречие с правото на ЕС. Европейските институции, а и българските граждани, очакват да видят кога и как ще се изпълни това решение. Да не забравяме и, че при неизпълнение на съдебно решение, е възможно страната ни да бъде осъдена на заплаща глоби, които се начисляват до пълното изпълнение на решението.   Като човек, който и академично се занимава с право на ЕС, вие простихте ли на българските финансови власти грубото погазване на правото на ЕС през 2014 г., когато въпреки многобройните писма на Европейската комисия и на Европейския банков орган БНБ и Фондът за гарантиране на влоговете в банките не пожелаха да изпълнят еврорегламентациите и да изплатят навреме гарантираните влогове на хората в КТБ, а държаха парите им блокирани абсолютно незаконно близо 6 месеца? Защо никой в двете институции не понесе отговорност за този случай и той не е ли доказателство за факта, че България не е правова държава? Отново стигаме до основния въпрос, който от десетилетия подкопава устоите на обществото ни, а именно въпросът за върховенството на правото. В случая Европейската комисия предупреди България, че според нея българското право противоречи на европейското, доколкото то предвижда допълнителни, по-тежки условия за започване на изплащането на депозитите отколкото, тези предвидени в правото на ЕС. Но ЕК реши да не образува производство срещу България пред Съда на ЕС и едва ли можем да я виним за това. В този тип производства тя разполага с широко право на преценка и вероятно е счела, че казусът КТБ е твърде незначителен на фона на огромните проблеми в банковия сектор в Европа. Затова именно казвам, че не можем да чакаме някой от Брюксел или от Люксембург да ни реши проблемите. Тук ставаше дума все пак и за депозитите на крайно уязвими граждани, които се нуждаеха без забавяне от спестяванията си – болни хора, дарителски фондове за лечение на деца и др. Но правото на ЕС предоставя им други способи за защита, като например отговорността на държавата за нарушаване на правото на ЕС. Тоест средствата за защита на правата, които правото на ЕС предоставя на всеки един от нас, са налице. Въпросът е обаче дали и как те се прилагат на практика в България. Така пак се връщаме до въпроса за върховенството на правото в България. Вие работите в сферата на конкурентното право. Успява ли, според Вас, Комисията за защита на конкуренцията у нас наистина да работи по предназначение? Действително ли е толкова трудно да се докаже картел в сектор "горива"? КЗК е изключително важен държавен орган за всяка държава с пазарна икономика, може би един от най-важните в държавата въобще. Нейна основна задача е да санкционира картелите и злоупотребите с господстващо положение, както и нагласените обществени поръчки. Всички тези нарушения представляват, образно казано, „кражби“ в ущърб на крайния потребител, т.е. на всички нас, тъй като плащаме по-високи цени за по-некачествени стоки и услуги. Те задушават всеки опит за инициатива, иновативност и изобщо повишаване на ефективността на предприятията на пазара, като не допускат конкуренция, и оттам ограничават нашия избор на стоки и услуги. Именно затова мисията на КЗК е толкова важна. Не може да имаме здрава и конкурентноспособна българска икономика без силна, активна, напълно независима и компетентна КЗК. Нека вземем пример от Европейската комисия, която е абсолютно безкомпромисна с големите картели и компаниите, злоупотребяващи с господстващото си положение. Някои от последните санкции, наложени от комисията, говорят само по себе си: 2.93 млрд. евро за картел на производители на камиони; 1.49 млрд. за картел на пазара  на финансови инструменти; 1.06 млрд. евро на производителя на процесори "Интел" за налагане на определени производители на компютри да работят с техните продукти, за сметка на конкурента им на пазара. В други случаи Европейската комисия постига желания резултат чрез механизма на поемане на задължения от нарушителите, като например в случая VISA, в рамките на който компанията се ангажира да постави граница на някои прекомерни междубанкови такси при плащания с кредитни или дебитни карти. Да, трудно е да се докаже картел, но съвсем не е невъзможно. Въпрос на компетентност и воля. Има ли единодушие в българската правна общност по въпроса дали правото на ЕС има предимство над българската конституция или е обратното? Това е един от най-дискутираните въпроси в правото на ЕС въобще. Без да навлизам тук в подробностите на един продължаващ и безкрайно интересен дебат, струва ми се, че въпросът за предимството на правото на ЕС над националните конституции често се поставя твърде елементарно. Част от конституционното право – например въпросите за държавното устройство и държавно управление – не попада въобще в приложното поле на правото на ЕС. Освен това, немалка част от европейското законодателство предвижда минимални стандарти като оставя на държавите членки възможността да предвидят по-високи стандарти на защита. В тези случаи по принцип би могла да се приложи националната конституция, ако последната предвижда по-висок стандарт на защита от този, предвиден в правото на ЕС. Също така правото на ЕС отчита конституционната идентичност на държавите членки. С други думи, ако даден принцип или норма от националната конституция е част от конституционната идентичност на съответната държава членка – например светския характер на държавата, задължително използване на кирилицата, забраната на благороднически титли и пр. – правото на ЕС трябва да вземе това предвид. Но ако съществува императивна норма от правото на ЕС, от която не са предвидени изключения и която не оставя право на преценка на държавите членки, тя трябва да има предимство пред националната конституция в случай на конфликт. Обратното би довело до разпадането на ЕС, тъй като би позволило на всяка една държава членка едностранно да решава кои свои задължения да изпълнява и кои не.  

Премълчаната история на българския дух

В центъра на темата е историята на възходите и паденията на българите, един от най-древните народи, на неговия дух и държава. Кои факти от родната ни история са премълчани, факти от миналото ни, но и от настоящето... Тяхното осветляване изисква научно обосновано изложение, на което са способни проф. Петър Добрев и Георги Лазаров, събеседниците, които за първи път гостуват на водещия. Какво да очакваме от този разговор, освен ясен, точен и съвсем не лишен от емоции език? Условия за полемика има, защото историкът д-р Петър Добрев в поредица от свои книги развенчава неудобни за народа ни митологии. Самият учен и неговите тези са остро оспорвани от колегите му, но когато става дума за националния ни дух нещата изглеждат още по-дискусионни. Защото великият принцип, изведен гениално от Георги Раковски гласи: „Главната сила в историята е нравствеността“.От днешна гледна точка заключението е още по-категорично: „Честта създаде България, безчестието я унищожава!“ Но дали ще я унищожи, ще разберем в процеса на предаването. Участниците в него ще проследят възможно най-новите данни, свързани с българите - от I  до XXI век.Ако желаете да оставите коментар, посетете страницата на предаването във Фейсбук .Най-древните българи В началото на българската история стои едно великото събитие, което различните летописци са описали по различен начин. Византийските хронисти пишат, че дошло отнякъде някакво новопоявило се племе българи и победило като по чудо огромната византийска войска, защото императорът получил болки в краката и трябвало да замине спешно на бани в Месемврия (ХИБ, І, 77). А летописците на цар Иван-Александър пишат, че българите били не някакво малко племе, а многобройни и дори безчислени и се заселили нашироко от двете страни на Дунава - чак до Драч (дн. Дурацо в Албания): Много же бесчислены суще ислънища и сиу страну Доунава и ону до Драча и далее… (вж. ХКМ, 228). Къде в такъв случай е истината - били ли са българите на Аспарух някакво неизвестно новопоявило се племе или твърде голям народ? Вярвайки на византийците, нашите учебници са ги описали като малобройно племе, което наскоро след създаването на България изчезнало почти без следа и оставило в българския език само десетина думи - българин, болярин, кумир, капище и още пет-шест. Но за щастие има и трети вид източници, описващи древните българи и от тях може точно да се научи кой е прав - византийските хронисти или нашите някогашни царски летописци. Още два века преди да се появи Аспарух българите са споменати от книжовниците на древните готи. И ето какво пише готският епископ Енодий до своя крал Теодорих: Това е народът който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал… те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои. И добавя: Те, българите, по-рано вярваха, че пред тях е открит светът. Сега за тях е затворена само тази част от земята, която ти пазиш. (ХИБ, І, 55-56). Друг готски големец, сенаторът Касиодор, пише следното в похвала на един пълководец: Не те изплаши  дружината българи, която с упоритостта си щеше да попречи дори на нашите! (ХИБ, І, 57) и на друго място възкликва: страшните по целия свят българи. Тези думи не са казани случайно и се дължат на това, че още преди да се заселят на Балканите българите са се прочули с големи победи над готите и лангобардите. Лангобардите те победили още в 428 г. и пленили техния крал Агилмунд, а готите разбили трикратно и прогонили от балканските земи в края на V в. (вж.Д.А.,124-130). При това, по едно съвпадение и двата разгромени от българите народа, след неуспешния сблъсък с тях, успели да завоюват Рим, с което пък славата на българите нараснала още повече, защото те били единственият народ, който победил дори победителите на Рим. Същевременно на готите и другите германски племена българите били известни не само като непобедим, но и като твърде многочислен народ. Това личи от един малко познат у нас източник, известен като „Баварският географ”, където за някогашните българи отвъд Дунава пише: Понеже множеството от тях е голямо не им е нужно да строят крепости, за да се защищават. Заедно с тези многобройни отвъд дунавски българи се споменават и моравците, за които баварският  книжовник отбелязва, че „опират до немските граници”. (вж. ГСУ, ФИФ, 1964, 293). Твърде силен респект са имали към българите и арабите, тъй като изпитали върху себе си силата на тяхното оръжие още преди създаването на днешна България. Първото си голямо поражение през VІІ в. арабите претърпели от  българите в 652 г. при опита си да нахлуят в Кавказ, когато четири хиляди техни отбрани конници били унищожени при крепостта Баланджар, известна и с името Булгар Балк. По-късно още по-съкрушителен разгром им нанесъл синът на Аспарух - Тервел, спирайки тяхното настъпление към Балканите и унищожавайки 24 хилядна арабска армия, принуждавайки я с дълга обсада на Солун да гризе от глад юздите на своите коне. Затова името бурджани, с което арабите наричали българите на Тервел, дълго време вдъхвало у тях панически страх и дори два века по-късно арабският пътешественик Масуди пише: Бурджаните са огромен, могъщ и войнствен народ, който стои над всички съседни народи. Един български конник може да излезе на глава със 100 или 200 противници. В наше време жителите на Цариград, ако не бяха неговите големи укрепления, не биха могли да се защитят от тях. А също и всички, които обитават съседните с бурджаните области не биха могли да се защитят от тях. (Вж. АЯГ, 126). Твърде рядко има някой народ, който да е блестял едновременно както със своята необикновена сила, така и със своята справедливост. Но точно такъв рядък спомен са оставили след себе си нашите древни български предци. Затова разкриването на пълната истина за тях е свещен исторически дълг, който все още остава за съжаление неизпълнен, тъй като византийските заблуди и до днес замърсяват българските учебници, а и не само тях. Поради породеното от византийщината пренебрежение и цинично високомерие дори до днес в някои световни енциклопедии като Ларус, древните българи се описват по подобие на ордите на Чингис хан. А някога се появи и дори нашумя теорията на В. Томашек, че българите са възникнали като смес от разбитите хунски племена след разпада на империята на Атила. В съзвучие с това се появи версията, че името българи е прозвучало за първи път на света едва през V-VІ в., а преди това не е съществувало. От тази представа възникна задълго и традицията да се наричат българите на Аспарух с изкуственото име прабългари, тъй като се считаше, че в древността (т.е преди Vв.) на света е нямало все още българи. Но днес науката разполага вече с цяла редица източници сочещи, че българи е имало много време преди V в. В римската „Книга на поколенията” (Liber Generationis), написана в 330-та година и включена в Анонимния хронограф от 354 г., името българи е отбелязано в списъка на най-древните народи на Изтока, започващ с имената на еламците и асирийците.(LG. 1880). Няколко десетилетия преди тази древна книга - още в ІІІ в., българите са споменати като библейски народ и в Словата на Методи Патарски, епископ на Ликия в Мала Азия, той ги сравнява с библейското племе амонитяни. В Армения, още в епохата преди нейното покръстване в 301 г., е отбелязана българска земя в Кавказ, от която, според бащата на арменската история Мовсес Хоренаци, роден в края на ІV в., се преселил в Армения българският вожд Вананд, чиито потомци Ород и Арртаван, са посочени от друг древен историк - Себеос, като участници в почетната свита на арменските патриарси през 330 и около 350 г. (вж. АС, 65-66 и ПГ 59 ). Всички тези находки пометоха като вълна на цунами представите, че българите са късно появил се народ. Затова вече с пълна увереност трябва да наричаме нашите предци вместо с изкуственото име прабългари, с ясното и точно име древни българи, съответстващо както на тяхната прастара поява като на¬род, така и на извоювания от тях още в древни вре-мена висок престиж. Упоритостта, с която някои автори продължават да ги наричат с амортизирания термин прабългари, само издава тяхната професионална недъгавост и фатално изоставане от световната наука. Най-великото деяние на древните българи е, че те са създали в Европа на три места три различни държави - Старата Велика България при Кавказ, Волжка България и Аспарухова България (вж. картата на третата вътрешна корица на тази книга). Чрез това древните българи, без никакво преувеличение, са надминали всички други европейски народи, тъй като трудно може да се посочи в Европа друг народ, който да е увековечил своето име, създавайки на три различни места три свои държави! Пътят на българите през света Най-надеждният фундамент за разкриване на истината за древните българи са откритите през ХХ в. неизвестни стари летописи, които са споменали къде са живели те преди да дойдат в Европа. Тези най-ценни находки бяха разкрити най-вече през втората половина на ХХ век и всички те назовават в един глас не тюркските степи, а съвсем друг край на Изтока - долините на Памир и Хиндукуш, където се е намирала някога прочутата държава Бактрия, наричана от източните народи Балхара и Булгар. Първа е посочила българската прародина споменатата по-горе римска „Книга на поколенията”, но това беше забелязано едва в 1991 г., когато бе преведен и публикуван целият този летопис (вж. ПД, 1991), споменат преди това в „Извори на българската история” само с едно изречение. Оказа се, че там древните българи не само са отбелязани сред най-старите народи на Изтока, но са вписани на мястото, където в по-старите гръцки летописи са споменати бактрийците - обитателите на древна Бак¬трия. Анонимният хронограф от 354 г., където е поместена „Книгата на поколенията”, е забележителен с това, че е първият подробен исторически труд, съставен след приемането на християнството в Рим. Затова дори много векове по-късно в някои латински ръкописи, като хрони¬ката на манастира Сен Петри Сеноненскис, българите са описани като преки потомци на древните бактрийци, а българският цар Иван Асен ІІ е наречен Arsanus Rex Bactrorum ab Aquilone (Асен - цар на Се¬верната Бактрия). Този израз е твърде знаменателен и важен за българската история, защото чрез него България е представена директно като северен двойник на прочутата древна Бактрия. (КИ, 303). За това, че българите са били някога не само древен, но и прочут източен народ напомня и особеният начин, по който ги е описал епископът на готите Енодий през 507 г. в споменатия по-горе пасаж и особено от израза Те (българите) някога мислеха, че пред тях е открит целият свят (ХИБ, І, 55). Такива думи могат да се кажат само за някой народ, който още в древността е имал дълга и славна история, започнала далеч от Европа. Споменатият от Теодорих обичай на българите да пият конско мляко напомня също за техния дълъг път през света. Защото този обичай се е срещал масово в източните земи сред най-различни народи, а по-късно е бил пренесен и в Кавказ, където в Кабардино-Балкария има дори лечебници за терапия с конско мляко. В пълна противоположност на версията, че те са били номадско, т.е чергарско племе, древните българи изпъкват като народ, който някога е блестял във всички сфери на човешката цивилизация и със своята енергия. А и по прекосените от него пространства той е надминал много древни народи, включително и прочутите викинги, които са изминали твърде дълъг исторически път, но не са създали четири държави и не са оставили своето име в нито един забележителен продукт. На този именно необикновен народ ние, днешните българи, сме преки исторически наследници и трябва да се гордеем, че в нашия език са запазени почти всички негови съкровени роднински понятия и цяла палитра от други думи, които като невидим мост свързват днешна България с българската прародина. Затова време е да се отстрани примитивният образ, с който те и до днес се представят в застиналите на нивото на ХVІІІ и ХІХ в. наши учебници. А още по-важно е не само да премахнем грешката, която вече е забелязала световната наука, но и да разгадаем най-важната историческа тайна на древните българи - на какво се е дължала необикновената съзидателна енергия, която те са носели като народ навсякъде по своя път. Защото историята показва, че такава всестранно проявяваща се и неизтощима енергия като тяхната, никъде не се е появявала от само себе си, а е възниквала там, където е процъфтявала висока цивилизация. Старата Велика България е най-ранният голям български стожер, създаден в Европа. В Именника на българските канове се сочи, че тя е възникнала 515 г. преди преселението на Аспарух в годината Верени (Дракон), съответстваща на 680 г., което показва, че началото на държавата е било положено в 165 г. Двой¬ният начин, по който някога е означено в летописа времето на съществуване на тази държава - в числов и календарен вид - показва, че тя не е измислен исторически мит, а конкретна реалност. Същото сочат и арменските източници, където тази земя е спомената още по времето на Аршак, син на Вахаршак, който според най-новите уточнения на арменските историци е царувал не по-късно от ІІ в. (ИАН, 1998). Затова е време да се осъзнае, че тази държава е била едно рядко историческо достояние - втора по време в Европа след Римската империя.   Ранните връзки между древните българи и славяните за съжаление дълго време се предаваха в силно изопачен вид, тъй като на древните българи се гледаше като на нищожно по брой племе, а на славяните като на главен и едва ли не единствен фактор за създаването на България. Тази грешка решително трябва да се поправи и за да стане това, трябва съвсем точно да се отмери ролята на всеки от двата народа - древните българи и славяните, в българската история. Характерно е, че при изреждането на участниците във всички някогашни общи походи срещу Византия летописците винаги сочат първо българите, а след тях племената анти и славини, причината за което е несъмнено в това, че българите са били управляващият народ в Старата Велика България. Споменатите заедно с тях анти и славини явно са живеещите заедно с българите части от славянските племена. От това се вижда, че още преди възникването на България българите са приобщили към себе си славяните както чрез закрилата, която са им давали, така и с това, че са били водачите на държавата. Има и много други следи, от които личи, че водещият народ в обширната територия на Старата Велика България са били древните българи. За това напомнят оставените навсякъде в нея свещени български символи и знаци, които са един сравнително нов и недостатъчно проучен извор на познание.

Защо големият митинг в Турция ще се изпъчва на живо и в Пенсилвания

Митингът в защита на демокрацията, който ще се проведе утре в Истанбул, ще се излъчи и в Пенсилвания, САЩ, където се намира обвиненият в опита за преврат в Турция Фетхуллах Гюлен предаде кореспондентът на БГНЕС. По нареждане на президента Реджеп Ердоган митингът ще се предава в реално време и в останалите 80 турски провинции, където по площадите ще се монтират огромни видео-стени. „В едно и също време всички ще бъдем на крак и заедно – за един народ, едно знаме, една родина, една държава. Няма държава в държавата, какво означава паралелна държава? Знаете ли още къде ще има екран – в Пенсилвания, посланията ни ще се слушат там, където е неотложно“, заяви той, цитиран от всички турски медии. Ердоган подчерта, че поддръжниците на преврата са равностойни на терористи. Мащабните арести в цялата страна продължават с пълна сила, стотици студенти, творци, в това число комедиен артист, учени, преподаватели, крупни бизнесмени и др. са задържани по подозрение за връзки с групировката на Гюлен. Днес се съобщава за ареста на 36-годишния Серкан Гьолге, експерт в НАСА и завърнал се в отпуск в родния си град Антакия, провинция Хатай. Областният управител Ерджан Топаджа е издал заповедта за задържането му с аргумента, че по данни от разузнаването американският гражданин с турски корен е получил образованието си в училищата на Гюлен в Турция, по-късно с негова помощ се прехвърлил в САЩ за магистратура и докторат, след което е започнал работата си в НАСА и е бил вербуван за агент. При обиска у него е намерена банкнота от 1 долар със серията „F“, която е с валидността на удостоверение за членство в организацията на Гюлен. Съдът е постановил задържането му под стража. „Ловът на вещици“ в цяла Турция придобива застрашителни размери и никой не е застрахован, че няма да бъде обвинен в обвързаност с Гюлен, а Ердоган разпореди народът да излезе утре на площадите, но какво именно иска да покаже с тази акция, коментира днес главният редактор на в. „Джумхуриет“ Джан Дюндар. „Факт е, че в последните дни единството и обединението са най-голямата ни потребност, особено след толкова много разделение и не бих искал да изглеждам като обезпокоен от намерението управляващи и позиция да бъдат ръка за ръка на един общ митинг. Датата 15 юли е обременена с гореща чувствителност, но е ясно, че отказалите да се включат в митинга на площад Йеникапъ ще бъдат припознати и обвинени като участници в преврата, като сепаратисти и свързани с движението на Фетхуллах Гюлен. Не е наша работа да се молим на властта, а сме длъжни да я анализираме“, пише Дюндар и припомня трудно взетото и в последния момент решение от Народно-републиканската партия /НРП/ да се присъедини към грандиозната проява утре в Истанбул. Според него има няколко причини за упорството на Ердоган на трибуните на Йеникапъ непременно да присъства и опозицията и основната е в целта му да демонстрира мощта си пред очите на света. „Ердоган иска да покаже, че уж неправилно е диагностицирал опозицията, обаче нито един от лидерите й не е подкрепил опита за преврат. И ето като един конституционно легитимен президент е на еднакво отстояние от всички партии. И как по много въпроси не е разбирал опозицията, която правилно му обяснявала какво е Гюлен, затова най-подходящо е да подели трибуната и славата си с нейните водачи. С този компромис той смята, че ще парира всякакви последващи опити за противодействие. Останах съвсем сам на света, но ако привлека опозицията до себе си, ще изглеждам могъщ, това ни казва Ердоган“, така един от най-известните и репресирани журналисти разчита безпрецедентната акция на президента. Според него и лидерът на основната опозиционна Народно-републиканска партия Кемал Кълъчдароглу разсъждава по същия начин и затова до последно е отказвал да се включи в мега-проявата, и поради същите съображения се е съгласил, но е поставил условия. „Не може обаче да му се отрече на Ердоган, че през седмицата предприе някои стъпки в името на търсената подкрепа – Ататюрк се появи на сградата на управляващата Партия на справедливостта и развитието, поиска прошка от Аллах, оттегли всички дела срещу онези, които са го обидили или оклеветили и обяви, че им е простил, покани лидерите на НРП и Партията на националното движение в Аксарай и им поднесе благодарности, реабилитира осъдените по делата Ергенекон и Балйоз. Освен тези стъпки обаче той сервира и диаметрално противоположни като безотказния си инат – и да искат, и да не искат, казарми на Таксим ще има, категорично каза той. /Новият план за застрояването на площад Таксим и парка Гези в Истанбул провокира дълги масови протести през 2013 г., има десетки убити и ранени при сблъсъците със силите на реда, бел.авт./ Той торпилира процеса на мирното обединение като изолира от него Народно-демократичната партия /Демирташ/, а тя е най-важният сегмент. Той дори не се допитва до партиите в парламента при налагането на съдбовни за страната решения, а сега със знаме в ръка кани на митинг елиминираната опозиция, за да изложи като на витрина новия режим“, коментира Джан Дюндар. Журналистът призовава политиците, които ще участват в утрешния митинг и ще заклеймят опита за преврат да не забравят, че „с въвеждането на извънредното положение законността и справедливостта са игнорирани, Европейската конвенция за правата на човека е замразена, разследванията по корупционната афера от 17-25 декември са прекратени, Турция е изключена от релсите на Запада, медиите са под заколение, инакомислещите са обект на лова на вещици, политиката отдавна е в джамиите“. Дали си дават сметка, че от присъствието им на трибуната на митинга единственият печеливш е Аксарай /президентският дворец/, че това е знак за солиден кредит на доверие към правителството, а те все пак са лидери на опозицията, напомня Дюндар. Според него милионите национални знамена по митингите от дните след проваления преврат са като камуфлаж за натиска и беззаконията на извънредното положение, и не е работа на опозицията да помага за това. Който иска единство, е длъжен да слуша парламента и да се подчинява на закона, да не се намесва в работата на Върховния съд, да гарантира свободата на медиите, да се обърне към мирните политически средства и да не се противопоставя на народа, подчертава в коментара си Джан Дюндар. И призовава президента, ако изобщо е проумял идеите на Кемал Ататюрк, час по-скоро да извади религията от политиката.   По нареждане на президента Реджеп Ердоган митингът ще се предава в реално време и в останалите 80 турски провинции, където по площадите ще се монтират огромни видео-стени. „В едно и също време всички ще бъдем на крак и заедно – за един народ, едно знаме, една родина, една държава. Няма държава в държавата, какво означава паралелна държава? Знаете ли още къде ще има екран – в Пенсилвания, посланията ни ще се слушат там, където е неотложно“, заяви той, цитиран от всички турски медии. Ердоган подчерта, че поддръжниците на преврата са равностойни на терористи. Мащабните арести в цялата страна продължават с пълна сила, стотици студенти, творци, в това число комедиен артист, учени, преподаватели, крупни бизнесмени и др. са задържани по подозрение за връзки с групировката на Гюлен. Днес се съобщава за ареста на 36-годишния Серкан Гьолге, експерт в НАСА и завърнал се в отпуск в родния си град Антакия, провинция Хатай. Областният управител Ерджан Топаджа е издал заповедта за задържането му с аргумента, че по данни от разузнаването американският гражданин с турски корен е получил образованието си в училищата на Гюлен в Турция, по-късно с негова помощ се прехвърлил в САЩ за магистратура и докторат, след което е започнал работата си в НАСА и е бил вербуван за агент. При обиска у него е намерена банкнота от 1 долар със серията „F“, която е с валидността на удостоверение за членство в организацията на Гюлен. Съдът е постановил задържането му под стража. „Ловът на вещици“ в цяла Турция придобива застрашителни размери и никой не е застрахован, че няма да бъде обвинен в обвързаност с Гюлен, а Ердоган разпореди народът да излезе утре на площадите, но какво именно иска да покаже с тази акция, коментира днес главният редактор на в. „Джумхуриет“ Джан Дюндар. „Факт е, че в последните дни единството и обединението са най-голямата ни потребност, особено след толкова много разделение и не бих искал да изглеждам като обезпокоен от намерението управляващи и позиция да бъдат ръка за ръка на един общ митинг. Датата 15 юли е обременена с гореща чувствителност, но е ясно, че отказалите да се включат в митинга на площад Йеникапъ ще бъдат припознати и обвинени като участници в преврата, като сепаратисти и свързани с движението на Фетхуллах Гюлен. Не е наша работа да се молим на властта, а сме длъжни да я анализираме“, пише Дюндар и припомня трудно взетото и в последния момент решение от Народно-републиканската партия /НРП/ да се присъедини към грандиозната проява утре в Истанбул. Според него има няколко причини за упорството на Ердоган на трибуните на Йеникапъ непременно да присъства и опозицията и основната е в целта му да демонстрира мощта си пред очите на света. „Ердоган иска да покаже, че уж неправилно е диагностицирал опозицията, обаче нито един от лидерите й не е подкрепил опита за преврат. И ето като един конституционно легитимен президент е на еднакво отстояние от всички партии. И как по много въпроси не е разбирал опозицията, която правилно му обяснявала какво е Гюлен, затова най-подходящо е да подели трибуната и славата си с нейните водачи. С този компромис той смята, че ще парира всякакви последващи опити за противодействие. Останах съвсем сам на света, но ако привлека опозицията до себе си, ще изглеждам могъщ, това ни казва Ердоган“, така един от най-известните и репресирани журналисти разчита безпрецедентата акция на президента. Според него и лидерът на основната опозиционна Народно-републиканска партия Кемал Кълъчдароглу разсъждава по същия начин и затова до последно е отказвал да се включи в мега-проявата, и поради същите съображения се е съгласил, но е поставил условия. „Не може обаче да му се отрече на Ердоган, че през седмицата предприе някои стъпки в името на търсената подкрепа – Ататюрк се появи на сградата на управляващата Партия на справедливостта и развитието, поиска прошка от Аллах, оттегли всички дела срещу онези, които са го обидили или оклеветили и обяви, че им е простил, покани лидерите на НРП и Партията на националното движение в Аксарай и им поднесе благодарности, реабилитира осъдените по делата Ергенекон и Балйоз. Освен тези стъпки обаче той сервира и диаметрално противоположни като безотказния си инат – и да искат, и да не искат, казарми на Таксим ще има, категорично каза той. /Новият план за застрояването на площад Таксим и парка Гези в Истанбул провокира дълги масови протести през 2013 г., има десетки убити и ранени при сблъсъците със силите на реда, бел.авт./ Той торпилира процеса на мирното обединение като изолира от него Народно-демократичната партия /Демирташ/, а тя е най-важният сегмент. Той дори не се допитва до партиите в парламента при налагането на съдбовни за страната решения, а сега със знаме в ръка кани на митинг елиминираната опозиция, за да изложи като на витрина новия режим“, коментира Джан Дюндар. Журналистът призовава политиците, които ще участват в утрешния митинг и ще заклеймят опита за преврат да не забравят, че „с въвеждането на извънредното положение законността и справедливостта са игнорирани, Европейската конвенция за правата на човека е замразена, разследванията по корупционната афера от 17-25 декември са прекратени, Турция е изключена от релсите на Запада, медиите са под заколение, инакомислещите са обект на лова на вещици, политиката отдавна е в джамиите“. Дали си дават сметка, че от присъствието им на трибуната на митинга единственият печеливш е Аксарай /президентският дворец/, че това е знак за солиден кредит на доверие към правителството, а те все пак са лидери на опозицията, напомня Дюндар. Според него милионите национални знамена по митингите от дните след проваления преврат са като камуфлаж за натиска и беззаконията на извънредното положение, и не е работа на опозицията да помага за това. Който иска единство, е длъжен да слуша парламента и да се подчинява на закона, да не се намесва в работата на Върховния съд, да гарантира свободата на медиите, да се обърне към мирните политически средства и да не се противопоставя на народа, подчертава в коментара си Джан Дюндар. И призовава президента, ако изобщо е проумял идеите на Кемал Ататюрк, час по-скоро да извади религията от политиката. Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614/ По нареждане на президента Реджеп Ердоган митингът ще се предава в реално време и в останалите 80 турски провинции, където по площадите ще се монтират огромни видео-стени. „В едно и също време всички ще бъдем на крак и заедно – за един народ, едно знаме, една родина, една държава. Няма държава в държавата, какво означава паралелна държава? Знаете ли още къде ще има екран – в Пенсилвания, посланията ни ще се слушат там, където е неотложно“, заяви той, цитиран от всички турски медии. Ердоган подчерта, че поддръжниците на преврата са равностойни на терористи. Мащабните арести в цялата страна продължават с пълна сила, стотици студенти, творци, в това число комедиен артист, учени, преподаватели, крупни бизнесмени и др. са задържани по подозрение за връзки с групировката на Гюлен. Днес се съобщава за ареста на 36-годишния Серкан Гьолге, експерт в НАСА и завърнал се в отпуск в родния си град Антакия, провинция Хатай. Областният управител Ерджан Топаджа е издал заповедта за задържането му с аргумента, че по данни от разузнаването американският гражданин с турски корен е получил образованието си в училищата на Гюлен в Турция, по-късно с негова помощ се прехвърлил в САЩ за магистратура и докторат, след което е започнал работата си в НАСА и е бил вербуван за агент. При обиска у него е намерена банкнота от 1 долар със серията „F“, която е с валидността на удостоверение за членство в организацията на Гюлен. Съдът е постановил задържането му под стража. „Ловът на вещици“ в цяла Турция придобива застрашителни размери и никой не е застрахован, че няма да бъде обвинен в обвързаност с Гюлен, а Ердоган разпореди народът да излезе утре на площадите, но какво именно иска да покаже с тази акция, коментира днес главният редактор на в. „Джумхуриет“ Джан Дюндар. „Факт е, че в последните дни единството и обединението са най-голямата ни потребност, особено след толкова много разделение и не бих искал да изглеждам като обезпокоен от намерението управляващи и позиция да бъдат ръка за ръка на един общ митинг. Датата 15 юли е обременена с гореща чувствителност, но е ясно, че отказалите да се включат в митинга на площад Йеникапъ ще бъдат припознати и обвинени като участници в преврата, като сепаратисти и свързани с движението на Фетхуллах Гюлен. Не е наша работа да се молим на властта, а сме длъжни да я анализираме“, пише Дюндар и припомня трудно взетото и в последния момент решение от Народно-републиканската партия /НРП/ да се присъедини към грандиозната проява утре в Истанбул. Според него има няколко причини за упорството на Ердоган на трибуните на Йеникапъ непременно да присъства и опозицията и основната е в целта му да демонстрира мощта си пред очите на света. „Ердоган иска да покаже, че уж неправилно е диагностицирал опозицията, обаче нито един от лидерите й не е подкрепил опита за преврат. И ето като един конституционно легитимен президент е на еднакво отстояние от всички партии. И как по много въпроси не е разбирал опозицията, която правилно му обяснявала какво е Гюлен, затова най-подходящо е да подели трибуната и славата си с нейните водачи. С този компромис той смята, че ще парира всякакви последващи опити за противодействие. Останах съвсем сам на света, но ако привлека опозицията до себе си, ще изглеждам могъщ, това ни казва Ердоган“, така един от най-известните и репресирани журналисти разчита безпрецедентата акция на президента. Според него и лидерът на основната опозиционна Народно-републиканска партия Кемал Кълъчдароглу разсъждава по същия начин и затова до последно е отказвал да се включи в мега-проявата, и поради същите съображения се е съгласил, но е поставил условия. „Не може обаче да му се отрече на Ердоган, че през седмицата предприе някои стъпки в името на търсената подкрепа – Ататюрк се появи на сградата на управляващата Партия на справедливостта и развитието, поиска прошка от Аллах, оттегли всички дела срещу онези, които са го обидили или оклеветили и обяви, че им е простил, покани лидерите на НРП и Партията на националното движение в Аксарай и им поднесе благодарности, реабилитира осъдените по делата Ергенекон и Балйоз. Освен тези стъпки обаче той сервира и диаметрално противоположни като безотказния си инат – и да искат, и да не искат, казарми на Таксим ще има, категорично каза той. /Новият план за застрояването на площад Таксим и парка Гези в Истанбул провокира дълги масови протести през 2013 г., има десетки убити и ранени при сблъсъците със силите на реда, бел.авт./ Той торпилира процеса на мирното обединение като изолира от него Народно-демократичната партия /Демирташ/, а тя е най-важният сегмент. Той дори не се допитва до партиите в парламента при налагането на съдбовни за страната решения, а сега със знаме в ръка кани на митинг елиминираната опозиция, за да изложи като на витрина новия режим“, коментира Джан Дюндар. Журналистът призовава политиците, които ще участват в утрешния митинг и ще заклеймят опита за преврат да не забравят, че „с въвеждането на извънредното положение законността и справедливостта са игнорирани, Европейската конвенция за правата на човека е замразена, разследванията по корупционната афера от 17-25 декември са прекратени, Турция е изключена от релсите на Запада, медиите са под заколение, инакомислещите са обект на лова на вещици, политиката отдавна е в джамиите“. Дали си дават сметка, че от присъствието им на трибуната на митинга единственият печеливш е Аксарай /президентският дворец/, че това е знак за солиден кредит на доверие към правителството, а те все пак са лидери на опозицията, напомня Дюндар. Според него милионите национални знамена по митингите от дните след проваления преврат са като камуфлаж за натиска и беззаконията на извънредното положение, и не е работа на опозицията да помага за това. Който иска единство, е длъжен да слуша парламента и да се подчинява на закона, да не се намесва в работата на Върховния съд, да гарантира свободата на медиите, да се обърне към мирните политически средства и да не се противопоставя на народа, подчертава в коментара си Джан Дюндар. И призовава президента, ако изобщо е проумял идеите на Кемал Ататюрк, час по-скоро да извади религията от политиката. Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614/ САЩ, където живее обвиненият в организиране на опита за преврат проповедник Фетхуллах Гюлен, предаде кореспондентът на БГНЕС. Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614 Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614/ Истанбул, ще се излъчва на живо и в Пенсилвания, САЩ, където живее обвиненият в организиране на опита за преврат проповедник Фетхуллах Гюлен, предаде кореспондентът на БГНЕС. Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614/ Истанбул, ще се излъчва на живо и в Пенсилвания, САЩ, където живее обвиненият в организиране на опита за преврат проповедник Фетхуллах Гюлен, предаде кореспондентът на БГНЕС. Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614/ Истанбул, ще се излъчва на живо и в Пенсилвания, САЩ, където живее обвиненият в организиране на опита за преврат проповедник Фетхуллах Гюлен, предаде кореспондентът на БГНЕС. Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614/

Създаване на условия за високо благосъстояние на българските граждан

 НАЦИОНАЛНИ ЦЕЛИ И ПРИОРИТЕТИ ЗА УСТОЙЧИВО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ  Екип от български учени и интелектуалци (по инициатива на акад. Стефан Воденичаров) 2. Създаване на условия за високо благосъстояние на българските граждани 2.1. Предпоставки за икономически растеж и финансова стабилност През последните няколко години България постигна известен напредък в пренасочването на своята икономическа политика от вътрешното търсене към експортно-ориентиран растеж. По-малък напредък се регистрира в пренасочване на производствената структура към по-високотехнологични стоки (и услуги) и поетапното преодоляване на структурния капан, базирани на предимства като ниските възнаграждения и трудоемки производства, свързани с прилагането на нискоквалифициран труд. Въпреки наблюдаваната все още структурна слабост и забавилото се преструктуриране на икономиката, идните години предлагат както възможности, така и натиск за започване на експортно-ориентираната експанзия. Поради малкия размер на икономиката, дори един застой, или пък бавно възстановяване на европейската икономическа среда, предлагат нови възможности за догонващите страни. Очевидно е, че необходимите стъпки трябва да се направят във вътрешен план и да бъдат концентрирани в две направления. На първо място, капацитетът на икономиката да привлича инвестиции трябва да се подобрява постоянно в период на засилена глобална конкуренция за пазари, капитали, технологии, квалифицирана работна ръка, висококачествени услуги, кредити, ориентирани към бъдещо развитие, стратегически съюзи и др. На второ място, трябва да бъдат идентифицирани и ефективно използвани нови начини и средства за инкорпориране във все по-дълбокото международно разделение на труда като цяло, и глобалната мрежа от транснационални компании в частност. Изграждането на капацитета за привличане на нови инвестиции и производства включва:  подобряване на общата икономическа среда чрез по-сериозно премахване на различните икономически и институционални пречки;  създаване на синергия между структурата на висшето образование и търсенето на квалифицирани работници от страна на бизнеса/пазара на труда;  подобряване на качеството на образованието, като се започне от началното училище – дългосрочна инвестиция, която може да донесе резултати след около 15 до 20 години;  осигуряване на повече средства за целево-ориентирани и ориентирани към бъдещето изследвания (в природните, биологичните и не на последно място, в социалните науки);  инвестиране в качествено подобряване на физическата инфраструктура като основен канал за по-добър и по-евтин достъп до съседните пазари и в същото време косвено привличане на вниманието на международните инвеститори, интересуващи се от по-голям регионален пазар;  създаване на Национален съвет по конкурентоспособност с цел да се определят приоритетите в средносрочен и дългосрочен план по отношение на експортно-ориентирания растеж на България. Средносрочната стратегия за развитие въз основа на експортно-ориентиран и устойчив растеж трябва да постави в центъра на вниманието следните въпроси:  Кои са секторните приоритети на експортно-ориентирания растеж;  Кои държави и/или региони трябва да се разглеждат като пазари, стимулиращи търсенето на стоки и услуги, произведени в България (пазарите 16 на ЕС в рамките на един диференциран подход, неизползвани възможности в новите страни-членки, по-голямо внимание към Западните Балкани и специално внимание по отношение на бързо развиващите се пазари, най-вече Китай, Далечния Изток , Близкия изток и Русия);  Как може да се комбинира експортно-ориентиран модел с привличане на преки чуждестранни инвестиции, както по отношение на желаната структура на производството и износа, така и на географската ориентация на доставките (тук вниманието трябва да се съсредоточи върху потоците на търговски капитал от Китай, Близкия изток ,Русия и в по-малка степен, върху някои други бързо развиващи се икономики, както и задълбочаването на дългосрочните контакти с глобално опериращи транснационални фирми);  Да се остави известно поле за действие за откриване и възползване от нововъзникващите „нишови пазари“ в различните страни по различно време. По отношение развитието на публичните финанси трябва ясно да се заяви, че стимулиращите растежа публични разходи са инвестиции в образование (подобряване на човешкия капитал – знания, разбиране, умения), здравеопазване (повишаване на производителността на труда и продължителността на живота в добро здраве) и икономическа инфраструктура. В тази връзка е необходимо решително увеличаване на публичните (текущи и инвестиционни) разходи и радикални промени (т.е. „пари плюс реформи”) в три основни направления:  образование (с акцент върху училищното образование);  здравеопазване (развитие на първичната извънболнична медицинска помощ и оптимизиране на болничната мрежа);  икономическа инфраструктура – основно води (водоснабдяване, канализация, пречистване и хидромелиорации) и транспорт (републиканска пътна мрежа, железопътна инфраструктура, пристанища и летища). Интегритетът на българското общество и устойчивото развитие на националната икономика изискват по-справедлива и рационална данъчна система. Необходими са (смели) реформи в нормативната уредба на данъчното облагане у нас, които:  да възстановят „достойнството” на подоходното данъчно облагане (чрез отмяна на плоския пропорционален данък върху личните доходи, „динамизиране” на корпоративното подоходно облагане и други мерки);  да намалят тежестта на косвените данъци върху потреблението (чрез въвеждане на намалена ставка на ДДС, увеличаване на прага за задължителна регистрация по Закона за ДДС и балансирана акцизна политика);  да повишат значението на имущественото данъчно облагане (чрез разширяване на данъчната основа, прогресивност на данъчното облагане и намаляване на данъчните облекчения). За оценка на въздействието се говори отдавна, но държавата все още е длъжник на обществото в това отношение. Крайно време е оценката на очакваните/действителните последици (разходи, ползи и преразпределителни ефекти) от предлаганите/действащите нормативни актове (закони, постановления, наредби и др.) да се регламентира и институционализира подобаващо. Това ще гарантира:  по-добри, по-отговорни и по-прозрачни политически решения;  по-малко, по-ясни и по-качествени нормативни актове; 17  достойно (и национално отговорно) участие в нормотворческия процес на ниво ЕС. За осигуряването на качествен растеж на страната (на макро ниво) е важно да се идентифицират и стимулират секторите, които са ключови за създаването на предпоставки за устойчив растеж в дългосрочен план. Става въпрос за изясняване на въпроса кои са основополагащи отрасли за България и допринасят за повишаване на ефективността на икономиката като цяло, в т.ч. на производителността и международната конкурентоспособност на страната ни. За реализирането на качествен растеж на микро ниво е важно да се осигурят условията за т. нар. добър растеж в компаниите, който подсилва ефекта от създаването на стойност. Това означава съобразяване с концепцията за икономическата добавена стойност (EVA), която е много полезен индикатор за бизнесите, които са истински привлекателни за инвеститорите. Необходимо е идентифициране и стимулиране на стойност в дългосрочен план, респективно за реализиране на добър растеж. Чуждите инвестиции до кризата не допринесоха съществено за повишаване на конкурентоспособността на българската икономика, те не доведоха до значима промяна в технологичната готовност и иновативното развитие на бизнеса. Това е така, тъй като голяма част от инвестициите бяха насочени към сектори с ниска добавена стойност - строителство, търговия, недвижими имоти. Усилията по привличане на чуждестранни инвестиции в страната следва да се насочат приоритетно към сектори с възможности за висока добавена стойност, като например:  електротехника и електроника;  информационни и комуникационни технологии;  аутсорсинг;  земеделие и хранително-вкусова промишленост;  машиностроене и по-специално транспортно оборудване;  транспорт и логистика;  здравеопазване и фармацевтика;  химическа промишленост и производство на изделия от каучук и пластмаса. Стимулирането на земеделието от своя страна предполага необходимост от възстановяване на хидромелиоративните съоръжения, което предопределя и едно от направленията на публичните инфраструктурни инвестиции. България е с отлични изходни предпоставки и за развитието на биологично земеделие, което е с възможности за реализирането на висока добавена стойност. Като цяло очакванията на чуждестранните инвеститори в България са свързани с намаляване на административните пречки пред бизнеса, изкореняване на корупцията, подобряване на инфраструктурата, поддържане на стабилна политическа среда, подобряване работата на администрацията и съдебната система. Особено чувствителни са инвеститорите по отношение на регулативните режими, които се нуждаят от сериозно опростяване. В дългосрочен план държавата следва да се намесва предимно с ограничен набор от икономически мерки, например чрез насърчаване на иновациите и на предприемачеството в определени сектори. Да се стимулират инвеститорите сами да намерят най-перспективните производства от гледна точка на възможностите за създаване на висока добавена стойност. 18 В краткосрочен план за реалния сектор е важно и първоначалното стимулиране на растежа посредством активизиране на вътрешното потребление - домакинско, колективно и инвестиционно. За целта е оправдано да се използват част от публичните ресурси. Изходни предпоставки Колкото и спорна да изглежда (от сегашна гледна точка) специализацията на България в рамките на СИВ, тя все пак осигуряваше номинални положителни темпове на растеж, но при натрупване на огромни вътрешни и външни дисбаланси. С разпадането на СИВ се разруши и съществуващия модел на икономически растеж. В продължение на няколко години след това България отбелязваше отрицателни прирасти на БВП, съпроводени с нарастваща безработица, галопираща инфлация и бързо декапитализиране на икономиката. Факторите допринесли за този спад бяха много, при това не само икономически. Безспорна обаче беше липсата на ясен икономически модел, който да се следва от бързо сменящите се правителства. Чак в началото на новото столетие се оформи (макар и по-скоро стихийно) някакъв модел на растеж, който беше основан на нарастващи обеми външно финансиране, водещо до нарастването на вътрешното потребление и съответно по-висок растеж. Това обаче беше съпроводено с рязко влошаване на текущата сметка на платежния баланс и нарастване на външната задлъжнялост на частния сектор. В условията на бързо нарастващ внос и растящо вътрешно потребление бюджетните приходи растяха с по-бързи темпове, отколкото БВП, което породи появата на бюджетни излишъци. Въпреки наличието на бюджетни излишъци, фискалната политика през тези години беше определено про-циклична, а номиналните размери на излишъците не можеха да компенсират прегряването на икономиката, намерило израз в нарастване на ценовото равнище и на преобладаващата част от финансовите и реални активи. Глобалната финансова криза и отражението й върху българската икономика всъщност сложиха край на един модел на развитие, който очевидно не беше устойчив в по-дългосрочен план. Основният проблем беше в структурата на чуждестранните инвестиции, която не беше насочена към търгуемия сектор, а преди всичко към недвижимите имоти и финансовия сектор. Такава структура на инвестициите насърчаваше предимно строителството, което е силно про-цикличен сектор и негативните резултати не закъсняха. Размерите на дефицита по текущата сметка надхвърлиха 25 % от БВП, което само по себе си бе много тревожно, но още по-притеснително бе рязкото влошаване на международната инвестиционна позиция, чиито негативни стойности преминаха границата на 100 % от БВП. Ако могат да се извлекат някакви позитиви от кризата, то те са свързани с необходимостта от преосмисляне на цялостния модел на развитие наложил се през последното десетилетие. Доколкото българската икономика продължава да изпитва недостиг на капитали, финансирането отвън по необходимост ще продължи да играе важна роля. Въпросът следователно се свежда до формата на това финансиране – дали трябва да се залага на възстановяване на потоците от преки чуждестранни инвестиции, или трябва да се форсира износът, който да осигури необходимите финансови ресурси за необходимите инвестиции в реални активи, които да осигурят устойчив икономически растеж. Експортно-ориентираният растеж като единствена алтернатива Експортно-ориентираният растеж се основава на насърчаване и подкрепа на износа, който да осигурява необходимите обеми от чуждестранна валута. Рационалността на този подход се корени във възможностите на външната търговия да бъде и източник на икономически растеж в смисъл, че помага за по-ефективното 19 разпределение на ресурсите както в рамките на отделно взета страна, така и между различни страни и региони. Освен това, износът е ефективно средство за въвеждане на нови технологии и придобиване на нови знания, което влияе стимулиращо върху растежа. С други думи, нарастването на износа играе важна роля в общия процес на икономически растеж, като оказва положително влияние както на търсенето, така и на акумулирането на капитали. От друга гледна точка, с нарастването на износа се увеличават и импортните възможности на икономиката, което също влияе благоприятно на растежа. Емпиричните данни категорично показват, че отвореността на икономиката и експортно-ориентираният растеж донесоха големи ползи за редица развиващи се страни. Многобройни са примерите както в Югоизточна Азия, така и в Централна и Южна Америка. През последните няколко десетилетия няма нито един случай на икономика, която да е регистрирала високи и стабилни темпове на икономически растеж, без това да е било съпроводено със значително увеличение на обемите на външната търговия. При избора на възможните политики в краткосрочен план следва да изходи от икономическите дадености, а те са, че българската икономика се характеризира с висока степен на отвореност и външноикономическите фактори винаги са имали изключително важно значение за развитието. Тази особеност на националното стопанство се запазва и дори нараства през последните две десетилетия. Доколкото това до голяма степен е предопределено както от историческото развитие и географското местоположение, така и от редица икономически фактори, страната ни на практика няма разумна алтернатива на все по-тясна интеграция в европейското и световно стопанство. Въпреки че това се разбира и споделя както от всички икономисти, така и от всички политици, наличието на съгласие не прави задачата за оптимално използване на външния сектор по-малко сложна. Само до преди 25 години в политически разделена Европа страните от ЦИЕ нямаха възможността да се включат в международната тенденция на експортна ориентация. Разбира се, всички тези държави бяха фундаментално зависими от бившия съветски пазар, но функционирането на този пазар коренно се различаваше от това на глобалния пазар. Следователно, тяхната международна конкурентоспособност, критичен фактор за успешното експортно ориентиране, нямаше как да бъде измерена правилно, а ако въобще беше измервана се оказваше, че до голяма степен те са неконкурентоспособни на западните пазари, а техните потенциално конкурентни стоки срещаха високите бариери на протекционизма. Без да се навлиза в детайли, няколко фактора обясняват не само приложимостта, но и необходимостта от експортно-ориентирана стратегия.  На първо място, за много промишлени стоки, ограничените вътрешни пазари не предлагат възможността за развитие на производства, които да бъдат конкурентоспособни в международен план въз основа на икономии от мащаба. Тук трябва да се отбележи, че размерът на пазара силно зависи от доходите на населението, а не от размера на населението, както често грешно се приема.  Второ, конкурентните предимства, насърчаващи растежа, могат да бъдат използвани изцяло само ако националната икономика се ориентира към чуждестранни пазари.  На трето място, експортната ориентация подобрява специализацията и оказва допълнително положително въздействие както върху производствата, възползващи се от икономиите от мащаба, така и върху вноса на стоки, които се вграждат в продукцията, предназначена за износ. Тук трябва да се подчертае колко е важно една страна да бъде отворена към 20 вноса, който може да замени неконкурентоспособно вътрешно производство – главна пречка пред реализирането на конкурентоспособен износ, който се основава на вграждането на по-евтини и по-качествени вносни стоки.  Четвърто, в резултат от отвореността, експортно-ориентираните държави често се възползват не само от по-конкурентоспособен внос, но се радват и на ползите от трансфера на технологии и ефективни мениджърски методи.  На пето място трябва да се спомене ролята на преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) – в повечето случаи чрез тях навлизат нови технологии, които играят централна роля в успешния експортно-ориентиран растеж.  Шесто, ключов външен фактор за успешната експортно-ориентирана стратегия е отвореността, размерът и динамиката на международните/ регионалните пазари. Търговската либерализация, било то на глобално ниво или в рамките на регионални или дори двустранни споразумения за свободна търговия, генерира значим и позитивен стимул за отваряне на икономиката и предлага нови възможности за износ. Не бива да се пренебрегва също факта, че сътрудничеството с чуждестранни (както транснационални, така и малки и средни) компании често отваря външните пазари за вътрешната продукция и насърчава експортно-ориентирания модел на растеж. Може да се обобщи, че България трудно може да предпочете стратегия, която да не е базирана на нарастваща експортна ориентация. Създаването на условия за устойчив и висок растеж с реална възможност за догонващо икономическо развитие по неизбежност преминава през по-задълбочено участие в международното разделение на труда. Намаляването на загубите (и съответно увеличаването на печалбите) има нужда от последователна и дългосрочна икономическа и социална стратегия. Това определено не трябва да е за сметка на връщане към развитие, базирано на вътрешното търсене, което не би могло да доведе нито до растеж, нито до догонващо икономическо развитие, а в същото време, изглежда неустойчиво дори в краткосрочен или средносрочен план. Какво може и следва да се направи в краткосрочен план През последните години България постигна известен напредък в пренасочването на своята икономическа политика от вътрешното търсене към експортно ориентиран растеж. По-малък напредък се регистрира в пренасочване на производствената структура към по-високотехнологични стоки (и услуги) и поетапното преодоляване на структурния капан, базирани на предимства като ниските възнаграждения и трудоемки производства, свързани с прилагането на нискоквалифициран труд. Въпреки наблюдаваната все още структурна слабост и забавилото се преструктуриране на икономиката, идните години предлагат както възможности, така и натиск за започване на експортно-ориентираната експанзия. Поради малкия размер на икономиката, дори един застой, или пък бавно възстановяване на европейската икономическа среда, предлагат нови възможности за догонващите страни. Очевидно е, че необходимите стъпки трябва да се направят във вътрешен план и да бъдат концентрирани в две направления.  На първо място, капацитетът на икономиката да привлича инвестиции трябва да се подобрява постоянно в период на засилена глобална конкуренция за пазари, капитали, технологии, квалифицирана работна ръка, висококачествени услуги, кредити, ориентирани към бъдещо развитие, стратегически съюзи и др.  На второ място, трябва да бъдат идентифицирани и ефективно използвани нови начини и средства за инкорпориране във все по-дълбокото 21 международно разделение на труда като цяло, и глобалната мрежа от транснационални компании в частност. Изграждането на капацитета за привличане на нови инвестиции и производства включва:  подобряване на общата икономическа среда чрез по-сериозно премахване на различните икономически и институционални пречки;  създаване на синергия между структурата на висшето образование и търсенето на квалифицирани работници от страна на бизнеса/пазара на труда;  подобряване на качеството на образованието, като се започне от началното училище – дългосрочна инвестиция, която може да донесе резултати след около 15 до 20 години;  осигуряване на повече средства за целево-ориентирани и ориентирани към бъдещето изследвания (в природните, биологичните и не на последно място, в социалните науки);  инвестиране в качествено подобряване на физическата инфраструктура като основен канал за по-добър и по-евтин достъп до съседните пазари и в същото време косвено привличане на вниманието на международните инвеститори, интересуващи се от по-голям регионален пазар;  създаване на Национален съвет по конкурентоспособност (подобен на този, установен в Румъния през октомври 2011 г.) с цел да се определят приоритетите в средносрочен и дългосрочен план по отношение на експортно-ориентирания растеж на България. Средносрочната стратегия за развитие въз основа на експортно-ориентиран и устойчив растеж трябва да постави в центъра на вниманието следните въпроси:  Кои са секторните приоритети на експортно-ориентирания растеж;  Кои държави и/или региони трябва да се разглеждат като пазари, стимулиращи търсенето на стоки и услуги, произведени в България (пазарите на ЕС в рамките на един диференциран подход, неизползвани възможности в новите страни-членки, по-голямо внимание към Западните Балкани и специално внимание по отношение на бързо развиващите се пазари, най-вече Китай, Далечния Изток, Близкия изток и Русия);  Как може да се комбинира експортно-ориентиран модел с привличане на преки чуждестранни инвестиции, както по отношение на желаната структура на производството и износа, така и на географската ориентация на доставките (тук вниманието трябва да се съсредоточи върху потоците на търговски капитал от Китай, Близкия изток ,Русия и в по-малка степен, върху някои други бързо развиващи се икономики, както и задълбочаването на дългосрочните контакти с глобално опериращи транснационални фирми);  Да се остави известно поле за действие за откриване и възползване от нововъзникващите „нишови пазари“ в различните страни по различно време. Експортно-ориентираната стратегия може да бъде подкрепена и от редица инструменти като някои от тях са:  Частично географско преориентиране по отношение на външната търговия и произхода на ПЧИ, както в рамките на ЕС (към по-динамични и конкурентоспособни партньори в т. ч. новите страни-членки), така и извън ЕС;  Ясни преференции към предпочитани сектори (виж списъка по-горе), без да се нарушават правилата за конкуренция на ЕС и чрез избягване на изкривяваща пазара намеса от страна на държавата в развитието на икономиката;  Внимателен анализ на възможностите за експортно-ориентирано заместване на вноса, което означава, че все по-голяма част от внесените стоки, 22 използвани в експортно-ориентирано производство, да се произвеждат в България от местни или чуждестранни (предимно малки и средни) компании, разбира се, при спазване на принципа продуктът да е със същото качество и по-конкурентна цена или да предлага същата цена, но с по-добро качество, или в най-оптималния случай, по-високо качество в съчетание с по-конкурентни цени и условия на доставка;  Подпомагане на експортно-ориентирания растеж на малките и средни фирми по три различни начина: включването им (като дъщерни дружества) в мрежата от производството и услуги на транснационалните компании, работещи в България за износ; превръщането им в автономни и преки износители на различни стоки и услуги (в началото предимно към съседните пазари като Румъния, Западните Балкани, някои от новите страни-членки, но също така към Гърция, Турция и Украйна) и най-накрая, развиване на конкурентните им предимства и успешното им конкуриране с чуждестранни компании в избрани сектори на българския потребителски (или инвестиционен) пазар (със специален фокус върху храните и други основни сектори, произвеждащи потребителски стоки);  Създаване на капацитет за структурно обновяване в рамките на даден сектор (от текстил до машини) на производствени предприятия в България, ръководени от транснационалните компании. Успехът на тези усилия със сигурност се нуждае от тясно сътрудничество с транснационалните компании, но също така и постоянно подобряване на бизнес средата в страната, както и следеното отблизо на развитието на международния бизнес, влияещ върху глобалната позиция и бизнес перспективите на съответните компании;  Структурно модернизиране, което обикновено означава по-високо ниво на технологиите, включени в производството, заетост на по-високо квалифицирани работници и по-висока вътрешна добавена стойност, което на определен етап да се съсредоточи върху изграждане на стратегически клъстери със значителни ефекти на синергия и разпростиране на положителните ефекти към различни сектори и области на икономиката;  Ефективното сътрудничество с експортно-ориентираните транснационални компании изисква продължителни усилия на изграждане на мрежа, както на нивото сътрудничество в областта на производството, така и на ниво правителство и неговите високопоставени представители, отговарящи за икономическите политики на страната;  Трябва внимателно да се идентифицират възможности произлизащи от трансферите от ЕС и как те биха могли да се използват по най-ефективен начин за подпомагане на експортно-ориентиран растеж, включително и експортната ориентация на малките и средни предприятия и структурната модернизация на производството и/или предоставянето на услуги от страна на чуждестранни предприятия, намиращи се в България. В заключение, България е малка и по-слабо развита страна с наслоени проблеми както от времето на плановата икономика, така и след прехода към пазарно-ориентирана икономика. Страната разполага с много ограничен вътрешен пазар, а нейната икономическа отвореност (и уязвимост) е значителна и продължава да нараства. От тази ситуация няма друг изход освен прилагане на икономическа стратегия, основана на експортна ориентация, не само въпреки вялото търсене на нейните основни външни пазари, но и заради намаляващата роля на други фактори, които допринасят за устойчивия растеж (главно ръста на вътрешното търсене). Инвестициите могат и следва да станат важен фактор за по-висок растеж само ако те са насочени в експортно-ориентирани, а оттам и конкурентни производствени дейности и услуги. 23 Ясно е, че експортно-ориентираната стратегия прави една малка икономика по-зависима от външни развития и може най-малкото временно да увеличи икономическата и финансова уязвимост. Въпреки това, другият подход, базиран на протекционизъм, растеж, генериран от вътрешното търсене и активно гледащи навътре политици и общество, не води до устойчив растеж, а още по-малко би могъл да роди конкурентоспособен играч в очертаващата се глобална среда на XXI век. Двойната задача на отговорната икономическа политика се състои в създаване на благоприятна среда за устойчив експортно-ориентиран растеж, но в същото време и в свеждането до минимум на рисковете, произтичащи от по-високото ниво на уязвимост. Това в никакъв случай не е лесна задача, но пред малките страни не съществува друг път за реализиране на устойчив растеж и постепенно достигане на по-високо ниво на технологично развитие, структурна конкурентоспособност и в крайна сметка постигане на основната цел – по-висок (и устойчив) жизнен стандарт на голяма част от обществото. Необходими стъпки за прилагане на експортно-ориентиран модел на растеж Предвид степента на отвореност на икономиката, вътрешната икономическа политика трябва да се превърне в „производна” на външноикономическата, т.е. мерките на вътрешната политика трябва да се насочват към реализиране приоритетите на външната политика. В тази връзка могат да се откроят три основни момента в развитието на външноикономическите отношения на България, които следва да насочват външноикономическа политика занапред: глобализация, европейска интеграция, регионално сътрудничество. Понастоящем външноикономическите отношения в света са до голяма степен систематизирани в рамките на различни многостранни споразумения, регионални договорености и двустранни спогодби. Строго установените правила за търговия, залегнали в тях, създават условия за предсказуемост и по този начин улесняват деловите среди. На основата на тези договорености се постига по-добър достъп до пазарите на контрагентите и се осигуряват условия за нарастване на износа. Всичко това подпомага превръщането на българския пазар в неразделна част от единния европейски пазар, представляващ област без вътрешни граници, в която е гарантирано свободното движение на стоки, услуги, хора и капитали. В по-конкретен план съществуват различни насоки за стимулиране на икономическия растеж чрез по-активно включване на българската икономика в международното разделение на труда. По-важните от тези насоки могат да се систематизират както следва:  Ключов фактор е повишаването на производителността и конкурентоспособността чрез внедряване на съвременни технологии и иновации. Освен традиционните инструменти (преки чуждестранни инвестиции, трансфер на технологии и ноу-хау) държавата следва да изиграе решаваща роля в насърчаването на научноизследователската и развойна дейност. Крайната цел на такава политика и скъсването с многогодишната практика на износ на трудоемки стоки с ниска степен на добавена стойност в полза на капиталоемка продукция, която заема доминиращ дял във външната търговия на ЕС;  Смекчаване и последващо преодоляване на проблема с ниската конкурентоспособност на българските продукти, особено на селскостопанските. Постигането на тази цел ще изисква постепенно, но устойчиво нарастване на усвоените средства от еврофондовете и прилагане на целенасочена политика за развитието на селските райони;  Улесняване достъпа на българските фирми до единния пазар на ЕС чрез засилено участие в системата за взаимно признаване на сертификатите 24 и сертификационните процедури. Това ще намали значително разходите по износа особено в отраслите на млекопреработващата, месодобивната и месопреработващата промишленост, които са с признат огромен потенциал;  Идентифициране на фирмите с потенциал за излаз и конкурентно поведение в общия европейски пазар. Тези фирми следва да се подпомагат с целево насочени програми и проекти, включително по създаването на партньорски взаимоотношения с водещи чужди фирми. След закриването на Агенцията за малки и средни предприятия, тези функции следва да се поемат от Министерство на икономиката и отчасти от агенцията за чуждестранни инвестиции;  Насърчаване използването на инструменти като публично-частното партньорство при реализация на проекти финансиране от фондовете на ЕС;  Стимулиране инициативността и проактивното поведение на българските фирми за намирането на подходящи контрактори, включването им във високотехнологични субконтракторни вериги и в изграждането и функционирането на индустриални клъстери и предприемачески мрежи;  Облекчено кредититиране на износа и осигуряване на разнообразни финансови инструменти;  Осигуряване на държавно гарантиране и застраховане на експортните кредити, насочено към фирмените и банкови кредити с цел създаване допълнителни стимули не само за износителите, но и за финансово- кредитните институции;  Търсене на възможности за данъчни и митнически облекчения за експорта, в т.ч. освобождаване от мита, данъци, такси и акцизи; връщане на вече платени данъци и мита при износа; предоставяне на данъчни, митнически и други преференции на чуждестранни .инвестиции по повод повишаване конкурентостта и експортността на местното производство;  Специфични форми на експортни преференции - привилегирован достъп до произвежданите суровини, комунални услуги (електро- и водоснабдяване и т.н.); транспортиране на експортни стоки по занижени тарифи; паспортни, визови и др. преференции. Насоки за развитие на реалния сектор Необходимост от осигуряване на качествен растеж на макро и микро ниво Когато се търси растеж на икономиката, на преден план следва да излезе въпросът за качеството на този растеж. Многобройни са примерите от последните години, когато определени страни отбелязваха впечатляващи темпове на растеж в продължение на недълъг период от време, предизвикваха възхищението на наблюдатели и анализатори по цял свят и, разбира се, бяха сочени за пример. След това неизбежно се случваше „неочакван срив“ във финансовата система и икономиката като цяло, като основното обяснение за подобно развитие е лошото качество на растежа. За недопускането на подобен сценарий в бъдеще е необходимо да се съгласуват изискванията по отношение на качеството на растежа, едновременно на макроикономическо и на микроикономическо ниво. За осигуряването на качествен растеж на макро ниво е важно да се идентифицират и стимулират секторите, които са ключови за създаването на предпоставки за устойчив растеж в дългосрочен план. Става въпрос за изясняване на въпроса кои са основополагащи отрасли за България и допринасят за повишаване на ефективността на икономиката като цяло, в т.ч. на производителността и международната конкурентоспособност на страната ни. 25 За постигането на качествен растеж на микро ниво е важно да се направи разграничение между т. нар. добър растеж и лош растеж на ниво компания. Добрият растеж подсилва ефекта от създаването на стойност. Лошият растеж подсилва ефекта от изяждането на стойност. За целта би трябвало да се стъпи на концепцията за икономическата добавена стойност (EVA), която е много полезен индикатор за бизнесите, които са истински привлекателни за инвеститорите. Необходимо е идентифициране и стимулиране на секторите, които са с най-висок потенциал за реализиране на икономическа добавена стойност в дългосрочен план, респективно за реализиране на добър растеж. Какво следва да се направи в това отношение? От една страна трябва се извърши задълбочен анализ на секторите/отраслите на България, за да се откроят бизнесите, които притежават трайни конкурентни предимства, дължащи се на: местоположение, специфични природни ресурси, квалификация на работната сила и т.н. От друга страна е полезно да се провери кои бизнеси/сектори са най-успешни в процеса на създаване на икономическа добавена стойност в някои от водещите икономики на настоящия етап. Всичко това се оказва още по-важно като се отчете фактът, че българският капиталов пазар е сред формиращите се капиталови пазари, а изискваната норма на възвръщаемост на тези пазари е значително по-висока отколкото на развитите капиталови пазари на САЩ, Западна Европа, Япония и др. Това се вижда на много места във връзка с подходите, които прилагат международните инвеститори, когато определят цената на собст

Работа на граждански договор

  Какво ми се случва? В момента си търся работа. Млад човек съм и основното, което ме интересува е да имам някаква работа, за да се издържам сам и да придобивам опит. На някои места ми предлагат да сключа граждански договор. Аз обаче все още обмислям. Чувал съм, че това става все по-често срещана форма на уреждане на “работните” отношения. Кога обаче се сключва граждански договор? Какви са разликите с трудовия договор? Какви права имам? Какво е граждански договор? Кога и в каква форма се сключва граждански договор? Граждански договор е договор, с които едно лице, наречено “изпълнител” се задължава по поръчка на друго лице/фирма, наречени “възложител” да предостави определен производствен резултат. В закона са уредени различни граждански договори като договор за предоставяне на фактическо действие (договор за изработка на рамки за картини напр. или на лого), договор за извършване на правни действия (договор за поръчка), договор за управление на търговско дружество и др. Мога да сключа граждански договор още като домоуправител на етажна собственост (ЕС). Договорът може да се сключи и в устна форма, но в практиката с оглед отчетността и доказването на подобни отношения, се налага писмената форма. Какви са разликите между гражданския и трудовия договор? Най-общо казано при гражданските договори не важат строгите правила за трудовите договори, което е и една от причините чрез сключване на граждански договори да се заобикаля трудовото законодателство. Контролът от страна на държавата е много по-слаб, тъй като става дума за свобода на договаряне, но аз като изпълнител имам и по-голяма свобода, напр. не съм “закотвен” в границите от 9.00 до 18.00 ч. – в дадения по-горе пример като домоуправител аз трябва да платя битовите сметки на ЕС в срок до 25-то число всеки месец, да събирам входните такси, да се грижа за проблеми с инсталациите и т.н., не е предвидено, че аз ще правя това от 9.00 до 18.00 ч., важен е резултатът. Т.е. при трудовия договор се предоставя работна сила в определен времеви интервал, а тук аз дължа определена стока или услуга. При трудовия договор всичко е строго фиксирано – място на работа, работно време, определени изисквания при извършването на работата. Друга разлика има по отношение на риска при осъществяване на работа, напр. от погиване на изработеното, ролите са разменени, при трудовия договор работодателят носи риска, при гражданския договор рискът е за мен. Правата ми като полагащ труд по граждански договор Законът дава редица права в полза на работниците/служителите, които ги защитават при полагане на зависим труд, т.е. по трудов договор. Аз, обаче, като страна по граждански договор не се ползвам от тях, в отношенията между мен и възложителя важи това, което сме договорили. Кои са някои от основните различия? възнаграждение – законът определя минимална работна заплата за страната в размер от 420 лв.; за гражданския договор няма такива правила – може да договорим и за 200 лв. отпуски и почивки – гражданският договор предполага по-кратък срок за предоставяне на резултата (услугата), съответно няма регламентация относно правото ми на отпуск и почивка – работя в срока, установен с договора, като нямам право на платен отпуск или да си взема почивка; правилата за прекратяване на граждански и на трудов договор са съвсем различни – те целят защита работника/служителя като по-слаба страна; гражданският договор се прекратява с предоставяне на уговорения резултат; правила за здравословни и безопасни условия на труд не важат при граждански договор; Като лице работещо по граждански договор, аз получавам закрила по отношение на много по-малко рискове в сравнение с лицата по трудов договор. Напр. задължителното общественоосигуряване включва единствено рисковете общо заболяване, старост и смърт. Не съм задължително осигурен за трудова злополука, професионална болест, майчинство,безработица. Като какво се плаща и дали се плаща зависи от това какъв е размерът на възнагражданието, което получавам, както и дали съм осигурен на друго правно основание, например трудов договор. Възложителят ми дължи внасяне на осигурителни вноски в пълен размер, ако ако месечното ми възнаграждение е равно или над една минимална работна заплата, след намаляването му с разходите за дейността, ако не съм осигурен на друго основание през съответния месец; ако съм осигурен на друго основание през съответния месец, независимо от размера на полученото възнаграждение. Внасят се и здравни осигуровки от възложителя върху получаваното от мен възнаграждение, като размерът им зависи от това дали гражданският договор е единственият ми източник на доходи или имам и трудов договор. И още нещо … Поради различията в правата на полагащите труд по граждански и по трудов договор, по-малкото задължения, които има възложителят и факта, че държавата регулира строго трудовите правоотношения, а гражданските договори се сключват между равнопоставени страни и изискванията към тях са само с оглед валидността на договорите, има работодатели, които предлагат сключването на граждански договор вместо трудов, като с това аз се лишавам от “закрилата” на закона като работник/служител, които бяха изброени. Правомощието да установи привиден граждански договор, прикриващ трудово правоотношение е на Инспекцията по труда, като ако при проверка тя установи подобно нарушение, го констатира с постановление, като се дава предписание на работодателя за сключване на трудов договор с работника – например, ако аз съм фотограф и в гражданският ми договор е записано, че заснемам събития на клиенти по възлагане на студиото, но при проверката се установи, че аз работя в самото студио от 9.00 до 18.00 всеки ден, налице е нарушение, тъй като аз предоставям не услуга, а работна сила и това отношение е трудово. Тъй като гражданският договор се третира като недействителен в този случай, тоест от гледна точка на закона той никога не е бил сключван, отношенията между мен и лицето, за което работя се уреждат от момента на тяхното започване като трудови, а този момент трябва да се установи от Инспекцията. Предписанието за сключване на договора е принудителна административна мярка спрямо работодателя, като отделно от това Инспекцията по труда може да му наложи глоба в размер от 1500 до 15 000 лв. Важно! Мога да полагам труд и по гражданско, и по трудово правоотношение едновременно, стига изпълняваната по тях дейност да не влиза в противоречие и да е извън установеното по трудовия договор работно време – например ако съм човек на изкуството, няма пречка да работя като преподавател в школа и да сключа граждански договор за направата на 10 картини с друго лице. Трябва ли да подавам годишна данъчна декларация? Отговорът е да. Необходимо ми е приложение № 3.   *Статията има за цел да очертае някои основни права и задължения, като няма претенции да бъде изчерпателна. Съветваме винаги да се консултирате с адвокат преди да предприемате правни действия.

Пропуснатите шансове на София

 Уважаеми г-н Здравков, Позволявам си да се обърна към вас с настоящото писмо, ръководен от следните чувства: Първо, от уважение към институцията, която оглавихте неотдавна, и ръководния пост, който заехте в нея. Имайте предвид, че корупцията е тежко заболяване на нашата съвременност, обхванало не само България, Европа и света, но и нашата любима София и Столичната община. Ни най-малко не се съмнявам във вашата професионална подготвеност и добри намерения, но ме е страх от състоянието на нашето общество и егоизма на неговите членове. Второ, заемате изключително важен, да не кажа ключов пост в развитието на столицата, която винаги е била водеща във всяко отношение в развитието на страната ни. Трето, много важно е във връзка с гореказаното какъв състав от хора ще подберете във вашия екип - на централно и районно равнище. Много важно е също така да използвате активно интелектуално-научния потенциал на столицата, да имате делови контакти с БАН, научните съюзи и професионални гилдии, и особено с тази на архитектите и художниците.  Четвърто, запознайте се много добре с историята на града, неговите традиции и "навици", защото има едно правило, че "нищо не започва от нас". В София винаги са работили много известни архитекти, не само от България, но и от чужбина. Имах щастието близо 10 години да работя с прекрасен екип от ваши колеги, които разработиха идейни проекти за развитието на града десетки години напред. Нито един сериозен, голям проект, реализиран в града в последните 26 години, не е плод на труда на тези великолепни архитекти, инженери и градостроители. А сега ще ви разкажа някои неща от моя скромен опит в столицата. Може би ще представлява определен интерес за вас с оглед изваждането на поуки за бъдещата ви дейност в града. По времето, в което започнах работа като кмет на София, се обръщаше особено внимание на равномерното регионално развитие на България. Сега като че ли на практика не е така. Регионалният министър се проявява главно със строителство на магистрали, може би защото това е престижно, особено с рязането на лентички в присъствието на телевизията, станало болестно състояние на съответните институции и личности. На развитието на София се гледаше като на част от развитието на страната и като на център на софийската агломерация. Ето защо ръководството на града мобилизира всички сили на столицата - архитекти, инженери, научни работници, творческите съюзи и пр. Създаден бе Обществен съвет за развитието на града. Предварителните анализи на градоустройственото развитие на града показаха, че той страда от някои, тъй да се каже, генетични заболявания.  Първо, градът ни се е развивал моноцентрично, т.е. с един градски център, в който са били струпани всички основни дейности на града и на столицата на държавата. Жилищата в този център са били изграждани от по-богатата прослойка граждани на столицата и страната. Това е довело до неравномерно развитие на града - с по-богат и уреден център и неугледна и не тъй приятна за обитаване периферия. За съжаление това заболяване се задълбочи в годините на демокрацията.  За ликвидиране на това неправилно развитие и за решаване на усложняващата се транспортно-комуникационна обстановка заложихме основно на промяна в структурата на града - от моно- към полицентрична, от град с един главен център в град с главен център и няколко вторични центрове. Бяхме решили да реализираме няколко пилотни проекта, където да покажем как би трябвало да изглеждат жилищните райони в София. Такъв проект бяхме заложили в Студентския град, който тотално бе провален с нахлуването на демокрацията Зона Б-5, със Здравно-възстановителния парк "Възраждане", Малинова долина и т.н. Нашите специалисти бяха заложили и на друга идея за излекуване на второто генетично заболяване - радиалната структура на транспортно-комуникационната система. Те предложиха и бе прието да се премине от радиална към радиално-кръгова система. Беше направена по-голямата част от най-вътрешния ринг - от Руски паметник по бул. "Скобелев" и бул. "Васил Левски" до бул. "Сливница", като се планираше да се направи пробивът по бул. "Ген. Николаев" от Сточна гара до предгаровия площад и по бул. "Мария-Луиза" да се стигне до ул. "Опълченска" и по нея - до Руски паметник. За съжаление и този проект бе забравен. Не бе изпълнен и проектът за ул. "Георги Каблешков" като дубльор на Южната дъга на Околовръстния път. Тази Южна дъга, въпреки че я откриваха гръмогласно няколко пъти, не е завършена в двата нейни много важни края - пресечката й със Самоковско шосе и пресечката с бул. "Цар Борис III", където и днес стават тежки задръствания. Предаването на обекти "алангле" е част от практиката в България, наложена от желанието за показност, под знака "Аз това ви направих и ако не беше управлението на Орешарски, щеше да има още много".  По време на "демокрацията" бяха забравени още два проекта: единият - за въвеждането на модерно ръководство на движението, а другият - засягащ болния въпрос за паркирането. Имаше решение и се планираше в София да се изгради АСУД - автоматична система за управление на движението. На ул. "Будапеща" беше построена сграда, където трябваше да бъдат поставени електронно-изчислителни машини за автоматична регулация на движението чрез система от видеокамери и светофари. И дотам. Какво се прави по въпроса - не знам.  По втория въпрос - за паркирането. Специалистите след проучване бяха стигнали до заключение, че при изграждане на необходим брой паркинги, не само буферни в крайните спирки на метрото, а и в самия град, платната на улиците ще се освободят от спрелите коли и проходимостта на тези улици и булеварди ще се увеличи до 50%, като се освободят и тротоарите за пешеходците. Предвиждаше се всички празни места в ЦГЧ или места с полуразрушени къщи да бъдат резервирани за изграждането на подземни и наземни многоетажни паркинги. Те прецениха, че за тази цел могат да бъдат използвани всички училищни дворове, където, освен подземни паркинги, биха могли да се изградят подземни спортни съоръжения като тренировъчни зали и плувни басейни. Подземни паркинги можеха да бъдат изградени и под някои от големите столични булеварди и площади, което е практика в немалко европейски градове И тези проекти бяха провалени по времето на т.нар. демокрация. Във връзка с кандидатурата на София за зимните олимпийски игри беше разработен цялостен план. София отпадна като кандидат-домакин. Но общият план можеше да бъде използван в определени части, а не захвърлен. В него се предвиждаше изграждането на голям закрит и до него открит стадион на терена срещу местността "Хладилника", където по-късно бе изграден голям мол. Със строителството на зала "Армеец" бе извършена пълна глупост - по указание "свише" тя беше съкратена в дължина с 10 м за икономия на средства. Тази икономия осакати този национален спортен комплекс и сега на него не могат да се провеждат международни лекоатлетически състезания. Други проекти, включени в общия план за кандидатурата на града като зимна световна столица, бяха свързани с развитието на Витоша като модерна спортна дестинация, а в местността "Малинова долина" трябваше да се изгради олимпийското село, което после щеше да се ползва като модерен столичен жилищен район. Но и тези проекти бяха забравени. Като споменавам неизпълнението и захвърлянето на проекти, тласкащи развитието на града много години напред, нека започна с тяхното изреждане: Уникалната идея за зелени клинове, спускащи се от Витоша до централните зони на града, заложена още в плановете на арх. Мусман. Нейната реализация започна с изграждането на НДК като връх на Южния парк, който започваше от подножието на Витоша, където бе положено началото на новата Ботаническа градина, и се стигаше, без да пресича нито една комуникация, до бул. "Патриарх Евтимий". В този огромен парк се предвиждаше да се изградят леки спортни обекти, както и обекти за духовна култура - под Правителствена болница се предвиждаше изграждането на летен театър за опера и балет. За съжаление великолепната идея за зеления клин беше смачкана от силата на финикийските знаци, което е престъпление по отношение на столицата Към това трябва да се добави и унищожаването на т.нар. Витошка яка. Истинско престъпление към града е и унищожаването на идеята за присъединяване на района на Погребите към Борисовата градина. Какво стана със свободния терен на старата Зоологическа градина? Нали там трябваше да бъде изграден Национален исторически музей с голям подземен паркинг, а не да се праща Националният исторически музей зад Околовръстното? Сега там е разположен разхитително един примитивен наземен паркинг. Защо се забави толкова и преработката на входа към Борисовата градина откъм стадион "Юнак"? И там ли собствениците на паркинга пречат на неговата реализация? Защо не се реализираха идеите за разширение и модернизация на Западния и Северния паркове? А какво стана с хидропарк "Искър" в източната част на София? Сега към него можеше да се присъедини и паркът "Врана". Защо се забави толкова построяването на парк "Възраждане", където навремето намерихме минерална вода и премахнахме замърсяващата района Сточна гара? Защо беше променена и схемата на метрото, изработена след сериозни проучвания от наши и чужди специалисти? Първият лъч на метрото беше планирано да минава под "Цариградско шосе" и в края да има отклонение към летището. По този начин се премахваше общественият наземен транспорт по "Цариградско шосе" и се облекчаваше движението. И друго нещо - тунелът под бул. "Драган Цанков" беше построен за трамвая, идващ от Студентския град. Той трябваше да мине под Перловската река и подпаважно да се движи по ул. "Граф Игнатиев" и ул. "Леге" и да стигне пл. "Македония". По този начин ул. "Граф Игнатиев" ставаше пешеходна, а пл. "Славейков" се освобождаваше от трамвая. Но засега всичко пропадна. Сега да премина към реализацията на две идеи, предизвикали обществения възторг - превръщането на бул. "Витоша" в пешеходна зона и построяването на АМ "Люлин".  Тези два реализирани проекта бяха разгледани навремето от специалистите на града и след задълбочен анализ бяха отхвърлени. Защо? За бул. "Витоша". София в исторически аспект се е изграждала върху комуникационния кръст изток - запад ("Цариградско шосе", бул. "Цар Освободител", бул. "Тодор Александров") и север - юг (бул. "Мария-Луиза" и бул. "Витоша"). Прекъсването на тази традиция едва ли е най-доброто решение. За проверка на това решение по "мое време" експериментално затворихме "Витошка". Въпреки че преди това бяхме модернизирали бул. "Христо Ботев" като дубльор на "Витошка", се получи неблагоприятно развитие на транспортните връзки в ЦГЧ. Беше разработена друга идея по подобие на Париж и Берлин, където под булевардите се построяваха паркинги ("Шан-з-Елизе") и метро ("Курфюрстендам"), а отгоре се запазваше автомобилното движение. Нашите специалисти предвиждаха метрото по бул. "Витоша" да се построи по открит способ - като първо ниво, над него, като второ ниво, паркинги. Над тях, като трето ниво, се предвиждаше да минава автомобилното движение. За сметка на премахнатите трамвайни линии се разширяваха тротоарите и на тях се развиваше възможността за кафенета, ресторанти и павилиони. По отношение на хвалената АМ "Люлин". Навремето някои специалисти подхвърлиха тази идея, като твърдяха, че разширяването на пътя по Владайското дефиле е невъзможно, което е абсолютно невярно. Противниците на АМ "Люлин" изтъкваха два основни контрааргумента: минаването на автомагистралата по сегашното изградено трасе разсичаше втория бял дроб на София - Люлин, и застрашаваше биоклиматичните особености на Банкя, която е климатично явление от световна величина. Идеята за АМ "Люлин" бе дадена за оценка на специалисти от БАН и те единодушно я отхвърлиха. Почти по същото време, под диригентската палка на големия германски политик и министър-председател на провинция Бавария Франц Йозеф Щраус, приятел на България, усилено се работеше по реализация на проекта за свързване на реките на Рейн и Майн с Дунав чрез канал. Очевидно за увеличение на значението на този канал германско-гръцки консорциум предложи на нашата страна, при изключително изгодни за нас финансови условия, да построи жп и шосейна връзка от Солунското пристанище до пристанище Лом с тунел под Петрохан. Целта беше корабите, идващи от Суецкия канал и други части на Средиземно море, да стигат до Солунското пристанище и като ро-ро товари оттам да бъдат транспортирани до пристанището в Лом, което да бъде модернизирано и разширено, и по вода товарите да бъдат транспортирани до всяка точка на Западна Европа, вместо да минават през Гибралтар. Заедно с проф. Георги Стоилов, ректор на Световната академия по архитектура, голям поддръжник на тази идея, написахме писмо до съответните инстанции, но безрезултатно. Както каза проф. Стоилов, очевидно комисионите от европейските фондове бяха раздадени "под масата" и идеята беше зачеркната.  Завършвайки с изброяване на пропуснатите шансове за модерно развитие на нашата столица, без да отричам направеното, не мога да не се спра на един базисен проблем - въпроса за канализацията на града. Не бих искал да кажа, че в тази насока нищо не се прави, но усилията са "на парче" Необходима е разработката на градоустройствен план на подземната инженерна инфраструктура. За срам - една четвърт от територията на столицата ни няма канализация. Накрая бих искал да спомена още една стара слабост на столицата - липсата на единен стил на градския дизайн. Градът ни изглежда, особено извън ЦГЧ, изоставен, замърсен, неподдържан, грозно шарен. Липсва и единен стил на указателните табели на улиците, номерацията на сградите, спирките на градския транспорт, както и поддръжката на паметниците, а и въобще на забележителностите на града. Цари разностилие или просто своеволия от всякакво естество. Бих подновил една стара идея - на мястото на мавзолея на Георги Димитров, разрушен от същите политически екстремисти, за които стана дума, да се издигне мемориален комплекс на Хан Аспарух - човекът, който ни "вкара" в Европа, а не днешните самозванци политически "величия". Като ви пожелавам пълен успех и здраве, оставам с дълбоко уважение. Петър МЕЖДУРЕЧКИ, пенсионер, лозенчанин от дете, възпитан в спортните школи и организации на столицата, когато спортът беше грижа на цялата ни държава, община и общественост като средство за физическо здраве и възпитание на подрастващото поколение Алеко Константинов - Щастливеца също е на "Витошка"

Равносметката след изборите – президент срещу оставка, шоу-популизъм и пазарлък за коалиция

В Следизборна България социолозите видяха партийната намеса в съчетаването на изборите с референдума, което не само обърка гласуващите, затрудни и изборната администрация. Все повече се говори за добре познатата картина – гласуваш за едно, след изборите получаваш нещо съвсем различно. Оставката на Борисов предвеща победата на Радев, а държавата остана принудена да се занимае с „абсурдите“ на Слави, чиито референдум формално не даде успех, но сдърпа експертите за вида на избирателната система. Заговори се отново за покупко-продажбата на гласовете – особено в гетата, имаше интрига и със сънародниците ни в чужбина. Това бяха заключенията на социолозите по време на Петата национална конференция по изборни системи (V НКИС) в София, където се обсъдиха резултатите от битката за „Дондуков“-2 и споровете около референдума на Слави. За победата на Радев, освен Ултиматумът „Борисов“, тласък даде и мобилизацията на избирателите в дните преди отварянето на урните. Социологът Михаил Константинов нарече този резултат парадокс и даде пример, че на тазгодишните избори левицата има най-висок коефициент на организация, доближаващ се до този през 2001 г., където Георги Първанов печели президентския вот. Социологът подчерта, че в сравнение с мобилизацията при десницата, резултатите на Цачева показват силна подкрепа, но в крайна сметка тя доведе до загуба. Факт е, че когато десните са най-мобилизирани – те губят, какъвто е случаят и с Петър Стоянов – 2001 г., коментира социологът. Константинов припомни, че при предварителните сондажи 27% от имащите право на глас бяха склонни да дадат вота си за Цачева, докато 50% се обявиха твърдо против. Според социолога по време на изборите се наблюдаваше и една логична партийна нагласа, която повлия на резултата: Общ фронт срещу ГЕРБ Въпреки, че този фронт беше особено срещу Борисов като представляващ кабинета, Цачева успя да запази неутралната си роля. Социолозите са на мнение, че една от причините за общия фронт е „обидата“, която ГЕРБ нанесе върху българския избирател със закъснелите си кандидатури. Според Юлий Павлов ако президентските избори не бяха пряко свързани с Оставката „Борисов“, нямаше да има никакво значение кой ще бъде президент. Той онагледи победата на Румен Радев като даде за пример резултатите от крайния вот, където ген. Радев взе близо 974 000 гласа, следван от Цецка Цачева с 841 000 гласа, а трети остана Красимир Каракачанов с 573 000 гласа. Социологът подчерта, че още в началото на състезанието за „Дондуков“-2 ГЕРБ тръгна със значително по-висока мобилизация - 75%, а БСП – само с 62%. Разликата дойде и от факта, че Радев по това време беше непознат за мнозинството избиратели. Павлов сравни последващия рязък, но очакван в президентската битка обрат, с изборите през 2014 г., когато БСП беше надценявана. „Тогава много хора, които твърдяха, че са твърдо решили да гласуват за БСП, всъщност не гласуваха“, допълни социологът. Въпреки, че избирателите до последно не успяха да разберат кой за какво се бори, един сравнително нов, но силен фактор, избута Радев до победата – страхът от бежанците. Георги Лозанов посочи бежанската криза като инструментът, с който беше нагнетявана паника у гласоподавателите. „Страхът от бежанците беше генериран, после беше използван. Бежанците бяха конструирани като враг, като опасност за нацията“, каза Лозанов. По време на президентските избори мигрантите бяха показвани не само като престъпници, а и като носещи зараза. Оттук дойде и нуждата от силен закрилник на нацията, който да брани интересите на народа. Лозанов допълни, че в тази кампания беше силно застъпено прекрояването на образа на Цачева за сметка на този на Радев. „Наблюдавахме едно приближаване до тялото, обглеждане – красив-грозен, дебел-слаб“. Тенденцията за обратния вот и национализма като решение на проблемите, доведоха до резултатите след балотажа, допълни Лозанов. Но след победата на Радев остана въпросът за избирателната система. Това е крайъгълният камък в референдума на Слави, който референдум се прие от социолозите и партийния елит като израз на общественото недоволство срещу политиците, а и от загубата на доверие в политическата система като цяло. На конференцията стана ясно също, че темата за мажоритарната система няма как да получи еднозначен отговор в България. По думите на Георги Близнашки идеята за справедлива избирателна система е „абсурдна сама по себе си“. Според него проблемът за управляемостта е най-силно заложен в сегашното 43-то Народно събрание, което по думи на експерта дразни избирателите, те виждат партиите като маргинали. Социологът е на мнение, че президентските избори, респективно референдумът на Слави, предвеща едно раздвижване в политическия елит, което неминуемо ще се прояви като „прочистване“ във властта. „Ще изкристализират нови политически субекти“, категоричен е Близнашки. Експертът допълни, че парламентарната демокрация не е "добрата" форма на държавно управление. По негови думи не е възможно България да бъде управлявана с референдуми. „Много е опасна тази тенденция – да свикаме ВНС (Велико народно събрание) и да видим какво ще стане. Това ще бъде най-голямата грешка“, допълни Близнашки. Според експерта отричането на вече установените демократични принципи ще доведе до усещането за несигурност във властта, до нейното окончателно „разбиване“. Близнашки е категоричен, че заложеното в референдума искане ще атакува политическите партии, а управлението ще се представлява от „аморфни групи, които си разпределят благата с оглед на странни конфигурации и задколисни договаряния“. За мажоритарната система във Франция експертът коментира, че е едно от изключенията и няма как да бъде сравнявана със системата в България. В полупрезидентския режим ключов фигура става президентът, а около него се конфигурира публичното пространство. По този начин, обаче, се изключват малките субекти и се обособяват два основни блока – ляво и дясно центристки, допълни Близнашки. Мажоритарният вот е за богатите Социолозите са категорични, че в държавите, в които политическите устои са стабилни и няма пазарлъци с гласовете, мажоритарната система носи мобилизация с оглед на нови идеи, но не и повече. Във Франция това даде позитивен ефект, консолидира се партийно-политическата система. Андрей Райчев коментира, че президентската република в България е непостижима, въпреки че е търсена като форма на „реванш“ от политическите лидери. „Естественият политически режим на българското общество е двуличният. В прокарването на президентска република се крият много опасности“, допълни той. Райчев осъди референдума като ирационален и неуместен, а въвеждането на мажоритарната система – като катастрофа. Въпреки това, в условията на едно нестабилно правителство, заложеното в референдума на Слави, може да се окаже „вододелът“ при пазарлъка за коалиция. Райчев даде пример с Англия, където консерваторите в един от мандатите на Камерън управляват само с обещанието за референдум по въпроса за системата. Факт е, че България не остава изолирана от тези тенденции. На въпроса какво е политическото състояние на страната ни към момента, отговорът на социолозите е недвусмислен – популистките партии остават в периферията – както е Атака, или са част от мейнстрийма (ГЕРБ). Димитър Димитров даде пример с ГЕРБ и особено нейното лице – Борисов, който успя да премине през основните разделителни линии. „Той винаги е имал уникалното свойство да бъде харесван и от леви, и от десни избиратели“, коментира Димитров. Такъв е образът на ГЕРБ от 2005 г. насам, но на тези президентски избори „лекият“ популизъм на партията беше задминат от нещо по-радикално, чиито израз е референдумът на Слави. И нека не забравяме, че в началото идеята за референдум беше представен като шоу, като нещо нереално, но в последствие набра скорост, коментира специалистът. За него желанието за фундаментални промени в изборното законодателство изпълва условията за ефекта на „преосноваване на демокрацията“. Експертът допълни, че в това се корени и дефиницията на популизма – даването на радикални, но в същността си прости решения, които са или невъзможни, или изключително рискови. Слави стресна институциите Когато референдумът беше предложен, депутатите останаха встрани, те „проспаха“ въпросите, каза Димитров. Оспорването им щеше да провокира дискусия, а оттам и покачване на интереса към Слави. Но референдумът "мина", тъй като беше изграден върху основите на силното социално недоволство срещу партийните лидери. Такава е и позицията на социолога Кольо Колев, според когото Слави предложи един „отдушник“, с който обществото да „тушира“ напрежението от политическото лицемерие. Колев припомни, че в състояние на крайни позиции, единственият вариант е компромисът с двойната система – мажоритарна + пропорционална. Социолозите видяха референдума и като „трупане на дивиденти“, което предвещава фатален край за политическата система. „Трябва да се каже на хората откровено, че исканата от референдума система няма как да стане в този вид. Ситуацията много заприлича като малко преди Борисов“, допълни Колев. Референдумът на Слави беше определен и като игра с харизмата, която в същността си не е политическа, а е в границите на едно шоу. „Тази харизма мобилизира вота за промяна на предизборната система“, коментира още Георги Лозанов. Стана ясно също, че по време на провеждането на референдума са констатирани множество нарушения, но до момента няма реакции нито от СЕМ, нито от другите институции. „Може да се каже, че Слави плаши институциите. Самата форма на референдума беше конструирана като атака срещу институциите и по самото му съдържание, и по начина му на представяне“, допълни Лозанов. Омбудсманът Мая Манолова коментира, че въпреки критиките, референдумът на Слави даде ефект, който беше забелязан и получи силен отзвук сред политиците. По нейни думи чрез референдума хората ясно заявяват желанието си да участват във взимането на важните решения в България. „При тази внушителна подкрепа за смяна на системата, във всички европейски държави, този референдум със сигурност щеше да има задължителен характер“, коментира още Манолова. На конференцията омбудсманът призова за продължаване на дискусиите, както и за уважаване на вота на българските граждани.

Подземните богатства на България – управление или грабеж

 Подземните богатства са изключително държавна собственост и според чл. 16 от Конституцията трябва да се управляват в интерес на обществото. Чл. 18.  От Конституцията на Република България (1) Подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републиканските пътища, както и водите, горите и парковете с национално значение, природните и археологическите резервати, определени със закон, са изключителна държавна собственост. (6) Държавните имоти се стопанисват и управляват в интерес на гражданите и на обществото. За съжаление, през последните 10-15 години подземните богатства на България /които следва да се управляват в обществена полза/ са заграбени от чужди и наши /икономически кръгове/ олигарси, с активното участие на цялата политическа мафия в страната. /Това им позволява да ползват приходите от продажбата на добиваните богатства за собствена полза. Самото определение на понятието „подземни богатства“ подсказва, че те могат да бъдат преработвани до крайни продукти за бита или професионалните сфери, като добавената стойност на готовите продукти надвишава многократно тази на суровините, а ползите за икономиката и местното население са неизмерими. Това означава управление в обществена полза. Работата на сектора понастоящем може да се окачестви не само като грабеж, но и геноцид срещу народа на България. Престъпната експлоатация на подземните богатства на България се извършва посредством мощности, изградени за сметка на държавата и данъкоплатеца, но ползите от нея са за един тесен кръг от лица. Тя също е изгодна за чуждестранни преработвателни индустрии (Австрия, Белгия, Германия), оставяйки стотици хиляди безработни в България. Много се говори днес, че българинът е докаран до ръба на мизерията. Но нито един политик, икономист или анализатор не се впуска да разнищи истинските причини за тежката мезо- и микроикономическа ситуация. Порядките в добивната индустрия, както и режимът на концесиите, са основната причина за постоянния икономически спад и липсата на реална икономика. Истината е, че добивът на суровини, продажбата им в суров вид на международния пазар, както и активното разработване на национална преработвателна промишленост, са били може би най-мощният двигател на българската икономика дълго време преди 1990 г. Борбата с престъпното ограбване на суровините на България трябва да започне може би с развенчаването на мита, че България е бедна на суровини държава. У нас се намират най-голямото находище на мед в Европа, както и най-голямото находище на злато – отново на стария контитнент. Вместо тези природни дадености да се ползват за повишаване на икономическия потенциал на страната, те пълнят джобовете на малцина. Историята на заграбването на тези стратегически за икономиката ресурси и тяхното престъпно изнасяне в чужбина като суровини, а не като готови продукти с акумулирана принадена стойност, е кратка и съдържателна, и може да се раздели на два основни етапа: – Завладяване на построените и действащи добивни мощности (мини, заводи и др.) и експлоатираните (добиваните) от тях подземни богатства в страната; – Завладяване на неразработените, но проучени и препроучени с държавни средства находища на подземни богатства.   ПЪРВИ ПРЕСТЪПЕН ЕТАП До 1995 г. добивните мощности (мини, заводи, сонди, проучвателна апартура) са държавна собственост, построени със средства на българския данъкоплатец. За размера на инвестициите можем да съдим от трите милиарда долара, изразходвани за проучването, проектирането, строежа и въвеждане в експлоатацията на някои от най-големите комбинати за производство на концентрати за цветни и благородни метали в страната – Асарел-Медет, Елаците и Челопеч. Преработката на концентратите до метали се е извършвало в Медодобивния комбинат в гр. Пирдоп, струващ на данъкоплатеца други 2 милиарда долара. Асарел-Медет + Елаците + Челопеч = 3 мрд. долара Медодобивен комбинат гр. Пирдоп (преработване) = 2 мрд. долара. /Успоредно със строежа да добивните мощности са строени и разработвани заводи, производствени мощности и комбинати, които да преработват българските суровини до машини и предмети за крайна консумация и потребление в бита и промишлеността./ България не е допуснала износа на суровини, а само на готови продукти от тях – ел. двигатели, ел кабели, трансформатори и т.н. Четирите комбината (Асарел-Медет, Елаците, Челопеч и комбината в гр. Пирдоп), на обща стойност от 5 милиарда долара, са подарени с приватизацията през 1999 г. за 5 милиона долара или 1000 пъти по-малко от стойността на самото им строителство. Комбинатите са подарени от синьото правителство на Иван Костов на подставени лица като Лъчезар Цоцорков, бивш комсомолски секретар и партиен секретар на Асарел-Медет, и Цоло Вутов, партиен секретар на НИПРОРУДА. Челопеч е подарена на на ирландската НАВАН, която в последствие я препродава на Дънди Прешълс металс. Връзката между двете лица, Цоцорков и Вутов, отявлено декларирани от „десния” Костов като  „червени“ врагове, е явна. На този етап фактът, че правителството не се противи именно „комунисти“ да управляват, еднолично и за собствена полза, две от най-рентабилните български предприятия, доказва преплитането на скрити политически и икономически зависимости между тесни икономически и политически кръгове по целия спектър на политическото пространство в България. Днес Цоцорков и Вутов са възприемани като едни от най-богатите българи. Но натрупаното богатство, в размер на милиарди, не е тяхно лично, а принадлежи на целия български народ и може да послужи, във всеки един момент, за неколкократно повишаване на пенсиите и заплатите в бюджетната сфера. С тях могат да бъдат изградени цели нови сектори в икономиката на страната. МДК – Пирдоп /днешният Аурубис/ е подарено на „работническо-менаджерски“ колектив за 55 милиона долара, като в трезорите му са били складирани преработените от концентратите на Асарел, Челопеч и Елаците благородни и цветни метали на стойност над 10 милиарда долара (според оценки в момента на привацията или днес??), които изчезват и досега не се знае къде се намират и кой оперира с тях. /От една стана – стойността на изграждане на предприятието в гр. Пирдоп надвишава 40 пъти продажната му цена, но от друга, в него се намират активи, на стойност 2000 пъти по-висока от продажната му цена. Тези кражби не бива да останат без последици./ Подобни престъпления са извършени и с другите големи добивни и преработвателни комбинати в България като: КЦМ – Пловдив, Соди – Девня, Горубсо – Кърджали, ОЦК – Кърджали, Горубсо – Мадан. Нефтохим също пък подарен на руските олигарси от „русофоба” Костов. Десетки милиарди са подарени на политическата и икономическа мафия. Всички задължения на комбинатите, във връзка със строителството, са опростени на новите собственици, както и задълженията им за старите замърсявания и прекратяването на нови залпови и текущи замърсявания. /Това е друг много сериозен проблем, който възниква успоредно с безотговорното управление и престъпната узурпация на производствените мощности./ В резултат на престъпната политика, която водят правителствата, добивните комбинати не изграждат пречиствателни станции, въпреки че декларират десетки милиони изхарчени за такива. Типичен пример е Асарел-Медет, чиято реклама е за инвестирани  /разгласява инвестиция от/ 50 милиона в екологични проекти, без фактически да е изградена и една пречиствателна станция. Замърсяването на реките Луда Яна и Тополница с тежки метали и реагенти ги прави мъртви реки, на няколко километра от изворите им в Средна Гора. Само по време /в случай на/ регистрираните от граждани залпови замърсявания, които са сигнализирани до институциите, комбинатите биват глобявани с няколко хиляди лева, въпреки че според Наказателния кодекс подобни дейстивя се водят углавни престъпления. Процедурата по ограбването на българския народ продължава по следния начин:  след безобразната „приватизация” на комбинатите, с новите собственици са сключени престъпни концесионни договори за добив на полезните изкопаеми, които позволяват постъпване на 99 % от приходите от добива към тях. Престъплението се състои в изключително ниския процент на концесионна такса, отчисляван в полза на държавата, като активите остават в полза на новите собственици, а пасивите остават за държавата. Договорите са престъпни също, защото са сключени без търг, без конкурс, въз основа на правото на собственост върху добивната мощност.  Те са сключени отново между „синьото“ правителство на Костов и червените приватизатори. Неслучайно първо се извършва приватизацията, след това се изготвят престъпните концесионни договори, без търг, а за финал биват засекретявани от обществеността, което е факт и до момента! С концесионните договори олигарсите запазват за собствена полза 99% от приходите от продажбата на добитите метали, а за държавата – с други думи, за инвеститорите и фактическите строители на комбинатите, които са обикновените данъкоплатци и настоящи пенсионери – отива 1% от приходите! Такива са условията на сключените концесионни договори: печалбата от продажбата на добитата суровина се поделя в съотношение 1% за държавата и 99% за бившите комсомолски и партийни секретари и след това приватизатори на заводите. Нещо повече: по време на царското правителството с премиер Симеон Сакскобургготски, концесионните такси са намалени с 50 % – тоест стават 0,5%, въпреки че на Лондонската борса цените на металите по онова време скачат няколко пъти! В това отношение, за съжаление можем да направим сравнение със страните от Третия свят, които се водят суровинен придатък на развитите демокрации. Там държавното участие в подобен род комбинати е над 51%, но там западните фирми поемат 100% от инвестициите за проучване, проектиране, строителство, въвеждане в експлоатация и капитални разходи по добива на суровините! У нас тези разходи са били извършени изцяло от държавата, а тя в момента получава под 1% от приходите, а акционерното й участие (т.е. възможността за оказване на контрол на дейността) е 0%. Тук всякакво съмнение за упражняване на геноцид над народа на България отпада, при положение, че начинът на управление на ресурсите е проектиран, за да ощетява народа и националната икономика десетки пъти повече, отколкото в страните от Третия свят. Тук отпада и всякакво съмнение дали грабежът е умишлен и каква всъщност е логиката на подобен вид управление. То е изцяло противозаконно и противоконституционо, и не може да бъде оправдано с никакви аргументи, нито в момента на извършването на описаната трансформацията на държавното имущество, нито днес – 15 години по-късно, когато усещаме унищожителният й ефект върху националната икономика. Този ефект е бил предвидим от самото начало. В момента Асарел, Челопеч и Елаците добиват на година над 10 тона злато, 110 000 тона мед, както и други благородни метали, редки и разсеяни елементи. Предприятията са с печалба над 2 милиарда долара на година, а постъпленията от техните концесии в държавната хазна са под 20 милиона долара. В създадените условия на пълна безконтролност на дейността на комбинатите, при изнасянето на концентратите новите фиктивни собственици декларират само златото и медта, а добивът на останалите 7 стратегически метала, на стойност от няколкостотин милиона долара на година, остават за тяхна сметка недекларирани, в тяхна полза. В допълнение, предприятията си позволяват да извършват редица измами с цел да не плащат и престъпно ниския корпоративния данък от 10%, като извършват данъчни измами, които по същество представляват източване на комбинатите и деклариране на ниска печалба, и това при условие, че от 1999 година до момента, цената на златото и медта е скочила близо 10 пъти! Гореизброените престъпления към България бледнеят пред провежданата политика от всички правителства след 1995 г. за износ на металите като суровина, а не като готови продукти. Припомняме, че управлението на подземните богатства на България трябва да е в обществена полза, което се постига чрез максимално разпределение на приходите и добавената стойност сред населението. Неслучайно няколко години до 1997 г., добитите метали от МДК – Пирдоп са задържани в трезорите на комбината, което  води до няколко престъпни резултата: Най-напред, Асарел, Челопеч, Елаците и самия МДК – Пирдоп практически са пред фалит поради неизвършването на продажби на готова продукция (суровини), липсата на приходи от продажби и съответно увеличаващи се задължения от производствени разходи. Като дабъчен ефект се отчита и буксуването на десетките преработващи предприятия и заводи за готови продукти, които разчитат на цветните метали от Асарел, Челопеч, Елаците и МДК – Пирдоп. Те произвеждат трансформатори, кари, електрически проводници, ел. двигатели, но без достатъчно суровини, и фалират и губят пазарите си. Стотици хиляди работници остават без работа. Тази ситуация е спекулативно обявена като немощ на държавата да ръководи предприятията, които доскоро са били най-печелившите в страната и са осигурявали значителен сигурен доход за бюджета на държавата, след като обезпечат заплатите на стотиците хиляди работници. Това съзнателно унищожение, извършено от един малък икономическо-политически кръг от престъпници на отговорни длъжности, служи единствено на тях самите. Но това се прави съзнателно, като претекст за приватизацията, която е представена на народа чрез медиите като „последен” изход за икономиката на страната. Търсенето и намирането на „инвеститори” от съсловието на червената доскоро управляваща партия е „светлият” път към прогреса, който „синьото“ правителство на Костов открива неслучайно. Унищожението на цялата преработвателна промишленост, струвала на тогавашния данъкоплатец и днешен пенсионер десетки милиарди долари, както и „осигуряването”,  въвеждането на трайна безработица за стотици хиляди души – българи, заети до тогава в промишлеността до готови продукти за крайно потребление, е извършена само, за да могат няколко олигарха да заграбят добивните комбинати и да реализират на международните пазари, за своя сметка суровините, в своя полза! Същите суровини, преработени до трансформатори, ел. кабели, ел. двигатели и други, в момента внасяме от същите западни страни, където ги изнасяме, но на 50-100 пъти по високи цени, поради добавената от преработването стойност. Това е държавната политика! За пример: – Един малък преносим трансформатор за 5-10 къщи, който съдържа не повече от 20 кг мед, струва 19 000 хиляди долара. – Един тон мед олигарсите изнасят, в Австрия например, за 9000 долара. Сметката е проста: от този тон се произвеждат 50 трансформатора и обратно, вече като трансформатори, ги купуваме за… 1 000 000 долара. Разликата от 950 хиляди долара е облагодетелствала австрийските собственици на заводи и техните работници. Високоплатените, инженерни работни места остават за Австрия, Белгия, САЩ и другите западни „пазарни, либерални“ икономики, които преработват нашите метали; принадената стойност от десетки милиарди долара остават за тях, а ние безработните българи, на ръба на оцеляването, купуваме от тях на 100 пъти по високи цени готовите продукти, с подарените от нашите олигарси наши метали. – В добавка, плащаме завишена електроенергия, поради скъпите консумативи, материали и продукти от мед, добита у нас.   ВТОРИЯТ ГОЛЯМ ПРЕСТЪПЕН ЕТАП в заграбването на подземните богатства на България започва със завладяване на проучените и препроучени, преди 1990 година, от държавата и за държавна сметка, находища на подземни богатства, които не са разработени до 1990 г. Престъпният метод е много прост и започва с приемането на Закона за подземните богатства през 1999 г., при правителството отново на Костов. Новият закон отваря зелен коридор за същите олигарси, заграбили преди това изградените добивни комбинати. Проучените преди 1990 г., за държавна сметка, находища се включват в  лицензионна площ за търсене и проучване на подземни богатства, която се предоставя за фиктивно проучване на същите тези олигарси. Най-голямата уловка и измама се състои във факта, че в съгласно новоприетия закон, откривателите на подземното богатство, директно, без търг получават право да сключат концесия за добив. Използвайки нерегламентирано държавният архив – така нареченият „Национален Геофонд“, „проучвателите” с минимални разходи правят няколко фиктивни сондажа и следвайки процедурата, която самите те са фиксирали в закона, обявяват т.нар. „Търговско откритие“. Това означава, че са открили количество суровини, които представляват потенциал за добив и реализация на пазара за суровини. Подробността, която представлява откровена измама е, че тези находища са открити много преди настоящите изследователи да се заемат с изследванията си. Проучванията са правени за сметка на данъкоплатеца, което означава, че той е реалният собственик на т.нар. по новому „Търговско откритие“. Намерили на дръвника брадва… Според законовата процедура, следва сключване на концесия, без търг, при същите престъпни условия, обяснени по горе – под 1% приход в държавната хазна срещу 99% приход в джоба на концесионера. Така наскоро канадската фирма „Дънди прешълс металс“, на която бе подарена, преди това, една от най големите работещи златни мини в Европа – тази в Челопеч, стана и концесионер на проучванотно от държавата, преди 1990 г., златно находище в Крумовград. „Дънди прешъс“ са направили реално едва няколко сондажа, но с най голямата си наглост декларират над 50 милиона долара разходи за проучване, което си е данъчна измама. Целта на операцията е за да доведат накрая документално печалбата до 0 и да не платят поне дори корпоративния данък от 10%, въпреки че реалната им печалба от тази „сделка” ще е над 2,5 милиарда долара, а за българския данъкоплатеч едва 2,4% от тази сума… По същата престъпна схема, Елаците са получили проученото с държавни средства, преди 1990 г., находище „Свещипласт“ до Златица. На Асарел също е подарено, без търг, огромно, проучено от държавата, находище – западно от сегашния рудник. Разширението на Асарел, във връзка с това ново находище, е извършено в пълна конспирация от обществеността. Деяние, което е престъпление срещу правото на достъп до информация на засегнати стотици хиляди хора, да имат информация, както и срещу правото им на глас по въпроси, свързани с околната среда и опасността за тяхното здраве и живот. Разбира се на всички е ясно, че това става с пълното съдействие на оторизираните държавни органи: Министерство на околната среда и Министерство на здравеопазването, които трябва да се грижат за интереса на обществото, а не на единиците олигарси. Те стъкмяват такава документация, по поръчка и в полза на новите фиктивни собственици, за да може престъпните операции да преминават гладко и тихомълком. Но тези престъпления, поради своя мащаб не могат да бъдат скрити. Равносметката от държавната политика може да бъде резюмирана по следният начин: няколко чиновника вземат подкуп от няколко хиляди, което довежда до ползи за няколко политици в размер на милиони, и ползи за няколко крупни мафиота в размер на милиарди, което довежда до щети за държавата в размер на десетки, дори стотици милиарди, които се пренасочват към чуждестранни икономически сектори. Двадесет и две години срещу България се провежда политика на разграбване и унищожаване на общонационалните капитали от страна на западните демокрации и източни олигархични режими. Двадесет и две годни назначаваните от ЦРУ и КГБ правителства на страната безропотно съдействат за разграбване националните богатства посредством офшорни компании. Двадесет и две години външния дълг се увеличава все повече, макар че е заграбено и изнесено в полза на западните корпорации: 185 тона злато, 2,2 милиона тона метал мед, редки и разсеяни стратегически метали, на обща стойност от над 30 милиарда долара, по сегашни цени на лондонската борса. От 1990 г. досега се изнасят в чужбина ограбено отначало от ръководствата, после и частните фирми приватизирали сектора за 1 лев: –   От Асарел –  22 тона злато, 1,2 милиона тона мед. Всяка година 50-55 хиляди тона метал мед и 1000-1200 кг. –   От Елаците –  40 тона злато, 800 000 тона метал мед, на година 40-45 хиляди тона мед, 1900 до 2100 злато. –   От Челопеч – 70-80 тона злато, 3,5 до 4 тона на година, след 2007 г. увеличават добива на руда и злато също. 250 хиляди тона метал мед до момента – 13 до 14 хиляди тона на година. В България от заграбените мини са изнесени от 140 до 150 тона злато, 2-2,2 хиляди тона метал мед, редки и разсеяни елементи, суровина в концентратите за милиарди долара. Златният резерв на България от 35 тона злато, добит преди 1990 г., съхраняван до 2002 г.  в БНБ, е изнесен от правителството на Сакскобургодски и не се знае съдбата му Общо 180 тона злато за 12 милиарда долара и метал мед за 30 милиарда долара е заграбено от 1990 г. до момента от политическата мафия и западните „партньори”, изнасящи в България демокрация. Накрая, като обобщение можем да подчертаем, че Организираната политическа престъпност, с участието на всички политици, управлявали страната, през последните пет правителства, подариха на чужди и наши олигарси не само добивните комбинати и мощности, но и 99% от самите подземни богатства, които са изключително държавна собственост по Конституция. За да заграбят подземните богатства и добивните мощности, те съзнателно съсипаха цели промишлени отрасли и оставиха на ръба на мизерията стотици хиляди работници и техните семейства. Следващите едно след друго „червено“, „синьо“, „жълто“, отново „червено“ и накрая гробарско правителства преподписват престъпните договори, толерират олигарсите и ги награждават с нови държавни находища за милиарди долари; награждават ги с държавни отличия, ордени и медали, изглежда заради умението им да измислят система за ограбване на народа на България. Тези факти говорят само едно: независимо от цвета и декларираните политически убеждения, всички те са обединени в една организирана политическа престъпност с цел ограбване на страната и водене на икономически, социален и физически геноцид срещу населението.   КАКЪВ ИЗХОД ВИЖДАМЕ В ТАЗИ СИТУАЦИЯ. 1. Да бъде върната собствеността на държавата върху добивните комбинати, да бъдат осъдени всички олигарси и политици. Налага се да върнат всички заграбени, до момента десетки милиарди долари – приходи от износа на металите, които могат да послужат за няколкократно повишаване на приходите в държавата и/или за изграждане на нови производствени мощности, което отново ще доведе до повишаване на доходите. Държавата да обяви търг за концесия и управление на комбинатите с условия, гарантиращи интереса на обществото, или да запази контролен пакет от акции, които да гарантират възможността за контрол на дейността и правото на по-голямата част от приходите от дейността на комбинатите, без да дава право на преобладаваща частна собственост над самите подземни богатства, които са изключителна държавна собственост. Предвид цените на Лондонската борса и огромните печалби, реализирани в момента от комбинатите, държавата не може да се съгласи на по малко от 80% дялово участие в изградените с нейни средства комбинати и на 70% дялово участие в изградените с частни капитали мощности. Щом частникът може да бъде на печалба, значи и държавата може. Ако частникът може да си осигурява печалби в размер на милиарди, противно на всякаква здрава логика е населението на  България да бъде лишавано от ползите, които биха могли да носят тези милиарди. 2. Разконсервиране и пускане в експлоатация на държавните заводи за крайни продукти (ел. кабели, трансформатори, ел. двигатели и т.н.) С огромната печалба, осигурена така за държавата, трябва да се инвестира в нови иновативни технологии и производства, носещи стократно по-висока принадена стойност от цената на самите суровини.   Тази победа може да се извоюва само с активността на стотиците хиляди безработни, оставени на улицата, в резултат на заграбването на добивните комбинати и унищожението на редица отрасли. Независимо кой ще управлява в парламент и правителство, ние гражданите трябва да ги принудим да работят за нас – техният господар. За това е необходима голяма организация от свободни хора, които постоянно да следят за всеки ход на правителството в тази насока и активно да изискват следването на политика в интерес на нацията, а не облагодетелстваща малък на борй недобросъвестни чиновници, които са се възползвали от длъжностите си, като резултатът е налагането на мизерия за милиони души, техни съграждани. Решението на проблемите минава през проектирането и въвеждането на нови системи за държавно управление, които елиминират партийното форматиране на управленските кадри и издигането и изтъкването на фалшиви авторитети и фалшиви принципи в държавното управление и в управлението на ресурсите. Само по този начин може да се избегне и изкуственото величаене на отделни лица и фирми като видни обществени фигури, които всъщност са най-обикновени крадци и измамници, но също и основни фигури в провеждането на геноцид на цял един народ, което ги прави и убийци. Цоцорков, Вутов, техният антураж, чуждите фирми от ранга на „Дънди прешъс“ следва да бъдат възприемани и наричани открито „крадци, измамници и убийци“, но това може да стане единствено ако Не искаме политическа партия да се прави, а съвестни граждани, готови за протести до край, надигнат своя глас, за да нарекат нещата с истинските им имена. Без саможертва няма прогрес. Друг път за оцеляване на България и българите няма.   Константин Дичев, Гражданско движение за борба с организираната политическа престъпност

Шайката на Костов и синьото клиентелистко гнездо

  Соколов и Гоцев хем законотворци при Живков, хем при демокрацията Госпожа Ева се подвизава като заместник партиен секретар на ВУЗ     На 29 декември 1994 г. Националният координационен съвет на СДС избира Иван Костов за лидер на СДС на мястото на катастрофално загубилия парламентарните избори Филип Димитров. Вече описах достатъчно подробно в предишни публикации този казус в политическата биография на десния Голем. Но злодеянията на съсипателя Костов срещу България и българите нямаше да бъдат и наполовина, ако той не беше подпомаган през годините от своята вярна и също като него петимна да злодейства шайка. Нека направим един полет над синьото клиентелистко гнездо, което донесе неизброими нещастия на отечеството през последните две десетилетия. На същото заседание на НКС на СДС се открива и процедура за избор на главен секретар. Издигнати са кандидатурите на Христо Бисеров, Симеон Гошев, Явор Попов и Димитър Кантарджиев. Възприема се явно писмено гласуване, след което с 11 гласа „за” за главен секретар е избран Христо Бисеров. Празна автобиография Вижте официалната автобиография на Христо Бисеров, която той представя след избирането си за главен секретар на СДС. Открих я в архива на СДС. Нима не ви прилича на източна миниатюра – две-три безсмислени драсканици и празно пространство между тях. Повечето, да не кажа почти всички, от седесарските висши политици от първата и втората вълна са с такива биографии – неестествено съкратени, с празни полета във времето, нищо не казващи на избирателя или симпатизанта. Писани сякаш с единствената цел да скрият, не да покажат и да информират. За първи път името на Христо Бисеров се появява в протоколите на Националния координационен съвет на СДС на 26 август 1991 г. На това заседание той докладва за проведената в Пловдив извънредна национална конференция на Зелената партия, на която е избран за председател. На парламентарните избори 1991 г. Христо Бисеров е втори в листата в Хасковския избирателен район – след Филип Димитров. Вижте имуществената декларация, която Христо Бисеров е попълнил през 1993 г. като член на НКС на СДС. Сравнете данните за притежаваното от него имущество тогава с това, което сега знаем по въпроса. Дори само като публична информация, не говоря за информация в папките на прокуратурата и следствието. Кариера На 3 декември 1991 г. е предвидено Христо Бисеров да бъде избран за председател на Комисията по етика на СДС. Кариерата на Бисеров се развива бързо, мощно подкрепяна от Филип Димитров. На 9 януари 1992 г. заедно с Георги Марков и Михаил Неделчев той е определен да участва в брифинга същия ден във връзка с президентската кампания, който се провежда след дискусията на тема „Национална сигурност и външна политика”. Винаги съм се учудвал на хората, които са вземали решения да промотират този човек. Да приемем, че тогава не е имало инструментариум да се засече неговата неизтребима склонност към специфичните начини за „печелене” на пари. Но пълната неспособност на Христо Бисеров да каже две смислени изречения винаги е избивала като въшка на чело. Да промотираш този човек за публични, свързани с говорене мероприятия си е сериозен риск. Бисеров е вторият човек в СДС, главен секретар и председател на комисията по национална сигурност. Всички го величаят като „сив кардинал”, като особено вещ в деликатните и сложни комбинации, особено по време на избори. Самопредлагане На 14 юли 1992 г. Христо Бисеров е определен от НКС на СДС, заедно с Едвин Сугарев, Георги Марков и Аспарух Панов, да подготви Политическата декларация на НКС на СДС за отношението към обявената война от страна на КТ „Подкрепа” към правителството на СДС. Декларацията е подготвена и приета на същото заседание. Христо Бисеров определено се специализира по темата „Национална сигурност”, за да достигне през 1997 г. до председател на ресорната комисия в НС. С решение на КЕП (Консервативна екологична партия), подписано от самия Бисеров като неин председател, е издигната кандидатурата на Бисеров за главен секретар на СДС. При това в онези ранни години Бисеров е много близък и с Едвин Сугарев. Ето, виждате факсимиле от решението и на Национално движение „Екогласност”, подписано от Едвин Сугарев, с което в края на 1994 г. е издигнат Иван Костов за председател, Васил Гоцев за зам.-председател и Христо Бисеров за главен секретар. И двамата здрава номенклатура Един от най-близките и доверени хора на Иван Костов в средата на 90-те години на миналия век, а и след това, беше Йордан Соколов – днес вече покойник. Йордан Соколов завършва право, а от 1956 до 1958 г. е секретар в Държавния арбитраж. През същата година става адвокат и цели седем мандата е член на Адвокатския съвет. Йордан Соколов е бил част от сътрудническия апарат на ЦК на ДКМС – факт, който той самият огласи преди време: „Бил съм сътрудник на обществени начала на отдел „Лични писма” към ЦК на ДКМС” (в-к „Пари”, 1 ноември 1998 г.). Съпругата на Йордан Соколов ­ Ева Соколова, също не е била безразлична към БКП и присъдружните є организации. В архива на РК на БКП район „Христо Ботев” открих кадрова справка за Ева Соколова. Ето какво пише там: КАДРОВА СПРАВКА на к.х.н. инж. Ева Илиева Соколова – доцент към катедра „Физикохимия” при ВХТИ – София Родена е на 9.9.1933 година в гр. Благоевград. Произхожда от семейство на служещи. Баща є Илия Христов Димитров е безпартиен, работил е като техник-земемер и в момента е пенсионер. Майка є Катя Илиева Димитрова е безпартийна, работила е като началник УМО в Държавната политехника, а по-късно във ВИСИ и в момента е пенсионерка. Има една сестра, Мария Илиева Димитрова –Ванкова, безпартийна и работи като ст.н.с. в Медицинска академия. Др. Соколова е омъжена и има две деца. Съпругът є, Йордан Илиев Соколов е безпартиен и работи като адвокат в I юридическа консултация – София…През 1959 година е постъпила на работа като асистент във ВХТИ-София, където продължава да работи и в момента като доцент. През 1973 година е защитила кандидатска дисертация в СССР, където є е присъдена научната степен„Кандидат на химическите науки”. Др. Соколова взема активно участие в обществено-политическия живот на института. Като ученичка и студентка е членувала в ДКМС, като е избирана за член на ДБ и на ВК на ДКМС. От 1965 година е член на БКП. От 1970 г. до 1976 г. е била партиен групов отговорник на катедрата. От 1976 година до 1978 година е била член на ПБ, зам.-секретар на 466-а ППО при института… София, 16 май 1983 годинаСекретар: /п/ Й. Косева” (Протоколи от заседания на Бюрото на РК на БКП район „Христо Ботев” и материали към тях, 22 април-18 май 1983 г., ДА-София, ф. 4289, оп. 2, а.е. 13, л. 192-193). Връзки с ДС Иначе и двамата се правеха в най-ново време на крайни антикомунисти. Както впрочем и почти всички седесарски висши гаулайтери. През 80-те години на миналия век Йордан Соколов е бил и съветник в Съвета по законодателството към Държавния съвет! Тази информация и документи за нея досега не се е появявала в нито една негова биография или медийна публикация. Ето, виждате документ от архива на Държавния съвет, който доказва това. След падането на комунистическата диктатура Йордан Соколов се насочва към т.нар. опозиция в лицето на СДС. През 1990 г.става член на Федерацията на клубовете за демокрация; член на Централната избирателна комисия за 7-о Велико народно събрание и председател на адвокатския Клуб за демокрация. Започва да сътрудничи на Централния избирателен клуб на СДС. В периода 1990-1991 г. е и юридически съветник на президента Ж. Желев. След избора на Филип Димитров за председател на Националния координационен съвет на СДС на 11 декември 1990 г. около него се оформя плътна кохорта от адвокати. Един от тях е Йордан Соколов. През 1991 г. подкрепя групата на 39-те и е поставен на избираемо място в кандидат-депутатските листи. Става депутат в 36-ото народно събрание, избран с листата на СДС. На заседанието на НКС на СДС на 29 юли 1991 г. Йордан Соколов е избран да бъде предложението на СДС на консултациите при президента Ж. Желев за председател на Централната избирателна комисия за предстоящите парламентарни избори. Още щом поема МВР като министър на вътрешните работи през есента на 1991 г., Йордан Соколов издига кадровия служител на Държавна сигурност Иван Търнев за началник на Управление „Кадри” на МВР. Преназначава и съпругата му в „Картотека и архив”. Когато се заговореше за Иван Търнев в присъствието на Соколов, той ставаше необичайно нервен и избухлив. Знам ли, може би има някаква тайна, която някой ден ще научим за техните взаимотношения преди 10 ноември 1989 г. Протекция от ген. Палин Васил Гоцев е другият съветник в Съвета по законодателството на Държавния съвет, който бързо се преориентира след 10 ноември 1989 г. и чевръсто заема влиятелна позиция в СДС. Васил Гоцев е роден на 21 юли 1929 г. в София. Завършва право в СУ „Климент Охридски” през 1951 г. Работи като адвокат в Перник и София в периода 1953-1986 г. Васил Гоцев е бил и член на Арбитражния съд при външнотърговската палата –София, както и арбитър в листата на международния арбитраж на корабовладелците в Хамбург от 1976 г., както е написано в биографичната му справка, която ген.-полк. Велко Палин, зав. отдел „Военно-административен” на ЦК на БКП, получава, когато трябва да разреши негово участие през 1983 г. на семинар в Париж. От 1986 г. е доцент по гражданско право. Това, което няма да прочетете в нито една биография на Васил Гоцев, е че той е бил един от най-приближените съветници на Ярослав Радев, който е дългогодишен шеф на Законодателната комисия в Народното събрание, зам.-председател на Държавния съвет и председател на Съвета по законодателството при Държавния съвет. Гоцев е бил адвокат в АБРЧ (адвокатско бюро за работа с чужденци и в чужбина). Нееднократно е бил командирован от Централния съвет на адвокатурата на различни форуми и семинари в чужбина, но само с разрешението на ген. Палин. Помагало за "Възродителния процес" През лятото на 1989 г. на бюрото на Йордан Йотов и Тодор Живков се появява „Информация за някои имуществени и други въпроси във връзка със заминаващи български граждани в чужбина”. Документът е по поръчка на тогавашния вътрешен министър и основната част в него е „Справка по някои въпроси във връзка с възможни имуществени претенции на българските граждани, заминали за Турция”, написана от Васил Гоцев. В него се описват всички възможни приоми и юридически хватки, с които тоталитарният режим би могъл да се справи с възможни претенции на преименуваните български турци в България. Забележете, че половин година по-късно, в началото на 1990 г., същият експерт Васил Гоцев, когото ползват Георги Танев, Йордан Йотов и Тодор Живков, вече е един от експертите на СДС на Кръглата маса. Трудно е да се каже прецизно как точно се е озовал там. Известна светлина може да хвърли обстоятелството, че заедно с него там се озовава и Снежана Ботушарова, за която вече писах обстойно. Преди 10 ноември 1989 г. Снежана Ботушарова освен партиен секретар на ППО в Юридическия факултет на СУ, от време на време е била викана и като експерт в Съвета по законодателството към Държавния съвет, откъдето явно са се познавали добре с Васил Гоцев. Откриваме нейното име и изказвания в стенограмите от заседанията на Съвета по законодателството. През 1990-1991 г. Васил Гоцев става и юридически консултант на агенцията за чуждестранна помощ: „Но забатачва агенцията с един нескопосано изработен типов договор…” (Тамбуев, Г., „Особено мнение”, изд. Труд, С., 2004 г., стр. 218). Наглост Васил Гоцев безсрамно ще говори за декомунизация на международния семинар по декомунизация, проведен в София на 7-8 ноември 1992 г.: „Когато строим една държава, която е съвършено нова, защото декомунизация с бивши комунисти не става, декомунизация с бивши агенти на Държавна сигурност не става, декомунизация не става по начина, по който ни беше препоръчан от г-н Авдеев (посланика на Русия по това време­ бел.ред.), защото ние не желаем перестройката, към която той ни насочва, ние желаем радикална смяна на системата.” (Международен семинар по декомунизация, София, 7-8 ноември 1992 г., издание на фондация „Свободна и демократична България”, С. 1992 г., стр. 90). Ето това е неприемливото ­ привидно правилни тези, изказани от Васил Гоцев, автоматично губят всякакъв смисъл и имат контрапродуктивен ефект. Не може да си търчал като обслужващ персонал на мракобесника Ярослав Радев и само три години по-късно да се опитваш да декомунизираш! Това е нечувана наглост, на която само седесарските наглеци са способни. От депутатската банка в КС От 1991 г. Васил Гоцев е депутат от СДС в 36-ото, 37­ ото и 38-ото НС, както и заместник-председател на НКС на СДС и член на НИС. Член на Демократическата партия в СДС. През 1992-1997 г. е член на българската делегация в ПАСЕ, а през 1996-1997 г. ­ заместник-председател на политическата група на Европейската народна партия към съвета на Европа. В правителството на Иван Костов Васил Гоцев е министър на правосъдието в периода 1997-1999 г. При големия ремонт на това правителство Васил Гоцев е освободен от поста и се връща в парламента като депутат от СДС. Десетина месеца по-късно е предложен за конституционен съдия от квотата на СДС и на 4 октомври 2000 г. Народното събрание го избира за член на Конституционния съд. Толкоз за днес. Следващата събота ще продължа с портретите на останалите от шайката на Костича. Повярвайте ми, и там няма да останете „разочаровани” във висините, които може да достигне човешката мерзост и падение. Зеещи висини!  

Духовното развитие на единната българска нация

 НАЦИОНАЛНИ ЦЕЛИ И ПРИОРИТЕТИ ЗА УСТОЙЧИВО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ  Екип от български учени и интелектуалци (по инициатива на акад. Стефан Воденичаров) УВОД Този документ представя визията за основни национални цели и приоритети за устойчиво развитие на страната. В основата на определянето на националните цели и приоритети стои виждането на български учени и интелектуалци, че страната ни повече от всякога се нуждае от гаранция за своето развитие, от устойчива икономическа стабилност и растеж, идентифициране на националните приоритети на държавата и създаване на условия за тяхното постигане в средносрочен план за преодоляване на проблема с бедността. Далеч сме от мисълта, че подобен академичен анализ може да сбъдне националните приоритети и очакванията на българите без адекватна реакция на политиците и управлението в България и съществено оптимизиране на дейността на трите конституционно определени власти в страната. Сложната и променяща се външнополитическа обстановка, глобалната финансова криза от 2009 г. и последвалите я икономически трусове, продължаващите тежки военни конфликти в Близкия, Средния Изток и Северна Африка, мигрантската криза и BREXIT-а от страна на Великобритания, поставиха света, но най-вече Европа в поредица от много сериозни проблемни ситуации, за които ЕС и неговите институции се оказаха неподготвени и при които предлаганите решения често са палиативни, неадекватни на мащаба на проблема, приемани „ad hoc“ от политиците, без задълбочен анализ и необходима експертиза – научна, военна, икономическа, финансова, социална и т.н. В условията на глобална несигурност и липса на категорични политически и икономически гаранции за постигане на устойчива стабилност, България ясно трябва да определи своите приоритети и цели, които да й гарантират запазване и съхранение на страната, нейното икономическо и социално развитие и недопускане на политически катаклизми. На България в този момент преди всичко й е нужно Единение, определяне и отстояване на националните цели и приоритети, извеждане на предно място на икономическите, социалните, демографските проблеми и тяхното решение, национално съгласие за решаване на кризисната ситуация в здравеопазването, образователната и пенсионната система, възраждане на малкия и средния бизнес, премахване на диспропорциите на селското стопанство и на небългарския модел на концентрация на земята ни в ръцете на група крупни латифундисти и др. Основните национални цели за устойчиво развитие на България следва да се разглеждат както като платформа за анализи и изводи, така и като призив за спиране на политическите разногласия и боричкания, така че българското общество да не живее от избори до избори и нацията да не се превръща в заложник на външно или вътрешно политически амбиции несъвпадащи с българския интерес. Дълбоко сме убедени, че спасението на България е в нейното Единение, във връщането към националните ни корени, към българската духовност, вяра, култура и образование, към модел на развитие, при който не политиците, а научните анализи и аргументи определят основните цели и очертават устойчивото развитие на България. След присъединяването на страната ни към НАТО през 2004 г. и пълноправното й членство в ЕС от 01.01.2007 г. пред България и пред българите като че ли няма безспорна национална обединителна цел. Ползата от достъпа до европейския пазар и европейските финансови програми и инструменти за обикновения българин често остава неясна. Българският гражданин свързва този процес по-скоро със загуба на суверенитет, с административна преса от страна на администрацията в Брюксел, която може да доведе до унищожаване на 2 традиционните български продукти домати, кисело мляко и редица селскостопански продукти за сметка на вносните такива, със загуба на автентичността на българските традиции, фолклор, култура и цивилизационен принос за сметка на масова, национално неидентифицирана култура, основана на нови технологии и масово потребление. Българинът започва да свързва голбализацията с нашествието на мигранти, обезлюдаването на българското село и срива на българската индустрия, здравеопазване и образование, и бягството на младите в чужбина, повече отколкото с възможностите, които предоставя световния пазар и световната общност. Националният патриотизъм беше обявен за лош, а мултикултурализмът за добър, но никой така и не успя да убеди българите в това. Според нас България (ако не цялата, то със сигурност по-голямата й част) жадува за единение, за възраждане, за национални цели, които ефективно да съберат енергиите на всички хора. България се умори от разделения, вражди, боричкания и липса на толерантност. Дългият преход от повече от четвърт век ни обезвери и обезсмисли надеждата ни за по-добър живот, живеем „ден за ден“, затворени в клещите на философията на „оцеляването“, дразним се, че другите ни изпреварват във всяко отношение, произвеждаме все по-малко, живеем все по-бездуховно и се затваряме в собствените си черупки. Духовната криза в нашето общество е дори по-силна от икономическата и естествено двете създават дълбока демографска криза. Ежедневието ни е наситено с прояви на насилие, нетърпимост, лъжи, шантажи и заплахи. Новините в националните медии често се превръщат в криминална сводка и полицейска хроника, отсъства същностният анализ за реалните проблеми на хората и пътищата за тяхното решаване, скъсана е връзката между обикновения човек и управлението, между хората и политиците, между гражданското общество и тежко политизираните публични институции и администрация. Добрите примери, успешните модели за подражание, новините носещи оптимизъм отсъстват от масовите медии или тяхното отразяване е фрагментарно и спорадично на фона на останалата информация. Бедността ни потиска, чувството, че липсва справедливост изцяло доминира, арогантността и агресията успяват. Отново започнахме да мислим едно, а да говорим друго. Изконните ценности на нашия народ като семейство, образованост, родолюбие, възпитание и търпимост са някак си забравени. В такова общество „чалгата“ и „халтурата“ са властелини в почти всяка област на обществения живот, в това число и в политиката. Под угроза е поставено бъдещето на България. В най-новата си история България никога не е била подложена на такъв натиск, заплашващ да разруши социално-икономическата й база, националната й сигурност и традиционните ценности на нашето общество – вяра, християнски добродетели, религиозна търпимост и толерантност, състрадание и взаимопомощ. Става дума за засилващият се и непредвидим процес на миграция, която заплашва България и Европа и за която както ние като страна, така и Европейския съюз се оказахме явно неподготвени. Мигрантските вълни от Северна Африка, Сирия, Ирак, Афанистан и т.н. отдавна вече не са бежански поток, трябва ясно да си дадем сметка, че става въпрос за гигантско икономическо преселение на милиони хора, които нямат нито нагласата, нито подготовката, а голямата част от тях нямат и желанието да се съобразяват с европейските ценности и начин на живот. Тях ги интересува на първо място социалната система за подпомагане на страните в ЕС, особено по-развитите, и възможността за нейното ползване в максимална степен. В огромната си част „бежанците“ са млади мъже на възраст от 25-30 години, идващи от райони, в които се водят постоянни бойни действия, където се проповядва радикален ислям и има фанатична нетърпимост към вярващите от други религии, на първо място 3 християните, където жените нямат никакви права, а са третирани само като сексуални обекти, където децата биват обучавани в „правата вяра“ като се учат да убиват пленници. ЕС и неговите институции начело с Европейската комисия се оказаха явно неподготвени за тази „мълчалива война на световете“, сблъсък на религиите и несъвместимост на мирогледите. Романтичният призив за интеграция на мигрантите не отчита елементарния факт, че интеграцията е процес, който в съвременните условия изисква три, четири и повече поколения, а вълната на многомилионната миграция залива България тук и сега. Отделен е въпросът дали има изобщо действащ интеграционен модел в Европа? Справка – многомилионните кюрдски и турски общности в Германия, заселили се след Втората световна война, живеещи и до днес в изолация в свои квартали в затворена общност. Профилът на атентаторите от Белгия и Франция, които бяха родени и израсли в тези страни, трето поколение живеещо там, но така и неинтегрирали се и неприели европейските ценности, а напротив, разглеждащи европейската култура, нрави, цивилизация като вражески и като мишена, която трябва да бъде атакувана и разрушена. Дали европейските християнски ценности и толерантност са основа за решаването на тези проблеми или са слабост, която ЕС не може да преодолее?           България е на кръстопът. В пряк и в преносен смисъл. Не сме засегнати директно от военните действия близо до нас, но по същество сме фронтова държава, защото сме първата страна на ЕС изложена на бъдещ миграционен натиск. България заема ключово място между Запада и Изтока, ние сме вратата към Централна Европа и националната ни стратегия изисква ясна визия гарантираща националната ни сигурност, балансирана външна политика и точно дефиниране на националните ни приоритети, които страната ни да следва и около които да се обединят политиците от всички цветове, гражданското общество, народът. Единението в името на България трябва да бъде над всичко.           Настоящият документ е отворен за широко обществено обсъждане, нови предложения и допълнения. С подготовката му нашето очакване е да създадем една дългосрочна пътна карта на духовния, икономическия и социален прогрес на България, чрез изясняването и формулирането на една консенсусна национална рамка от цели, обединяващи всички адекватни политики, механизми и планове и ангажиращи цялата българска нация, държавния и частния сектор в тяхната реализация. Иначе сме обречени на живот само за момента, без проект за бъдещето на нацията.           Според нас именно единението трябва да бъде основата за духовното и материалното развитие на българската нация върху неделимата българска територия, съчетано с гарантираното благополучие и сигурност на българските граждани, при определяне на единни за всички нас цели и приоритети – национални, надпартийни, отговарящи на духа, традициите и очакванията на всички българи.           България следва да се стреми в следващите няколко десетилетия към едно духовно по-развито, икономически и социално по-богато, стабилно и справедливо общество, с една динамична и отворена икономика, част от икономическия, социален и културен модел на ЕС, при ясно отчитане на нашите национални интереси и традиции. България трябва да се стреми към едно общество, в което възможностите за реализация на всеки да са налице, чрез нарастващ и устойчив темп на икономическия растеж. Такъв устойчив, по-висок темп на икономически растеж е всъщност ключът към отварянето на потенциала на българската нация и активирането на хората на България. Това е пътят, по който бихме могли да запазим и да развием българската държава и нация. 4 1. Духовното развитие на единната българска нация – гаранция за личното достойнство на българския гражданин           Духовността на нацията е многокомпонентна система и включва образованието, изкуствата, възпитанието, научните изследвания, традициите, вярванията и др. Носител и изразител на духовността е националната култура, която най-общо е сътворената от нацията духовна и материална среда, както и процесите на създаване, съхраняване, разпространение и възпроизводство на норми и ценности, допринасящи за формирането на личността и хуманизацията на обществото. А ценностите в едно общество – те са тези, които могат и обединяват хората около дадени каузи.           Образованието е най-важният фактор и е в основата както на духовността на нацията, така и на просперитета и развитието на една нация и държава като цяло. То е форма на обучение, в която знанията, уменията и навиците са предмет на междупоколенческо пренасяне чрез преподаване, подготовка или изследване. Качеството на тези компоненти, както и на възпитанието, което има формиращо значение за начина на мислене, възприятие и поведение, е основната предпоставка за духовното развитие на нацията. 1.1. Образователната система на България. Необходимост от промяна на съдържанието и методите на образователния процес         Предучилищно образование           Много е важно задължителното образование от най-ранна възраст, предвидено в новоприетия закон за предучилищното и училищното образование, да се рализира в кратки срокове. Само в такъв случай в първи клас ще постъпват деца с достатъчни знания по български език, което ще даде възможност за реализиране на пълноцененен и плодотворен образователен процес, предоставящ равни възможности за всички. Без тази мярка, в дългосрочен план, ще се развият процеси, водещи до ерозия на основата на българската държавност.           Средно образование           Държавата гарантира правото на образование. Тя трябва и може да наложи задължителността на образованието в определените от закона граници. Всичко това спада към системните мерки, които „задават рамката”. Те са основополагащи и могат да бъдат реализирани в значителна степен с административни мерки в рамките на новоприетия Закон за предучилищното и училищното образование (обн. ДВ, бр. 79 от 13.10.2015 г., в сила от 1.08.2016 г.).           За да изпълни мисията си на основен инструмент за развитие на обществото и страната и за да стане образованието резултатно е необходимо тази рамка да се изпълни с форми на учене и с учебно съдържание, които са привлекателни за мнозинството от младите хора. Редно е да си дадем сметка, че насила може само да се вземе, насила знания и компетентности не могат да се дадат! Ако ученикът не иска да научи нещо, никакви принудителни мерки не могат да помогнат. Те само го отчуждават от училище. Напротив, ако има желание за учене, дори и при сегашната образователна система у нас могат да се постигнат прекрасни резултати. Това личи от представянето на младите българи в различните международни 5 олимпиади, от които те се връщат с високи награди. За съжаление, на диаметрално противоположния полюс са учениците, които трудно се справят с учебния материал. Те са много повече от успешните ученици и определят ниското средно образователно равнище в България, регистрирано при международното оценяване PISA през 2012 година. Застрашително голяма част от нашите ученици не са подготвени за успешна реализация в живота, тъй като знанията и уменията им са под приетия общообразователен минимум. Тези пропуски в образоваността ще се възпроизвеждат в следващите поколения и ще предизвикат в бъдеше тотален срив както на националната образователна система, така и на системите на общественото осигуряване и на цялата икономика. Причините, довели до катастрофалния спад в нивото на българското образование са многобройни и многопластови. Тук споменаваме част от най-съществените:           а) Отчуждаването от училището на голяма част от учениците и липсата на желание за учене           Това е най-сериозното предизвикателство пред образователната ни система. Проблемът не е само български и има донякъде обективна основа, с която следва да се съобразяваме. Най-общо казано, става дума за изоставане на образователната система от развитието на модерните технологии. Образователният процес следва установената през вековете традиция: „учителят или учебникът са носители на знанието, а учениците – слушат (или четат), запаметяват и възпроизвеждат наученото“. Предаването и придобиването на знания е основано на слушане, четене, писане и евентуално показване и разглеждане на статична картина (чертеж или снимка). Очаква се ученикът да комуникира пряко и предимно само с източника на информация (книгата и/или учителя). Този модел на образование днес е неприемлив за младите хора. Образователният процес, разглеждан като натрупване на факти и житейски опит, протича навсякъде, не само в училище. Чрез радиото, телевизията, компютърните игри и Интернет младите хора, още преди да са тръгнали на училище, усвояват многократно по-голяма по обем информация от връстниците си отпреди 60–70 години. Те ежедневно са подложени на интензивни информационни въздействия, основани на мощни динамични носители на информация, като видеоклипове, филми и компютърни образователни среди, които изпълняват ролята на своеобразни тренажори, позволяващи на младия човек да въздейства върху виртуалнатата среда и веднага да види и усети реакцията на своите действия. Този момент (виждането и управлението на реакцията на средата) е много важен, защото е свързан с „естественото учене”, минаващо през активното участие и взаимодействие на ученика със средата, чрез опитване и изпробване на различните ситуации и възможности.           Изоставането на образователния процес от развитието на комуникационните технологии също има принос за отчуждаването от училището. Тези технологии улесняват контактите и позволяват наученото бързо да се сподели и обсъди с много хора наведнъж, дори когато те физически не са на едно и също място. Споделените наблюдения, новите факти, различните гледни точки, аргументите „за” и „против” дадена теза, стават достояние на много хора наведнъж. Това издига равнището на информираност на цялата група и има значителен интегрален образователен ефект. Без преувеличение може да се твърди, че се е появил един нов и естествен за съвременните условия начин за възприемане и изучаване на обкръжаващия ни свят – с „помощта на групата, като част от колектива“.           Друг фактор, който допринася за негативното отношение към ученето и към училището е това, че образователният процес в твърде висока степен е фокусиран върху изучаването на факти. От друга страна, информация за много от изучаваните 6 факти е налична и лесно достъпна с помощта на търсачките в интернет. Човек може да получи отговор на редица въпроси чрез тях. Това създава фалшиво усещане, че отговорите на повечето въпроси вече ги има и че е достатъчно само да попиташ, за да намериш отговора. Тогава става естествен въпросът „Необходимо ли е човек да прекарва значителна част от живота си в училище, където се набляга върху научаването на факти?”. Негативна последица от „вярата в готовия отговор” е и това, че способността да се даде отговор на „незадаван до сега“ въпрос чрез използване на вече наученото, чрез експериментиране, чрез анализиране и обмисляне на проблема не се развива и не се оценява. Относително повърхностното знание е цената, която плащаме днес за удобството при използването на новите технологии и за достъпа до огромна по обем информация. Не бива да забравяме, че една от главните цели на образованието е да ни научи да даваме отговор на въпроси и да намираме решения на проблеми, с които не сме се срещали преди това. За тях няма готов отговор в интернет и тъкмо върху постигането на тази цел трябва да се фокусира образователния процес. Въпросът как да се направят училището и ученето отново привлекателни, не е лесен и едва ли има еднозначен отговор. Неоспоримо е обаче, че за да се състезава с привлекателността на външния свят, училището трябва да разполага със съвременна технологична инфраструктура и да владее използването й. Само това, за съжаление, не е достатъчно. Необходими са промени и в учебното съдържание и най-вече в характера на самия учебен процес. Например, по-добре е ударението да се премести от преподаването и изучаването на факти, част от които са вече известни на учениците, към изясняването на връзката между фактите и явленията и към това как функционира светът като цяло. Необходимо е да се премине от сега преобладаващия стил на преподаване, при който учениците са пасивни слушатели, към стил на „разучаване” на проблема или явлението, при който целият клас участва в дискусията, провежда експерименти, поставя въпроси, издига хипотези, събира и представя аргументи за една или друга теза и, накрая, достига до самостоятелно „откриване” на фактите и взаимовръзките между тях. Придобитите по този начин знания са по-дълбоко вкоренени в съзнанието на учениците и са по-функционални, могат да бъдат използвани за решаване на други задачи. При този стил на учене неусетно се изграждат почти всички ключови компетентности, формулирани в Европейската референтна рамка на компетентностите (2006/962/EC; изброени са в края на раздела). Особено важно е, че се развива и укрепва способността на учениците да анализират и изследват, което е най-съществената част на умението за самостоятелно учене през целия живот. Поощрява се въображението и творческото начало. Стимулира се самостоятелната работа и мислене на учениците. Образователният процес става част от цялото всекидневие и „излиза” извън клас. Този стил на образование вече е добре разпространен във високоразвитите страни, където е известен под името “Inquiry Based Education” („Изследователски подход в образованието”). Масовото му използване би решило в значителна степен проблема с отчуждаването на учениците от училище и от ученето.Например БАН, където изследователският подход е работно ежедневие, може да подпомогне развитието на българската образователна система в тази посока (при това не само на училищно равнище). Първите стъпки са направени. По договор с МОН Институтът по математика и информатика на БАН проведе няколко 128-часови курсове с учители за усвояване на изследователския подход в образованието по математика. Регулярно се провеждат и курсове за повишавване на квалификацията на учителите в областта на Изследователския подход в образованието по математика. Разработеният в БАН Виртуален училищен кабинет по математика убедително показва преимуществата на 7 този подход. Чрез него математическите факти и явления могат да се изучават чрез експериментиране със специално създадени за целта среди (аплети).           Значителен ресурс за връщане на интереса към ученето и към училището има в извънкласните и извънучилищни занимания и дейности – викторини, фестивали, кръжоци, състезания, олимпиади, възлагане и разработка и докладване на проекти, празници на науката други подобни. Те могат да обхванат значителна част от учениците и да ги включат в дейности, които имат занимателен характер, но неусетно допринасят за изграждане на знания и компетентности.           б) Спад в обществения статус на учителя, непривлекателност и силно феминизиране на учителската професия           Причините, довели до това състояние на нещата са многобройни. Част от тях имат обективен характер. До преди 60-70 години училището имаше господстваща роля при преподаването и усвояването на знания, умения и компетентности. Училището беше, образно казано, „домът на образователния процес”. На това се основаваше високият авторитет на училището и на учителя в обществото. Училището днес вече не е единственият дом на образователния процес.           От друга страна, очакванията към квалификацията на учителя днес нараснаха силно. Той трябва да е добър специалист в областта си, да владее съвременните информационни и комуникационни технологии, да е в състояние да изгражда у учениците си ключовите компетентности, да владее тънкостите на педагогиката, психологията и когнитивните науки. Формите на подготовка и преквалификация на учителите, обаче, запазиха традиционния си характер и тези изисквания спрямо квалификацията на учителя няма как да бъдат удовлетворени. Като се добави и ниското заплащане на труда на учителите, сегашната картина става напълно обяснима. Решението може да се търси само в дългосрочен план (повече от десетилетие), като се усъвършенстват формите за подготовка на учителите и като се създадат условия, като учители да бъдат привличани хора, за които тази професия е мисия.           в) Продължителността на учебната година е по-къса по сравнение с останалите европейски страни. Лятната ваканция е неоправдано дълга, за сметка на по-малък брой ваканции през годината. Намален е броят на часове по природо-математическите дисциплини.           Продължителността на учебната година в България, като брой учебни дни, е сред най-късите в Европа – 180 дни за гимназиите, 170 дни за учениците от V до VIII клас и 160 дни за тези до IV клас. В Дания и Италия минималната продължителност на учебната година е 200 дни, а в Ирландия и Норвегия е 190 дни. Освен това, учебната година у нас започва късно и приключва по-рано в сравнение с редица други европейски държави. Българските ученици са с една от най-дългите летни ваканции, но през годината ваканциите са по-малко, отколкото в други страни. Това води до неравномерно натоварване и прекъсване в учебния процес. Резултатите на българските ученици в PISA показват, че това положение следва да се преосмисли и евентуално промени. За сметка на продължение на учебната година могат да се увеличат часовете по математика и по естествени науки. Силното намаляването на тези часове преди години беше крупна грешка, която влоши качеството на работната сила в България и намали съществено привлекателността на България като инвестиционна дестинация за високотехнологични производства. За съжаление, тъкмо в тези производства принадената стойност (печалбата) е най-голяма. Привличането на инвестиции само чрез ниски разходи за труд обрича страната ни на програмирана бедност за десетилетия напред. 8           г) Образованието не е приоритет в ценностната система на голяма част от населението           Наблюденията показват, че липсата на образование у родителите често се „наследява” и от децата. Ценностната система на родителите става, до голяма степен, ценностна система и на следващото поколение. Обществената среда, социалният статус на семейството, социокултурните различия влияят силно върху отношението към образованието. Ако няма противодействие, неграмотността и необразоваността постепенно ще обхващат все по-широки слоеве от българското общество. Не е необходимо голямо въображение, за да се предвидят последиците.           Образованието не е приоритет за много български граждани и поради това, че значителен брой хора в обществото ни, без да имат забележим образователен ценз, демонстрират добро материално благополучие, въпреки че това благополучие доста често е с неясен или дори със съмнителен произход. Многобройни са примерите и в обратната посока. Висококвалифицирани специалисти, преподаватели, учени, лекари, работници трудно посрещат ежедневните си нужди. Много млади хора, завършили дори висше образование, не работят по специалността си или въобще не могат да си намерят работа. Демотивиращ е и фактът, че държавата има само декларирана, но не и осъзната визия за ролята на образованието и на науката в дългосрочното развитие на страната и в привличането на инвестиции.           д) Игнориране на етнодемографските процеси и засилване на мултикултуралния характер на обществото           Основните характеристики на динамиката в етнодемографските процеси в обществото ни е известна на всички. Характеристиката „мултикултуралност” ще засилва присъствието си в България и Европа. Образователната ни система обаче е възникнала и е обслужвала нуждите на монокултурно общество. Може би това е причината, когато се произнася думата „интеграция” много хора да чуват „асимилация”. Очевидно е необходимо адаптацията към бъдещите условия да започне още от сега, за да не се окажем неподготвени за пореден път. Изграждането на образователна система, която се съобразява с различията в нагласите и възприятията е трудна задача, но първите стъпки следва да се направят веднага.           е) Незадоволително съ

Лили Димкова: Животът продължава след смъртта

 Известната художничка Лили Димкова е дъщеря на народния лечител Петър Димков и под негово влияние основна тема в картините й заемат духовните символи на нашата страна. Сред образите, които изобразява предимно с техниката на масления пастел, са Орфей, Боян Мага, богомилите, Отец Паисий, Йоан Кукузел, св. Иван Рилски, Васил Левски, Христо Ботев, Петър Дънов и др. Лили Димкова е завършила театрална декорация и е правила сценичните оформления в различни театри, а е била и художник на костюмите в известни филми като „Рицар без броня”, „Шведски крале” , „Един снимачен ден”, „Сбогом, приятели” и др. Автор е на книгата „Петър Димков – моят баща“, в която разкрива много неизвестни факти от живота на прочутия лечител, както и негови рецепти за здраве, красота и дълголетие. -Г-жо Димкова, на 19 декември се навършват 130 години от рождението на вашия баща – известния лечител Петър Димков. Как ще бъде отбелязано това събитие? – В понеделник от 19 часа в НАТФИЗ ще има голям концерт за баща ми с участието на танцьори от трупата на Нешка Робева, Петър Ганев от „Софийски солисти“, както и много други хубави изпълнения. – В днешно време се нуждаем все повече от хора като Петър Димков… – Мисля, че във всяко време се нуждаем от хора като него и винаги е имало личности, които с живота си са ни давали пример. Татко казваше, че е най-важно да дадеш пример, и тези, които те последват, също да дадат пример – това е смисълът на живота ни. Примерът в живота наистина е важен, защото синът ми Петър (офталмологът д-р Петър Димков – б.а.) отрасна при майка ми и баща ми и от малък казваше, че като порасне, и той ще лекува хората. Сега той продължава неговото дело и е единственият, който прилага ирисодиагностика и билколечение по всички рецепти на татко, като при него идват хора от цяла България. – Баща ви е дал пример не само с лечителската си дейност, но и с участието си в три войни. Как се съчетаваха в него военният и лечителят? – Баща ми е участвал в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война и е награждаван с всички ордени за храброст, давани в България. Още като дете е учил в Русия във военно училище, защото баща му е бил свещеник от възрожденски род и са смятали, че ако той стане офицер, ще може да защитава родината ни. Тази любов към родината е била винаги на пиедестал при татко и още като съвсем млад офицер – на двадесет и няколко години, той с толкова обич и разбиране се е грижил за войниците, че им е бил като баща. Лекувал ги е от холера, тиф и дизентерия с природни средства и нито един негов войник не е починал в болест. Също така е бил много разумен предводител. Преди едно сражение всички вървели и пеели с пълен глас, обаче в един момент се спрели и леко започнали да отстъпват. Той ги попитал: „Какво става, досега пяхте, уплашихте ли се?“ А те: „Г-н подпоручик, с какво ще се бием, погледнете – всички куршуми станаха на прах!“ Това било вследствие на купуване на бракувани куршуми, които не ставали за нищо. Тогава някой от висшестоящите изкомандвал да продължават напред, но баща ми казал – няма да си дам войниците за пушечно месо и наредил да се изтеглят. Благодарение на това никой от тях не е загинал. – Преди години българите са били сред най-здравите нации в Европа, а сега е по-скоро обратното. Каква е причината за това? – Болестите са в резултат от отрицателните ни мисли и състояния, както и от лъжата. За да бъдем здрав народ, трябва да се придържаме към положителното и доброто. Хубаво е човек да е благодарен, защото винаги има за какво да благодариш на Бог – за близките, за природата и т.н. Пеенето също е много важно за здравето. Баща ми ставаше сутрин и веднага започваше да си тананика. Много обичаше да пее песента „Цвете мило, цвете красно“. Когато идваха пациенти при него, той винаги им препоръчваше да пеят, за да са здрави. – Защо е толкова важно човек да пее? – Защото вибрациите се повдигат с пеенето и човек се хармонизира. Мога да разкажа следната случка. Баща ми е бил тежко раняван осем пъти и при един от тези случаи са го докарали в стая, която е била пълна с други пострадали, които плачели и охкали. Трябвало е да му направят тежка операция след раняване в корема, но не е имало никакви упойки. Тогава татко казал на хирурга да започват и запял със силен глас. Всички войници млъкнали и те запели заедно с него, така с песен преодолял болката и дал пример на останалите да не се оплакват. Това е направило такова впечатление на хирурга, че след много години, на тържество във военния клуб, той познал мама и й казал, че никога няма да забрави тази случка. – Баща ви е лекувал и Людмила Живкова. Какви бяха отношенията им? – Да, той я е лекувал след претърпяната от нея тежка автомобилна катастрофа, след която е получила много силно главоболие и голям белег на челото, който й се налагало да прикрива. След като приложила лечението на татко, което било доста продължително в нейния случай, тя се излекувала напълно от главоболието, а и белегът й изчезнал и вече е можела да ходи с открито чело. Людмила признала, че след катастрофата при нея настъпила голяма промяна и се обърнала към духовното. Тя казвала също, че би понесла отново всичките страдания заради това духовно пробуждане, което дошло след това. Людмила идвала и след това при татко и са си говорили с часове на духовни теми, като се е обръщала към баща ми с „татко, Петьо“. Много се е вълнувала и от темата за богомилите. – Истина ли е това, че Петър Димков е казвал, че като започне да се говори повече за богомилите, страната ни ще тръгне нагоре? – Да, това е в смисъл, че богомилите са хора на бъдещето, на любовта, саможертвата и братството и колкото повече поемаме тези идеи, толкова по-близо е това бъдеще. Трябва да тръгнем по пътя на единението, защото сега сме разединени. Бъдещето на България и цялата планета е в единението и братството, а не в разединението. В момента навсякъде по света всичко ври и кипи, но вярвам, че във великия божествен план всичко ще се превърне в добро. Татко казваше, че богомилите са дошли да донесат чистото християнство, да помогнат то да бъде изчистено, защото е било замърсено с инквизициите и кръстоносните походи. Вярвам, че един ден всички ще живеем братски. В моя цикъл картини за богомилите пресъздадох това усещане за тези хора, които са донесли свободата и силата на духа, а от свободната ни воля зависи дали ще ги използваме. – Подготвяте ли скоро нова изложба? – Да, смятам пролетта или най-късно лятото да направя изложба, защото на 16 юли ставам на 85 години и имам много нови картини. Нарисувала съм лица, които са лица на добротата, на любовта и смирението. В картините си търся духовното. – В известния ваш портрет на баща ви вие сте го нарисували в момент, когато провежда лечение и от главата му излиза светлина. Така ли беше наистина? – Така беше. Той питаше за името на пациента, затваряше очи, слагаше ръката на хилядолистната чакра, съсредоточаваше се и по духовен път се свързваше с кармата на човек, като така разбираше дали има живот пред него или не. Никога не е казвал – няма да ти дам лечение, той се раздаваше на всички и окуражаваше хората. – Бихте ли разкрили някоя лесно изпълнима рецепта за здраве и имунитет, която знаете от баща ви? – Рецептите са много. Татко казваше, че самовнушението е от най-древните методи на лечение, и препоръчваше вечер преди заспиване и сутрин в още полусънно състояние да си повтаряш шепнешком по двадесет пъти „Всеки ден във всяко едно отношение все по-добре и по-добре ми става“. Хубаво е и здрав, и болен да си го казва, защото така го влагаш в подсъзнанието си и постепенно се подобряваш. Баща ми съветваше също винаги човек да се храни с чиста храна – с благодарност и обич към нея. Много важно за здравето е и дълбокото дишане. Преди хранене – закуска, обед и вечеря – е добре човек да прави по десет дълбоки вдишвания. – Има ли истина в това, че водата също притежава лечебни свойства? – Да, баща ми знаеше за силата и паметта на водата много преди да започнат да се пишат книги на тази тема. Препоръчваше сутрин да пиеш на гладно по една чаша гореща вода, на която да казваш: „Скъпа вода, ние двете (двамата) с теб ще възстановим моя организъм“. Друго нещо, което можеш да казваш преди първата глътка е „Сила и светлина за ума, живот за сърцето и здраве за тялото“. Така ти можеш да се лекуваш с водата и аз лично го правя всяка сутрин. – А в сезона на грипа как да се предпазваме и лекуваме? – Бъзовият сироп е много добър за имунната система, както и това да се ядат много плодове, но те трябва да са хубаво обелени. При татко идваха пациенти с цироза, получена вследствие от ядене на кората на плодовете, защото има много химикали по нея. В трите тома на баща ми „Българска народна медицина“ има много рецепти. Хубаво е за засилване на организма в продължение на 20 дни да пиеш дестилирана вода – пролет и есен, като човек може да си я прави и с апаратче, както се дестилира ракията. Много е важно хората да не се страхуват – страхът е нещо много страшно във всяко отношение, прави човека наистина болен. Не трябва да има страх от нищо, дори от тероризъм. По време на войната само нашето семейство останахме в София, жива душа нямаше наоколо. Въпреки че непрекъснато имаше бомбардировки и военната гара до нас беше пълна с ешелони, у нас цареше такова спокойствие и нямаше страх, защото мама и татко ни предадоха от тяхното спокойствие. Баща ми казваше, че дори около него да падат бомби, той не се страхува – толкова силна вяра и упование е имал в Бога. Всеки ден цялото ни семейство се молехме вкъщи. – А защо баща ви не е вземал пари от хората, които е лекувал? – Веднъж той ми каза, че ако е искал, досега е щял да бъде милионер и действително, ако беше вземал дори само стотинки от хилядите хора, които идваха, щеше да е много богат, но това не го вълнуваше. Казваше също – защо ми е такава раница на гърба, даром ми е дадено, даром го давам. – Вие сте вегетарианка от съвсем малка. Напълно ли сте изключили животинската храна от менюто ви и доколко важен е християнският пост? – Абсолютна вегетарианка съм, татко беше същият. Той е станал вегетарианец, след като започнал да чете Толстой във военното училище. Човек обаче не трябва да се насилва да не яде месо и е хубаво да го прави само ако е узрял за тази идея. Има хора, които имат нужда от месо, и насилието върху организма е лошо нещо. Иначе християнският пост е много важен, не само в духовен план, но и като физическо пречистване, защото като човек пуши, яде месо и консерви, които не са здравословни, и като проведе един такъв пост, и се пречиства от тях. -С кои храни компенсирате липсата на месо? – Главно с ядките. Всички видове ядки са изключително полезни както сурови, така и печени. Татко изяждаше всяка вечер по девет ореха – казваше, че за да запазиш мозъка си в добра дейност, ореховите ядки са изключително полезни. Той беше доказателство за това, защото и на 95 години имаше абсолютно ясна памет. Всяка вечер ядеше и малко кисело мляко. – Вие изглеждате много добре на 84, нямате бели коси и годините изобщо не ви личат. Как го постигате? – Всичко идва от вътрешната нагласа, защото каквито и мазила да си правиш, ако вътрешно се самоотравяш, няма да има полза. Не се самоубивайте с отрицателни мисли, чувства и състояния. Критиката също не довежда до нищо добро. Има много хубава мисъл на Петър Дънов – „Не търси отрицателното в някого, а намери една добра черта в човека и мисли само за нея“. Дори и в Библията се казва – Господи, освободи ме от всяка лоша мисъл, чувство, дума и желание. – Има ли според вас някаква причина за трагичните събития в Хитрино и защо в последните години се случват подобни инциденти в дните преди големите християнски празници? Дали това е някакъв знак или наказание за народа ни? – Всичко е карма. Баща ми също приемаше закона за кармата и казваше, че това, което правиш, се връща – понякога по-бързо, друг път по-късно. Тези събития в Хитрино обаче се случиха не точно преди Рождество, а точно в края на годината, защото в края й плащаме много от своите погрешки. Законът на кармата. – Много духовни хора казват, че България е специално място и неслучайно тук се раждат личности като баща ви, Петър Дънов, Ванга, Вера Кочовска. Смятате ли, че това е така? – Да, има го това нещо. България е била вече три пъти духовен център – с идването на Орфей, на богомилите с Боян Мага и на Учителя. Толкова малка страна, а три пъти точно тук идват велики учители. Учението на Учителя Петър Дънов вече е в цял свят – Япония, Австралия, Америка, в северните страни – навсякъде има клонове. Баща ми се познаваше и с Ванга и тя много често е идвала у нас заедно със сестра си, но молеше на никого да не казваме за това. С татко си говореха с часове, но не ми е разказвал за какво. – След седмица е Рождество Христово. Вие вярвате ли в това, че на Коледа стават чудеса и случвало ли ви се е да оцелеете по чудо? – Да, спасявана съм по чудо. Преди години, когато снимахме един филм на Албена и точно след снимките ме нападна една банда цигани, като тогава наистина по чудо се спасих. Баща ми също е имал подобни случки. Когато е тръгвал на фронта и неговата майка му е дала една метална иконка на Богородица, която той е сложил в левия си джоб. Случило се е един куршум да го уцели точно там, но е рикоширал в иконката и това го е спасило, защото иначе е щял да го уцели право в сърцето. – Какво ви дава увереност, че има Бог? – Всичко – толкова мъдро е направена всяка частица. Даже нашата кръв е толкова мъдро направена, както и физическото ни тяло с всички органи и системи, има мъдрост във всичко, в цялата природа. Не знам как може човек да помисли, че го няма. – Вярвате ли в безсмъртието на душата? – Вярвам. Особено след заминаването на татко се убедих, че е така, казвам заминаване, защото това не е смърт. Връзката между душата и човека си остава и аз вътре в себе си винаги чувам гласа му, а съм имала и много ясни сънища и контакти с него. С татко успявам лесно да се свържа, докато мама само леко я усещах, но не можех да разговарям с нея. Явно, когато е напреднал духът, и връзката с него е по-лесна. Няма прекъсване и смърт – в отвъдното пак продължаваш да работиш. Баща ми каза, че там е добре и продължава активно своята лечителска работа. Веднъж като ми се яви, в стаята ми светеха и лампа, и свещ, а той ми каза да оставя само свещта, защото иначе светлината е много ярка. Като остана само свещта, и вече много по-ясно го усещах и чувах. Даваше ми съвети за мен, за живота и за духовното ми развитие. От него знам, че животът на земята е училище и трябва да се развиваш и еволюираш духовно, а това продължава и в другия свят. – Кои думи на баща ви си припомняте често? – Важно послание е: Не прави на другите това, което не искаш на теб да ти направят. Тези думи са истина. – Какво би казал Петър Димков на българите днес? – Татко би казал на българите да излязат от апатията и от недоволството. Винаги съветваше хората да бъдат по-благодарни, защото във всяко нещо има и хубаво, и лошо, и трябва да намерят доброто и да мислят за него.

Бойко срещу Бойко

 В петък,  13  януари Бойко Борисов седна срещу Бойко Василев в предаването „Панорама” по Канал  1  на  БНТ . Спазвайки традицията, премиерът бе поставен в „щадящ режим”. На Бойко му бяха спестени множество „деликатни” въпроси: за демографския срив в страната, за кражбите и корупцията при строежа на магистрали, игрища и спортни зали, инфраструктурни проекти; въобще за корупционната атмосфера в страната; за петорното оскъпяване на граничната ограда; за продължаващото изтичане на мозъци от България; за българското оръжие в Сирия; за контрабандата в страната; за мизерните заплати и пенсии; за кражбата на  КТБ ; за плачевното състояние на борбата с организираната престъпност; за огромните държавни заеми; за геноцидното здравеопазване; за внесените отровни ваксини; за външната ни политика, унижаваща българското национално достойнство; за постоянната клоунада и злоупотреби в министерството на отбраната; за доунищожените по време на неговото властване български специални служби; за чудовищните проблеми в енергетиката; за провала с българските  АЕЦ ; за това, че сме на едно от последните места по свобода на медиите и още много други свръхнеприятни за премиера въпроси, които в действителност са истинските проблеми на нацията. И които реално вълнуват българите. Нищо не каза премиерът в оставка за Постановление  208  за разселване на бежанци. Бойко Борисов бе оставен да вземе инициативата. Да си подбере и говори по тези теми, които са му удобни. Водещият се опитваше периодически „да вземе думата”, но Бойко Борисов въобще не се вслушваше във въпросите на своя адаш и му отнемаше думата, когато и както той прецени за необходимо. За съжаление, особено в първата част на разговора зрителят нямаше усещане, че по националната телевизия говори българският министър-председател. Бойко Борисов първоначално се вживя в ролята на шеф на Агенция „Пътна инфраструктура”. Започна да брои платната по пътищата. Преди и сега. Спомена за „тангенти”, дупки по пътя и разходи за снегорини.  После започна да говори като ръководител на пожарната. За новата противопожарна техника. За това, че е гасил пожари преди време с мушами. Сравни сегашната противопожарна техника с тази от преди години. В един момент влезе в кожата и на главен секретар на МВР . Преброи патрулките във вътрешно министерство. Установи, че колите са стари. Стари им били включително и лампите. Даже се вживя в ролята на метеоролог от института на БАН .Предсказа времето през другата седмица. Тази „хватка” на премиера в оставка я наблюдаваме вече около седем години. Постоянно говори напоително с ненужни подробности за времето, за пожарникари и полицаи, за мушами, за старите лампи по патрулките, но от позицията на служител на профсъюза към дадената институция. Или като домакин или МОЛ  (материално отговорно лице). Прекалено ниско ниво за поста, който заема. Говори като всичко друго, но не и като министър-председател. Нито дума по големите проблеми на страната. Как ще ги решава? Кои от тях е решил до този момент? Ако случайно ги засегне, говори за „гьолове”, за това, че е получил лошо наследство от „лошите” преди него. А управлява вече около седем години. Говори, че преди него другите много били крали. А той…не! Както винаги нито едно смислено обяснение подплатено със сериозни факти и цифри. Винаги обяснения в стил „хоремаг”. Никаква магистрална и обоснована визия за обозримото бъдеще на България. Обясненията за състоянието на атомната енергетика в България са унизителни в интелектуален план за българите. Това, че нямаме нужда от АЕЦ  защото няма да имаме нужда от ток през лятото… е „анализ”, достоен само за между две бири по време на белот в Банкя. Откритието, че „атомните реактори дават ток както през зимата, така и през лятото” и „токът не се съхранява” е гавра със средно интелигентния българин. Отново чухме, че са виновни и „сини” и „червени”. Първите за „американските електроцентрали”, а другите за „АЕЦ  Белене”. А Бойко Борисов, който е на сцената седем години, е в „бял костюм” и невинен като гълъб. Този водевил вървеше в началото. Но сега, не минава! Обяснението, че „тъкмо подредихме държавата” е меко казано… нагло. А приказки от типа „докарах целево 320  милиона лева от Брюксел” вече дразнят българите. Бойко Борисов не докарва нищо от Брюксел. Парите се дават целево и се отпускат от евробюрократите. За това заслуга има част от българска администрация, тоест множество известни и неизвестни служители в българските институции. Бойко Борисов може да докара средства в страната, ако се бръкне в джоба и внесе парите в бюджета. Да! Тогава може да каже „АЗ ”! Борисов постоянно говори, че „намира пари” за всичко. А с колко задлъжня страната ни през последните две години? Мълчание. Бойко Борисов дори сравни заплатите на милиционерите през 1989  г. и сегашните заплати на българските полицаи. Уникален! А защо не сравни цените на хранителните стоки, комуналните разходи и други разходи преди 1989  г. и сега? Явно счита, че го гледат хора със занижени интелектуални възможности. В студиото Бойко Василев засегна един ключов момент. Водещият каза, че „отвън Ви разбират, а отвътре не Ви разбират”. Защо? Той обърна внимание, че Световната банка, МВФ  и Тимерманс от ЕК  хвали Бойко Борисов, „а българите са недоволни”. Защо? Много просто. По времето на Бойко Борисов нашата страна загуби окончателно своя национален суверенитет. Външните фактори си правят каквото си искат в България. Стигна се до там, че те кадруват в българските институции поголовно. Стига се дори до ниво шеф на РДВР  (Регионална дирекция на вътрешните работи). Защо да не харесват Бойко Борисов? Та той вкара България в дълбока дългова яма. Страната ни е в лапите на световните финансови институции. Той надмина като yes men дори Меглена Кунева. Естествено, ще го хвалят до скъсване. Ще го крепят до последно на власт. Само трябва още веднъж българите да гласуват за него. Но вече става сложно. Не му вярват. Рейтингът му пада главоломно. Бойко Борисов постигна максималното, което може да се направи в съобразяването с желанията на „началниците” във Вашингтон, Брюксел и другите големи западноевропейски столици. Смешно звучат приказките на премиера в оставка, че България се развива само, когато той е на власт. Когато управляват другите, страната „замръзва”…и чака Бойко Борисов отново да се върне в МС . Смехотворна е позицията на премиера в оставка по отношение на съдебните обвинения към негови бивши и настоящи министри като Дянков, Трайков, Ненчев и Москов. В подобни ситуации се оказва, че Бойко Борисов е „на страната на правдата”, която е субективно и разтегливо понятие. Зависи кой определя коя точно е „правдата”. Бойко Борисов не каза, че застава на страната на закона. Нали така е при демокрацията! При Бойко Борисов над всичко е посочената от него „правда”. Премиерът в оставка се дистанцира ловко от преследваните от българското правосъдие негови министри с една бойкоборисова вметка. Той каза: „Аз съм им бил шеф, .…но министърът отговаря пряко и единствено за своето министерство… премиерът може да му разпореди, но той не е длъжен да изпълни… премиерът има право да го закара в парламента и да иска да го смени, но дори една чистачка да се назначи или да се направи сделка в кое да е министерство… на това има право само министърът… затова съм им казвал (на министрите) – работете с акъла си, внимавайте какво правите… идва Видовден и ще трябва да отговаряме за това, което сме правили.” Уникална управленческа тирада! Какво излиза? Бойко Борисов намира някои от своите министри по кръстовищата, по пътищата, а други му ги налагат външни фактори. Министрите не са длъжни „да изпълняват неговите разпореждания”. Той има право само да ги закара в парламента и да иска да бъдат сменени. Кои от споменатите и преследвани от правосъдието по-горе министри Бойко Борисов закара в НС  и поиска от депутатите те да бъдат сменени? Той за какво носи отговорност? Това че министър-председателят оставя в правителството министрите, нарушили закона, се нарича „престъпно нехайство”, което води да нанасяне на тежки щети на българската държава. Бойко Борисов в подобен случай не е даже в ролята на „съвестен служител на охранителна фирма”, който „пази” българския кабинет. България няма нужда от подобен министър-председател.  Бойко Борисов не е министър-председател, който защитава самоотвержено българските национални интереси. Борисов призна, че хотелиери, ресторантьори и хора, работещи в сектор „селско стопанство”, са се жалвали, че руските пазари са се затворили за тях. И на глупака му е ясно, че това е в резултат на тежката и агресивна русофобия на неговите министри Митов и Ненчев. И от неговото лично безотговорно нехайство.Бойко Борисов като премиер знае ли, че Митов тотално разгроми кадровия потенциал на външно министерство? Премиерът преброил ли е от колко човека се състои политическият кабинет на Митов? От 10 , 20 , 30  или 40  „политкомисаря”? Може ли да познае от четвъртия път? Докато преди е имало случаи, когато политическият кабинет е бил в състав от 3 –4  човека. Знае ли премиерът, че политическия кабинет на Митов дублира професионалните ръководители във ведомството от специализираната администрация? Бойко Борисов знае ли, че има случаи, в които регионални директори в МВ нР научават за назначени посланици в поверените им страни от българската пресата? Бойко Борисов се определи като „прагматик”. Като е прагматик, кой от двамата министри закара в парламента и поиска да бъде сменен? Митов или Ненчев? Никой. Защото за това се иска смелост. За това се иска да си държавник. За това се иска да си истински българин. За това се иска да не си лаладжия. За това се иска да не си yes men. Искрено се забавлявах, когато Бойко Борисов навлезе в областта на българската външна политика. Имах усещане, че „някой му е изключил щепсела от контакта”. По отношение на Анкара в думите му прозвучаха „студени нотки”. И то след години служене като „пощенски гълъб” и обяснения в любов към Анкара. Груба грешка. Турция е наш съсед и винаги трябва да имаме спрямо Анкара принципна, постоянна и прогнозируема добросъседска политика. Естествено, не за сметка на българските национални интереси, както правеше години наред Бойко Борисов. По отношение на Русия Бойко Борисов също бе забавно любезен. Благодари на президента Владимир Путин и с благи думи се опита да подскаже, че между него и Кремъл нещата са „ком ил фо” (както трябва). Въпреки че в руските медии Бойко Борисов е станал за посмешище и му се подиграват като на несериозен партньор без собствено мнение по кой да е въпрос. Въпреки че няколко пъти Сергей Лавров и Мария Захарова бяха принудени остро да реагират на неоснователните и излишни агресивни русофобски словоизлияния на Митов. Руснаците предпочитат да се договарят по „българската тематика” с Брюксел вместо със София. Просто при управлението на Бойко Борисов стана ясно, че България не я приемат сериозно. След „скечовете” на Ненчев за ремонт на българските самолети МиГ в Полша, премиерът в оставка си приписа заслугите, че в крайна сметка нашите руско производство самолети и хеликоптери ще бъдат ремонтирани в Русия. Естествено, поляците нямат лиценз да ремонтират руските самолети. Бойко Борисов не знаеше ли преди това този факт? Ако го е знаел защо не заведе Ненчев в парламента и не поиска да бъде сменен? Или българският премиер е само „пасивен охранител” на правителството, което уж оглавява. А неговите министри са „самостоятелно веселящи се единици”, които работят за чужди национални интереси „на ишлеме”. Бойко Борисов заяви, че „е длъжен да пази тези отношения с Путин (между България и Русия), защото от тях са пряко зависими много от бизнесите в България”. Нима Бойко Борисов не беше този, който посочи Росен Плевнелиев за кандидат за президент на ГЕРБ  преди време?! Нима той не беше този, който го пляскаше покровителствено по челото пред журналистите?! Е, има ли някой, който да е допринесъл повече за влошаване на двустранните българо-руски отношения от недоразумението, избрано от Бойко Борисов?! Премиерът в оставка не носи ли вина за това? Бойко Василев смело си позволи да иронизира Бойко Борисов като го попита какво става с неговата „пътеводна звезда” Ангела Меркел. Отговор не последва. Отговорът беше: „България е получавала досега пари само от Европа”?!? Бойко Борисов се опита в типично негов стил да формулира българската външна политика: „Европа – там е нашата пъпна връв, дружба прагматична с Русия и разбира се нашите отношения със САЩ  в лицето на новия президент Тръмп… да продължат максимално добре да се развиват”. Тук си заслужава един по-обстоен коментар на бойкоборисовата външна политика. Правителството в оставка бе окомплектовано като логистична подкрепа за реализиране на американската балканска политика съгласно стратегията на проекта „Хилъри”. Бе окомплектовано за безропотен слугинаж на патологичната русофобска стратегия на сектата на неоконите във Вашингтон. За тази цел финансираната мрежа от НПО- та в България играеше ролята на „народа”, на „средната класа”, на българското обществено мнение” и пр., които безрезервно подкрепят едноличната власт на премиера. Въпросната мрежа служеше като скрита „арматура” на управлението на Бойко Борисов. Когато бе необходимо тя положи огромни усилия да върне на власт ГЕРБ  през 2013 –2014  година. Сега обаче в Белия дом след една седмица встъпва в длъжност Доналд Тръмп. Сорос се опитва да направи в САЩ  същото, което направи в София през 2013 –2014  г. Да свали Доналд Тръмп от власт със същите безредици, демонстрации, хепънинги и други подобни. Сектата на неоконите в САЩ  е смъртен враг на новоизбрания американски президент. Май се получава някакво разминаване, което се вижда с просто око. В ГЕРБ  има много стойностни хора. Има много българи, които милеят за България. Проблемът им е, че със сегашното свое ръководство ГЕРБ  в бъдеще ще бъде нежизненоспособна партия. Сегашното ръководство на ГЕРБ  е прелистена страница в световната, европейската и българска история. По отношение на новоизбрания български президент Румен Радев премиерът в оставка бе доста некоректен. Не е ясно защо Бойко Борисов заяви, че след „10 -ина дни цялата власт ще бъде в ръцете на един човек”, с една дума у Румен Радев. Нима премиерът в оставка е забравил правомощията на българския президент по конституция? Нима България е президентска или полупрезидентка република? Румен Радев още не встъпил в длъжност, а Бойко Борисов започва да си подготвя фронт срещу новоизбрания президент. Нима той не постъпи по същия начин срещу правителството на Орешарски? Най-вероятно скоро гербаджиите със своето сегашно ръководство ще се опитат да направят римейк на 2013 –2014  г. Към края на своето участие в „Панорама” Бойко Борисов допусна една фатална грешка. Той повтори в негов личен вариант водевила на Цецка Цачева с „убития от комунистите дядо” в президентския дебат преди втория тур. Бойко Борисов заяви, че е „дете на малтретирани от този режим (комунистическия)”. Така малтретирани, че самият той е прекарал доста време като член на БКП  и около Тодор Живков като доверено лице, което го охранява. Борисов се издъни тук и за съжаление се включи в насъскването на една част от българите срещу друга част. Тази стратегия, базирана на „антикомунистическите” опорни точки, беше характерна при изграждането на елитите в Източна Европа по линията на проекта „Хилъри”. С тези приказки Бойко се захвърля сам в историята на България. И завлича партията, която оглавява. Заканва се на децата и внуците на „комунистите”. Да преследваш деца и внуци звучи стряскащо. Така са правили във времената на Адолф. Въобще по тази тема Бойко Борисов преигра и загуби още от своя рейтинг сред здравомислещите българи. България се нуждае от единение на българския народ. Като Испания след Франко. Само така можем да вървим напред. Деленето на „комунисти” и „фашисти” ни доведе до ръба на пропастта. Бойко Борисов не се засрами и се сравни с Дейвид Камерън, че и с Матео Ренци. Даже каза и нещо, което подсказва, че не чете информацията, която му се слага ежедневно на бюрото. Според него „англичаните се чудят какво да правят” след Brexit. Май не е разбрал, че макроикономическите параметри на британската икономика тръгнаха нагоре. Точно след Brexit. След седем години във властта Бойко Борисов доведе страната ни до трагично положение, но това не му попречи да каже: „Трудно мога да приема, че има по-опитен от мен в тази дейност… минало ми е много през главата… много хора съм обидил и съм стигнал до извода, че трябва да внимаваш какво говориш”. Това, че е обидил много стойностни хора е абсолютно вярно. Това, че разби бизнеса на много хора също е вярно. За седем години потърпевшите са ужасно много. Бойко Борисов прави отчаян опит да подскаже, че е готов за „голяма коалиция”. Така искат от ЕНП , защото ГЕРБ  с това ръководство вече няма електорален потенциал да постигне предишните си изборни победи. Остава единствено опцията „голяма коалиция с БСП ”, естествено доминирана от Бойко Борисов като премиер. Много тревожно звучи хвалбата на Бойко Борисов, че „ние се справихме с мигрантите, от два месеца те са нула”. Как се справихме? С Постановление 208  за разселване на бежанци? Бяга като дявол от тамян от коментирането на тази тема. Ако ще „носи” пари от Брюксел за изпълнение на Постановление 208  за разселване на бежанци, то това си е чисто национално предателство! В самия край на участието си Бойко Борисов се опита да коментира в ироничен стил с „авиационни” акценти президентската кампания на Румен Радев. Беше доста нелепо и предизвика смях от страна на останалите участници в студиото. Просто Борисов по един уникален начин в петък, 13 -ти, в предаването на своя адаш заприлича поразително на Цецка Цачева в навечерието на нейната катастрофална загуба на втория тур на президентските избори в България. Боян Чуков

Вижте защо Европарламентът ръкопляска на смелия Плевнелиев

 Публикуваме отново най-четените коментари и анализи на седмицата, защото явно това са темите, които ви вълнуват. Този е най-четен - от над 50 000 души. Вижте цялата реч на президента Росен Плевнелиев, която изправи на крака Европарламента в Страсбург Г-н Президент, Уважаеми Членове на Европейския Парламент, Ваши превъзходителства, Дами и господа, Скъпи приятели,   За мен е привилегия да се обърна към вас днес като президент на България. Чест е да говоря тук, в самото сърце на европейската демокрация. Аз съм горд про-европейски президент на про-европейска нация. Ние, българите, сме горди с това, че сме опора на стабилността и двигател на позитивната промяна в Югоизточна Европа. Наша обща цел е да защитим европейските ценности за мир, свобода, демокрация, човешки права, върховенството на закона и солидарността. Наша обща кауза е да продължим да пишем историята с нашия проект за Европа, обединена, просперираща и мирна. Днес обаче мирът и свободата са поставени на изпитание, изложени са на конфронтация. Ние сме свидетели на най-лошата среда на сигурност от края на Втората световна война. Виждаме фундаментални различия между световни и регионални сили. Националните граници и международните принципи са поставени под въпрос. Свидетели сме на много по-усложнена международна система, в която световните и регионални институции и сили не могат да предотвратят и да разрешат рекордния брой конфликти. Войната и терорът преобладават в много региони. Държави и институции се разпадат. Днес в Европа разбираме, че това, което става в Близкия Изток или в Африка, директно засяга нашия живот. Днес границите се възстановяват. Същото поколение, което събори Берлинската стена, сега изгражда нови стени в самото сърце на Европа. Да, светът днес не е балансиран и намирането на нов баланс ще отнеме време. Наблюдаваме нестабилни региони, несигурни граници и притеснени граждани. Тероризмът е във възход. Във всеки един момент, където и да било по света, може да има терористична заплаха. Никой не е застрахован и никой не е сигурен. Днес влиянието в света се трансформира и променя. На Конференцията по сигурността в Мюнхен руският министър-председател говори за времето на Първата Студена война и Новата Студена война, пред която сме изправени. Надявам се, че не сме се запътили към Нова Студена война. Не сме в период на нова Студена война, а по-скоро сме в период на „Студен мир“. Преди две години на Конференцията по сигурността в Мюнхен отбелязах, че Европа е навлязла в нов период. Украинската криза промени правилата на играта. Навлязохме в нова фаза на развитие, която аз наричам времето на Студения мир. Мир, защото никой не иска война, но студен мир, защото наблюдаваме конфронтация и методи от времето на Студената война – пропагандни войни, кибератаки, прокси и хибридни войни. А някои страни „изстинаха“, дестабилизираха се и бяха отслабени от замразени конфликти. Руският президент често говори за нов баланс в света със сфери на влияние на Великите сили, които трябва да бъдат уважавани. Да не би да сме се запътили към нова конференция в Ялта? Ако Западът допусне това да стане, то това ще бъде исторически срам. Трябва да покажем характер, трябва да се изправим и да защитим нашата визия и нашия проект за Европа. Живеем в трудни времена, защото световните и регионални лидери демонстрират различен подход и различни цели в политиката. Каузата на мъдрата политика е да модернизира, да образова, да даде път на дипломацията, а не да воюва. Ако нямаш кауза, имаш нужда от война, имаш нужда от удобен враг. Лесно е да дестабилизираш. Държавите лесно могат да бъдат разрушени от могъщите си съседи. Разрушените общества обаче могат да бъдат възстановени от хората, а не от Великите сили. Бързо може да се разруши редът, но изграждането му наново изисква време – за съжаление, точно това е, което днес наблюдаваме в някои части на Европа. Целта на мъдрата политика не трябва да бъде създаването на замразени конфликти или окупирането на територията на съседите. Целта на мъдрата политика е да направиш нацията си образована и просперираща, да овластиш гражданите, да създадеш общества, които са свободни и толерантни. Не искаме да се връщаме във времето, когато Великите сили разпределяха сферите си на влияние. Не можем още веднъж да позволим „политическите интереси“ да разделят и да окупират територията на суверенни държави. Това, което се случи в Украйна, с горчивина ни напомня, че постиженията на прогресивното човечество не могат да се приемат за даденост. Ние никога не сме искали да имаме нова война в Европа, но за съжаление днес има война в Европа и тя е в Украйна. За мен, за нас, Крим е Украйна и Украйна е Европа. Смятам, че премахването на визите за украинските граждани е важна и спешна стъпка в подкрепа на Украйна и за да може народът на Украйна да се чувства добре дошъл и подкрепен от европейците. Липсата на знание за миналото, ненаучените уроци от историята хвърлят сянка върху бъдещето ни. Не трябва да даваме шанс на популистите да експлоатират невежеството или забравата и да променят миналото по техен вкус. Приветствам създаването на Европейски дом на Историята. Трябва да се насърчава запазването на спомена за трагичното минало и той да се предава на по-младото поколение. И заедно с това най-важният урок – че свободата не е даденост и от всеки един от нас зависи да я защитаваме. И че мирът не е просто липса на война. Мирът е човешки права, мирът е върховенство на закона. Всеки млад европеец трябва да може да види къде и как станаха битките при Вердюн или при Дойран и да разбере защо вече никога не трябва да започваме война. Българският революционер Гоце Делчев мечтаеше за бъдещ свят, в който нациите никога повече няма да отиват на бойното поле, ще се съревновават само в областта на културата, науката и знанието. През 21 век споровете в Европа трябва да се разрешават в парламентите, а не на бойните полета. Европейският проект за интеграция превръща тази мечта в реалност. Разбира се, Европа не може да бъде остров на стабилност в океана на световната нестабилност днес. ЕС е изправен пред рекорден брой кризи. Допълнителни кризи са на пред очите ни, например възможно излизане на Великобратания от ЕС, надигането на националистите и полулистите, миграцията и други. Не трябва да допускаме Европа да изпадне в морална криза – криза на липса на солидарност, криза на ценностите. Независимо дали става въпрос за миграцията или за санкциите срещу Русия – трябва да сме заедно. Ние сме семейство. Едно семейство стои единно по време на криза. И всеки член на семейството трябва да допринася, да разрешава, не да задълбочава проблемите. България се гордее с това, че винаги е част от европейското решение и действа решително и отговорно. ЕС има уникално значение и силна политическа легитимност, заради мирните дискусии и преодоляването на различията, поради споделените фундаментални права и правила и поради постигнатото безпрецедентно ниво на сътрудничество между 28 държави членки. ЕС е уникален проект за мир, в който всяка нация е важна. Нито една държава не е периферия или подчинена. Проблемите на миграцията, тероризма, климатичните промени, икономическите кризи и други минават отвъд нашите граници. Тези проблеми са транснационални и изискват общи усилия. Сътрудничеството вече не е въпрос на избор, а на необходимост. Наблюдаваме хаос около границите ни, провалени държави и замразени конфликти. Бруталните криминални интереси и трафикантите на хора правят бизнес като си играят с човешки животи. Затова операциите на НАТО и Фронтекс на външните граници са справедливи и навременни. Подпомагането на хора, чиито живот е в опасност, е универсална ценност. Важно също така обаче е да се прави разлика между тези, които бягат, за да спасят живота си, и мигрантите, които просто търсят по-добри икономически перспективи. Днес бежанската криза е изключително важна за Европа. Тя може да я промени политически, икономически и социално. Тази криза възражда стари заболявания като популизма, национализма и разделението. Тя въплъщава основната необходимост за по-добро, общо и дългосрочно взимане на решения. Изправена пред безпрецедентна миграцоионна вълна, всяка държава членка трябва да демонстрира солидарност и отговорност. България се е доказала като лоялен партньор в добри и в трудни времена. Ние сме разположени на най-лесния и най-прекия път от зоните на кризата до Западна Европа. България пази външните гранци на ЕС професионално и ефикасно. Следваме правилата на Дъблин и Шенген. Демонстрираме солидарност с всички бежанци и предоставяме хуманитарен статут на тези, които отговарят на критериите. България изпълнява всичките си отговорности и задължения на държава членка и се нуждае от еднакво отношение със страните от Шенген, като се присъедини към Шенгенското пространство възможно най-скоро, в името на общата политика на сигурност на ЕС. България подкрепя създаването на единна схема за солидарност, която ще позволи справедливата релокация и установяване на бежанците във всички държави членки. Като председател на Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа, България инициира съвместно изявление по миграцията и направи сигурността и миграцията приоритет за в региона. Балканите днес са на преден план и на първа линия на защитата на Европа. Иска ми се да видя Балканите като първа линия на стабилност и просперитет, като първа линия на толерантност и мирно съвместно съществуване на различни религии и етнически общности. Като български президент казвам: ние искаме границите да падат, а не да се местят. Имаме балансирана и принципна външна политика, желаем да бъдем приятели с всички. Защото всеки може и трябва да допринесе за мира и стабилността. Тясното сътрудничество по въпросите на миграцията и противопоставянето на радикализацията, на насилствения екстремизъм и тероризъм е пример за това, че ЕС и Балканите са заедно. Процесът на интеграция в ЕС също така е исторически шанс за страните от Западните Балкани да оставят в миналото огромната тежест на конфликтите. Националистическите доктрини, които доведоха до зверства, принадлежат на миналото. Затова заздравяването на добросъседските отношения е фундаментално за политиката на разширяване и ясно показва дали държавите, които се стремят да станат членки на ЕС, искрено са приели основните ценности на Съюза. България играе важна роля за експертизата на ЕС в региона. Ние силно подкрепяме регионалното сътрудничество за помирение, свързаност и интеграция. Срещата на върха на ПСЮИЕ, която се проведе миналата седмица в София, отбеляза много успешното Българско председателство и 20-годишнината на формата, който доказа, че е автентичният глас на региона. Скъпи приятели, Трябва да се сплотяваме и да изработваме общи стратегии, а не да изграждаме крепости за защита на недалновидни национални интереси. Трябва да ангажираме лидери от политическия, икономически и граждански сектори, не просто да говорим и обсъждаме, но и да постигаме резултати, да допринасяме и да разрешаваме проблемите. Появата на нови икономически, демографски и политически сили определя необходимостта да се задълбочат връзките с партньори, които споделят нашите ценности. Трансатлантическите отношения са стратегически важни с оглед на растящите предизвикателства към нашия либерално-демократичен ред. Светлото бъдеще на Европа изисква изграждането на нов икономически модел, който да може да отговори на предстоящите предизвикателства и да използва широкия обхват от възможности. Новият икономически модел на Европа трябва да бъде динамичен и отворен. Трябва да възприемем нови подходи и механизми. Не трябва да се страхуваме от явления като съвместната и споделена икономика или електронната търговия –трябва да ги приветстваме и да ги използваме по най-продуктивния начин. Европа трябва да стане лидер на новата индустриална революция, на пробивните иновации и дигитални технологии. Европа на бъдещето е Европа на предприемачите, на технологиите и иновациите. Искаме динамична, гъвкава и адаптивна Европа, която да обединява и да бъде лидер. Какво трябва да направим? Нуждаем се от превенция – да бъдем активни, рано да откриваме и да разрешаваме кризите. Трябва да адаптираме инструментите си и да имаме фокус – да посочим една криза, да я разрешим и да бъдем горди, че сме го направили по европейски, по нашия собствен начин. Трябва да вземаме смели политически решения. Именно от това спешно се нуждае нашият съюз днес, когато ни е трудно. Трябва да овластим дипломацията – да преговаряме, да преговаряме, а не да воюваме, защото употребата на оръжия е доказателство за липса на аргументи. Трябва да направим път на принципите, не на интересите. Да препотвърдим, а не да предоговаряме принципите на върховенството на закона, на човешките права и свободи, на териториалната цялост, на суверинитета и ненарушимостта на границите на всяка страна в Европа и в света. Да, ние сме изправени пред години на рискове и несигурност по пътя си към един по-стабилен световен ред. И, да, постигането на нов баланс в мултиполярен свят изисква време. В преходния период трябва с общи усилия да изградим и да надградим един гъвкав регионален и световен ред. Трябва да насърчаваме институционалните реформи, дипломацията и принципите. Трябва да подкрепяме лидерите, които разбират, че различията трябва да се преодоляват по мирен начин, а не чрез прокси или пропагандни войни. И трябва да бъдем непоколебими, защото ако не сме, ще насърчим безотговорните лидери да дестабилизират още повече. Скъпи приятели, Европейският съюз е ежедневен плебисцит за желанието ни да живеем заедно. Историята показва, че без постоянни усилия всичко, което сме спечелили, може да бъде изгубено. Дебатите по миграцията, възможното излизане на Великобритания от ЕС, популистите и евроскептиците само препотвърждават това заключение. Днес повече от всякога трябва да възвърнем доверието в жизнеността на Европейския проект, в липсата на негова алтернатива. Трябва да разсеем съмненията на европейците и да ги уверим, че знаем накъде сме се запътили. Днешна Европа поставя повече въпроси, отколкото дава отговори. Нашите граждани изискват сигурност във все по-несигурния свят и се питат как можем да живеем в хармония със съседите си. Балансът между правата и отговорностите в европейското общество е неотменна част от отговора. Трябва да покажем на външния свят и на нашите граждани, че ние вярваме в нашия потенциал и сме готови да го увеличим. Въпроси като тероризма, миграцията, замразените конфликти, не могат да бъдат разрешени без справяне с техните корени – геополитическите трусове и тежките конфликти. Това прави наложително да се подсилят структурите за управление на кризи и да се засили ролята на стратегическото планиране в Европейската външна политика и политика на сигурност. Трябва да бъдем реалисти. Много от проблемите ни имат европейски корени – социално изключване, маргинализация, лошо образование, неефективен диалог между религиите. Този комплекс от проблеми създава условия за радикализация. Тероризмът започва там, където се проваля образованието. Много от терористите и чуждестранните терористи-бойци са европейци. Ние помним моралното си задължение да бъдем земя на свободата и на човешките права за потиснатите и застрашените. Ние, обаче, сме също така символ на правила и ценности, които очертават права и отговорности. Интеграцията и образованието са ангажименти както на приемащите общества, така и на мигрантите. Днес е по-ясно от всякога, че без ясна политика и решения, постигнати чрез диалог, страховете на гражданите ще бъдат използвани от популистите. Без реалистичен подход ще бъде трудно да се парират спекулациите, че някой иска да изгради Европа зад гърба на европейците. Популистите и националистите ни принуждават да направим избор – между ценностите, които наследихме от бащите-основатели и изискванията на сигурността за нашите граждани. Ние избираме и двете! Избираме както ценностите, така и сигурността. Не виждаме противоречие между това да пазим границите си и да се придържаме към човешките права и свободи. И виждаме различията между националистите и патриотите. Един велик европейски президент, Шарл де Гол, каза: „патриотите са тези, които обичат страната си, националистите са тези, които мразят различния“. Днес повече от всякога се нуждаем от модерен патриотизъм, не от агресивен национализъм в Европа. Дами и господа, Единните принципи и включването на всички в процеса на интеграция в ЕС са ключови за бъдещето на Европейския проект. Ясно е, че националните общества са различни и имат различни исторически мотивирани реакции на събитията. Богатството на Европа се намира в разнообразните ни истории и култури. Това обаче не трябва да бъде причина да променяме естеството на Европейския проект, като инициираме Европа „на две“ или на много скорости. Споделеният ангажимент към Европейския проект има пряка връзка с европейската ни идентичност. Дори допукането, че Европа може да бъде изградена „на различни скорости“, изпраща послание на съмнение в Европейския проект. То създава усещане за неравенство. Ще бъде грешка подценяването на потенциала за развитие на някои части на Европа – например, Балканите. Ще бъде историческа грешка да не ги подкрепим и да ги оставим на външните влияния на бившите империи. Европейските нации не трябва да се противопоставят, независимо от интереса. Може да има само един отговор – повече солидарност с тези страни, които ще трябва да изминат по-дълъг път. Особено във време на предизвикателства, тази солидарност трябва да премине отвъд инструментите на Кохезионната политика и да бъде част от всяка европейска политика. Независимо какъв ще бъде резултатът от референдума в Обединеното Кралство, дискусията за многото скорости на Европа ще продължи. Трябва да избегнем деструктивната природа на дискусията за „Европа на части“. Не можем да избираме солидарността, като превръщаме ЕС в сбор от бизнес отношения. Защото всяка страна трябва да се справи с различни проблеми, да си играем на „нулев сбор“ е политика с ужасни резултати в миналото. Всички ние трябва по-добре да се вслушваме в партньорите си. България е пример за държава членка от средна величина, която се превърна от периферна страна, в страна на предна линия: по отношение на Украйна, Русия, миграцията. Нашите граници са границите на Европа, нашите съседи са съседите на Европа. Въпреки че трябва да направим труден избор, никога не сме мислили да жертваме европейската солидарност. Защото ние, българите, научихме, че не можеш да промениш географията, но само европейската интеграция може да превърне рисковете, произтичащи от географския фактор, във възможности. Уважаеми членове на Европейския парламент, Европейските демокрации определено не са перфектни. Често, и не без причина, те биват критикувани. Не сме перфектни, но сме по-добри от много други. След като не можем да убедим евроскептиците, трябва да мобилизираме проевропейците. Искам ясно да заявя – всички предсказания за провал или дезинтеграция на ЕС са погрешни, неверни! Виждали сме много кризи в нашата история. Лекът е ясен: повече солидарност, хуманност и емпатия. Повече върховенство на закона. Повече синергия. Повече образование. Повече интеграция. Първият демократично избран български президент д-р Желю Желев казваше: „Демокрацията може да се лекува само с повече демокрация“. Аз съм убеден, че ще се справим с предизвикателствата без да загърбваме основните ни ценности. Правили сме го неведнъж в миналото. Ще бъде грешка, ако някои разчитат нашата толерантност като слабост. Точно обратното, тя е ясен знак за сила и за решимост да защитим начина си на живот. Историята на ЕС ни научи, че единствено интеграцията работи в трудни времена. Единственото оръжие, което имаме за постигане на мир, сигурност и човешко развитие, е интеграцията. Нито една страна не може сама да се справи с предизвикателствата. Издигането на граници – независимо дали са териториални, икономически или правни – е привлекателно, но временно и нетрайно решение. Предизвикателствата, пред които сме изправени, са много сериозни и не можем да си позволим да чакаме, да отлагаме или да прехвърляме проблемите на следващото правителство или поколение. Трябва да действаме, трябва да взимаме решения. Безразличието не е опция днес. Трябва да се обърнем към проблемите и да имаме план как да ги разрешим. Има много кризи. Една от тях е, че днес Русия не подкрепя принципите на международния ред. Кремъл ни се противопоставя и се опитва да дестабилизира ЕС, като внася недоверие в самата сърцевина на нашия проект. Опитва се да разруши и да събори основите на ЕС, които са единство, солидарност и върховенство на закона. Москва инициира обширна пропагандна операция в Европа, която изпраща послания на недоверие, а не на ценности. Целта е да се подкопае доверието на хората в ЕС. И това, което е по-голямата опасност – да подкопае доверието на европейците в интеграцията и в общата ни съдба. Целта е да бъдат отворени врати за призраци от миналото – национализма, популизма, Велики сили и сфери на влияние, интереси, които доминират и се противопоставят на принципите и ценностите. И изглежда, че успява. Изглежда, че не напредваме в момента. Ние сме застинали и сме спрели единствения двигател, който имаме – интеграцията. Ние набиваме спирачки на разширяването, на Шенген и други. Това, което трябва да направим, е да отворим вратата. Да внесем свеж въздух и нов хоризонт. Да включим двигателя на интеграцията! Да започнем нови проекти на интеграция Това, което трябва да направим, е да препотвърдим и заздравим основите на нашия ред и правила, но и да се адаптираме и да се отворим към бързо променящия се свят. Трябва да се интегрираме, не да се изолираме. Трябва да гледаме напред, не назад. Европа е определена да играе смислена глобална роля и трябва да се мобилизира, да започне нови проекти на интеграция. И трябва да правим разграничение между техники и съдържание. Бъдещето на Европа не зависи толкова много от техниките – еврофондове и директиви, управление на кризи и други. Бъдещето на Европа зависи от съдържанието, от основния смисъл на това кои сме ние. И това е върховенството на закона. Бъдещето на Европа зависи от това да не забравяме големите идеи и да не се ограничаваме в техниките. Да не губим представа за голямата картина. Големият въпрос е каква е визията ни за Европа? Как добавяме стойност към работата, свършена от предишното поколение и към визията на бащите-основатели? Чудя се какво са мислили основателите на ЕС. Какво са мислили тези велики европейци преди 70 години, след разрухата от Втората световна война, когато всеки мразеше всекиго в Европа? Те знаеха, че мирът е възможен само когато нациите достигнат такова ниво на сътрудничество, което прави бъдещата война невъзможна. И те започнаха да се интегрират – пазари на стомана, пазари на въглища и други. Идеята им е била не да отслабят националните държави, а да ги направят силни в единен съюз. България е била винаги слаба, когато е била сама. Днес тя е силна в ЕС и в НАТО. Големият върпос е къде бихме желали да бъдем през 2030 или 2050 година? Разбира се, ние ще решаваме миграционната, банковата, дълговата и другите кризи. Но това всичко ли е? Искаме ли само да се справяме с управлението на кризите, като скачаме от една криза на друга? Това е само техника, не е мечта или визия. Бих желал всички ние да продължим да мечтаем и да правим история както правеха нашите бащи-основатели. Бих желал всички да задвижим нови двигатели на интеграцията – процес на разширяване, по-ефективна и по-координирана обща европейска външна политика, отбранителна политика и политика на сигурност, Европейския енергиен съюз, Единният дигитален пазар, съюз на капиталовите пазари на ЕС и други. И нека продължим да пишем и да правим историята на силния ЕС със силни и проспериращи държави членки. Ако забравим или нямаме кауза вече, някой друг ще се фокусира върху нас като удобен опонент. Ако спрем да правим историята, някой друг ще я прави вместо нас. Тъй като някои искат да поставят под съмнение и да дестабилизират нашите основи, нека създадем нова, допълнителна доза доверие в нашия ЕС. Нека я постигнем сега и нека я постигнем заедно!  

Музикално приключение в „градините на Испания“ предлага Софийската филхармония

Музиката на Испания в цялото ѝ великолепие през призмата на двама испанци и на двама руснаци – това е изкушението за този четвъртък. На диригентския пулт пред оркестъра ще застане младият Константин Илиевски, възпитаник на Музикалното училище в София и на Консерваторията в Братислава. Солистите са двама – китаристът Цветан Недялков (закъде без концерта за китара Аранхуес в една испанска програма), преподавател в Националната музикална академия, изключително популярен от телевизионния екран, той е не само един от най-виртуозните китаристи в България, но и един от най-многостранните – той свири и прави аранжименти в сферата на джаза, поп-музиката, песните за деца, филмовата и класическата музика; и младият пианист Иван Керековски, носител на редица награди, участва в много майсторски класове по света и е работил с Бруно Канино, Паул Бадура-Шкода, Емил Наумов, квартет "Талих", "Ансамбъл Модерн", Маркус Щокхаузен, Мено ван Делфт. Учи в Кралската Консерватория в Брюксел при Боян Воденичаров като след завършването на бакалавърската си степен през 2012 г., печели престижната белгийска стипендия "Вокасио" сред 300 кандидати . и това му позволява да завърши и магистратурата си. В момента живее и работи в София като пианист на свободна практика. Програмата е шеметно-красива и страстна, започва с „бащата на руската класическа музика“ Михаил Глинка, който на даден етап от живота си започва да обикаля Европа и да търси „радостта от живота“ и покрай него да усъвършенства композиторките си умения. Отива в Италия, където се запознава с Белини и Доницети, както Менделсон и Берлиоз, след това за Берлин, връща се в Русия, пише две значими опери („Иван Сусанин“ и „Руслан и Людмила“) и разочарован от хладния прием на втората, отово заминава  - за Париж,а после за Испания, където прекарва известно време, изучавайки колорита на испанската музика. По-късно се връща към спомените си, към ароматите на Испания, пишейки втората си увертюра „Лятна нощ в Мадрид“. След това концертът продължава с може и най-известния инструментален концерт на 20 век, написан от Хоакин Родриго, изпански композитор, чийто живот е изпълнен с перипетии и обрати - едва 3-годишен, той ослепява, но това не пречи на уроците му музика в родната му Валенсия. През 1921 е приет в Скола Канторум в Париж, където негов учител е Пол Дюка. Именно в Париж Хоакин Родриго се запознава с Мануел де Файа, който му дава увереност, че е достатъчно талантлив, за да продължи да се занимава с музика. По време на Испанската гражданска война живее в Германия и едва през 1939 се завръща в Испания. Само година по-късно е премиерата на концерта за китара и оркестър Аранхуес, който поставя Хоакин Родриго в алеята на славата на испанските композитори. В Аранхуес се усеща комбинацията между френското влияние на Дюка и испанското движение за създаване на национална испанска школа. Огромният успех на този концерт се дължи донякъде и на факта, че китарата (олицетворявана от Андре Сеговия) печели все повече почитатели и присъства все по-ярко на голямата концертна сцена. Името Аранхуес „идва“ от малко градче на 40 километра южно от Мадрид, където много от испанските величия са избирали за своите кралски резиденции. Родриго се „връща“ в своя концерт към по-ранната и щастлива история на Аранхуес, преди 1808, когато Шарл IV именно тук абдикира в полза на сина си Фернандо VII, а веригата събития, последвали този факт водят до ужасите на войната (1808-1814), запечатани в картините на Гоя. В Аранхуес Хоакин Родриго сякаш „връща към живот“ по един неподражаемо характерен испански начин „Златния век“ на своята страна. След Родриго, програмата продължава именно с де Файа, който му е помогнал, както разказахме по-горе. Мануел де Файа е роден в Кадис, завършва консерваторията в Мадрид през последната година на 19 век, при това с първа награда (като пианист) и със сериозни познания по композиция. Но началото на музикантския му живот не е никак лесно – за да се издържа той в продължение на 4 години пише сарсуели (нещо като местен вариант на комична опера), като от създадените шест само една е поставена. Но пък натрупва опит и избистря идеите си. Така през 1905 пише истинска опера и печели първата си голяма награда. Но и тази (наградена опера) не е поставена и де Файа осъзнава, че ако иска да се развива, трябва да замине там, където „се случват нещата“ и през 1907 се озовава в Париж, където ще остане до 1914 и ще се сприятели с Пол Дюка, Клод Дебюси и Морис Равел. Ще се усъвършенства като композитор и ще открие, че без „испански черти“ музиката му няма да е истинска. Принуден от Първата световна война да се върне в Мадрид, но вече с друго самочувствие, а и Мадрид е „готов да го посрещне“ подобаващо. Неговите богати като звучност, рисуващи на основата на наученото в Париж, със силни испански краски, се поставят и изпълняват. Така на 9 април 1916 в Театро Реал в испанската столица се състои премиерата на „Нощи в градините на Испания“ за пиано и оркестър, творба, която самият Мануел де Файа описва като „симфонични импресии“. Идеята за „Нощи в градините на Испания“ се появява в съзнанието на де Файа още през 1908, през първите му години в Париж – онзи Париж, който е цветен, модернистичен, забързан, танцуващ и… пленен от звуците на Испания. Да не забравяме, че „Иберия“ на Дебюси има своята премиера през 1910 и де Файа е на първия ред сред тези, които аплодират най-силно. Може би затова в тази негова така испанска (и като заглавие, и като замисъл, и като посвещение) творба се усещат „френски нишки“. Формата е много интересна , защото не е традиционен концерт за пиано и оркестър. Клавирната партия, без да е бляскава, е пълна с интерпретационни предизвикателства и същевременно не е водеща, а по-скоро прекрасно обогатяваща. Трябва да кажем, че първоначало идеята „хрумва“ на де Файа, когато той попада на една книга за Гранада в малка книжарница в Париж. Дотогава композиторът не е посвещавал Гранада, която е на 250 километра от родния му град Кадис и е силно впечатлен от картините на двореца и градините на Кордоба, които открива в тази книга. И тук вече идва голямото майсторство, защото Мануел де Файа претворява представите си за Гранада така убедително, плътно и картинно, че „Нощи в градините на Испания“ се превръща в емблематично за испанската музика произведение, което продължава да омайва и страстно да увлича слушателите навсякъде по света. А градините са три – ухаещите на жасмин градини, обрамчващи Алхамбра; неизвестна градина, изпълнена с екзотични танци и градините на Сиера де Кордоба. И финалът на този „испански“ концерт е за един руски композитор, който пък е  един от най-големите пътешественици сред руските композитори. Николай Рисмки-Корсаков е трябвало да стане (така се надявало семейството му) морски офицер и като такъв обикаля океаните им моретата, само за да се убеди, че музиката е неговото признание и да се превърне в един от най-значимите за цялостното развитие на руската музика композитори и в един от най-бляскавите оркестратори в историята. Присъединява се към музикалния кръг на Балакирев, станал известен като Могъщата петорка. Именно срещите и работата му като млад с композитори като Балакирев, Кюи, Мусоргски и Бородин и наученото от тях, в комбинация с цветните впечатления от морските му пътувания водят до създаването на творби като Шехерезада и Испанско капричио. И така, през 1886 година когато Римски-Корасков е на 42, той се „захваща“ да напише две пиеси, замислени като фантазии за цигулка и оркестър по теми от две различни държави. До края на годината приключва с фантазията по руски теми и продължава с темите от Испания, но променя формата. Решава, че вместо виртуозна пиеса (само) за цигулка, ще напише виртуозна пиеса за цял оркестър. Дава ѝ името Испанско капричио. Готова е в края на август 1887, а премиерата е още на 31 октомври в Санкт-Петербург. Успехът е моментален, всички започват да превъзнасят изключителната оркестрация, на което Римски-Корсаков отговаря така – „тезата, която се формира от критика и публика, че Капричиото е великолепно оркестрирана пиеса, е грешна. Капричиото е брилянта композиция за оркестър. Всичко в нея – промяната в тембрите, избора на мелодичния дизайн, така че да е подходящ за конкретно използвания инструмент, кратките виртуозни каденци, ритъмът на перкусиите – всичко това съставлява същността на композицията, а не просто нейната оркестрация“. Две години след премиерата, през 1889 Римски-Корасков дирижира Испанското капричио на концерти на Международното изложение в Париж. Западната публика е възхитена, а сред най-големите почитатели на творбата са двама млади французи – 27-годишния Дебюси и 14-годишния Равел. Испанското капричио е любима, непрестанно изпълнявана по целия свят пиеса от премиерата ѝ до днес. Догодина тя ще стане на 130 години. Всяко съпреживяване на нейно представяне на живо е бляскав букет от емоции, вариращи от богатството и широтата на руската (и музикална) душевност до испанските огнени страсти, всичко това поднесено на един многоцветен и невероятно майсторски музикален език. Усещат се следи от първоначалния замисъл на Римски-Корсаков за  бляскава цигулкова пиеса, но към цигулковите виртуозни пасажи са добавени „мини-каденци“ и за други инструменти, така че оркестърът е представен като „сбор от виртуози“ – затова пък всички оркестранти харесват Римски-Корсаков (той посвещава Испанското капричио на Руската филхармония в Санкт-Петербург, като изписва имената на 67-те оркестранти на партитурата и всички те са силно поласкани от този жест).

Кой номинира Плевнелиев?

 Понеже ключов за т.н. „протестиращи” стана въпросът кой номинира Дилян Пеевски за шеф на ДАНС, то би трябвало да отправим и питането действително кой избра политическия идол на протестиращите Росен Плевнелиев за президент. Има ли той връзка с олигархията, така безжалостно атакувана от петдесетината човека пред министерския съвет, и дали някой не цели да обърка съвсем мисленето на тези хора?   Нека най-напред кажем няколко думи за етимологията на думата. Тя е културна заемка от старогръцки и означава власт на малцинството. „Олигос“ на старогръцки означава „малък“. Съвременните речници обясняват думата „олигархия“ като политическо и икономическо господство на едно малцинство от аристократи или богаташи и като държавен строй с такова управление. Нека да видим кой от горепосочените се вписва в този модел.   Да започнем по ред   Мястото е Хасково, годината 1991. Областен лидер на местното СДС става инженер Никола Николов. Той е назначен бързо за директор на стъкларския завод „Диамант” в града. Близък познат с Йордан Соколов (май кръстник на жена му Илияна), тогава вътрешен министър, и дясна ръка в града на Иван Костов, тогава финансов министър. Николов не е беден. Дори е особено богат, откакто става директор. А и дядо му е бил и един от собствениците на фабрика „Каолин”. Това е една от причините Николов да се озове в управителния съвет на новопазарския завод „Китка”, който произвежда порцелан, амбалажно стъкло и кристал. Все неща, свързани тясно с производството на каолин. Как „Китка” фалира е и досега въпрос без отговор. Но в общи линии това определя и интересите на станалият седесар бизнесмен – стъкло, порцелан и вино, по-късно и фотоволтариците. Николов обаче има една голяма мечта – да обедини икономическото си богатство с политическо влияние. За тази цел през 1997 година влиза в парламента и става председател на парламентарна комисия. Слави се като особено близък приятел на Иван Костов. Дори се говори, че той се готви за министър на промишлеността в кабинета на приятеля си Костов.   Николов не стои без работа в София. Той формира и председателства политическия и икономически кръг „Агнешки главички”. В него влизат депутати и областни управители. Като ключови се очертават Панайот Ляков, Илиан Попов, Красимир Каменов и областният на Пламен Иванов. Името на групировката идва от това, че всяка петъчна вечер кръгът се събира в ресторант на ул. „Раковски” (бившия ресторант БИАТ), недалеч от сградата на СДС, където се похапват разтрошени и сготвени агнешки главички. Освен качеството на храната, там се обсъждат и формите на въздействие на икономическия кръг върху политиката на страната. Т.е. – формирането на олигархичен модел на управление.   И не само се обсъжда, а и се действа. Групата взима под свое крило вестник „Капитал” и двамата му собственици – Иво Прокопиев и Филип Харманджиев. Те фактически още от 1993 година са под личната протекция на Никола Николов. Синият бизнесмен знае цената на медийте и държи да има своя такава. Така Прокопиев и Хармаджиев влизат в бизнеса. Като подставени лица на Никола Николов. Дори за известно време по препоръка на Николов, икономически съветник на премиера Иван Костов става Иво Прокопиев. Познайте по чие въздействие.   А Николов може – като председател на икономическата комисия вкарва най-голямото находище на каолин (това, от което се прави порцелана) в работническо мениджърска приватизация, а стопанинът се оказва пак същия Поркопиев. Същото се случва и с винпром „Дамяница”, но там е друг собственикът – Харманджиев.   Кръгът „Агнешки главички” набъбва. И финансово и ресурсно. Илиян Попов води двама свои приятели, които бързо стават и приятели на Николов и Прокопиев. Това са Иван Тодоров и Росен Плевнелиев, двамата имат дребна търговийка с износ на работници за Германия, а Плевнелиев дори си добавя нещо към това, като пише и вестникарски хороскопи. Но и двамата са особено амбициозни и безкрайно верни на икономическия кръг, в който са приети. Редовно участват в неделните излети на „агнешките главички” в ловното стопанство „Воден”, където бащата и брата на Прокопиев работят и имат стабилни позиции. Така Плевнелиев получава по-апетитни поръчки за строежи, има самочувствието да се представя пред немската фирма „Линднер” като човек с политическо влияние и икономически позиции в България.   Кой е всъщност Росен Плевнелиев?     Допреди срещата с Николов – господин никой. Спят с приятеля си Тодоров по немските паркинги, катунарстват, изкарват по някой и друг строител за Германия и толкоз (така поне твърди г-н Плевнелиев). Нещо повече, те са обект на особено внимание от немските финансови власти, заради трайно нарушаване на трудовите договори между неговата фирма и българските работници. Поне така твърди юристът Атанас Семов от РЗС.   И двамата приятели преживяват с хороскопи. Дори издават едно мижаво местно вестниче, но и то не оцелява. Живеят зле, дори много зле. След като председател на общинския съвет на Благоевград става Илиян Попов, а кмет – Елиана Масева (и двамата особено близки до бащицата Иван Костов), Плевнелиев и Тодоров получават по-атрактивни квоти за износ на работници и дори започват свои строежи. Първоначалният тласък на Плевнелиев обаче идва от тъста му – д-р Любен Кавраков, баща на Вероника Плевнелиева. Той е неврохирург с голямо име в Благоевград. Точно докторът пренасочва Пленелиев от писането на хороскопи към работата му като строител. Факт е, че и до днес отношенията между бившите съпрузи Росен и Вероника са много повече от приятелски – Вероника стопанисва (води се собственик) на повечето от успешните (по-късно) фирми на Плевнелиев.   След като попада в кръга на „агнешките главички”, бъдещият министър и после президент, добива ново самочувствие, но все така остава особено раболепен пред господарите си. Все пак – не забравя, че те го хранят, те го лансират. Точно и за това всячески търси тяхната близост. Николов е много високо ниво, по-достъпен е Прокопиев. И Плевнелиев се хваща здраво за него. Има защо – Иво Прокопиев е на неговите години, той обаче е доста по-напред в бизнеса, а Росен бърза. Към 1991 г. Плевнелиев има само една регистрирана фирма „Ирис Интернешинъл”, но нищо построено, единствено изнася работници за Германия и нищо повече. Фирмата определено едва накуцва. През 1999 г. става чудо, едва прокопсващата фирмичка става водеща и получава сертификат ISO 9001 (т.е. – когато на власт е Костов, а председател на парламентарната комисия по строителство приятелят му от ученически години Илиан Попов). Пак по това време (през 1998 г.) вече става ключова фигура в управлението на българските подразделения на немската фирма „Линднер”. И едновременно с това започва да ръководи огромен строителен обект – „Бизнес парк София” – един от най-големите такива на Балканите.   Огромен скок, нали? За да затвърди позициите си в новата политико-икономическа групировка, той си избира втората съпруга от средите на „Икономедия” (собственост на пак същия Прокопиев), така се свързва с Юлиана.   Да се върнем на икономическите кръгове   Кръгът „Агнешки главички” обаче залязва след 2001 г. Сменя се властта, Костов е само обикновен опозиционен депутат, вече „не пее”. През 2003 година по времето на един вот на недоверие от страна на СДС към премиера тогава Симеон Сакс Кобургготски Никола Николов дори предпочита да отиде на сафари в Африка, вместо да гласува в парламента, така както иска Костов. Групата на СДС е бясна. Никола Николов е изключен от парламентарната група и става независим депутат. Но на Николов не му пука. Той винаги е знаел, че зеления цвят (на долара) е много по-привлекателен от синия на СДС, червения (на БСП) или жълтия (на НДССВ). Така официално водеща фигура сред старата дружинка става Прокопиев, но вече като групата „Капитал”. „Агнешки главички” вече звучи лошо. Николов се „покрива”, но остава до стои зад пердето. Новият лидер си е научил уроците от Николов, той е наясно, че освен икономическа мощ трябва и интелектуална. През ноември 2002 г. се формира сдружението с идеална цел „Глобална България”. Вижте само основателите: Иво Прокопиев, Стефан Попов („Отворено общество”), Светослав Божилов (бивш съдружник на Прокопиев от една банка) и Цветелина Бориславова (СИ банк), Левон Хампарцумян („Булбанк), Иван Кръстев (Център за либерални стратегии), Красен Станчев (Институт за пазарна икономика), Красимир Гергов, Валентин Златев и Сашо Дончев. Звездна компания, нали? За капак там влизат и БТВ чрез Алберт Парсънс, и пресгрупата с Венелина Гочева. Тук е събрано всичко – пари, банки, медии, квази граждански сдружения. Мозъците са естествено Кръстев, Попов и Станчев („гражданското” общество).   Основната идея на „Глобална България” в началния етап е връщането във властта на моделът Костов – като форма на приватизация и разпределение на икономическо влияние чрез подходяща политическа власт. Т.е. – търси се заместник на Костов като министър председател. Царят има друг кръг от икономически интереси и хич и не ще да чуе за Прокопиев и събратята му. Това значи, че олигархичния модел, така желан от „агнешките главички” може бързо да бъде подменен. Спешно трябва да се търси вариант за неговото възстановяване. Трябва много спешно да се намери и подготви послушник, който да им върне властта.   По това време Бойко Борисов (особено близък на Цветелина Бориславова, те живеят заедно), става главен секретар на МВР. Борисов е атрактивен, мъжкар, простоватичък, точно такъв премиер на страната и е нужен, след несговорчивия Костов, след неприказливия Симеон. Така политическите генетици от „Глобална България” започват да се вглеждат в съжителя на Бориславова. Той може и да става – глуповатичък, лесно манипулируем, подчиняващ се на парите. И следователно лесно използван за техните цели. Очевидно е, че Костов е „кауза пердута”, а значи трябва нов и подвластен на кръга месия.   Но първо новият герой трябва да се тества. След 2005 година Борисов вече не пее в МВР. Номерата с подаване на театрални оставки, хокане по министъра и неговите заместници при управлението на Станишев не вървят. Борисов увисва. Като спасител се явява част от „Глобална България” създала групата „Типинг поинт” (повратна точка). Идеята се основава на една доста глупава книга на самоукия Малкълм Гладуел, твърдяща, че малките неща водят до фундаментални промени. Нещо като приказката за малкото камъче, обръщащо колата. Това е и идеята на формацията. Тя се създава през 2006 година с основатели Иво Прокопиев, Светослав Божилов, Цветелина Бориславова и Иван Кръстев. Първоначална идея – същата – продуциране на политически Франкенщайн, който да обърне колата по начин удобен за „Глобална България” и в частност на „Типинг поинт”, т.е. – за едни и същи икономически кръгове. Така на предстоящите избори за кмет на София се явява Бойко Борисов. И печели! Ура, планът работи!   Но апетитът идва с яденето. „Глобална България” и в частност „Типинг поинт” не искат само властта в столицата, те искат цялата власт – законодателна, изпълнителна и местна без да я делят. Точно за това и ГЕРБ печели изборите през 2009 г. – с финансови машинации (като зад гърба им стоят 3 от най-големите банки в страната), медийната ( Красимир Гергов дирижира телевизиите чрез рекламите), а стратегията на изборите се чертае от Иван Кръстев и неговите приятели – Огнян Минчев, Александър Кьосев, Евгени Дайнов, Стефан Попов. Изборите са спечелени и идва ред на съставяне на правителство. Кой ако не икономическите кръгове ще определят икономическите министри? Така министър на финансите става Симеон Дянков (кандидатура на Прокопиев и Бориславова), министър на икономиката става Трайчо Трайков (посочен от Прокопиев), а министър на регионалното развитие (най-големите европари) става ... Росен Плевнелиев. Вие как мислите, той от кого е посочен? По-късно пак същите го номинират за президент. Въпреки, че първоначалният избор на ГЕРБ и Борисов беше Цветан Цветанов. Как така бързо Борисов си смени мнението? Познайте кой му е „помогнал”.   Президентът Плевнелиев   „Последното ми прераждане е било някъде през 1730 година. Програмата показа, че съм бил жена пастир, не съм се прераждал често, което е било хубаво. Защото колкото по-рядко го правиш, толкова по-стойностен живот водиш” – това не са думите на някоя мургава махленска гадателка, обикаляща улицата да изкара някой лев, а на президента Плевнелиев на официално държавно мероприятие. Вие съдете доколко въпросната личност е адекватна на позицията, която заема. Защото това са думи на един объркан човек, подвластен на окултните „науки”, без собствено мнение и намерение за борба.   Всъщност Плевнелиев преди да стане президент е подложен на сериозно изпитание. Причината най-вероятно е, че нито Борисов, нито Цветанов му вярват, те идеално съзнават, че той „не е техен”, а и Борисов вече се плаши от олигархията, която го качи на власт. Чуйте: „Или, да не изброявам монополисти в каолина. Ако има някъде монопол, твърд монопол в България, това е производството на каолин, който пряко отива в цената на тока след това. Защото централите едно и три – американската AЕS го купува двойно по-скъпо, отколкото държавната “Марица 2″…. Кръгът “Агнешки главички” – те ще ми бъдат демократите и ще кажат, че аз съм диктатор?! Стига с това вече, мълчах си, дотук ми дойде”. Това са думи на Бойко Борисов от края на 2012 година. Дори и мутрата вече е уплашена от владеещата го олигархия. Борисов трябва да е сигурен, че Плевнелиев, като наложен му от олигарсите президент, ще слуша и него. Наред е Цецко да свърши работа.   Да се върнем малко назад – към отношенията на Росен с Вероника. Очевидно е, че старата им ученическа любов ръжда не хваща. Плевнелиев и е прехвърлил своите фирми, управляват ги заедно, така че особено силната им връзка е очевидна. Сама Вероника (казват по нейно желание е така, а и настояване на Росен) запазва фамилията Плевнелиева. Баща й, който има принос в създаването на днешния Плевнелиев, един хубав ден е арестуван, по поръка на Цветанов, Скандалът е голям, а арестът – много, ама много съшит с бели конци, но особено зрелищен. Обвинението неясно, деяние няма консумирано, дори и намерение за такова няма. Но, както е добре известно, това не е пречка за министър Цветанов. Обвинението е, че е поставил „грешна” диагноза на пациент, който се оплакал от побой, нанесен му в МВР. Арестът на доктора е по цветановски брутален, унизителен и показен.   Три дни докторът лежи в ареста, а Росенчо трепери. Ами сега, смее ли да пита, кой да пита? И бъдещият президент, тогавашен министър на регионалното развитие мълчи. Знае, че това е наказателна и превантивна акция, а и предупреждение – какво ще следва, ако не слуша в бъдеще. И той мълчи, защото може и той да отлети. Д-р Любен Кавраков е освободен след три дни в ареста, но, според негови близки, и до ден днешен не може да се възстанови от нанесената му психическа травма. След няколко месеца обвиненията падат напълно, но здравето на доктора не се оправя. През цялото това време бившата ирландска пастирка, сега президент на България нито веднъж не намери сили да защити човека, на когото дължи много.   Изпитът е издържан успешно. Вече Плевнелиев ще съгласува всичко с „Типинг Поинт”, т.е. част от „Глобална България” и Борисов заедно. Супер независим президент. Има и още доказателства. При съставянето на служебното правителство Плевнелиев се среща с министъра в оставка Мирослав Найденов. После Найденов разказа пред медиите, как двамата си оставили мобилните телефони при секретарката на президента, за „да не ги подслушват”. Президентът не го опроверга. Кой може да подслушва президента, кой друг, освен държащите го под контрол – олигархията в лицето на „Типинг Поинт” и ГЕРБ в лицето на Цветанов и Борисов.   Излиза, че най-подвластният на олигархията днес е точно президентът, който подстрекава протестите срещу това правителство, което определено не се вписва в представите за властта у нас на олигархичния кръг „Типинг Поинт”. Т.е. – викащите срещу олигархията са подстрекавани от олигархията, а нашият президент – маша на олигархията. Вижте какъв абсурд – олигархията финансира протестите, срещу някаква виртуална олигархия, чието лице трябва да е Дилян Пеевски. И протестиращите, колкото и малобройни да са, вярват на тази абсурдна манипулация и викат „долу олигархията” и „кой номинира Пеевски”, докато „Типинг поинт” и президентът потриват ръце, може пък и този път да стане!   Сега е безсмислено е да питаме кой избра Плевнелиев, след като и дори и не особено ерудираният Бойко Борисов разбра, че на олигархията той вече не е потребен, а тя си има вече нов слуга.           Източник ФОНДАЦИЯ- Хермес Либерална библиотека

Историята, която крият от нас! Българските държави преди 681 г. до 2137 г. пр. Христа

 „Българите — това е народът, който имаше всичко, което е пожелавал; те вярваха, че светът е открит за тях; те никога не се съмняваха в победата си; това е народът, на който се учудваше светът“ Магнус Феликс Енодий, 486 г.епископ на Павия (Италия), летописец, автор на над 500 произведения. Едва ли има на света друг народ, който така слабо да по­знава своята история, пише Стефан Цанев в книгата „Български хроники” Стефан Цанев, показателен откъс от която припомня Петел.бг. Ние имаме големи учени историци, издадени са монументални исторически трудове, но академичният им научен език е недостъпен за простосмъртните,а учебниците по история са написани толкова скучно, сякаш авторите им са имали едничката цел: да накарат българ­четата, още едва проходили, да намразят историята на своя народ – и за съжаление, тази цел е вече почти постигната. От друга страна това незнание се дължи и на многократ­ното пренаписване на историята, нагаждайки я всеки път към интересите на властващата политическа сила, та човек не само ще се обърка, но може и да се побърка; а може би причината е по-отчайваща: старата наша история надвишава сегашното ни жалко самочувствие като народ, сравнението с миналото ни потиска и ние не искаме да си го спомняме… Тъй или иначе, България е най-старата европейска държава, която не е сменила името си през вековете. Испания е Испания от 1479, Швейцария е Швейцария от 1291 година, Швеция е Швеция от началото на XI век, Полша е Полша от края на X век, Франция е Франция от 843 година, Англия е Англия от 827, а България е България от 681 година. Така пише в учебниците по история. Така знаех и аз. Но преди осем години пристигна у нас един унгарски професор да търси надгробната плоча на не знам кой си техен крал, умрял някога в България; плочата я намерихме зазидана в стената на една селска черква и нямаше как да му я дадем, но за утеха го заведохме в кръчмата и там унгарският професор, може би от яд, че не му дадохме тази ценна реликва, или за да изтъкне своя патриотизъм, още преди да пийне от първата ракия, се провикна: – Как е възможно да броите началото на своята държава от 681 година след Христа, когато още през 2137 година преди Христа сте имали българско царство на север от Китай и по време на слънчевото затъмнение на 22 октомври същата 2137 година преди Христа сте победили китайците, както пишат тъжно техните летописци в хрониките си; победили сте ги, защото китайците били прост народ и се уплашили от затъмнението, а прабългарите знаели предва­рително за него и нарочно нападнали същия ден; аз, вика унгарецът като отпи от ракията, това го знам, защото покрай тази ваша държава е поминувало и нашето мад­жарско племе, ние, вика, с вас сме от едно коляно и от една кръв; не по друга причина, а за да спасят империята си от не­удържимите набези на българите, предвождани от своя хан Тимоти от рода Дуло (от същия род са, както знаете, и Кубрат, и Аспарух, и Крум, и прочие), китайците започнали да строят Великата китайска стена, но не успели още да я довършат и ето ги – българите се задали пак откъм север, тогава китайците качили върху стена­та китайки-циркаджийки и онези сурови българи, като видели китайките да мятат голи кълки, се прехласнали и докато се прехласвали, китайският мравуняк продължавал да гради нататък стената; като разбрали измамата, прабългарите напопържали ки­тайците, пришпорили конете си и препуснали на запад подир слънцето да търсят края на стената; те препускат, китайците градят, те препускат, китайците градят – така българите стигнали до пустинята Такламахан, напоили конете си в реката Тарим и се разделили на две: едни­те тръгнали на север, другите – на юг. Ха наздраве! Тези, дето тръгнали на север, прехвърлили планината Тяншан и нарекли най-високия връх на името на своя бог Тангра – така се казва върхът и досега – Хан Тенгри, а хребета, по който препускали, нарекли на себе си – Болгар; продължили нататък, прекосили планините Памир и Хиндукуш и тук, където сега е северен Афганистан, основали вто­ра държава, наречена също България, но понеже другите народи не можели да произнесат ъ-то във вашия език, наричали държавата ви Балхара (Балх), Болгар или Булгхар, а гърците я наричали Бактра или Бактрия (то аслъ кой може да произнесе правилно името ви: рус­наците ви викат балгари, англичаните – балгейриън, французи­те – бюлъгар, немците – булгарен, арабите – бурджан, ний, унгарците, сега ви викаме булгар, а преди сме ви викали пол-гар, булгар ви наричат и арменците, чехите ви наричат булхар, украинците – балхар, индийците – балгхар, персийците – бол­гар…). Другите българи, дето тръгнали на юг, прекосили Тибет, и забележете – вика унгарецът, допивайки първата ракия, -живели известно време край планината Мадара, после пре­хвърлили Хималаите, минавайки през прохода Шипка, и слез­ли в Индия, опъвайки юртите си край река Тунджа; после тези българи отишли към Ефрат, в Месопотамия, и там основали третата българска държава; наричали на­рода балхарис, сиреч българи, царицата им носела същото име – Балкис, това е Савската царица, описана в Библията, дето ходела да задава гатанки на Соломон през 1001 година преди Христа. По-късно тези българи тръгнали на запад, заселили се в Египет, в областта Сакар, после поемат на север и стигат до Балканския полуостров, планината, където спират, наричат Сакар планина, реката край нея кръщават Тунджа, прохода, през който прехвърлят Балкана на север, наричат Шипка, а све­щената си планина – Мадара; те носели със себе си тези стари и далечни имена, както европейците са занесли в Америка имената на своите стари градове – Лондон, Париж, Москва, Берлин, Ню Орлеанс, Ню Берн и т.н… Ха наздраве! Но да оставим Савската царица да задава гатанки на цар Соломон, а ние да видим какво правят ония българи на север, дето основаха държавата си Балхара под планината Памир. Девизът на тези прабългари някога бил: „Не замръквай, където си осъмнал!”, после станал: „Не умирай, където си роден!”, но тук, под сянката на Памир, им харесало и започнали да градят градове, да сеят жито и да развъждат добитък, да добиват желязо и мед, да украсяват жените си със сребро и злато; древногръцкият историк Страбон нарича Балх, столица­та на Балхара, „перлата на Азия”, тук през VI век преди новата ера пророкът Заратустра[2] е написал свещената си „Зенд-Авеста”. Кога е било основано това прочуто царство, не се знае, това се губи из мъглата на вековете, вика унгарецът, като от­пива от втората ракия, но известно е, че египетският фараон Рамзес II, съблаз­нен от богатствата на Балхара, се опитал да я завладее през 1275 година преди раждането на Христос, и докато българите разгромявали войската му в подно­жието на Памир, Мойсей решил да избяга от Египет и повел поробените евреи през пустинята към обетованата земя Ханаан, така че вашата история е по-стара от Библията, вика ун­гарецът, и вий, българите, сте спасили бедните евреи не само през Втората световна война, но и 33 века по-рано. През 329 година преди Христа и Александър Македонс­ки нахлул в Балхара, но до бой не се стигнало – вместо войс­ка, насреща му излязла принцесата Роксана и го попитала: „Какво търсиш тук, Александре?”; пленен от красотата й, той отвърнал: „Намерих повече от това, което търсех”, паднал на колене пред нея и я помолил да му стане жена и царица на света (това била първата – и единствената – жена на Александър, и тя била българка!); на другия ден се качили двамата навръх планината Хиндукуш – Аристотел му бил казал, че там е краят на света и отвъд тази планина се плискал безкрайният световен океан, но като погледнал от върха на изток, Александър видял, докъдето стигало човешкото око, безкрайни поля и планини – и заплакал, защото разбрал, че няма да може да завладее целия свят, поболял се и скоро след това умрял. Просъществувала тази велика ваша държава до 230 го­дина след Христа, когато я покорява персийският цар Арташир I. Далече преди това обаче, неизвестно защо, старият цар Кардама оставил престола на сина си Ила, прехвърлил се на юг през Памир и основал в Северна Индия четвъртата българ­ска държава. Наричала се тя също Балхара и просъществувала едно­временно със старата Балхара много векове. Споменът за нея е запазен в индийските веди – в „Адхарва-веда”, написана на санскрит през X век преди Христа. Нещо повече – индийски царе до X век след Христа продължавали да се наричат Кардамити, както династията на Бурбоните във Франция или на Романовите в Русия, а пред името си слагали титлата балхара – името на древната държа­ва се превърнало в титла, както името на Цезар. Оттогава са и общите ви думи в двата езика: уча, чета, будя, баща, татко, лик, хубав, китна, шал, сандал, тава, халка, чорба, компот, соя и много други. Бежанци от покорената памирска Балхара тръгват на север и край днешния град Самарканд основават петата българска държава, а голямото езеро, до което стигала гра­ницата им на изток, нарекли на себе си – Балхаш; просъще­ствувала тази държава до VII век след Христа; други от победените българи тръгват на запад, прекося­ват пустинята Каракум и основават на изток от Каспийско море шестата българска държава, кръщават морето Болгар дингезе (Българско море), така се наричало то до Късното средно­вековие, а планината, в подножието на която спират, наричат Балхани – както и вие наричате най-голямата си планина в днеш­на България; трети от българите отиват отвъд Каспийско море и там основават седмата българска държавица, наречена Балкария (така се нарича и до днес тази автономна републичка в Руската федерация), а градовете си нарекли пак със старите български имена Балхар и Булкар-Балх; четвърти от българите, водени от вожда си Вунд, през 127 година преди Христа прехвърлят планината Кавказ и се заселват в земите на днешна Армения, там основават осмата българска държава, нарекли местността Булхар, главния си град – Балк, тези имена те носели до IX век след Христа, а една от реките там и сега се нарича Балгаручай. Където и да идат българите, все носят името си и, макар изкривено от произношението на съседните народи, го оста­вят след себе си като светли стъпки по картата на тъмния ази­атски континент. Прекрачвайки от старата в новата ера, българите пре­крачват от Азия в Европа – стигат до Азовско и Черно море и там митичният цар Авитохол, както свидетелства „Именникът на българските ханове”, основава през 165 годи­на след Христа деветата българска държава, призната – нещо нечувано – дори от гърците и наречена от самия византийски патриарх Никифор:[3] ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ! Вий, вика унгарецът като допи втората ракия, и тази България не броите, защото била на друга територия. Кое, обаче, е по-важно: земята, където се намира държа­вата – или народът, който е основал всичките тези български държави? Прочула се тази Стара Велика България най-много при хан Кубрат. Този хан Кубрат (който си е жив потомък на Атила, „бичът Божий”, но тури му пепел!) незнайно защо расъл в Константинопол, изучил се там, образовал се и приел христи­янството през 619 година – през същата година, когато Мохамед започнал да пропо­вядва в Мека исляма, а застанал начело на Велика България през 632 година, когато умира Мохамед. Това за образованието не го казвам случайно, вика унга­рецът, защото вий, българите, след този Кубрат имате само един учен цар – Симеон Велики, който също живял в Констан­тинопол и учил там в най-стария европейски университет – Магнаурската академия, а всичките ви по-сетнешни царе, до последния, са прости и необразовани. Тъй че напразно вий се отричате от прабългарите, вика все по-ядосано унгарецът и си поръча третата ракия, ако има нещо свястно във вас, наследили сте го от тях, защото те не са били монголци, както ви разправят, нито пък хуни или тюрки, а индоевропейци със загадъчни космичес­ки познания. За разлика от безпросветните италианци, които в 1600 години след Христа изгарят на кладата Джордано Бруно, поне­же твърдял, че Земята се върти около Слънцето, прабългарите не само знаели това – издълбаното върху надгробните им камъни Слънце с кръжащите около него 6 пла­нети е било нещо като техен държавен герб (по-късно, след насилственото покръстване, богомилите го превърнали в свой сакрален знак), та още през 4768 година преди Христа тези умни прабъл­гари изчислили, че Земята се завърта около Слънцето за 365 дни и една четвърт от деня без малко и пресметнали това „без малко” с невероятна точност: съпоставяйки движението на Земята с движението на Юпитер, те уточнили, че Земята обикаля около Слънцето за 365 дено­нощия и 2422 хилядни от денонощието, което е с половин секунда по-малко от абсолютно точ­ното астрономическо време, измерено днес. Основавайки се на тези свои астрономически знания, прабългарите създали най-съвършения календар, известен досега: годината започвала в деня на зимното слънцестоене, на 22 декември; този ден, понеже слънцето стои, бил обявен за нулев, останалите 364 дни били разпределени в четири сезона, по 91 дни; всеки сезон бил разделен на три месеца, първият месец от сезона имал 31 дни, останалите два – по 30; по този начин първият ден на първия месец от зимния сезон съвпадал със зимното слънцестоене, първият ден на първия месец от пролетния сезон – с пролетното равноденствие, първият ден на първия месец от летния се­зон – с лятното слънцестоене, първият ден на първия месец от есенния сезон – с есенното равноденствие. На всеки че­тири години високосният ден се прибавял преди първия ден на седмия месец – в деня на лятното слънцестоене, също бил нулев ден, прабългарите го наричали ени, днес го нари­чаме Еньовден. Унгарецът надигна третата ракия, отпи една бавна глътка и продължи: – Ученият хан Кубрат обичал да наблюдава нощното небе и да чете по звездите съдбата на хората и на народите. В една такава нощ, като се взирал в залязващите Плеяди, той видял, че неговата звезда угасва, спомнил си за брата си Самбат Кий, който основал града Киев и го кръстил на свое име, после заминал на запад подир залязващото слънце, ос­новал там грамадна държава, дето са сега Чехия, Словакия, Унгария, Прусия и Полша, но не я нарекъл България (така че няма да я броим), нарекъл я в чест на дедите си Дулоба – „Стра­ната на Дуло”, другите народи пък я наричали на неговото име: от Самбат – Само, но като умрял Самбат Кий и държавата му загинала; та Кубрат си помислил: „И моята държава ли ще умре след смъртта ми?”, повикал петимата си синове – Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек – и им рекъл: – Синове мои, свършват земните ми дни. – Олеле, тате, недей! – проплакал най-малкият, Алцек. -Какво ще правим без тебе? – Сега ще ви кажа – рекъл Кубрат. – Баяне, я вземи оня наръч пръчки. – Баян отишъл и взел наръча пръчки, който ле­жал до огнището, където мъждукал свещеният неугасващ огън. – Ха сега се опитай да ги счупиш всичките наведнъж -казал му Кубрат. Баян бил най-възрастният, най-силният от синовете на Кубрат, затова му викали Батбаян. Ударил той снопа пръчки о коляното си – не се чупят. Ударил втори път – пак не се чупят. Трети път ударил с все сила – същото. – Не мога – рекъл, – тате. – Нека опитат и другите – казал Кубрат. Опитали един по един и другите четирима синове на Куб­рат, но никой не могъл да счупи наръча пръчки. – Дайте ги сега на мен – рекъл Кубрат. Подали му наръча, той взел да измъква от него пръчките една по една и с лекота ги чупел – една по една. – Еее, така и баба знае! – извикали в един глас синовете му. – Една по една всеки може. – Точно така – казал Кубрат. – И вас, ако се разделите след моята смърт, един по един всеки ще ви пречупи. Ако сте заедно като този наръч пръчки, никой няма да може да ви побе­ди. Разбрахте ли? – Тъй верно, разбрахме! – отвърнали в един глас петима­та му синове. – Какво разбрахте? – Съединението прави силата. Като чул тези хубави думи, великият хан Кубрат се ус­михнал щастливо и издъхнал. Тези хубави думи „Съединението прави силата” вий сте ги изписали и върху герба си, вика унгарецът, като отпи втора глътка от третата ракия, но тежко ви и горко, ако спазва­те този завет като Кубратовите синове. Защото още не бил изстинал трупът на стария хан – и синовете му се скарали кой да седне на бащиния трон. – По старшинство на мен се пада – казал Батбаян. – Тая няма да я бъде, ти да ни командваш – рекли четири­мата му горди братя. На другия ден погребали баща си по християнски, както им бил заръчал, погребали го заедно със скиптъра и меча му, защото не могли да поделят и тях. Народа на Велика България обаче поделили на пет равни части и всеки застанал начело на ордата си. – Аз оставам тук, на бащината си земя – казал Батбаян. – Аз поемам на север – казал Котраг. – Аз на юг – казал Аспарух. – Тогава аз тръгвам на запад – казал Кубер. – Аз идвам с тебе, бате – казал Алцек. И поели в четирите посоки на света. Хазарите това и чакали. Щом ордите на четиримата бра­тя залезли зад хоризонта, нападнали Батбаяна и след две-три години от Старата Велика България останал само спо­менът. Котраг повел ордата си на север – все по Волга, все по Волга, препускали, препускали… и като стигнали там, където река Кама се влива във вели­ката река, Котраг спрял и се огледал – на изток се синеел об­лакът на планината Урал, на север и на запад зеленеели без­крайни гори и поля. Било лятото на 665 година. Хан Котраг слязъл от черния си кон и забил меча си в рохкавата земя: – Ето тук ще съградим град и ще го наречем Болгар, тук ще бъде моята България! Това била десетата България. Наричат я Волжка Бълга­рия, а заради богатството й в ония времена я наричали Сребър­на България. През X век сребърните българи приели от арабите исля­ма, имали те велики царе и още по-велики поети; дала е тази ваша България велики поети и други велики люде и на Русия, защото, както е известно, вика унгарецът, като отпи пак от ракията, великата руска поетеса Анна Ахматова се отказа­ла от бащиното си име Горенко и се нарекла на българския си прапрадядо хан Ахмат; корените на другата велика поетеса Марина Цветаева също са оттам, и Гогол е оттам, оттам е и великият бас Шаляпин, руски­ят цар Борис Годунов е българин, и Суворов, и Кутузов, дето победи Наполеон, и Ермак, дето завладя Сибир и го хариза на руснаците… Тази славна и богата държава просъществувала до 1278 година, когато след половинвековни отчаяни битки била зав­ладяна от татарите на Чингиз хан, но българите съхранили своята свяст и, мине – не мине век, вдигали бунтове – и срещу татарите, и срещу руснаците, за­това през 1937 година Сталин ги разпилял из лагерите в Сибир, но и днес, както е известно, те отново надигат глава и искат държавата им да се казва България. Тук унгарският професор млъкна и се замисли. Ще из­ползвам мълчанието му да добавя още няколко думи за тази България. За разлика от нашата България, която няма запазени стари летописи (за което ще стане дума по-нататък), през 1680 година летописецът от Волжка България Бахши Иман събира в сборника си „Джагфар Тарихъ” („Исто­рията на Джагфар”) древни български хроники, написа­ни през предишните 4-5 века; от тях става ясно, че върху територията на Волжка България много векове преди това е имало друга прабългарска държава, наречена Идел; в една от хрониките – „Хон китабъ” („Книга за хуните”) на Кул Гали, се твърди, че историята на българите започва 33 000 години преди Христа и че българската цивилиза­ция е съществувала паралелно или по-рано от цивилиза­цията на Шумер, с която сме имали един и същ корен, че Троя е бил български град и етруските са прабългари, из­бягали от този град, че египетските фараони също са били прабългари, а ацтеките, инките и майте са потомци на прабългарите, преплавали океана или преминали по ледо­вете от Камчатка в Аляска; с турците пък, които ще ни поробят след 7 века, сме били родни братя и сме имали общ праезик (затова много от думите, които смятахме за турски, се оказаха прабългарски)… Моят кураж ми стигна да се върна до 2137 година преди Христа, когато за пръв път българите се споменават в китайските хроники; да се върне по-назад в мрака на вековете оставям на някой свой колега с по-храбро въображение. Унгарецът отпи бавно от чашата си и продължи: – Кубер поел на запад, след него препускал Алцек, пре­хвърлили Карпатите и се спуснали в Панония, в равнината край реките Тиса, Дунав и Сава, където е днешна Унгария; понечили да основат държава и там (просъществувала тя само година-две, така че няма да я броим), аварите обаче по­срещнали на нож българите, след няколко сражения Кубер бил победен и побягнал с дружината си на юг и като стигнал, където е днес Македония, основал там край Битоля и Прилеп единадесетата българска държава; именно срещу тази България, която напирала да превзе­ме Солун, се отправил на поход през 688 година византийски­ят император Юстиниан II Носоотрязания и едва не бил пленен и побягнал позорно, както пише във византийските хроники, а войниците му били избити от прабъл­гарите на Кубер. По-късно, след век и половина, тази Куберова България се съединила с Аспаруховата България – вероятно това е бил тайният замисъл на двамата братя… Алцек продължил на запад, стигнал до страната на фран-ките, крал Дагоберт го приел с радост, но през нощта заповя­дал всичките българи да бъдат изклани; Алцек се събудил от виковете на умиращите и с остана­лите живи мъже и жени побягнал на юг през Алпите. Било зима, как са оцелели, не е известно, но през пролетта се появили в горната част на Италийс-кия ботуш и продължили да слизат надолу, през Ломбардия, Тоскана и Умбрия, стигнали до Рим и Неапол, оставяйки след себе си вечното свое българско име: Булгаро (край Бергамо), Булгаро грасо (край Комо), Тера Булгарорум (край Римини), Монпге Булгаро… Не успял Алцек да основе дванадесетата българска държа­ва, но неговите българи оставили из Апенините не само името си, но и кръвта си: Данте, вика унгарецът, е от българския род Алдъгьори, и Борджиите са българи, и Верди е българин, а Паганини напра­во си е потомък на българския хан Паган… Между нас да си остане, сниши гласа си унгарецът, един потомък на вашия Кубрат, наречен Арпад, дошъл по нашите земи и през 889 година (да не ме чуй някой унгарец!) основал Унгария… А кой основа вашата – дванадесетата българска държа­ва през 681 година? – провикна се унгарецът, като гаврътна ракията си. – България, дето стана най-голямата държава в Ев­ропа, от Киев до Атина и от Черно море до Адриатика, че и Пеща, днешната унгарска столица, влизаше в пределите й! Що не я основаха славяните, дето от два века се мотали из Балканския полуостров, що не я основаха траките, дето са там от 1500 години? Ами защото прости хора държави не могат да правят. От славяните вий наследихте загадъчния мързел и бленуването, а от траките – анархизма и забравата, затова не помните и соб­ствената си история. Тука унгарският професор стана, качи се на автомобила си и си замина. Сигурно прекаляваше той в приказките си, но някакъв прапраспомен заброди из тъмните пещери на кръвта ми и ме будеше нощем, зарових се в разните стари и нови истории и се оказа, че такива Българии наистина е имало, един автор раз­казва за една, друг – за друга, трети яростно ги отрича, а ние всички нехаем… И тъй ден след ден, век след век – „Било ли е, не е ли било?” – и всичко потъва в мъглата на вековете и, уви – в мъгла­та на нашата памет. Другите народи провъзгласяват за истина и най-малката вероятност, а ние погребваме и най-големите истини под кръста на съмнението. Кое е по-добро?

Как и защо Обама създаде „Ислямска държава“ – I част

 Доналд Тръмп обяви, че Обама е основател, а Хилари Клинтън – съосновател на „Ислямска държава“. Не че казаното е някаква тайна. Съвсем друго е обаче, когато кандидат за президент го каже, пък вземе, че изведе от него далеко стигащи изводи за фалшивата „битка“ на Обама с ИДИЛ и необходимостта от сближаване с Русия в борбата срещу общия враг – ислямския терор. Това може да означава колосално преобръщане на световния ред. И тъй, на митинг във Форт Лодърдейл (Флорида) на 10 август кандидат-президентът на републиканците заяви, че Обама е основател на ИДИЛ и, верен на своя неподражаем стил, го повтори 4 пъти: „… И после Обама влезе там (в Ирак). Когато влезеш в такова място, нормално е да почистиш. А той забърка още по-голяма мръсотия. Той забърка такава мръсотия! След това имаме Хилари с Либия… колко тъжно! В много отношения те го уважават. ИДИЛ се отнасят с уважение към президента Обама. Той е основателят на ИДИЛ. Той е основателят на ИДИЛ. Той е основателят. Той основа ИДИЛ. И аз бих казал, че съосновател е измамницата Хилари Клинтън. Съосновател: Хилари Клинтън!“ Полудяла от възторг, публиката дълго скандира „Хилари в затвора!“ (Lock her up!) В щатските медии последва врява до Бога, заплахи със съд, искания за оттегляне на изявлението. През  „устата“ на Демократическата партия  – каналът Си Ен Ен, звучаха патетични речи на подставени лица от типа: „Аз винаги съм бил републиканец, и такъв ще си остана, но тази година не мога да гласувам за кандидата на Републиканската партия, който обвини президента на САЩ в тероризъм.“ Или: „Тръмп де факто нарече Обама „терорист“! Лидерът на Свободния свят не може да бъде терорист, не можем да позволим това! И откъде-накъде екс държавният секретар Хилари Клинтън ще е съосновател на ИДИЛ?!“ „В цялата история на САЩ не е имало друг случай, в който претендент за Белия дом да обвинява актуалния държавен глава в престъпления срещу човечеството“, обясни  сенатор-демократ, който вдигна отново тезата на Обама, че Тръмп е негоден да управлява и, следователно, Републиканската партия трябва да си избере друг кандидат. Симпатизанти на милиардера се опитаха да му помогнат, като изтълкуват думите му като метафора, но Тръмп категорично отказа подобни услуги. „Вие искате да кажете, че президентът е оставил в Ирак вакуум, че е проиграл мира, нали?“ – попита проф. Хю Хюит, преподавател по конституционно право и популярен радиоводещ. “Не-е!  Искам да кажа, че той е основателят на ИДИЛ. Искам да кажа точно това!‘ – възнегодува Тръмп. Интервюто се проведе на 12 август. За да няма повече тълкувания в преносен смисъл, в следващите дни Тръмп още няколко пъти повтори констатацията си пред Си Ен Ен и Ен Би Си:  „Мисля точно това, което казах. Обама е основателят на ИДИЛ. Буквално“. И изведнъж някой (нещо?) накара кандидат-президента да даде заден ход. Започна закачливо. „Вие от сарказъм не разбирате ли?!“, попита той в Туитър.  Тръмп обясни, че думите му са били интерпретирани неправилно от журналистите, които той нарича „най-ниската форма на живот на планетата.“ После оттегли изявлението си почти изцяло. „Появата на ИДИЛ е пряк резултат от решенията на президента Обама и държавния секретар Хилари Клинтън“, заяви Тръмп на 15 август в Охайо . Това вече е друго. Накрая кандидатът на републиканците направо се извини с аргумента, че съжалява за грешките, които е допуснал, когато  в разгорещени дебати се обсъждат много и важни теми. В момента „най-ниската форма на живот“ го къса на части заради този унизителен обратен завой. Дори онези US медии, които традиционно подкрепят Републиканската партия като Фокс Нюз, не намират думи, за да оправдаят  това преобръщане. Кой и с какво го уплаши? Ясно е, че с подобни колебания от нула до 180 градуса Тръмп няма да спечели „либералите“, които така  или иначе вече са решили да гласуват за Хилари Клинтън, но може да загуби (и вече губи) онези бели, християнски избиратели от средната класа, които гласуваха за него на първичните избори само заради смелостта му да нарича нещата със собствените им имена. Но каква е истината? И какво следва от нея? Истината е, че Барак Обама е основателят на ИДИЛ. Буквално. Ето едно от най-силните, неопровержимите доказателства. В САЩ действа организацията „Джудишъл уоч“ (юридически наблюдател), която наблюдава работата на трите власти. В нея работят юристи. На 18 май 2015 г. тя публикува 3 секретни документи на Пентагона и един на Държавния департамент, получени след съдебен процес по американския закон за достъпа до информация. Досега тези 4 документа не са преведени на български език. А си струва! Става дума за свод от около 100 страници, силно цензурирани от двете споменати ведомства.  Всички те носят гриф „Секретно/Не за чужденци“ и бележката „Това е информационен доклад, не е финализирана разузнавателна информация“. Трите документа на Пентагона са издадени от неговата разузнавателна агенция DIA (Defence Intelligence Agency). ПЛАНЪТ ЗА СЪЗДАВАНЕ НА „САЛАФИТСКО КНЯЖЕСТВО“  ВЪРХУ ТЕРИТОРИИ НА СИРИЯ И ИРАК Първото от писмата на DEA с номер R050839Z от 12 август 2012 г., е било изпратено на министъра на отбраната, началниците на CENTCOM (Централното командване на въоръжените сили на САЩ), SOCOM (Командването на специалните операции на САЩ), Обединения комитет на началник-щабовете, ЦРУ, ФБР, Държавният департамент, Министерството на вътрешната сигурност на САЩ, както и на една малко известна, но много мощна институция – Националната агенция за геопространствено разузнаване (National Geospatial Agency). Има и други адресати, които обаче са зачернени от цензора. Ето писмото: (БЕЛИТЕ ПОЛЕТА ВСЪЩННОСТ СА ЗАЧЕРНЕН, ЦЕНЗУРИРАН ТЕКСТ) R 050839Z, 12 август Министерство на отбраната Държава: Ирак (ИРК) Дата на издаване: 20120730 [Точкa 1 е изцяло цензурирана. От т. 2 се чете само текста „Обща ситуация“] ОБЩАТА СИТУАЦИЯ: A. Във вътрешен план събитията вземат ясна религиозна насоченост B. САЛАФИСТИТЕ, Мюсюлманското братство и АКИ са основните движещи сили на въстанието в Сирия. C. ЗАПАДЪТ, страните от Залива и Турция подкрепят опозицията, докато Русия, Китай и Иран подкрепят режима. … D. –[ цензурирано] Е. РЕЖИМЪТ  се стреми да концентрира присъствието си в крайбрежните области (Тартус и Латакия), но не изоставя Хомс, защото той контролира транспортните маршрути в страната. Режимът намали присъствието си в областите, граничещи с Ирак. (Хасака и Дер Зор)  3. АЛ КАИДА – ИРАК (АКИ) А. АКИ познава Сирия. АКИ тренираше в Сирия, преди да инфилтрира Ирак В) АКИ подкрепя сирийската опозиция от самото начало, както идеологически, така и чрез медиите. АКИ е в опозиция на правителството на Асад, защото го смята за сектантски режим, враждебен на сунитите . C. АКИ проведе редица операции в няколко сирийски града под името „Джайш ал-Нусра“ (победоносна армия) – едно от нейните крила D. АКИ, чрез говорителя на „Ислямска държава в Ирак“ (ИДИ), Абу Мухамад ал-Аднани, обяви, че сирийският режим е „джибха ал-рувафз“ (авангард на шиитите), който е обявил война на сунитите. В допълнение той призовава сунитите в Ирак, особено на племената по границата със Сирия, да се вдигнат на война срещу режима в Сирия. Той разглежда режима като невернически, защото поддържа партията на неверниците Хизбула  и други невернически режими като тези в Ирак и Иран. Е. АКИ смята, че сунитският въпрос в Ирак е въпрос на всички правоверни и касае всички сунитски араби и мюсюлмани. 4. ГРАНИЦИТЕ А.Границата между Сирия и Ирак се простира на около 600 км сложен терен с голяма пустиня, планински вериги  (планините Синджар), общи реки (текат от двете страни) и обработваеми земи. В. Ирак граничи пряко със сирийските провинции Хасака и Дер Зор, както и със (сирийски) градове по границата. С. Земята от двете страни между Ирак и Сирия е просторна пустиня, пресечена от долини и в нея липсват транспортни маршрути с изключение на международния път и някой големи градове. 5. НАСЕЛЕНИЕТО ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА ГРАНИЦАТА   А. Населението от двете страни на границата има племенен социален бит, запечатан със силни племенни и брачно-семейни връзки. В. Религиозната принадлежност обединява населението от двете страни, когато в региона възникнат събития. С. АКИ има големи „джобове“ и бази от двете страни на границата, което улеснява потока от оръжия и бойци. D. АКИ беше в упадък в западните провинции на Ирак през 2009 и 2010 г. Но след въстанието в Сирия религиозните и племенни сили в региона започнаха да симпатизират на религиозното въстание. Симпатията намира израз в петъчните молитви в джамиите, в които се отправят призиви за набиране на доброволци за подкрепа на сунитите в Сирия. … 6. ПОЛОЖЕНИЕТО НА ИРАКСКАТА И СИРИЙСКАТА ГРАНИЦА А.  Три гранични бригади са достатъчни да контролират границата в мирни времена, за наблюдателни функции и предотвратяване на контрабанда и инфилтриране . В. [Цензурирано] С. В предишни години по-голяма част от бойците на АКИ влизаха в Ирак през сирийската граница. 7. БЪДЕЩИ ПРОГНОЗИ ЗА КРИЗАТА: A. РЕЖИМЪТ ще оцелее и ще запази контрола си върху сирийската територия. [По-нататък текстът е цензуриран] B). РАЗВИТИЕ на днешните събития до разгръщане на прокси война: С подкрепата на Русия, Китай и Иран режимът контролира областите с влияние по крайбрежието (Тартус и Латакия) и свирепо защитава Хомс, който се смята за важен транспортен възел в Сирия. Силите на опозицията се мъчат да поемат контрола над източните области (Хасака и Дер Зор), които граничат със западните провинции на Ирак (Мосул и Анбар), както и границата на съседна Турция  Западните страни, държавите в Залива и Турция подкрепят тези усилия.  Тази хипотеза се потвърждава от данните от последните събития, което ще даде възможност да се подготвят убежища под международна закрила подобни на това, което се получи в Либия, когато Бенгази бе избран за център на временното правителство. … 8. (С) ПОСЛЕДИЦИТЕ ЗА ИРАК А. Граничните войски на сирийския режим се изтеглиха от границата, а силите на опозицията (Сирийската свободна армия) поеха граничните райони, завзеха граничните постове и издигнаха там своя флаг. Иракските гранични войски са изправени пред една граница със Сирия, която не е охранявана от официални сили, а това създава сериозна заплаха. В. Опозиционните сили ще се опитат да използват своите иракски територии като убежища за своите отряди, разчитайки на симпатиите на пограничното иракско население, като същевременно набират бойци и приемат бежанци от Сирия. С. Ако ситуацията се разгърне, има възможност за създаване на обявено или необявено салафистко княжество в източна Сирия. (Хасака и Дер Зор), а точно това искат силите, които подкрепят опозицията, за да изолират сирийския режим, който е възприеман като стратегическата дълбочина на шиитската експанзия (Ирак и Иран)… D. Влошаването на ситуацията има тежки последици върху положението в Ирак, както следва: 1. За АКИ се създава идеална атмосфера да се върне в своите стари „джобове“ в Мосул и Рамади и ще получи нов тласък за обединяване на джихада на сунитите в Ирак и Сирия и на останалите сунити в арабския свят срещу онези, които те смятат за общ враг – еретиците (шиитите-б.м.). ИДИ може да обяви създаването на Ислямска държава чрез съюза си с други терористични организации в Ирак и Сирия, което ще означава огромна заплаха за единството на Ирак и защитата на неговата територия. 2. – цензурирано 3. Терористични елементи ще получат отново възможност да нахлуят на иракската арена. [Всички други „страшни последици“ са цензурирани, вероятно защото засягат други държави, освен споменатите Ирак и Сирия. Цензурирано е и всичко останало до края.] ***** Писмото излага плана на американското разузнаване за създаването на „Ислямска държава“ и ползите от нея за САЩ. Само 2 години по-късно, през юни 2014 г. някогашната ИДИ (по онова време „Ислямска държава в Ирак“), но под името ИДИЛ („Ислямска държава в Ирак и Леванта“) осъществи този план. Писмото ясно заявява, че в Сирия няма друга „опозиция“, освен Ал-Каида в Ирак (АКИ) и че различните групировки като споменатите ИДИ, „Джабхат ал-Нусра“, „Джайш ан-Нусра“ и „Свободна сирийска армия“ не са нищо друго, освен бригади на АКИ. Това е една и съща частна джихадистка армия, която според ситуацията и тактиката се явява пред света под различни аватари, но се командва от един общ стратегически център. 28 март 2015 г. Една обща джихадистка армия, съставена от терористичните бригади „Джайш ал Ислам“ (знамето вляво), „Свободната сирийска армия“ (знамето в средата) и забранената от ООН и САЩ „Джабхат  ал-Нусра“ (черното знаме вдясно) завзе град Идлиб на границата с Турция. Ясно е също, че под „западните държави“ авторът едва ли е имал предвид Италия, Испания, Португалия, Ирландия, Швеция, Норвегия, Дания, Белгия, Холандия, Люксембург и Канада! Те са западни държави, които обаче нямат никакъв интерес. Под евфемизмите „Западът“ и „западните държави“ авторът има предвид най-вече САЩ. Можем да добавим и пуделите Британия и Франция, които между двете световни войни управляваха Леванта с мандат на Обществото на народите. Но тяхната роля в създаването на ИДИЛ е спомагателна – те не решават, а само помагат в изпълнението на решения, взети във Вашингтон. И тъй, силата, която подкрепя създаването на ислямска държава върху територията на днешните Сирия и Ирак е една – САЩ.  Тя използва древната вражда между шиити и сунити, разпалва я до степен на открита война, като ясно заема страната на сунитските диктатури – Турция, Катар, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства (ОАЕ), срещу шиитските правителства в Сирия, Иран, Ирак и Ливан (чиито правителства са доминирани от Хизбула). От писмото става ясно, че: 1.    Още през 2012 г. САЩ са планирали създаването на днешната Ислямска държава като „салафитско княжество“. На едно място авторът даже я назовава със сегашното й име – „ислямска държава“. Тя им е необходима като марионетка в прокси войната срещу „еретиците“(шиитите), т.е. срещу сирийското правителство и Иран. 2.    САЩ откровено се самоопределят като част от силите, подкрепящи опозицията Ал-Каида и нейното „салафитско княжество“ – ИДИЛ. 3.    Още през 2012 г. САЩ са били наясно, че създаването на ИДИЛ ще има страшни последици за Ирак и целия регион, но не са направили нищо, за да предотвратят създаването й. 4.    Още през 2012 г. САЩ са знаели, че въпреки всичко „режимът в Дамаск“ ще издържи и ще запази контрола си върху територията. Разсекретяването на този документ през 2015 г. завъртя медийната машина. Казионните медии се нахвърляха върху онези, които виждат истината, осмиваха ги като „теоретици на конспирацията“, като невежи лица, като… злобари (!?), които просто мразят президента Обама. Заваляха и коментари, оправдаващи и даже акламиращи действията на DIA, която направила толкова точна „прогноза“ за предстоящите събития, предсказала ги до подробности, браво на нея! Американското разузнаване и неговият началник, президентът, никога не са искали създаването на „Ислямска държава“. Ето, в писмото е казано, че създаването й ще има „тежки последици“ за териториалната цялост на Ирак. Авторът на текста е употребил квалификацията „тежки“! Но кой е казал, че Вашингтон желае Ирак да остане цял? Вярно е обратното –въпреки че воюваха 9 години и изхарчиха трилиони долари, САЩ не можаха да си осигурят послушен, колониален режим в Багдад. Ирак е предимно шиитски народ (съотношението шиити:сунити  65:35%) и при шиитско управление попада естествено под влиянието на Иран. Откак се изтеглиха от Ирак американците правят всичко възможно за разкъсването на тази държава на три независими субекта – кюрдски, шиитски и сунитски. Така че „тежките последици“ от създаването на ислямска държава за целостта на Ирак са търсени, те са цел на американската политика в Близкия изток. Кой спусна тази инструкция за работа в Сирия на изброените мощни институции? Кой подбра получателите? Трябва да е някой, който стои над тях, за да има правомощията да ги инструктира. И защо спуска този план за изпълнение на правителството и въоръжените сили на САЩ, ако все пак знае, че „режимът в Дамаск“ ще издържи? Името му е зачернено, едва ли някога ще го научим. Можем обаче да отгатнем кой не е автор. По това време шеф на DIA e генерал Майкъл Флин. Той е назначен на този пост на 26 юли 2012 г., т.е. само 2 седмици преди разпространението на писмото. Цялата му кариера минава в различните секретни служби на САЩ. Участвал е на терен във всички войни и интервенции – от Гренада (1983г.) и Хаити (1994 г.), до Афганистан и Ирак. Ген. Флин отрича авторство на горния документ. Той казва, че е бил категорично против изложения в него план. Трябва да му вярваме. През 2014 г. ген. Флин беше уволнен, защото, по собствените му думи, в разговори с президента Обама е употребявал изразите „радикален ислям“ и „радикален джихад“, когато говори за сирийските бунтовници. А президентът Обама бил забранил употребата на тези изрази, защото те обвързват исляма с чудовищните кланета, извършени от неговите марионетки на терена – „сирийските бунтовници“. (В съзнанието на Барак Хюсеин Обама ислямът е велика религия на мира, а джихадът е сърцевинна част от нея.) През август 2015 г. Флин даде напоително интервю за Ал-Джазира, в което заяви, че създаването на ИДИЛ е било „съзнателно решение“ на правителството на САЩ. Той каза, че е чел горния документ и го проучил много внимателно, след което е влязъл в спор с висшестоящите с настояване САЩ да НЕ подпомагат „тези групи“. Ген. Майкъл Флин (вдясно от Путин, от другата страна на масата) на прием по случай 10-годишнината на телевизия „Русия днес“.  На 10 декември 2015 г. в Москва, по време на прием по случай 10-тата годишнина на англоезичната руска телевизия RT (Russia Today), ген. Флин стоеше до президента Путин. Самият факт, че шефът на военното разузнаване на САЩ присъства на честването на една телевизия като RT, която ежедневно разобличава американската военна пропаганда, говори много за убежденията му. Говори също така за това, че Обама не се ползва с уважение сред генералитета. Безпричинните уволнения на една дузина топ военни, включително и сред онези, воюващи в Ирак и Афганистан като генерал Дейвид Петреъс и ген. Джон Алън  (заради извънбрачна афера!), ген. Стенли Маккристъл (заради платена публикация срещу него в списание „Ролинг стоун“), показа желанието на Барак Хюсеин Обама да се разправи с генералитета. Ген. Флин е само един от многото, с които Обама се подигра. Днес Флин е съветник на Доналд Тръмп, имаше даже очаквания, че ще бъде избран за негов вице. Бившият шеф нa DIA е убеден, че големият неприятел на САЩ и техните европейски съюзници е радикалният ислям, а Русия е „страхотен съюзник“, без чиято подкрепа врагът не може да бъде победен, защото той – врагът, вече не е концентриран на един полуостров (Арабия) или в една държава (Афганистан), а действа в глобален мащаб – навсякъде, където има мюсюлмани.

Живеем в държава - барутен погреб, която се държи като овца клета

 Ще се сбъдне ли мрачната прогноза, че битката с ордата бежанци, която ни залива, е загубена? Дали в развратния разум на някои властници не се е прокраднала идеята, че българинът е претръпнал да го притискат и унижават и е готов да изтърпи и ордите? Защо европейските бюрократи постоянно се гаврят с нас и ще направят ли от България търбух и гигантски концлагер за нашествениците? На тези и други парливи въпроси от всекидневието ни отговаря известният журналист Кеворк Кеворкян в интервю за вестника на народа "ШОУ" пред управителя на ИА "БЛИЦ" Ивайло Крачунов. - Направи ми впечатление, че когато гостувахте в „Комбина“, прогнозите ви бяха много мрачни – казахте, че битката с „ордите“ е загубена? - И на други им е направило впечатление това. Лошото е, че не само тази битка е загубена. Вижте какво се случи след изстъпленията в Харманли – все едно, че нищо не е станало и трябва час по-скоро да забравим това „недоразумение“. Така е устроено съзнанието на българските управници – то не задържа вниманието си върху драматични събития, съзнателно и от страх, че не са в състояние да предложат свестни решения. Пак добре, че Румяна Бъчварова не нарече диващината в Харманли „битов инцидент“ – както се подигра с бунта в Гърмен. Тия хора нямат решения за съдбовни конфликти, но нямат и куража да го признаят – макар че от това никак няма да пострада усещането им за величие. Понеже всеки галфон, който се намърда в българската политика, незабавно полудява и започва да се схваща като един миниатюрен Наполеон. Обаче Народът е нещо съвършено различно. Докато ние чакаме унгарският премиер Орбан да хареса оградата ни и да оцени усилията ни, Народът е съвсем наясно с Бурята, която вече се задава. Всяка баба и от най-западналото селце го знае. По телевизията непрекъснато излъчват свидетелства, които би трябвало да скършат сърцата ни – клетите ни хорица се изповядват, че са изоставени и безпомощни пред нашествениците, които са, всъщност, авангардът на Ордите. Но няма кой да ги чуе. Тук-там някой престарял мъж ще се закани: „Ще ги колям!“ – рече един, но това също прозвуча жалостиво, като хленченето на изоставено дете. А всичко това е само едно по-мрачно повторение на онова, което от две десетилетия наблюдаваме при циганските изстъпления. Дали в развратния разум на някои властници не се е прокраднала идеята, че българинът е претръпнал да го притискат и унижават – и е готов да изтърпи и Ордите? Като нищо и това може да го има. - В една от последните си публикации във фейсбук страницата си призовахте „Спирайте нашествениците, връщайте ги безмилостно, до крак“…  - И без всякаква фалшива милост – нея да я оставим на хитреца-българофоб Кънев от Българския хелзинкски комитет, наричан от Народа Антибългарски. Какво златно време за тия тарикати - нашият Господ сякаш винаги е бил по-милостив към тях, отколкото към истински страдащите българи.  Оскърбително-наивно се държат и телевизиите. Репортерките им мрат да показват някакви млади афганистанци и влюбено да ги състрадават. В състояние са да изслушват всякакви глупости – и само да мигат жалостиво. Вместо да се питат какво търси някакъв афганистански пръч тук – и защо трябва да ни е грижа за него, след като огромна част от Народа ни живее скотски… България ще поглъща Ордите, които накрая ще я пръснат, категоричен е Кеворкян - Скотски? - Да, скотски. Нищо от живота му, нищичко, не съответства дори на най-скромните европейски стандарти. И може би тъкмо заради това европейските бюрократи преди време презрително ни отдадоха под наем поста на „Комисар по потреблението“ – като пример за малките гаври, на които ни подлагат европейците. Жестове, повече присъщи на уличниците. Преди време, когато пороите удавиха село Бисер, натам веднага тръгнаха Плевнелиев и Кристалина Георгиева – сакън, да не изпуснат пропагандната далавера. С бронетранспортьори – досущ като Елцин, който качен на танк, бранеше Белия дом в Москва. Нашите хубостници поне да се бяха напили като него. Отидоха в Бисер, проляха по една фалшива сълза и се прибраха в дупките. Дори мимоходом не отчетоха свинщината, в която са потънали обикновените хора, адската несъвместимост с нормалността, която излъчва животът им. България е в Бисер, България е в Аспарухово, в Мизия и пр. – другото е лъжа. Властниците ни обаче все се хвалят, като провинциални парвенюта, и с най-дребното си „постижение“ – и се правят, че не забелязват другото. Всъщност, те отдавна не забелязват Народа, те дори не смеят да изрекат тази дума – и не от срам, а от незачитане. - Вие казвате, че България няма да е буфер, а Търбух, който ще поглъща бежанците? - Ще поглъща Ордите, които накрая ще я пръснат. От две и повече години пиша за тях – отначало ги наричах „пришълци“, сетне „нашественици“, дума, която е далеч по-точна. Нашественици, организирани в промислени Орди. Гледам, че едва сега някои взеха да се чудят как да ги наричат. Две години ни трябваха, за да се излекуваме от вечната си в подобни случаи „състрадателност“. Ние веднага се разплакваме за провокаторите от „Шарли Ебдо“ – едва по-късно се сещаме, че и ние самите имаме нужда от състрадание. А толкова сме страдали, че би трябвало да разпознаваме фалшивостта в насилените акции на европейската псевдо-солидарност. Накрая ще я докараме до там, че да извъртят – може би пак в Париж, и пак с фалшивите лидери на Европейския съюз – един Марш на солидарността, този път в чест на Търбуха. България имам предвид. Сещам се пак за онзи афганистанец, любимеца на телевизиите, който 11 пъти беше нарушил българската граница – а те го изкараха страдалец. Няколко пъти съм цитирал една фраза на Киплинг: Когато си изоставен в Афганистан и дойдат жестоките афганистанки, за да изрежат всичко от теб, пръсни си мозъка и иди при своя Бог. Никой не е печелил досега война с афганистанците - смятате ли, че те ще станат по-милозливи тук, в Европа? - Защо сърбите започнаха да строят ограда на границата си?    - Защото нямат доверие в нашата ограда. И, за разлика от нас, те ще бъдат безмилостни към нарушителите. Намерението на ЕС е ясно – да превърне България в гигантски концлагер. И Орбан го каза - нищо, че накичи Бойко с унгарски орден. Много се стараете – рече той, – обаче мястото ви не е в Шенген. Останете си пазвантите на Европа и се оправяйте по някакъв начин с Ордите. Пък за компенсация – ето ви едно орденче. Сърбите играят почтено – наблюдаваха доста месеци потока от нашественици, стигнали до Сърбия, които нашите власти дори не бяха забелязали, и започнаха да строят оградата си. Те няма да проявяват никаква излишна състрадателност. Защото мислят за собственото си оцеляване. Само нашите кухи евроатлантици дърдореха за солидарност – но гледам, че и те млъкнаха напоследък. Ордите не са подвластни на досегашните правила. С тези правила окончателно е свършено. Хиларитата си свършиха работата. След като загуби изборите, Хилари рече: „Искам да се завия с едно одеяло, да се гушна с кучетата си и да забравя всичко“. Да забрави Тръмп – това ни казва тя. А изобщо не се сеща за кашата в Либия, която забърка. И за цялата останала бъркоч, която американците сервираха на Европа. А са и нахално-предизвикателни. Обама рече: „Да отворим сърцата си за бежанците“ – арогантно е да говори така, след като „бежанците“ се вихрят тук, а не в неговия дом. - Защо ние станахме най-уязвими?   - Защото сме смешно „последователни“ в една загубена кауза. Но Емерсън беше казал, че глупавата последователност е кумирът на малките умове. Нашите управници така и не схванаха, че от първия ден на Кризата трябваше да казват само едно: слаби сме, уязвими сме, помогнете ни. И да се пазарят за цената на тази помощ. Но ние и в тези пазарлъци сме немощни. Гледаме само да се изкараме герои – солидарните герои, солидарни с типове и общества, които отдавна са ни обърнали гръб, а и винаги са ни гледали с щипка презрение.   Ако навремето се казваше, че Балканите са барутният погреб на Европа, сега спокойно може да се казва същото – само че единствено за България. Държавата – Барутен Погреб, която се държи като овца клета, за да угоди на игрите или немощността на Вълците. - Как преценявате позицията на Турция?   - Ердоган  всеки момент може да ни уреди с един преврат – и това ще бъде преврат срещу Българската Съдба. Достатъчно е да пусне само двайсетина хиляди диваци насам – и ще видите какво представляват нашите управници, а, впрочем, и нашите генерали. Тях пък как не ги е срам – превърнали са се в някакви ходещи иконостаси, накичени със значки и орденчета, дадени им от поредния български президент. Как не събраха малко кураж – и да кажат на властите, че войната е пред вратите ни, да се опълчат, макар и с думи, на вятърничавите ни политикани-съглашатели. Сякаш не са генерали, а камериери на властта. Готови са да слушат всяка цивилна гарга – и да се ослушват. Ако един ден Ердоган бъде окончателно победен от еуфорията си, България с лекота ще бъде ликвидирана или поне скопена. Това не е преувеличено – той си позволи да арестува турски офицери, скрили се в бази на НАТО. И всички преглътнаха и този горчив хап. Ами руският самолет, който бе свален на инат? Той просто се подиграва с импотентна Европа. И отдавна знае, че България е слабото място в колабиращия ЕС. Образно казано, Ердоган ни е приготвил фесовете – въпросът е кога ще ни ги връчи. Нямаме полезен ход срещу него – всеки опит да бъде омилостивен, ще предизвика порой от претенции към нас. Барабана ще го бие Местан. - НАТО няма ли да ни защити?  - НАТО дори не разполага с идеи за подобен конфликт. Там сънуват само как Русия напада една или друга страна, членка на Организацията. Конфликт между две страни членки не се предвижда – или просто няма да бъде забелязан. Кипър е добра мостра за България. - По телевизията казахте, че не е уместно точно в деня на бунта в Харманли да съдят Низамов, известен като Перата?    - Неуместно е, дори е предизвикателно. Тъй или иначе, Низамов се опитва да олицетвори спотаения народен гняв. Афганистанският нашественик, за когото стана дума, обаче е обгрижван, а Низамов – съден. Две хиляди диваци рушат лагера в Харманли и нападат полицията – ние обаче съдим Низамов. И защо – защото е завързал ръцете на един дивак със „свински опашки“. Варварите научават и за тия неща – и още повече се убеждават, че сме една кекава държава. Всъщност, с нашата нерешителност ние овързваме със „свински опашки“ самата държава. Много сме смешни понякога – помниш какви разправии станаха около тия „свински опашки“, как някои реваха, че сме накърнявали религиозните чувства на нашествениците, понеже те не ядели свинско и пр. очевидни глупости. Как да не отвърне Господ поглед от нас, щом сме толкова гламави. - Защо казахте, че българската политика е игра на дявола?   - А какво друго е? Колхозникът-военен министър Ненчев принуди генерал Радев да напусне военновъздушните сили – а той взе, че стана президент. Само този пример е напълно достатъчен, за да разберем каква дяволиада е нашенската политика. Преди малко стана дума колко послушни и безгласни са нашите генерали – при такъв министър би трябвало да си направят колективно сепуко. На Гергьовден, вместо военен парад -  колективно самоубийство на генералитета. - Вече е сигурно, че Слави няма да прави партия, той сам го обяви? - Правенето на партия е нещо далеч по-сложно и от най-сложния концерт. Преди доста време казах, точно в твое интервю, че Слави едва ли ще приеме да влезе в ролята на своя добродушен камериер Ванката – и да се съобразява с една сюрия ненормалници. А той дори със себе си не се съобразява. Така че всичко е наред с него. Но, ако си направи равносметката някой ден, ще разбере, че ловко беше използван с референдума си. - Наистина ли смятате, че Бойко играе роля? Казахте, че заслужава званието „народен артист“? - О, да, дори е два пъти „народен артист“. Сега се прави на покрусен и приема парада… - Какъв парад?     - Парада на мушичките, които искат власт, които се канят да стават премиери. Само дето това не може да се случи без Бойко. Те му се репчат и набиват крак пред публиката, която, впрочем, също не им вярва. А той си подръпва от пурата и си прави сметките. Почти като Сталин, който тайно седи в една таванска стаичка в Дома на Съветите, където съдят болшевишките вождове Каменев и Зиновиев – и само лулата му просветва през прозорчето. А ония се кълнат, колко го обичат – така се кълнат и когато ги отвеждат за разстрел. Идиотите дори са мислели, че той не знае за това. Само Дяволът може да е наясно какво се върти сега в главата на Бойко. Обаче все си мисля, че трябва да отдели време и да пресметне и собствените си грешки – слагачът Ненчев няма да му ги каже. Между другото, не е лошо да го викне и да го пита защо направи Радев президент. Време му е на Бойко за една пространна изповед пред самия себе си – преди да състави третия си кабинет. - Вие критикувахте Радев, че е бил на пленума на БСП?    - Да, и някои читатели не бяха съгласни с мен – Радев само присъствал на пленума, това било знак на уважение и пр. Може и така да се каже. Все пак, иска ми се в тия мътни времена, които ще стават все по-буреносни, Радев да стои напълно автономно на Голямата сцена. Да не дава никакви поводи на политическата мърша да го използва за спекулациите си. В БСП не могат да се нарадват на внезапния си успех, те се държат като момиченце, което тика в очите на всеки новата си кукла. Само че Радев никак не ми изглежда като нечия кукла. Трябва да внимават да не го злепоставят с възторжените си подскачания – защото тогава ще берат много ядове с него. Радев е истински военен и сигурно сън не го хваща заради Ордите. Първият му указ трябва да е срещу политическото нищоговорене, толкова активно продуцирано от петлето Плевнелиев. И самият той трябва да е максимално въздържан и дистанциран. Гвардейската рота е прекалено карнавална и няма да успее да го опази от навлеци и смахнати идеи – ще му трябва някоя елитна военна част. Сега всички ще се опитат да му навират в очите собствените си библии – а той трябва да чете и разчете най-напред себе си, собствената си мисия. Плевнелиев превърна президентството в безкраен празник от нелепи или несмислени изпълнения. Няма да е лесно отново да се придаде сериозност на тази институция.      - Как ще коментирате скандала между генерал Решетников, доскорошен шеф на Института за стратегически изследвания на Кремъл, и Корнелия Нинова?    - Ако човек е глупак като нашите русофоби и късни антикомунисти, може да реши, че това е някаква игра на руснаците. Нещо от този род: Радев е техен човек, но за да скрият това, те казват точно това – че е техен човек. Но подобна интрига е направо инфантилна и никой няма да й повярва. А в колежа „Максуел“ направо ще се изсмеят. Корнелия трябва да се опита да не обръща внимание на всяка задявка – сериозният политик има нерви като корабни въжета. Време е да се научим да гледаме право във фактите, дори те да ни избодат очите: Радев е натовски генерал и стана президент с подкрепата И на БСП – И на БСП. Толкова. Сега остава да стане и истински български президент, български. Няма да му е лесно – след позорните коварства и дупедавства на Плевнелиев.  Ивайло КРАЧУНОВ

Д-р Христо Дамянов: Москов трябва да бъде съден за геноцид спрямо онкоболните в България

 Д-р Христо Дамянов е управител на Центъра по интегративна медицина. Той е създател и началник на урологичното отделение в Националния онкологичен център, където работи до 2003 г. Специализирал е в Дания и САЩ. Автор е на над 80 научни публикации (17 от които в авторитетни европейски издания), 2 изобретения, 4 рационализации и 1 монография. През последните години е автор на 8 публикации в областта на интегративната онкология, 4 от които в престижни медицински издания. Член е на Съюза на учените в България, Академия на науките – Ню Йорк, Световната асоциация по урология, Европейската асоциация по урология и на Балканския онкологичен съюз, Международната организация на лекарите, практикуващи интегративна медицина, Европейската академия по инсулин-потенцирана терапия. По инициатива на д-р Дамянов в началото на 2014 г. в страната ни е въведен методът за системна хипертермия в комплексното лечение на онкологичните заболявания. - Д-р Дамянов, реагирахте остро, след като прокуратурата обяви, че са повдигнати обвинения срещу министър Москов за ваксините. Защо? - Защото нарушенията на законодателството и на общоприетите морални норми са фрапантни, но за д-р Москов очевидно потъпкването на закона не е от значение. Той и неговите хора са неприкосновени, за сметка на правата и животите на крайно уязвими и нуждаещи се граждани и техните близки. Аршинът в това отношение е отявлено двоен, за едни той е неоправдано къс, а за други – безкритерийно лежерен. И тъй като ръководеното от мен лечебно заведение не се вписва в схемата за безогледно печелене на пари на гърба на държавата и пациентите, то нас ни мерят с аршин от втората категория. Затова министър Москов впрегна цялата административна машина, намираща се под неговото ръководство, за  да унищожи лечебното ни заведение  което е единствено по рода си в България, без да се интересува, че по този начин осъществява геноцид върху лекуващите се в него пациенти. Нека това се знае от цялата ни общественост, защото, както виждате абсурдът е пълен, като ситуацията много приляга на поговорката „Крадецът вика: „Дръжте крадеца!“. В тази връзка, искам да подчертая, че всички документи, които ви предоставих, са предоставени вече на прокуратурата: жалби от наша страна и от страна на пациентите, подписки, петиции и др. Но те са само „глас в пустиня“, защото кой от властимащите сега зачита гласа на гражданите? До момента никакво движение, никаква реакция от страна на прокуратурата по нашите сигнали, но по сезиранията от ИА“МО“ активно се работи. Може би очакват да измрат потърпевшите, за да се изпълни сталинската максима „Няма човек (пациент)– няма проблем!“. Ситуацията сега е такава, че обществото пет пари не дава за истинското престъпление на Москов. - Защо искат да затворят Клиниката по интегративна медицина? - Имат претенция, че не използваме стандартна медицинска онкология, а прилагаме алтернативни онкологични методи, какъвто е методът на инсулин-потенцираната терапия. Въпреки че двата метода са несравними и принадлежат към различни видове медицина – едната конвенционална, а другата – неконвенционална (интегративна). Последният метод се практикува в цял свят и в Европа включително, в десетки клиники. В същото време в България, в над 10 болници се  практикуват алтернативни методи  за лечение на онкологични заболявания. Например, в болница „Св. Марина” на проф. Горчев се прилага ултразвукова честотна аблация на тумори. Това е един алтернативен метод и той няма нищо общо с онкологичния стандарт, нито се прави от лекари, които имат специалност „Медицинска онкология“. Има поне 7-8 алтернативни метода за лечение, които свободно се практикуват и в други болници. Но към тях няма абсолютно никакви претенции. Отправихме официално запитване до „Медицински одит” по въпросите: на какво основание всички останали клиники практикуват алтернативни методи и защо тяхната регистрация не е заличена като нашата? - Получихте ли отговор на въпросите ви? - След три запитвания, получихме един нескопосан отговор, в който се говори за всичко друго, но не и за медицински стандарти. Това е пълен юридически буламач! Юристите на министерството правят невъобразими еквилибристики, в които няма никакъв директен отговор. Ние ги питаме: по кой онкологичен стандарт се прилагат тези методи? Няма отговор! Било добра лекарска практика... Дадохме отговора им на наши юристи да го прочетат и те се хванаха за главата. Дори ако приемем, че те са прави, а ние – в нарушение, то тогава защо по тези критерии не се търси вина и на всички останали лечебни заведения и лекари в нашата ситуация? От друга страна, като член на колективния орган МС, притежаващ по конституция законодателна инициатива, защо  МЗ не прави и няма намерение да стори нищо за да предложи на МС извършване на законодателни промени в Закона за здравето и в Закона за лечебните заведения, за да се узаконят такива иновативни и очевидно нужни, значително по-щадящи от конвенционалните, методи на лечение? Защото липсата на подобна възможност в националното ни законодателство, даващо възможност на гражданите сами да ръководят живота си и да определят по методите на конвенционалната или на неконвенционалната медицина да се лекуват, е равносилно на дискриминация. Все едно да принуждаваш вегетарианец да яде месо! И защото, исторически погледнато, държавата и нейните органи са създадени за това, за да привеждат в изпълнение правилата, създадени от обществото. Следователно интересът на обществото е този, който следва да задава дневния ред при управлението на държавата, а не самозабравилите се чиновници с нелепите им  еднолични решения потъпкващи грубо права и интереси  на изпратилите ги във властта граждани. В този смисъл, ако управленците ни не следват наболялата обществена нужда, то тогава за какво са ни те? Ако управленците ни, без да се притесняват, нарушават законите и считат това за нормално, то тогава как ще мотивират обществото и гражданина да ги спазват? И щом като за едни е така, а за други – другояче, то в каква държава живеем, в правова и демократична или в диктаторска и анархистична? - Продължавате ли да лекувате онкоболни, докато делото все още виси в съда? - При тази ситуация ние дълго се колебахме в поставената пред нас дилема, но в крайна сметка не намерихме морално основание да преустановим лечението на онкоболните – знаете в българския съд колко се проточват делата. Ако прекъснем лечението на болните, те ще завършат земния си път, а не такава е повелята на лекарската клетва и лекарската практика. От друга страна, има действаща наредба на МЗ за професионалната медицинска етика, която изрично забранява на лекарите да прекъсват лечението на своите пациенти. А ако се налага то да се прекъсне, те трябва да организират съответно продължението му в други заведения, където има такава възможност. - И какво направихте в този случай? - Преди да вземем решение какво да правим при създалата се ситуация, се обърнахме със запитване към всички компетентни органи: Министерство на здравеопазването, ИА“Медицински одит“, Районна здравна инспекция, къде да пренасочим пациентите си за продължаване на започнатото при нас лечение, когато то бъде прекъснато вследствие на наложената ни административна мярка.  - Какво ви отговориха? - Първоначално настъпи оглушително мълчание. След известно време получихме доста противоречив и объркан отговор, в който имаше позоваване на становища от нашенски онколози, като проф. Галина Куртева от СБАЛО и от проф. Дудов. Като получихме това, ние изпратихме и до тях покана да ни посочат датата и времето, когато можем да им изпратим тези болни да ги лекуват. - Приеха ли поканата ви? - Не, получихме отказ, дори оправдания, че такива становища те не са давали. И при тази ситуация, основавайки се на медицинската етика, и до ден-днешен продължаваме да извършваме присъщите на интегративната медицина терапии към най-нуждаещите се пациенти. В края на краищата, преди всичко ние сме лекари и това ни задължава да проявяваме хуманно отношение към нуждаещите се от животоспасяваща грижа хора. Ние досега перманентно сме доказвали, че тези болни, които са  изхвърлени като непотребни  от конвенционалната онкология, могат ефикасно да се лекуват при нас, могат да им се спестят много страдания, да се удължи животът им – има възможности за това. Но чиновниците от здравното министерство не желаят това да се случва. В тази „стройна” организация на здравното министерство има един чиновник от „Медицински одит”, според публикации в медиите – близък приятел на министър Москов и негов партиен съратник от листата за народни представители на ДСБ за столичния район „Средец“. Та този отколешен партиен кадър – д-р Константин Гърневски, назначен без конкурс на длъжност, за да защитава правата на пациентите, е основно действащо лице в тази срамна история. Той също като своя приятел и началник е политическо назначение а още и бивш кмет, участник в управителни бордове на търговски дружества, отдавна вече се е откъснал от лекарската професия, която обаче безмилостно динамично се развива. В контекста на това, избраният за радетел на правата на пациентите, по разбираеми причини, увлечен в партийно-икономически занимания, не е в състояние да разбира от какво следва да се ръководи.  По същата приятелска линия Москов назначи и началника на ИА“МО“ д-р Златица Петрова, която само до миналата година беше отстранена от поста за злоупотреби. Към този „реформаторски“ екип се присъедини и депутатът от Реформаторския блок Настимир Ананиев, който отправи очевидно поръчков въпрос към министъра Москов от трибуната на 43-тото НС. Ако ме питате, дали този въпрос беше продиктуван от значим обществен интерес – категорично не. За нашето лечебно заведение, което пак казвам, че е единствено по рода си в България, няма данни да има смъртни случаи или други вреди, нанесени от проведено при нас лечение. За сметка на това, има множество доволни от лечението ни пациенти, които сме върнали към живота, съхранявайки и човешкото им достойнство. Има множество благодарствени писма от такива доволни пациенти, които на свой ред ни засвидетелстват безрезервната си лична подкрепа. Пишат и на Москов, и на Борисов, но какво от това. Техният глас е глас в пустиня. Важното беше министър Москов да получи възможност да се докаже като безмилостен и справедлив властник, наказващ лошите...  Няма съмнение, поръчката беше изпълнена точно и произведе своята буря в чаша вода, наред с двеминутната слава на депутата Ананиев. Това ни накара незабавно да направим среща с него. Зададохме му въпроса в качеството си на какъв медицински специалист е подготвил тези въпроси. Попитахме го дали има представа от лечението, от интегративната онкология, от състоянието на онкоболните, които идват при нас, съсипани от конвенционалното лечение...  - Какво ви отговори? - Че няма представа от това, но тъй като имало много запитвания, подготвил и питанията към Москов. Това, което споделих с вас досега, разказахме и на него. Поканихме го официално да посети нашия център, да види болните, методите, които използваме и съответно, ако прецени, че видяното не го задоволява, да направи ново запитване, но вече информиран и подготвен за спецификите на проблема. В крайна сметка, нали се зове „народен представител“, нека слезе при народа... - Дойде ли на посещение в центъра този депутат? - Не! Свързахме се отново след това с него и го попитахме, защо не е спазил обещанието си. Отговори ни, че ще ни изпрати д-р Шишков, тъй като той, като медицинско лице, може по-добре да прецени нещата. Така и не дочакахме посещението и на д-р Шишков. Сами се досетете защо. - След като сега има вече повдигнати обвинения срещу Москов за ваксините, очаквате ли да ви извикат и да присъединят и вашите сигнали към прокуратурата? - Тези очаквания ги имаме много отдавна. Но, за съжаление, прокуратурата, много интересно за нас, забавя разглеждането на депозираните от нас жалби с поставените в тях проблеми. А в този случай става въпрос за предприемането на бързи действия, защото заболяването на онкоболните не може да чака с месеци и години. То изисква незабавни мерки. Нещата са изключително драматични – законът в България трябва да защити живота и здравето на гражданите си. Трябва да защити и нашите права: да упражняваме в нормални условия лекарската си професия. Въпреки всичко това, няма никакво развитие на поставения от нас проблем. Прокуратурата мълчи. Интересно е, че изведнъж се сетиха за ваксините, а дали нарочно или защото не им стига времето, забравиха за нас и за онкоболните. Така или иначе, няма никакво развитие към момента по нашите жалби – нито по тези от пациентите и по нашите – на лекарите. И затова у нас възникнаха основателни въпроси относно обективността на действията на прокуратурата. Дано не сме прави, но според нас, в момента прокуратурата не цели изясняване на обективната истина  и наказване на нарушителя (той вече е в оставка и овакантява поста), а просто е един добре премислен пиар. Вярно, казусът с ваксините е много сериозен, грубо нарушение на законите в България е, накърнен е сериозно националният и общественият интерес, но за това се сигнализира от години от най-високите нива, включително и от трибуната на Народното събрание – зададе се питане от народния представител д-р Султанка Петрова още миналата година. Къде беше тогава прокуратурата ни? Защо се предприемат действията едва сега? Освен това, в случая с ваксините се признава, че проблемът не е в качеството им, не е установено да са настъпили негативни последици за ваксинираните лица, докато при нашия случай директно се посяга на живота на болните. И кое е по-лошо и укоримо, дали едно административно закононарушение от страна на висш държавен чиновник, или индиректното посегателство върху живота на онкоболните? Къде е тук приоритетът? И не са ли и двете еднакво важни за обществото и неговите права? Това ясно показва, че нещата при компетентните държавни органи за защита правата на пациентите са определено селективни. - Защо е нужно да се прави избор по приоритети, когато е възможно да се повдигнат обвинения по вашия казус и за ваксините? - Естествено, и това е напълно нормално и очаквано от всички хора! Защо се игнорират нашите обвинения? Сигналът ни е за едно много сериозно престъпление и виждате докъде я докарахме: принудени бяхме нашите пациенти да се обърнат и към Министерския съвет, и към Комисията за защита от дискриминация, и към Европейския парламент за защита на нарушените си права. Обърнете внимание – правата им са нарушени от длъжностното лице, чиято длъжност е да ги опазва и чиято професия е лекар... Всъщност, лишавайки лечебното ни заведение от административна регистрация (съдебната е непокътната), този държавен чиновник от кого пази пациентите – от самите тях ли? Защото нашите пациенти сами правят избора да се лекуват при нас, като повечето нямат друга алтернатива. Защото да чакат милост от министър Москов и неговата вярна компания е все едно да чакат да дойде Годо. Никакво внимание към проблема им! Ето защо, ние и болните изпратихме жалба до Европейската комисия за тези груби нарушения, за гаврата с онкоболните в България. - Имате ли отговор на тази жалба? - Не още, тъй като я изпратихме съвсем наскоро – преди една седмица. Принудиха ни нашите чиновници отново да изкараме кирливите си ризи пред света. Тъй като у нас липсва законност, няма ефективно действаща прокуратура – оспорването на заличаването на регистрацията ни се очертава да трае години наред, въпреки опита ни да поискаме спиране на административния акт до постановяване на окончателното решение, ние се видяхме принудени да предприемем тези крайни мерки. На практика ситуацията е такава, че едни човеци, разполагайки с власт, си позволяват да определят кои техни себеподобни да живеят и кои – не. Нима това е правово, нима е хуманно, нима е демократично, нима е равнопоставено? Милена ВАСИЛЕВА

ЕС — ЕРОЗИЯ НА ПРАВОВАТА ДЪРЖАВА

 Президентът Франсоа Оланд обяви, че страната се намира в състояние на война, а пък предшественикът му Никола Саркози прогнозира, че тази война ще се проточи. Според него, френската външна политика следва да се адаптира към новата ситуация, като паралелно с това се «втвърди» политиката за гарантиране на вътрешната сиурност, включително поставяйки под наблюдение 11,5 хиляди подозрителни лица, на които да бъдат поставени електронни гривни, както и да бъдат създадени «центрове за дерадикализация» (за «онези, които бихя могли да се радикализират») и да бъдат депортирани от Франция лицата с двойно гражданство.     Основният инструмент за усилване на контрола над обществото беше въвеждането, след терористичното нападение на 13 ноември 2015, на извънредно положение (в цялата френска история подобна мярка е била предприемана само пет пъти). То дава възможност да се забранява придвижването на хора и автомобили; да се регламентира пребиваването в определени места; да се забранява достъпът в държавните институции на лица, които могат по някакъв начин да попречат на публичните власти да упражняват пълномощията си; поставяне под домашен арест на всеки, чиято активност може да застраши обществения ред; временна забрана на събранията, специални мерки за контрол на медиите и т.н.   На 20 ноември 2015 извънредното положение във Франция беше удължено с три месеца със специален закон, предоставящ на изпълнителната власт допълнителни пълномощия, които могат да се използват не само за борба с тероризма. Така например, беше разширен режимът на домашния арест, като тази мярка вече може да се налага на всеки, «за когото има сериозни причини да се мисли, че поведението му представлява заплаха за сигурността и обществения ред». Обиските вече могат да се провеждат без предварителното съгласие на съдебните инстанции, разрешава се разпускането на организациите, които могат да представляват заплаха за обществения ред (като самото понятие се тълкува много широко).     Паралелно с това Франсоа Оланд обяви, че се налага да бъде променена и Конституцията на страната. В тази връзка той предложи «законопроект за защита на нацията» с който в чл.36 на Конституцията (който касае въвеждането с декрет на обсадно положение) се вкарва специално допълнение относно извънредното положение (36.1), и който променя нейния чл.34, разрешавайки лицата, осъдени за тероризъм, да бъдат лишавани от френско гражданство.     Обсадно положение се въвежда при криза, война и въоръжено въстание, като позволява предаването на гражданската власт в ръцете на армията, както и създаването на военни съдилища. Впрочем, чл.16 на френската Конституция позволява на президента да реализира извънредни пълномощия в случаите, когато републиканската институция, независимостта на нацията, целостта на нейната територия или изпълнението на международните и ангажименти се оказват пред сериозна и непосредствена заплаха, а нормалното функциониране на конституционните органи на публичната власт е застрашено или невъзможно. Както е известно, този член е използван само веднъж досега — от април до септември 1961, във връзка на «метежа на генералите» в Алжир срещу тогаващния президент Шарл Дьо Гол.   Самият Оланд изрази съжаление, че въпросните членове на конституцията не са били използвани в ситуацията, възникнала в резултат от ноемврийското (2015) терористично нападение, квалифицирано от него като «военен тероризъм». Освен това, за целите на борбата с тероризма президентът лансира понятието «кризисен граждански режим» (т.е. извънредно положение), предлагайки вписването му в Конституцията. Тоест, налице е определена политическа еволюция, тъй като извънредните пълномощия се предоставят временно, докато при въвеждането на «кризисен режим», те автоматично ще станат част от ежедневието на френското общество.     Този законопроект е тясно свързан със закона от 20 ноември и закона за реформата на пенитенциарната система, целящ «усилването на борбата против тероризма и организирана престъпност» (обнародван на 3 юни 2016 и въвеждащ като процедурна норма, налагането при извънредна ситуация на нощно задържане, домашен арест и т.н.). И трите документа представляват едно цяло и целят утвърждаването на извънредното положение като част от ежедневния живот във Франция.     По времето на войната в Алжир (1954-1962) извънредното положение позволява на френското правителство да не въвежда обсадно положение и да разглежда алжирските бунтовници не като бойци от противникова армия, а като терористи, т.е. престъпници. Сега обаче се очертава точно обратното — престъпните действия, които традиционно са обект на наказателното право, вече могат да бъдат разглеждани като «актове на война». Вероятно тъкмо затова Оланд използва понятието «военен тероризъм», определяйки го като нова форма на война. По този начин обаче, се изтриват различията между престъплението и войната и между престъпника-терорист и военния противник.     А след като войната с тероризма не е ограничена във времето, «гражданският кризисен режим» може да бъде наложен за достатъчно продължителен период. При подобно развитие, Конституцията ще придобие функцията на наказателен кодекс, а наказателното право ще се превърне в конституционно. С други думи, ще станем свидетели на фактическата отмяна на Конституцията, като такава, което пък ще развърже ръцете на полицейския апарат.   Както посочват критиците на «законопроекта за защита на нацията», той ликвидира правата на гражданите и се превръща в изразител на всемогъщието на изпълнителната власт. На практика, това означава демонтажа на правовата държава, тъй като правните норми започват да се променят в зависимост от субективната оценка на ситуацията, а придаването на извънредното положение на функциите на Конституцията превръща полицейския апарат в ядро на цялата държавна машина.     Паралелно с това можем да говорим за ерозия на националния суверенитет, тъй като вътрешната политика се превръща в заложник на «международната борба срещу тероризма».     Естествено, френските опозиционни партии отправиха остри критики срещу «законопроекта за защита на нацията», в резултат от което президентът беше принуден на 30 март 2016 да прекрати дебатите за конституционната реформа. Правителството обаче постигна победа по един друг въпрос: след атентатите в Белгия през март 2016, Европейският парламент най-сетне гласува на 14 април за създаването на общия регистър PNR (европейски регистър на личните данни на всички пътуващи с въздушен транспорт), който беше предмет на дискусии от пет години насам.     Някои депутати обявиха, че създаването на системата PNR бележи превръщането на ЕС в полицейска държава, която ще осъществява тотално следене на своите граждани.     Между другото, по отношение на терористичните нападения в Париж и Брюксел пълният достъп до информацията за пътниците не би дал нищо ново, тъй като техните автори вече са били известни на полицията и специалните служби, които обаче не са използвали наличната информация по надлежния начин.   Доц. д-р Олга ЧЕТВЕРИКОВА* * Преподавател в Московския държавен институт за международни отношения

Дебатът Цачева – Радев: Спор за ЕС, Русия, Турция, армията, правосъдната реформа (целият диспут)

 Цецка Цачева и Румен Радев в дебат по БНТ Водещ: Добър вечер. Започва президентския дебат между кандидатите, които постигнаха най-висок резултат и отиват на балотаж. Следващите 90 минути претендентите за поста държавен глава Румен Радев и Цецка Цачева не просто се изправят един срещу друг, чрез ефира на обществената БНТ те ще застанат пред всички вас – пред избирателите, за да чуете позициите и идеите им по най-важните теми, в които основна роля играе президентската институция. Благодарим на кандидатите и техните екипи, че избраха за този решаващ разговор обществената телевизия. БНТ предостави възможност посланията на кандидатите да достигнат до възможно най-широка аудитория. Дебатът ще се излъчва пряко и в ефира на общественото радио и на всички медии, които пожелаха това. По БНТ Свят дебатът ще е с жестомимичен превод. Тук е моментът да кажа, че нито един от двамата кандидати за президент не е поставял условия на екипа ни за дебата. Правилата и въпросите, на които очакваме техните отговори са изработени изцяло от нас. Кандидатите знаят най-общо темите, по които ще дебатират, но не и конкретните въпроси, по които очакваме техните отговори. Те ще имат равно време за излагане на тезите си по теми, свързани с правомощията на президента. Ще видите и данни от експресно-национално допитване на „Алфа Рисърч“, което показва по какви теми за хората е най-важно да чуят мнението и позицията на кандидатите. Сега е време да ви ги представя, съгласно жребия на ЦИК за участие в дебати в обществената телевизия и радио. Добър вечер на Румен Радев, издигнат от инициативен комитет, подкрепен от БСП. Здравейте и добре дошли. Румен Радев: Добър вечер. Водещ: Добър вечер и на Цецка Цачева, кандидатът на ПП ГЕРБ. Здравейте и добре дошли. Цецка Цачева: Добър вечер на вас и вашите зрители. Водещ: Време е да започнем този разговор. Всъщност нашата среща е на една много знакова дата за България – 10 ноември. Затова първият ми въпрос ще бъде свързан с това – разочарование или надежда донесоха тези 27 години, г-н Радев? Румен Радев: И двете. Не можем да не споменем, разбира се, всички тези демократични промени, които са извършени в нашата страна – и членството в НАТО, и ЕС, и прехода към демокрация. В същото време в хората се усеща чувството за безпътица, чувството на отчаяние в немалка част от българите и тук мога да кажа, че комунизмът не може да се използва за оправдание на всичките днешни неуспехи. Водещ: Г-жо Цачева, разочарование или надежда? Цецка Цачева: Преди всичко надежда, ентусиазъм, подем – България се върна отново в Европа, падна желязната завеса, защото на вчерашния ден, на 9 ноември, падна Берлинската стена. Има нещо символно в това, че ден след това падна и тоталитарния комунистически режим. Това даде възможност за демократичните процеси, на които днес всички ние се радваме. Възстановен парламентаризъм, свободни хора в свободна Европа, върховенство на правото, върховенство на закона, свобода на движението, на капитали, на стоки и в същото време тъга, че за съжаление у нас нещата не се случиха по най-добрия начин. В други източноевропейски държави годините на прехода и резултатите от него имат по-добър финал. Имам предвид олигархичните кръгове, които се зародиха тогава, имам предвид начина, по който беше извършена приватизацията, имам предвид качеството на живот, за което все още полагаме усилие и искаме да бъдем по-проспериращи и по-богати. Водещ: Г-н Радев, и вие споменахте добрите моменти за тези години, но и разочарованията – кои са, според вас, двете основни грешки на прехода? Румен Радев: Двете основни грешки са, че хората имаха огромни надежди. За един кратък, бърз преход и бързо присъединяване към европейското семейство. Просперитет, високо качество и стандарт на живот. За съжаление, това се случи, но за част от българските граждани. За много малка част разочарованията са, че няма справедливост и на практика много хора не могат да се възползват от демокрацията. Те не могат да изхранят децата си, те не могат да изучат децата си, те не могат да разгърнат таланта на тези деца, те не могат да им гарантират бъдеще. Отчаянието е голямо, да речем, неспособността на държавата да се справи с корупцията – това отчайва хората. Тя влия на инвестициите… Водещ: Ще засегнем тази тема по-късно. Румен Радев: Тя влияе на условията за бизнес и т.н. Водещ: Г-жо Цачева… Цецка Цачева: Г-н Радев, ако ми позволите един въпрос – какво е мястото и ролята на БСП, която застава зад вашата кандидатура точно в тези първи, последващи години на прехода? Не е ли това партията, която има до голяма степен отговорността за процесите такива, каквито ги познаваме днес – вашето мнение по въпроса? Румен Радев: Г-жо Цачева, да ви отговоря – първо, аз не съм член на БСП. Да, благодарен съм, че тя издигна моята кандидатура за президент. Определено БСП има вина за тези резултати, които виждаме днес. Цецка Цачева: Благодаря ви, г-н Радев. Благодаря ви за това. Румен Радев: Както има вина и вашата партия, г-жо Цачева. Особено в последните години, но няма като президент да се съобразявам с това коя партия как ме е подкрепяла. Водещ: Аз ви предлагам с тези ваши отговори да оставим това, което остана зад гърба ни като история и като минало и да погледнем напред. Стана въпрос тук във вашите изложения за вчерашната дата падането на Берлинската стена, но и още една тема, която обаче всички подеха. Нещо се случва в света, светът се променя. И особено след избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ. Това беше конкретният повод, по който ние чухме толкова много коментари. Всички сега се питат какво следва. Госпожо Цачева, следва нещо по-добро или следва нещо по-лошо след този избор? Цецка Цачева: Това е изборът на гражданите на Америка, демократично направен, при спазване на правилата. И с този избор всички държавни глави, всички следва да се съобразим. Аз имах възможност вече да заявя, че като президент, ако бъда избрана за такава, аз ще работя с президента Тръмп. Тепърва предстои да видим дали това е за добро или не, аз съм убедена обаче, че отминаването на дните на предизборната кампания нещата стават по-отговорни, по-балансирани и по-скоро в мен притесненията днес са по-малко, отколкото по време на предизборната кампания. Водещ: Г-н Радев, повече оптимизъм или повече песимизъм? Румен Радев: Първо, не знам точно как ще се чувства госпожа Цачева, понеже тя в едно телевизионно студио заяви, че е привърженик и споделя ценностите и вижданията повече на госпожа Клинтън. Надявам се да може да излезе от това състояние и съответно да се прехвърли, същите виждания сега да споделя и към г-н Тръмп. Водещ: А вие? Цецка Цачева: Ще поясня, ще поясня, извинете. Госпожа Хилъри е политик, която е известна на нас политиците и държавниците, и в този смисъл за мен тя е по-предвидима, както и за Европейския съюз. Докато г-н Тръмп, президентът на САЩ, е ново лице за политиката. И в този смисъл не познавам освен онова, което той е заявил в предизборната кампания. И в този смисъл изразих резерв, че не всичко това, което той сподели по време на предизборната кампания ще бъде факт по време на неговото управление на Щатите. Водещ: Добре. Г-н Радев, а за вас кой беше фаворитът и смятате ли, че се случи нещо, което прави ситуацията в международен план по-непредсказуема, по-непредвидима и оттам по-рискова? Румен Радев: Аз мисля, че рискове в съвременния свят винаги има, заплахи има, но ние трябва да използваме възможностите, които ни дава тази промяна. Г-н Тръмп отправи сериозни послания по време на своята кампания, те касаят и политиката и му за инвестиране в американската икономика. Това ще повлияе на отношенията с Китай много сериозно, ще повлияе на отношенията с Европа и с TTIP, плана, който той заяви една друга позиция, различна от тази на Европа, и по отношение на НАТО. Разбира се, ние имаме традиционно добри стратегически отношения със САЩ, ние имаме принципни отношения със САЩ, така че смяната на едната личност аз се надявам, че няма да повлияе по никакъв начин неблагоприятно на нашите отношения. Напротив, ние трябва да търсим новите възможности и да бъдем много активни с новата администрация на Белия дом. Водещ: Така или иначе една от основните функции и роли на президента е да поддържа международните отношения, той е ключова фигура в международните отношения на страната ни. А, както вече става въпрос, за съжаление никой не може в политиката да избира партньорствата, не може да избира само тези, с които е съмишленик, за да води своите разговори. Хайде да си представим една такава ситуация, въпросът ми е и към двамата от вас. Че вие имате среща с Доналд Тръмп, вече сте президент на България. Кои са първите два въпроса, свързани с българския интерес, които бихте поставили. Г-н Радев. Румен Радев: Първо сигурността. Както казах, със САЩ ние сме стратегически партньори във сферата на отбраната и това сътрудничество трябва да продължи. Ние имаме прекрасни отношения по програмата „Аймет“, особено за обучение във военни учебни заведения на САЩ. Тя е изключително ефективна, аз самият съм завършил две такива академии. Разбира се, трябва да търсим и партньорство в инвестициите. За нас тези инвестиции са важни да се увеличават, особено в областта на високите технологии. Но най-вече сигурност. Водещ: Госпожо Цачева. Цецка Цачева: Ако позволите, с няколко думи да изразя моята позиция по предходния въпрос. Отношенията между САЩ и Европа или отношенията между САЩ и Китай. Аз много бих искала търговско-икономическите отношения и сътрудничеството да минават през Атлантическия океан, което означава приоритет на ЕС, на европейските държави със Щатите, след това възможността тихоокеанското сътрудничество – с Китай. Що се отнася до тази възможност, която е съвсем реална, контакти между президент на България и президент на Щатите, тъй като ние сме партньори, ние сме съюзници в НАТО, естествено, че стратегическите отношения, които имаме и отношенията, които до момента, убедена съм, че така ще бъде и занапред, между Щатите и ЕС ще бъдат основата, върху която ще водим диалога. Ние имаме постигнато в годините изключително висока степен на доверие в правоохранителната система, където и към този момент народни представители от българския парламент редовно посещават, от различни парламентарни групи, свои колеги конгресмени, за да обсъждат в сферата на сигурността, на правоохранителната дейност въпроси, които са от общ интерес за нас. И, разбира се, няма как, когато говорим за по-интензивни търговско-икономически отношения, да не повдигна въпроса, така както съм го правила и досега, във всички видове срещи, които съм имала с представители на американската държава, въпросът за визите. Водещ: Добре… Цецка Цачева: Но той е в много тясна връзка свързан с правоохранителната дейност, към която, пак казвам, ние ползваме доверието на нашите партньори от САЩ. Водещ: Сега веднага си представяме подобна ситуация, но на изток. Срещата е с руския президент Владимир Путин. Двата въпроса, които са свързани с българския национален интерес, които искате да поставите на тази среща. Цецка Цачева: Бих заявила любезно, но категорично на господин Путин, че България води прагматична и отстояваща националния ни интерес политика. Бих го поканила да посети България, за да види нашите туристически курорти – летни, зимни, целогодишни спа центрове, разбира се културно-историческото наследство, което е свързано и с тесните връзки между българския и руския народ. Задължително ще го поканя и ще го заведа на Панорамата в Плевен. Водещ: Румен Радев. Румен Радев: Неведнъж съм казвал, че нашите отношения с Русия трябва да бъдат поставени на ясна, прагматична основа, гарантираща икономическото сътрудничество и разширяването на нашите пазари. Бих поискал условия така, че ние да си върнем пазарите в Русия. Разбира се, че това ще бъде пречупено през санкциите спрямо Русия и обратно – руските санкции към страните от Европейския съюз. Бих обсъдил много сериозно тази тема. От днес имаме новина – след две години опити да убедя министъра на отбраната, че трябва, има неща, които можем да ремонтираме за нашите самолети МИГ-29 само в Русия, днес вече е факт, имаме такъв договор. Тук също бихме дискутирали. Но много важно – между двата наши народа, независимо дали Путин се казва руският президент или няма значение как се казва българският народ, между двата народа има вековна духовна връзка и тя трябва наистина да бъде продължавана. Да не говорим за проекти в областта на енергетиката, да не говорим за „Южен поток“, за пропуснати възможности, за АЕЦ „Белене“, за пропуснати възможности. Всичко това трябва да бъде обсъдено отново, но първо българската страна трябва най-сетне да направи един задълбочен анализ за рационалността от тези проекти, икономическа най-вече. Водещ: 90 минути ни се струва много време, но само ще ви кажа, че времето лети. Моля ви по-кратки реплики. Цецка Цачева: Господин Радев, руската преса, световната преса обяви, че в България на балотаж отиват проруски и проевропейски кандидат. Вие кой от тези двама кандидати за президент сте, господин Радев? Румен Радев: Госпожо Цачева, да говорим за международната преса, когато вие четете ли „Файненшъл таймс“? Там много ясно е написано какъв кандидат съм. Цецка Цачева: Отговорете ми като военен, господин Радев. Не бягайте от въпрос, който изисква кратък отговор с да или не. Румен Радев: Не сте ми началник, за да ви отговарям като военен, госпожо Цачева. Цецка Цачева: Не, аз се държа с вас много любезно. И бих ви помолила. Това означава ли, че не можете да се самоопределите и не се виждате в авторитетни издания, които казват, че има проруски и проевропейски кандидат? Румен Радев: Така. Ще гледаме международните издания или ще гледаме какво иска българският народ? Цецка Цачева: Благодаря ви за този отговор, но не ми отговорихте. Румен Радев: Във „Файненшъл таймс“ е казано много добре за мен. Какво пише във вестник „Милиет“ за вас, госпожо Цачева, да продължавам ли? Цецка Цачева: Благодаря ви. Не ми отговорихте на моя въпрос. Румен Радев: Вие сте кандидатът на ДОСТ и вие сте турския кандидат. Цецка Цачева: Това е несериозно, господин Радев. Румен Радев: Аз съм проевропейски кандидат. Цецка Цачева: Това е несериозно, това е неистина, това е лъжа. Румен Радев: А вашето не е ли лъжа? Цецка Цачева: Аз зададох въпрос. Ако въпросът може да бъде лъжа… Румен Радев: Кой тиражира лъжите, че аз съм проруски кандидат? Цецка Цачева: Аз не съм казала такова нещо. Просто пресата твърди, че в България на балотаж има двама кандидати – проруски и проевропейски. И аз задавам въпроса вие разпознавате ли се в един от тези два кандидата? Румен Радев: Аз съм проевропейският кандидат, мога да ви кажа, госпожо Цачева, а вие от вестник „Милиет“ сте протурският кандидат. Цецка Цачева: А бихте ли ми отговорили като проевропейски кандидат какво е отношението ви към Крим, каква е общата позиция на Европейския съюз за Крим и как вие се вписвате в тази картина на проевропейски кандидат на общата позиция на Европейския съюз за Крим? Румен Радев: На общата позиция на Европейския съюз се вписвам точно така, както трябва да се впиша. Неведнъж съм заявявал, че по въпроса с Крим има нарушение на международното право. И това е факт. И тази позиция винаги съм я поддържал. Но винаги съм заявявал, че реалностите са такива и че там се вее руски флаг. И трябва да се търси решение дипломатическо, рационално, без да си затваряме очите. Най-важният въпрос, който трябва да решаваме, това е интересите на нашите малцинства и в Крим, и в Украйна, и в Молдова. Цецка Цачева: Това ваше разсъждение ме кара да ви задам следващия въпрос. Как бихте погледнали, ако на части от България, на наша територия – българска земя, се развее чужд флаг? Например по Черноморието има немалка руска общност в момента. Какво би означавало, ако там се развее руски флаг? Румен Радев: Госпожо Цачева, вие вярвате ли си? Цецка Цачева: Аз ви задавам въпрос. Румен Радев: Задайте ми нормален въпрос. Това са смешни въпроси. Водещ: Искрено се надявам, че аз не съм излишна в това студио. Но тук се размениха реплики, които ми дават повод за много въпроси. Споменахте български малцинства, стана въпрос за статута на Крим. Да ви попитам тогава така – с коя страна България, според вас, има най-сложни отношения в момента? Но ви моля за отговор наистина в едно изречение, госпожо Цачева. Цецка Цачева: Аз не бих казала, че може да се степенува кои са най-сложните отношения на България. Бих обърнала отговора на въпроса в обратен ред. Безспорно съюзническите ни държави от Европейския съюз, Щатите като натовска държава, Турция като наш съсед и натовска държава, Русия, но веднага след Европейския съюз. Нека не забравяме, че ние живеем на Балканите, ние трябва да имаме изключително активна външна политика на Балканите с устояване лидерството на България тук и София като център на този регион. Както съм го правила и като председател на Парламентарната асамблея на процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа. Аз съм удържала цяла година като председател интереса на България и най-вече София да бъде седалището на постоянния секретариат, а не Истанбул. Водещ: Прекъсвам ви, за да има баланс и във времето, което остава по темата. Румен Радев: Очевидно в момента имаме сложни отношения с Турция. Но аз искам да задам въпрос на госпожа Цачева. Госпожо Цачева, фактът, че вие спечелихте 12 000 гласа в Турция, аз имам някъде 300. Там вие наистина ме разбихте. Фактът, че вестник „Милиет“ обяви, че вие сте кандидатът на ДОСТ; фактът, че господин Местан посредничи за наши официални визити там; фактът, че вие така охотливо пренебрегвате гражданските права заради, както го заявихте на предишния дебат, проблеми в националната сигурност, вие как ще обясните тази ваша позиция? Какви са вашите зависимости от Турция и това ли е цената – да имаме зависима политика от Турция – тези президентски избори? Цецка Цачева: Господин Радев, аз нямам никакви зависимости. Румен Радев: Фактите говорят друго. Цецка Цачева: Аз съм една българска майка, която не е обвързана с никакви олигархични кръгове; не е участвала, поне не знам да съм разследвана в корупционни сделки, за връзки с други държави, посолства и т.н. Да, вярно е, че определени политически сили, без да им е търсена подкрепата, заявиха такава за мен. Но искам да ви кажа, че е вярно и друго – в смесените райони партията, чийто представител съм, а в това число и сред нашите изселници в Турция, ние имаме много висок ръст на гласовете. Достатъчно е само да се види картата на България от местните избори, за да се види колко етнически турци, които са наши членове, симпатизанти, защото ГЕРБ работи сред всички български граждани, без да ги делим по етнос, вероизповедание. И така ще продължа да работя и занапред, както съм го правила до момента. Румен Радев: Та вие работите много добре очевидно и в „Столипиново“, защото там направо ме размазвате. Цецка Цачева: Съжалявам, господин Радев, никога не съм ходила в „Столипиново“. Румен Радев: Искам да ви питам вие съгласна ли сте с факта, че България, българската държава не реагира на „сърдечните“ претенции на господин Ердоган, в чието сърце… Цецка Цачева: Това категорично не е вярно. Не сте запознат, господин Радев. Външният министър господин Митов… Румен Радев: От фейсбук страницата си. Откога държавата се управлява от фейсбук страницата на господин Митов, моля ви. Цецка Цачева: Заяви много ясно и категорично и препоръча на господин Ердоган да пази чувствата си към определени райони в границите на Република Турция. Румен Радев: Явно не сте запознати с дипломацията. Не може от фейсбук страницата си да защитаваш интереса на българския народ. Цецка Цачева: Господин Радев, 6 години като председател на българския парламент съм имала възможност да посрещам и да посещавам… Румен Радев: Има си официални начини за реакции, кой как трябва да реагира. Цецка Цачева: Вие познавате ли ги тези начини? Румен Радев: Познавам ги, да. Цецка Цачева: Кажете какво щяхте да направите вие? Румен Радев: Има официална нота. Така, както Гърция реагира. Запознайте се как Гърция е реагирала. Цецка Цачева: Естествено, че съм запозната как е реагирала Гърция. Водещ: Един въпрос, който е свързан с отношенията с Турция и поддържането на баланса там. Но изисква, как да кажа, държавническа позиция. Готова ли е според вас Турция за членство в ЕС днес? Задавам не случайно въпроса така. Днес излезе един много критичен доклад на ЕК. Г-н Радев? Румен Радев: Не, Турция категорично не е готова. Тя не е спазила редица критерии, най-вече в областта на човешките права. Тя не е изпълнила тези пет точки от всички 72 условия за споразумението за реадмисия с ЕС и за безвизови пътувания. Така че в тази ситуация няма да видим скоро Турция изобщо да изпълни тези условия. Тя има много глави тепърва да работи при тях, глави за присъединяване. Но проблемът е какво ще става оттук нататък. И проблемът е много сериозен, защото вижте австрийският външен министър и други външни министри, които се обявяват против безвизовото пътуване. Европа все повече се затваря за Турция. А там стоят милиони бежанци. И това вече е проблем. Водещ: И ние сме на границата. Румен Радев: И ние сме на границата. И затова трябваш да мислим дори много по-отдавна. Това са т.нар. рискове. Президентът затова е президент, да мисли в перспектива. Да не стои само забол нос над законите, той трябва да мисли в далечина. Трябва да бъде визионер, да предвижда години напред рисковете и заплахите. Водещ: Госпожо Цачева, кратък отговор, моля ви, имате около две минути. Цецка Цачева: За съжаление не е съвсем прилично да се коментират вътрешни отношения от една държава в друга, но така или иначе ние сме съседи и това, което се случва в Турция, макар и спорно, е важно за нас. Аз се опасявам, че Турция действително се отдалечава от заявения си европейски приоритет. Що се отнася до отпадането на визите, ЕС има много ясна политика. Към всяка една държава критериите са конкретни. И само и единствено тогава, когато тези критерии са изцяло изпълнени, тогава ще се случи такъв процес на отпадане на визите. Що се отнася до спазване на човешките права, България е правова държава. В преамлюла на Конституцията са залегнали трите принципа – демократична, правова и социална държава. Правовата държава не дава възможност за несъответствия, за липса на баланс между сигурност и права на личността, човешките права. Не го разбират тези, които не са юристи. Съжалявам. Водещ:Времето, с което всеки от вас разполагаше за тази тема, приключва. Вие имате около 40 секунди. Сега ще видим една графика. Вие 2 минути и 20 секунди, г-н Радев. Сега ще видим графика на това изследване, което споменахме в началото. Доколко е важно за вас мнението на кандидатите за президент по следните теми: Много важно уточнение. Това допитване е проведено само сред хора, които все още не са взели решение за кого да гласуват на втори тур. На първо място стои външнополитическата тема, която ние успяхме да разискваме според мен в достатъчно детайли. Разбира се, винаги може още, но винаги има и още много теми. Виждате само на процент по-ниско политиката към бежанците, на трето място участие на президента в диалога за съдебната реформа. Ще разгледаме тези две теми сега една сред друга, защото те излизат на челни позиции в допитването на „Алфа рисърч“. Ще ви помоля обаче в заключение на външнополитическата тема да направим това, което искат нашите зрители, подредба на външнополитическите приоритети – Русия, САЩ, Турция и другите съседни страни. Ако трябва да ги подредите в 40 секунди, госпожо Цачева, как ще го направите? Цецка Цачева: В този ред, в който са ни предложени вариантите? Водещ: Ами като приоритет. Най-важен, втори по важност. Цецка Цачева: Безспорно най-важният за България, за нашата европейска ориентация като държава – членка на ЕС, това са държавите от ЕС, след това, разбира се, са нашите съюзници в НАТО – САЩ, Турция. Разбира се, тази връзка, която винаги българският народ в исторически план, в културен, в духовен сме имали към Русия, Русия не ни е враг. Просто трябва да водим прагматична политика за отстояване на националния интерес, като се съобразяваме с членствата ни в съюзите. Но тук искам да акцентирам, нещо, което вече го казах, балканските държави. Водещ: Само едно изречение. Цецка Цачева: Западните Балкани. Изключително важно е ние българите да помогнем на нашите приятели от Македония, на Сърбия в тяхната европейска ориентация. Водещ: Времето ви изтече. Г-н Радев. Не ни е лесен въпросът. Румен Радев: Чух нещо интересно – че Русия не ни е враг. Добре, а тази подредба? Не виждам тук Европейски съюз. Водещ: Е, то затова въпросът е сложен. Румен Радев: Да. Така, най-важни за нас са нашите съседи, разбира се. Добросъседските отношения и с Турция, особено в тази сложна обстановка, но никога от такава позиция на неоторизирани посредници, а плътно с Европейския съюз към Турция. Това е нашата политика там. Македония, разбира се, Споразумението за добросъседство – това е изключително важен документ, който трябва да преследваме, най-сетне да убедим нашите партньори от Македония да го подпишат и да работим в тази насока. Без САЩ и Русия – немислимо е. Немислимо е, защото светът е много сложен искам да кажа следното – България първо трябва да се освободи от своя сателитен синдром. Непременно ние сме свикнали така още от Освобождението, да се лепнем за някого, който да ни пази, ако може и да ни храни. Трябва да мислим изцяло за нашите интереси и нашата политика да се оформя тук в България, базирана на тези интереси и да имаме достойнството да я отстояваме навън, както към Русия, така и към САЩ, така и към други велики сили. Водещ: Възможно ли е това? Възможно ли е да се спази този баланс? Казвате трябва – трябва обаче не е лесно. Румен Радев: Трудно е, но ние трябва да излъчваме ползи от сътрудничеството си с тези държави, а не да служим безропотно – това е наша грешка, че ние винаги се опитваме, по този сателитен синдром да служим безропотно. Това не е в наш интерес. Цецка Цачева: Съжалявам, че нямам време – мога ли да ползвам от следващите… Водещ: Ето следващата тема, да. Следващата тема е имигрантския поток, да преминем… Цецка Цачева: Аз ще използвам, ще използвам темата, за да се върна на… Водещ: Предлагам ви да преминем към нея, защото наистина разликата между двете по важност беше малка. Каква трябва да бъде политиката на България спрямо бежанците и ако говорим за квотите за бежанци, вие по-скоро подкрепяте позицията на Виктор Орбан или позицията на Ангела Меркел? Цецка Цачева: Проблема с бежанците, с мигрантската вълна, е едно от най-големите предизвикателства не само пред нашата страна, но и пред цяла Европа. Той се корени далече в кризи, да ги нарека открито – военни конфликти, които за съжаление са близо до нашата граница. Бързам категорично да заявя – немислимо е проблемът с бежанците и справянето му с него да е само и единствено възможно за България без да ползваме европейската солидарност, така, както това се случва в момента. Да, правителството, компетентните институции полагат максимални усилия – онова, което е във възможностите ни. Изградихме възпрепятстващо съоръжение, остана съвсем малка част на територията на Бургаска област. Очаквайте още (От Фокус)

Премълчаната история на един български пилигрим, издирвач на пътища

Става дума за Иван Драгоев, той е доктор по философия. Работи като заместник-директор на Валенсианския институт по класически и източни изследвания – IVECO. Бил е гост-лектор в университетите Universidad Valencia, Universida de Murcia, Universida CEU San Pablo, Universida Politécnica, (испанския Център за квалификация на преподаватели), френския Universite du Temps libre et du citoyen – Франция. Научните му интереси са от областта на Античността и екзистенциализма. Но за слушателите на „Премълчаната история“ той ще е интересен с друго – паралелното му битие на разкривач на пътища, чийто дух е татуиран с пътешествия. Наред с екзотиката на индийските гари и африканските кафенета, световните аерогари, този българин намира поводи за дълбочинни анализи – философски, богословски, геополитически. Той се вглежда в характерното и уникалното у „туземните“ човеци и техните жизнени ситуации, за да извлече от там дълбокото и граничното, онова, което прави човека същностно човек, въвличайки във всичко това и своя читател, ангажирайки го с него. Част то тези анализи чухте в предаването „Премълчаната история“ с гост Иван Драгоев, който пристигна от Испания специално за това радиоучастие, а в разговора му партнира историчката доц. Веселина Вачкова – ярко явление в съвременната ни наука и култура. Иван Драгоев е необикновен философ и събеседник, който не се притеснява нито да се определи, нито да се присъедини духом към т.нар. „туристите скакалци“. Но неговото всепоглъщащо и неукротимо българско любопитство е повод да съпоставим представите си за нашия начин на живот с други кътчета на квадратната ни планета. За разностранните му интереси говорят и заглавията на книгите му: „Мит и идентичност или защо Едип няма комплекс“, „Приключение и всекидневие“, „Записките на един пилигрим“, „Митологичен прочит на „Травиата“ от Джузепе Верди“. Ако желаете да оставите коментар, посетете страницата на предаването във Фейсбук От книгата „Скитащи записки“ Премълчаната история на днешността Предполага се, че от университетите излизат ръководните кадри на едно общество. Не защото са най-умните, а защото са най-способните за сляпо и безпрекословно подчинение, без да задават излишни въпроси. Защо фирмите търсят млади специалисти? Защото са истински роботи и са напълно предвидими. Дава им се добра заплата... те мислят, че е за това, защото са много умни и талантливи (доказателство са блестящите им дипломи, които още миришат на мастило), а е всъщност, защото са изпълнителни животинчета и защото не познават нищо от живота. Точно двайсетгодишните хлапета са тези, които реструктурират фирмите. Иначе казано, уволняват поголовно, махат т.нар. ненужна тлъстина, без да гледат нито кого, нито защо точно изхвърлят на улицата. Важното е да се изпълни съвестно и ефикасно поставената задача (също както в университета), да се достигне до желаните цифри на всяка цена. През деня младите кадри са изпълнителни и безмилостни сметачни машинки, а през нощта и уикенда имат нужда да се лоботомизират в дискотеки, луксозни хотели или други тем подобни райски кътчета, където срещу пари се дава самозабвение, уважение и впечатление, че си ценен и уважаван (да се подразбира като ходещ портфейл). По този начин поне за миг успяват да не мислят за ужасите, които вършат през работно време. Така се създава и култивира една особена социална шизофрения. На работата върша едно, подчинявайки се на определени цели и императиви, но всъщност аз не съм такова чудовище... и истинското аз е само за близките ми и любими хора. Университетът има и друга много важна социална функция... Позволява на държавната служба за безработни да гримира добре цифрите. Защото студентите, докато учат са само бъдещи безработни, които си мислят, че правят нещо важно и стойностно, което ще им осигури блестящо и прелестно бъдеще, без дори да се питат колко доктори на науките работят като нощни пазачи или висят като гламави по бензиностанциите. Стипендията на един студент е два или три пъти по-ниска от минималните социални осигуровки, които се плащат на безработните. Всеизвестен е фактът, че студентите живеят на принципа на фотосинтезата, или пък продължават да бъдат издържани от своите родители. И само тези, които имат необходимите връзки или пък станат добри гъзолизци, или пък предложат сексуални компенсации на нужните люде, намират достойна работа по образованието си. На трето, но не и на последно, място, е ступорната и анестезиращата функция на университетските преподаватели. Когато възникнат социални движения като 15 май в Испания или партии като Сириза в Гърция, които поставят под съмнение общоприети социални норми или пък привличат вниманието ни върху обезсмислянето и онтологичното олекотяване на термини като истина, свобода, отговорност, тогава държавата прибягва до услугите на маститите университетски професори. Те се появяват по телевизионните екрани 26 в най-гледаното от всички време и започват да обясняват, че видите ли, не можело да се говори за истина без да се има предвид Платон, „Метафизиката“ на Аристотел, свети Тома и Кант... Резултатът е, че след десет минути сънотворно проповядване вече никой не ги слуша, но затова пък на всички става ясно, че има специалисти по тези въпроси... Фактът, че знанието им няма никаква връзка с практиката, няма абсолютно никакво значение. Държавата плаща заплатите на университетските преподаватели и стипендиите на студентите не толкова, за да не падне културното ниво на нацията, колкото за да има винаги под ръка послушни и изпълнителни чиновници с научни титли, които с радост ще се оставят да се превърнат в безмозъчно оръдие за манипулация в ръцете на сръчен висш държавен чиновник или пък в тези на безскрупулен политик. Те могат да затворят неудобни теми... просто поради безмилостното отегчение, което всяват у малкото, които биха се опитали да ги слушат... защото не ги слуша никой освен беден студент, който трябва да си зачете изпита и би го постигнал, поздравявайки бездарния си преподавател за блестящото в своята посредственост участие в среднощно телевизионно предаване... По този начин се оказва, че Платон е бил напълно прав, когато се е опасявал от това, че определен вид използване на писмеността може да произведе никому ненужно и затлачващо знание, градящо се върху суетлива, самодоволна и самовлюбена ерудиция. Според легендата Платон отишъл в Египет като разходите по пътуването му били покрити от товара зехтин (собствена реколта) на кораба, с който пътувал. Познавачите на неговото творчество приписват на това пътуване някои египетски мотиви в диалозите му (например историята за откриването на писмеността от бога Тот във „Федър“) Вероятно полъхът от Египет е много по-сериозен и обхванал в дълбочина творчеството на създателя на Академията и не се свежда до лесно разпознаваемите екзотични мотиви. Вероятно най-важната идея, която може да се припише на египетското влияние, е прозрението, че истинската стойност на живота се разкрива чрез смъртта. „Да философстваш означава да се учиш да умираш“, да живееш така като че ли си мъртъв. Красивото, доброто и справедливото, схванати като проявления на вечността и съвършенството… Вечното и съвършеното са отрицанието на живота, като същевременно са основата му, позволяваща да се измерят промените и нивото на оживление. Идеите на Платон могат да се сравнят с пирамидите. Те са на границата на това, което може да се улови със сетивата и да се изрази с думи. Поддържат със света на явленията същата връзка както пирамидите със селата около тях. Те са извън пространството, в което може да се живее, като същевременно са онова, което организира и структурира живота. За да остане в екзистенциалното пространство на идеите (еквивалентно на пустинята на пирамидите) човек трябва вече да е мъртъв. Да философстваш означава да се научиш да пребиваваш в пустинята и да ти е приятно да се разхождаш сред пясъците, без блясъка на слънцето да ослепи очите ти. Непоносимият блясък на интелигибелното (слънцето) развива друг вид инстинкти, които лека-полека създават друг вид чувствителност. Прекосяването на пустинята е аскетично пътешествие. Да философстваш е като да вървиш и да строиш сред вечността на пустинята… Контрастът между три хиляди години египетска история и три хиляди години история на друго място (дори в Китай) е бездънен. Стабилността в стилистиката на представяне на един „кратък“ период от около петстотин години в египетската култура е нещо немислимо за което и да било друго място по света. Техниките на представяне се усъвършенстват, за да запазят по-добре един неизменен фон. Това не означава, че за петстотин години история не се случва нищо. Напротив, разнообразието от исторически събития със смляно в една и съща форма на представяне на нещата. Кръвта на варварите (нашествията на морските народи и на хиксите) бива асимилирана без никакво затруднение. Може би тайната на тази продължителност трябва да се потърси в три посоки: повторяемост на циклите на Нил, повторяемост на връзката със смъртта, повторяемост във вида идеология на властта. Тези три аспекта съвпадат в приоритета на трансценденталното над иманентното. Последните два аспекта не са разделени. Те са неразривно свързани и проникват един в друг. Докато тече животът се подготвя смъртта. Фараонът е връзката между тези две страни от времетраенето. Предполагаемата му божествена природа е дълбоко свързана с възкръсването на Озирис, тя е гаранция на безсмъртие и за справедливост. Тя е неподвижната и неизменна точка в един свят на явления, подвластен на промените и на смъртта. Фараонът е гаранция, че живеем в подреден и смислен свят. Доказателството са периодичните разливания на Нил, които организират ритъма на обществения, политическия и религиозния живот на страната. Казано другояче, властта на фараона е вкоренена в една традиция от незапомнени времена насам. Да бъдеш в реалността означава не толкова да правиш, колкото да повтаряш. Именно, качеството на повторението осигурява реалността. Политеистичната египетска религия асимилира успешно всяка новост като я включва в кодексите на традицията. Съприкосновението с другостта не се усеща като заплаха, а като нещо, чиято асимилация заздравява традицията, като актуализира изходните ù точки.