24.04.2017

Резултати от търсенето

САМО В ПИК И „РЕТРО“! Проф. Вучков изригна: Поли Генова е като охранена леля, комиците реват като недоклани животни

Изкуството да забавляваш хората със средствата на художествения хумор е много търсено, но и сложно нещо, макар че често се възприема като съвсем весела, безгрижна работа. То се нуждае от много ярки, много атрактивни, много ефектни, но и културни творци, които дават пълен простор на огнените си вълнения, но и владеят душевната си настройка, психиката си, тялото си така че да изключват грозотата, фалша, преиграването в представянето си. За съжаление, нашата телевизионна, театрална и филмова практика през настоящето ни предоставя съвсем малко положителни примери в това отношение. Тя все повече се разминава с високите естетически, професионални изисквания. Все повече се оказва безконтролна, напълно извън всякакво оценяване и заради зверски прогонената художествена критика през идиотското лъжедемократично време. Затова тя все повече затъва в дебрите на бездарието и печалбарството, търговията.В предаването „Семейни войни” на Нова телевизия например има много ураджийски крясъци, хиленици, блещеници, подскоци. Те се предизвикват от телесно безформен водещ. Той все се кара на състезателите. А би трябвало да им благодари, че са се съгласили да слушат тъпашките му шеги, наставления и да гледат колко противно се друса, криви, маймунясва в облеклото си на откачил клоун.Началото на петото издание от „Като две капки вода” и този път беше смазано от зверското преиграване, зъбене, гаврене, вилнеене на Димитър Рачков и Зуека. Те грубиянски изместваха центъра на това събитие. А са обявявани от техния господар Магърдич Халваджиян за недостижимо велики, въпреки че години наред и до втръсване представят само себе си, собствената си кръчмарска същност. Те не могат да създадат различни образи. А тази задача е водеща в изкуството на актьорите, комиците.Най-голямото предимство на „Като две капки вода” от месец март 2017 г. беше фактът, че Магърдич не беше член на журито. Той трябва да се скрие от погледа ни и дори да потъне вдън земя, защото вече е и противно налят, натежал като плажен дюшек. Защото се перчи като голям умник и се пеняви срещу всичко различно от неговите наставления, а говори само баналности, глупости. Той се пише незаменим демократ. А чорбаджийски режисира преценките на журито. Няма естетически вкус. Харесва само разгащените изпълнения в стила на пропадналата си циркаджийска кариера. Мисли се едва ли не за безупречен музикален критик. А няма сетива за истинската музика. Все натрапва явно яко възбуждащите го истерично или приспивно звучащи песни. Той изтръгва съгласието на журиращите почти безпрекословно да отразяват неговите внушения, предпочитания, защото е голям богаташ, защото сигурно им плаща много добре. А на него и на оценителите Йорданка Христова, Виктор Калев, Фънки трябва да бъде съобщено, че тяхната величаена любимка Михаела е посредствена и плиткоумна певица. Че тя може да представя прилично май само Адел, която пее една и съща провлачена, блудкава мелодия. Иначе кадърният Миро много огрубява имитираните творци, неприятно пренасилва, даже истеризира характеризирането им. Толкова ухажваният Башар е просташки самодоволен. Той е може би върхът на грозотата в това издание на „Като две капки вода”. Само Коцето-Калки и най-вече Люси Дяковска разгръщат силите си ярко, но и културно, с чувство за мярка. Само Дяковска е привлекателно откритие за нашата публика, защото работи главно в чужбина. Тя още като член на жури се открои с изострената си интелигентност, с музикалната си образованост, с професионалната си компетентност, макар че се случваше да е неуместно, даже тягостно превъзбудена, трескава в говоренето си. А като състезателка в „Като две капки вода” тя показва, че съчетава певческата с актьорската дарба. Тя е подкупващо разнообразна, атрактивна в представянето на различни творчески индивидуалности. Умело улавя неповторимото в тях, макар че не е съвсем чужда за преиграването.Ценя добрия и много образования музикант Фънки. Но не извинявам готовността му да си криви душата и да дава високи оценки за посредствеността само защото е поел такъв ангажимент пред Магърдич.Видната певица Йорданка Христова се изложи, защото през цялото време се хилеше и се забавляваше с идиотските бъзикни на Рачков, на Зуека, с много кръчмарските моменти в изявата на едни от състезателите.Виктор Калев ставаше все по-досаден в напъна да покаже колко специален комик е, като гримасничи по един и същи начин.Предаването „Гласът на България” показва, че не само публицистичните, а и забавните предавания на Би Ти Ви вече са в очевадна криза, че те слизат под сериозното равнище на тази медия допреди една година. То е грозна гледка и кръчмарска олелия, която може да спука тъпанчетата на ушите ни. Явно не се разбира, че зрителският слух трябва да бъде грабнат, покорен, но не и така зверски изтезаван по-рядко от състезателите и неспирно от истерията на журито. Докато наблюдавам как се държат Графа, Поли Генова, Камелия, поне аз придобивам чувството, че те сякаш са се дрогирали или яко са пили твърд алкохол, преди да влязат в студиото. Те от началото до края на това мероприятие пренасищат пространството с крясъци, блещеници, кокореници, така присъщи за нетърпимите откачалки. Яростно хвалят всички кандидати за певческа слава, макар че повечето от тях са скучни, безцветни. Забележително е само представянето на Радко Петков. Смайващо ярък е певческият талант на този момък. Той буквално е благословен в много отношения. Обаятелен е с усмивката си, с голямата си естественост, макар че тялото му вече леко натежава и трябва да се пази от сериозното хапване, затлъстяване. Чудя се откъде Радко намира сили да бъде толкова красиво гласовит и да ни залива с такава душевна, вътрешна енергия. Той е навъртял съвсем малко години. А вече владее и даже разгръща певческите си възможности с подчертан замах. И понеже редица таланти не чак като него, но достатъчно достойни за внимание бяха загърбени от телевизиите, след като бяха наградени, аз се моля той да не е между тях. Дано той системно да получава терен за творческа изява, докато се превърне в една от любимите звезди на публиката. Засега той е застрашен само от опасността да изостане в развитието си, защото поне според мен е предразположен да се главозамае от успехите си.Оценителката Поли Генова е толкова затлъстяла, че не можах да я позная. Прилича на половинвековна и добре охранена леля. Дрехите й сякаш всеки момент ще се разпорят и ще се пръснат по пода. А тя е само на 32 години. Тя не пропускаше нито един, дори най-незначителен, повод да изтъкне колко незаменими заслуги има за пеещите деца от групата „Бон-бон”. Спускаше се да прегръща и да мляска състезаващите се от тях така, сякаш те получават голямата награда за световно първенство.Камелия пак много смехотворно играеше ролята на философ и музиковед, като ни заливаше с нетърпимо глупави оценки, наставления. И с напълно излишни разяснения, уточнения, които показваха, че има много слаби разбирания за сложността да се създава изкуство.Иначе инертният Иван Лечев беше също доста смешен в напъна да не остане по-назад от нестихващото буйство на Поли и Камелия.Господин Графа сновеше между Поли и Камелия като внезапно събуден от дълбок и сладък сън. Не вършеше нещо съществено. Само ни дразнеше с онова хилене от явно нямане и неразбиране какво да каже, което отличава всичките му словесни изяви.Мафиотският съюз Армутлиева, Графа и Поли Генова нагло е обсебил огромна част от пространството за масово харесваната забавна музика. Армутлиева финансира почти само безсилните да композират и да пеят запеваемата песен. Графа и Генова се повтарят много. Но искат да ни излъжат, че тази им слабост е техен творчески стил. Поли Генова вече доста години продължи да насилва гласовите си възможности и да друса тялото си, за да смекчи впечатлението, че върти почти една и съща мелодия. Не отричам, че е много старателна, усърдна, че изпипва изпълненията си във всичките им подробности. Но тя твърде често е по-скоро писклива, отколкото приятно гласовита.Господин Графа олицетворява озъбеното безсилие в певческото изкуство. Има не глас, а гласец, който може да се чува, ако сме се сврели в някое кьоше, но не и ако сме в големите салони. Но той има смехотворната претенция да покорява даже хиляди посетители на зала „Арена Армеец”. Той е ту член, ту шеф на много журита за музикалните състезания. Владее всички телевизионни терени като певец, но и като коментатор. Натрапват го като забележителен авторитет в музикалната област, макар че е слаб в пеенето и в мисленето. Случва се така, защото притежава много пари, медийни и други връзки, собствено студио. Той непрекъснато предлага една и съща антимелодична песен, в един и същ ритъм на хлапашкото клякане, ставане, преобръщане. Любимото му безцелно разхождане из сцената, пред камерите няма как да спаси жалостивото му пеене във вид ту на тананикане, ту на прозяване, ту на провикване.Моите високо надарени гости като певците и певиците Ивайло Гюров, Сунай Чалъков, Артур Надосян, Стефан Митров, Владимир Маринов, Лейди Би, Антония Маркова са класи над Графа и Поли, над много други като тях. Но те нямат възможността да влязат в пряк контакт с най-голямата аудитория, защото нямат вуйчо, леля и кака във властта, в бизнеса, в телевизионната върхушка, в компанията на Армутлиева.Колкото претенциозно, снобско, толкова и смешно е предаването „Нощни птици” на БНТ. То си поставя задачата да покаже как се раждат и как се развиват представителите на забавната музика. По принцип тази цел заслужава уважение. Но въпросните „нощни птици” не анализират, а само пощипват сложните художествени проблеми. Те са почти все или главно певци, композитори, оркестранти. Повечето от пеещите имат твърде маломерни гласови възможности за барове, пиано барове, увеселителни заведения. Но се държат така, сякаш са любимци на стотици хиляди, даже на милиони хора. Представят се много позьорски. Непрестанно си разменят ласкателства, потупвания по рамото с ахканици и охканици така, сякаш са постигнали славата на холивудски звезди. Затъват в кухненски подробности около това как са се запознали, как са се събрали и как страхотно са се изненадали едни от други, а не какви са етапите в разгръщането на музикалната дейност, какви са нейните тематични, жанрови, стилови особености, натрупвания. Те скачат от тема на тема както пеперудите из цветята. Изоставят проблема почти секунда след като го съобщят. А тази слабост е характерна за много други предавания в ефирните и в кабелните телевизии. Тези телевизионни гости се хилят от нямане какво съществено да кажат. Водещата Искра Ангелова ги посреща един по един в безвкусните си облекла, като се хвърля върху тях. Тя замалко не ги събаря с изобилните си прегръдки, целувки.Комиците от всички ефирни и кабелни телевизии си приличат като еднояйчни близнаци. Нито един от тях не се откроява като запомняща се индивидуалност. Всички тичат, подскачат, реват като недозаклани животни, независимо от това какво и кого представят. Текстът им също е еднакво жалък. Понеже са лишени от дарбата на хумористи, авторите му ни заливат с тъпизми, с миризливи битовизми, с простащини, с отдавна одъртели вицаджийски изцепки. Уж сатиричната критика на политическите дейности е ту дебелашка, ту безвкусна като изветряла, дегазирана, топла лимонада. Уж актьорите разчитат само на много изтърканите външни ефекти: блещенето, кокоренето, надвикването, дупенето, чесането на тялото, свалянето и вдигането на долните гащи. Аман вече от осмиването на глупавите и разпасаните жени от мъже. Изпълнителите явно смятат, че комедията изключва естетиката на въздействията, че тя представя грозно грозотата в живота. Затова буквално воюват с онова чувство за житейска и художествена мярка, което отличава истинската литература, истинското изкуство.Хем се гневя, хем ми се плаче, докато установявам колко беден, примитивен е езикът на хумористите сред сценаристите. Те са чужди за талантливото боравене с образната, метафоричната реч. И словото от комедийните телевизионни програми през социалистическото време не блестеше с някакво разнообразие, богатство. Но то изключваше сегашната истерия на цинизмите, вулгаризмите, безконтролното леене на думи като „пръдня”, „лайна”, „чукам”, „задник”, употребата дори на псувнята. Не съм между скучните чистофайници, които се гнусят от цветистото, пиперливото, сочното, предизвикателното говорене и писане. Само че то няма нищо общо с дърварската фразеология, с пристрастяването към изрази, които блъскат ушите ни като камъни.Много качества са нужни, за да се създават силни комедийни ценности. Сътворяването им изисква да имаш талант, но и ум, образование. Те се нуждаят от здравословен, а не от разюздан смях. Извън тези предимства привлекателната яркост се превръща в кресливост, в изтощителна натрапчивост. Много са примерите за това зверско преиграване в нашите спектакли и шоупрограми. Те ни прогонват, особено когато се проявяват от актьори, които непрекъснато показват само себе си, собствената си същност, макар че тя е противна или бедна.Аз имам своите бележки към комика Красимир Радков от Шоуто на Слави. И той много често се наслаждава на зрителските ръкопляскания и се стреми да ги удвоява с неприлични средства. Тогава той ни отблъсква заради неприятното си гърчене пред камерите. Това впечатление се подсилва, особено когато текстовете му са очевадни безсмислици, даже глупости, битовистични простотии. Но справедливостта налага да признаем, че Радков е успешен наследник на силните ни комици и особено на Георги Калоянчев. За няколко години и с много схематичен текст той представи куп конкретни личности, главно политици. Но ни приобщи и към типични, събирателни образи на баба, леля, кака, поп, малоумник, регулировчик, на чуждестранни филмови актьори и на какво ли не още. Нерядко се е случвало да се преобразява, докато представя разни хора така майсторски, че аз лично не съм могъл поне в първите минути да позная, че това е той – Красимир Радков.Обикновено предложеният текст на Радков е кух, съвсем повърхностно елементарно нахвърлян. Но той го допълва, разиграва с голямо количество от чисто негови реплики, жестове, движения, мимики. Той го дописва чрез много разнообразното интонационно изговаряне на изреченията от думите, чрез атрактивните паузи между тях. Удивително голям е обемът на неговите гласови дадености, които с лекота се разхождат от най-тънките височини до басовите низини.Аз съжалявам, че Радков не желае да изиграе много подхождащите му главни герои от големите творби на наши автори. Имам предвид например Бай Ганьо на Алеко Константинов и Големанов на Ст. Л. Костов. А той може да се превъплъти и в кожата на световноизвестни лица като Фалстаф и Малволио на Шекспир, Тартюф и Оргон на Молиер, Хлестаков и Градоначалника на Гогол. Тогава той би оставил незабравими следи в практиката на българското комедийно, актьорско изкуство както Георги Калоянчев, Георги Парцалев, Нейчо Попов. Но Радков явно няма това голямо желание и тази воля да нагази в най-дълбоките художествени води, като тренира и пласира по-културно таланта си. Защото тази голяма драматургия щеше да го спаси от случаите, когато изпростява и загрозява изявите си заради лошия сценарен материал, но и по своя вина, защото чете малко и не култивира достатъчно дарбата си. За съжаление, сега няма режисьори като Методи Андонов – автора на най-блестящите спектакли в Сатиричния театър. Защото ако беше жив, пословично упоритият Методи Андонов – създателят на големия филм „Козият рог” – сигурно щеше да преобърне земята, но да обвърже Красимир Радков с голямата българска и световна комедиография. Аз не съм против, а съм много за системните телевизионни изяви на Радков. Защото те го направиха изключително известен. Те поддържат свръхвисокия му творчески и житейски тонус. Те подхранват таланта му на импровизатор. Аз самият съм на екрана непрекъснато и вече много години. Само че аз съчетавам тази ми дейност с работата над моите книги. Тъкмо телевизионните предавания са едни от основите на моето писателско и научно творчество. Чрез тези разнообразни изяви аз се предпазвам от себеповтарянето ми, от изчерпването ми като творец.В Шоуто на Слави има и други способни актьори. Мариян Бачев е много интересен, когато представя образа на най-различни ексцентрици и други странни птици извън най-често срещаните индивидуалности, типове. Той е по-малко агресивен и по-прибран комик.Наградите "Икар" се влачат като преуморен пенсионерОтличените бяха облечени като клошариСъстезанието „Икар” на театралните дейци все повече започва да имитира маниакалните внушения на „Аскеер” – този вече съвсем вкиснат продукт на армейската сцена. И двете зрелища издават липсата на вкус и компетентност, обективност в преценяването на театралните явления. И двете събития величаят главно психопатските актьорски и режисьорски изяви. Знам, че идиотите също имат място в изкуството. Защото те също са част от действителността и трябва да бъдат изобличавани или съжалявани според различията им. Лошото е, че те са любимци на сегашните театрални поколения. Голяма част от днешната писателска, режисьорска и актьорска общност ги представя като нормални, достойни за уважение. А се гаври с ярките, неповторимите, но и уравновесените, балансираните, хармоничните, а затова и наистина авторитетните личности.Вече до гуша са ми дошли актьорите, които търчат и пищят на сцената, гледат и се хвърлят върху партньорите си като обезумели. Аман от спектакли, които са все пренаселени с блъскащи се, разминаващи се, хем роботизирани, хем откачени герои. Интересното е, че обикновено сегашните игрални филми у нас са рязка противоположност на тази истерия в днешния ни театър. В тях актьорската игра много често е равна, монотонна, безлична. Буйството е много по-рядко явление от приспивното, неясното мърморене под носа.Състезанието „Аскеер” се люшка между сладникавата безвкусица и тягостната настървеност, стряскаща ни войнственост. В същото време мероприятието „Икар” винаги е от вяло по-вяло, неприятно размъкнато, разлято. То не се движи нормално, а се влачи като преуморен и лошо остарял пенсионер. Но и то като „Аскеер” е задръстено от нетърпимо раздути хвалби. Всички наградени дейци са огласявани като велики или поне като прекрасни, уникални, страхотни, незаменими. Всички те излизат и благодарят за успехите си на партньорите си, на режисьора си, на майка си и на баща си, на кака си, леля си. И на портиера в театъра, който е познал, като им е предсказал, че ги чака голяма кариера още при първите им стъпки в изкуството.Изданието на „Икар” през март 2017 г. беше образец за непоносима безвкусица. Сред публиката изпъкваха и се кумеха много грозно гримирани и много грозно облечени лъжедами. А те би трябвало да бъдат пример за естетичен вид, защото представляват театралното изкуство. Удостоените с признанието на театралния съюз си служеха с възможно най-изтощителните, най-гръмко кънтящите фрази явно защото имат много беден език, но и бедно мислене. Почти всичките бяха облечени не в уместните официални, а в клошарски дрехи, макар че събитието отразяваше 95-годишнината от създаването на театралната организация.Христо Мутафчиев – шефът на вече съвсем малка част от театралната среда – беше облечен като пенсиониран пожарникар, коминочистач. Той запя широкоизвестната песен „Алилуя” с дрезгавия си, гърлен глас и седнал като чорбаджия на маса в кръчма. Аз отдавна съм казал, че той е плашещият ни Бойко Борисов в театралния живот, че те двамата много се харесват и взаимно си викат „ура”. Съгласно безумната идея на ужасяващо самодоволния, обожаващия се господин Мутафчиев Гинка Станчева беше изтъкната с наградата „За чест и достойнство”. Натрапиха това нейно отличие така, сякаш нейните колеги са безчестни и недостойни. Аз се чудя как тя изтърпя това обидно отношение към нея. Защото тя не само прие въпросното тъпо отличие, а и много патетично благодари за него. А Гинка Станчева заслужаваше да получи най-високата награда за ярко, но и цялостно филмово, театрално творчество. Защото тя стана филмова звезда още след най-първите си стъпки в тези области. Тогава аз и моите съученици тичахме да си купим картички с нейния образ, но оставахме разочаровани, защото те се свършваха светкавично.Още тогава запомнихме Гинка като лъчезарна и сърдечна хубавица. Тя цял живот беше един от стълбовете на Младежкия театър, където изигра куп роли на много обаятелни и много будни, много жизнени, много активни жени. Но театралният съюз, начело с господаря Христо Мутафчиев, явно не познава или просто загърбва тези знаменателни факти. Той предпочете да удостои Илка Зафирова с титлата „филмова икона”, макар че тази особа блести с нетърпимата грозота и агресия във всичките си филмови, театрални и житейски изяви. Тя изпъква като една от най-истеричните представителки на днешното лъжедемократично време. Тя събра цял чувал с награди от „Аскеер”. А Гинка не получи нищо от него. Цялата работа е, че Гинка Станчева е принципен човек. Тя, за разлика от Зафировата Илка, не тича да се слага на сегашните власти и да ги хвали, като ги лъже, че те ни предлагат далече по-прекрасно съществуване от социалистическия живот. Гинка Станчева винаги е споделяла с мен, че през социалистическия период имаше мрачни, но и похвални явления, запомнящи се високи постижения в производството, в духовното строителство, в образованието, литературата, театъра, киното, живописта. Гинка запази левите си убеждения и е хармонична личност, а не озверяла антикомунистка като Зафировата Илка. Още разкрития, интервюта и интересни истории вижте на Retro.bg

Упражнение по философска тригонометри

 Може да се каже, че онова, което наричаме глобализация, се градеше върху неизпробвания принцип, че цялата планета ще започне да се модернизира към една събирателна крайна точка, наречена „Свят“. Това вече не е така, твърди Бруно Латур в своя лекция от май 2016 г. в Хумболтовия университет, Берлин.   В Нулирай модерността!, изложбата, която съвсем скоро открихме в Центъра за изкуство и медийни технологии в Карлсруе, посетителите трябва да следват поредица от конкретни процедури, за да нулират инструментите, чрез които се ориентират в отговора на този крайно сложен въпрос: накъде върви модерността и как можем да се ориентираме в процеса на нейното трансформиране. Струва ми се, че това е един отличен начин да се замислим над поредицата лекции от тази година Zukunftswissen (от немски – „Знание за бъдещето”). Посетителите получиха една безценна книжка, която наричаме „работен тефтер“, тъй като те наистина биват приканвани да играят активна роля в наблюдаването на бързо изменящата се среда. В края на всяка процедура получават загадъчно съобщение за някакъв мистериозен триъгълник. Кураторите твърдят, че когато този триъгълник вече е разгадан, нещата ще придобият значително по-ясни форми. Тъкмо това твърдение бих желал да коментирам, като обърна внимание какво може да означава този триъгълник и как той следва да се начертае. Ще ми кажете, че тази мрачна картина ви е ясна още от зараждането на съзнание за опазване на околната среда. Несъмнено ще ми припомните, че има немалко учени, които изчисляват броя на допълнителните планети, необходими за развитието на всички 8 милиарда население – от 2 до 5 виртуални планети, в зависимост от пресмятанията и очакваното ниво на развитие, – когато всъщност разполагаме само с една планета. Въпросът обаче е, че с измерването на подобна реалност не се е заемал никой по време на дипломатическо събрание или пък в ООН, където през последните 70 години основната идея е, че за всички народи има един общ хоризонт - хоризонтът на модернизацията, където те непременно трябва да се слеят в един Глобален свят. Нещо повече – в началото на декември 2015 [1]  г. стана ясно, че самата дефиниция за суверенитет гласи, че решението на дадена страна да се развива по един или друг начин не влиза в работата на друга страна. И така, всеки народ трябваше да осъзнае, че крайната цел на развитие на всички останали представлявани държави не може да се постигне в рамките на конкретната планета, която наричаме Земя, и че суверенитетът на всяка страна до такава степен се застъпва с този на другите, че те трябва да потърсят някаква външна реалност – причудлива форма на нов Властелин. Оттам и пламенният поздрав на Франсоа Оланд: „Да живее планетата!“. Всеки вижда, че пословичните спасителни лодки на Титаник са били твърде малко, за да могат да се спасят всички пасажери. Странното е, че подобно прозрение, въпреки че трябваше да се възприеме като обявяване на война, не предизвика, както се очакваше, паника, хаос и разруха. Напротив, то принуди участващите страни в Конференцията за изменението на климата да обещаят, че ще подпишат декларация, целяща да задържи покачването на глобалните температури в рамките на 1.5°С, цел, която всеки експерт смята за нелепо оптимистична, тъй като температурите вече са се покачили до или над 1°С. Едно спокойно настроение се настани в душите на заседаващите, които бяха осъзнали, че на планетата се задава война. Което не е от кой знае какво значение, тъй като, така или иначе, в неделя, на 13 декември [2] , никой не обърна внимание на „световното историческо“ събитие! Това не е ли странно: събитие със световно значение, на което никой не обръща никакво внимание? В тази лекция искам да направя точно обратното – да обърна колкото се може повече внимание на тази парадоксална ситуация: прозрението, че целта, към която националните държави са поели, е изчезнала безследно и че въпреки това, сякаш няма как курсът да се промени или отклони, дори и съвсем малко, от траекторията на „нормалните работни отношения“. В този критичен момент от историята на света наблюдаваме едновременно две състояния: целта на Света е изчезнала безследно и същевременно се наблюдава тотално безразличие към подобно изчезване! Всички ние се държим като пътници в самолет, на които пилотите с прискърбие са съобщили, че пистата, на която е трябвало да кацнат, „Летище „Свят“, вече е заличена от всички карти. И въпреки това, продължаваме спокойно да отпиваме от уискито си. Навярно леко смутени, но като цяло кротки и полузаспали. Някои пътници обаче не са толкова пасивни. Няма как да ви е убегнало, че в почти всички бивши суверенни държави, които ентусиазирано подписаха парижката декларация, политическите движения започват да обръщат взор към една напълно различна дестинация, която не еГлобалният свят. Движението е глобално в своя обхват, тъй като то е почти едно и също навсякъде, но то насърчава гражданите да обърнат гръб на всичко глобално и да се насочат към друга цел, която е специфична за всяка от държавите или пък която всяка държава описва с поразително сходни думи: идентичност, защита, земя, самосъзнание, автентичност, естествен, нормален, локален, обединен, хомогенен, понякога и етнически чист. Да наречем тази цел Завръщане към земята от едно време. Било то в Полша, Унгария, Франция, Италия, Холандия, Финландия, Дания и, разбира се, тук, в Германия, както и в Съединените щати и Филипините, изобщо навсякъде чуваме едни и същи призиви към изоставяне на глобалното - изкушение, малко или много непреодолимо в зависимост от държавите. И то примамва народите им да се завърнат към една земя, която обещава мир и защита. Дори Великобритания, държавата, която създаде глобалната власт, империята на света, вече се изкушава да се ограничи до размера на малкото си островче, до размера, който спря да има през XVIII век и към който вероятно ще се завърне завинаги след „Брекзит“ [3] . Когато описват притегателната сила на такъв мощен фактор, политолозите внимават с понятия като „популизъм“ и „национализъм“. И рядко си позволяват да наричат тези движения „реакционни“. И с право се безпокоят. Нито едно от тях не е обновена версия на стари политически движения. Всички те са изцяло новосъздадени и в тях е залегнало съобщението на пилота: „Летище „Свят“ бе изгубено завинаги; нивга там не ще се приземите“. Да, тези нови образования представляват реакция, но това не означава, че движенията са просто реакционни: те напълно разбират какво се говори от пилотската кабина: „Няма да се модернизирате, глупаци такива. Няма да се намери достатъчно голяма планета за всички ви. По-добре си намерете по-безопасна, по-малка и по-защитена лента за приземяване, която да не трябва да делите с никого”. Не е ли удивително и същевременно разбираемо, че точно когато световното историческо събитие (Конференцията за изменението на климата) одобри неокончателния мирен договор (никоя планета не е достатъчно голяма за всички ни, но все тая, да си действаме както досега), хората, изморени да слушат неосъществими обещания, взеха рационалното решение да загърбят първата цел и да търсят алтернатива, независимо колко ограничена, изостанала и дори архаична може да ни изглежда? Но кои сме „ние“, които наричаме движенията „реакционни“? Не сме ли ние онези, които си пият уискито в самолета и които дремят безпомощно? Не трябва ли да прозрем, че тези реакционни движения са, ако не друго, поне движения – те се движат нанякъде – вероятно в грешна посока, но все пак се движат, докато ние си седим кротко на местата. И притихнали очакваме някакво чудо? Една от многото причини да си седим кротко на местата е, че отлично съзнаваме – историята е пълна с поуки в тази посока, – че Земите от едно време, към които тези движения се опитват да привлекат всички народи в Европа и САЩ, не съществуват. Не просто, защото подобно на Глобалния свят, те са физически неосъществими, но защото те са нещо като приказни страни, които нямат нищо общо със Земята, първоземята (това, което Хусерл нарича Ur-Grund), която мечтаят да завладеят наново. Каква форма има държавата Полша, която новото й правителство опитва да насели? Колко малка е държавата Франция, в която т. нар. „Национален фронт” се опитва да се разположи? Не мисля, че мнозина от вас биха искали да обитават държавата Германия, измислена от новородената крайна десница. Колкото до държавата Великобритания, независима от Европа и света, тя не е нищо друго, освен призракът на една отдавна изчезнала империя – Великобритания става „Малобритания“, народ, точно толкова малоброен, колкото и този, следващ посланието на Тръмп „Да направим Америка велика отново“. Тъкмо в този критичен момент световната историческа ситуация става изключително нажежена: пътниците в самолета са чули второто съобщение на пилота. „Дами и господа, отново говори вашият капитан. С прискърбие трябва да ви съобщя, че „Летище „Земя“ също изчезна от радарите. Това ще рече, че не можем нито да продължим напред, нито да се върнем обратно. Трябва да намерим друга писта за кацане, която може да бъде достигната с малкото ни останало гориво.“ Вече разбирате, че всички пътници напълно са се разсънили и трескаво гледат през прозорците за писта, където самолетът да може да кацне! Светът и Земята са вече недостижими за нас. В първия случай - Светът е твърде малък за размера ни (няколко милиарда), а във втория – Земята, предлагана ни от неонационалистите, също не може да побере всички. Затова ние трябва да се дръпнем настрана (faire un pas de côté, както казваме на френски). Това възможно ли е? Инженерите, които се занимават с оглед на терени, ще ви кажат, че, за да определите позиция, вие трябва да извършите триангулация,елементарно прилагане на добрия стар принцип на тригонометрията, според който, когато са известни основата и двата ъгъла, може да се определи третият връх на всеки триъгълник, без той директно да бъде измерен. Искам да извърша такава триангулация, за да определя точната позиция на един трети фактор към двата върха - Земя и Свят. Това е трета отправна точка, чиято притегателна сила може отново да задвижи нещата, стига да приемем силната странична гравитация. Нека назовем този трети връх с кодово наименование “Г” (от Гея), като го приемем като концепция, точно като Света и Земята. Ще ви покажа, че Планетата не е Светът. При всяко положение ще заявя, както може да се досети всеки мореплавател, че ни трябват три позиции, не само две, за да проработи всяко изчисление (и следователно това е единственият начин да направим прогнози за бъдещето). За да определим третия фактор, ние следва точно да измерим страната, която вече достатъчно подробно обследвахме – това е тънката линия, свързваща Земята и Света. А след това трябва да разберем по какъв начин се различава третият фактор от Земята и Света (ъглите, ако трябва да доразвием тригонометричната метафора, които ще ни позволят да определим позицията на третия връх). Поради съображения, които не са просто естетически, моля обърнете внимание, че ще позиционирам Планетата под другите два върха и така триъгълникът ни ще бъде леко наклонен. (По-късно ще обясня защо това е важно.) Нека първо разгледаме познатия вектор, който свързва Земята със Света. Този вектор ни е познат под названието „модернизиращ се предел“. И тъй като изследвам неговите различни характеристики и нестихваща сила през последните четиридесет години, ще ми простите, ако го очертая твърде набързо. Еквивалентът на този вектор в политологията е онова, което позволява на хората от левицата и десницата да определят позицията си и така да си лепват етикети. „Прогресивен“, когато се движите напред към Света, и „реакционен“, когато се връщате назад към Земята от едно време. Ляво и дясно в политиката обаче трябва да се определят по-точно, тъй като, според политолозите, векторът има едно значение, когато позициите се отнасят към морала, и различно значение, когато се отнасят към икономиката. Може да сте „прогресивни“ в един план – като икономическа глобализация – и „реакционни“ по отношение на моралните устои, като правото на аборт или правата на гейовете. Съответно, може да сте „прогресивни“ по моралните въпроси, но пък яростно да се бунтувате срещу глобализацията в икономически план. И естествено, може да сте „реакционни“ или „прогресивни“ и в двата плана. Политолозите разполагат с огромен брой въпросници и наименования, за да определят прецизно тези позиции. Ясно е обаче, че всичките тези позиции са разположени по линията, свързваща Земята – онова, което сте изоставили или към което желаете да се върнете – и Света – хоризонта, който искате да достигнете или от който искате да избягате. Видно е също така иче мястото на курсора се определя отмодернизиращия се предел, който ви позволява да разграничавате прогреса от регреса. (Тук имате възможността да определите собствената си позиция и къде бихте искали да поставите приятелите и опонентите си.) И ако си кажете: „Не съм нито ляв, нито десен“, това все пак ще означава, че се намирате навярно някъде по средата на вектора. Тъй като модернизиращият се предел действа като силен лост, позволяващ дисквалифицирането на всякаква позиция, която се намира от грешната страна на предела (в зависимост от това дали се движи нагоре или надолу), изключително трудно е да се избяга от неговата тежест. Указателните табели „Назад!“ и „Напред!“ трябва да се спазват, без много да се мисли. Може да се каже, че онова, което наричаме глобализация, се гради - или се градеше - върху неизпробвания принцип, че цялата планета ще започне да се модернизира към една събирателна крайна точка, наречена „Свят“. Поне досега. Не мисля, че някой пилот все още би могъл да съобщи с категоричност, че това е истинското местоназначение на полета. „Полет“ е правилната дума: глобализирането бе полет на въображението. Мечта, която до такава степен бе разбита, че предизвика обратната мечта, също толкова нереална, за завръщане към Земя, която, ако все още случайно може да се достигне, ще е напълно унищожена. (Какъв пейзаж бихте открили, ако например се опитате да се върнете във Форт Мъри [4] ? В Южен Судан? В дома си?) За да продължим с малкото си упражнение по философска тригонометрия, трябва да се концентрираме върху двата ъгъла. Ще започна със Света. Как пътуването към Света се различава от опита за приземяване на Планетата? Е, въпреки пленяващата представа за Синята планета, която всички ние имаме, не съществува стабилна точка, откъдето да може да наблюдавате целия Свят (това много правилно отбелязва немският философ Петер Слотердайк). Да разглеждате планетата като Свят означава, че си се представяте в позицията на някакво божество; че „наблюдавате света от никъде“; и че тъкмо от тази въображаема гледна точка вие гледате на всяка по-стара местна привързаност към Земята и Дома като на нещо регресивно и архаично. За нас, онези, които живеем на тази земя, наблюдавана от този всемогъщ взор, Светът ни се струва като безкраен хоризонт, една непрестанно бягаща граница. Как може третият фактор, Планетата или по-скоро Гея, да е толкова различен? Сигурно е, че тя не е масивно кълбо, а по-скоро тънка мембрана. Някои я наричат кожа с дебелина от няколко километра, която никой не може да погледне, без да бъде силно привлечен към нея. От никъде обаче не може да наблюдавате онова, което геоучените, с които се сприятелих, наричат „Критичната зона“, а и никога не можете да я обхванете изцяло. Тя е на слоеве, никога не е плоска, а по-скоро винаги се гледа триизмерно, винаги отстрани. И взорът на онези, които изследват множеството й гънки, никога не спи, така както и техните инструменти никога не спират работа. За онези от нас, които живеят на нея – това ще рече всичко живо, земно – няма безкрайна прогресия към един непрекъснато оттеглящ се хоризонт, а по-скоро непрестанно внедряване в постоянно множащите се гънки на тази многослойна и дори изненадваща Планета („многослойна“, впрочем, е едно от често използваните прилагателни, с които се назовава Гея). Как така земляните – названието, което ползвам за онези, които някога са били хора – насочват движенията си към Света, ако такъв хоризонт не е направен за тях; той има значение само когато бива гледан отвън, където не живее никой? Това е загадката, която антрополозите на модерността винаги са опитвали да разнищят. Ясно е, че три фактора, действащи в комбинация, са направили подобен ход неустоим. С всеки един от тези фактори земляните са почувствали, че могат да бъдат освободени от всички окови и граници. Можели са да станат Съвременни човеци, т.е. да избягат от ограниченията като цяло. Първият от тези три източника е добре известен: внушителният Галилеев жест - всички планети да се смятат за еднакви - ни проектира, ако мога да се позова на известното заглавие на френския философ на науката Александър Койре – „От затворения космос до безкрайната вселена“ (обърнете внимание, че „затвореният космос“ е несъмнено точката, от която хората тръгват по пътя към Света, там те изоставят Земята). От гледна точка на безкрайната вселена, Земята има да измине дълъг път, за да се отърве от старите си обвързвания и изцяло да се модернизира. Ако материята (res extensa) определя къде би трябвало всички ние да сме позиционирани, тогава тя трябва да се разшири навсякъде, което, разбира се, е невъзможно, тъй като в космосаживотът не съществува; затова и космонавтите не могат да оцелеят в (открития) космос без скафандър! Материята има значение само когато гледаме планетата отникъде. Изследователите на развитието на науката обаче показват, че подобна притегателна сила от и към безкрайната вселена няма как да привлече някого, ако не бъде приложена друга, далеч по-практична притегателна сила - например заграбването на земята (Landnahme), която е позволила на европейците да „свалят ограниченията на земята“, както обясни веднъж историкът Кенет Померанц в едно свое прочуто изказване. „Без въглища и колонии“ Западът е нямало как да си представи, че е възможно да печели от прогреса и развитието. Той е щял да остане пленник на една крехка и ограничена Земя, на която изтощената почва в едни малки държавички е щяла да изчезне изпод самите им нозе. Капитализмът, да го назовем с истинското му име, не се характеризира със своята злободневна, тривиална, практическа и фактическа материалност, а напротив, негов съществен белег е невероятният му идеализъм – точно както res extensa е идеалистична версия на онова, което се съдържа в материята. И по същата причина той поставя външния хоризонт като идеал, изтегля Земята от онова „никъде” и я позиционира именно в това „никъде”. Третият източник на такава невероятна трансмиграция към открития космос е политическата теология, която е сляла някои от идеалите на религията с тези на политиката, като така създава непрестанно отдалечаващата се граница на утопията – едно никъде намиращо се място за едни хора без място. Без това мистично очарование от външния свят, нито епистемологичното, нито икономическото бягство към безкрая щяха да лишат земляните от здравия им разум, т.е. от чувството им за общи блага. Това роденият в Германия американски политолог Ерик Фьогелин нарича „иманентизация“ - процес, който трансформира политиката в извратена форма на мистика, без да прави политиката по-практична или религията по-благочестива! Ако все още се чудите защо пътниците в самолета са тотално безразлични към суровата новина, че дестинация Свят е изчезнала безследно, вече имате част от отговора: те не вярват на пилота! Цялата работа е там, че за да си представите този безкраен хоризонт, трябва да приемете, че вече нищо земно не е от значение – и че зад гърба ви трябва да останат и земята, и почвата, и домът. Светът вече не се интересува от това какво се случва на Земята. Ако докладите за екологичната мутация не ни карат да предприемаме действия, то е, защото ние не сме „от тази планета“. Притегателната сила, теглеща ни надалеч от хоризонта на Света – тройната притегателна сила, упражнявана върху нас от наука, икономика и от бърканата с религия политика, – ни разделя до степен да не можем да загърбим идеята, че трябва да се модернизираме напълно, като се отърсим от старото земно в себе си, за да станем пълни човеци! Вече трябва да е станало ясно, че разликата между това да насочваме вниманието си към Света или към Земята, е предпоставка за един доста остър ъгъл. Науката, икономиката, политиката и религията несъмнено не са еднакви в рамките на ограничената, но сложно нагъната земна Планета. Всяко понятие следва да се доизясни и да се нарече по друг начин. Тъкмо това имат предвид под нулиранекураторите на Центъра за изкуство и медийни технологии, които споменах по-рано. И въпреки това, не знаем къде стои тази трета притегателна сила. Как може Планетата да е толкова различна от Света? Това не е ли твърде дезориентираща посока? Но бъдете търпеливи. Тригонометрията повелява да определим два ъгъла, не само един, за да можем да изчислим къде се намира третият връх на триъгълника. Затова нека попитам защо насочването на нашето внимание към Земята се различава от насочването му към Планетата. Убеден съм, че някои от вас се обезпокоиха от описанието на „гледката от никъде“ като хоризонт, дърпащ модернизацията назад. Може би сте подходили предпазливо към безспирните оплаквания срещу позитивистичното, разочарованото, обективистичното и бездушно виждане за науката, технологиите и капитализма, които се чуват, откакто започнаха да се ползват думи като „модерен“, „модерност“ и „модернизация“. И сте прави да постъпвате така, тъй като подобни оплаквания са поредното пресъздаване на раздвоения начин, по който Земята и Светът са изправени едни срещу други – въображаемият свят срещу познатия свят; вкоренените народи срещу глобализаторите без корени и т.н. И тъкмо за да избегнем повтарянето на този ход, ние трябва да погледнем встрани. И ако е вярно, че Планетата е твърде малка, за да поддържа смъртоносните идеали на Света, значи е вярно и че Земята е твърде малка, за да поддържа многопластовата маса на сложно нагънатата Планета, която предстои да преоткрием. Както отбелязах по-рано, Планетата е точно толкова различна от Земята, колкото е и от Света. Това е красотата на триангулацията! И точно този страничен ход може да ни предизвика да предприемем действия и да придаде ново значение на противопоставянето ляво/дясно, тъй като веднага, щом се определи нова цел, ще се появи и друго определение за прогрес и регрес. И така ще можем да измерим какво спрямо тях се движи напред или назад. На този етап може да е полезно да сме сигурни, че сме приели фактора, който нарекох Земя, не като някакво древно парче от света, а като концепция. И онова, което може да се нарече реактивна концепция, е онази концепция, която винаги контравъздейства на движението към Света. (Спомнете си енергията, която антрополозите трябваше да изразходят, за да предпазят изучаваните от тях колективи от екзотичното виждане, че те са „предмодерни“ хора). Когато модернизирането вече започне, ние няма да имаме представа как ще изглежда Земята, към която с носталгия някои искат да се върнат. И когато във Франция парижанин спомене „la province“, това определение за изоставените малки градчета не трябва да се бърка с онова, което действително се случва в конкретните места! Не очаквайте Растиняк [5]  да опише достоверно град Ангулем! Иначе казано, Земята винаги е ретроспективен конструкт. Това важи и за истинската стара земя – първоземята на Хусерл Ur-Grund – точно толкова, колкото и за различните форми на неонационализъм, който виждаме да покълва навсякъде като реакция срещу внезапното и неочаквано изчезване на Света. Спомнете си какво съобщиха пилотите на своите пътници: и двете дестинации са изчезнали от радарите. Поразителната разлика между Земята и Планетата, т.е. острият ъгъл, който сме длъжни да измерим, е, че Планетата може да не е точно част от природата. Природата, като модернистична концепция, имаше странното качество да е универсалният етер, в който всичко трябва да е поместено: от моето тяло, например, до тази катедра; тази сграда, Берлин, всичко от Големия взрив досега, вървящо в една непрекъсната последователност и подчинено на едни и същи закони. Тази представа за природата е толкова обширна, че няма как да се живее в нея и да се усеща някаква защита. Ето защо натурализмът не може да е форма на живот, а само идеал; и сега осъзнаваме колко опасен е той. Поне от времето на Паскал, ние сме наясно с това усещане за тревога и безпокойство при вида на такъв огромен, студен и безграничен космос. И нищо чудно. Тази представа за природата е пряко свързана с хоризонта на Света, а не с напълно различната концепция, наречена Земя или Гея. Сравнена с концепцията за природа, идеята за Гея е локална. Тя е пръстен от активни форми на живот, които са оформилимногото си припокриващи се ниши по такъв начин, че си предоставят поредица от обвивки, които обаче не могат да се разтягат или изглаждат във формата на res extensa. Както съм показвал и другаде, английският футурист Джеймс Лавлок [6] , противопоставяйки се на Галилей, обезсили законите на физиката и химията не само на Планетата, но и на този рояк от взаимно преплетени активни елементи, на тази тънка мембрана от форми на живот. А те са защитно средство за бъдещия живот. Ни повече, ни по-малко. Нищо внушително като безграничната вселена, но и нищо толкова ограничено, колкото малката Земя, която е изоставена. Точно такава е тезата на Лавлок: противно на идеята на Галилео, има нещо специално в Планетата, нещо, което напълно се пренебрегва, когато тя се разглежда като едно от телата на Галилео. Това не означава, че Планетата е жива като организъм, а само, че не е мъртва. Едно е сигурно – тя е ограничена и безкрайно нагъната. Сигурно е и че реагира силно на нашите действия. Природата бе безразлична към нашите действия, поради което тя бе овладяна. Но Планетата, в смисъл на Гея, е изключително реагираща (дори има гъдел, както отбелязва Изабел Стенгерс [7] ) и поради тази причина се изплъзва от всичките ни надежди да я овладеем. Това означава да си го кажем направо - вече нямаме представа от какво се състои Гея. Ние вече сме научили колко реагираща е тя, след като сме я модифицирали толкова много,че знаем дори по-малко от преди. Както ще ви каже всяка застрахователна компания, възможността за прогнозиране на бъдещето никога не е била толкова нищожна, колкото е днес. И това се дължи на факта, че науките за земята са на практика исторически дисциплини, разчитащи на летописите на минали преживявания, които вече не са от никакво значение. С дълбоко учудване и тотално озадачение учени от ред дисциплини изведнъж осъзнават колко сложни, невъзможни за измерване, непредвидими и локални могат да са почвата, климатът и океанът. Наблюдаваме внезапното съживяване на историята на естествознанието, необходимо за изследване на геоисторията на една изключително локална и силно реагираща Гея. Невъздържаността на миналия век е накарала повечето модернизиращи се човеци да забравят онова, с което братя Хумболт [8]  едва ли са щели да изпитат трудност да се идентифицират. Да си припомним клишето от историята на науката, според което Галилеевата физика е трябвало да остави настрана всички възпроизвеждащи се форми - старото определение за phusis – и да разгледа единствено движението на масата в пространството (определението на res extensa). Ние бихме могли да го използваме, като, при желание да предефинираме космологията, отлеем от огромния простор на Природата един малък пръстен, Гея, Критична зона. Наречете го, както желаете, важното е да си дадем сметка, че реално не се интересуваме кой знае колко от Природата, колкото от „Phusis“ – в който сме сгънати и самите ние. Ако има смисъл да се прокара разделителна линия между „Phusis“ (мембраната на Гея) и Природата като цяло, то той е свързан с жизненоважната причина за ситуацията на война или мир, в която се намираме. Природата е територия на относителен епистемологичен мир поради основателната причина, че няма особено много място за известното понятие на английския математик и философ Алфред Уайтхед за бифуркацията [9]  между първични и вторични качества или пък обективната и субективната версия на нещата. Каквото и да мислите за Големия взрив или за магнитната кора на Земята, няма особен смисъл да обсъждате това, което твърдят учените за тези обекти, тъй като нямате реален достъп до тях. Най-добре е те да се оставят на учени, които имат пълен монопол над тяхното определение, т.е. над инструментите и изчисленията, необходими за разбирането на тези далечни обекти. Ако оспорите определението на тези „естествени“ явления, учените лесно ще ви кажат, че това е вашето лично, поетично, субективно виждане. Бифуркацията се прави лесно, но няма никакво значение. Нещата са напълно различни вътре в новоначертаната космологична територия на „Phusis“ – ограничената, тясна, локална, активна и реагираща Гея, освободена от концепцията за Природа. Тук огромен брой учени имат различни виждания за това какво представляват тези обекти и как те трябва да се държат. Гея не е място за епистемологичен мир, а по-скоро за епистемологична война. Попитайте някой фермер какво мисли за агрономията; индианец от Амазонка - какво мисли за съвременния дърводобив; изпълнителен директор на петролна компания какво мисли за климатологията; съкратен банкер – за „закона на икономиката“! Вече няма дисциплина, която да има силата да дисквалифицира техните твърдения и да ги трансформира в субективни или архаични версии на това, което те са в действителност. Едно от големите различия между Гея и Земята, и Света е, че конфликтите между Наука и Традиция не могат да се случат. Бифуркацията се сблъсква със съпротива навсякъде и то с основание, тъй като никой на Гея не мечтае да се телепортира към дадено виждане отникъде или пък да се върне към Земята от едно време. „Phusis“ е свят, който трябва да се преоткрие от всички агенти, които го съставляват. Споровете трябва да се разрешат от напълно различна гледна точка, от гледната точка отникъде. Учените нямат монопол; освен това те вече нямат ролята да вкарват форми на живот в света отвъд планетата. С други думи, имат много по-хубави неща за правене от това да разширяват утопичната територия на res extensa. Те трябва да преоткрият Планетата; те трябва да подготвят пистата за кацане, така че пътниците в самолета – спомнете си онези, които са разбрали, че предишните две дестинации са изчезнали безследно – да могат да си намерят място за кацане. Много повече трябва да се направи, за да се придаде смисъл на тази трета притегателна сила, онази, която наричам Планета или Гея. И въпреки това смятам, че малкото ми упражнение по философска тригонометрия не се е отклонило твърде много от целта. Основата, свързваща Земята и Света, е добре позната и двата ъгъла са достатъчно остри, така че е възможно да предвидим и локализиране на третия връх. Важното е, че граждани, активисти, учени и политици недвусмислено

Днес почитаме благочестива странница. Черпят 4 приказно красиви женски имена

 Днес почитаме св. преподобна Ксения Римлянка. Тя е била дъщеря на сенатор и носила името Евсевия, което означавало "благочестива". Нейните родители я сгодили за един сенатор. Тя била решила да посвети живота си на Исус Христос, затова напуснала избягала от дома си. Установила се на остров Коа. Там тя наела бедна къща и помолила да я наричат Ксения (странница). По-късно била посветена за дякониса. Тя водила възвишен живот. Колкото била строга към себе си, толкова била милосърдна и нежна към своите сестри. На днешния празник повод да почерпят имат четири красиви имена. Това са  Аксения, Аксиния, Ксения и Оксана. Житие на св. преподобна Ксения Римлянка Преподобна Ксения Римлянка се родила в Рим като дъщеря на знаменит сенатор и носила името Евсевия, което отговаряло на нейното религиозно настроение, защото Евсевия значи благочестива. Когато станала девойка, родителите й я сгодили за един велможа и сенатор. Иначе обаче мислила благочестивата Евсевия. Тя отдавна била решила да посвети целия си ангелоподобен живот на Иисус Христос. Времето на сватбата наближавало. Никой и не подозирал бурята в чистата душа на Евсевия, чиито мисли били устремени само към изпълнението на нейния свещен обет за целомъдрие. Усърдно се молила и най сетне взела едно смело решение: да напусне тайно родителския дом и да изчезне завинаги от суетния свят на римската аристокрация. Тежко било за нейното нежно сърце да причини такава скръб на благородния баща, на милата майка. Но по-скъпи от всичко за нея били словата на Спасителя: "Който остави... баща или майка... заради Моето Име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен" (Мат. 19:29). Възторжено съчувствие и всеотдайна преданост тя срещнала от двете си служителки, с които прекарала цялото си детство. По поръка на своята господарка двете девойки раздали на бедните всичко, което скрито могла да отдели Евсевия от личното си притежание. Преоблечени в мъжки дрехи, снабдени с малко злато за най-дребните си разноски, те се промъкнали в потайна нощна доба през случайно отключените порти на бащиния дом и успели да се качат на един кораб за далечна Александрия. Оттам доплували до остров Коа, който се намирал на 54 километра южно от Халикарнас, в малоазийска Кария. На малкото островче Евсевия наела една бедна къщица и помолила своите спътнички за две неща: да я считат за равна на себе си и да я наричат само Ксения, което значи странница. Скрита зад това име, тя искала да заличи всички следи от своя произход и фамилия, за да не я открият родителите й. Верните и единомислени девойки изпълнявали безпрекословно желанията на своята предишна господарка и ревностно подражавали на нейния суров отшелнически живот. Само едно липсвало на тези предани Христови невести: те имали нужда от духовно ръководство и от защита на тяхната душевна чистота. Скоро Бог им изпратил подходящ отец. Веднъж Евсевия срещнала на острова един старец с почтен вид, който бил облечен в монашески дрехи. Тя го помолила да приеме за свои духовни дъщери нея и другарките й. - Аз мисля, че ти си епископ Божий.  - Кои сте вие? - Ние сме от далечна страна и търсим само едно - спасение на душите си. - Самият аз съм странник тук, идвам от светата земя. Аз не съм епископ, а игумен на манастира "Св. ап. Андрей" в Карийския гр. Милас. Старецът Павел се съгласил да поеме ръководството на римските подвижнички, ако дойдат в неговия град, гдето те купили дом и устроили малка църквица наблизо до катедралата, като избрали за неин покровител св. архидякон Стефан. Игуменът усърдно се грижил за малката девическа община и постригал в монашество Ксения и нейните другарки, към които се присъединили и други ревнителки на монашеското целомъдрие. Наскоро Павел заместил починалия миласки епископ Кирил. Новият епископ посетил малката обител и посветил Ксения за дякониса, въпреки нейното нежелание. Възвишен бил животът на дякониса Ксения. Тя приемала храна през ден, през два, а понякога и през неделя. Помнейки псаломските слова: "Ям пепел като хляб, питието си със сълзи размесвам" (Пс. 101:10), преподобната посипвала хляба, с който единствено се хранела, с пепел от кадилницата и го овлажнявала със сълзите си. Освен общата храмова молитва, тя скришом се молела в килийката си с вдигнати към небето ръце. Облеклото й било най-бедно. Колкото била строга към себе си, толкова тя била грижлива, снизходителна, милосърдна и нежна към своите сестри. Когато епископ Павел бил в с. Левкин и заедно с целия си клир чествал паметта на св. Ефрем Миласки пред неговите мощи, дошъл краят на преподобната Ксения Римлянка. Бележити са прощалните й думи към разплаканите сестри: - Сестри, вие проявихте много любов към мене. Продължете и нататък вашата любов, молете се за мене, аз умирам. Помолете и нашия отец Павел да се моли за мене, той толкова много се е грижил за душата ми. Апостол Петър казва: "Господ не се бави да изпълни обещанието Си, както някои смятат това за бавене; но дълго време ни търпи, понеже не желае да погинат някои, а всички да се обърнат към покаяние. И ще дойде денят Господен, както крадец идва нощем" (2 Петр. 3:9-10). И затова не бива да се леним, а трябва да бодърстваме. Бъдете бодри, сестри, бъдете готови да срещнете Господа с елея на добрите дела и с гореща любов! Отпратила сестрите, тя останала сама в храма и по пладне я намерили починала. Епископ Павел положил тялото й в посочения от нея гроб при стечение на голямо множество народ. След една година починала и едната от нейните другарки, която помолила останалата да разкаже, коя е била светата покойница. Така светът узнал и Църквата съхранила житието на преподобната Ксения Римлянка, отминала в блажената вечност през втората половина на V век на 24 януари. Житие на преподобната наша майка Ксения, в мире Евсевия В Рим живеел един знатен и почтен мъж, принадлежащ към съсловието на старшите сенатори, по вяра християнин, дълбоко благочестив, който имал единствено дете - дъщеря, на име Евсевия, която пазел като зеницата на окото си. Когато тя достигнала девическа възраст, един велможа, също от съсловието на сенаторите, помолил родителите на Евсевия да му дадат дъщеря си, за да я омъжи за сина си. Родителите й, като се посъветвали помежду си, я сгодили за благородния момък, равен на тях по чест и богатство, и вече бил определен денят, в който трябвало да се извърши сватбеното тържество. А девицата, преизпълнена с любов към Бога, пожелала да остане вечна невеста на нетленния Жених, най-прекрасния със съвършенствата си сред всички синове човешки, Самия Христос Господ, и да съхрани девството си завинаги. Но тя скрила желанието си от родителите, понеже знаела, че ако те узнаят, няма да искат и да чуят за това. Те биха я възпрепятствали по всякакъв начин и ту със съблазни и ласкателство, ту със заповеди, биха я принудили да сключи брак, още повече, че тя била единствената наследничка на всичките им богатства; биха пожелали да се утешават със съпружеството и с брака й. Блажената Евсевия имала две верни свои рабини, които от детството си били израснали заедно с нея и й служили с цялото си усърдие и преданост. Като се уединила с тях, тя им казала: - Искам да ви открия една тайна, но предварително ви заклевам в Господа Бога да не казвате никому това, което ще чуете от мен. Вие знаете, че родителите ми искат да ме омъжат, но на мен никога и през ум не ми е минавало дори и да помисля за брак. Твърде тежко е да изпълня това, което ме съветват родителите ми. Какво би означавал за мен такъв начин на живот? Само призрак, мъгла и сън. Чуйте ме: нека решим да водим заедно чисто житие и ако волята Господня благослови намерението ми, а вие последвате съвета ми и запазите в тайна това, което ви казах, тогава ще обмислим всичко, което трябва да направим. Повярвайте ми, че дори и родителите ми да узнаят за това и дори и да ме принуждават насила към брак, ако Бог ми помогне, те никога не ще бъдат в състояние да променят решението ми, дори и да ме предадат на огън, меч или на диви зверове. Като изслушали това, двете робини казали: - Да бъде волята Господня! Господарке, ние сме съгласни с твоето решение и се стремим към същото, към което се стремиш и ти. Желаем по-скоро да умрем с теб, отколкото да царуваме без теб. Като чула тези думи от робините си, блажената Евсевия прославила Бога. След това тези три девици, които имали еднаква любов към Христа, постоянно размишлявали върху това, какво да сторят, за да се осъществи желанието им. И молили Бога да им даде добър съвет. Започвайки от този ден, когато те с любов се предали на Господа, решавайки се на безбрачен живот, Евсевия, тайно от родителите си, раздала на нуждаещите се чрез ръцете на девойките всичко, което имала: злато, сребро и всички скъпи вещи. Девойките раздали и собственото си имущество, готвейки се за нищета заради любовта си към Христа. Когато денят на брака наближил и всички се готвели за него, блажената Евсевия, като се посъветвала със своите девойки, се преоблякла заедно с тях в мъжки дрехи и като взела само най-необходимото, излязла тайно от дома, тъй като вратите се оказали незаключени. Като се осенили с кръстното знамение, те се обърнали към Христа Бога с такава молитва: - Сине Божий, пребъди с нас и ни посочи пътя, по който да вървим, понеже заради любовта си към Теб, ние оставяме дома си и всичко, което е в него, и се решаваме да странстваме и да живеем в скърби, стремейки се към Тебе и желаейки да Те придобием. Като се помолили така със сълзи, те излезли от дома и потеглили на път, като едновременно плачели и се радвали. Те дошли до морето и като намерили кораб, готов да отплава към Александрия, си платили и се качили на кораба. Тъй като духал попътен вятър, след няколко дни достигнали Александрия. Като слезли от кораба, те отишли на един остров, наречен Коя, който отстоял на петнайсет хиляди крачки от Карийския град Галикарnас. Те преминавали от място на място, желаейки да намерят неизвестна местност, за да не бъдат открити от родителите. Като не се страхували, че могат да бъдат намерени на този остров, те отново променили мъжкия си външен вид на женски, и като наели неголяма уединена къщичка, заживели в нея, като благодарели на Бога, на Когото постоянно се молили и да им изпрати човек с духовен сан, който да ги облече в монашески чин и да се погрижи за душите им. Света Евсевия убеждавала другарките си, като казала: - Сестри, моля ви заради Господа: да запазим нашата тайна и да не казваме на никого за отечеството ни и за намерението, заради което сме напуснали дома си, а също така и името ми, за да не би родителите ми да ни намерят. Заклевам ви в Бога да запазите в тайна всичко това до края на живота ми и да не казвате никому за това, което се е случило с нас, или за това, което ще се случи. А ако някой ви попита за името ми, кажете, че се наричам Ксения, което означава чужденка; защото, както виждате, аз странствам, като оставих дома и родителите си заради Бога. Отсега и вие ме наричайте не Евсевия, а Ксения, тъй като аз нямам тук постоянно жителство, но., странствайки заедно с вас в този живот, търся бъдещия. В отговор другарките й обещали да запазят в тайна всичко, което им било казано, и от този момент светата Христова невеста започнала да се нарича Ксения. Веднъж, като излязла заедно със сестрите от къщата, в която живеели, и ето, те видели почтен беловлас старец, който идвал от пристанището, бил облечен по монашески и лицето му било подобно на лице на ангел. Като пристъпила към него, светата девица паднала в нозете му и плачейки, почнала да говори: - Човече Божий, не презирай странстващата в чуждата страна, не отхвърляй убогата сиромахкиня, не се гнуси от молбата на грешницата, но се уподоби на свети апостол Павел и бъди наш наставник и учител, какъвто е бил той за света Текла. Спомни си за въздаянието, приготвено за праведните от Бога, и ме спаси заедно с тези две сестри. Като чул това, Божият служител почувствал жалост и като гледал сълзите им, попитал: - Какво искаш да направя за вас? Тя отговорила: - Бъди наш отец по Бога и учител. Заведи ни там, където бихме могли да се спасим. Ние сме страннички и не знаем., къде да отидем. Срамуваме се да се покажем пред хората. На това старецът й рекъл: - Прости ми сестро! Аз съм грешен човек и съм недостоен за монашески сан. По Божия милост съм презвитер и игумен на неголямо събрание от братя в манастир, носещ името на светия и преславен апостол Андрей; а името ми е Павел. Като чула това, рабинята Христова прославила Бога, като казала: - Слава на Тебе, Боже, че чу мен, убогата, и ми изпрати, както някога на Текла, свети Павел, човек, който ще спаси мен и тези две сестри. Божият човек взел със себе си светите деви и отишъл с тях в град Милас. Там им намерил жилища на уединено място, намиращо се близо до църквата. Светата девица ги купила с парите, взети от дома, а след това построила неголяма църква в чест на свети първомъченик Стефан и в скоро време устроила женски манастир, като събрала няколко девици и ги посветила на Христа. Игуменът свети Павел се грижел за тях. Той постригал света Ксения и двете й слугини в монашески чин. И никой, чак до кончината й, не узнал откъде била тази света девица, по каква причина напуснала отечеството си и какво е истинското й име, а тя през цялото време се наричала Ксения, тоест странница. А преподобният Павел отговарял така на тези, които го питали за девиците: - Взех ги от остров Кои и ги доведох тук. Така всички мислели, че те са дошли оттам. Затова и манастира нарекли Кои, по името на острова. След немного време Кирил, епископът на този град, починал в Господа, а на неговото място бил избран Павел, игуменът на Андреевия манастир. След като приел епископски сан, той дошъл в девическия манастир и посветил Ксения, против желанието й, в сан на дякониса, тъй като тя била напълно достойна за него. Понеже тя, живеейки в плът, водела ангелски живот. Макар че, като дъщеря на сенатор, била възпитана в разкош и живеела сред всякакви удобства, тя се устремила към труден и подвижнически живот и намерила за себе си съвършено нови, необичайни и трудни пътища на постническо съвършенство. От въздържанието й се боели даже бесовете; победени от поста и от подвизите й, те бягали, като не смеели и да пристъпят към нея. Вкусвала храна на втория, или на третия ден, а много пъти оставала без храна и по цяла седмица. А когато настъпвало времето да приеме храна, тя не вкусвала нито зеленчуци, нито варива, нито вино, нито елей, нито градински плодове, нито нещо друго от хранителните ястия, а само не-много хляб, оросен със собствените й сълзи. Взимала пепел от кадилницата и посипвала с нея хляба. Вършела това през всички години от живота си, изпълнявайки пророческото слово: "Ям пепел като хляб, питието си със сълзи размесвам". При това тя по всякакъв начин се стараела да скрие това свое въздържание от другите сестри и само двете й роби-ни, живеещи заедно с нея, я наблюдавали тайно какво върши, и сами подражавали на добродетелния й живот. При това тя винаги била толкова бодра, че от вечер до сутрин престоявала цялата нощ на молитва, като простирала нагоре ръцете си. Сестрите й наблюдавали това през всички дни на живота й. А понякога, като прекланяла колене от вечерта, се молела до сутринта, проливайки обилни сълзи. Винаги служела така на Господа и правела това с такова смирение, че считала себе си за по-лоша от всички хора. А когато наближило времето, в което тази вечнопаметна девица и непорочна невеста Христова щяла да си отиде от този земен живот, настъпил празникът в памет на свети Ефрем, който някога бил епископ в този град. Блаженият епископ Павел се отправил с целия си клир към селището, наричано Левкин. Там имало църква в чест на свети епископ Ефрем, а в нея почивали честните му мощи. В този ден преподобна Ксения повикала всичките си сестри в манастирската църква и им казала следното: - Господарки мои и сестри! Зная каква любов проявихте, как търпяхте немощите ми и помагахте на мен, странницата. Сега ви умолявам: продължете докрай любовта си към вашата рабиня; споменавайте в молитвите си мен убогата, грешната и странницата, като умилостивявате Бога за мен, за да не ме затруднят греховете ми, но да мога, по вашите молитви, безпрепятствено да премина при моя Христос. Ето, вече се приближи кончината ми; душата ми силно страда и скърби, тъй като напускам тялото си без нужната подготовка. Сега нашият отец и господар епископ Павел не е тук. Затова, когато дойде, му кажете вместо мен: тъй рече убогата Ксения: заради Бога, честни отче, споменавай мен, странницата. Ти ме настави в пътя и ме въведе в този живот; моли се за мен, та да не ме посрами Господ в надеждата ми. Така преподобната благоугодила на Бога: за света тя била странница, а за небето - гражданка; била видима в плът, а се сравнявала с безплътните ангели; освободила се от тялото си като от дреха и стъпкала дявола като змия; считала всичко светско за смет, но съхранила непорочното си девство като безценно съкровище; с любовта си станала невеста на Христа, увенчала се с вяра, и на което се надявала, това и получила, и сега се радва в чертога на своя безсмъртен Жених. С молитвите си тя много помага на вярващите, понеже смъртта не унищожила силите й и не ограничила с някакви предели местата на благодеянията й. И тъй като тя извършила много добродетели заради Христа, и Христос ни явява много милости заради нея, приемайки светите молитви на възлюбената Си невеста. Няколко години след преставянето на света Ксения се преставил и преподобният епископ Павел, нейният духовен отец. Той също благоугодил на Бога докрай, понеже с молитвите му били прогонвани бесове и били изцерявани всякакви болести. Бил погребан в църквата "Свети апостол Андрей", където по-рано бил игумен, а светата му душа се явила пред Господа в славата на светиите. По неговото топло застъпничество за нас пред Бога, по молитвите на преподобна Евсевия, приела името Ксения, и по ходатайството на двете й свети рабини, да ни удостои Господ с милостта Си, сега и винаги, и във вечни векове. Амин. Източник: pravoslavieto.com

Борисов пред Франс прес: За ГЕРБ оста ЕС и НАТО е неотклонна

 От БСП лъжат, че ще настояват за отмяна на санкциите срещу Русия, на тях им е силно бъдещето време . Това каза лидерът на ПП ГЕРБ Бойко Борисов в интервю за Агенция „Франс прес“. На въпрос какъв е верният том спрямо Русия, Борисов коментира, че страната ни много пъти е влизала в конфликти с нея, отстоявайки европейската политика. „За ГЕРБ оста ЕС и НАТО е неотклонна, това е в темела на партията“, уточни той. „Един от главните ни проблемите ни с Русия, за който се скарахме – „Южен поток“, като слагам скоба, че за него имаше наказателна процедура от Брюксел, тъй като предишното правителство беше направило търгове, за които всички знаем какво представляваха. Тук успяхме да отрегулираме въпроса“, обясни лидерът на ГЕРБ. „Второ, след като няколко мандата БСП беше на власт и не направи абсолютно нищо да се строи „Белене“, арбитражното дело дойде и 1,2 млрд. лв. трябваше да се платят на Русия. Огромни бяха лихвите на ден – над 300 хил. лв. Тогава проведохме телефонен разговор с президента Путин. Аз поех ангажимента да ги платим веднага, а той да ни опрости 90 млн. лихви. Направихме го и тази конфликтна точка я затворихме. Сега можем заедно, двете страни да мислим, ако се намери инвеститор, който да не желае както на ТЕЦ „Марица“ 1 и 3 да изкупуваме на преференциални скъпи цени тока, да се прави „Белене“, може един от реакторите да го закараме на АЕЦ „Козлодуй“ като 7 реактор, защото така или иначе сме платили, а плюс тези пари сме платили близо 1 млрд. евро досега за „Козлодуй“. И тази тема затворихме“, допълни Борисов. „Третата тема, която мисля, че е в полза и на двете страни – одържавихме обратно „Авионамс“, за да можем да ремонтираме там МиГ-29 и Су-25, както хеликоптерите, които имаме“, каза още той. „В темата за газа имаше 3 посредника по тръбата, което оскъпяваше на 3 пъти доставката на газ. Премахнахме посредниците, предоговорихме цената, ЕК застана твърдо зад нас и само преди седмица „Газпром“ се отказа и от съдебен процес по „Южен поток“ и от договора, който навремето БСП подписа за много десетилетия напред. В момента България ползва една от най-ниските цени на природен газ в Европа“, допълни Бойко Борисов. На въпрос дали би подкрепил вдигане на санкциите, както настояват президентът и БСП, Борисов заяви: „Те не настояват, а лъжат българския народ, че ще настояват. На БСП бъдещото време им е силно. Ние искаме настоящето да ни е добро“. „Те говорят пред българските си избиратели, особено проруски настроените хора, за това, имаха шанс и миналата седмица да сложат вето на санкциите за руски фирми и граждани, когато бяха удължени до 15 септември“, коментира той.  „Най-малкото, ако е така, както твърдят, можеше да се поиска в Европейския съвет да се изслуша мнението на България и да кажем, че искаме вето. Много пъти сме обсъждали санкциите, всички търпим загуби от тези санкции. Гърция, Италия, Кипър, много държави настояваха да се премахнат санкциите. Но това е голямото европейско семейство, накрая когато трябва да се гласува всички сме гласували „за“ санкциите. Можеш да се изкажеш „против“, но важното е какво си гласувал“, обясни Борисов. „Само преди няколко дни, на ниво посланици, такава е технологията, се каза: ще удължим санкциите до 15 септември срещу руски фирми и руски граждани. Всеки посланик, който е в Брюксел получава команда от своето правителство, а в случая правителството е служебно и за него отговаря президента Радев и БСП. И как да гласува? Нашият представител е казал да. Другото е лъжа и манипулация на обществото“, поясни той.   Четете тук пълното интервю: Агенция „Франс прес“: Очаквате ли ескалация на напрежението между ЕС и Турция в близкия месец до референдума и каква е правилната политика на България в тази ситуация? Бойко Борисов: Има съвпадение, което допълнително напряга ситуацията - референдум в Турция и избори в ключови държави в ЕС като Холандия, Франция, Германия и България, която е на границата. В една такава ситуация винаги се изговарят неща, които след това за съжаление дълги години не могат да отшумят. Ескалацията ще продължава. Всички страни само губят от нея. Могат да имат краткосрочен успех за изборите, но в дългосрочен план за губещите. Защо? От една страна споразумението с Турция работи добре с ЕС, помните какво чудо беше преди година и половина – две, балканският път, какво се случваше по границите на Македония, Сърбия, Хърватия, Унгария, Австрия, Германия, на Ламанша какво беше. Споразумението намали с 80%, официална статистика, натиска на границата с България. България се справи добре. Тези проблеми във времето бяха решени. В същото време Турция без ЕС каква търговия ще прави? Освен това толкова турски граждани живеят в най-хубавото място на Европа, която със своята толерантност ги е приела и те изкарват парите си там, образоват децата си. С една дума конфронтацията не носи нищо положително в дългосрочен аспект. Носи само наслагване на тежки обиди в дипломатическите отношения, които след това трябва да бъдат преодолявани по някакъв начин. Във времето, през което съм бил премиер съм се старал и ЕС и с Турция да поддържаме балансирани отношения във взаимно изгоден интерес за всички. Затова в началото, когато предлагах бежанците да се държат в близост до точките на конфликт, да се изтеглят бежанските лагери в трети страни, извън ЕС, а ние да ги подпомагаме финансово, докато военните конфликти приключат сега стана принцип в ЕС, но се загубиха доста години. Огромният наплив на мигранти, който дойде в Европа разклати много управления и имиджа на много от водещите политици. Ние през това време тихо направихме преградни съоръжения, подсилихме границата, поддържахме с турското правителство такива взаимоотношения, че и те да имат полза да охраняват границата. Натискът върху българската граница в момента е почти нула. Агенция „Франс прес“: Но сега отношенията между България и Турция се влошиха с намесата на турската страна в полза на ДОСТ. Правилна ли е реакцията от страна на сегашните власти? Бойко Борисов: Президентът Румен Радев го каза най-точно, че е недопустима тази намеса, но в същото време трябва да се продължи с дипломация, с действия, които отчитат, че това е наш съсед. Тук съм съгласен с него. В същото време, ако се върнем 27 години назад, колко години сме говорили, че не е хубаво да има партии на етнически принцип. Това не е от вчера, ДОСТ е отпреди 5-6 месеца, но откога в българската политика и обществото е говори, че българските мюсюлмани, роми и всички останали етноси трябва да са във всички партии, независимо дали в ГЕРБ, БСП и т.н. Вижте така наречените смесени райони там кметовете са само от ГЕРБ и ДПС, други партии няма. Вижте резултатите в тези райони БСП е четвърта политическа сила почти навсякъде. Битката навсякъде е между ГЕРБ и ДПС. Защо? Защото в ГЕРБ вече има десетки, да не кажа стотици хиляди мюсюлмани. В ГЕРБ те виждат, че ние сме за развитие на регионите, в партията могат да бъдат и министри, и депутати, и общински съветници, и кметове. Има равен старт и шанс с всеки християнин. Агенция „Франс прес“: Каква част от кметовете в смесените райони са на ГЕРБ? Бойко Борисов: Много са – в Разград, Търговище, Дулово, Силистра, Алфатар, Никола Козлево. Много да изброявам много дълго време. Хайде да изброим на БСП. През годините, ако се погледне ще видите, че винаги тези общини от БСП, НДСВ, бяха обикаляни. Хубаво, ама когато ДПС започна да се изчерпва, довчера Лютви Местан със Сергей Станишев се целуваха на Орлов мост, тогава какъв беше г-н Местан и от трибуната на Парламента в хор крещяха и БСП и ДПС – боли ли ви, ще ви избием зъбките. Забравихте ли това преди 2 години? Не? И ние не сме го забравили, заради това се съсредоточихме в партията с политиката, която имаме да правим в тези смесени райони обредни домове, във всяко населено място, което в 21 век нямаше вода, канализация, пазар, детски градини, реновирани училища. Навсякъде за тези 2 години всичко е направено и се строи в момента. Давам пример с едно Ябланово, откъдето е започнал Възродителния процес и там от 12 общини 9 са с кметове на ГЕРБ. Има кметове на ГЕРБ, които не говорят български, говорят турски и са на по 20, 25, 27 години - млади хора. Там направихме пътищата, закарахме вода до домовете им, в 21 век на чешмите нямаше вода.  Агенция „Франс прес“: Много ясно завихте, че с ДПС коалиция няма да правите, но дали сътрудничество с партия, която би ви подкрепила в Парламента бихте приели? Бойко Борисов: Винаги сме били искрени към ДПС, на президентските избори казахме, че не желаем подкрепата нито на ДПС, нито на ДОСТ. ДПС открито и ясно гласуваха за президента Радев. В същото време считам, че всички български партии трябва да се уважават и действително да сме опоненти, а не врагове. Когато ДПС са ни помагали за нещо аз съм излизал на трибуната в Парламента или в интервю, за да благодаря за помощта за даден закон. Мога да изброя и сега – благодарихме им, когато приехме бюджета, когато отстоявахме плоския данък, когато приехме Закона за предварителното отчуждение, защото иначе бяха блокирани всички инфраструктурни проекти и щяхме да загубим европейското финансиране. Обществото знае, за кое сме казали благодари. Имаше един израз за градивната опозиция, не да си опозиция само, за да си на всяка цена против, а това, което го имаш в програмата си и го предложи мнозинството да го подкрепиш. Така бихме постъпили и ние ако има такова предложение в Парламента, на който и да е.  Агенция „Франс прес“: Какъв е верният тон спрямо Русия, като се има предвид, че България е свързана историческия с нея, но се управлява от Владимир Путин. С Русия на Путин България трябва ли да има някакви привилегировани отношения? Бойко Борисов: Имаше Русия на Горбачов, Русия на Брежнев, Русия на Елцин, сега е Русия на президента Путин. Много пъти влизахме в конфликти, отстоявайки европейската политика. За ГЕРБ оста ЕС и НАТО е неотклонна, това е в темела на партията. За „Южен поток“ имахме доста словесни престрелки не само с президента Путин, но и с външния министър Лавров. Какво се разбрахме накрая? Ако европейският газов хъб „Балкан“ функционира и ЕК, заедно с България имат интерес за диверсификация на доставка на газ, не само по южния газов коридор, който минава през Гърция, Турция и Италия и беше допуснато България да бъде заобиколена, но сега с европейския газов хъб, със знанието и участието на ЕК една тръба може да дойде до България за 15 млрд. Това е в полза и за Русия, и за България, и за Европа. Освен това започнахме да разработваме газовите и петролните си находища в Черно море – „Хан Аспарух“ и „Силистар“. Има доста добри данни към момента на най-големите компании в сферата. Вярвам, че тези компании не си слагат парите на вятъра, които са огромни, за проучвания. В следващите години ще има диверсификация по тези тръби, които подменихме и всички компресорни станции вече са реверсивни, направихме с Румъния интерконектора, сега правим с Турция, Гърция и Сърбия. През новите ни тласкатели и сега по тези тръби можем да пренасяме газ до Солун.  Един от проблемите ни с Русия, главен, за който се скарахме – „Южен поток“, като слагам скоба, че за него имаше наказателна процедура от Брюксел, тъй като предишното правителство беше направило търгове, за които всички знаем какво представляваха. Тук успяхме да отрегулираме въпроса. Второ, след като няколко мандата БСП беше на власт и не направи абсолютно нищо да се строи „Белене“, арбитражното дело дойде и 1,2 млрд. лв. трябваше да се платят на Русия. Огромни бяха лихвите на ден – над 300 хил. лв. Тогава проведохме телефонен разговор с президента Путин. Аз поех ангажимента да ги платим веднага, а той да ни опрости 90 млн. лихви. Направихме го и тази конфликтна точка я затворихме. Сега можем заедно, двете страни да мислим, ако се намери инвеститор, който да не желае както на ТЕЦ „Марица“ 1 и 3 да изкупуваме на преференциални скъпи цени тока, да се прави „Белене“, може един от реакторите да го закараме на АЕЦ „Козлодуй“ като 7 реактор, защото така или иначе сме платили, а плюс тези пари сме платили близо 1 млрд. евро досега за „Козлодуй“. И тази тема затворихме. Третата тема, която мисля, че е в полза и на двете страни – одържавихме обратно „Авионамс“, за да можем да ремонтираме там МиГ-29 и Су-25, както хеликоптерите, които имаме. Между другото там ремонтираме и хеликоптерите от НАТО и в корабостроителницата във Варна ремонтираме руски кораби. Изгодно и за двете страни, решен е още един проблем, който беше насложен. В темата за газа имаше 3 посредника по тръбата, което оскъпяваше на 3 пъти доставката на газ. Премахнахме посредниците, предоговорихме цената, ЕК застана твърдо зад нас и само преди седмица „Газпром“ се отказа и от съдебен процес по „Южен поток“ и от договора, който навремето БСП подписа за много десетилетия напред. Тук, като българи дължим огромна благодарност на ЕК, че застана твърдо зад нас и отрегулирахме и този процес. В момента България ползва една от най-ниските цени на природен газ в Европа. Агенция „Франс прес“: Споменахте „Южен поток“. Идеята за доставка на руски газ в бъдещия хъб може ли да се разглежда като частично осъществяване на „Южен поток“? Бойко Борисов: „Южен поток“ като име вече не съществува. След като една тръба идва почти до Истанбул и завива към Истанбул, нищо не пречи една тръба да продължи и за България, за да може да се покрие с капацитета, който имаме в момента. Това е изгодно и на руснаците, защото е диверсификация и за тях, да не минават изцяло през Турция, защото и там в момента не е най-спокойното място.  Агенция „Франс прес“: Тоест част от този проект, който преди беше разработен за „Южен поток“ да се използва? Бойко Борисов: Тръбите така или иначе са във Варна и Бургас, те са тук. Когато в този телефонен разговор попитах президента Путин има ли интерес, за да работим по тях, той каза има и тогава направихме тази голяма европейска конференция във Варна. На нея дойдоха шефовете на най-големите дирекции в ЕК. Президента Путин имаше една единствена претенция - ЕК да е за. Ясно е, че България винаги или поне докато ГЕРБ управлява ще се съобразява с общите европейски решения.  Агенция „Франс прес“: Примерите, които изброихте показват какво- че България поддържа отношения с Русия с прагматична цел? Бойко Борисов: Отношенията са факт. Те са факт, изброих къде какво сме направили. Като резултат тази година имахме рекорден брой руски туристи. Може би, най-много за всички времена. И този въпрос го отрегулирахме- в условията на санкции ръстът на стокооборота с Русия е 14%.  Агенция „Франс прес“: Бихте ли подкрепили вдигане на санкциите, както настояват президентът и БСП? Бойко Борисов: Те не настояват, а лъжат българския народ, че ще настояват. На БСП бъдещото време им е силно. Израснах във времето на социализма, карайки на татко москвича само в петък, когато имаше банани и портокали само на Нова година, и то по 2-3 на семейство, тогава знаехме, че бъдещето е времето, към което се стремим, някога в бъдещето. Ние искаме настоящето да ни е добро. Те говорят пред българските си избиратели, особено проруски настроените хора, за това, имаха шанс и миналата седмица да сложат вето на санкциите за руски фирми и граждани, когато бяха удължени до 15 септември.  Агенция „Франс прес“: Една страна може ли да постави вето? Доколкото ми е известно с мнозинство се взимат решения за санкции.  Бойко Борисов: Най-малкото, ако е така, както твърдят, можеше да се поиска в Европейския съвет да се изслуша мнението на България и да кажем, че искаме вето. Много пъти сме обсъждали санкциите, всички търпим загуби от тези санкции. Гърция, Италия, Кипър, много държави настояваха да се премахнат санкциите. Но това е голямото европейско семейство, накрая когато трябва да се гласува всички сме гласували „за“ санкциите. Можеш да се изкажеш „против“, но важното е какво си гласувал. Само преди няколко дни, на ниво посланици, такава е технологията, се каза: ще удължим санкциите до 15 септември срещу руски фирми и руски граждани. Всеки посланик, който е в Брюксел получава команда от своето правителство, а в случая правителството е служебно и за него отговаря президента Радев и БСП. И как да гласува? Нашият представител е казал да. Другото е лъжа и манипулация на обществото.  Агенция „Франс прес“: При ваш нов мандат каква ще е позицията Ви? Бойко Борисов: Позицията ни ще е такава, каквато е била досега- заедно със всички европейски държави санкциите ще продължат до категоричното спазване на Минските споразумения. Това сме го заявили категорично и сме го правили 2 години. При нас въпросителни няма.  Агенция „Франс прес“: Бихте ли обобщили всичко това, което казахте за Русия? Доколкото разбирам от една страна в политическите отношения България твърдо следва политиката спрямо Русия, но има привилегировано отношение в икономиката.  Бойко Борисов: Има прагматично отношение. Историческите отношения между България и Русия са задружни. В огромната си част българският народ приема, че те са наши освободители. Това е усещането на хората. Ние сме поставили отношенията на ниво взаимоизгодни и прагматични. Оттам нататък като част от европейското семейство и лоялен член на НАТО твърдо изпълняваме ангажиментите си. Това сме го правили 7 години. Въпроса го приемам повече като препотвърждаващ позициите, а не като БСП да шикалкавим по начина, по който шикалкавеха за коалиция с ДПС. Да се върнем на първия въпрос, какво отговарят на въпроса ГЕРБ и БСП. Ние казваме- няма да правим коалиция с ДПС и ДОСТ. БСП казват- ще питаме нашите избиратели какво мислят по въпроса. Как ще питате избирателите си и кой ще брои резултата?  Агенция „Франс прес“: Руският посланик изрази желание Путин да бъде поканен за 14-тата годишнина от освобождението. Имате ли позиция по въпроса дали трябва да бъде поканен?  Бойко Борисов: В България трябва да бъде поканен Путин и Тръмп. Тези, които управляват трябва да отидат в Москва, във Вашингтон, разбира се първо в Брюксел. За съжаление, за тези 7 години и половина като премиер не отидох в Москва. Не знам дали съм постъпил правилно.  Агенция „Франс прес“: Споменахте Путин, Тръмп и други. В сегашната обстановка като че ли интересът на САЩ към Балканите намаля, ЕС има много проблеми. Опасявате ли се, че при тези обстоятелства Балканите да бъдат дестабилизирани, отново да изникнат противоречия в много балкански страни?  Бойко Борисов: След 26 март остава само и България да бъде дестабилизирана. Гърция няма накъде повече да се дестабилизира. Не само с мигрантите, а и с финансовата и икономическа криза. Международните агенции даваха кредитен рейтинг боклук. На Турция международните агенции даваха кредитен рейтинг боклук. Македония години наред вече не може да направи правителство. Сърбия с пускането на влак до Косово надали ще направи отношенията там по-малко взривоопасни. Това, което се случи в Крим, може да се случи и в България.  Агенция „Франс прес“: В какъв смисъл? Бойко Борисов: Оказва се, че би могло едно население, което се има за проруско, може да се има и за протурско, да каже ние искаме самоуправление. Тук според мен, гледайки предизборната кампания, идва най-голямата опасност от ДОСТ. Просто съм изумен от това, което ми показаха на клипове като пропаганда от възродителния процес.  Агенция „Франс прес“: Какво точно? Бойко Борисов: Ще Ви ги дадем да ги видите. Как в Турция се агитира сред българските изселници за изборите на 26 март. Агенция „Франс прес“: Имате ли информация в България да срещат подкрепа от страна на мюсюлманското малцинство? Бойко Борисов: Има места, където имат силна подкрепа.  Агенция „Франс прес“: Да се върнем на обстановката в Балканските страни (…) Бойко Борисов: Остава само България. В Румъния продължават протестите всяка вечер месеци наред и то един месец след избори. Не може да се каже, че и там е най-спокойното място. Това, което се случва в Македония, в Босна и Херцеговина е голям проблем.  Агенция „Франс прес“: Русия винаги е имала интерес към Балканите. Турция също интереса си. Очаквате ли Балканите да попаднат в сблъсъка между тези две страни и конфликтите да ескалират?  Бойко Борисов: Русия и Турция в момента са в прекрасни отношения. Затова считам, че това говорене на колегите, че ще ходят да тропат и да поставят вето в Брюксел в един момент може да се постигне друг ефект. Спасението на България от всякакви такива процеси е в членството й в ЕС и НАТО.  Агенция „Франс прес“: Смятате, че Балканите не могат да бъдат дестабилизирани повече от това? Бойко Борисов: Остава България, защото страната ни с икономическия растеж от 3.8%, 0 инфлация, на излишък, най-нисък външен дълг е място на стабилност. Това президентът Радев го е казвал на срещата си в Берлин с немския бизнес.  Агенция „Франс прес“: Бившият президент Плевнелиев вчера говори за намеса на Русия в българските вътрешни работи. Имате ли впечатление, че Русия се намесва в българските вътрешни работи?  Бойко Борисов: Като слушам как от БСП се извежда като приоритет ветото за санкциите, може би има някаква, след срещите с Решетников, след отиването им на конгреса в Москва. Може да има някакви договорки, но аз нося отговорност за ГЕРБ и затова предпочитам да говоря за това какво правим и какво ще отстояваме.  Агенция „Франс прес“: Нямате впечатление, че на този етап Русия се намесва във българските вътрешни работи?  Бойко Борисов: Би било много нечестно да го кажа, защото след последния ни телефонен разговор с президента Путин, направихме всичко, за което се разбрахме. Би било нечестно и некоректно да изляза и да го кажа. Ако ме бяхте питали преди една година, може би щях да кажа точно това. След като разговаряхме и поставихме няколко теми- всички бяха решени. Не считам, че имам основание да го кажа, за другите партии не знам.  Агенция „Франс прес“: Споменахте многократно, че България е лоялен член на ЕС. Според вариантите за бъдещо развитие на ЕС на Юнкер къде виждате България?  Бойко Борисов: България има стратегическо място на Балканите, външна граница на ЕС с най-проблемния съсед, в случая Турция. Понеже е модерно първа, втора скорост, България трябва да бъде в страните на първа скорост, защото българският народ по време на нашето управление си изстрада спазването на Маастрихтските критерии и на всички правила на ЕС, което много държави не направиха. Българският народ заслужава мястото си на първа скорост. Колко държави в Европа могат да се похвалят с нулев бюджетен дефицит? България излезе на излишък от последната година. Колко? Да не кажа, че няма. Колко държави могат да кажат, че са спазили Маастрихтския критерий за външен дълг до 60%. България е отличник- 0 инфлация, 14 млрд. фискален резерв, стабилен лев.  Агенция „Франс прес“: Това в голяма степен го дължим на Валутния борд.  Бойко Борисов: Да, защото го подпираме Валутния борд, така че да е борд. Преди 2 години, когато взехме управлението, фискалният резерв беше слязъл на 3 цяло и нещо. На фона на всичко това българският народ успя да изплати и огромната сума от 1,3 млрд. лева натрупани задължения към американските централи и 1, 2 млрд. платихме на руските централи с опростени лихви от 90 млн. от президента Путин. Успяхме след като фалираха КТБ да изплатим 3,7 млрд. лева на вложителите с до 100 хил. евро. Това са огромни пари, които българският народ отстоя, за да бъде във всички граници, които е поставил ЕС, за първа скорост. Сега дойде ли редовно правителство веднага трябва да кандидатства за чакалнята на еврозоната. Стрес тестът на банковата система мина отлично.  Агенция „Франс прес“: Да, но България продължава за съжаление да е най-бедната страна в ЕС, излиза в доклади на ЕК, че е корумпирана, как влияе всичко това? Бойко Борисов: Те всички са корумпирани, корупцията не е българска дума. Ние го отчетохме като проблем и през тези две години хвърлихме всичките си усилия в борбата срещу контрабандата, защото бяха огромните черни пари, които развращаваха цялата система в България. Сега с антикорупционния закон и звеното, агенцията, която ще разследва, ще има правомощията да стигне до конфискация на имуществото. Защото когато се конфискува имуществото, придобито по престъпен начин, ще спрат и да искат да крадат, защото няма да има смисъл. Като си направи някой къща, ще му я вземат или ако си купи кола, ще му я конфискуват. Агенция „Франс прес“: Защо не го направихте? Бойко Борисов: Имаше много неща, които правихме, но антикорупционният закон не успя да мине, защото нямахме достатъчен брой депутати. А когато си поставяш такива задачи трябва да имаш 121 депутати, за да го приемат. Убеден съм, че по този начин, който предлагаме и е абсолютно в унисон с това, което и Брюксел и народът искат, ще бъде първа точка в новия Парламент, рязко ще се намали това усещане за корупция. Също и с електронното управление, с това, което предлагаме за борба с бюрокрацията, виждате как оборудваме вече полицейските си коли. Така, че отвсякъде, откъдето идва усещане на гражданите за корупция да можем да го смажем. Агенция „Франс прес“:В този смисъл кои страни от румънския модел за борба с корупцията бихте възприели и кое смятате, че е неподходящо за нас? Бойко Борисов:С цялото ми уважение към съседите, никога Румъния не ми е била модел за подражание. Искаме да бъдем като Германия. Това е моя модел и към това трябва да се стремим, защото съседите ги познавам добре и не знам някой да е емигрирал в Румъния. Всички бягат в Германия, Франция. Нашият модел е там. Аплодирам това, което румънските колеги са направили и считам, че с това, което предлагаме ние резултатите ще са много добри и в тази цел, защото това, което направихме в борбата с контрабандата беше отчетено и от г-н Франс Тимерманс, в изказванията и в доклада за борбата с контрабандата. Нещо, което събра над 2,3 млрд. евро повече в бюджета. Това са много пари. Агенция „Франс прес“:Разбирам, че Румъния не Ви е модел за подражание, но сме както се казва в една лодка. Бойко Борисов:Радвам се, че и главният прокурор Сотир Цацаров се срещна с румънската прокурорка Лаура Кьовеши, може да се обменя опит. Нашите служби в МВР винаги са работили много добре с румънците. Винаги съм за това да се вземе доброто от всеки един модел. Агенция „Франс прес“: Всяка година Европейската комисия оценява и България и Румъния, как стана така, че те дръпнаха в борбата с корупцията, а България не са?  Бойко Борисов: Аз само до преди няколко месеца чувах как заместник-председателят на Европейската комисия Франс Тимерманс заплашваше Румъния със спиране на европейските фондове. Аз го слушах това, защото такъв успешен модел направиха, че в един момент щяха да си счупят държавата със закона, който приеха и изкараха милиони на улицата. Това е неустойчив модел. Аз съм „за“ да арестуваме всички. В края на краищата щом това се иска, да се арестувахме всички. Но само преди месец видяхте какво се стана, затова търсим устойчивост, каквато има в Германия, каквато има в Австрия, в Холандия.  Агенция „Франс прес“: И смятате, че това може да се осъществи именно чрез този централен орган ?„ Бойко Борисов: Точно така – абсолютно независим, по румънски модел, щом искате да чуете и думата „румънски“ модел.  Агенция „Франс прес“: Настоявате ли за отмяна на механизма за наблюдение от Брюксел или смятате, че той помага и поощрява борбата с корупцията?  Бойко Борисов: Ако нещо положително е станало в съдебната система, то е благодарение на механизма. Този механизъм в рамките на тази Европейска комисия ще бъде заменен с преки проверки по дела и по системи. Считам, че ще бъде достатъчно, защото системата има нужда от контрол и проверка. Ние не можем да я контролираме, защото политиката по никакъв начин не може да се намесва в тази власт, но когато идват проверяващи прокурори за помощ, за съдействие, това е само хубаво за България. По същия начин могат да идват и съдии – да се съберат само съдиите и да видят. В края на краищата, когато телефонните измами на възрастни хора са толкова голям проблем защо 62% от присъдите са условни. Това превенция ли е? Ако го кажа аз това може да възпали съдийската гилдия. Но, ако седнат съдите и си помислят – нашите баби и дядовци заслужават ли да им случва това всеки ден, съм убеден, че те не са по-малко патриоти, българи или по-малко искащи от нас да има ред и законност. Просто трябва да има такъв механизъм, затова считам, че той играе добра роля. Трябва да се стремим да падне, но в никакъв случай да не останем без механизъм за подпомагане на по-добрата дейност на прокурорите, съдиите, следователите, МВР. Агенция „Франс прес“: Купуването на гласове трайно се наложи в изборите в България. Бойко Борисов: За първи път действително честни бяха президентските избори. Дано и на тези избори е така. Знам, че ГЕРБ не се занимава с тази дейност. Когато имаш 1 млн. избиратели няма смисъл да се цапаш с няколко хиляди, които биха могли да ти донесат 1 депутат. При нас дали са 84, 85 или 86 няма значение. Има значение за малките партии, които или минават над бариерата, или имат с 1,2,3 повече и могат в една коалиция да намерят по-добър ефект за себе си. Агенция „Франс прес“: В началото на 2018 г. България ще поеме председателството на ЕС, ако спечелите 3 мандат ще управлявате този процес. Кои са приоритетите за България като председател и има ли някаква опасност, ако настъпи нестабилност или се прецени, че има високи нива на корупция това председателство да бъде отнето? Бойко Борисов: Всичко, което предлагаме в тази сфера ще доведе до много бързи и добри резултатите, убеден съм. Не случайно сме пример в борбата с контрабандата, защото бихме могли да кажем, а тази контрабанда, която се шири в Европа защо се допуска? Това са милиарди евро черни пари, които разбиват икономиките. Ние нашите поуки си ги извеждаме, атакуваме и ще го направим, това е гарантирано. Що се касае до председателството вече няма време. На всяка цена трябва да се състави правителство, за да може то да си поеме задачите и да може председателството да се проведе както трябва. Ако ГЕРБ е в управление сте добре дошли, за да говорим за него. Агенция „Франс прес“: Още ли настоявате България да се присъедини към Шенген, какъв е интересът? Бойко Борисов:България се е присъединила към Шенген. Винаги съм гледал повече на реалните неща, не на формалните. Всички признаха, че България е най-добрата външна граница на Европейския съюз, справя се добре. Европейската комисия каза, че България е покрила всички критерии за Шенген, Европейският парламент го каза, Европейският съвет го каза, така че ние сме там. Агенция „Франс прес“: Какво ще спечели България, ако формално се присъедини към Шенген? Бойко Борисов: Въпросът не е за спечелване, а още повече да се усили борбата с престъпността и охраната на външните граници. Агенция „Франс прес“: Тоест ще има по-добър достъп до информационни системи? Бойко Борисов: И сега има. Агенция „Франс прес“: Пълен достъп има България и сега? Бойко Борисов: Проформа го няма, но на практика особено контраразузнавателните служби обменят целия обем информация, защото е застрашена сигурността на всяка една държава в ЕС, а нашите служби се работят добре по тази линия. Агенция „Франс прес“: Може би, ако България и Румъния влязат в Шенген още повече ще се засили мигрантският поток, защото като се влезе в тях се отива навсякъде? Бойко Борисов: Те и сега, като влязат в Гърция могат да отидат навсякъде. Затова пътят беше през Гърция, защото България стоеше здраво на границата си.  Агенция „Франс прес“: Ако действително се влошат отношенията между отделни страни от ЕС като Германия с Турция и в отговор на това големи групи мигранти тръгнат към България, как трябва да реагираме и да се подготвим? Бойко Борисов: Сега е времето да се работи това да не се случи, защото съм задал риторични въпроси. Ако дойдат 50 или 100 хил. на оградата майки с деца, с семейства, какво ще ги правим, ще започнем да стреляме ли по тях? Агенция „Франс прес“: Какво ще ги правим? Бойко Борисов: Ще ги пускаме. Водил съм такава политика от Истанбул отивах и говорих с Ердоган и Йълдъръм, след това кацах директно в Берлин, за да говоря с австрийският канцлер, с ЕК, защото този сценарий е много изпълним. Виждате, че Турция ежедневно плаши с него. Ние сме хуманна нация. Във Велико Търново в препълнена зала с хора зададох въпрос – коя майка ще каже на сина си отиди и стреляй по тези хора на границата, да вдигне ръка? Нито една. На думи е лесно да приказваш, затова цялата ни дипломация трябва да се вкара в това да не се допусне. Да се говори с Брюксел, да се говори и с Анкара и да не се допусне. Допусне ли се вече няма печеливш, няма добро, няма решение.  Агенция „Франс прес“: Какъв е пътят, какво е бъдещето за тези хора? Какво е правилно да извърши правителството, дали трябва да вземе мерки за тяхната интеграция в България? Тук трябва да се възпитава видимо общественото мнение, защото ги отхвърля или те трябва да върнати откъдето са дошли, или да отидат в съседни страни? Бойко Борисов: Какво се получи през тези години? Много настоявах в Брюксел това да не се допусне, то се допусна. Още преди две години – три настоявах да се затворят всички граници на ЕС и достъпът на мигранти да става само през официалните КПП-та, след преглед, след сне

Симеон II: Санкциите срещу Русия са един автогол!

 На 1 януари 2017 г. се навършват десет години от присъединяването на България към Европейския съюз. Симеон Сакскобургготски е премиерът, който подписа договора за членството на България. Това бе поводът Негово Величество да даде интервю за Епицентър.бг. Ето какво каза човекът, който на шест години става държавен глава, а после десетилетия е изгнаник, за да се върне и да присъедини страната си към клуба на най-развитите нации -  какво мисли за  събитията, които днес разтърсват Европа и света. Той говори и за вълната от евроскептицизъм, която залива Европейския съюз, за Брекзит и избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ, за това българска карма ли е вечното присъствие на темата „Русия“ в политическия ни живот. Но също и за това как България се вписа в Европейския съюз. - Благодаря Ви, Ваше Величество, че приехте поканата за това интервю. С Вас винаги е много приятно да се говори за история, за световните дела, но аз бих искала да Ви потопя в актуалната политическа ситуация у нас. И ще започна с темата „Русия“, която избуя с особена острота след приключилата наскоро президентска кампания. В България отношението към Русия присъства като ключов елемент в политиката. Защо е така? Защото Русия е най-близката до България от големите държави ли? - Вероятно, защото това отношение присъства още от едно време, дори отпреди Освобождението. Но не бива да се преиграва този факт, защото Русия ще си е там, докато земята съществува и се върти. Дали се харесва на някого или не, това вече е друго. Но подобно постоянно присъствие на Русия у нас би трябвало да се вземе като теза, с която човек да се научи да живее, а не да я използва като лозунг, с който да се плашат хората и да се делят на фили и фоби. Трябва да мислим какво ни интересува нас, българите, къде ни е националният интерес - нищо че звучи малко грандиозно. Но той, националният интерес, се свежда и до интереса на всеки един гражданин.   - Той в какво се изразява? - В баланса, както винаги, а също и в това да няма залитания, но това понякога звучи скучно, не е сензация.   - Политиците, не само у нас, често използват плашилото на руската мечка. - Ето, това е чудесно клише! А какво значи всъщност руската мечка?! Има и други неща, които могат да бъдат окачествени като заплахи. Трябва да си познаваме историята, това е много важно. Географията – също,  оттам да вадим приоритетите и по този път вече да стигнем до нещо практично. Ще дам един пример. Санкциите против Русия, с цялото ми уважение към тези, които са взели решението – но това е един автогол! Защото в крайна сметка кой пострада от тях? Страните, които са наложили санкциите. Аз поне така го виждам – пострадаха в износа си, в общата търговия. От друга страна, Русия е огромна, има толкова други източници, от които да си набави каквото й трябва. Или пък може да лиши населението си от някои неща, без много да се тревожи. Не е като в Западна Европа, където хората веднага биха подскочили, ако нещо им липсва. И тогава, кой страда повече?! Аз мисля, че тези санкции сме си ги наложили ние и всички страдаме.   - Ако погледнем географската карта, съдбата на България е да бъде в менгемето между Русия и Турция, но, както казвате, тях никой няма да ги премести. - Така е. Затова сме принудени да намерим начина, по който да си общуваме. Аз смятам, че когато едни политици препоръчват да се обърне гръб на един или на друг, който може да бъде наш партньор, те действат нереалистично. Да се поставим на мястото на Русия или на Турция. За турците България е физическият път към Европа. Русия пък е страна, която има с нас общи черти донякъде. И двете държави едва ли имат някакви чудовищни намерения спрямо нас. Толкова много се говори за вижданията или за това, което се усеща и долавя от сегашния президент на Турция (Ердоган). И той, човекът, сигурно е с ясна представа за възможностите и за времето. Едва ли има някакви имперски виждания. Едно е историята, културата, друго са интересите – да може да търгува със страните наоколо, да има отношения с тях. Но да се смята, че едва ли не ще превземе някакви страни или, че се стреми към Виена, като по времето на султаните, това е изцяло нереалистично! Или пък Русия  - също. Тя е толкова огромна империя, че, ако руснаците не гледат на Запад, ще гледат на Изток или накъдето и да е. Но руснаците сигурно са прагматици, защото са си там от толкова векове. Аз не виждам какво би спечелила Русия от това ненужно да си навлича противници. А е много лесно да се използва някакъв външен враг – хем да се мобилизират хората у дома, хем понякога да ги разсееш – да не се оглеждат за това, което става вътре в страната.   - Вие неотдавна бяхте в Русия. Има ли вероятност Русия да ревизира политиката на Петър Велики и Екатерина Велика, които обърнаха страната на Запад, и да се обърне на Изток? Още повече, че има среди на Запад, които непрекъснато й подсказват – вие не сте част от нас! - Което пък е липса на представа за география, защото Москва (столицата, центърът) е от западната страна на Урал. И така си е било от времето на Петър Велики и едва ли руснаците ще променят това. А и те знаят, че на Изток биха имали потенциални проблеми. Така че съм убеден, че гледайки към Запада и към добри отношения с тези страни, дори и отвъд Океана, това е в интерес на руснаците, в крайна сметка.   - На 1 януари се навършват десет години от влизането на България в Европейския съюз. Вече до такава степен свикнахме с този факт, че дори го критикуваме, не му се радваме. Това признак ли е, че сме станали европейци? - Кой знае! Няма нито една страна в Европа, която бих дал като пример, където общественото мнение да е сто процента „за“ Европа. Но мисля, че повечето хора са убедени в преимуществата на членството в Европейския съюз, особено като погледнат по обективен начин какво е било преди и си припомнят откъде сме тръгнали. Европейският проект е единственото бъдеще за Европа. Няма да кажа спасение, защото звучи драматично, но една обединена Европа тежи на световната сцена. Има хора, които започват да се изживяват като евроскептици, и тук в България ги има също. Но къде щяхме да бъдем при кризата от 2008-а, ако не бяхме вече членове на Европейския съюз?!    - Успява ли все пак България да се впише истински в Европейския съюз? Политиците ни обичат да цитират вашия баща, цар Борис III, който казва „Винаги с Германия, никога против Русия“, но успяват ли да се противопоставят истински на натиска на по-силните държави? - Ще започна от прословутата фраза. Питам се дали въобще цар Борис е казал това или са му го приписали още от едно време. Но има известна логика. Германия е била голямата сила в Европа, не сме гледали толкова към Великобритания. А Русия е това, за което говорехме преди. Така се стига до един баланс – да не залитаме в една или друга посока. А дали сме истински европейци? Аз считам, че сме си по дефиниция европейци. Полезно е да гледаме модели, където най-добре се чувстват гражданите. Просперитет се постига, може би, с немалко труд и респект към законите, а също и уважение към ближния. Има много начини да се усъвършенства едно общество. Но да мислим, че не сме европейци, дори не е справедливо, защото огромното мнозинство сънародници са наясно какво е да си европеец.   - Вие сте живял дълго в Испания, непрекъснато пътувате, другите европейски нации изпитват ли такива колебания? Това някаква наша карма ли е или всички имат своите моменти на неувереност и скептицизъм? - Точно така е. Всички имат такива моменти - на самокритика, моменти, в които упрекват ръководителите на държавите. Понякога е нещо между комплекс и завист и, ако това се експлоатира, може да се навреди, вместо да се гради. Отричането на едро: вън от НАТО, не на Европейския съюз, не на еврото... Хубаво, но накъде след това?! Не сме нещо изолирано, на някакво островче, образно казано. Дали това би ни дало повече възможности и успех в развитието на страната и на икономиката? Не! Трябва да играем в един отбор, да мислим с какво да допринесем и с това да ни припознават като надеждни партньори.   - Това май ни е трудно – да играем като един отбор? - Това е факт.   - Забравяме и за отношенията между европейските нации в годините назад. Сега това недоверие, което направи възможни Първата и Втората световна война, постепенно е отстъпило. Но ние сме свикнали с това и не го забелязваме. - Малко четат хората историята, за да си дадат сметка колко опасно и трудно е било тогава. В едно интервю в Истанбул ме питаха за основните притеснения едно време - това да не нахлуе някоя съседна страна или да не стане военен преврат. Ами тези неща за Европейския съюз вече са отживелица.  Това е нещо огромно като промяна само по себе си, а като имаме предвид икономическите и другите изменения, виждаме, че плюсовете натежават.    - Дори, ако погледнем отношението към мигрантите. Те се разглеждат като заплаха, като проблем, но самият факт, че никой не поставя под въпрос хуманното отношение към тях говори много за огромната крачка, която е направил европеецът. Не е ли така? - Да. Или да вземем съвременните закони и ценности. Солидарността е много важна, там трябва да положим повече внимание и усилия. Да сме по-солидарни и да разберем какво се е случило на тези хора, за да идват насам. А пък, ако Европа беше толкова на издишане, както някои я описват, нямаше да ги има тези стотици хиляди мигранти, за които най-голямата мечта е именно да влязат в Европа.   - Тук обаче трябва да Ви припомня думите на премиера Бойко Борисов – видяхме я европейската солидарност, всеки вдига стени, никой не ни помогна! - Има нещо вярно в това. И жалко!  Но мисля, че в някои моменти тази солидарност трябва да се докаже. Като говорим толкова за принципи и ценности, трябва да не са само празни приказки.   - Търси ли вашите съвети премиерът Борисов? Обажда ли ви се? - Госпожо, как да отговоря на такъв въпрос! Всеки човек при срещи обменя мисли и идеи. Аз не бих го окачествил като търсене на съвет, на нещо от рода на – кажи ми какво да правя? Това не е така, но всеки един разговор е важен. Полезно е да има диалог.   - Вие със сърце подкрепихте кандидатурата на Ирина Бокова за генерален секретар на ООН, докато самото правителство се колебаеше и накрая това разколебаване изигра решителна роля тази кандидатура да не успее. Мнозина не разбраха защо подкрепяте Ирина Бокова. Какво бихте им казали? - Трябва да видим резултата. Когато започна кампанията, шансовете новият генерален секретар на ООН да бъде от Източна Европа, по възможност жена, бяха големи. Щеше да бъде страхотна сензация и жест. А и да бъде българка! Мисля че Ирина Бокова заслужаваше пълна подкрепа от първия момент, но за жалост, не стана. Получи се като в старата приказка – двама се карат, трети печели, защото дори не излезе човек от Източна Европа, а от най-западната част, Португалия.   - През 2001 г. Ви попречиха да се кандидатирате за президент. Тази година някак си с половин уста Ви предложиха. Съжалявате ли за това, че тази възможност, да бъдете това, за което сте роден – държавен глава, беше пропусната? - О, много е трудно да се каже, че човек е роден за нещо или му се пада.   - Но вие на шест години ставате държавен глава! - Да, съгласно обстоятелствата и при друга конституция. И, ако щете - в други времена. Така че за мен това не е нещо, което е важно. Гледайки назад, едно от големите предизвикателства беше длъжността ми като премиер. В крайна сметка, това е нещо, което решават хората. Ако не са преценили да ме издигнат за президент – сигурно си има някаква причина. Глас народен – глас Божи! Знаете ли, аз много избягвам да гледам на нещата през личната си призма, защото тогава човек става субективен. Затова винаги търся другаде примери и прецеденти. Така си създавам едно пространство, в което човек може да се движи по един позитивен начин. А не да се самоогорчава изкуствено – да бях постъпил така, да бяха ме разбрали... , за мен поне, са напразни упражнения! Това, което ме разочарова и дори повече, е този изкуствен тормоз за бащините ми имоти, които съм наследил и които държавата ни върна през 1998 г. , преди изобщо да бях станал премиер. В последствие, същата държава, без да е имало промяна на институциите, казва,  чакай, не е така, да започнем сега да го лишаваме от това, което сме му върнали! В личен план това е тежко да се понесе и е несправедливо. Такова поведение въобще е изключено в Европейския съюз. По-лошото е, че може да стане прецедент и да плаши чуждите инвеститори да дойдат тук. Това е нещо, за което много хора не си дават сметка в дребнавостта си да ме уязвят.   - Казвате, че избягвате да гледате на света през личната си призма. Такъв пример ли е фактът, че през 2005 г. като лидер на НДСВ съставихте правителство с БСП, наследницата на комунистическата партия, която изгони вашето семейство от страната, а Народният съд разстреля чичо ви Кирил? - Знаете ли, тук трябва да видим нещата в контекста на времето и най-вече да не се обобщава и да се дамгосват едни или други. Защото пък другата страна – БСП, биха могли да кажат, че аз съм представител на монархо-фашизма. Ако така разсъждаваме, никога няма да се оправим! После има конкретни отговорни хора за дадени престъпления или ексцесии. А това, да се говори за всяка лява формация, нищо че е еволюирала във времето, че са комунисти... Да, по принцип БСП са наследници на БКП. Но пък тогава за тях аз съм наследник на не знам какви си черни времена. Всички трябва да сме малко по-обективни и да гледаме това, което е в интерес на нашите съграждани. А не да продължаваме да „седим по барикадите“ и да търсим виновници. Така можем да стигнем до най-древни времена. А и тогава – все някой може да е бил виновен, а другият – да е бил жертва.   - Ще стигнем до Каин и Авел. - Ами, да! Безсмислица е това. Това е най-ясният пример докъде бихме могли да ескалираме.   - Дали бих могла да Ви помоля за коментар на последните политически събития – непредизвиканата, но подадена от премиера Бойко Борисов оставка, тупането на топката от страна на президента Росен Плевнелиев и явното му нежелание да състави служебен кабинет, а от друга страна – необходимостта да има два служебни кабинета, защото такава е конституцията. Как гледате на всичко това? - Това е много интересно като съчетание и се получава в един критичен момент – министър-председателят решава да подаде оставка, когато президентът е в края на мандата си, а парламентът е действащ. Мисля, че това е най-сложно да се изтълкува - при действащ парламент дали е необходимо да има служебно правителство? Моето мнение, щом като ме питате, нищо че е ерес, е, че сегашното правителство в оставка трябва да изкара до 21 – 22 януари и оттам нататък президентът да състави ново правителство. Мисля, че ще бъде по-семпло, защото за двадесетина работни дни не виждам необходимост да се съставя служебно правителство. Но това е, както казах, еретично мнение, защото аз не съм на мястото на г-н Борисов, нито на мястото на президента.   - Може би няма достатъчно политическа воля? През 1997 г. страната бе в аналогична ситуация. Правителството на Жан Виденов подаде оставка по Коледа 1996 г., президентът д-р Желю Желев, чийто мандат изтичаше, каза, че няма да връчи мандат за второ правителство на БСП, която тогава имаше мнозинство в парламента и никой не го упрекна затова, че не спази буквата на конституцията. Имаше политическа визия за бъдещето на страната, опозицията, тогава СДС, казваше – предсрочни избори, демократични промени, път към Европа... Сега това го няма. - Може би, защото сме вече в Европа. Няма ги тези големи цели. Но след година България ще председателства Европейския съюз. Това е достатъчен мотив да си оправим отношенията, за да може да се върви напред. Тази тема едва ли е мотивираща за широката публика, но е важна за имиджа на страната. Въобще, идеалното би било да се оглеждаме по-често какво се случва в държавите около нас и по света. Не е нужно да има постоянна интроспекция, ние да решаваме и да търсим най-доброто и най-гениалното. Ето, сега се говори за мажоритарна избирателна система и задължително гласуване. Добре е да видим кое къде как функционира – къде системата е мажоритарна, къде е пропорционална, къде има задължително гласуване. И да се опитаме да го приведем за нашите ширини и за нашите разбирания. Отколкото да се напрягаме да измислим нещо съвсем ново или пък да превръщаме това в политическа битка. Като търсим в друга страна кое къде функционира най-добре, как може да се приложи у нас, ще намерим подходящия пример. Особено по теми като здравеопазване и образование – двете най-тежки теми във всяка една страна и общество. И така ще видим, че няма нужда от толкова реформи и контрареформи.   - Нашите съседи май не са най-подходящия пример. А също така се сещам, че едни от малко по-далечните съседи – в Испания, едва съставиха правителство. И то под заплахата на нови, трети поред предсрочни избори! - И то след година и нещо правителство в оставка! Помните ли пък в Белгия какво беше? Над 500 дни страната беше без правителство. Това са примери, това са прецеденти.   - В Италия премиерът Ренци искаше да намали сенаторите, да централизира страната. И постави въпроса на референдум. - Видяхте ли какъв отговор получи премиерът! А пък всички после критикуват и казват, че трябва да има реформи, че трябва нещо да се промени. Но като опре донякъде, нещо става, сякаш им се завива свят на хората. Това е вокс попули, в крайна сметка трябва да се съобразяваме с гласоподавателите.   - Но политиците сякаш забравят, че трябва да водят народа, не да го следват. Да го водят, макар и на крачка напред. - Ето сега – в Испания се появи антисистемна партия. На пръв поглед също изглежда антисистемно това, което досега е казал г-н Тръмп в САЩ. Но дали пък от друга страна това не е нещо здравословно? Да се променят някои неща по един по-радикален начин? Но обикновено тези антисистемни партии са временни явления. В първия момент изглеждат като нещо уникално и ново, но малко по малко или се разпадат или си дават сметка, че има неща, които е хубаво да ги проповядваш, но като се стигне до това да ги приложиш в управлението, виждаш, че не можеш.   - Но в Европа напоследък непрекъснато се раждат антисистемни играчи. Това какъв знак е? - Знакът е: Стига! Дотук! Дано политическата класа да си даде сметка и да реагира адекватно, за да може да се избегнат по-големи сътресения. Питахте ме дали това, което става сега, прилича на времето след Френската революция и Наполеоновите войни (б.а. - когато в Европа са настъпили коренни, революционни, промени). Аз имам впечатлението, че по-скоро прилича на времето след Втората световна война. Тогава са настъпили радикални промени, защото е станало ясно: дотук е било така, но хората вече очакват нещо друго. Спомнете си тези ужаси с банковите фалити. Дали това не доведе нещата дотам, че да се постави въпроса – а може би този модел, не е идеалният? Но чак да има „революционни“ нагласи, мисля че не е реалистично. В глобализирания свят нещата се изравняват по един по-плавен начин. Информацията се предава светкавично! Вижте социалните мрежи, та това е нещо невероятно! Пропагандата, която едно време е функционирала, е отживелица. Мисленето на хората не може да се насочва в една посока, като преди. Социалните мрежи са чудесен коректив.   - Но и способ за хибридна война в същото време! - Да, но това е въпрос на зрялост – да се хване човек на въдицата на някакви небивалици. Хвърля се някаква бомба и след няколко часа се оказва, че е „балон“. Много интересно! За социолозите това трябва да е голям момент, тази еволюция в обществото. Възможност да предскажат какво може да се случи.   - Това не засилва ли още повече факторът „образование“? Хората от малки, чрез знанието, да бъдат имунизирани срещу хибридността, срещу лъжата. А това го дава семейното възпитание и образованието. - Да, така е. Това са прословутите първи седем години. И другите седем също.   - Около Коледа е прието да говорим за традициите, Ваше величество. Но виждаме как светът се променя или поне живеем с това усещане. Особено тази година – след Брекзит и избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ. Традициите остават ли това, което бяха? Или също се променят? - Не сравнявам двете явления. Традицията е нещо насложено, което е останало или се спазва от миналото. Това са обичаи и неща, които се опитваме да продължим във времето. А това, което се случва сега – в САЩ или другаде, е по-друго. Аз поне така го виждам.   - Ето, вие неотдавна пътувахте с Румънския кралски влак. Това е традиция. На всяка гара, на която спира влакът, се изпълняват двата химна – днешният и от времето на монархията. Това какво усещане носи? - Учуди ме много, защото веднага си помислих за България. Едва ли това би се приело тук. Има много хора, които може би смятат, че биха изневерили на републиката, ако стане въпрос за нещо, което е било преди Х години. Сигурно е друг начинът, по който румънците усещат традицията и по който я спазват. Трудно ми е да определя.   - Какво бихте искали да превъзмогне българското общество? Нещо от това, което е направило румънското. - Не знам, трудно е да се обобщава и сравнява. С тях влязохме заедно в Европейския съюз, на едно и също ниво сме. Но дали те имат други виждания за това, което се е случило? Техният режим е бил много по-специфичен в последните 50 години преди 1989 г. Виждам, че те гледат към монархическия си период с известна симпатия, но все пак не бива да се обобщава. Сигурно има много хора, които не са на това мнение.   - Виждам портрет на цар Фердинанд във Вашия дом. Смятате ли, че ще се стигне до негова реабилитация? Историците често казват, че първите десет години на ХХ век, времето преди Балканските войни и Първата световна война, са били години на такъв подем, че в Европа се е говорило за „българско чудо“. - С времето сигурно и това ще стане. Нещата трябва да се отсъдят по един обективен начин в едно историческо измерение. Да се направи анализ, в който да се види положителното и отрицателното. Не става въпрос само за една личност. Трябва да се прецени в контекста на историята на страната. Понякога се смята, че една личност, в случая – един цар, олицетворява всичко – и добро и лошо. Но той не е действал сам, не се е водел от лични мотивации. Действията му са били следствие от настроенията в обществото в даден момент. Повече от реабилитация би било да се претегли, без пристрастие и без политически предпочитания или доктрини, кое е било положителното за страната и кое не е.

Красива светица, чието название свързват с мургавите хора и гълъбите, е повод четири красиви имена да почерпят!

 Православната Църква почита паметта на света Галина. Галин - значение, произход и имен ден от старинното "гал" - мургав, черен (смятало се е, че мургавите хора са по-здрави и обични) или от диал. "галун - "гълъб". Друг произход - от гръцката дума "тишина" (galini), т.е. равнозначно на славянското име Тихомир. Денят е посветен и на светите мъченици Кодрат, Киприан, Дионисий, Анект, Павел, Крискент и другите с тях.  Страдание на светите мъченици Кодрат, Киприан, Дионисий, Анект, Павел, Крискент и другите с тях Свети мъченик Кодрат се родил и възпитавал при следните обстоятелства. По време на жестокото гонение срещу християните от нечестиви царе и князе Христовите изповедници били подлагани на ужасни мъчения; поради това много вярващи, боейки се от непоносимите мъчения, оставяли градовете, жилищата и имуществото си. Бягайки, те се скривали в планините и пустините, за да съхранят невредима светата вяра в Христа, приемайки по-добре да живеят със зверовете, отколкото с нечестивите идолопоклонници. В тези тежки времена една благочестива жена на име Руфина поради страх от мъченията избягала от Коринт (главният град на Ахайя, просветен от апостол Павел, бел.ред.) в пустинята и там се криела в непроходими места. По време на бягството от града Руфина била бременна и когато дошло време, родила в пустинята младенец от мъжки пол и след това, като преживяла още няколко дни, починала. Бог, Който дава храна на всяка плът, отваря ръката Си и насища всичко живо (сравни Пс. 103:27-28), не оставил осиротелия младенец, но станал баща и майка за него, възпитател и хранител. По заповед на Всевишния Бог отвисоко се спускал облак и стелейки се по земята, от него излизала сладка роса на устата на младенеца. Така облаците хранели детето като с мляко или мед дотогава, докато не поотраснал и не започнал сам да се храни с пустинни треви. Така, подобно на свети Йоан Кръстител, младенецът живеел в пустинята, пазен от Бога, наставляван и вразумявай в богопознанието (Лук.1:80) от Светия Дух. Вече в юношеска възраст, той бил намерен от вярващи хора; те го завели в града, където се учел да чете книги и усвоил лечебното изкуство. Но той не толкова лекувал болестите със своите познания, колкото ги изцелявал с дадената му свише благодат. Тъй като от детство бил привикнал към пустинното безмълвие, той особено се стараел да се отдалечава от човешката суета: обичайки уединението, голяма част от живота си прекарвал в планините и пустините, отдавайки се на богомислие. Когато идвал по някаква работа в града, на всички дарявал неизброими блага, лекувайки телесните болести и с Божие слово изцелявайки душевните недъзи. Но той не задълго оставал в града, бързайки отново към приятното за него пустинно уединение, в което и се приближил към старостта. Тук, в пустинята, при него идвали, обичащи го в Христа, желаещи да се насладят на вида на светолепното му лице и да получат наставление от неговите боговдъхновени беседи; каквито били Киприан, Дионисий и Анект, Павел и Крискент, които заедно с него пострадали за Христа. Те пострадали по следния начин. По заповед на нечестивия римски император Декий* в Коринт дошъл управителят Иасон за мъчения и убийства на християните. Той залавял християните и ги хвърлял в тъмница. По това време заедно със своите блажени приятели Киприан, Дионисий, Анект, Павел и Крискент бил заловен и Кодрат; те били хвърлени в тъмница с много други християни, които от по-рано били оковани във вериги. След известно време Иасон седнал в нечестивото съдилище, като заповядал да изведат християните от тъмницата и да ги доведат при него за разпит. Най-стар от тях бил свети Кодрат: като пълководец той вървял пред избраното Христово войнство, желаейки без страх да отговаря пред мъчителя за всички. Мъчителят се обърнал към светеца с такива думи: - Кодрате! Какво те е направило толкова безумен, че желаеш доброволно да се предадеш на люти мъчения? И на какво се надяваш, когато без страх избираш веригите и тъмницата, лишавайки се от отечество и приятели? Защо не се подчиняваш па царските закони, та като се поклониш на боговете, да се наслаждаваш с нас на радостите на този живот? - Никой - отговорил Кодрат, - който има здрав разум, няма да се отрече от този живот. Но тъй като този живот ни е дар от Бога, трябва повече да обичаме Дарилия, отколкото дареното, да въздаваме благодарност на великия Благодетел, като Му възнасяме хвала, водим добродетелен живот и навсякъде разпространяваме славата Му чрез нашите страдания. Не трябва толкова да обичаме този кратковременен живот и от страх да не го загубим, да отдаваме на идолите чест, подобаваща на Единия Бог! Защото кой друг Бог можем да почитаме като истинно съвършен, освен обогатилия ни от началото с вечните дарове на Своята любов? И в тези велики дарове Кого можем да познаем, освен Самия Спасител Христос? И кого можем наистина да назовем Спасител, ако не Иисуса, претърпял мъки и смърт за нас? И ние, които искаме да бъдем добродетелни, преди всичко трябва да претърпим мъки за истинната вяра и благочестие и в никакъв случай да не отпадаме от тях. Зло е намерението и греховна е молитвата на тези, които се стремят да съблазнят и прелъстят истинските ревнители на божествените тайнства. Необходимо е всеки да избира по-доброто. Да не бързаме да вървим след хората, които само външно са добродетелни, но да вникваме в самите им дела - дали те не са зли и не носят ли голяма опасност от погибел. Знай, че ние, изпълнявайки заветите на нашите отци, се насочваме към това, което е по-добро, затова не се опитвай с враждебни на нас действия да ни убедиш да се отклоним от своя път и да се отречем от Христа. За нас най-добра съветница е Божията истина, а законите на благочестието имат велика сила да убеждават; съгласни помежду си, те ни съединяват с Бога. Имайте предвид и това, че според общия закон на природата всички трябва да умрем и от този закон никой не може да бъде свободен. С настъпването на смъртния час погиват всички несправедливи дела и човешки помисли и кратковременната слава се превръща в прах. Обратното, делата, пораждани от добрия живот, носят на извършващите ги вечна слава, която надживява тяхната смърт. Така и ние, тъй като твърдо сме решили да не се отказваме от нашето намерение да пострадаме за Христа, ще оставим пример за тези, които пожелаят във всичко да ни подражават. Нали правилно мислещите и вярващите, като имат свети примери на добър живот, само за това и мислят - да им подражават и чрез това да преуспяват в съвършенство. На тези думи Иасон отговорил на светеца: - Кодрате! Ако ти почиташ Този Бог, на Чиито благодеяния се наслаждаваш от младини, то добре постъпваш, бидейки благодарен. Но гледай, проповядвайки за Христа, като човек да не унизиш божественото естество. Кодрат отговорил на управителя: - Началото на съществуването на света Бог е положил в Своята воля, сътворил е света със Слово и го утвърдил със силата на Светия Дух. Благоволилият светът да съществува е Отец, създалото го Слово е Синът, а утвърдилият го е Светият Дух.. Когато е бил създаден прекрасният свят, предназначен от Твореца за определена цел, Създателят е благоволил някой да се наслаждава на създадените от Него блага и да Го слави с благодарност. Затова Той е създал човешкия род, за да предаде на последния всичко видимо. Като вдъхнал дихание за живот в първия човек, Той го поставил в рая - място на неизказани сладости. Човекът, заедно със сътворената за него помощница, като видял многообразието на прекрасния свят, се възрадвал и получил от Бога власт да се наслаждава на райските градини. Нашите прародители, размишлявайки за това, с какво велико предназначение са въдворени от Бога в рая, решили, че следва достойно да благодарят на Създателя и Благодетеля и започнали да водят добродетелен живот, спазвайки установената от Бога за тях заповед да не вкусват от едно дърво. Но лукавият прелъстител, дяволът, подтикван от ярост, носейки лъжа на устата си и злоба в себе си, излял върху прародителите цялата отрова на злобата си, желаейки да ги лиши от райския живот: погубвайки честта им, той вложил в тях страстното желание да нарушат Божията заповед, при това с тяхното съгласие с лукавия му съвет. Впоследствие се случило това, че живеещите с Бога в рая отпаднали от Божията благодат и се лишили от рая, бидейки изгонени от него. Оттогава тези, които преди били участници в Божията слава, но вече свързани с веригите на греха, започнали да бедстват, служейки на пусти пожелания. Но Бог се смилил над Своето създание и милостиво погледнал на човешката немощ; Той благоволил, скривайки Божеството във възприетата от Него плът, да дойде при нас, окаяните и погиналите, за да ни освободи от вражеските вериги и да изведе на свобода поробените от царството на смъртта, като ги избави от гибел. Затова Той благоволил Неговото Слово, вселявайки се в края на вековете (Гал. 4:4, слав.) в пречистата утроба на Богородица-Дева, чрез въплъщението Си да се облече в целия човек. Пречистата Дева, заченала от Светия Дух, родила Бога в плът, Когото ние наричаме Христос. И Той се явил на хората като Истинен Бог, наистина облякъл се от Дева в целия човек, въстанал против вражеската сила и разпрострял пределите на Своето горно царство. Той унищожил законите на смъртта и с божествена сила разкъсал веригите й, разрушил ада, извел от него прародителите с множество произлезли от тях хора и първият, като избавил всички народи и страни от погибел, бил назован Спасител. Като отворил съкровищата на Своето милосърдие, Той пожелал те да бъдат общи за всички. Освободил всички от съблазните на мъчителя, Той пази Своето наследие свободно и невредимо от погибел. За Него нищо не е тайна: нито началото на нашето раждане, нито продължителността на нашия живот, нито смъртта и краят, нито нещо друго неизвестно, но всичко, което е установено със закон от Отца, е известно и ясно на Сина, осъществяващ Неговата воля. Той е Този Христос, Когото ние проповядваме. Той е Този, Който се е погрижил за спасението на човешкия род. Винаги и навсякъде Съществуващ, Той ни дава неизчерпаемото богатство на Своята благост, неотлъчно намирайки се около служещите Му, и им помага. Управителят, макар и да се изумявал от думите на свети Кодрат, не желаел да повярва на откриваната истина и казал: - Струва ми се, Кодрате, че ти говориш лъжа за високите неща, тъй като допускаш Бог да има чисто човешки свойства, утвърждавайки, че е могла да Го вмести утробата на Дева, Която, носейки Го в утробата Си, е родила Христа! И така ти твърдиш, че един Бог е бил видян на земята, носещ човешко тяло, а друг Истинен Бог се е намирал някъде на друго място. Тогава управителят заповядал да съблекат верния Христов раб и безмилостно да го бият с пръчка, което немилосърдните палачи изпълнили с цялата си жестокост. След това мъчителят заповядал да закачат светеца надолу с главата, да стържат тялото му с железни нокти и да опалват страдалеца, като накладат огън под него. Но той, доблестно понасяйки всичко, оставал непоколебим. Управителят се обърнал с лукави думи и към свети Киприан, опитвайки се да го склони към единомислие със себе си. Но свети Киприан, макар и да бил още млад, с не по-малко безстрашие се подготвял за мъченията. Свети Кодрат говорел на него и на другите, които заедно с него се подготвяли за мъченията и вече събличали дрехите си: - О, мои приятели и сподвижници! Помислете за това, колко много блага са ви приготвени от Господа: за благочестието - почест, за мъченичеството - прославяне, и преди всичко не забравяйте, че вие ставате достойни за милостта на Иисуса Христа, Който скоро ще ни яви Своята помощ свише. И така, сега трябва да покажем непоколебима вяра в Христа Бога. Сега настъпи времето за подвиг и затова без колебание изпълнете закона на любовта - полагайки душата си за Този, Когото обичате. Вие трябва да се покажете за пример на всички, желаещи да се удостоят със страдалчески подвиг за Христа. Послужете с вашето крепко търпение за удивление на всички, които гледат към вас. Сега ще се познае истинското различие между добрите и злите. Сега трябва особено да се погрижим за спазване на благочестието, да не се явят разногласия във вярата - придържайте се към една вяра и едно изповядване, защото скоро ще застанете пред Бога на Страшния съд. Не се отклонявайте от пътя на добродетелта, тъй като скоро ще отидете при Христа, завършили своя подвиг. Изповядвайте с добро сърце Добрия Бог; не щадете цвета на вашата младост, с намерение скоро да преминете към неостаряващия живот. Мислете, че краят е "при вратата" (Мат. 24:33) и че бидейки млади, по-лесно - тъй като имате телесна сила - можете да претърпите мъчения за Христа Бога. И така, смело предайте себе си на мъчения и мъжествено ги претърпете: след като победите врага, ще получите прославяне от Господа и ще бъдете причислени на небето към лика на светите мъченици Тези думи на свети Кодрат, отправени към дружината, изпълнили мъчителя с ярост: той на часа заповядал да бият, стържат и горят с огън свети Киприан, съблечен и закачен подобно на свети Кодрат. След тях подложил на същите мъчения Дионисий, Анект, Павел и накрая - Крискент. Бидейки посрамен и победен от тях, отначало мъчителят ги осъдил на разкъсване от зверовете. Когато зверовете не се докоснали до светите мъченици, той ги осъдил на посичане с меч, като заповядал преди това да ги влачат из града за краката. Когато ставало това, безчислена тълпа народ, и предимно деца, били светците с пръчки и камъни, докато не били извлечени извън града на мястото, предназначено за изпълнение на смъртното наказание. Тук светците, като поискали малко време за себе си, усърдно се помолили на Господа, след това преклонили под меча честните си глави и били посечени в десетия ден на месец март. На това място, където земята се обагрила с честната кръв на светите мъченици, потекъл чист извор, за да напомня на Коринт за страданието им. След убийството на шестимата мъченици Кодрат, Киприан, Дионисий, Анект, Павел и Крискент били измъчвани и по различен начин погубени и останалите заловени християни. Другият Дионисий бил заклан с нож, а Викторин, Виктор и Никифор (след като приемник на Иасон станал Тертий) били сложени в каменен хаван и скълцани в него. Клавдий починал след отсичане на ръцете и нозете; Диодор сам се хвърлил в приготвения за него огън и в него, като в светъл чертог, починал в мир. На Серафион била отсечена главата, Папий бил хвърлен в морето. Също и Леонид, след като претърпял множество страшни мъки от управителя Венуст, сменил Тертий, бил хвърлен в морето. На мъки за Христа се решавали и свети жени, подражавайки на свети Кодрат и пазейки в сърцата си наставленията му - Хориса, Нунерия, Василиса, Ника, Гали, Галина, Теодора и много други жени, а също и мъже. Едни от тях се преселили при Господа, бидейки посечени с меч, други били удавени във вода или убити по друг мъчителен начин. Всички те заедно със своя наставник свети Кодрат били причислени към лика на мъчениците, получили победни венци от десницата на Христа Бога, на Когото слава с Отца и Светия Дух во веки. Амин. Днес имен ден празнуват всички с имената Гален, Галена, Галина и Галя Галин - значение, произход и имен ден от старинното "гал" - мургав, черен (смятало се е, че мургавите хора са по-здрави и обични) или от диал. "галун - "гълъб". Друг произход - от гръцката дума "тишина" (galini), т.е. равнозначно на славянското име Тихомир. Според друга версия, произлиза от глагола "галя" ("милвам"). Източник: pravoslavieto.com

Александър Корнезов: Голям брой важни дела не стигат до Съда на ЕС

 "Голям брой дела от съществен икономически или обществен интерес не стигат въобще до Люксембург, тъй като съдилищата не отправят преюдициални запитвания по тях". За този проблем сигнализира в интервю за Mediapool доц. Александър Корнезов, който на 19 септември 2016 г., стана съдия в Общия съд на Европейския съюз. Преюдициалните запитвания се отправят от българските съдилища, когато трябва да се приложи правото на ЕС и има нужда от тълкуването му. В своите заключения по запитванията Съдът на ЕС прави задължителни за съдилищата и институциите в държавите членки тълкувания. По думите на Корнезов фрапантен пример са обществените поръчки, където за никого не е тайна, че европейското право и добри практики системно се заобикалят у нас. "Въпреки това, до ден днешен няма нито едно преюдициално запитване в областта на обществените поръчки. Друг пример е конкурентното право, което е в много голяма степен регулирано от норми на правото на ЕС. Но и по тези въпроси няма нито едно преюдициално запитване относно забраната на картелите и на злоупотребата с монополно или господстващо положение", посочва юристът. Доц. Корнезов, какво означава новият пост, който заемате? С какво той е важен за България и за българските граждани и фирми? Това е признание и успех за България, тъй като страната ни е сред първите държави членки, които получиха право на втори съдия в Общия съд на ЕС. Това стана възможно в резултат на реформата на Съда на ЕС, която в частност предвиди вливането в Общия съд на Съда на публичната служба на ЕС, където бях избран за съдия след конкурс, в който участваха 79 юристи от целия Европейски съюз. Целта на реформата е да се ускори съдебното производство и да се подобри качеството на съдебните актове, постановявани от Общия съд на ЕС. За целта се предвиждат редица мерки, сред които поетапно удвояване на броя на съдиите в Общия съд до 2019 г. Реформата засяга непосредствено и българските граждани и фирми, защото те могат да сезират директно Общия съд на ЕС при определени условия, за да защитят правата си, като например да искат отмяната на актове на институциите и органите на ЕС, както и да водят дела за ангажиране на отговорността на Съюза при неизпълнение на договорни задължения или дори за да потърсят обезщетение за вреди, произтичащи от неправомерни действия от страна на институциите или органите на ЕС. Най-вече става дума за дела в областта на конкурентното право, държавните помощи, антидъмпинга, т. нар. ограничителни мерки, като например запор на сметки на лица, заподозрени във връзки с тероризма, интелектуалната собственост, достъп до информация, публичната служба на ЕС и др. По принцип се избягва българските съдии да са част от съдебния състав в дела, в които една от страните е българската държава, гражданин или фирма, за да се избегне всякакво съмнение за пристрастност. Как Ви се виждат проблемите на българското общество от Люксембург, ако ги гледате през призмата на делата, които стигат до Съда на ЕС? Струва ми се, че делата, които стигат до Съда на ЕС от България, не отразяват истинските проблеми на българското общество. Само малко от тях поставят принципни въпроси от значение за развитието на българското и европейското право. За това има две обяснения. Първото е непознаване и оттам неприлагане на правото на ЕС, или само формалното позоваване на него, без обаче да се вникне в същността му. Второто обяснение е, че има нежелание - съзнателно или не - в делата от обществен или голям икономически интерес да не се отправят преюдициални запитвания до Съда на ЕС. Образно казано, преюдициалното запитване изважда делото извън контрола на всякакви местни зависимости и субекти, доколкото е немислимо българският съд да не се съобрази с решението на Съда на ЕС. В тази връзка винаги съм казвал, повтарям го и сега: преюдициалното запитване е най-мощното оръжие за възтържествуване на правото, с което разполага българският съдия. Бихте ли дали някои по-важни и интересни примери на решени преюдициални запитвания от последните години? Примерите са много, но тук ще се огранича само с няколко от последните 2 години. Делото "Google Spain" е особено важно с това, че Съдът на ЕС постанови, че при определени обстоятелства "Google" е длъжен, при поискване, да изтрива злепоставяща за дадено лице лична информация от търсачките си, дори и тя да е достоверна. Това вече се прилага в практиката. В делото Schrems Съдът на ЕС не се поколеба да отмени решение на Европейската комисия, което позволяваше на компании като "Фейсбук" и "Майкрософт" да изпращат и складират събраните лични данни на европейски граждани в сървърите на компанията в САЩ. В делото Съдът установи по категоричен начин, че властите в САЩ на практика имат почти неограничен и често неконтролиран достъп до личните данни на европейските граждани, фигуриращи в техните профили във "Фейсбук", което е в остро противоречие с европейските стандарти за защита на личните данни. Друг пример е делото Gauweiler, образувано по преюдициално запитване от германския федерален конституционен съд, в което Съдът на ЕС остави в сила програмата на Европейската централна банка за закупуване на държавни облигации на вторичните пазари, програма, която в голяма степен облекчи дълговата криза в Европа. Важни и много актуални са и решенията на Съда в делата Dano и Alimanovic, в които Съдът категорично отсъди, че правото на ЕС не позволява т.нар. социален туризъм, при който гражданин на една държава членка се установява в друга държава членка с цел да се възползва от социалните й помощи. Бих споменал и делото Philip Morris, в което Съдът на ЕС остави в сила новите стриктни изисквания по отношение на тютюневите изделия, като например по-големите предупредителни текстове и картинки, забраната за добавка на овкусители, които придават вкус на билка, ментол, ванилия и други в цигарите, забраната за означения от рода на "натурални", "ултралеки", "органични" и т.н. В кои случаи най-често казуси на български граждани и фирми стигат до Общия съд или до Съда на ЕС? Къде виждате неизползван потенциал? В Общия съд делата, заведени от български граждани и фирми, са малко, основно в областта на държавните помощи и ограничителните мерки. Причината за това е, че повечето от актовете на институциите на ЕС, които подлежат на обжалване пред Общия съд на ЕС, са най-общо казано от икономически характер, а икономическата активност в България е твърде незначителна, за да представлява интерес за европейските институции. Обратно, в Съда на ЕС, където мнозинството дела се образуват по преюдициални запитвания, отправени от национални съдилища, "българските" дела са далеч по-многобройни, повече от 70 на брой от 2007 г. до днес. Някои от тях, като например делата Елчинов и Канон, са от огромно структурно значение за съдебната власт у нас, тъй като в тях Съдът на ЕС постанови, че долните инстанции следва да не се съобразят с тълкувателно решение/постановление на ВКС или ВАС, съответно със задължителните им указания при отмяна на решение и връщането му за ново разглеждане, ако те противоречат на правото на ЕС. Тези две решения предоставят безпрецедентна възможност на първо- и второинстанционните съдилища в България да инициират, посредством преюдициалното запитване, промяна в постоянната съдебна практика на върховните съдилища и така активно да участват, дори да провокират развитие на правото както на национално, така и на европейско ниво. Те индиректно поставят и изключително важния въпрос за тълкувателната дейност на върховните съдилища и доколко тя представлява правораздавателна дейност. Съдът на  ЕС се ограничи с това да постанови, че ако тълкувателно решение/постановление противоречи на правото на ЕС, то българските съдилища трябва да не го прилагат. Но големият въпрос остава. Що се отнася до правните въпроси, които се поставят, мнозинството са в областта най-вече на ДДС, митническия съюз, забраната за дискриминация, пространството за свобода, сигурност и правосъдие, но има решения и в областта на околната среда, енергетика, транспорта, търговската политика на ЕС и гражданство на ЕС. Както споменах обаче, струва ми се, че голям брой дела от съществен икономически или обществен интерес не стигат въобще до Люксембург, тъй като съдилищата не отправят преюдициални запитвания по тях. Именно тук виждам огромен неизползван потенциал. Фрапантен пример са обществените поръчки, където за никого не е тайна, че европейското право и добри практики системно се заобикалят у нас. Въпреки това, до ден днешен няма нито едно преюдициално запитване в областта на обществените поръчки. Друг пример е конкурентното право, което е в много голяма степен регулирано от норми на правото на ЕС. Но и по тези въпроси няма нито едно преюдициално запитване относно забраната на картелите и на злоупотребата с монополно или господстващо положение. В областта на наказателното право у нас до скоро се считаше напълно погрешно, че наказателният съд не може да отправя преюдициални запитвания, доколкото задължението му да изложи фактите по делото в самото запитване компрометирало безпристрастността му и трябвало да води до отвод на съдебния състав, отправил запитването. Подобно тълкуване на НПК влиза в остро противоречие с правото на ЕС, както Съдът на ЕС постанови наскоро в решението си в делото Огнянов. Така че това мнимо препятствие пред отправянето на преюдициални запитвания по наказателни дела вече формално е елиминирано. Остава  наказателните съдилища да поемат своята отговорност и задължение да прилагат правото на ЕС. Едва ли функцията на правото на ЕС е да коригира многобройните пробойни в българската съдебна система, но все пак наблюдава ли се според Вас такъв косвен ефект от 2007 г. насам? За съжаление, не. Крайно време е да разберем, че ЕС няма да оправи българската съдебна система, нито останалите проблеми в държавата. Трябва сами да запретнем ръкави и да си свършим работата. При все това, правото на ЕС предоставя особено мощен инструментариум на можещите съдии, които имат характера и волята да го прилагат. Но като цяло периодът от 2007 г. насам е една пропиляна възможност да променим подхода на българските магистрати и администрация, които имат навика да се аргументират формалистично, буквоядски. Правото на ЕС изисква да се борави с друг тип инструментариум, като например принципа на тълкуване на националното право в духа на правото на ЕС, принципите на ефективност и равностойност, общите принципи на правото, директен ефект и директна приложимост и пр. Но и до днес голяма част от българските съдебни актове остават слабо мотивирани със силен буквалистичен уклон, като се пренебрегва духа на закона и общите принципи на правото. Масова практика например е да се отхвърлят исканията на страните за преюдициално запитване почти без мотиви или напълно формално, без съдът отговорно да обсъди доводите на страните в тази връзка. Проблемът е особено видим във върховните съдилища, които по принцип са длъжни да отправят преюдициални запитвания, когато се поставя въпрос за тълкуването или валидността на правото на ЕС. Но те твърде често отказват да направят това с бланкетния довод, че отговорът на въпроса бил "ясен". Преодоляха ли се проблемите около многобройните случаи на слаба компетентност на магистратите в България за същността на правото на ЕС и практиката на Съда на ЕС? На пръв поглед, да. Много от магистратите минаха някакъв вид обучение по право на ЕС. Вече е предвидено и правото на ЕС да е част от конкурса за първоначално назначаване на магистрати, което следва да бъде приветствано. Понастоящем в много съдебни актове намираме някакъв вид позоваване на правото на ЕС. Но по-задълбоченият анализ показва, че това понякога е само привидно. Твърде често позоваването на правото на ЕС е чисто формално. Липсва вникване в проблематиката и вещо боравене с различните инструменти, присъщи на правото на ЕС. Практиката на Съда на ЕС, която е от ключово значение, също се познава слабо и като цяло не се следи систематично. Разбира се, има и магистрати, които отговорно и много компетентно изпълняват задълженията си на "европейски“ съдии. Те заслужават подкрепа и поощряване. Но за съжаление те като че ли не дават цялостния облик на системата. Имате ли представа доколко институциите в България са склонни директно да прилагат регламенти на ЕС, ако има противоречие с българския закон? Като че ли се страхуват да го правят. Както споменах вече, наблюдава се едно явление от последните години на чисто формално позоваване на правото на ЕС. Така се създава впечатление, че съответният орган е "приложил" съответната европейска разпоредба. Но много често това е само голословие, без особено вникване в проблематиката. Дори има немалко примери, в които дадена норма от правото на ЕС се цитира, за да обоснове напълно грешен извод. Понякога вероятно е въпрос на незнание, но може да има и елемент на нежелание в някои дела, както подсказвате във въпроса си. Примерът, който дадох с обществените поръчки и правото на конкуренцията, е красноречив сам по себе си. Показателен е фактът, че голямото мнозинство преюдициални запитвания от български съдилища са отправени от едни и същи 7-8 съдии, които мога да назова поименно. Те заслужават адмирации за знанията и куража, който демонстрират. Но в крайна сметка, тук става дума само за 7-8 съдии, които представляват по-скоро изключението, а не правилото. Обратните примери са много повече. За вече почти 10 години ВКС е отправил само 2 преюдициални запитвания, едно от което беше отхвърлено като недопустимо. А да не забравяме, че върховните съдилища са по принцип длъжни да отправят преюдициални запитвания, когато се поставя въпрос за тълкуването или валидността на норма от правото на ЕС. Апелативните съдилища не са отправили нито едно преюдициално запитване. Конституционният съд също страни от диалога със Съда на ЕС, въпреки че конституционните съдилища на много държави членки – Белгия Австрия, Германия, Франция, Италия, Словения, Литва, Испания – все по-често прибягват до преюдициалното запитване като способ за преодоляване на евентуални противоречия между националното, вкл. конституционно право и правото на ЕС. Така че статистиката, със своите над 70 преюдициални запитвания, ласкае България и българската съдебна система, като оставя впечатлението за активно прилагане на правото на ЕС у нас. Но един задълбочен анализ показва, че всъщност голямата част от съдилищата у нас, включително на най-високо ниво, невинаги изпълняват задълженията си, произтичащи от правото на ЕС.  Поставя и се и друг въпрос, а именно изпълнява ли България решенията на Съда на ЕС. Както знаете, Съдът на ЕС е установявал на няколко пъти, че България не изпълнява задълженията си, произтичащи от Договорите. Например наскоро Съдът констатира, че вятърните паркове на нос Калиакра са построени в противоречие с правото на ЕС. Европейските институции, а и българските граждани, очакват да видят кога и как ще се изпълни това решение. Да не забравяме и, че при неизпълнение на съдебно решение, е възможно страната ни да бъде осъдена на заплаща глоби, които се начисляват до пълното изпълнение на решението.   Като човек, който и академично се занимава с право на ЕС, вие простихте ли на българските финансови власти грубото погазване на правото на ЕС през 2014 г., когато въпреки многобройните писма на Европейската комисия и на Европейския банков орган БНБ и Фондът за гарантиране на влоговете в банките не пожелаха да изпълнят еврорегламентациите и да изплатят навреме гарантираните влогове на хората в КТБ, а държаха парите им блокирани абсолютно незаконно близо 6 месеца? Защо никой в двете институции не понесе отговорност за този случай и той не е ли доказателство за факта, че България не е правова държава? Отново стигаме до основния въпрос, който от десетилетия подкопава устоите на обществото ни, а именно въпросът за върховенството на правото. В случая Европейската комисия предупреди България, че според нея българското право противоречи на европейското, доколкото то предвижда допълнителни, по-тежки условия за започване на изплащането на депозитите отколкото, тези предвидени в правото на ЕС. Но ЕК реши да не образува производство срещу България пред Съда на ЕС и едва ли можем да я виним за това. В този тип производства тя разполага с широко право на преценка и вероятно е счела, че казусът КТБ е твърде незначителен на фона на огромните проблеми в банковия сектор в Европа. Затова именно казвам, че не можем да чакаме някой от Брюксел или от Люксембург да ни реши проблемите. Тук ставаше дума все пак и за депозитите на крайно уязвими граждани, които се нуждаеха без забавяне от спестяванията си – болни хора, дарителски фондове за лечение на деца и др. Но правото на ЕС предоставя им други способи за защита, като например отговорността на държавата за нарушаване на правото на ЕС. Тоест средствата за защита на правата, които правото на ЕС предоставя на всеки един от нас, са налице. Въпросът е обаче дали и как те се прилагат на практика в България. Така пак се връщаме до въпроса за върховенството на правото в България. Вие работите в сферата на конкурентното право. Успява ли, според Вас, Комисията за защита на конкуренцията у нас наистина да работи по предназначение? Действително ли е толкова трудно да се докаже картел в сектор "горива"? КЗК е изключително важен държавен орган за всяка държава с пазарна икономика, може би един от най-важните в държавата въобще. Нейна основна задача е да санкционира картелите и злоупотребите с господстващо положение, както и нагласените обществени поръчки. Всички тези нарушения представляват, образно казано, „кражби“ в ущърб на крайния потребител, т.е. на всички нас, тъй като плащаме по-високи цени за по-некачествени стоки и услуги. Те задушават всеки опит за инициатива, иновативност и изобщо повишаване на ефективността на предприятията на пазара, като не допускат конкуренция, и оттам ограничават нашия избор на стоки и услуги. Именно затова мисията на КЗК е толкова важна. Не може да имаме здрава и конкурентноспособна българска икономика без силна, активна, напълно независима и компетентна КЗК. Нека вземем пример от Европейската комисия, която е абсолютно безкомпромисна с големите картели и компаниите, злоупотребяващи с господстващото си положение. Някои от последните санкции, наложени от комисията, говорят само по себе си: 2.93 млрд. евро за картел на производители на камиони; 1.49 млрд. за картел на пазара  на финансови инструменти; 1.06 млрд. евро на производителя на процесори "Интел" за налагане на определени производители на компютри да работят с техните продукти, за сметка на конкурента им на пазара. В други случаи Европейската комисия постига желания резултат чрез механизма на поемане на задължения от нарушителите, като например в случая VISA, в рамките на който компанията се ангажира да постави граница на някои прекомерни междубанкови такси при плащания с кредитни или дебитни карти. Да, трудно е да се докаже картел, но съвсем не е невъзможно. Въпрос на компетентност и воля. Има ли единодушие в българската правна общност по въпроса дали правото на ЕС има предимство над българската конституция или е обратното? Това е един от най-дискутираните въпроси в правото на ЕС въобще. Без да навлизам тук в подробностите на един продължаващ и безкрайно интересен дебат, струва ми се, че въпросът за предимството на правото на ЕС над националните конституции често се поставя твърде елементарно. Част от конституционното право – например въпросите за държавното устройство и държавно управление – не попада въобще в приложното поле на правото на ЕС. Освен това, немалка част от европейското законодателство предвижда минимални стандарти като оставя на държавите членки възможността да предвидят по-високи стандарти на защита. В тези случаи по принцип би могла да се приложи националната конституция, ако последната предвижда по-висок стандарт на защита от този, предвиден в правото на ЕС. Също така правото на ЕС отчита конституционната идентичност на държавите членки. С други думи, ако даден принцип или норма от националната конституция е част от конституционната идентичност на съответната държава членка – например светския характер на държавата, задължително използване на кирилицата, забраната на благороднически титли и пр. – правото на ЕС трябва да вземе това предвид. Но ако съществува императивна норма от правото на ЕС, от която не са предвидени изключения и която не оставя право на преценка на държавите членки, тя трябва да има предимство пред националната конституция в случай на конфликт. Обратното би довело до разпадането на ЕС, тъй като би позволило на всяка една държава членка едностранно да решава кои свои задължения да изпълнява и кои не.  

Премълчаната история на българския дух

В центъра на темата е историята на възходите и паденията на българите, един от най-древните народи, на неговия дух и държава. Кои факти от родната ни история са премълчани, факти от миналото ни, но и от настоящето... Тяхното осветляване изисква научно обосновано изложение, на което са способни проф. Петър Добрев и Георги Лазаров, събеседниците, които за първи път гостуват на водещия. Какво да очакваме от този разговор, освен ясен, точен и съвсем не лишен от емоции език? Условия за полемика има, защото историкът д-р Петър Добрев в поредица от свои книги развенчава неудобни за народа ни митологии. Самият учен и неговите тези са остро оспорвани от колегите му, но когато става дума за националния ни дух нещата изглеждат още по-дискусионни. Защото великият принцип, изведен гениално от Георги Раковски гласи: „Главната сила в историята е нравствеността“.От днешна гледна точка заключението е още по-категорично: „Честта създаде България, безчестието я унищожава!“ Но дали ще я унищожи, ще разберем в процеса на предаването. Участниците в него ще проследят възможно най-новите данни, свързани с българите - от I  до XXI век.Ако желаете да оставите коментар, посетете страницата на предаването във Фейсбук .Най-древните българи В началото на българската история стои едно великото събитие, което различните летописци са описали по различен начин. Византийските хронисти пишат, че дошло отнякъде някакво новопоявило се племе българи и победило като по чудо огромната византийска войска, защото императорът получил болки в краката и трябвало да замине спешно на бани в Месемврия (ХИБ, І, 77). А летописците на цар Иван-Александър пишат, че българите били не някакво малко племе, а многобройни и дори безчислени и се заселили нашироко от двете страни на Дунава - чак до Драч (дн. Дурацо в Албания): Много же бесчислены суще ислънища и сиу страну Доунава и ону до Драча и далее… (вж. ХКМ, 228). Къде в такъв случай е истината - били ли са българите на Аспарух някакво неизвестно новопоявило се племе или твърде голям народ? Вярвайки на византийците, нашите учебници са ги описали като малобройно племе, което наскоро след създаването на България изчезнало почти без следа и оставило в българския език само десетина думи - българин, болярин, кумир, капище и още пет-шест. Но за щастие има и трети вид източници, описващи древните българи и от тях може точно да се научи кой е прав - византийските хронисти или нашите някогашни царски летописци. Още два века преди да се появи Аспарух българите са споменати от книжовниците на древните готи. И ето какво пише готският епископ Енодий до своя крал Теодорих: Това е народът който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал… те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои. И добавя: Те, българите, по-рано вярваха, че пред тях е открит светът. Сега за тях е затворена само тази част от земята, която ти пазиш. (ХИБ, І, 55-56). Друг готски големец, сенаторът Касиодор, пише следното в похвала на един пълководец: Не те изплаши  дружината българи, която с упоритостта си щеше да попречи дори на нашите! (ХИБ, І, 57) и на друго място възкликва: страшните по целия свят българи. Тези думи не са казани случайно и се дължат на това, че още преди да се заселят на Балканите българите са се прочули с големи победи над готите и лангобардите. Лангобардите те победили още в 428 г. и пленили техния крал Агилмунд, а готите разбили трикратно и прогонили от балканските земи в края на V в. (вж.Д.А.,124-130). При това, по едно съвпадение и двата разгромени от българите народа, след неуспешния сблъсък с тях, успели да завоюват Рим, с което пък славата на българите нараснала още повече, защото те били единственият народ, който победил дори победителите на Рим. Същевременно на готите и другите германски племена българите били известни не само като непобедим, но и като твърде многочислен народ. Това личи от един малко познат у нас източник, известен като „Баварският географ”, където за някогашните българи отвъд Дунава пише: Понеже множеството от тях е голямо не им е нужно да строят крепости, за да се защищават. Заедно с тези многобройни отвъд дунавски българи се споменават и моравците, за които баварският  книжовник отбелязва, че „опират до немските граници”. (вж. ГСУ, ФИФ, 1964, 293). Твърде силен респект са имали към българите и арабите, тъй като изпитали върху себе си силата на тяхното оръжие още преди създаването на днешна България. Първото си голямо поражение през VІІ в. арабите претърпели от  българите в 652 г. при опита си да нахлуят в Кавказ, когато четири хиляди техни отбрани конници били унищожени при крепостта Баланджар, известна и с името Булгар Балк. По-късно още по-съкрушителен разгром им нанесъл синът на Аспарух - Тервел, спирайки тяхното настъпление към Балканите и унищожавайки 24 хилядна арабска армия, принуждавайки я с дълга обсада на Солун да гризе от глад юздите на своите коне. Затова името бурджани, с което арабите наричали българите на Тервел, дълго време вдъхвало у тях панически страх и дори два века по-късно арабският пътешественик Масуди пише: Бурджаните са огромен, могъщ и войнствен народ, който стои над всички съседни народи. Един български конник може да излезе на глава със 100 или 200 противници. В наше време жителите на Цариград, ако не бяха неговите големи укрепления, не биха могли да се защитят от тях. А също и всички, които обитават съседните с бурджаните области не биха могли да се защитят от тях. (Вж. АЯГ, 126). Твърде рядко има някой народ, който да е блестял едновременно както със своята необикновена сила, така и със своята справедливост. Но точно такъв рядък спомен са оставили след себе си нашите древни български предци. Затова разкриването на пълната истина за тях е свещен исторически дълг, който все още остава за съжаление неизпълнен, тъй като византийските заблуди и до днес замърсяват българските учебници, а и не само тях. Поради породеното от византийщината пренебрежение и цинично високомерие дори до днес в някои световни енциклопедии като Ларус, древните българи се описват по подобие на ордите на Чингис хан. А някога се появи и дори нашумя теорията на В. Томашек, че българите са възникнали като смес от разбитите хунски племена след разпада на империята на Атила. В съзвучие с това се появи версията, че името българи е прозвучало за първи път на света едва през V-VІ в., а преди това не е съществувало. От тази представа възникна задълго и традицията да се наричат българите на Аспарух с изкуственото име прабългари, тъй като се считаше, че в древността (т.е преди Vв.) на света е нямало все още българи. Но днес науката разполага вече с цяла редица източници сочещи, че българи е имало много време преди V в. В римската „Книга на поколенията” (Liber Generationis), написана в 330-та година и включена в Анонимния хронограф от 354 г., името българи е отбелязано в списъка на най-древните народи на Изтока, започващ с имената на еламците и асирийците.(LG. 1880). Няколко десетилетия преди тази древна книга - още в ІІІ в., българите са споменати като библейски народ и в Словата на Методи Патарски, епископ на Ликия в Мала Азия, той ги сравнява с библейското племе амонитяни. В Армения, още в епохата преди нейното покръстване в 301 г., е отбелязана българска земя в Кавказ, от която, според бащата на арменската история Мовсес Хоренаци, роден в края на ІV в., се преселил в Армения българският вожд Вананд, чиито потомци Ород и Арртаван, са посочени от друг древен историк - Себеос, като участници в почетната свита на арменските патриарси през 330 и около 350 г. (вж. АС, 65-66 и ПГ 59 ). Всички тези находки пометоха като вълна на цунами представите, че българите са късно появил се народ. Затова вече с пълна увереност трябва да наричаме нашите предци вместо с изкуственото име прабългари, с ясното и точно име древни българи, съответстващо както на тяхната прастара поява като на¬род, така и на извоювания от тях още в древни вре-мена висок престиж. Упоритостта, с която някои автори продължават да ги наричат с амортизирания термин прабългари, само издава тяхната професионална недъгавост и фатално изоставане от световната наука. Най-великото деяние на древните българи е, че те са създали в Европа на три места три различни държави - Старата Велика България при Кавказ, Волжка България и Аспарухова България (вж. картата на третата вътрешна корица на тази книга). Чрез това древните българи, без никакво преувеличение, са надминали всички други европейски народи, тъй като трудно може да се посочи в Европа друг народ, който да е увековечил своето име, създавайки на три различни места три свои държави! Пътят на българите през света Най-надеждният фундамент за разкриване на истината за древните българи са откритите през ХХ в. неизвестни стари летописи, които са споменали къде са живели те преди да дойдат в Европа. Тези най-ценни находки бяха разкрити най-вече през втората половина на ХХ век и всички те назовават в един глас не тюркските степи, а съвсем друг край на Изтока - долините на Памир и Хиндукуш, където се е намирала някога прочутата държава Бактрия, наричана от източните народи Балхара и Булгар. Първа е посочила българската прародина споменатата по-горе римска „Книга на поколенията”, но това беше забелязано едва в 1991 г., когато бе преведен и публикуван целият този летопис (вж. ПД, 1991), споменат преди това в „Извори на българската история” само с едно изречение. Оказа се, че там древните българи не само са отбелязани сред най-старите народи на Изтока, но са вписани на мястото, където в по-старите гръцки летописи са споменати бактрийците - обитателите на древна Бак¬трия. Анонимният хронограф от 354 г., където е поместена „Книгата на поколенията”, е забележителен с това, че е първият подробен исторически труд, съставен след приемането на християнството в Рим. Затова дори много векове по-късно в някои латински ръкописи, като хрони¬ката на манастира Сен Петри Сеноненскис, българите са описани като преки потомци на древните бактрийци, а българският цар Иван Асен ІІ е наречен Arsanus Rex Bactrorum ab Aquilone (Асен - цар на Се¬верната Бактрия). Този израз е твърде знаменателен и важен за българската история, защото чрез него България е представена директно като северен двойник на прочутата древна Бактрия. (КИ, 303). За това, че българите са били някога не само древен, но и прочут източен народ напомня и особеният начин, по който ги е описал епископът на готите Енодий през 507 г. в споменатия по-горе пасаж и особено от израза Те (българите) някога мислеха, че пред тях е открит целият свят (ХИБ, І, 55). Такива думи могат да се кажат само за някой народ, който още в древността е имал дълга и славна история, започнала далеч от Европа. Споменатият от Теодорих обичай на българите да пият конско мляко напомня също за техния дълъг път през света. Защото този обичай се е срещал масово в източните земи сред най-различни народи, а по-късно е бил пренесен и в Кавказ, където в Кабардино-Балкария има дори лечебници за терапия с конско мляко. В пълна противоположност на версията, че те са били номадско, т.е чергарско племе, древните българи изпъкват като народ, който някога е блестял във всички сфери на човешката цивилизация и със своята енергия. А и по прекосените от него пространства той е надминал много древни народи, включително и прочутите викинги, които са изминали твърде дълъг исторически път, но не са създали четири държави и не са оставили своето име в нито един забележителен продукт. На този именно необикновен народ ние, днешните българи, сме преки исторически наследници и трябва да се гордеем, че в нашия език са запазени почти всички негови съкровени роднински понятия и цяла палитра от други думи, които като невидим мост свързват днешна България с българската прародина. Затова време е да се отстрани примитивният образ, с който те и до днес се представят в застиналите на нивото на ХVІІІ и ХІХ в. наши учебници. А още по-важно е не само да премахнем грешката, която вече е забелязала световната наука, но и да разгадаем най-важната историческа тайна на древните българи - на какво се е дължала необикновената съзидателна енергия, която те са носели като народ навсякъде по своя път. Защото историята показва, че такава всестранно проявяваща се и неизтощима енергия като тяхната, никъде не се е появявала от само себе си, а е възниквала там, където е процъфтявала висока цивилизация. Старата Велика България е най-ранният голям български стожер, създаден в Европа. В Именника на българските канове се сочи, че тя е възникнала 515 г. преди преселението на Аспарух в годината Верени (Дракон), съответстваща на 680 г., което показва, че началото на държавата е било положено в 165 г. Двой¬ният начин, по който някога е означено в летописа времето на съществуване на тази държава - в числов и календарен вид - показва, че тя не е измислен исторически мит, а конкретна реалност. Същото сочат и арменските източници, където тази земя е спомената още по времето на Аршак, син на Вахаршак, който според най-новите уточнения на арменските историци е царувал не по-късно от ІІ в. (ИАН, 1998). Затова е време да се осъзнае, че тази държава е била едно рядко историческо достояние - втора по време в Европа след Римската империя.   Ранните връзки между древните българи и славяните за съжаление дълго време се предаваха в силно изопачен вид, тъй като на древните българи се гледаше като на нищожно по брой племе, а на славяните като на главен и едва ли не единствен фактор за създаването на България. Тази грешка решително трябва да се поправи и за да стане това, трябва съвсем точно да се отмери ролята на всеки от двата народа - древните българи и славяните, в българската история. Характерно е, че при изреждането на участниците във всички някогашни общи походи срещу Византия летописците винаги сочат първо българите, а след тях племената анти и славини, причината за което е несъмнено в това, че българите са били управляващият народ в Старата Велика България. Споменатите заедно с тях анти и славини явно са живеещите заедно с българите части от славянските племена. От това се вижда, че още преди възникването на България българите са приобщили към себе си славяните както чрез закрилата, която са им давали, така и с това, че са били водачите на държавата. Има и много други следи, от които личи, че водещият народ в обширната територия на Старата Велика България са били древните българи. За това напомнят оставените навсякъде в нея свещени български символи и знаци, които са един сравнително нов и недостатъчно проучен извор на познание.

Малмьо като илюстрация за ислямското бъдеще на Европа

 Как изглежда един завладян от исляма европейски град? Малмьо, в Южна Швеция, е нагледна илюстрация за това, в какво ще се превърне само след няколко години цяла Европа. И макар че медиите, както и цялата "секта на политическата коректност", щателно прикриват истината, тя става все по-очевидна за онези, които все пак искат да я видят. Преди време местната преса в Малмьо с умиление описваше, как неколцина либерално настроени шведски доброволци са помогнали на двама млади сирийски имигранти да започнат собствен бизнес в съседния Хелсинбори, откривайки там кафе със зала за пушене на наргиле. Журналистите се надпреварваха да възхваляват трудолюбието на имигрантите и солидарността на доброволците, внушавайки, че стотиците хиляди мюсюлмански имигранти, заливащи Швеция, могат успешно да бъдат интегрирани и да просперират, благодарение на своето усърдие. Всъщност, кой би посмял да твърди, че те не са в състояние да станат интегрална част от шведското общество? Наскоро обаче, полицейска акция в кафенето на двамата сирийци показа нещо съвсем различно. В мазето на заведението полицаите откриха шведско момиче, приковано с верига към радиаторите на парното отопление. Оказа се, че тя е била превърната в сексуална робиня на най-малко седмина имигранти, начело със споменатите по-горе двама герои на местната преса, прославили се със своето "трудолюбие": 28-годишният Халед Азис и 23-годишният Тарик Бакар. Полицията съобщи, че момичето е било отвлечено на една от улиците в Малмьо от четирима араби, претендиращи да получат статут на бежанци. Те я вкарали в колата си, закарали я в кафенето и там я вързали с желязна верига, провръщайки я в наложница на цялата арабска компания и изнасилвайки я по всички възможни начини, като паралелно с това са я пребивали и унижавали. На всичкото отгоре, въобще не са възнамерявали да я пуснат някога, разчитайки да я използват като сексуална робиня докато не умре. Съдебният процес срещу сирийските собственици на кафенето приключи през януари 2017. Двамата бяха осъдени само на четири години, освен това трябва да платят компенсация от 30 хиляди долара на отвлеченото от тях момиче. Обвинението срещу тях беше само за изнасилване, но не и за отвличане и изтезания. След това, либералният шведски съд реши, че сирийците следва да бъдат депортирани от Швеция, вместо да отидат в затвора. Петимата останали обвиняеми пък бяха освободени, тъй като се оказа, че прокуратурата не разполага с достатъчно доказателства за да ги изправи пред съда. В хода на процеса стана ясно, че единият от сирийците е проникнал незаконно в Швеция още през 2010. Тогава властите са му позволили да остане, макар че молбата му за получаване на бежански статут е била отхвърлена. Вторият пък е пристигнал в страната през 2014, като всеки месец е получавал от шведската държава по 800 долара, плюс стипендия за да завърши образованието си - и всичко това за сметка на шведските данъкоплатци. Малко преди това се появи друга публикация, че шведската полиция е постигнала напредък в разследването на още едно престъпление на сексуална основа, при което неколцина млади мюсюлмани са изнасили бежанка - майка на две деца. Първоначално полицаите смятаха, че стана дума за "обикновено изнасилване", но след това установиха, че престъплението, което е било извършено в бежански лагер, построен специално за новите мюсюлмански имигранти, е дело на 48 (!) мъже, настанени в него. И това не е всичко. Преди около месец се случи още едно ужасяващо изнасилване, този път в друг шведски град - Упсала. Там група афганистански имигранти отвлече местно шведско момиче, което вероятно е било пияно, след което в течение на няколко часа я изнасилваше, транслирайки кошмарната сцена директно по Фейсбук. Десетки хиляди души са следели с интерес развитието на събитията, като някои дори са го записвали. Все пак, имало е и такива, които са уведомили полицията, която в крайна сметка е открила, къде се случва всичко това и е задържала насилниците. Как обаче реагириха шведските власти? Съдът в Упсала отказа да депортира петимата млади афганистанци, изнасилили шведското момиче, тъй като в Афганистан ги очаквало (съгласно шариата) "твърде опасно" наказание. Помислете си, колко силно би трябвало да е презрението, което изпитват към местните жени имигрантите, които очевидно ги смятат само за сексуални играчки. Или пък колко силно е презрението им към шведския начин на живот или към Европа, като цяло, към всичко, което тя представляваше доскоро. На 16 януари 2017 десетки шведи излязоха по улиците на Малмьо за да демонстрират срещу ескалацията на насилието, което достигна невиждани дотогава мащаби и доведе до многобройни жертви. Последната в онзи момент беше 16-годишното момче от иракски произход Ахмед Убейд, убито в хода на престрелка между враждуващи етнически банди. "Децата ни би трябвало да играят в парка и да спят спокойно" - заяви чичото на убития Хусам Аба. И така, десетки шведи излязоха на улиците, което е много за един толкова флегматичен народ, който обаче усеща, че бъдещето му е застрашено. Навремето Малмьо беше изключително спокоен град, но днес се е превърнал в криминалната столица на Северна Европа, чиито жители живеят в постоянен страх. Децата вече не излизат на улицата, а жените избягват да се движат нощем. Впрочем, те избягват и да пазаруват в местните търговски центрове, където днес можете да срещнете само мъже, точно както е и в Близкия Изток. Говорителят на районната полиция Ева-Гун Вестфорд признава, че: "броят на изнасилванията и сексуалните посегателства срещу жени и деца нараства, а прогнозите са, че тази тенденция ще се задълбочи". Всъщност, думата "нараства" е твърде слаба, тъй като броят на този вид престъпления във въпросния район на Малмьо е скочил с цели 1472%, а за Швеция, като цяло, ръстът е с 300%. Каква е причината за всичко това В Швеция е забранено да се говори за това, не бива и да се пита, какво всъщност се случва. Всички знаят обаче, че Малмьо се е превърнал в град с наистина колосална мюсюлманска общност. В самия град живеят около 350 хиляди дущи, като 100-150 хиляди от тях са мюсюлмани. Повечето живеят в квартал Розенгард (където мюсюлманите са 90%), но не само там. През последните три години, когато броят на имигрантите от ислямските държави започна рязко да нараства, мюсюлманите от квартала започнаха постепенно да се заселват и в съседните райони. Според някои оценки, в момента те са почти 40% от населението на Малмьо. Точни данни липсват, защото статистика за религиозната принадлежност на жителите не се публикува, впрочем в Швеция тя въобще е забранена, защото изнасянето на подобни данни се смята за "проява на расизъм". С други думи, наближава денят, когато мюсюлманите в Малмьо ще станат мнозинство. Броят им нараства с всеки изминал месец благодарение на много по-високата раждаемост, в сравнение с тази при коренните шведи, както и на продължаващия поток от имигранти (десетки хиляди пристигат в Швеция всяка година) и политиката на "събиране на семействата" на мигрантите. Много от тези имигранти се заселват в Малмьо. На практика в града се извършва процес на подмяна на населението. Представители на местната христианска общност масово го напускат, прехвърляйки се най-вече в Стокхолм или въобще напускайки Швеция, а Малмьо междувременно се пълни с още повече мюсюлмани. Общо в Швеция живеят 9,5 млн. души, като около един милион от тях са мюсюлмани, т.е. над 10%, което е почти колкото в Израел (14,5% от гражданите на страната ни са мюсюлмани). Това е невидима, но фатална граница, отвъд която - както сочи практиката - мюсюлманите започват да се усещат като господари на положението. И така, докато апологетите на "политическата коректност" упорито продължават да внушават, че Малмьо се е превърнал в "чудесен космополитен град с великолепна близкоизточна кухня" (а също с отлични арабски кафенета, особено препоръчителни за младите шведски момичета!), на практика това е един окупиран град с нови господари, нов език и нова религия. И, което е най-важното, с нова шариатска визия за бъдещето. Между другото, когато питат младите европейски мюсюлмани, как биха обяснили съществуването на ислямисткия тероризъм, те в един глас отговарят, че терористите не са мюсюлмани. Любопитно е, че в Швеция все още не се говори за съществуването на две паралелни държави. Но, кой знае, може би това тепърва ще се случи. В Швеция е забранено да се критикува пълзящата ислямизация на страната, както и подкрепящите този процес политици. Онези, които си го позволяват, рискуват да попаднат в затвора. Така, политическата коректност бива поставена над такова изконно демократично право като свободата на словото. Сред най-скандалните случаи в това отношение е този с полицейския офицер Петер Спрингер, който наскоро си позволи да наруши мълчанието и да сподели пред медиите, че почти всички изнасилвания, убийства и други свързани с употребата на насилие престъпления са извършени от толкова превъзнасяните от журналистите мюсюлмански бежанци. Естествено, срещу този офицер моментално беше предприето разследване по обвинение в пропаганда на омраза и расизъм. От друга страна, мнозина застанаха на негова страна и се опитват да му помогнат, създавайки в негова подкрепа дори специална страница във Фейсбук. Само че в Швеция всеки, който си позволи да се усъмни в ползата от заливането на страната с това слабо, но хомогенно и отмъстително население, незабавно бива обявен за фашист и расист, който задължително трябва да бъде "превъзпитан". Затова е разбираемо, че местните медии гледат да не споменават нищо за нещата, за които пиша по-горе. Освен, ако нямат никакъв друг избор. Затова пък в Интернет буквално гъмжи от "политически некоректни" материали, чиито автори са коренни шведи. Между другото, в Малмьо има огромна шиитска общност, която контролира най-голямата джамия в града, като членовете и са предимно иракчани, ливанци и афганистанци. Затова и празнуването на големия шиитски празник Ашура се характеризира в този град с такъв размах (включително с масово шествие по главните улици), сякаш се случва в Техеран или Кабул. Общественото пространство принадлежи на шиитите. През последните три години обаче, в Малмьо се появиха и немалко сунити: отново иракчани, сирийци, палестински араби, египтяни и йорданци. В резултат между двете мюсюлмански общности в града вече съществува определено напрежение. Тъй като сунитите все още не разполагат със собствена голяма джамия, обикновено правят празничните си молитви в градския парк. Това е най-вече начин публично да обозначат намерението си да увековечат своето присъствие в Малмьо, както и, че именно те са господарите тук. Тоест, става дума едновременно и за предизвикателство, и за предупреждение. Но най-вече за заплаха. Шведските власти обаче или се правят, че не забелязват случващото си, или наистина не го осъзнават... Десетките хиляди деца мюлюлмани в Малмьо старателно избягват каквато и да било социализация сред своите шведски връстници, с които те на практика дори не общуват. Тези млади мюсюлмани или не учат и не работат, шляейки се из местните молове, които са се превърнали изцяло в тяхна територия, или пък си прекарват времето в създадените през последните години в града ислямски училища като "Ел-Хакма" например. За лидерите на мюсюлманската общност очевидно е много важно следващото поколение шведски мюсюлмани да бъдат възпитани в духа на исляма и да получат ислямско образование, което родикално се отличава от местното. Освен това за тях е от голямо значение децата им да знаят арабски. Религиозните водачи забраняват на младите мюсюлмани да общуват с шведите, които се смятат от тях за неверници и грешници, живеещи в непозволен разврат. Те очевидно се опасяват, че местните ще развратят и младите шведски мюсюлмани, като това се отнася най-вече за жените, които са длъжни да ходят с фередже, да бъдат скромни и да си стоят предимно вкъщи. Политическото заиграване на левицата с ислямистите Междувременно, шведската левица вече осъзна, колко мощна електорална сила представляват местните мюсюлмани и разчита, че те масово ще гласуват за нея, тъй като именно тя ги допусна в страната. Така, левите за пореден път се обединяват с ислямистите, макар че на пръв поглед между тях няма нищо общо. Пак по същата причина лявото шведско правителство оглавява антиизраелския лагер в Европа, разчитайки по този начин да спечели гласовете на избирателите мюсюлмани. Както е известно, в момента в Швеция управлява ляво коалиционно правителство на малцинството, което не разполага с мнозинство в Парламента, но продължава да държи властта. Как става това? Много просто - сегашната т.нар. "десница" се опасява да свали правителството, тъй като на изборите голяма част от избирателите и ще предпочетат да гласуват за наистина дясната партия "Шведски демократи", чиято популярност нараства с всеки изминал ден, именно заради случващото се в тази страна, за което споменах по-горе. За да участваш в общинските избори дори не е задължително да бъдеш шведски гражданин. И тъкмо затова електоралната сила на мюсюлманските имигранти е толкова голяма. На практика, те вече решават, кой ще управлява страната. За това не е случайно, че думата "исламофобия" се е превърнала в едно от най-тежките обвинения в Швеция. В същото време - точно както преди повече от седемдесет години - да бъдеш "антисемит" се приема за нещо нормално. Така например, песните на известния рапър от Упсала Дани М. буквално преливат от антиеврейски лозунги, но това очевидно си е в реда на нещата и не пречи на никого. Защото истината е, че левицата живее от тази омраза и отлично я използва за собствените си цели. И така, този, който се осмелява да говори с омраза за мюсюлманите, е "расист", но онзи, който демонстрира ненавист към евреите е просто либерал. Очевидно днес в Швеция отново е на мода да бъдеш "умерен антисемит". Впрочем, в Малмьо например, можеш да си позволиш и да не си чак толкова умерен в това отношение, в рамките на културата на легитимния антисемитизъм, която носят със себе си от своите държави мюсюлманските имигранти. В мюсюлманските квартали в Малмьо, Стокхолм, Упсала и други шведски градове гъмжи от незаконни оръжия, което местните банди използват в криминалните си войни, като онази, която се случи в навечерието на новата 2017 в центъра на Малмьо например. Не бива да се съмняваме, че в тези райони, където полицията не смее да влиза, са се притаили и немалко привърженици на джихадистките организации. Днес мюсюлманите получават всичко, което поискат от шведското правителство, което не иска да ги настройва срещу себе си. Какво ще стане обаче, ако някой ден им откажат нещо, за което претендират? Взривът може да се окаже много по-опасен от случилото се в Стокхолм преди три години например. Подобно на брюкселския квартал Моленбек или други подобни места, Малмьо е пълен с квартали, където полицията не смее да влиза. Същото се отнася и за търговските центрове, където, освен всичко друго, можеш свободно да си купиш и наркотици, и оръжие, и проститутки. Наскоро полицията открито призна, че вече не може да контролира града. А, както и известно, без контрол няма и суверенитет. Бягството на евреите от Швеция Швеция постепенно се превръща в страна "свободна" от евреи. Нещо повече, тя става опасна за евреите, самоопределящи се като такива. Като това в най-голяма степен се отнася именно за Малмьо. В момента в Швеция са останали само около 15 хиляди евреи - изплашени и избягващи да показват, че са такива. Не е ясно, колко още ще издържат да водят подобен живот. През 2010 синагогата в Малмьо беше нападната и оттогава изглежда, че за евреите вече няма място в града. Неслучайно Центърът "Симон Визентал" препоръчва той да не се посещава. Днес Малмьо е един антисемитски град, в който един евреин, особено ако изглежда по съответния начин, рискува да бъде подложен на оскърбления и насилие. Затова много еврейски семейства вече напуснаха страната, като малка част от тях се преселиха в Израел. През миналата 2016 например, това са направили 28 еврейски семейства от Швеция. "Евреите водят кампания срещу мен" - обяви наскоро външният министър на Швеция Маргот Валстрьом, която е поредната шведска "приятелка на евреите". Показателно е, че шведите, израснали в атмосфера на социалистическо послушание, въобще не се възмутиха срещу думите и, предпочитайки да не задават излишни въпроси. Това, което навремето не успяха да направят нацистите, успешно се осъществява днес от мюсюлманите. Евреите бягат от Швеция. И това става през 2017. А по-лошото е, че случвашото се днес в Швеция е моделът за бъдещето на останалата Европа, т.е. това е началото на нейния залез. Малмьо през 2017, това е Европа през 2020. Наистина, налице е и определена реакция срещу случващото се - десните партии в Западна и Централна Европа усилват позициите си. Не е изключено обаче, че вече е твърде късно. Десетките милиони мюсюлмани, успели да пробият граничните заслони и да нахлуят в Европейския съюз, вече не могат да бъдат върнати обратно. Нито те, нито техните роднини и потомци. Между другото те доста приличат на онези араби, които британските колониални власти навремето - малко преди провъзгласяването на еврейската държава - поощряват да се преселват в земите на Израел за да останат завинаги там като своеобразен противовес на евреите, завръщащи се в своето древно Отечество. И дори ако консервативната и патриотична партия "Шведски демократи" продължи да укрепва позициите си, не е ясно, дали това е в състояние да подобри ситуацията. Не е изключено, че - точно обратното, политическото и обществено напрежение само ще нараснат. Ето защо, не бива да завиждаме на европейците. Те са затънали до гуша в собствените си проблеми, които нямат решение. И тъкмо това ги плаши най-много. Защото става дума за капан без изход. А днешният Малмьо е просто тяхното ислямско бъдеще, което стремително ликвидира великата западна култура.   * Авторът е експерт по проблемите на арабския свят, научен сътрудинк в Института за междудисциплинарни стратегически изследвания в Херцлия, Израел geopolitica.eu

Защо големият митинг в Турция ще се изпъчва на живо и в Пенсилвания

Митингът в защита на демокрацията, който ще се проведе утре в Истанбул, ще се излъчи и в Пенсилвания, САЩ, където се намира обвиненият в опита за преврат в Турция Фетхуллах Гюлен предаде кореспондентът на БГНЕС. По нареждане на президента Реджеп Ердоган митингът ще се предава в реално време и в останалите 80 турски провинции, където по площадите ще се монтират огромни видео-стени. „В едно и също време всички ще бъдем на крак и заедно – за един народ, едно знаме, една родина, една държава. Няма държава в държавата, какво означава паралелна държава? Знаете ли още къде ще има екран – в Пенсилвания, посланията ни ще се слушат там, където е неотложно“, заяви той, цитиран от всички турски медии. Ердоган подчерта, че поддръжниците на преврата са равностойни на терористи. Мащабните арести в цялата страна продължават с пълна сила, стотици студенти, творци, в това число комедиен артист, учени, преподаватели, крупни бизнесмени и др. са задържани по подозрение за връзки с групировката на Гюлен. Днес се съобщава за ареста на 36-годишния Серкан Гьолге, експерт в НАСА и завърнал се в отпуск в родния си град Антакия, провинция Хатай. Областният управител Ерджан Топаджа е издал заповедта за задържането му с аргумента, че по данни от разузнаването американският гражданин с турски корен е получил образованието си в училищата на Гюлен в Турция, по-късно с негова помощ се прехвърлил в САЩ за магистратура и докторат, след което е започнал работата си в НАСА и е бил вербуван за агент. При обиска у него е намерена банкнота от 1 долар със серията „F“, която е с валидността на удостоверение за членство в организацията на Гюлен. Съдът е постановил задържането му под стража. „Ловът на вещици“ в цяла Турция придобива застрашителни размери и никой не е застрахован, че няма да бъде обвинен в обвързаност с Гюлен, а Ердоган разпореди народът да излезе утре на площадите, но какво именно иска да покаже с тази акция, коментира днес главният редактор на в. „Джумхуриет“ Джан Дюндар. „Факт е, че в последните дни единството и обединението са най-голямата ни потребност, особено след толкова много разделение и не бих искал да изглеждам като обезпокоен от намерението управляващи и позиция да бъдат ръка за ръка на един общ митинг. Датата 15 юли е обременена с гореща чувствителност, но е ясно, че отказалите да се включат в митинга на площад Йеникапъ ще бъдат припознати и обвинени като участници в преврата, като сепаратисти и свързани с движението на Фетхуллах Гюлен. Не е наша работа да се молим на властта, а сме длъжни да я анализираме“, пише Дюндар и припомня трудно взетото и в последния момент решение от Народно-републиканската партия /НРП/ да се присъедини към грандиозната проява утре в Истанбул. Според него има няколко причини за упорството на Ердоган на трибуните на Йеникапъ непременно да присъства и опозицията и основната е в целта му да демонстрира мощта си пред очите на света. „Ердоган иска да покаже, че уж неправилно е диагностицирал опозицията, обаче нито един от лидерите й не е подкрепил опита за преврат. И ето като един конституционно легитимен президент е на еднакво отстояние от всички партии. И как по много въпроси не е разбирал опозицията, която правилно му обяснявала какво е Гюлен, затова най-подходящо е да подели трибуната и славата си с нейните водачи. С този компромис той смята, че ще парира всякакви последващи опити за противодействие. Останах съвсем сам на света, но ако привлека опозицията до себе си, ще изглеждам могъщ, това ни казва Ердоган“, така един от най-известните и репресирани журналисти разчита безпрецедентната акция на президента. Според него и лидерът на основната опозиционна Народно-републиканска партия Кемал Кълъчдароглу разсъждава по същия начин и затова до последно е отказвал да се включи в мега-проявата, и поради същите съображения се е съгласил, но е поставил условия. „Не може обаче да му се отрече на Ердоган, че през седмицата предприе някои стъпки в името на търсената подкрепа – Ататюрк се появи на сградата на управляващата Партия на справедливостта и развитието, поиска прошка от Аллах, оттегли всички дела срещу онези, които са го обидили или оклеветили и обяви, че им е простил, покани лидерите на НРП и Партията на националното движение в Аксарай и им поднесе благодарности, реабилитира осъдените по делата Ергенекон и Балйоз. Освен тези стъпки обаче той сервира и диаметрално противоположни като безотказния си инат – и да искат, и да не искат, казарми на Таксим ще има, категорично каза той. /Новият план за застрояването на площад Таксим и парка Гези в Истанбул провокира дълги масови протести през 2013 г., има десетки убити и ранени при сблъсъците със силите на реда, бел.авт./ Той торпилира процеса на мирното обединение като изолира от него Народно-демократичната партия /Демирташ/, а тя е най-важният сегмент. Той дори не се допитва до партиите в парламента при налагането на съдбовни за страната решения, а сега със знаме в ръка кани на митинг елиминираната опозиция, за да изложи като на витрина новия режим“, коментира Джан Дюндар. Журналистът призовава политиците, които ще участват в утрешния митинг и ще заклеймят опита за преврат да не забравят, че „с въвеждането на извънредното положение законността и справедливостта са игнорирани, Европейската конвенция за правата на човека е замразена, разследванията по корупционната афера от 17-25 декември са прекратени, Турция е изключена от релсите на Запада, медиите са под заколение, инакомислещите са обект на лова на вещици, политиката отдавна е в джамиите“. Дали си дават сметка, че от присъствието им на трибуната на митинга единственият печеливш е Аксарай /президентският дворец/, че това е знак за солиден кредит на доверие към правителството, а те все пак са лидери на опозицията, напомня Дюндар. Според него милионите национални знамена по митингите от дните след проваления преврат са като камуфлаж за натиска и беззаконията на извънредното положение, и не е работа на опозицията да помага за това. Който иска единство, е длъжен да слуша парламента и да се подчинява на закона, да не се намесва в работата на Върховния съд, да гарантира свободата на медиите, да се обърне към мирните политически средства и да не се противопоставя на народа, подчертава в коментара си Джан Дюндар. И призовава президента, ако изобщо е проумял идеите на Кемал Ататюрк, час по-скоро да извади религията от политиката.   По нареждане на президента Реджеп Ердоган митингът ще се предава в реално време и в останалите 80 турски провинции, където по площадите ще се монтират огромни видео-стени. „В едно и също време всички ще бъдем на крак и заедно – за един народ, едно знаме, една родина, една държава. Няма държава в държавата, какво означава паралелна държава? Знаете ли още къде ще има екран – в Пенсилвания, посланията ни ще се слушат там, където е неотложно“, заяви той, цитиран от всички турски медии. Ердоган подчерта, че поддръжниците на преврата са равностойни на терористи. Мащабните арести в цялата страна продължават с пълна сила, стотици студенти, творци, в това число комедиен артист, учени, преподаватели, крупни бизнесмени и др. са задържани по подозрение за връзки с групировката на Гюлен. Днес се съобщава за ареста на 36-годишния Серкан Гьолге, експерт в НАСА и завърнал се в отпуск в родния си град Антакия, провинция Хатай. Областният управител Ерджан Топаджа е издал заповедта за задържането му с аргумента, че по данни от разузнаването американският гражданин с турски корен е получил образованието си в училищата на Гюлен в Турция, по-късно с негова помощ се прехвърлил в САЩ за магистратура и докторат, след което е започнал работата си в НАСА и е бил вербуван за агент. При обиска у него е намерена банкнота от 1 долар със серията „F“, която е с валидността на удостоверение за членство в организацията на Гюлен. Съдът е постановил задържането му под стража. „Ловът на вещици“ в цяла Турция придобива застрашителни размери и никой не е застрахован, че няма да бъде обвинен в обвързаност с Гюлен, а Ердоган разпореди народът да излезе утре на площадите, но какво именно иска да покаже с тази акция, коментира днес главният редактор на в. „Джумхуриет“ Джан Дюндар. „Факт е, че в последните дни единството и обединението са най-голямата ни потребност, особено след толкова много разделение и не бих искал да изглеждам като обезпокоен от намерението управляващи и позиция да бъдат ръка за ръка на един общ митинг. Датата 15 юли е обременена с гореща чувствителност, но е ясно, че отказалите да се включат в митинга на площад Йеникапъ ще бъдат припознати и обвинени като участници в преврата, като сепаратисти и свързани с движението на Фетхуллах Гюлен. Не е наша работа да се молим на властта, а сме длъжни да я анализираме“, пише Дюндар и припомня трудно взетото и в последния момент решение от Народно-републиканската партия /НРП/ да се присъедини към грандиозната проява утре в Истанбул. Според него има няколко причини за упорството на Ердоган на трибуните на Йеникапъ непременно да присъства и опозицията и основната е в целта му да демонстрира мощта си пред очите на света. „Ердоган иска да покаже, че уж неправилно е диагностицирал опозицията, обаче нито един от лидерите й не е подкрепил опита за преврат. И ето като един конституционно легитимен президент е на еднакво отстояние от всички партии. И как по много въпроси не е разбирал опозицията, която правилно му обяснявала какво е Гюлен, затова най-подходящо е да подели трибуната и славата си с нейните водачи. С този компромис той смята, че ще парира всякакви последващи опити за противодействие. Останах съвсем сам на света, но ако привлека опозицията до себе си, ще изглеждам могъщ, това ни казва Ердоган“, така един от най-известните и репресирани журналисти разчита безпрецедентата акция на президента. Според него и лидерът на основната опозиционна Народно-републиканска партия Кемал Кълъчдароглу разсъждава по същия начин и затова до последно е отказвал да се включи в мега-проявата, и поради същите съображения се е съгласил, но е поставил условия. „Не може обаче да му се отрече на Ердоган, че през седмицата предприе някои стъпки в името на търсената подкрепа – Ататюрк се появи на сградата на управляващата Партия на справедливостта и развитието, поиска прошка от Аллах, оттегли всички дела срещу онези, които са го обидили или оклеветили и обяви, че им е простил, покани лидерите на НРП и Партията на националното движение в Аксарай и им поднесе благодарности, реабилитира осъдените по делата Ергенекон и Балйоз. Освен тези стъпки обаче той сервира и диаметрално противоположни като безотказния си инат – и да искат, и да не искат, казарми на Таксим ще има, категорично каза той. /Новият план за застрояването на площад Таксим и парка Гези в Истанбул провокира дълги масови протести през 2013 г., има десетки убити и ранени при сблъсъците със силите на реда, бел.авт./ Той торпилира процеса на мирното обединение като изолира от него Народно-демократичната партия /Демирташ/, а тя е най-важният сегмент. Той дори не се допитва до партиите в парламента при налагането на съдбовни за страната решения, а сега със знаме в ръка кани на митинг елиминираната опозиция, за да изложи като на витрина новия режим“, коментира Джан Дюндар. Журналистът призовава политиците, които ще участват в утрешния митинг и ще заклеймят опита за преврат да не забравят, че „с въвеждането на извънредното положение законността и справедливостта са игнорирани, Европейската конвенция за правата на човека е замразена, разследванията по корупционната афера от 17-25 декември са прекратени, Турция е изключена от релсите на Запада, медиите са под заколение, инакомислещите са обект на лова на вещици, политиката отдавна е в джамиите“. Дали си дават сметка, че от присъствието им на трибуната на митинга единственият печеливш е Аксарай /президентският дворец/, че това е знак за солиден кредит на доверие към правителството, а те все пак са лидери на опозицията, напомня Дюндар. Според него милионите национални знамена по митингите от дните след проваления преврат са като камуфлаж за натиска и беззаконията на извънредното положение, и не е работа на опозицията да помага за това. Който иска единство, е длъжен да слуша парламента и да се подчинява на закона, да не се намесва в работата на Върховния съд, да гарантира свободата на медиите, да се обърне към мирните политически средства и да не се противопоставя на народа, подчертава в коментара си Джан Дюндар. И призовава президента, ако изобщо е проумял идеите на Кемал Ататюрк, час по-скоро да извади религията от политиката. Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614/ По нареждане на президента Реджеп Ердоган митингът ще се предава в реално време и в останалите 80 турски провинции, където по площадите ще се монтират огромни видео-стени. „В едно и също време всички ще бъдем на крак и заедно – за един народ, едно знаме, една родина, една държава. Няма държава в държавата, какво означава паралелна държава? Знаете ли още къде ще има екран – в Пенсилвания, посланията ни ще се слушат там, където е неотложно“, заяви той, цитиран от всички турски медии. Ердоган подчерта, че поддръжниците на преврата са равностойни на терористи. Мащабните арести в цялата страна продължават с пълна сила, стотици студенти, творци, в това число комедиен артист, учени, преподаватели, крупни бизнесмени и др. са задържани по подозрение за връзки с групировката на Гюлен. Днес се съобщава за ареста на 36-годишния Серкан Гьолге, експерт в НАСА и завърнал се в отпуск в родния си град Антакия, провинция Хатай. Областният управител Ерджан Топаджа е издал заповедта за задържането му с аргумента, че по данни от разузнаването американският гражданин с турски корен е получил образованието си в училищата на Гюлен в Турция, по-късно с негова помощ се прехвърлил в САЩ за магистратура и докторат, след което е започнал работата си в НАСА и е бил вербуван за агент. При обиска у него е намерена банкнота от 1 долар със серията „F“, която е с валидността на удостоверение за членство в организацията на Гюлен. Съдът е постановил задържането му под стража. „Ловът на вещици“ в цяла Турция придобива застрашителни размери и никой не е застрахован, че няма да бъде обвинен в обвързаност с Гюлен, а Ердоган разпореди народът да излезе утре на площадите, но какво именно иска да покаже с тази акция, коментира днес главният редактор на в. „Джумхуриет“ Джан Дюндар. „Факт е, че в последните дни единството и обединението са най-голямата ни потребност, особено след толкова много разделение и не бих искал да изглеждам като обезпокоен от намерението управляващи и позиция да бъдат ръка за ръка на един общ митинг. Датата 15 юли е обременена с гореща чувствителност, но е ясно, че отказалите да се включат в митинга на площад Йеникапъ ще бъдат припознати и обвинени като участници в преврата, като сепаратисти и свързани с движението на Фетхуллах Гюлен. Не е наша работа да се молим на властта, а сме длъжни да я анализираме“, пише Дюндар и припомня трудно взетото и в последния момент решение от Народно-републиканската партия /НРП/ да се присъедини към грандиозната проява утре в Истанбул. Според него има няколко причини за упорството на Ердоган на трибуните на Йеникапъ непременно да присъства и опозицията и основната е в целта му да демонстрира мощта си пред очите на света. „Ердоган иска да покаже, че уж неправилно е диагностицирал опозицията, обаче нито един от лидерите й не е подкрепил опита за преврат. И ето като един конституционно легитимен президент е на еднакво отстояние от всички партии. И как по много въпроси не е разбирал опозицията, която правилно му обяснявала какво е Гюлен, затова най-подходящо е да подели трибуната и славата си с нейните водачи. С този компромис той смята, че ще парира всякакви последващи опити за противодействие. Останах съвсем сам на света, но ако привлека опозицията до себе си, ще изглеждам могъщ, това ни казва Ердоган“, така един от най-известните и репресирани журналисти разчита безпрецедентата акция на президента. Според него и лидерът на основната опозиционна Народно-републиканска партия Кемал Кълъчдароглу разсъждава по същия начин и затова до последно е отказвал да се включи в мега-проявата, и поради същите съображения се е съгласил, но е поставил условия. „Не може обаче да му се отрече на Ердоган, че през седмицата предприе някои стъпки в името на търсената подкрепа – Ататюрк се появи на сградата на управляващата Партия на справедливостта и развитието, поиска прошка от Аллах, оттегли всички дела срещу онези, които са го обидили или оклеветили и обяви, че им е простил, покани лидерите на НРП и Партията на националното движение в Аксарай и им поднесе благодарности, реабилитира осъдените по делата Ергенекон и Балйоз. Освен тези стъпки обаче той сервира и диаметрално противоположни като безотказния си инат – и да искат, и да не искат, казарми на Таксим ще има, категорично каза той. /Новият план за застрояването на площад Таксим и парка Гези в Истанбул провокира дълги масови протести през 2013 г., има десетки убити и ранени при сблъсъците със силите на реда, бел.авт./ Той торпилира процеса на мирното обединение като изолира от него Народно-демократичната партия /Демирташ/, а тя е най-важният сегмент. Той дори не се допитва до партиите в парламента при налагането на съдбовни за страната решения, а сега със знаме в ръка кани на митинг елиминираната опозиция, за да изложи като на витрина новия режим“, коментира Джан Дюндар. Журналистът призовава политиците, които ще участват в утрешния митинг и ще заклеймят опита за преврат да не забравят, че „с въвеждането на извънредното положение законността и справедливостта са игнорирани, Европейската конвенция за правата на човека е замразена, разследванията по корупционната афера от 17-25 декември са прекратени, Турция е изключена от релсите на Запада, медиите са под заколение, инакомислещите са обект на лова на вещици, политиката отдавна е в джамиите“. Дали си дават сметка, че от присъствието им на трибуната на митинга единственият печеливш е Аксарай /президентският дворец/, че това е знак за солиден кредит на доверие към правителството, а те все пак са лидери на опозицията, напомня Дюндар. Според него милионите национални знамена по митингите от дните след проваления преврат са като камуфлаж за натиска и беззаконията на извънредното положение, и не е работа на опозицията да помага за това. Който иска единство, е длъжен да слуша парламента и да се подчинява на закона, да не се намесва в работата на Върховния съд, да гарантира свободата на медиите, да се обърне към мирните политически средства и да не се противопоставя на народа, подчертава в коментара си Джан Дюндар. И призовава президента, ако изобщо е проумял идеите на Кемал Ататюрк, час по-скоро да извади религията от политиката. Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614/ САЩ, където живее обвиненият в организиране на опита за преврат проповедник Фетхуллах Гюлен, предаде кореспондентът на БГНЕС. Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614 Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614/ Истанбул, ще се излъчва на живо и в Пенсилвания, САЩ, където живее обвиненият в организиране на опита за преврат проповедник Фетхуллах Гюлен, предаде кореспондентът на БГНЕС. Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614/ Истанбул, ще се излъчва на живо и в Пенсилвания, САЩ, където живее обвиненият в организиране на опита за преврат проповедник Фетхуллах Гюлен, предаде кореспондентът на БГНЕС. Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614/ Истанбул, ще се излъчва на живо и в Пенсилвания, САЩ, където живее обвиненият в организиране на опита за преврат проповедник Фетхуллах Гюлен, предаде кореспондентът на БГНЕС. Прочети още на: http://www.bgnes.com/sviat/balkani/4449614/

Създаване на условия за високо благосъстояние на българските граждан

 НАЦИОНАЛНИ ЦЕЛИ И ПРИОРИТЕТИ ЗА УСТОЙЧИВО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ  Екип от български учени и интелектуалци (по инициатива на акад. Стефан Воденичаров) 2. Създаване на условия за високо благосъстояние на българските граждани 2.1. Предпоставки за икономически растеж и финансова стабилност През последните няколко години България постигна известен напредък в пренасочването на своята икономическа политика от вътрешното търсене към експортно-ориентиран растеж. По-малък напредък се регистрира в пренасочване на производствената структура към по-високотехнологични стоки (и услуги) и поетапното преодоляване на структурния капан, базирани на предимства като ниските възнаграждения и трудоемки производства, свързани с прилагането на нискоквалифициран труд. Въпреки наблюдаваната все още структурна слабост и забавилото се преструктуриране на икономиката, идните години предлагат както възможности, така и натиск за започване на експортно-ориентираната експанзия. Поради малкия размер на икономиката, дори един застой, или пък бавно възстановяване на европейската икономическа среда, предлагат нови възможности за догонващите страни. Очевидно е, че необходимите стъпки трябва да се направят във вътрешен план и да бъдат концентрирани в две направления. На първо място, капацитетът на икономиката да привлича инвестиции трябва да се подобрява постоянно в период на засилена глобална конкуренция за пазари, капитали, технологии, квалифицирана работна ръка, висококачествени услуги, кредити, ориентирани към бъдещо развитие, стратегически съюзи и др. На второ място, трябва да бъдат идентифицирани и ефективно използвани нови начини и средства за инкорпориране във все по-дълбокото международно разделение на труда като цяло, и глобалната мрежа от транснационални компании в частност. Изграждането на капацитета за привличане на нови инвестиции и производства включва:  подобряване на общата икономическа среда чрез по-сериозно премахване на различните икономически и институционални пречки;  създаване на синергия между структурата на висшето образование и търсенето на квалифицирани работници от страна на бизнеса/пазара на труда;  подобряване на качеството на образованието, като се започне от началното училище – дългосрочна инвестиция, която може да донесе резултати след около 15 до 20 години;  осигуряване на повече средства за целево-ориентирани и ориентирани към бъдещето изследвания (в природните, биологичните и не на последно място, в социалните науки);  инвестиране в качествено подобряване на физическата инфраструктура като основен канал за по-добър и по-евтин достъп до съседните пазари и в същото време косвено привличане на вниманието на международните инвеститори, интересуващи се от по-голям регионален пазар;  създаване на Национален съвет по конкурентоспособност с цел да се определят приоритетите в средносрочен и дългосрочен план по отношение на експортно-ориентирания растеж на България. Средносрочната стратегия за развитие въз основа на експортно-ориентиран и устойчив растеж трябва да постави в центъра на вниманието следните въпроси:  Кои са секторните приоритети на експортно-ориентирания растеж;  Кои държави и/или региони трябва да се разглеждат като пазари, стимулиращи търсенето на стоки и услуги, произведени в България (пазарите 16 на ЕС в рамките на един диференциран подход, неизползвани възможности в новите страни-членки, по-голямо внимание към Западните Балкани и специално внимание по отношение на бързо развиващите се пазари, най-вече Китай, Далечния Изток , Близкия изток и Русия);  Как може да се комбинира експортно-ориентиран модел с привличане на преки чуждестранни инвестиции, както по отношение на желаната структура на производството и износа, така и на географската ориентация на доставките (тук вниманието трябва да се съсредоточи върху потоците на търговски капитал от Китай, Близкия изток ,Русия и в по-малка степен, върху някои други бързо развиващи се икономики, както и задълбочаването на дългосрочните контакти с глобално опериращи транснационални фирми);  Да се остави известно поле за действие за откриване и възползване от нововъзникващите „нишови пазари“ в различните страни по различно време. По отношение развитието на публичните финанси трябва ясно да се заяви, че стимулиращите растежа публични разходи са инвестиции в образование (подобряване на човешкия капитал – знания, разбиране, умения), здравеопазване (повишаване на производителността на труда и продължителността на живота в добро здраве) и икономическа инфраструктура. В тази връзка е необходимо решително увеличаване на публичните (текущи и инвестиционни) разходи и радикални промени (т.е. „пари плюс реформи”) в три основни направления:  образование (с акцент върху училищното образование);  здравеопазване (развитие на първичната извънболнична медицинска помощ и оптимизиране на болничната мрежа);  икономическа инфраструктура – основно води (водоснабдяване, канализация, пречистване и хидромелиорации) и транспорт (републиканска пътна мрежа, железопътна инфраструктура, пристанища и летища). Интегритетът на българското общество и устойчивото развитие на националната икономика изискват по-справедлива и рационална данъчна система. Необходими са (смели) реформи в нормативната уредба на данъчното облагане у нас, които:  да възстановят „достойнството” на подоходното данъчно облагане (чрез отмяна на плоския пропорционален данък върху личните доходи, „динамизиране” на корпоративното подоходно облагане и други мерки);  да намалят тежестта на косвените данъци върху потреблението (чрез въвеждане на намалена ставка на ДДС, увеличаване на прага за задължителна регистрация по Закона за ДДС и балансирана акцизна политика);  да повишат значението на имущественото данъчно облагане (чрез разширяване на данъчната основа, прогресивност на данъчното облагане и намаляване на данъчните облекчения). За оценка на въздействието се говори отдавна, но държавата все още е длъжник на обществото в това отношение. Крайно време е оценката на очакваните/действителните последици (разходи, ползи и преразпределителни ефекти) от предлаганите/действащите нормативни актове (закони, постановления, наредби и др.) да се регламентира и институционализира подобаващо. Това ще гарантира:  по-добри, по-отговорни и по-прозрачни политически решения;  по-малко, по-ясни и по-качествени нормативни актове; 17  достойно (и национално отговорно) участие в нормотворческия процес на ниво ЕС. За осигуряването на качествен растеж на страната (на макро ниво) е важно да се идентифицират и стимулират секторите, които са ключови за създаването на предпоставки за устойчив растеж в дългосрочен план. Става въпрос за изясняване на въпроса кои са основополагащи отрасли за България и допринасят за повишаване на ефективността на икономиката като цяло, в т.ч. на производителността и международната конкурентоспособност на страната ни. За реализирането на качествен растеж на микро ниво е важно да се осигурят условията за т. нар. добър растеж в компаниите, който подсилва ефекта от създаването на стойност. Това означава съобразяване с концепцията за икономическата добавена стойност (EVA), която е много полезен индикатор за бизнесите, които са истински привлекателни за инвеститорите. Необходимо е идентифициране и стимулиране на стойност в дългосрочен план, респективно за реализиране на добър растеж. Чуждите инвестиции до кризата не допринесоха съществено за повишаване на конкурентоспособността на българската икономика, те не доведоха до значима промяна в технологичната готовност и иновативното развитие на бизнеса. Това е така, тъй като голяма част от инвестициите бяха насочени към сектори с ниска добавена стойност - строителство, търговия, недвижими имоти. Усилията по привличане на чуждестранни инвестиции в страната следва да се насочат приоритетно към сектори с възможности за висока добавена стойност, като например:  електротехника и електроника;  информационни и комуникационни технологии;  аутсорсинг;  земеделие и хранително-вкусова промишленост;  машиностроене и по-специално транспортно оборудване;  транспорт и логистика;  здравеопазване и фармацевтика;  химическа промишленост и производство на изделия от каучук и пластмаса. Стимулирането на земеделието от своя страна предполага необходимост от възстановяване на хидромелиоративните съоръжения, което предопределя и едно от направленията на публичните инфраструктурни инвестиции. България е с отлични изходни предпоставки и за развитието на биологично земеделие, което е с възможности за реализирането на висока добавена стойност. Като цяло очакванията на чуждестранните инвеститори в България са свързани с намаляване на административните пречки пред бизнеса, изкореняване на корупцията, подобряване на инфраструктурата, поддържане на стабилна политическа среда, подобряване работата на администрацията и съдебната система. Особено чувствителни са инвеститорите по отношение на регулативните режими, които се нуждаят от сериозно опростяване. В дългосрочен план държавата следва да се намесва предимно с ограничен набор от икономически мерки, например чрез насърчаване на иновациите и на предприемачеството в определени сектори. Да се стимулират инвеститорите сами да намерят най-перспективните производства от гледна точка на възможностите за създаване на висока добавена стойност. 18 В краткосрочен план за реалния сектор е важно и първоначалното стимулиране на растежа посредством активизиране на вътрешното потребление - домакинско, колективно и инвестиционно. За целта е оправдано да се използват част от публичните ресурси. Изходни предпоставки Колкото и спорна да изглежда (от сегашна гледна точка) специализацията на България в рамките на СИВ, тя все пак осигуряваше номинални положителни темпове на растеж, но при натрупване на огромни вътрешни и външни дисбаланси. С разпадането на СИВ се разруши и съществуващия модел на икономически растеж. В продължение на няколко години след това България отбелязваше отрицателни прирасти на БВП, съпроводени с нарастваща безработица, галопираща инфлация и бързо декапитализиране на икономиката. Факторите допринесли за този спад бяха много, при това не само икономически. Безспорна обаче беше липсата на ясен икономически модел, който да се следва от бързо сменящите се правителства. Чак в началото на новото столетие се оформи (макар и по-скоро стихийно) някакъв модел на растеж, който беше основан на нарастващи обеми външно финансиране, водещо до нарастването на вътрешното потребление и съответно по-висок растеж. Това обаче беше съпроводено с рязко влошаване на текущата сметка на платежния баланс и нарастване на външната задлъжнялост на частния сектор. В условията на бързо нарастващ внос и растящо вътрешно потребление бюджетните приходи растяха с по-бързи темпове, отколкото БВП, което породи появата на бюджетни излишъци. Въпреки наличието на бюджетни излишъци, фискалната политика през тези години беше определено про-циклична, а номиналните размери на излишъците не можеха да компенсират прегряването на икономиката, намерило израз в нарастване на ценовото равнище и на преобладаващата част от финансовите и реални активи. Глобалната финансова криза и отражението й върху българската икономика всъщност сложиха край на един модел на развитие, който очевидно не беше устойчив в по-дългосрочен план. Основният проблем беше в структурата на чуждестранните инвестиции, която не беше насочена към търгуемия сектор, а преди всичко към недвижимите имоти и финансовия сектор. Такава структура на инвестициите насърчаваше предимно строителството, което е силно про-цикличен сектор и негативните резултати не закъсняха. Размерите на дефицита по текущата сметка надхвърлиха 25 % от БВП, което само по себе си бе много тревожно, но още по-притеснително бе рязкото влошаване на международната инвестиционна позиция, чиито негативни стойности преминаха границата на 100 % от БВП. Ако могат да се извлекат някакви позитиви от кризата, то те са свързани с необходимостта от преосмисляне на цялостния модел на развитие наложил се през последното десетилетие. Доколкото българската икономика продължава да изпитва недостиг на капитали, финансирането отвън по необходимост ще продължи да играе важна роля. Въпросът следователно се свежда до формата на това финансиране – дали трябва да се залага на възстановяване на потоците от преки чуждестранни инвестиции, или трябва да се форсира износът, който да осигури необходимите финансови ресурси за необходимите инвестиции в реални активи, които да осигурят устойчив икономически растеж. Експортно-ориентираният растеж като единствена алтернатива Експортно-ориентираният растеж се основава на насърчаване и подкрепа на износа, който да осигурява необходимите обеми от чуждестранна валута. Рационалността на този подход се корени във възможностите на външната търговия да бъде и източник на икономически растеж в смисъл, че помага за по-ефективното 19 разпределение на ресурсите както в рамките на отделно взета страна, така и между различни страни и региони. Освен това, износът е ефективно средство за въвеждане на нови технологии и придобиване на нови знания, което влияе стимулиращо върху растежа. С други думи, нарастването на износа играе важна роля в общия процес на икономически растеж, като оказва положително влияние както на търсенето, така и на акумулирането на капитали. От друга гледна точка, с нарастването на износа се увеличават и импортните възможности на икономиката, което също влияе благоприятно на растежа. Емпиричните данни категорично показват, че отвореността на икономиката и експортно-ориентираният растеж донесоха големи ползи за редица развиващи се страни. Многобройни са примерите както в Югоизточна Азия, така и в Централна и Южна Америка. През последните няколко десетилетия няма нито един случай на икономика, която да е регистрирала високи и стабилни темпове на икономически растеж, без това да е било съпроводено със значително увеличение на обемите на външната търговия. При избора на възможните политики в краткосрочен план следва да изходи от икономическите дадености, а те са, че българската икономика се характеризира с висока степен на отвореност и външноикономическите фактори винаги са имали изключително важно значение за развитието. Тази особеност на националното стопанство се запазва и дори нараства през последните две десетилетия. Доколкото това до голяма степен е предопределено както от историческото развитие и географското местоположение, така и от редица икономически фактори, страната ни на практика няма разумна алтернатива на все по-тясна интеграция в европейското и световно стопанство. Въпреки че това се разбира и споделя както от всички икономисти, така и от всички политици, наличието на съгласие не прави задачата за оптимално използване на външния сектор по-малко сложна. Само до преди 25 години в политически разделена Европа страните от ЦИЕ нямаха възможността да се включат в международната тенденция на експортна ориентация. Разбира се, всички тези държави бяха фундаментално зависими от бившия съветски пазар, но функционирането на този пазар коренно се различаваше от това на глобалния пазар. Следователно, тяхната международна конкурентоспособност, критичен фактор за успешното експортно ориентиране, нямаше как да бъде измерена правилно, а ако въобще беше измервана се оказваше, че до голяма степен те са неконкурентоспособни на западните пазари, а техните потенциално конкурентни стоки срещаха високите бариери на протекционизма. Без да се навлиза в детайли, няколко фактора обясняват не само приложимостта, но и необходимостта от експортно-ориентирана стратегия.  На първо място, за много промишлени стоки, ограничените вътрешни пазари не предлагат възможността за развитие на производства, които да бъдат конкурентоспособни в международен план въз основа на икономии от мащаба. Тук трябва да се отбележи, че размерът на пазара силно зависи от доходите на населението, а не от размера на населението, както често грешно се приема.  Второ, конкурентните предимства, насърчаващи растежа, могат да бъдат използвани изцяло само ако националната икономика се ориентира към чуждестранни пазари.  На трето място, експортната ориентация подобрява специализацията и оказва допълнително положително въздействие както върху производствата, възползващи се от икономиите от мащаба, така и върху вноса на стоки, които се вграждат в продукцията, предназначена за износ. Тук трябва да се подчертае колко е важно една страна да бъде отворена към 20 вноса, който може да замени неконкурентоспособно вътрешно производство – главна пречка пред реализирането на конкурентоспособен износ, който се основава на вграждането на по-евтини и по-качествени вносни стоки.  Четвърто, в резултат от отвореността, експортно-ориентираните държави често се възползват не само от по-конкурентоспособен внос, но се радват и на ползите от трансфера на технологии и ефективни мениджърски методи.  На пето място трябва да се спомене ролята на преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) – в повечето случаи чрез тях навлизат нови технологии, които играят централна роля в успешния експортно-ориентиран растеж.  Шесто, ключов външен фактор за успешната експортно-ориентирана стратегия е отвореността, размерът и динамиката на международните/ регионалните пазари. Търговската либерализация, било то на глобално ниво или в рамките на регионални или дори двустранни споразумения за свободна търговия, генерира значим и позитивен стимул за отваряне на икономиката и предлага нови възможности за износ. Не бива да се пренебрегва също факта, че сътрудничеството с чуждестранни (както транснационални, така и малки и средни) компании често отваря външните пазари за вътрешната продукция и насърчава експортно-ориентирания модел на растеж. Може да се обобщи, че България трудно може да предпочете стратегия, която да не е базирана на нарастваща експортна ориентация. Създаването на условия за устойчив и висок растеж с реална възможност за догонващо икономическо развитие по неизбежност преминава през по-задълбочено участие в международното разделение на труда. Намаляването на загубите (и съответно увеличаването на печалбите) има нужда от последователна и дългосрочна икономическа и социална стратегия. Това определено не трябва да е за сметка на връщане към развитие, базирано на вътрешното търсене, което не би могло да доведе нито до растеж, нито до догонващо икономическо развитие, а в същото време, изглежда неустойчиво дори в краткосрочен или средносрочен план. Какво може и следва да се направи в краткосрочен план През последните години България постигна известен напредък в пренасочването на своята икономическа политика от вътрешното търсене към експортно ориентиран растеж. По-малък напредък се регистрира в пренасочване на производствената структура към по-високотехнологични стоки (и услуги) и поетапното преодоляване на структурния капан, базирани на предимства като ниските възнаграждения и трудоемки производства, свързани с прилагането на нискоквалифициран труд. Въпреки наблюдаваната все още структурна слабост и забавилото се преструктуриране на икономиката, идните години предлагат както възможности, така и натиск за започване на експортно-ориентираната експанзия. Поради малкия размер на икономиката, дори един застой, или пък бавно възстановяване на европейската икономическа среда, предлагат нови възможности за догонващите страни. Очевидно е, че необходимите стъпки трябва да се направят във вътрешен план и да бъдат концентрирани в две направления.  На първо място, капацитетът на икономиката да привлича инвестиции трябва да се подобрява постоянно в период на засилена глобална конкуренция за пазари, капитали, технологии, квалифицирана работна ръка, висококачествени услуги, кредити, ориентирани към бъдещо развитие, стратегически съюзи и др.  На второ място, трябва да бъдат идентифицирани и ефективно използвани нови начини и средства за инкорпориране във все по-дълбокото 21 международно разделение на труда като цяло, и глобалната мрежа от транснационални компании в частност. Изграждането на капацитета за привличане на нови инвестиции и производства включва:  подобряване на общата икономическа среда чрез по-сериозно премахване на различните икономически и институционални пречки;  създаване на синергия между структурата на висшето образование и търсенето на квалифицирани работници от страна на бизнеса/пазара на труда;  подобряване на качеството на образованието, като се започне от началното училище – дългосрочна инвестиция, която може да донесе резултати след около 15 до 20 години;  осигуряване на повече средства за целево-ориентирани и ориентирани към бъдещето изследвания (в природните, биологичните и не на последно място, в социалните науки);  инвестиране в качествено подобряване на физическата инфраструктура като основен канал за по-добър и по-евтин достъп до съседните пазари и в същото време косвено привличане на вниманието на международните инвеститори, интересуващи се от по-голям регионален пазар;  създаване на Национален съвет по конкурентоспособност (подобен на този, установен в Румъния през октомври 2011 г.) с цел да се определят приоритетите в средносрочен и дългосрочен план по отношение на експортно-ориентирания растеж на България. Средносрочната стратегия за развитие въз основа на експортно-ориентиран и устойчив растеж трябва да постави в центъра на вниманието следните въпроси:  Кои са секторните приоритети на експортно-ориентирания растеж;  Кои държави и/или региони трябва да се разглеждат като пазари, стимулиращи търсенето на стоки и услуги, произведени в България (пазарите на ЕС в рамките на един диференциран подход, неизползвани възможности в новите страни-членки, по-голямо внимание към Западните Балкани и специално внимание по отношение на бързо развиващите се пазари, най-вече Китай, Далечния Изток, Близкия изток и Русия);  Как може да се комбинира експортно-ориентиран модел с привличане на преки чуждестранни инвестиции, както по отношение на желаната структура на производството и износа, така и на географската ориентация на доставките (тук вниманието трябва да се съсредоточи върху потоците на търговски капитал от Китай, Близкия изток ,Русия и в по-малка степен, върху някои други бързо развиващи се икономики, както и задълбочаването на дългосрочните контакти с глобално опериращи транснационални фирми);  Да се остави известно поле за действие за откриване и възползване от нововъзникващите „нишови пазари“ в различните страни по различно време. Експортно-ориентираната стратегия може да бъде подкрепена и от редица инструменти като някои от тях са:  Частично географско преориентиране по отношение на външната търговия и произхода на ПЧИ, както в рамките на ЕС (към по-динамични и конкурентоспособни партньори в т. ч. новите страни-членки), така и извън ЕС;  Ясни преференции към предпочитани сектори (виж списъка по-горе), без да се нарушават правилата за конкуренция на ЕС и чрез избягване на изкривяваща пазара намеса от страна на държавата в развитието на икономиката;  Внимателен анализ на възможностите за експортно-ориентирано заместване на вноса, което означава, че все по-голяма част от внесените стоки, 22 използвани в експортно-ориентирано производство, да се произвеждат в България от местни или чуждестранни (предимно малки и средни) компании, разбира се, при спазване на принципа продуктът да е със същото качество и по-конкурентна цена или да предлага същата цена, но с по-добро качество, или в най-оптималния случай, по-високо качество в съчетание с по-конкурентни цени и условия на доставка;  Подпомагане на експортно-ориентирания растеж на малките и средни фирми по три различни начина: включването им (като дъщерни дружества) в мрежата от производството и услуги на транснационалните компании, работещи в България за износ; превръщането им в автономни и преки износители на различни стоки и услуги (в началото предимно към съседните пазари като Румъния, Западните Балкани, някои от новите страни-членки, но също така към Гърция, Турция и Украйна) и най-накрая, развиване на конкурентните им предимства и успешното им конкуриране с чуждестранни компании в избрани сектори на българския потребителски (или инвестиционен) пазар (със специален фокус върху храните и други основни сектори, произвеждащи потребителски стоки);  Създаване на капацитет за структурно обновяване в рамките на даден сектор (от текстил до машини) на производствени предприятия в България, ръководени от транснационалните компании. Успехът на тези усилия със сигурност се нуждае от тясно сътрудничество с транснационалните компании, но също така и постоянно подобряване на бизнес средата в страната, както и следеното отблизо на развитието на международния бизнес, влияещ върху глобалната позиция и бизнес перспективите на съответните компании;  Структурно модернизиране, което обикновено означава по-високо ниво на технологиите, включени в производството, заетост на по-високо квалифицирани работници и по-висока вътрешна добавена стойност, което на определен етап да се съсредоточи върху изграждане на стратегически клъстери със значителни ефекти на синергия и разпростиране на положителните ефекти към различни сектори и области на икономиката;  Ефективното сътрудничество с експортно-ориентираните транснационални компании изисква продължителни усилия на изграждане на мрежа, както на нивото сътрудничество в областта на производството, така и на ниво правителство и неговите високопоставени представители, отговарящи за икономическите политики на страната;  Трябва внимателно да се идентифицират възможности произлизащи от трансферите от ЕС и как те биха могли да се използват по най-ефективен начин за подпомагане на експортно-ориентиран растеж, включително и експортната ориентация на малките и средни предприятия и структурната модернизация на производството и/или предоставянето на услуги от страна на чуждестранни предприятия, намиращи се в България. В заключение, България е малка и по-слабо развита страна с наслоени проблеми както от времето на плановата икономика, така и след прехода към пазарно-ориентирана икономика. Страната разполага с много ограничен вътрешен пазар, а нейната икономическа отвореност (и уязвимост) е значителна и продължава да нараства. От тази ситуация няма друг изход освен прилагане на икономическа стратегия, основана на експортна ориентация, не само въпреки вялото търсене на нейните основни външни пазари, но и заради намаляващата роля на други фактори, които допринасят за устойчивия растеж (главно ръста на вътрешното търсене). Инвестициите могат и следва да станат важен фактор за по-висок растеж само ако те са насочени в експортно-ориентирани, а оттам и конкурентни производствени дейности и услуги. 23 Ясно е, че експортно-ориентираната стратегия прави една малка икономика по-зависима от външни развития и може най-малкото временно да увеличи икономическата и финансова уязвимост. Въпреки това, другият подход, базиран на протекционизъм, растеж, генериран от вътрешното търсене и активно гледащи навътре политици и общество, не води до устойчив растеж, а още по-малко би могъл да роди конкурентоспособен играч в очертаващата се глобална среда на XXI век. Двойната задача на отговорната икономическа политика се състои в създаване на благоприятна среда за устойчив експортно-ориентиран растеж, но в същото време и в свеждането до минимум на рисковете, произтичащи от по-високото ниво на уязвимост. Това в никакъв случай не е лесна задача, но пред малките страни не съществува друг път за реализиране на устойчив растеж и постепенно достигане на по-високо ниво на технологично развитие, структурна конкурентоспособност и в крайна сметка постигане на основната цел – по-висок (и устойчив) жизнен стандарт на голяма част от обществото. Необходими стъпки за прилагане на експортно-ориентиран модел на растеж Предвид степента на отвореност на икономиката, вътрешната икономическа политика трябва да се превърне в „производна” на външноикономическата, т.е. мерките на вътрешната политика трябва да се насочват към реализиране приоритетите на външната политика. В тази връзка могат да се откроят три основни момента в развитието на външноикономическите отношения на България, които следва да насочват външноикономическа политика занапред: глобализация, европейска интеграция, регионално сътрудничество. Понастоящем външноикономическите отношения в света са до голяма степен систематизирани в рамките на различни многостранни споразумения, регионални договорености и двустранни спогодби. Строго установените правила за търговия, залегнали в тях, създават условия за предсказуемост и по този начин улесняват деловите среди. На основата на тези договорености се постига по-добър достъп до пазарите на контрагентите и се осигуряват условия за нарастване на износа. Всичко това подпомага превръщането на българския пазар в неразделна част от единния европейски пазар, представляващ област без вътрешни граници, в която е гарантирано свободното движение на стоки, услуги, хора и капитали. В по-конкретен план съществуват различни насоки за стимулиране на икономическия растеж чрез по-активно включване на българската икономика в международното разделение на труда. По-важните от тези насоки могат да се систематизират както следва:  Ключов фактор е повишаването на производителността и конкурентоспособността чрез внедряване на съвременни технологии и иновации. Освен традиционните инструменти (преки чуждестранни инвестиции, трансфер на технологии и ноу-хау) държавата следва да изиграе решаваща роля в насърчаването на научноизследователската и развойна дейност. Крайната цел на такава политика и скъсването с многогодишната практика на износ на трудоемки стоки с ниска степен на добавена стойност в полза на капиталоемка продукция, която заема доминиращ дял във външната търговия на ЕС;  Смекчаване и последващо преодоляване на проблема с ниската конкурентоспособност на българските продукти, особено на селскостопанските. Постигането на тази цел ще изисква постепенно, но устойчиво нарастване на усвоените средства от еврофондовете и прилагане на целенасочена политика за развитието на селските райони;  Улесняване достъпа на българските фирми до единния пазар на ЕС чрез засилено участие в системата за взаимно признаване на сертификатите 24 и сертификационните процедури. Това ще намали значително разходите по износа особено в отраслите на млекопреработващата, месодобивната и месопреработващата промишленост, които са с признат огромен потенциал;  Идентифициране на фирмите с потенциал за излаз и конкурентно поведение в общия европейски пазар. Тези фирми следва да се подпомагат с целево насочени програми и проекти, включително по създаването на партньорски взаимоотношения с водещи чужди фирми. След закриването на Агенцията за малки и средни предприятия, тези функции следва да се поемат от Министерство на икономиката и отчасти от агенцията за чуждестранни инвестиции;  Насърчаване използването на инструменти като публично-частното партньорство при реализация на проекти финансиране от фондовете на ЕС;  Стимулиране инициативността и проактивното поведение на българските фирми за намирането на подходящи контрактори, включването им във високотехнологични субконтракторни вериги и в изграждането и функционирането на индустриални клъстери и предприемачески мрежи;  Облекчено кредититиране на износа и осигуряване на разнообразни финансови инструменти;  Осигуряване на държавно гарантиране и застраховане на експортните кредити, насочено към фирмените и банкови кредити с цел създаване допълнителни стимули не само за износителите, но и за финансово- кредитните институции;  Търсене на възможности за данъчни и митнически облекчения за експорта, в т.ч. освобождаване от мита, данъци, такси и акцизи; връщане на вече платени данъци и мита при износа; предоставяне на данъчни, митнически и други преференции на чуждестранни .инвестиции по повод повишаване конкурентостта и експортността на местното производство;  Специфични форми на експортни преференции - привилегирован достъп до произвежданите суровини, комунални услуги (електро- и водоснабдяване и т.н.); транспортиране на експортни стоки по занижени тарифи; паспортни, визови и др. преференции. Насоки за развитие на реалния сектор Необходимост от осигуряване на качествен растеж на макро и микро ниво Когато се търси растеж на икономиката, на преден план следва да излезе въпросът за качеството на този растеж. Многобройни са примерите от последните години, когато определени страни отбелязваха впечатляващи темпове на растеж в продължение на недълъг период от време, предизвикваха възхищението на наблюдатели и анализатори по цял свят и, разбира се, бяха сочени за пример. След това неизбежно се случваше „неочакван срив“ във финансовата система и икономиката като цяло, като основното обяснение за подобно развитие е лошото качество на растежа. За недопускането на подобен сценарий в бъдеще е необходимо да се съгласуват изискванията по отношение на качеството на растежа, едновременно на макроикономическо и на микроикономическо ниво. За осигуряването на качествен растеж на макро ниво е важно да се идентифицират и стимулират секторите, които са ключови за създаването на предпоставки за устойчив растеж в дългосрочен план. Става въпрос за изясняване на въпроса кои са основополагащи отрасли за България и допринасят за повишаване на ефективността на икономиката като цяло, в т.ч. на производителността и международната конкурентоспособност на страната ни. 25 За постигането на качествен растеж на микро ниво е важно да се направи разграничение между т. нар. добър растеж и лош растеж на ниво компания. Добрият растеж подсилва ефекта от създаването на стойност. Лошият растеж подсилва ефекта от изяждането на стойност. За целта би трябвало да се стъпи на концепцията за икономическата добавена стойност (EVA), която е много полезен индикатор за бизнесите, които са истински привлекателни за инвеститорите. Необходимо е идентифициране и стимулиране на секторите, които са с най-висок потенциал за реализиране на икономическа добавена стойност в дългосрочен план, респективно за реализиране на добър растеж. Какво следва да се направи в това отношение? От една страна трябва се извърши задълбочен анализ на секторите/отраслите на България, за да се откроят бизнесите, които притежават трайни конкурентни предимства, дължащи се на: местоположение, специфични природни ресурси, квалификация на работната сила и т.н. От друга страна е полезно да се провери кои бизнеси/сектори са най-успешни в процеса на създаване на икономическа добавена стойност в някои от водещите икономики на настоящия етап. Всичко това се оказва още по-важно като се отчете фактът, че българският капиталов пазар е сред формиращите се капиталови пазари, а изискваната норма на възвръщаемост на тези пазари е значително по-висока отколкото на развитите капиталови пазари на САЩ, Западна Европа, Япония и др. Това се вижда на много места във връзка с подходите, които прилагат международните инвеститори, когато определят цената на собст

Проф. Венцеслав Николов - за парите в изкуството

 Публикуваме статия на проф. Венцеслав Николов, която бе написана за списание "Християнство и култура" преди 10 години. Оригиналното име на текста е "Гулдени, дукати и лев балкански". Той е включен в книгата на проф. Николов "Пътека от звуци". Казват: „Банковите директори си говорят за музика, а музикантите за пари”. Авторът обича музиката и сигурно може да разкаже много интересни неща за нея, но за съжаление не е банкер, а музикант. А в нашите географски ширини се смята, че е под достойнството на хората на изкуството да се занимават с темата пари, обществото пази своите най-видни творци, като ги държи встрани от грубата меркантилност. За да не изостава все пак от европейските си колеги и поне теоретично да се запознае с материята, той насочва интереса си към друго време и място. Сигурно образованият читател не само е чувал за Бах, Моцарт, Бетховен, но и сам има какво да каже за тях. Няма как да не знае за Одата на радостта, която скоро ще стане и наш химн. Даже сигурно може да изтананика прочутото: татата-та-а-а, татата-та-а-а... т.е. темата на Петата симфония на Бетховен... Но пък едва ли му е известно колко и в какви пари е получавал прочутият композитор за своите шедьоври. Знае се, че издателите са плащали на Шуман по 300–400 талера, а 30 години по-късно Йоханес Брамс, на върха на славата си, взема вече по няколко хиляди за една симфония. Което, разбира се, не означава, че неговите опуси са десет пъти по-хубави от тези на Шуман. Няма как да намерим паричен еквивалент на истинската стойност на едно художествено произведение, сумите, които се заплащат на авторите при създаването им, са функция на пазарните отношения – търсене и предлагане. В някакъв смисъл са и самооценка на обществото – на какво ниво на развитие се намирa. 1. Каква е нашата представа за далечния ХVI век? Живот без удобства, бавно, тъмно... Но ако се замислим – какво количество вечни произведения на изкуството са създадени на тогавашното осветление със свещи! Дейността на техните автори е била функция от интересите на обществото. Мисленето и идеите на големите умове на столетието вероятно са били важни за съвременниците им. По това как са били посрещани и хонорувани постиженията на видни музиканти, художници, философи, можем да съдим за зрелостта на хората на века. Знаем ли например колко пари е получавал Бах, когато е гастролирал в църквата на някой съседен град? И колко мляко и яйца, масло или свещи е можел да купи с тези пари за многобройното си семейство? XVIII век, за който ще стане дума в следващите редове, е характерен с изобилието на валути, всички конвертируеми, тъй като говорим за времето преди книжните пари. Т.е. за златни, сребърни и медни монети, стойността на които е в съдържащият се в тях благороден метал. От табличката, която следва, можем да пресметнем стойността на гулдените, талерите и луидорите към еврото – сегашната европейска валута, а оттам и към българския лев: 1 пфениг – най-малката единица (Е 0,25) 1 грош = 12 пфенига (Е 3,00) 1 гулден = 21 гроша (Е 63,00) 1 талер = 24 гроша (Е 72,00) 1 дукат = 3 талера(Е 198,00 или Е 216,00) 1 луидор = 5 талера (Е 360,00) За съвременния човек, свикнал с жонглирането с големи суми и постоянното им обезценяване, е трудно да си представи: преди индустриалната епоха и книжните пари практически няма инфлация. Така че цените, които ще проследим по-долу, са оставали стабилни за продължителни периоди от време. Цени на продукти в Германия през XVIII век 5 пфенига (Е=1,25) – 1 кана мляко, около 1 литър (1725) 6 пфенига (Е=1,50) – 1 кана бира (1699) 3 гроша и 2 пфенига (Е=9,50) – 1 кана обикновено вино 6 гроша (Е=18) – 1 кана по-добро вино 3 гроша и 3 пфенига (Е=9,75) – 15 яйца; 1 яйце = Е 0,65 (1762) 4 гроша и 9 пфенига (Е=14,25) – 1 бъчвичка масло (около 4 кг) 1 грош и 2 пфенига (Е=3,50) – ½ кг телешко месо (1699) 1 грош и 3 пфенига (Е=3,75) – ½ кг говеждо или свинско месо (1699) 21 гроша и 6 пфенига (Е=64,50) – около100 кг ръж или пшеница 10 гроша (Е=30) – ½ кг восъчни свещи (1726) 16 гроша (Е=48) – един чифт обикновени обувки (1726) 20 гроша и 8 пфенига (Е=62) – един топ (480 листа) обикновена хартия (1725) 1 талер 2 гроша и 5 пфенига (Е=79,25) – един топ луксозна хартия (1725) Разбира се, за да харчиш, трябва първо да получаваш. Нека да разгледаме внимателно следващите редове, за да се ориентираме за стандарта на живот в тогавашна Германия: Надници 6 пфенига (Е=1,50) – надница на едно младо момиче – домашна прислужничка (1700) 1 гроша и 6 пфенига (Е=4,50) – надница на една по-възрастна домашна прислужничка (1699) 6 гроша (Е=18) – надница за изкопаване на гроб (1700-08) 7-8 гроша (Е=21-24) – надница на дърводелец. 7 гроша през зимата, 8 гроша през лятото (1725) 50 талера (Е=3600) – годишен доход на бръснар (1722–29) 175 талера (Е=12 600) – годишен доход на свещеник (1722–29) Дали цитираният по-горе бръснар е бил „стилист”, или просто е сапунисвал и бръснел съгражданите си, историята мълчи. Но ако сравним неговите 50 талера с 50-те гулдена годишен доход на Бах като органист в Арнщат... да, едва ли светът много се е променил. (Как беше Славейковото: „Дей то да си гуйдар, дей то да си даскал...”.) И все пак... Нека не прибързваме с изводите. Защото като капелмайстор в Кьотен през следващите години, наред с хубавите условия за работа, плод на които е почти цялото му инструментално творчество, Бах получава вече респектиращите 400 талера. И заплатата на Ана Магдалена – втората му жена, и другите приходи от композиране, концертите, учениците... Можем приблизително да пресметнем доходите на многодетното семейство на Йохан Себастиан: Възнаграждения, хонорари, такси 50 гулдена (Е=3150) – годишен доход на Й. С. Бах като органист в Арнщат (1703–07) 400 талера (Е=28 800) – годишен доход на Й. С. Бах като капелмайстор в Кьотен (1717–23) 300 талера (Е=21 600) – годишен доход на Ана Магдалена Бах като певица при Двора в Кьотен 100 талера (Е=7200) – годишна такса за частни уроци, заедно с пълен пансион 50 талера (Е=3 600) – хонорар за една кантата 12 талера (Е=864) – хонорар за един концерт в църква (1713 и1717) 6 талера (Е=432) – хонорар за частен урок по пиано на благородник (1747) 1 талер (Е=72) – такса за сватба или погребение 16 гроша (Е=48) – дневни 1 талер и 8 гроша (Е=96) – месечен наем за чембало Йохан Себастиан беден, онеправдан, почти слуга? Хайде де! Музикант с неговата огромна дарба и работоспособност... Да си представим как няколко години по-късно протича денят на кантора на трите големи църкви в Лайпциг: подготвя изпълнението на поредната кантата, композира, свири всеки ден на служба в църквата. Като един от най-блестящите органисти на времето, често е викан за експертиза. Разбира се, изнася концерти, преподава, пътува... За времето си Бах живее даже твърде добре. Със заплатата и допълнителните приходи (сега бихме казали хонорари) не само отглежда многото си деца, но успява да им даде и завидно образование. Когато умира на 65-годишна възраст, повечето са настанени на работа като музиканти. Някои от тях, като Филип Емануел, Йохан Кристиан, Вилхелм Фридеман… са сред водещите композитори на века. И в това отношение, като глава на голямо семейство, животът му може да служи за пример. Списъкът на инструментите, които е притежавал Й. С. Бах, говори за едно добро благосъстояние. След смъртта му според обичая на времето те са предложени на търг: Оценка на инструментите на Й. С. Бах 115 талера (Е=8280) – фортепиано 80 талера (Е=5760) – чембало 50 талера (Е=3600) – по-голямо чембало 20 талера (Е=1440) – по-малко чембало 21 талера (Е=1512) – лютня 8 талера (Е=576) – цигулка от Якоб Щайнер 3 талера (Е=216) – спинет 2 талера (Е=144) – обикновена цигулка Нека да завършим нашето пътуване в Германия с един поглед към академичния и музикален живот през ХVIII век. От него виждаме, че Йохан Себастиан не е изключение. С 400-те „почетни” талера на Лайбниц явно е можело спокойно да се живее. Същото се отнася за доходите на оркестрантите в по-големия град Дрезден и по-малкия Шверин. А сравнението между заплатата на чиновника и високата (или даже нормалната професорска) заплата може да накара читателя, наш съвременник, да промени мнението си за ролята и значимостта на двете съсловия през последните 300 години. Заплати на професори и музиканти, разходи на студенти 160 талера (Е=11 520) – годишна заплата на чиновник в кметството (1724) 400 талера (Е=28 800) – годишна заплата на известния учен Г. В. Лайбниц като библиотекар, по-скоро почетна длъжност (1703) 300 – 320 талера (Е=21 600 – 23 040) – годишен доход на оркестрант в Дрезден (1711–19) 200 талера (Е=14 400) – годишен доход на капелайстор и 150 талера (Е=10 800) – годишен доход на оркестрант (с пълен пансион в Шверин) (1701) 200 талера (Е=14 400) – хонорар за семинар на професор – 50 студента по 4 талера (Е=288), Лайпциг (1703 ) 200 талера (Е=14 400) – разноски за едногодишно следване в университета в Гисен – Германия (1703); 1 и1/2 талера седмично за храна (Е=108); наем – 8–10 талера (Е=576-720); дърва за отопление (около 3,1 m3) – 2 талера (Е=144) 800 талера (Е=57 600) – извънредно висока годишна заплата на професор по право (1703) 600 талера (Е=43 200) – нормална годишна заплата на професор по право (1703) Следващата ни спирка е Виена през ХVIII и ХIХ век. Виена на Хайдн, Моцарт и Бетховен, на Шуберт и Брамс. Едва ли има друга столица, която може да се похвали с такава концентрация на гениалност на едно сравнително неголямо място. И сега, докато се разхождаме по улиците на този все още блестящ град, току ще открием на фасадата на малка, не особено забележима сграда: „Тук живя...”. И Моцарт, и Бетховен, за радост на сегашните туристически агенции, са сменяли през няколко месеца квартирите си, явно са можели да го правят. Виена, гледка от Белведере. Художник: Бернардо Белото (1759-1760г.) През първите виенски години Моцарт получава достатъчно пари от концерти и поръчки за композиции, за да живее сравнително охолно. Бетховен още с идването си във Виена и до края на живота си получава годишна издръжка от свои почитатели аристократи, „за да остане да живее в Австрия”. 2200 гулдена е сборът от първото изпълнение на Деветата симфония, от тях, след като се приспаднат разноските, взема 420 гулдена. Разбираемо е отчаянието на композитора, сумата е мизерна наистина, ако се сравни с 1800-те гулдена, които получава при един от предишните концерти. Само Шуберт, единственият истински, роден виенчанин, е наистина беден, до края на краткия си живот живее при роднини и приятели. С неговата откровено мизерна годишна заплата от 80 гулдена като помощник-учител не може да си позволи 20-те гулдена месечен наем. За сравнение: 800 гулдена (Е 57 600) е годишната заплата на Йозеф Хайдн при фамилия Естерхази, както и на Антонио Салиери при императорския двор във Виена. Хайдн даже „излиза в пенсия” в края на дългогодишната си служба. Към Волфганг Амадеус ще се върнем още веднъж. Нека засега хвърлим поглед към някои числа, които ще ни убедят, че и за Моцарт трудно може да се твърди 1000 гулдена (Е=63 000) – постъпленията след успеха на Академията (концерта) в Прага (19 януари 1787) 100 гулдена (Е=6300) – договор за написването на опера за Прага (януари 1787) 250 гулдена (Е=15 750) получава композиторът В. А. Моцарт, 100 гулдена либретистът Да Понте за постановката на „Дон Жуан” във Виена (май 1788) 1000 гулдена (Е=63 000) – наследството, което получава след смъртта на баща си (1787) по 1000 гулдена (Е=63 000) – предложения за годишна издръжка от унгарски и холандски благородници, получени няколко дни след смъртта му (декември 1791). През първите години на ХIХ век гулденът запазва своята стойност (=63,00 Е) (1 гулден – във Виена наречен флорин = 20 гроша = 60 крайцера). През 1811 г. с императорски декрет се появяват книжните пари и като следствие – инфлацията. През 1814 – 100 гулдена в монети = 206 в книжни пари. През 1815 – 100 гулдена в монети са вече = 458 в книжни пари. 500 000 000 гулдена (Е= 31 500 000 000 – астрономическа сума!) са разнос 200 (Е = 12 600) гулдена – хонорар от издателя за опус 1 – три клавирни триа 600 гулдена (Е= 37 800) годишна издръжка получава от княз Лихновски през първите си години във Виена (1792) 4000 гулдена (Е= 252 000) е годишната издръжка, обещана от негови почитатели, за да остане във Виена (1809). 3400 гулдена в книжни пари (=  1360 сребърни гулдена) остават от сумата през 1815 г. 45 крайцера (Е= 47,25) – цената на един екземпляр на неговото „Рондо и капричио за загубения грош” за пиано в магазина на А. Диабели във Виена (1828) 1800 (Е= 113 400) гулдена – хонорар от академия (концерт) във Виена. 420 гулдена (Е= 26 460) остават за автора при първото изпълнение на Девета симфония. Целият приход от концерта е 2200 гулдена Наскоро авторът имаше възможност да поброди из Виена и донякъде случайно попадна в жилището, където Шуберт прекарва последните месеци от живота си. На стената е окачен списък на личните вещи, предложени за наддаване след смъртта на композитора през 1828 година: няколко ризи, листове нотна хартия, панталон… Всичко друго – книги, мебели, пианото – е собственост на семейството на неговия брат, при което той живее. Известна е невероятната продуктивност на Шуберт. Той непрекъснато и навсякъде композира. И издателите охотно купуват неговите творби. За няколко песни получава 100 гулдена, т.е. сума, по-голяма от заплатата му. Вярно, че и цените във Виена не са ниски, особено за концерт и театър. А той често ходи на концерти, води даже свои приятели… например на предизвикалите фурор във Виена концерти на Паганини. Да не забравяме, че е млад, много млад – няма още 30 години. 80 гулдена (Е= 5040) – годишна заплата като помощник-учител 100 гулдена ( Е=6300) – хонорар, получен за сборник песни (1827) 60 гулдена (Е= 3780) хонорар, получен за четири импромптюта (1828) Цени във Виена (1808) 45–60 крайцера (Е= 47,25–63) – една книга или нотно издание 2–4 гулдена (Е= 126–252) – билет за театър 5–10 гулдена (Е= 315–630) – извънредно високи цени за концертите на Паганини през пролетта на 1828 година 20–25 гулдена (Е= 1260–1575) – месечен наем 20 крайцера – (Е= 21 ) – ½ кг телешко месо 17 крайцера – (Е= 17,85 ) – ½ кг говеждо 14 крайцера – (Е= 14,70) – ½ кг говеждо или свинско месо 43 крайцера (Е= 45,15 ) – ½ кг восъчни свещи (1726) 8–10 крайцера (Е= 8,40–19,50 ) – 1,4 литър бира. В началото на нашия разказ споменахме за твърде високите суми, които получава Йоханес Брамс в зенита на своята слава. В личния си живот твърде непретенциозен, без семейство и наследници, Брамс предоставя грижата за своя капитал на издателя си. (Характерен пример за характера на отношенията им: композиторът научава, че при неудачна игра на борсата капиталът му се е стопил. Виновникът естествено се притеснява, надява се да успее да възстанови сумите. „Не се безпокой, ще напиша нещо… Пак ще спечелим...”, великодушно махва с ръка композиторът, приличащ на патриарх с дългата си брада!) Брамс е съвременник на движението за обединение и националния подем в Германия. От множеството княжества се създава държава, доминирана от Прусия. Въвежда се нова валута – марката (3 марки =1 талер). Вече не може да се говори за стабилни цени, книжните пари са донесли изкушенията на инфлацията. 400 талера (Е = 28 800) възнаграждение получава за един сезон като хормайстор във Виена (1863) 500–600 марки ( Е= 12 000–17 800) – хонорар като диригент за един концерт (1879) 30 000 талера (Е=2 160 000) – основан е фонд в памет на Роберт Шуман (1872) 3000 марки(Е=72 000) получава за соната за цигулка и пиано (1879) за 100 луидора (Е=36 000) издателят Зимрок откупува от други издатели правата на ранните му произведения. Брамс неуморно концертира – като пианист и диригент, пише все нови произведения за различни състави – концерти, симфонии, камерна музика... Подпомага със значителни суми издаването на произведенията на Шуман, помага на младия Дворжак, може да го прави... Без сам да взема участие в разделянето и противопоставянето на вагнерианци с брамсианци, в споровете за бъдещите пътища на музиката, той е в центъра на музикалния живот. Изкуството, и особено музиката са предмет на жив и нестихващ обществен интерес. Композитори и артисти са героите на обществото. Един от най-ярките от тези герои е Рихард Вагнер, войнстващият рицар на новата музика. Необикновен с мощта на таланта и музиката… и с човешките си недостатъци. През целия си живот Вагнер се оплаква от безпаричие. Мащабите, в които обаче получава пари… и ги харчи, са неразбираеми за нормален човек. Един от многото случаи: след бляскавия (и финансов!) успех на концертите в Русия наема за 1200 гулдена къща край Виена. За няколко месеца изхарчва по обзавеждането и цялата спечелена сума, допълнително натрупва няколко десетки хиляди (!) гулдена дългове. Трябва да бяга от кредиторите, грози го затвор. В този момент се случва чудо. Вагнер изненадващо получава подкрепа от току-що встъпилия на престола на Бавария Лудвиг. Наистина обрат, достоен за автора на приказни оперни сюжети. Вагнер иска да построи оперен театъра в градчето Байройт. Там ще се представят само негови опери. Това ще бъде място на поклонение за избраници. За новата сграда се нуждае от 1 000 000 марки. Това са повече от 300 000 талера. Той иска да намери съмишленици, хиляда души, които чрез дялове „само”от 300 талера да финансират строежа. Грандиозен замисъл, каквото е всичко при него. Мегаломан!.. Ако не беше музиката му, само ще поклатим глава и ще посочим с пръст към челото. Голяма част от съвременниците му това и правят. Предричат провал на начинанието… Но Вагнер успява. През 1876 година са първите представления на неговата тетралогия в новопостроената сграда. Дефицита от 160 000 марки при провеждането им покрива пак кралят на Бавария. Той, който осигурява доживотна годишна рента на композитора, многократно изплаща дълговете му, спасява строежа на Байротския театър с крупна сума… Като добрия крал от приказките. От краля на Бавария Лудвиг: 300 000 марки за дострояване на сградата на новия оперен театър в Байройт (1876) 160 000 марки дефицит на първите Байройтски тържества (1876) 40 000 гулдена за покриване на стари дългове Пожизнена годишна издръжка 40 000 марки за строежа на оперната сграда в Байройт от Ханс фон Бюлов след турнето му в Съединените щати 50 000 марки хонорар за Вагнер, като диригент, от концерти в Хамбург и Берлин 1400 талера за един концерт в Силезия, като диригент 2000 рубли подарък от Великата княгиня на Русия 1200 талера подарък от графиня П. 20 000 франка аванс за евентуални бъдещи произведения от издателя Шот. 2. За съвременния човек е трудно да си представи изключителното място, което изкуствата и особено музиката са заемали в края на ХIХ век. Досега надничахме в джоба на големите композитори от миналото, за да установим, че историите за тяхната бедност са по-скоро плод на романтичната представа за човека на изкуството. Вместо гладни поети със скъсани обувки и пробити джобове открихме добре хапващи си, солидни граждани. А в кесиите на някои от тях – доста приятно звънтящи монети. Ако проявим обаче любопитство, примесено с известна доза нахалство и запитаме един съвременен автор колко пари е изкарал от новата си симфония или опера? Най-вероятно само печално да се усмихне на неудачната шега. Нека продължим със закачката: какво ли би казал канцлерът на Германия, ако нашият композитор поиска от него да му построи оперна сграда, където два месеца в годината ще се играят само неговите опери, а в останалите десет ще стои затворена? Вероятно любезно ще го изпрати до вратата – и ще повика „Бърза помощ”. Времената са се променили. В симпатичната, увлекателна книжка „Аз съм композитор” на Артур Онегер прочутият композитор признава, че смята съчиняването на музика през ХХ век за заболяване, „тиха лудост”. Съветва студентите си по композиция сериозно да се замислят, преди да се посветят на тази безперспективна професия. Авторът е съгласен донякъде с песимистичните изводи на големия композитор за бъдещето на сериозната музика. Споделя отчасти и носталгията му към минали времена, когато изкуството е било достъпно на по-малък, но по-високообразован кръг хора. Но ако останем още малко в Париж и се върнем във времето на прочутия автор на Фантастична симфония, ще видим, че и в доброто старо време не всичко е било наред. В автобиографията си Берлиоз картинно и романтично описва: Една нощ сънува цяла една нова симфония. Събужда се, посяга да запише темите. Замисля се, след като напише музиката, ще иска да я чуе… репетиции, оркестър, зала… А жена му е болна, парите трябват за лекарства… Оставя молива и заспива отново… На другия ден не си спомня вече нищо от музиката. По времето, за което става дума, той кандидатства за мястото на… библиотекар в Парижката консерватория. Така и не получава службата. Френската музика остава с поне една голяма творба по-бедна…. Това не ни ли напомня с нещо нашите нрави? Запитвали ли сме се например колко произведения на големия български пианист и композитор Димитър Ненов са останали ненаписани? Авторът често е чувал и историите за изтриването на записите от легендарните концерти на големия български пианист. Невъзстановима загуба! А Васко Абаджиев? Поколения нямат никакъв спомен за този блестящ цигулар. „И ний сме дали нещо на света” – и след това сме го затрили! Ето, читателю, както виждаш, вече сме си у дома. Неусетно стигнахме до нашето време и проблеми. Да се занимаваш днес с музика, да композираш или свириш, означава май наистина да не си наред. Или може би да си достатъчно осигурен, за да можеш да си позволиш луксозно хоби? Ето например какви… разходи ще има нашият съвременен автор, ако му хрумне да напише – хайде, да не е цяла симфония в четири части, а 15-минутно произведение за оркестър. Самото композиране може да се окаже най-евтината и лека част. Затова се иска само нотна хартия, подострен молив и Баба гума, както казваше Панчо Владигеров. След това се започва: Набиране на партитура: 100 страници на компютър = 500–1000 лв. Вадене на щимове 200 страници: = 400 – 1000 лв. Копиране и подвързване на нотния материал. Наем зала, репетиции, хонорари за изпълнителите… Вече се загубихме в сметките, но можем да сме сигурни: композиторът ще има да дава още доста пари, докато чуе творбата си… Изглежда обществото смята това в реда на нещата, вижда в хората на изкуството наистина „тихи луди”, готови да си плащат, за да работят. Авторът ще цитира един действителен разговор: „ Направили сме една фирма. Ако запишеш компакт диск, ще ти излезе евтино…” „Знам, че има такива, които сами си плащат, за да свирят – отговаря артистът след малка пауза, – но не искам да съм от тях! Винаги съм получавал хонорар, когато работя. Ако намериш пари, с удоволствие…“ Старите хора казваха: „Цигулар къща не храни”. Тъкмо се беше позабравила тази мъдрост… Но тези, които искат да ни я припомнят, не се сещат, че музикантите, за разлика от повечето българи, са в състояние достойно да си изкарват прехраната в която и да е точка на земното кълбо. Нотите по целия свят са еднакви, музикалното образование и дипломата са признати навсякъде. Само отношението, а и стандартът са други. Че какво му пречи на музиканта да си потърси късмета по света? Взема – хайде да не е самолета – автобуса, и отива да си изработи парите за самолетния билет за връщане. Защото в чужбина ще получава от 8 до 10 пъти повече. Много вече заминаха. И още ще си отидат. Защо да чакат, докато българското общество излезе от аморфното състояние, в което се намира? Читателят вероятно вече е загубил търпение и нервно разлиства страниците, за да намери най-сетне нещо конкретно: „Добре де, а по колко вземат на концерт сега артистите на Запад? Това колко струва бирата, сиренето, говеждото и свинското месо го зная горе-долу… Ти кажи другото!”. Тук авторът със съжаление си признава, че е затруднен. Чувал е за някакви числа с много нули – за прочути тенори например. Опитвал се е да ги дели по броя на тенорите, оказва се, че числото не е делимо на три. Може пък да са рекламни суми, има го и това понятие в шоубизнеса: когато се сключва договор за концерт, се вписват две цифри: едната е за вестниците – вижте ни колко сме велики! Другата – значително по-скромна, е реалната, върху която артистът си плаща данъците… Затова авторът не смее да разпространява неща, които не знае точно. И без това наоколо се носят какви ли не слухове: за някакви влогове на скромни държавни чиновници. Които набъбвали до милион, без да има нужда титулярът да отделя от парите за закуска … Но може и това да са рекламни суми, само за вестниците, кой знае? А човекът си живее кротко с 200–250 лева, колкото е заплатата на един оркестрант в симфоничен оркестър… Като споменахме за оркестъра, авторът си спомни едно честване в Шумен. По случай годишнината от основаването на първия български оркестър (1849) тържествено слово произнесе Панчо Владигеров:

Работа на граждански договор

  Какво ми се случва? В момента си търся работа. Млад човек съм и основното, което ме интересува е да имам някаква работа, за да се издържам сам и да придобивам опит. На някои места ми предлагат да сключа граждански договор. Аз обаче все още обмислям. Чувал съм, че това става все по-често срещана форма на уреждане на “работните” отношения. Кога обаче се сключва граждански договор? Какви са разликите с трудовия договор? Какви права имам? Какво е граждански договор? Кога и в каква форма се сключва граждански договор? Граждански договор е договор, с които едно лице, наречено “изпълнител” се задължава по поръчка на друго лице/фирма, наречени “възложител” да предостави определен производствен резултат. В закона са уредени различни граждански договори като договор за предоставяне на фактическо действие (договор за изработка на рамки за картини напр. или на лого), договор за извършване на правни действия (договор за поръчка), договор за управление на търговско дружество и др. Мога да сключа граждански договор още като домоуправител на етажна собственост (ЕС). Договорът може да се сключи и в устна форма, но в практиката с оглед отчетността и доказването на подобни отношения, се налага писмената форма. Какви са разликите между гражданския и трудовия договор? Най-общо казано при гражданските договори не важат строгите правила за трудовите договори, което е и една от причините чрез сключване на граждански договори да се заобикаля трудовото законодателство. Контролът от страна на държавата е много по-слаб, тъй като става дума за свобода на договаряне, но аз като изпълнител имам и по-голяма свобода, напр. не съм “закотвен” в границите от 9.00 до 18.00 ч. – в дадения по-горе пример като домоуправител аз трябва да платя битовите сметки на ЕС в срок до 25-то число всеки месец, да събирам входните такси, да се грижа за проблеми с инсталациите и т.н., не е предвидено, че аз ще правя това от 9.00 до 18.00 ч., важен е резултатът. Т.е. при трудовия договор се предоставя работна сила в определен времеви интервал, а тук аз дължа определена стока или услуга. При трудовия договор всичко е строго фиксирано – място на работа, работно време, определени изисквания при извършването на работата. Друга разлика има по отношение на риска при осъществяване на работа, напр. от погиване на изработеното, ролите са разменени, при трудовия договор работодателят носи риска, при гражданския договор рискът е за мен. Правата ми като полагащ труд по граждански договор Законът дава редица права в полза на работниците/служителите, които ги защитават при полагане на зависим труд, т.е. по трудов договор. Аз, обаче, като страна по граждански договор не се ползвам от тях, в отношенията между мен и възложителя важи това, което сме договорили. Кои са някои от основните различия? възнаграждение – законът определя минимална работна заплата за страната в размер от 420 лв.; за гражданския договор няма такива правила – може да договорим и за 200 лв. отпуски и почивки – гражданският договор предполага по-кратък срок за предоставяне на резултата (услугата), съответно няма регламентация относно правото ми на отпуск и почивка – работя в срока, установен с договора, като нямам право на платен отпуск или да си взема почивка; правилата за прекратяване на граждански и на трудов договор са съвсем различни – те целят защита работника/служителя като по-слаба страна; гражданският договор се прекратява с предоставяне на уговорения резултат; правила за здравословни и безопасни условия на труд не важат при граждански договор; Като лице работещо по граждански договор, аз получавам закрила по отношение на много по-малко рискове в сравнение с лицата по трудов договор. Напр. задължителното общественоосигуряване включва единствено рисковете общо заболяване, старост и смърт. Не съм задължително осигурен за трудова злополука, професионална болест, майчинство,безработица. Като какво се плаща и дали се плаща зависи от това какъв е размерът на възнагражданието, което получавам, както и дали съм осигурен на друго правно основание, например трудов договор. Възложителят ми дължи внасяне на осигурителни вноски в пълен размер, ако ако месечното ми възнаграждение е равно или над една минимална работна заплата, след намаляването му с разходите за дейността, ако не съм осигурен на друго основание през съответния месец; ако съм осигурен на друго основание през съответния месец, независимо от размера на полученото възнаграждение. Внасят се и здравни осигуровки от възложителя върху получаваното от мен възнаграждение, като размерът им зависи от това дали гражданският договор е единственият ми източник на доходи или имам и трудов договор. И още нещо … Поради различията в правата на полагащите труд по граждански и по трудов договор, по-малкото задължения, които има възложителят и факта, че държавата регулира строго трудовите правоотношения, а гражданските договори се сключват между равнопоставени страни и изискванията към тях са само с оглед валидността на договорите, има работодатели, които предлагат сключването на граждански договор вместо трудов, като с това аз се лишавам от “закрилата” на закона като работник/служител, които бяха изброени. Правомощието да установи привиден граждански договор, прикриващ трудово правоотношение е на Инспекцията по труда, като ако при проверка тя установи подобно нарушение, го констатира с постановление, като се дава предписание на работодателя за сключване на трудов договор с работника – например, ако аз съм фотограф и в гражданският ми договор е записано, че заснемам събития на клиенти по възлагане на студиото, но при проверката се установи, че аз работя в самото студио от 9.00 до 18.00 всеки ден, налице е нарушение, тъй като аз предоставям не услуга, а работна сила и това отношение е трудово. Тъй като гражданският договор се третира като недействителен в този случай, тоест от гледна точка на закона той никога не е бил сключван, отношенията между мен и лицето, за което работя се уреждат от момента на тяхното започване като трудови, а този момент трябва да се установи от Инспекцията. Предписанието за сключване на договора е принудителна административна мярка спрямо работодателя, като отделно от това Инспекцията по труда може да му наложи глоба в размер от 1500 до 15 000 лв. Важно! Мога да полагам труд и по гражданско, и по трудово правоотношение едновременно, стига изпълняваната по тях дейност да не влиза в противоречие и да е извън установеното по трудовия договор работно време – например ако съм човек на изкуството, няма пречка да работя като преподавател в школа и да сключа граждански договор за направата на 10 картини с друго лице. Трябва ли да подавам годишна данъчна декларация? Отговорът е да. Необходимо ми е приложение № 3.   *Статията има за цел да очертае някои основни права и задължения, като няма претенции да бъде изчерпателна. Съветваме винаги да се консултирате с адвокат преди да предприемате правни действия.

Сашо Дончев: Цацаров ми каза, че телефонът и кореспонденцията ми се контролират (ПЪЛЕН ТЕКСТ)

Водеща Полина Паунова: Първо искам да поздравя госта ни тази вечер (20 април, четвъртък) – бизнесмена и издател Сашо Дончев. Вчера стана публично известен един запис, който е правен преди доста време, от който става ясно, че върху Вас е имало натиск от главния прокурор Сотир Цацаров. Първият много важен въпрос, г-н Дончев, добър вечер и добре дошли, е Вие знаехте ли, че Ви записват? Сашо Дончев: Добър вечер. Да знаех, това беше публична среща. За беше удоволствие да получа покана от такъв клуб и с удоволствие приех да поговорим за свободата, за демокрацията, за държавата и нейната роля в свободното общество и знаех, че има камера и тази камера записва всичко официално. Сашо Дончев: Главният прокурор ми каза, че ставам неприемлив (ВИДЕО) Водеща: Нека сега да видим един кратък откъс, който доби популярност, и ще коментираме отново. (Видео.) „Аз бях поканен на среща с главния прокурор преди две седмици, за да ми каже, че моето поведение започва да става неприемливо и нетърпимо за него. Какво е това, че аз подкрепям "Да, България", какво е това, че моята телевизия БиАйТи, в която моят приятел Сашо Диков го е превърнал в централен образ, и, разбира се, вестник "Сега" и Комарницки, и аз го гледам и питам: вие какво искате да ми кажете. Казвам ви, че даже господин Филчев ми каза, че съм много мек в реакциите. И аз му викам, че този същият г-н Филчев прати барети и какво се случи, като ги прати, какво последва. И да ви кажа, да ви информирам – аз нямам нищо общо с "Да, България", освен че познавам Христо Иванов. Нямам нищо общо с БиАйТи, освен че със Сашо Диков сме карали ски и сме ходили по гаджета. И този нахалник какво ми каза - ама аз не смятам, че нямате право да го правите... И аз викам вие какво си въобразявате, аз не ви се обяснявам, аз ви информирам. След като тази институция си позволява да ме заплашва, вие разбирате ли в какво общество живеем." Водеща: Добре, г-н Дончев, първо стават ясни няколко неща. Вие очевидно не сте бил в кабинета на главния прокурор на тази среща.  Сашо Дончев: Да, това е сигурно. Водеща: Вече се появиха някакви информации в медиите, че става дума за Георги Гергов. В ЦУМ ли се проведе срещата. Сашо Дончев: Да, очевидно, че ситуацията предполага откровени отговори. Срещата се проведе в ЦУМ. Аз бях поканен на тази среща от г-н Гергов. Водеща: А Вие знаехте ли, че на нея ще присъства и главният прокурор? Сашо Дончев:Тя беше малко особено организирана. За да избегнем всякакви неточности, аз освежих паметта си. В събота, на 18 март, г-н Гергов ми се обади някъде по обяд. Тези, които ме познават, знаят, че и в събота, и в неделя съм на работа. И той ми каза, че има да ми предава нещо и дали е възможно да се видим в понеделник. И аз му казах, че да, още повече, че в понеделник имам да ходя в Министерски съвет, по Европейския съвет някакво заседание, и с удоволствие ще го видя. Отидох след заседанието при г-н Гергов и се видях с него. Той ми зададе тези въпроси – имам ли нещо общо с „Да, България“, с BiT. Аз, разбира се, се усмихнах. Вижте, аз не съм близък приятел с Гергов, но се познавам с него отдавна и нямам причини да имам лошо отношение към него, както предполагам, че и той няма причина да има лошо отношение към мен. Така че аз приемах разговора по-скоро като приятелски, като някой, който иска да се информира нещо. И затова и така участвах в разговора. Водеща: Така, после какво се случи? Сашо Дончев: След това той се обади по телефона, очевидно на г-н главния прокурор, оказа се, че главният прокурор в момента не може да дойде и аз бях поканен следващия ден отново. Водеща: На 19-и? Сашо Дончев: Понеделникът беше 20-ти, значи на 21-ви, вторник. и на 21-ви във вторник аз отидох повторно на тази среща, като си мислех, бях абсолютно убеден в това, че г-н Гергов има искреното, така да кажем приятелско желание да изчисти някакви недоразумения. Даже не съм го питал какъв е смисълът от това, което прави. Но когато г-н главният прокурор започна разговора с това: защо го правите, вие имате такъв хубав бизнес, дори вашите, нарече ги врагове, но аз врагове нямам, признават, че така добре сте си го организирали професионално и всичко останало… Таз аз тогава едва разбрах какъв е смисълът на срещата. Цацаров: Не съм заплашвал Сашо Дончев, той искаше да влияе на прокурори Водеща: Сега по самата среща. Тъй като днес, предполагам знаете, г-н Цацаров излезе с едно становище, което е точно обратното на това, което Вие твърдите във видеото, зрителите го виждат на стената зад нас. Той казва, че всъщност вие сте го натискал по някакъв начин, че твърденията Ви са неверни, спекулативни и непочтени. Можете ли да кажете всъщност какво се случи на този разговор, да се опитате да го възстановите. Сашо Дончев: Всичко ли? Аз започнах в момента да губя ориентация, защото целият разговор е бил над 30 минути. Едва ли е нужно да влизаме във всички детайли. Всичко онова, което не е казано достатъчно коректно, може утре да навреди някому. Така че най-важното е казано. Водеща: Той попита ли Ви какви са Ви отношенията с „Да, България“? Сашо Дончев: Да, той ми зададе в прав текст въпроса, така зададен - защо ви е необходимо, с една дума от какъв зор го правите, като имате такъв хубав бизнес и всичко ви е наред в живота. За „Да, България“, за BiT, за Комарницки говорихме дори малко повече от гледна точка на естетиката в неговите карикатури. Това е наистина дълъг разговор, няма смисъл, а и ние не разполагаме с толкова много време. Водеща: Вие все пак почувствахте ли се заплашен, че ако Вие евентуално… Сашо Дончев: Вижте, аз съм от онези хора, които може би ако страхът е осъзната опасност, то може би не съм достатъчно интелигентен и трудно се страхувам. Така че аз не го приех така. Почувствах се омерзен, защото това не ми се случва за пръв път в последните 27 години, в новата история на България. Защото изведнъж разбрах, че ние 27 години не вървим натам, накъдето аз през 89-та си мислех, че сме тръгнали, че в България се създадоха и се възпроизвеждат някакви практики, които нямат нищо общо със свободата, с демократичното общество, с правото на всеки в неговия личен живот на собствени решения. Ако имаше нещо, което тогава бушуваше в главата ми, то в никакъв случай не е било от стъписване или страх. Водеща: Тази ваша среща, 30-минутна горе-долу, колкото казвате, имаше ли друг предмет извън Вашите политически и медийни интереси? Сашо Дончев: Не, нямаше нищо. Има детайли в нея, любопитни, на моменти чисто човешки обменени мисли. Нямаше нищо друго освен това, че ставайки от тази среща или в самия край на тази среща аз го попитах, извадих и му го подадох, за съжаление го забравих оттатък, ще ви го оставя това, което получих. 2 или 3 седмици преди това, всъщност на 7 март, погледнах преди малко, получих едно писмо от градска прокуратура, в което искаха някаква информация. И в тази връзка аз извадих едно писмо и го попитах всичко това, за което си говорихме в момента, това ли е причината за това писмо. Водеща: Колегите от апаратната казват, че ще Ви дадат това писмо. Сашо Дончев: Ще ви го дам аз, ще имате възможност да го покажете. Съжалявам, не съобразих, че може да ни потрябва. Той го зачете и каза – ама това не са ли частни някакви въпроси. Аз отговорих – не знам, не разбирам от тези неща, вие сте им началник, разберете се. Това беше всичко и аз си излязох. Водеща: Това очевидно е драмата. И все пак искам няколко неща да уточним, г-н Дончев. Първо, срещата при всички положения не е инициирана от Вас. Това много ясно трябва да кажете така ли е или не. Сашо Дончев: Никога. Всички онези, които ме познават и аз често съм упрекван, че аз нямам такъв навик, в качеството ми вече 6-та година на председател на Българската стопанска камара аз нито веднъж не съм инициирал среща с държавна институция, защото не смятам, че ние имаме нужда от такива официални, ПР и парадни срещи. В живота на всички нас, българите, има неща които не могат да се дискутират публично. Но това е тема на друг разговор. Аз дълбоко се съмнявам, например, в полезността на така наречения тристранен съвет. Аз никога не съм инициирал подобни срещи с изключение на един случай, в който в качеството си на председател на един формат 4+2 – четири работодателски организации и два синдиката – в годината, когато тръгнаха да фалират КТБ и ние всички бяхме разтревожени по различни причини, очевидно. Тогава аз си позволих да поискам от името на всички тези 6 организации среща с г-н Цацаров. Тази среща се проведе по протокола в неговия кабинет. След тази среща аз говорих с журналистите пред кабинета му. Това е единственият случай, когато аз съм се виждал с г-н Цацаров извън тази среща. Водеща: Пак се връщам на срещата Ви, въпросната, с Цацаров. А междувременно ми донесоха документа, който ще покажете след малко. Сашо Дончев: Да, ето това е писмото, което аз получих няколко седмици преди тази среща. Водеща: Може би да го покажем на някоя камера. Така, във връзка с извършване на проверка по преписка еди-коя-си и по опис на Софийска градска прокуратура и на основание чл.145 от ЗСВ следва да ни представите следната информация и наличната документация за следното. „Първа точка – да предоставите заверено копие от подадения сигнал от Сашо Дончев, изпълнителен директор на „Овергаз Инк.“ АД до Европейската комисия срещу БЕХ АД, „Булгаргаз“ ЕАД, „Булгартрансгаз“ ЕАД и „Газекспорт“ за злоупотреба с господстващо положение и отказ за достъп до капацитет на входно-изходните точки на „Чирен“. Това е хранилището в Чирен. Точка две – да предоставите заверени копия от документи, касаещи произнасянето на Европейската комисия по дело еди-кой-си номер, образувано по повод сигнала по точка 1. Трета точка – да се предоставят заверени копия от договорите на Овергаз с „Газекспорт“ за доставка на природен газ за периода 2007-2017 година, включително. И последно – да се предоставят заверени копия от договорите за продажба на природен газ от „Овергаз Инк.“ на „Овергаз Мрежи“ за визирания период от точка 3, т.е. 2007-2017 година. Моля за спешност. Прокурорът е Петров и прокурор Райдовска.“ Сашо Дончев: Това писмо му дадох, понеже видях някаква връзка между двете случки. Той ме попита дали имам копие и аз щедро му разреших да го запази. Водеща: …му предоставихте това копие. Добре, сега искам да Ви върна пак към срещата. Вие казвате на този обяд, на който огласявате това, цитирам ви, за да не стане някакъв гаф… тук казахте, че сте изпитал омерзение, а там, че неприемливо и нетърпимо става поведението Ви за главния прокурор. Той каза ли Ви подобно нещо?      Сашо Дончев: При всички случаи смисълът беше такъв на казаното от него и това беше в самия увод, в самото начало на разговора. В началото на разговора имаше и нещо друго много любопитно. Влизайки в офиса на Гергов, той попита дали съм видял това произведение, не си спомням на коя от медиите бяха тези книжки, които излизаха. 2 книжки излязоха, не знам на кой вестник бяха. Водеща: На вестник „Телеграф“ имате предвид, двете анонимни. Сашо Дончев: Да, на „Телеграф“ и дали съм го видял. Аз не разбрах каква точно е връзката, но обясних, че предния ден съм имал възможността да се запозная с това второто издание и бях особено очарован от факта, че съм приет в пантеона на… кои сме там, не знам. Водеща: Кръгове.    Сашо Дончев: Да, някакви. Водеща: Нещо друго конкретно извън книжката, извън забележките му, че харесвате „Да, България“. Всъщност чакайте да изясним нещо. Сашо Дончев: Вие почнахте като следовател. Водеща: Вие имате ли някакви отношения с Христо Иванов извън това, че го познавате, както Вие казвате?      Сашо Дончев: Не, нямам. Водеща: Финансирал ли сте Вие или Ваш близък партия „Да, България“? Сашо Дончев: Не, никога. Никога не съм и имал намерение. Аз не финансирам партии и политически живот в България. Аз имам проекти, с които мога да бъда полезен на обществото. Подарих на обществото едно училище за 23 милиона лева. Подарих на обществото 20 години свободен вестник, който струва страшно много в прекия и преносния смисъл. Има и други проекти. Помагам на хората, които действително имат нужда. Нямам и не обичам това. Тук ще влезем в един по-сложен разговор… Водеща: Време имаме.      Сашо Дончев: …аз имам много сериозни притеснения, тревоги от факта, че ние пропиляхме поредните 27 години от историята на България, вървейки в обратна посока на тази, за която уж бяхме тръгнали през 89-та година. Аз много съжалявам, че тогава някак си участвах и всички ние участвахме неподготвени в началото за тая промяна и ние позволихме цялата енергия на обществото да се разпилее по глупости. Съжалявам за това, че не се проведе истинският политически разговор, когато отхвърляме едната организация на обществото – тази до 89-та година, каква нова организация искаме да създадем. С какво ще се различава новото ни общество от онова старото. Водеща: Репресивният ни апарат според Вас различава ли се? После пак ще се върнем към този въпрос. Сашо Дончев: Аз мисля, че сега може би има някаква приемственост между хората, които реализират новите схеми за натиск и принуда. Те нещата си приличат много, даже в някаква степен са по-нечистоплътни, по-груби са в момента. Но не това е важното. Важното е, че на нас ни бе предложен разговор комунизъм и антикомунизъм, но ние не разбрахме това общество, антикомунистическото, как ще изглежда и каква ще е ролята на всеки един от нас. Каква ще е ролята на общината, на училището, на църквата, ако щете, за да стигнем най-накрая до ролята на държавата. Ние повторихме старото общество, като махнахме член първи от Конституцията и направихме същото общество със същата роля на държавата. И когато някой, днес особено актуално в процеса на изборите и в предизборната кампания, говори, че вече няма ляво и дясно, той просто откровено лъже. И ляво и дясно най-просто бихме могли да формулираме в контекста на това каква роля отреждаме на държавата в собствения си живот. Повече от ясно е, че дясно мислещите хора са по-самоуверени, те повече вярват на собствените си сили, на това, че могат сами да се оправят в живота. Ролята, която те отреждат на държавата е по-малка и тя се свежда до граници, до живот, до сигурност и т.н. Ляво мислещите хора са по-колебливи в мечтите си и във вярата в това, че могат да ги постигнат. Те виждат някаква по-важна роля на държавата в своя живот. Но този разговор не се състоя. Сашо Дончев: Георги Гергов организира срещата ми с Цацаров Водеща: Пак ще се върнем на този разговор.Искам да ви попитам през цялото време ли Гергов присъстваше на този разговор? Сашо Дончев: Да, през цялото време присъстваше. Водеща: Т.е. станал е свидетел на всичко? Сашо Дончев: Абсолютно на всичко. Нещо повече, оставих ги двамата, когато аз си тръгнах. Водеща: Вие сте си тръгнал, те са останали в кабинета на Гергов, не знам какво са си говорили там, но кажете ми какви претенции е имал г-н Цацаров към карикатурите на Христо Комарницки и към вестник „Сега“? Казахте, че някакви естетически забележки е имал.           Сашо Дончев: Той разказа за една конкретна карикатура. От чисто човешки план аз го разбирам, когато той ми казва за неговата 20-годишна дъщеря, която вижда тази карикатура и какво ли тя преживява. И тук имахме разменени реплики по тоя повод, защото аз също какво ли не съм прочел и видял за себе си в медиите. Водеща: Ясно, разбрах Ви, имало е личен аспект. Сашо Дончев: Въпрос на формула е, аз не знам дали я споделих или я премълчах. Формулата е такава, че живееш по начин, по който не те притеснява какво пишат по твой адрес и най-вече не те притеснява, защото знаеш, че твоите близки хора вярват на теб, а не на това, което напишат за теб. Водеща: Поиска ли г-н главният прокурор Вие, като издател, да предприемете някакви мерки срещу Комарницки?            Сашо Дончев: Не, нищо конкретно не е искал. Водеща: Поиска ли да се разграничите публично от „Да, България“? Сашо Дончев: Не, нямаше възможност. Аз, в момента, в който разговорът влезе в тази достатъчно ясна фаза, аз казах – вие сте объркали адреса. Не точно с тези думи, но аз обясних, че това не е вярно и че аз нямам никакво намерение повече да участвам в тази тема. Водеща: В тази фраза, че Вие имате добър бизнес ли Вие прочетохте уклона към натиск?         Сашо Дончев: А защо не го разкаже той? Аз по-добре от него знам колко добър е моят бизнес и по-добре от него знам какви са професионалните качества и лични, и на компанията, която съм създал. Водеща: Т.е. механизмът е това… Вижте, опитвам се да извлека какъв е механизмът един бизнесмен да бъде принуден.      Сашо Дончев: Механизмът вероятно е много простичък. Ето – защо ти трябва, виж колко спокойно и хубаво си живееш, защо ти трябва на баир лозе, казват българите. Водеща: Защото ако правиш еди-какво-си, няма да е толкова спокойно, вероятно? Сашо Дончев: Другото се досещай какво е. Аз не знам какво може да е другото, но аз пак ви казвам, Полина, аз съм преживял тези неща много пъти. Аз си спомням много добре разговори с министър-председател на България 97-98 година, спомням си разговор с президента на България 2003-2004-а, когато той се опитваше да вкара свой човек в борда на моята компания, едва ли не да я присвояват… Тези неща са ежедневие. Някой днес, прочетох някъде, че задал въпроса защо се оплаквам, някаква такава беше формулировката. Не, аз не се оплаквам, аз просто споделям тези неща с всички хора, които мисля, че разбират за какво им говоря. Споделих го веднага, като се прибрах с колегите си, споделих го със семейството си, разказах го на следващия ден на Сашо Диков, разказах го на всички, които познавам. Водеща: От това последва ли нещо, тази информация не може да не се е върнала до главния прокурор?   Сашо Дончев: Ами не знам. Но има нещо много любопитно. Когато аз разказвах 2 дни по-късно по телефона на Сашо Диков цялата история, на следващия ден аз получих едно съобщение, в което беше написан краткият текст: „Много говориш по телефона“. Водеща: От кого?     Сашо Дончев: От г-н Гергов. Водеща: Г-н Гергов? Сашо Дончев: Да. Водеща: Колегите от апаратната ми казват, че са търсили по време на целия ни разговор  г-н Гергов, той е отказал да се включи. Аргументът е бил цитирам: „Не ме занимавайте“. Т.е. искате да кажете, че някой има информация за това какви разговори водите, така ли? Сашо Дончев: За съжаление изглежда така. Аз днес подадох през адвокат искане до компетентната агенция или комисия, извинявайте невежеството ми, със запитване на какво основание и кой проследява моята кореспонденция и моите разговори. Водеща: Това в бюрото за контрол на СРС ли подадохте?       Сашо Дончев: Да. Водеща: Днес там с адвокат сте подал дали към Вас има неправомерно подслушаване? Сашо Дончев: Да. Водеща: Аз продължавам като следовател да Ви разпитвам.             Сашо Дончев: Щом Ви харесва. Водеща: До този момент Вие знаехте ли, че г-н Гергов и г-н Цацаров са близки?  Сашо Дончев: Нямам представа. Аз не се интересувам много от тези връзки в обществото. Изобщо 89-та година си мислех, че онова, което съм натрупал като професионален опит, като знания може да даде страшно много ползи на обществото. Можех да направя страхотни неща в моя бранш и аз си мечтаех за това. Мечтаех си за моята професионална реализация. Никога не съм мечтал да се занимавам с тези дали са задкулисия, но достатъчно нечистоплътни отношения, които наблюдаваме последните няколко години в България. Христо Иванов за Цацаров vs Дончев: От това смърди Но същевременно чувам някакви странни разсъждения, за съжаление, най-често от Ваши колеги, разбира се, въпрос на интелект и на образование и изобщо на… умствени възможности е това, което те казват, но: „откъде-накъде някакви хора, които имат бизнес, се занимават с политика?” Много ми е странна тая теза. Както ми е странна тезата, че непрекъснато Христо Иванов, например, се оправдава дали има отношения с Иво Прокопиев…Какво значение има? Кой друг, ако не успешните българи, могат да се занимават с политика? Какво е политика? Когато не се проведе … Водеща: „Телеграф” ще издадат още една книжка по Вашия въпрос… Сашо Дончев: …Когато не се проведе тоя разговор навреме, тогава – 89 до 90 и някоя година, то затова ние си влачим някакъв социалистически манталитет, някаква друга представа за това какво е държавата… И хората не разбират, че държавата е фикция. Че държавата всъщност няма никакви права, освен правата, които са й отредени със закон. И че техните права не произтичат от държавата, а обратно. Водеща: Господин Дончев, понеже подхващате една дълга тема – какво е държавата – в този смисъл искам нещо друго да Ви попитам. Вие осмелихте ли се да зададете въпрос на главния прокурор - той откъде например има информация, че вие сте близък с Христо Иванов, или че се познавате, или че въобще може да става дума за някакво общение? Сашо Дончев: Не, аз не задавах въпроси. Аз просто казах: "Вие сте зле информиран", на което той каза, че него го информират службите. Което беше още по-страшно. Водеща: Чакайте малко. Той Ви казва, че него за тези неща го информират службите, за частния живот на хората? Сашо Дончев: Да. Защо службите се интересуват от моя частен живот? Защо те се интересуват с кой политик си общувам? На какво основание? Водеща: Момент. Значи, първо службите ви гледат с кого си общувате, а после получавате СМС-и от член на изпълнителното бюро на БСП, който има очевидно някакви отношения с главния прокурор… Сашо Дончев: Вижте, този човек – Гергов – най-вероятно е извършил всичко това от добри чувства към мен – и съобщението, което ми е пратил, и поканата за среща, аз не го подозирам в някакви такива задни мисли. Факт е, обаче, че всичко това, за което говорим, се случи в неговия кабинет. А и още нещо, много любопитно: кога възникна разговора с „прослушванията”? Когато аз дадох това листче и казах: "Искате ли да Ви дам номера на мобилния си телефон, за да не ползваме посредници при общуването?" И тогава главният прокурор ми каза: "Ама вие нали не се съмнявате, че вашата кореспонденция и телефон се контролират?" Аз, много учуден, отговорих: "Ама как така ще се контролират? На какво основание?" Водеща: Значи главният прокурор Ви казва, че на практика Вие сте контролиран от службите – добре, вие какво направихте в този момент? Сашо Дончев: Той ми каза, че това не е в компетенциите на прокуратурата и това не са неговите хора, има си други специализирани звена в държавата, които се занимават с тези неща. Водеща: Добре, ама не може невинен човек… Сашо Дончев: Е, не може, ама може. Сега ще видим, нали съм подал това искане, ще видим какъв отговор ще получа и вярно ли е това, защото може да не е вярно… Водеща: А защо мълчахте досега? Сашо Дончев: Как да съм мълчал! Водеща: Защо не разказахте тази история мигом, след като се е случила? Сашо Дончев: Ами не знам… А защо трябва да се разказват тези неща, аз съм свикнал с това, за мен вече това е ежедневие… Водеща: Защото това е илюстрация как се мачкат хора… Сашо Дончев: Още веднъж ще Ви кажа, че аз съм свикнал с това, за мен това вече е ежедневие. По-скоро съм изненадан от това, че след като Калин Манолов, не знам по какви съображения е пуснал това видео в мрежите, че има такава реакция и такъв  интерес към случилото се. Това ме зарежда отново с надежда, че в България е възможна промяната… А иначе си мислех, че пореден несвободен период в развитието преживяваме. Много е важно, когато говорим за свобода, да разбираме за какво говорим. Защото свободата е политическо понятие. И когато се злоупотребява там с всякакви интерпретации и упражнения по темата свобода, хората очевидно нямат нужната култура да говорят по тези въпроси. Свободата означава едно единствено нещо в свободното общество - липса на натиск, на упражняване на сила от страна на държаватаспрямо гражданите. Това означава свободата. Всичко друго е измишльотина и не е важно. А когато държавата и овластен с нашите права държавен чиновник си позволява тези права да използва срещу нас – това е недопустимо в свободно общество. И аз вярвам, че в България има страшно много свободно мислещи и мечтаещи за свобода хора и крайно време е да сложим точка на тези неща. Ние имаме дълг към децата си. Водеща: Как се слага точка, г-н Дончев, при положение, че от едната страна ви казват, че Ви слушат телефона, а от другата главният прокурор Ви рекламира книжка, която е анонимна и е издание на Пеевски? Сашо Дончев: 89-та година през лятото във връзка с онези промени на държавните предприятия в държавни фирми, аз си позволих да направя едно изказване по време на това събрание. След което моите колеги, с които съм работил много години, които знаеха и ценяха моя професионализъм не смееха да се доближат до мен. Те ми направиха шпалир и аз минах в такъв тържествен шпалир между тях. Та това е отново същото, но само няколко месеца по-късно се случи 10 ноември. Тези, които днес си мислят, че ще останат ненаказани, дълбоко се заблуждават. След като имаше 9 септември, имаше 10 ноември. След 10 ноември ще има някой 11 февруари или нещо такова. Това никога не остава ненаказано. И ако те по някакъв начин са си устроили животът днес, извършват истинско престъпление не по отношение на мен и моите деца и внуци, по отношение на собствените си деца и внуци. Ние не може да оставим България такава, защото аз споделям вината на моето поколение за това, което се случи през последните 25-26 години. Водеща: Аз искам пак да Ви върна към конкретния случай. Съжалявам, сигурно Ви се струва досадно, защото вие сте го минал и сте го разказал. Но разбирам обаче, че има някакви много важни неща. Тъй като до голяма степен главният прокурор в България е безнаказан, Вие знаете. Но все пак може ВСС да се опита да му потърси някаква отговорност, макар че аз не съм оптимист за това, като знам ВСС как се държи по принцип спрямо Стори Цацаров. Може ли обаче да кажете още някакви подробности от тази среща, които да изяснят неговата роля? Сашо Дончев: Това, което днес разбирам, че е поискано от г-н Христо Иванов – да се направи разследване – е подходящото място, където аз със сигурност обещавам от екрана на Вашата телевизия, че ще се напрегна и ще кажа всички детайли за тази среща. Дано те бъдат полезни, за да извършим тази промяна, за която говорихме. Водеща: Във фейсбук хората Ви питат има ли нещо, което спестявате? Сашо Дончев: Главните неща ги казахме. Нюансите не знам до колко са важни. Важното в тоя разговор е политическият му смисъл. Важното в тоя разговор е това, което преди малко казах, че овластен с нашите права държавен чиновник си позволява да упражнява натиск върху свободен гражданин, предприемач, издател. Водеща: А знаете ли за други подобни случаи? Сашо Дончев: Аз знам за доста такива, свързани с мен. Водеща: За други бизнесмени Ви питам? Сашо Дончев: За съжаление в моята битност на председател на БСК съм се чувствал много пъти безпомощен да помогна на хората, които откровено ги рекетират и им вземат бизнеса. Това в последно време намаля, но те намаляха и предприемачите. Всички онези, които вярват в себе си, като че ли се ориентират през терминал 2 къде могат да се реализират по-добре. Остават тук другите, които ще преразпределят, а няма да произвеждат. Водеща: Пак Ви цитирам от становището на Цацаров от днес. Той казва за „бъдещи действия в интерес на българските потребители на енергия“. Какви могат да бъдат тези бъдещи действия? Сашо Дончев: Не мога да гадая. Водеща: Това заплаха срещу Вас ли е? Сашо Дончев: Ако има някой, който да мечтае за нормален пазар на природен газ в България, то това със сигурност съм аз. И със сигурност няма никой друг в България, който да мечтае повече от мен за това. Това е моята професия, това е моята професионална реализация и аз цял живот това съм правил и мога да го направя. И за съжаление всичко онова, което се случи с така нареченото отстраняване на посредници доведе само до лоши неща в развитието на пазара. Но това е тема за друг разговор. Аз не искам да говорих в момента за газ или за енергетика, защото по-важните теми са политическите. Случката няма друго измерение. Водеща: Явно е, че темата ни е политическа, но все пак да Ви питам – в това четете ли някаква заплаха към Вас?     Сашо Дончев: Не, всъщност не знам. Онова, което прочетох, идвайки насам към студиото, изтече в БГНЕС, че има жалба на някакви хора, май от „Булгаргаз“, за това как аз съм насъсквал Европейската комисия… Водеща: …да, в БГНЕС.       Сашо Дончев: …и не знам още кой да санкционира България, да разстрои функционирането на „Булгаргаз“, на „Булгартрансгаз“, на българската енергетика, да пострада целият бизнес… Не ви ли изглежда смешно? Водеща: Вие сте една много сериозна фигура… Сашо Дончев: Това, разбира се, е повод за гордост, но от друга страна представяте ли си, че тези хора, които вярват, че Европейският съюз е нещо добро за нашето общество, за нашата държава изведнъж смятат, че този Европейски съюз, подтикнат от Сашо Дончев може да тръгне да вреди на българската икономика, на българската държава… Това е толкова абсурдно и ако това е жалбата, за която действително попитах г-н Цацаров, това наистина е много смешно. Водеща: Т.е. това от г-н Цацаров се разбира като натиск?       Сашо Дончев: Аз искам да кажа от тук на господата от БЕХ, от „Булгаргаз“, от „Булгартрансгаз“ и на г-н Цацаров, че България, за съжаление, ще бъде осъдена по тази моя жалба. Но тъжното в случая, още по-тъжното е, че България плаща с парите на всички Водеща: Цацаров казва, че сте му въздействали, за да спре това? Сашо Дончев: Нищо такова няма, това са пълни глупости, не е достойно да се говори така. Той все пак е главен прокурор, не е човек от улицата. Водеща: Добре, много ви благодаря. Последно нещо се сетих, извинявайте.        Сашо Дончев: Кажете. Водеща: Какво искаше той от Вас за BiT? Понеже обсъдихме „Сега“, обсъдихме „Да, България“, но не обсъдихме BiT.  Сашо Дончев: То беше, че ето това с Христо Иванов е лошо, а това с BiT и Сашо Диков, който го е превърнал в централна тема на своите предавания, всичко това за какво ми е, за какво го правя. Нищо друго не е искал. Водеща: Т.е. той Ви държи отговорен за действията на Сашо Диков? Сашо Дончев: Някой му беше казал, че това е моя телевизия. Водеща: Ако е Ваша телевизията, да знам как да се държа с Вас, ако ще Ви разпитвам. Сашо Дончев: Ако това е единствената Ви причина да се държите уважително(смее се). Водеща: Не е това единствената (смее се). Добре, няма да Ви разпитвам за гаджетата на Сашо Диков, както казахте във видеото. Сашо Дончев:  Това беше шега. Водеща: Добре, аз мисля, че приключихме. Сега искам само 30 секунди, за да обобщя. Не като Бареков, който има новина, но искам да кажа няколко неща. От този мисля 43-минутен разговор разбрахме следните неща – г-н Дончев е бил поканен на среща не в Съдебната палата, а в офиса на г-н Гергов в ЦУМ; там на срещата между него и г-н Цацаров г-н Гергов е присъствал през цялото време; освен това става ясно, че очевидно г-н Цацаров има някакви данни от службите, но как са получени тези данни не е много ясно; а на всичко отгоре когато г-н Дончев споделя със своя приятел по ски Сашо Диков какво му се е случило, получава смс отново от посредника г-н Гергов, който е член на ръководството на БСП, това много държа да го изясня, получава СМС, че много говори по телефона. Аз мисля, че това е абсолютен сюрреализъм. Благодаря Ви за това участие, приятна вечер. Сашо Дончев: Благодаря. Водеща: Извинявайте, още 30 секунди, може ли да ме върнете в ефир за малко. Много Ви благодаря, колеги. Тъй като получих няколко запитвания дали ще поканим г-н Цацаров. Искам да кажа, че още утре ще изпратя официално писмо до прокуратурата, с което каня най-любезно господин главния прокурор да гостува в моята рубрика в рамките на „еМисия България“. Това го казвам, за да няма спекулации после, че било едностранчиво и прочие. А сега приятна вечер. Цялото интервю можете да гледате ТУК.

Пропуснатите шансове на София

 Уважаеми г-н Здравков, Позволявам си да се обърна към вас с настоящото писмо, ръководен от следните чувства: Първо, от уважение към институцията, която оглавихте неотдавна, и ръководния пост, който заехте в нея. Имайте предвид, че корупцията е тежко заболяване на нашата съвременност, обхванало не само България, Европа и света, но и нашата любима София и Столичната община. Ни най-малко не се съмнявам във вашата професионална подготвеност и добри намерения, но ме е страх от състоянието на нашето общество и егоизма на неговите членове. Второ, заемате изключително важен, да не кажа ключов пост в развитието на столицата, която винаги е била водеща във всяко отношение в развитието на страната ни. Трето, много важно е във връзка с гореказаното какъв състав от хора ще подберете във вашия екип - на централно и районно равнище. Много важно е също така да използвате активно интелектуално-научния потенциал на столицата, да имате делови контакти с БАН, научните съюзи и професионални гилдии, и особено с тази на архитектите и художниците.  Четвърто, запознайте се много добре с историята на града, неговите традиции и "навици", защото има едно правило, че "нищо не започва от нас". В София винаги са работили много известни архитекти, не само от България, но и от чужбина. Имах щастието близо 10 години да работя с прекрасен екип от ваши колеги, които разработиха идейни проекти за развитието на града десетки години напред. Нито един сериозен, голям проект, реализиран в града в последните 26 години, не е плод на труда на тези великолепни архитекти, инженери и градостроители. А сега ще ви разкажа някои неща от моя скромен опит в столицата. Може би ще представлява определен интерес за вас с оглед изваждането на поуки за бъдещата ви дейност в града. По времето, в което започнах работа като кмет на София, се обръщаше особено внимание на равномерното регионално развитие на България. Сега като че ли на практика не е така. Регионалният министър се проявява главно със строителство на магистрали, може би защото това е престижно, особено с рязането на лентички в присъствието на телевизията, станало болестно състояние на съответните институции и личности. На развитието на София се гледаше като на част от развитието на страната и като на център на софийската агломерация. Ето защо ръководството на града мобилизира всички сили на столицата - архитекти, инженери, научни работници, творческите съюзи и пр. Създаден бе Обществен съвет за развитието на града. Предварителните анализи на градоустройственото развитие на града показаха, че той страда от някои, тъй да се каже, генетични заболявания.  Първо, градът ни се е развивал моноцентрично, т.е. с един градски център, в който са били струпани всички основни дейности на града и на столицата на държавата. Жилищата в този център са били изграждани от по-богатата прослойка граждани на столицата и страната. Това е довело до неравномерно развитие на града - с по-богат и уреден център и неугледна и не тъй приятна за обитаване периферия. За съжаление това заболяване се задълбочи в годините на демокрацията.  За ликвидиране на това неправилно развитие и за решаване на усложняващата се транспортно-комуникационна обстановка заложихме основно на промяна в структурата на града - от моно- към полицентрична, от град с един главен център в град с главен център и няколко вторични центрове. Бяхме решили да реализираме няколко пилотни проекта, където да покажем как би трябвало да изглеждат жилищните райони в София. Такъв проект бяхме заложили в Студентския град, който тотално бе провален с нахлуването на демокрацията Зона Б-5, със Здравно-възстановителния парк "Възраждане", Малинова долина и т.н. Нашите специалисти бяха заложили и на друга идея за излекуване на второто генетично заболяване - радиалната структура на транспортно-комуникационната система. Те предложиха и бе прието да се премине от радиална към радиално-кръгова система. Беше направена по-голямата част от най-вътрешния ринг - от Руски паметник по бул. "Скобелев" и бул. "Васил Левски" до бул. "Сливница", като се планираше да се направи пробивът по бул. "Ген. Николаев" от Сточна гара до предгаровия площад и по бул. "Мария-Луиза" да се стигне до ул. "Опълченска" и по нея - до Руски паметник. За съжаление и този проект бе забравен. Не бе изпълнен и проектът за ул. "Георги Каблешков" като дубльор на Южната дъга на Околовръстния път. Тази Южна дъга, въпреки че я откриваха гръмогласно няколко пъти, не е завършена в двата нейни много важни края - пресечката й със Самоковско шосе и пресечката с бул. "Цар Борис III", където и днес стават тежки задръствания. Предаването на обекти "алангле" е част от практиката в България, наложена от желанието за показност, под знака "Аз това ви направих и ако не беше управлението на Орешарски, щеше да има още много".  По време на "демокрацията" бяха забравени още два проекта: единият - за въвеждането на модерно ръководство на движението, а другият - засягащ болния въпрос за паркирането. Имаше решение и се планираше в София да се изгради АСУД - автоматична система за управление на движението. На ул. "Будапеща" беше построена сграда, където трябваше да бъдат поставени електронно-изчислителни машини за автоматична регулация на движението чрез система от видеокамери и светофари. И дотам. Какво се прави по въпроса - не знам.  По втория въпрос - за паркирането. Специалистите след проучване бяха стигнали до заключение, че при изграждане на необходим брой паркинги, не само буферни в крайните спирки на метрото, а и в самия град, платната на улиците ще се освободят от спрелите коли и проходимостта на тези улици и булеварди ще се увеличи до 50%, като се освободят и тротоарите за пешеходците. Предвиждаше се всички празни места в ЦГЧ или места с полуразрушени къщи да бъдат резервирани за изграждането на подземни и наземни многоетажни паркинги. Те прецениха, че за тази цел могат да бъдат използвани всички училищни дворове, където, освен подземни паркинги, биха могли да се изградят подземни спортни съоръжения като тренировъчни зали и плувни басейни. Подземни паркинги можеха да бъдат изградени и под някои от големите столични булеварди и площади, което е практика в немалко европейски градове И тези проекти бяха провалени по времето на т.нар. демокрация. Във връзка с кандидатурата на София за зимните олимпийски игри беше разработен цялостен план. София отпадна като кандидат-домакин. Но общият план можеше да бъде използван в определени части, а не захвърлен. В него се предвиждаше изграждането на голям закрит и до него открит стадион на терена срещу местността "Хладилника", където по-късно бе изграден голям мол. Със строителството на зала "Армеец" бе извършена пълна глупост - по указание "свише" тя беше съкратена в дължина с 10 м за икономия на средства. Тази икономия осакати този национален спортен комплекс и сега на него не могат да се провеждат международни лекоатлетически състезания. Други проекти, включени в общия план за кандидатурата на града като зимна световна столица, бяха свързани с развитието на Витоша като модерна спортна дестинация, а в местността "Малинова долина" трябваше да се изгради олимпийското село, което после щеше да се ползва като модерен столичен жилищен район. Но и тези проекти бяха забравени. Като споменавам неизпълнението и захвърлянето на проекти, тласкащи развитието на града много години напред, нека започна с тяхното изреждане: Уникалната идея за зелени клинове, спускащи се от Витоша до централните зони на града, заложена още в плановете на арх. Мусман. Нейната реализация започна с изграждането на НДК като връх на Южния парк, който започваше от подножието на Витоша, където бе положено началото на новата Ботаническа градина, и се стигаше, без да пресича нито една комуникация, до бул. "Патриарх Евтимий". В този огромен парк се предвиждаше да се изградят леки спортни обекти, както и обекти за духовна култура - под Правителствена болница се предвиждаше изграждането на летен театър за опера и балет. За съжаление великолепната идея за зеления клин беше смачкана от силата на финикийските знаци, което е престъпление по отношение на столицата Към това трябва да се добави и унищожаването на т.нар. Витошка яка. Истинско престъпление към града е и унищожаването на идеята за присъединяване на района на Погребите към Борисовата градина. Какво стана със свободния терен на старата Зоологическа градина? Нали там трябваше да бъде изграден Национален исторически музей с голям подземен паркинг, а не да се праща Националният исторически музей зад Околовръстното? Сега там е разположен разхитително един примитивен наземен паркинг. Защо се забави толкова и преработката на входа към Борисовата градина откъм стадион "Юнак"? И там ли собствениците на паркинга пречат на неговата реализация? Защо не се реализираха идеите за разширение и модернизация на Западния и Северния паркове? А какво стана с хидропарк "Искър" в източната част на София? Сега към него можеше да се присъедини и паркът "Врана". Защо се забави толкова построяването на парк "Възраждане", където навремето намерихме минерална вода и премахнахме замърсяващата района Сточна гара? Защо беше променена и схемата на метрото, изработена след сериозни проучвания от наши и чужди специалисти? Първият лъч на метрото беше планирано да минава под "Цариградско шосе" и в края да има отклонение към летището. По този начин се премахваше общественият наземен транспорт по "Цариградско шосе" и се облекчаваше движението. И друго нещо - тунелът под бул. "Драган Цанков" беше построен за трамвая, идващ от Студентския град. Той трябваше да мине под Перловската река и подпаважно да се движи по ул. "Граф Игнатиев" и ул. "Леге" и да стигне пл. "Македония". По този начин ул. "Граф Игнатиев" ставаше пешеходна, а пл. "Славейков" се освобождаваше от трамвая. Но засега всичко пропадна. Сега да премина към реализацията на две идеи, предизвикали обществения възторг - превръщането на бул. "Витоша" в пешеходна зона и построяването на АМ "Люлин".  Тези два реализирани проекта бяха разгледани навремето от специалистите на града и след задълбочен анализ бяха отхвърлени. Защо? За бул. "Витоша". София в исторически аспект се е изграждала върху комуникационния кръст изток - запад ("Цариградско шосе", бул. "Цар Освободител", бул. "Тодор Александров") и север - юг (бул. "Мария-Луиза" и бул. "Витоша"). Прекъсването на тази традиция едва ли е най-доброто решение. За проверка на това решение по "мое време" експериментално затворихме "Витошка". Въпреки че преди това бяхме модернизирали бул. "Христо Ботев" като дубльор на "Витошка", се получи неблагоприятно развитие на транспортните връзки в ЦГЧ. Беше разработена друга идея по подобие на Париж и Берлин, където под булевардите се построяваха паркинги ("Шан-з-Елизе") и метро ("Курфюрстендам"), а отгоре се запазваше автомобилното движение. Нашите специалисти предвиждаха метрото по бул. "Витоша" да се построи по открит способ - като първо ниво, над него, като второ ниво, паркинги. Над тях, като трето ниво, се предвиждаше да минава автомобилното движение. За сметка на премахнатите трамвайни линии се разширяваха тротоарите и на тях се развиваше възможността за кафенета, ресторанти и павилиони. По отношение на хвалената АМ "Люлин". Навремето някои специалисти подхвърлиха тази идея, като твърдяха, че разширяването на пътя по Владайското дефиле е невъзможно, което е абсолютно невярно. Противниците на АМ "Люлин" изтъкваха два основни контрааргумента: минаването на автомагистралата по сегашното изградено трасе разсичаше втория бял дроб на София - Люлин, и застрашаваше биоклиматичните особености на Банкя, която е климатично явление от световна величина. Идеята за АМ "Люлин" бе дадена за оценка на специалисти от БАН и те единодушно я отхвърлиха. Почти по същото време, под диригентската палка на големия германски политик и министър-председател на провинция Бавария Франц Йозеф Щраус, приятел на България, усилено се работеше по реализация на проекта за свързване на реките на Рейн и Майн с Дунав чрез канал. Очевидно за увеличение на значението на този канал германско-гръцки консорциум предложи на нашата страна, при изключително изгодни за нас финансови условия, да построи жп и шосейна връзка от Солунското пристанище до пристанище Лом с тунел под Петрохан. Целта беше корабите, идващи от Суецкия канал и други части на Средиземно море, да стигат до Солунското пристанище и като ро-ро товари оттам да бъдат транспортирани до пристанището в Лом, което да бъде модернизирано и разширено, и по вода товарите да бъдат транспортирани до всяка точка на Западна Европа, вместо да минават през Гибралтар. Заедно с проф. Георги Стоилов, ректор на Световната академия по архитектура, голям поддръжник на тази идея, написахме писмо до съответните инстанции, но безрезултатно. Както каза проф. Стоилов, очевидно комисионите от европейските фондове бяха раздадени "под масата" и идеята беше зачеркната.  Завършвайки с изброяване на пропуснатите шансове за модерно развитие на нашата столица, без да отричам направеното, не мога да не се спра на един базисен проблем - въпроса за канализацията на града. Не бих искал да кажа, че в тази насока нищо не се прави, но усилията са "на парче" Необходима е разработката на градоустройствен план на подземната инженерна инфраструктура. За срам - една четвърт от територията на столицата ни няма канализация. Накрая бих искал да спомена още една стара слабост на столицата - липсата на единен стил на градския дизайн. Градът ни изглежда, особено извън ЦГЧ, изоставен, замърсен, неподдържан, грозно шарен. Липсва и единен стил на указателните табели на улиците, номерацията на сградите, спирките на градския транспорт, както и поддръжката на паметниците, а и въобще на забележителностите на града. Цари разностилие или просто своеволия от всякакво естество. Бих подновил една стара идея - на мястото на мавзолея на Георги Димитров, разрушен от същите политически екстремисти, за които стана дума, да се издигне мемориален комплекс на Хан Аспарух - човекът, който ни "вкара" в Европа, а не днешните самозванци политически "величия". Като ви пожелавам пълен успех и здраве, оставам с дълбоко уважение. Петър МЕЖДУРЕЧКИ, пенсионер, лозенчанин от дете, възпитан в спортните школи и организации на столицата, когато спортът беше грижа на цялата ни държава, община и общественост като средство за физическо здраве и възпитание на подрастващото поколение Алеко Константинов - Щастливеца също е на "Витошка"

Равносметката след изборите – президент срещу оставка, шоу-популизъм и пазарлък за коалиция

В Следизборна България социолозите видяха партийната намеса в съчетаването на изборите с референдума, което не само обърка гласуващите, затрудни и изборната администрация. Все повече се говори за добре познатата картина – гласуваш за едно, след изборите получаваш нещо съвсем различно. Оставката на Борисов предвеща победата на Радев, а държавата остана принудена да се занимае с „абсурдите“ на Слави, чиито референдум формално не даде успех, но сдърпа експертите за вида на избирателната система. Заговори се отново за покупко-продажбата на гласовете – особено в гетата, имаше интрига и със сънародниците ни в чужбина. Това бяха заключенията на социолозите по време на Петата национална конференция по изборни системи (V НКИС) в София, където се обсъдиха резултатите от битката за „Дондуков“-2 и споровете около референдума на Слави. За победата на Радев, освен Ултиматумът „Борисов“, тласък даде и мобилизацията на избирателите в дните преди отварянето на урните. Социологът Михаил Константинов нарече този резултат парадокс и даде пример, че на тазгодишните избори левицата има най-висок коефициент на организация, доближаващ се до този през 2001 г., където Георги Първанов печели президентския вот. Социологът подчерта, че в сравнение с мобилизацията при десницата, резултатите на Цачева показват силна подкрепа, но в крайна сметка тя доведе до загуба. Факт е, че когато десните са най-мобилизирани – те губят, какъвто е случаят и с Петър Стоянов – 2001 г., коментира социологът. Константинов припомни, че при предварителните сондажи 27% от имащите право на глас бяха склонни да дадат вота си за Цачева, докато 50% се обявиха твърдо против. Според социолога по време на изборите се наблюдаваше и една логична партийна нагласа, която повлия на резултата: Общ фронт срещу ГЕРБ Въпреки, че този фронт беше особено срещу Борисов като представляващ кабинета, Цачева успя да запази неутралната си роля. Социолозите са на мнение, че една от причините за общия фронт е „обидата“, която ГЕРБ нанесе върху българския избирател със закъснелите си кандидатури. Според Юлий Павлов ако президентските избори не бяха пряко свързани с Оставката „Борисов“, нямаше да има никакво значение кой ще бъде президент. Той онагледи победата на Румен Радев като даде за пример резултатите от крайния вот, където ген. Радев взе близо 974 000 гласа, следван от Цецка Цачева с 841 000 гласа, а трети остана Красимир Каракачанов с 573 000 гласа. Социологът подчерта, че още в началото на състезанието за „Дондуков“-2 ГЕРБ тръгна със значително по-висока мобилизация - 75%, а БСП – само с 62%. Разликата дойде и от факта, че Радев по това време беше непознат за мнозинството избиратели. Павлов сравни последващия рязък, но очакван в президентската битка обрат, с изборите през 2014 г., когато БСП беше надценявана. „Тогава много хора, които твърдяха, че са твърдо решили да гласуват за БСП, всъщност не гласуваха“, допълни социологът. Въпреки, че избирателите до последно не успяха да разберат кой за какво се бори, един сравнително нов, но силен фактор, избута Радев до победата – страхът от бежанците. Георги Лозанов посочи бежанската криза като инструментът, с който беше нагнетявана паника у гласоподавателите. „Страхът от бежанците беше генериран, после беше използван. Бежанците бяха конструирани като враг, като опасност за нацията“, каза Лозанов. По време на президентските избори мигрантите бяха показвани не само като престъпници, а и като носещи зараза. Оттук дойде и нуждата от силен закрилник на нацията, който да брани интересите на народа. Лозанов допълни, че в тази кампания беше силно застъпено прекрояването на образа на Цачева за сметка на този на Радев. „Наблюдавахме едно приближаване до тялото, обглеждане – красив-грозен, дебел-слаб“. Тенденцията за обратния вот и национализма като решение на проблемите, доведоха до резултатите след балотажа, допълни Лозанов. Но след победата на Радев остана въпросът за избирателната система. Това е крайъгълният камък в референдума на Слави, който референдум се прие от социолозите и партийния елит като израз на общественото недоволство срещу политиците, а и от загубата на доверие в политическата система като цяло. На конференцията стана ясно също, че темата за мажоритарната система няма как да получи еднозначен отговор в България. По думите на Георги Близнашки идеята за справедлива избирателна система е „абсурдна сама по себе си“. Според него проблемът за управляемостта е най-силно заложен в сегашното 43-то Народно събрание, което по думи на експерта дразни избирателите, те виждат партиите като маргинали. Социологът е на мнение, че президентските избори, респективно референдумът на Слави, предвеща едно раздвижване в политическия елит, което неминуемо ще се прояви като „прочистване“ във властта. „Ще изкристализират нови политически субекти“, категоричен е Близнашки. Експертът допълни, че парламентарната демокрация не е "добрата" форма на държавно управление. По негови думи не е възможно България да бъде управлявана с референдуми. „Много е опасна тази тенденция – да свикаме ВНС (Велико народно събрание) и да видим какво ще стане. Това ще бъде най-голямата грешка“, допълни Близнашки. Според експерта отричането на вече установените демократични принципи ще доведе до усещането за несигурност във властта, до нейното окончателно „разбиване“. Близнашки е категоричен, че заложеното в референдума искане ще атакува политическите партии, а управлението ще се представлява от „аморфни групи, които си разпределят благата с оглед на странни конфигурации и задколисни договаряния“. За мажоритарната система във Франция експертът коментира, че е едно от изключенията и няма как да бъде сравнявана със системата в България. В полупрезидентския режим ключов фигура става президентът, а около него се конфигурира публичното пространство. По този начин, обаче, се изключват малките субекти и се обособяват два основни блока – ляво и дясно центристки, допълни Близнашки. Мажоритарният вот е за богатите Социолозите са категорични, че в държавите, в които политическите устои са стабилни и няма пазарлъци с гласовете, мажоритарната система носи мобилизация с оглед на нови идеи, но не и повече. Във Франция това даде позитивен ефект, консолидира се партийно-политическата система. Андрей Райчев коментира, че президентската република в България е непостижима, въпреки че е търсена като форма на „реванш“ от политическите лидери. „Естественият политически режим на българското общество е двуличният. В прокарването на президентска република се крият много опасности“, допълни той. Райчев осъди референдума като ирационален и неуместен, а въвеждането на мажоритарната система – като катастрофа. Въпреки това, в условията на едно нестабилно правителство, заложеното в референдума на Слави, може да се окаже „вододелът“ при пазарлъка за коалиция. Райчев даде пример с Англия, където консерваторите в един от мандатите на Камерън управляват само с обещанието за референдум по въпроса за системата. Факт е, че България не остава изолирана от тези тенденции. На въпроса какво е политическото състояние на страната ни към момента, отговорът на социолозите е недвусмислен – популистките партии остават в периферията – както е Атака, или са част от мейнстрийма (ГЕРБ). Димитър Димитров даде пример с ГЕРБ и особено нейното лице – Борисов, който успя да премине през основните разделителни линии. „Той винаги е имал уникалното свойство да бъде харесван и от леви, и от десни избиратели“, коментира Димитров. Такъв е образът на ГЕРБ от 2005 г. насам, но на тези президентски избори „лекият“ популизъм на партията беше задминат от нещо по-радикално, чиито израз е референдумът на Слави. И нека не забравяме, че в началото идеята за референдум беше представен като шоу, като нещо нереално, но в последствие набра скорост, коментира специалистът. За него желанието за фундаментални промени в изборното законодателство изпълва условията за ефекта на „преосноваване на демокрацията“. Експертът допълни, че в това се корени и дефиницията на популизма – даването на радикални, но в същността си прости решения, които са или невъзможни, или изключително рискови. Слави стресна институциите Когато референдумът беше предложен, депутатите останаха встрани, те „проспаха“ въпросите, каза Димитров. Оспорването им щеше да провокира дискусия, а оттам и покачване на интереса към Слави. Но референдумът "мина", тъй като беше изграден върху основите на силното социално недоволство срещу партийните лидери. Такава е и позицията на социолога Кольо Колев, според когото Слави предложи един „отдушник“, с който обществото да „тушира“ напрежението от политическото лицемерие. Колев припомни, че в състояние на крайни позиции, единственият вариант е компромисът с двойната система – мажоритарна + пропорционална. Социолозите видяха референдума и като „трупане на дивиденти“, което предвещава фатален край за политическата система. „Трябва да се каже на хората откровено, че исканата от референдума система няма как да стане в този вид. Ситуацията много заприлича като малко преди Борисов“, допълни Колев. Референдумът на Слави беше определен и като игра с харизмата, която в същността си не е политическа, а е в границите на едно шоу. „Тази харизма мобилизира вота за промяна на предизборната система“, коментира още Георги Лозанов. Стана ясно също, че по време на провеждането на референдума са констатирани множество нарушения, но до момента няма реакции нито от СЕМ, нито от другите институции. „Може да се каже, че Слави плаши институциите. Самата форма на референдума беше конструирана като атака срещу институциите и по самото му съдържание, и по начина му на представяне“, допълни Лозанов. Омбудсманът Мая Манолова коментира, че въпреки критиките, референдумът на Слави даде ефект, който беше забелязан и получи силен отзвук сред политиците. По нейни думи чрез референдума хората ясно заявяват желанието си да участват във взимането на важните решения в България. „При тази внушителна подкрепа за смяна на системата, във всички европейски държави, този референдум със сигурност щеше да има задължителен характер“, коментира още Манолова. На конференцията омбудсманът призова за продължаване на дискусиите, както и за уважаване на вота на българските граждани.

Подземните богатства на България – управление или грабеж

 Подземните богатства са изключително държавна собственост и според чл. 16 от Конституцията трябва да се управляват в интерес на обществото. Чл. 18.  От Конституцията на Република България (1) Подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републиканските пътища, както и водите, горите и парковете с национално значение, природните и археологическите резервати, определени със закон, са изключителна държавна собственост. (6) Държавните имоти се стопанисват и управляват в интерес на гражданите и на обществото. За съжаление, през последните 10-15 години подземните богатства на България /които следва да се управляват в обществена полза/ са заграбени от чужди и наши /икономически кръгове/ олигарси, с активното участие на цялата политическа мафия в страната. /Това им позволява да ползват приходите от продажбата на добиваните богатства за собствена полза. Самото определение на понятието „подземни богатства“ подсказва, че те могат да бъдат преработвани до крайни продукти за бита или професионалните сфери, като добавената стойност на готовите продукти надвишава многократно тази на суровините, а ползите за икономиката и местното население са неизмерими. Това означава управление в обществена полза. Работата на сектора понастоящем може да се окачестви не само като грабеж, но и геноцид срещу народа на България. Престъпната експлоатация на подземните богатства на България се извършва посредством мощности, изградени за сметка на държавата и данъкоплатеца, но ползите от нея са за един тесен кръг от лица. Тя също е изгодна за чуждестранни преработвателни индустрии (Австрия, Белгия, Германия), оставяйки стотици хиляди безработни в България. Много се говори днес, че българинът е докаран до ръба на мизерията. Но нито един политик, икономист или анализатор не се впуска да разнищи истинските причини за тежката мезо- и микроикономическа ситуация. Порядките в добивната индустрия, както и режимът на концесиите, са основната причина за постоянния икономически спад и липсата на реална икономика. Истината е, че добивът на суровини, продажбата им в суров вид на международния пазар, както и активното разработване на национална преработвателна промишленост, са били може би най-мощният двигател на българската икономика дълго време преди 1990 г. Борбата с престъпното ограбване на суровините на България трябва да започне може би с развенчаването на мита, че България е бедна на суровини държава. У нас се намират най-голямото находище на мед в Европа, както и най-голямото находище на злато – отново на стария контитнент. Вместо тези природни дадености да се ползват за повишаване на икономическия потенциал на страната, те пълнят джобовете на малцина. Историята на заграбването на тези стратегически за икономиката ресурси и тяхното престъпно изнасяне в чужбина като суровини, а не като готови продукти с акумулирана принадена стойност, е кратка и съдържателна, и може да се раздели на два основни етапа: – Завладяване на построените и действащи добивни мощности (мини, заводи и др.) и експлоатираните (добиваните) от тях подземни богатства в страната; – Завладяване на неразработените, но проучени и препроучени с държавни средства находища на подземни богатства.   ПЪРВИ ПРЕСТЪПЕН ЕТАП До 1995 г. добивните мощности (мини, заводи, сонди, проучвателна апартура) са държавна собственост, построени със средства на българския данъкоплатец. За размера на инвестициите можем да съдим от трите милиарда долара, изразходвани за проучването, проектирането, строежа и въвеждане в експлоатацията на някои от най-големите комбинати за производство на концентрати за цветни и благородни метали в страната – Асарел-Медет, Елаците и Челопеч. Преработката на концентратите до метали се е извършвало в Медодобивния комбинат в гр. Пирдоп, струващ на данъкоплатеца други 2 милиарда долара. Асарел-Медет + Елаците + Челопеч = 3 мрд. долара Медодобивен комбинат гр. Пирдоп (преработване) = 2 мрд. долара. /Успоредно със строежа да добивните мощности са строени и разработвани заводи, производствени мощности и комбинати, които да преработват българските суровини до машини и предмети за крайна консумация и потребление в бита и промишлеността./ България не е допуснала износа на суровини, а само на готови продукти от тях – ел. двигатели, ел кабели, трансформатори и т.н. Четирите комбината (Асарел-Медет, Елаците, Челопеч и комбината в гр. Пирдоп), на обща стойност от 5 милиарда долара, са подарени с приватизацията през 1999 г. за 5 милиона долара или 1000 пъти по-малко от стойността на самото им строителство. Комбинатите са подарени от синьото правителство на Иван Костов на подставени лица като Лъчезар Цоцорков, бивш комсомолски секретар и партиен секретар на Асарел-Медет, и Цоло Вутов, партиен секретар на НИПРОРУДА. Челопеч е подарена на на ирландската НАВАН, която в последствие я препродава на Дънди Прешълс металс. Връзката между двете лица, Цоцорков и Вутов, отявлено декларирани от „десния” Костов като  „червени“ врагове, е явна. На този етап фактът, че правителството не се противи именно „комунисти“ да управляват, еднолично и за собствена полза, две от най-рентабилните български предприятия, доказва преплитането на скрити политически и икономически зависимости между тесни икономически и политически кръгове по целия спектър на политическото пространство в България. Днес Цоцорков и Вутов са възприемани като едни от най-богатите българи. Но натрупаното богатство, в размер на милиарди, не е тяхно лично, а принадлежи на целия български народ и може да послужи, във всеки един момент, за неколкократно повишаване на пенсиите и заплатите в бюджетната сфера. С тях могат да бъдат изградени цели нови сектори в икономиката на страната. МДК – Пирдоп /днешният Аурубис/ е подарено на „работническо-менаджерски“ колектив за 55 милиона долара, като в трезорите му са били складирани преработените от концентратите на Асарел, Челопеч и Елаците благородни и цветни метали на стойност над 10 милиарда долара (според оценки в момента на привацията или днес??), които изчезват и досега не се знае къде се намират и кой оперира с тях. /От една стана – стойността на изграждане на предприятието в гр. Пирдоп надвишава 40 пъти продажната му цена, но от друга, в него се намират активи, на стойност 2000 пъти по-висока от продажната му цена. Тези кражби не бива да останат без последици./ Подобни престъпления са извършени и с другите големи добивни и преработвателни комбинати в България като: КЦМ – Пловдив, Соди – Девня, Горубсо – Кърджали, ОЦК – Кърджали, Горубсо – Мадан. Нефтохим също пък подарен на руските олигарси от „русофоба” Костов. Десетки милиарди са подарени на политическата и икономическа мафия. Всички задължения на комбинатите, във връзка със строителството, са опростени на новите собственици, както и задълженията им за старите замърсявания и прекратяването на нови залпови и текущи замърсявания. /Това е друг много сериозен проблем, който възниква успоредно с безотговорното управление и престъпната узурпация на производствените мощности./ В резултат на престъпната политика, която водят правителствата, добивните комбинати не изграждат пречиствателни станции, въпреки че декларират десетки милиони изхарчени за такива. Типичен пример е Асарел-Медет, чиято реклама е за инвестирани  /разгласява инвестиция от/ 50 милиона в екологични проекти, без фактически да е изградена и една пречиствателна станция. Замърсяването на реките Луда Яна и Тополница с тежки метали и реагенти ги прави мъртви реки, на няколко километра от изворите им в Средна Гора. Само по време /в случай на/ регистрираните от граждани залпови замърсявания, които са сигнализирани до институциите, комбинатите биват глобявани с няколко хиляди лева, въпреки че според Наказателния кодекс подобни дейстивя се водят углавни престъпления. Процедурата по ограбването на българския народ продължава по следния начин:  след безобразната „приватизация” на комбинатите, с новите собственици са сключени престъпни концесионни договори за добив на полезните изкопаеми, които позволяват постъпване на 99 % от приходите от добива към тях. Престъплението се състои в изключително ниския процент на концесионна такса, отчисляван в полза на държавата, като активите остават в полза на новите собственици, а пасивите остават за държавата. Договорите са престъпни също, защото са сключени без търг, без конкурс, въз основа на правото на собственост върху добивната мощност.  Те са сключени отново между „синьото“ правителство на Костов и червените приватизатори. Неслучайно първо се извършва приватизацията, след това се изготвят престъпните концесионни договори, без търг, а за финал биват засекретявани от обществеността, което е факт и до момента! С концесионните договори олигарсите запазват за собствена полза 99% от приходите от продажбата на добитите метали, а за държавата – с други думи, за инвеститорите и фактическите строители на комбинатите, които са обикновените данъкоплатци и настоящи пенсионери – отива 1% от приходите! Такива са условията на сключените концесионни договори: печалбата от продажбата на добитата суровина се поделя в съотношение 1% за държавата и 99% за бившите комсомолски и партийни секретари и след това приватизатори на заводите. Нещо повече: по време на царското правителството с премиер Симеон Сакскобургготски, концесионните такси са намалени с 50 % – тоест стават 0,5%, въпреки че на Лондонската борса цените на металите по онова време скачат няколко пъти! В това отношение, за съжаление можем да направим сравнение със страните от Третия свят, които се водят суровинен придатък на развитите демокрации. Там държавното участие в подобен род комбинати е над 51%, но там западните фирми поемат 100% от инвестициите за проучване, проектиране, строителство, въвеждане в експлоатация и капитални разходи по добива на суровините! У нас тези разходи са били извършени изцяло от държавата, а тя в момента получава под 1% от приходите, а акционерното й участие (т.е. възможността за оказване на контрол на дейността) е 0%. Тук всякакво съмнение за упражняване на геноцид над народа на България отпада, при положение, че начинът на управление на ресурсите е проектиран, за да ощетява народа и националната икономика десетки пъти повече, отколкото в страните от Третия свят. Тук отпада и всякакво съмнение дали грабежът е умишлен и каква всъщност е логиката на подобен вид управление. То е изцяло противозаконно и противоконституционо, и не може да бъде оправдано с никакви аргументи, нито в момента на извършването на описаната трансформацията на държавното имущество, нито днес – 15 години по-късно, когато усещаме унищожителният й ефект върху националната икономика. Този ефект е бил предвидим от самото начало. В момента Асарел, Челопеч и Елаците добиват на година над 10 тона злато, 110 000 тона мед, както и други благородни метали, редки и разсеяни елементи. Предприятията са с печалба над 2 милиарда долара на година, а постъпленията от техните концесии в държавната хазна са под 20 милиона долара. В създадените условия на пълна безконтролност на дейността на комбинатите, при изнасянето на концентратите новите фиктивни собственици декларират само златото и медта, а добивът на останалите 7 стратегически метала, на стойност от няколкостотин милиона долара на година, остават за тяхна сметка недекларирани, в тяхна полза. В допълнение, предприятията си позволяват да извършват редица измами с цел да не плащат и престъпно ниския корпоративния данък от 10%, като извършват данъчни измами, които по същество представляват източване на комбинатите и деклариране на ниска печалба, и това при условие, че от 1999 година до момента, цената на златото и медта е скочила близо 10 пъти! Гореизброените престъпления към България бледнеят пред провежданата политика от всички правителства след 1995 г. за износ на металите като суровина, а не като готови продукти. Припомняме, че управлението на подземните богатства на България трябва да е в обществена полза, което се постига чрез максимално разпределение на приходите и добавената стойност сред населението. Неслучайно няколко години до 1997 г., добитите метали от МДК – Пирдоп са задържани в трезорите на комбината, което  води до няколко престъпни резултата: Най-напред, Асарел, Челопеч, Елаците и самия МДК – Пирдоп практически са пред фалит поради неизвършването на продажби на готова продукция (суровини), липсата на приходи от продажби и съответно увеличаващи се задължения от производствени разходи. Като дабъчен ефект се отчита и буксуването на десетките преработващи предприятия и заводи за готови продукти, които разчитат на цветните метали от Асарел, Челопеч, Елаците и МДК – Пирдоп. Те произвеждат трансформатори, кари, електрически проводници, ел. двигатели, но без достатъчно суровини, и фалират и губят пазарите си. Стотици хиляди работници остават без работа. Тази ситуация е спекулативно обявена като немощ на държавата да ръководи предприятията, които доскоро са били най-печелившите в страната и са осигурявали значителен сигурен доход за бюджета на държавата, след като обезпечат заплатите на стотиците хиляди работници. Това съзнателно унищожение, извършено от един малък икономическо-политически кръг от престъпници на отговорни длъжности, служи единствено на тях самите. Но това се прави съзнателно, като претекст за приватизацията, която е представена на народа чрез медиите като „последен” изход за икономиката на страната. Търсенето и намирането на „инвеститори” от съсловието на червената доскоро управляваща партия е „светлият” път към прогреса, който „синьото“ правителство на Костов открива неслучайно. Унищожението на цялата преработвателна промишленост, струвала на тогавашния данъкоплатец и днешен пенсионер десетки милиарди долари, както и „осигуряването”,  въвеждането на трайна безработица за стотици хиляди души – българи, заети до тогава в промишлеността до готови продукти за крайно потребление, е извършена само, за да могат няколко олигарха да заграбят добивните комбинати и да реализират на международните пазари, за своя сметка суровините, в своя полза! Същите суровини, преработени до трансформатори, ел. кабели, ел. двигатели и други, в момента внасяме от същите западни страни, където ги изнасяме, но на 50-100 пъти по високи цени, поради добавената от преработването стойност. Това е държавната политика! За пример: – Един малък преносим трансформатор за 5-10 къщи, който съдържа не повече от 20 кг мед, струва 19 000 хиляди долара. – Един тон мед олигарсите изнасят, в Австрия например, за 9000 долара. Сметката е проста: от този тон се произвеждат 50 трансформатора и обратно, вече като трансформатори, ги купуваме за… 1 000 000 долара. Разликата от 950 хиляди долара е облагодетелствала австрийските собственици на заводи и техните работници. Високоплатените, инженерни работни места остават за Австрия, Белгия, САЩ и другите западни „пазарни, либерални“ икономики, които преработват нашите метали; принадената стойност от десетки милиарди долара остават за тях, а ние безработните българи, на ръба на оцеляването, купуваме от тях на 100 пъти по високи цени готовите продукти, с подарените от нашите олигарси наши метали. – В добавка, плащаме завишена електроенергия, поради скъпите консумативи, материали и продукти от мед, добита у нас.   ВТОРИЯТ ГОЛЯМ ПРЕСТЪПЕН ЕТАП в заграбването на подземните богатства на България започва със завладяване на проучените и препроучени, преди 1990 година, от държавата и за държавна сметка, находища на подземни богатства, които не са разработени до 1990 г. Престъпният метод е много прост и започва с приемането на Закона за подземните богатства през 1999 г., при правителството отново на Костов. Новият закон отваря зелен коридор за същите олигарси, заграбили преди това изградените добивни комбинати. Проучените преди 1990 г., за държавна сметка, находища се включват в  лицензионна площ за търсене и проучване на подземни богатства, която се предоставя за фиктивно проучване на същите тези олигарси. Най-голямата уловка и измама се състои във факта, че в съгласно новоприетия закон, откривателите на подземното богатство, директно, без търг получават право да сключат концесия за добив. Използвайки нерегламентирано държавният архив – така нареченият „Национален Геофонд“, „проучвателите” с минимални разходи правят няколко фиктивни сондажа и следвайки процедурата, която самите те са фиксирали в закона, обявяват т.нар. „Търговско откритие“. Това означава, че са открили количество суровини, които представляват потенциал за добив и реализация на пазара за суровини. Подробността, която представлява откровена измама е, че тези находища са открити много преди настоящите изследователи да се заемат с изследванията си. Проучванията са правени за сметка на данъкоплатеца, което означава, че той е реалният собственик на т.нар. по новому „Търговско откритие“. Намерили на дръвника брадва… Според законовата процедура, следва сключване на концесия, без търг, при същите престъпни условия, обяснени по горе – под 1% приход в държавната хазна срещу 99% приход в джоба на концесионера. Така наскоро канадската фирма „Дънди прешълс металс“, на която бе подарена, преди това, една от най големите работещи златни мини в Европа – тази в Челопеч, стана и концесионер на проучванотно от държавата, преди 1990 г., златно находище в Крумовград. „Дънди прешъс“ са направили реално едва няколко сондажа, но с най голямата си наглост декларират над 50 милиона долара разходи за проучване, което си е данъчна измама. Целта на операцията е за да доведат накрая документално печалбата до 0 и да не платят поне дори корпоративния данък от 10%, въпреки че реалната им печалба от тази „сделка” ще е над 2,5 милиарда долара, а за българския данъкоплатеч едва 2,4% от тази сума… По същата престъпна схема, Елаците са получили проученото с държавни средства, преди 1990 г., находище „Свещипласт“ до Златица. На Асарел също е подарено, без търг, огромно, проучено от държавата, находище – западно от сегашния рудник. Разширението на Асарел, във връзка с това ново находище, е извършено в пълна конспирация от обществеността. Деяние, което е престъпление срещу правото на достъп до информация на засегнати стотици хиляди хора, да имат информация, както и срещу правото им на глас по въпроси, свързани с околната среда и опасността за тяхното здраве и живот. Разбира се на всички е ясно, че това става с пълното съдействие на оторизираните държавни органи: Министерство на околната среда и Министерство на здравеопазването, които трябва да се грижат за интереса на обществото, а не на единиците олигарси. Те стъкмяват такава документация, по поръчка и в полза на новите фиктивни собственици, за да може престъпните операции да преминават гладко и тихомълком. Но тези престъпления, поради своя мащаб не могат да бъдат скрити. Равносметката от държавната политика може да бъде резюмирана по следният начин: няколко чиновника вземат подкуп от няколко хиляди, което довежда до ползи за няколко политици в размер на милиони, и ползи за няколко крупни мафиота в размер на милиарди, което довежда до щети за държавата в размер на десетки, дори стотици милиарди, които се пренасочват към чуждестранни икономически сектори. Двадесет и две години срещу България се провежда политика на разграбване и унищожаване на общонационалните капитали от страна на западните демокрации и източни олигархични режими. Двадесет и две годни назначаваните от ЦРУ и КГБ правителства на страната безропотно съдействат за разграбване националните богатства посредством офшорни компании. Двадесет и две години външния дълг се увеличава все повече, макар че е заграбено и изнесено в полза на западните корпорации: 185 тона злато, 2,2 милиона тона метал мед, редки и разсеяни стратегически метали, на обща стойност от над 30 милиарда долара, по сегашни цени на лондонската борса. От 1990 г. досега се изнасят в чужбина ограбено отначало от ръководствата, после и частните фирми приватизирали сектора за 1 лев: –   От Асарел –  22 тона злато, 1,2 милиона тона мед. Всяка година 50-55 хиляди тона метал мед и 1000-1200 кг. –   От Елаците –  40 тона злато, 800 000 тона метал мед, на година 40-45 хиляди тона мед, 1900 до 2100 злато. –   От Челопеч – 70-80 тона злато, 3,5 до 4 тона на година, след 2007 г. увеличават добива на руда и злато също. 250 хиляди тона метал мед до момента – 13 до 14 хиляди тона на година. В България от заграбените мини са изнесени от 140 до 150 тона злато, 2-2,2 хиляди тона метал мед, редки и разсеяни елементи, суровина в концентратите за милиарди долара. Златният резерв на България от 35 тона злато, добит преди 1990 г., съхраняван до 2002 г.  в БНБ, е изнесен от правителството на Сакскобургодски и не се знае съдбата му Общо 180 тона злато за 12 милиарда долара и метал мед за 30 милиарда долара е заграбено от 1990 г. до момента от политическата мафия и западните „партньори”, изнасящи в България демокрация. Накрая, като обобщение можем да подчертаем, че Организираната политическа престъпност, с участието на всички политици, управлявали страната, през последните пет правителства, подариха на чужди и наши олигарси не само добивните комбинати и мощности, но и 99% от самите подземни богатства, които са изключително държавна собственост по Конституция. За да заграбят подземните богатства и добивните мощности, те съзнателно съсипаха цели промишлени отрасли и оставиха на ръба на мизерията стотици хиляди работници и техните семейства. Следващите едно след друго „червено“, „синьо“, „жълто“, отново „червено“ и накрая гробарско правителства преподписват престъпните договори, толерират олигарсите и ги награждават с нови държавни находища за милиарди долари; награждават ги с държавни отличия, ордени и медали, изглежда заради умението им да измислят система за ограбване на народа на България. Тези факти говорят само едно: независимо от цвета и декларираните политически убеждения, всички те са обединени в една организирана политическа престъпност с цел ограбване на страната и водене на икономически, социален и физически геноцид срещу населението.   КАКЪВ ИЗХОД ВИЖДАМЕ В ТАЗИ СИТУАЦИЯ. 1. Да бъде върната собствеността на държавата върху добивните комбинати, да бъдат осъдени всички олигарси и политици. Налага се да върнат всички заграбени, до момента десетки милиарди долари – приходи от износа на металите, които могат да послужат за няколкократно повишаване на приходите в държавата и/или за изграждане на нови производствени мощности, което отново ще доведе до повишаване на доходите. Държавата да обяви търг за концесия и управление на комбинатите с условия, гарантиращи интереса на обществото, или да запази контролен пакет от акции, които да гарантират възможността за контрол на дейността и правото на по-голямата част от приходите от дейността на комбинатите, без да дава право на преобладаваща частна собственост над самите подземни богатства, които са изключителна държавна собственост. Предвид цените на Лондонската борса и огромните печалби, реализирани в момента от комбинатите, държавата не може да се съгласи на по малко от 80% дялово участие в изградените с нейни средства комбинати и на 70% дялово участие в изградените с частни капитали мощности. Щом частникът може да бъде на печалба, значи и държавата може. Ако частникът може да си осигурява печалби в размер на милиарди, противно на всякаква здрава логика е населението на  България да бъде лишавано от ползите, които биха могли да носят тези милиарди. 2. Разконсервиране и пускане в експлоатация на държавните заводи за крайни продукти (ел. кабели, трансформатори, ел. двигатели и т.н.) С огромната печалба, осигурена така за държавата, трябва да се инвестира в нови иновативни технологии и производства, носещи стократно по-висока принадена стойност от цената на самите суровини.   Тази победа може да се извоюва само с активността на стотиците хиляди безработни, оставени на улицата, в резултат на заграбването на добивните комбинати и унищожението на редица отрасли. Независимо кой ще управлява в парламент и правителство, ние гражданите трябва да ги принудим да работят за нас – техният господар. За това е необходима голяма организация от свободни хора, които постоянно да следят за всеки ход на правителството в тази насока и активно да изискват следването на политика в интерес на нацията, а не облагодетелстваща малък на борй недобросъвестни чиновници, които са се възползвали от длъжностите си, като резултатът е налагането на мизерия за милиони души, техни съграждани. Решението на проблемите минава през проектирането и въвеждането на нови системи за държавно управление, които елиминират партийното форматиране на управленските кадри и издигането и изтъкването на фалшиви авторитети и фалшиви принципи в държавното управление и в управлението на ресурсите. Само по този начин може да се избегне и изкуственото величаене на отделни лица и фирми като видни обществени фигури, които всъщност са най-обикновени крадци и измамници, но също и основни фигури в провеждането на геноцид на цял един народ, което ги прави и убийци. Цоцорков, Вутов, техният антураж, чуждите фирми от ранга на „Дънди прешъс“ следва да бъдат възприемани и наричани открито „крадци, измамници и убийци“, но това може да стане единствено ако Не искаме политическа партия да се прави, а съвестни граждани, готови за протести до край, надигнат своя глас, за да нарекат нещата с истинските им имена. Без саможертва няма прогрес. Друг път за оцеляване на България и българите няма.   Константин Дичев, Гражданско движение за борба с организираната политическа престъпност

Снимка на резила ГЕРБ & Ко

 31 януари 2017 г. Дни, след като правителството Му не е официално на власт. Те пак са заедно и бистрят нов мандат. "Подготовката за изборите започна с пълна сила. С колегите обсъждаме приоритетите за новата ни управленска програма и стратегията за предсрочните парламентарни избори", написа с хъс на стената си във фейсбук бившата министърка на регионалното развитие, първом известна като Хубавото Лиле. Творят нова управленска програма. След всичко, което ни забъркаха в годините. На снимките героите наши са като на седянка - Томислав Дончев, Румяна Бъчварова, Теменужка Петкова, Вежди Рашидов, Екатерина Захариева, Лиляна Павлова, Владислав Горанов, Красен Кралев и пр., както и самият Бащица.  А гадните комунисти и хибридни кремълчици са написали като коментар под снимките: "Групова терапия с реклами на хранителни добавки за редовен стомах?". Или "Хората работят... а вие тъпизми създавате! За това ще си пукнете бедни като съветски чакали...!" Има и "разбирачи": "Всички гледат с празни погледи." Или просто анализатори: "Не виждате ли как тези хора работят здраво и нямат никакви планове!". Въздишащи също не липсват: "Бойко Борисов..., колко добри неща направиха, санира блокове, не знам от къде са парите, но прави добри неща!" *    *    * Не е лесно да си Бай... на такава дружина. От едната страна, те гледа Наследникът, известен още като Интелигентния. В Габрово го знаят като Кратунко. Продължава да премята еврофондове. Нищо, че и на децата вече е известно на кого ги спират и КОЙ кръг фирми се възползват от парите.  *    *    *     От другата страна - Хубавото Лиле. То загуби своя чар в годините и се превърна в Лиляна Винетката, мис Свинетка и госпожа Дупка. А толкова ленти и копки направи. Що костюмчета разходи по магистралите, а един сняг я провали. Затова - никакви магистрали, чертае планове фен на хубавицата. И никакви винетки, добавяме ние. *    *    * "Мацето, което може да не е разбрало какво гледа в платения вечерен курс на Харвард за "лидери", също няма кахъри. Нямаше притеснения и като се разхождаше с холивудски актьори, за да ги снима на фона на стари складове, фабрика и комин като реклама на туризма ни. "За едно пробито лого" станахме пишман. Зевзеците още поднасят Ангелкова заради думите й, че българското море е по-чисто от гръцкото. Калимера! И че ще имаме евтин плаж - да, ама на куково лято. Като гледам - не се тормози. Смогна да бъде съветник на Плевнелиев в любимата му област регионално развитие, два пъти министър - на транспорта и на туризма, че и под венчило мина. Натоварен сезон.     *    *    * А като имаме реклама - какво. На "Зелена седмица в Берлин" - най-голямото Международно изложение за земеделие, храни и градинарство, отбелязахме нови висоти. Докато фермерите протестират заради субсидиите, "нищото в оставка" Танева откри щанда ни, на който за шок и ужас нямаше дори българско знаме. А саморекламата ни се изразяваше в магнити с голи дупета, секси мацки на мотори, Мерилин Монро, бързи коли и девизи като "Money, Power, Respect". Мадам "Нищо" заедно с другия герберски провал - Кристалина Георгиева, не се посвениха да се възползват от трагедията на хората в Хитрино, обявявайки как Брюксел ще им даде 20 млн. лв. по... Програмата за развитие на селските райони. Кой ще обясни на двете женички, че таз програма не раздава ей така едни пари, пък било то и заради инцидент като този в Хитрино? Кой да каже на бедните хорица, че подадените преди време от тях проекти по същата програма са под чертата и няма шанс да изплуват? Защото общината им не се управлява от ГЕРБ, а и не са си платили процентите на Бащицата и на Пора. Последният май пак се размириса... *    *    * Как наднича Моската, Главният машинист на държавата. На младата му "Мулти" главица, се струпа много, но той може да носи, а и обича, когото трябва. Оставката му стоеше композирана на трети коловоз. Нито корупцията в "Автомобилна администрация" (небезизвестното ДАЙ!), нито железопътните му експерименти го препънаха. Кметът на Варна го нарече "Пъдар", но туй да му е проблемът. В морската столица и на Лиляна Павлова казват "радиоточката на Борисов". Там впрочем още се чудят на твърденията на "Мултака" за печалбата на пристанището. Други искат да разберат детайли за цистерните на Хитрино, но... *    *    * Най-усмихнат е г-н Кингпин. Нали знаете кой е той? Известен комиксов злодей. Един от враговете на Спайдърмен и най-големият враг на Деърдевил. Малко детайли за г-н Кингпин (Уилсън Фиск), макар и фиктивни. Имал трудно детство. Дразнен и обиждан от съучениците си заради наднорменото си тегло, започва да тренира себе си в психологична битка. Създава банда с биячите, която по-късно става мафиотска дружина, а Фиск става бодигард и дясната ръка на мафиотския бос Дон Риголето. По-късно убива престъпния бос и поема контрол над дружината му, като по този начин става един от известните престъпници на Ню Йорк. Дотук с комиксите. Рекламният бос и партиен номад, оглавявал спортното ни министерство, беше повече известен в бранша като "Бързата метла". Заради скоростта на разчистване на спортните ни достижения и опит. Провалът ни на Олимпиадата в Рио, наблюдаван отблизо от г-н Кингпин, бе засенчен от личния инцидент с бившия министър и откраднатия му часовник. Това запомнихме. Както и се нагледахме на демонстративно откриване на крупни спортни обекти в полуобезлюдени райони за сметка на пренебрежителното отношение към куп федерации и детски школи.  *    *    * Фотото на резила нямаше да е завършено, ако липсваше Шматката. Не знаете коя е тя? Руми, леля Руми. Шматката беше кодовото й название в МВР. Жалко, че не е с шапката и сандалките като Есмералда на мексиканската граница. Сезонът не е такъв, а и мястото. То и тя не си беше на мястото във вътрешното министерство и си пролича. Няма служител от системата, който да й прости за играта на реформи, както и за тоталното обезкръвяване и обезверяване. А заради лъжите с мигрантите тепърва ще сърбаме попарата.  *    *    * Счетоводителката на студения резерв, известна като Табуретката, също е тук. "Перфектният специалист" се омота в дебрите на енергетиката. Накара старците по селата да се запасяват с консерви и свещи за режим на тока. Опасността не е отминала. И ще ни сполети с пълна сила, защото проблемът е заложен и механизмът тик-така. Само след месец ще ни гарнират с наводненията на язовирите. А, между другото, хората от с. Бисер вече знаят какво е "гарантирано от ГЕРБ". Обещаха им виновните за случилото се с тях преди пет години да понесат последствията. Няма такива. Както се случва в тази държава в последния четвърт век. Сега чакаме ревизията на кабинета "Борисов 2". Дано. *    *    * Влади също е тук. Не му стигаха парите като депутат, но като министър явно сметките му излизаха. Личните де. Щото общите се оказаха с милиарди заеми, които и внуците ни ще плащат. Сега с какви ли "частни проекти" се занимава? И дали още пие кафе с онзи, чиято кандидатура за шеф на ДАНС твърди, че не е подкрепил? Божа работа. Горанова.     *    *    * Няколко думи за онези, които липсват на снимките. Нашият Дани, "Момчето, дето изглежда умно". Подставеният, който ни продаде и предаде. Онзи, който работеше против България и беше един от пасмината, проиграли историческия шанс не само на Ирина Бокова, но и на държавата. Дано си е подложил добре. Ники Хибридното или Ники Мокета, Перукан. Началникът на сринатото доверие в армията. Земеделецът, разорал отбраната, от когото военните очакваха поне комбайн с вертикално излитане да вкара на въоръжение. А той им остави в наследство набор от артисти и несретници, уредени на държавната софра, и пробойни в строя. Затова пък ще остане в историята като военният министър с две преписки в прокуратурата. Но пък направи и невъзможното за едната "Селска чест" (във вид на фондация).  Но и той не е най-големият резил на кабинета, след като Божо Манчестъра ръководеше икономиката. Впрочем, той се сдоби с още един прякор по време на престоя си във властта - Трикаджията, след изпуснатото "откровение", че предизборната позиция на реформаторите срещу премиерски пост на Борисов била само предизборен трик. Убиецът на плакати Лукарски явно ще опита всякакви трикове, за да се намести и в бъдеще. Дали това ще се отдаде на д-р Менгеле след всичко, което сътвори в здравеопазването, е твърде спорно. Не за Бащицата. На него му е все тая кого къде ще пресрещне на пътя, за да си избърше ръцете, когато трябва, с него. Пепи Готиното, ако щете Пешо Ваксината или Пешо Еболата, тепърва ще трябва да се спасява от даването на пръстови отпечатъци, където трябва. Геноцидът, на който подложи милиони българи, ще е неговата преизподня. Без скрупули за сътвореното в годините и винаги готова е Мадам Yes! Желязната лейди - последно на образованието, в което за кратко време сътвори куп бели. Момичето на Барозу продължава да се изживява като вечната Амбър. Волен Сидеров е прав, че "Кунева има готовност да стане генерален секретар на ООН, на ЮНЕСКО, на Международната детска асамблея "Знаме на мира", даже и главен мюфтия!" Ако има кой да й се върже! *    *    * Който няма грам мозък в главата - да се върже на цялата шайка, която има и наглостта да се самонадъхва, че ще ни управлява отново, и то с Бай... КОЙ начело. Представяте ли си какво правителство: Кратунко, Перукан, Шашмата, Кингпин, Трикаджията, Момичето на Барозу, Свинетка, Мацето, Мултака, Дани, Влади и сие. Добавете към тях Цвинокио и Пинокио. И не им пука, седнали кълка до кълка, кръстосали крак въз крак, All Stars ("Всичките Звезди") да бленуват за трети мандат. Боже, опази ни!

България и страните от Източна Европа усещат вятъра от Русия

Мисията на НАТО се промени, но дали членовете му искат да се изправят пред новите предизвикателства? Миналата седмица американски официални представители присъстваха на срещи на НАТО и на Мюнхенската конференция. Темата беше бъдещето на НАТО, като САЩ за пореден път изискаха европейците да поемат задълженията си да поддържат ефективни военни сили, за да участват във военния съюз НАТО. Същевременно, много европейски държави поставиха въпроса дали САЩ са все още ангажирани с НАТО. Европейците държат да се знае, че американците може да разполагат с военни сили, но им липсва политически ангажимент към Европа. Американците държат да се знае, че европейците може да са политически ангажирани с НАТО, но им липсват военни сили, които да осмислят техния ангажимент. Истинският въпрос е, че НАТО осъществи първоначалната си мисия, а няма съгласие по това каква е мисията му сега. Целите на НАТО Първоначалната мисия на НАТО беше да блокира съветското нашествие в Западна Европа. Това беше постигнато през 1991 година, когато Съветският съюз се разпадна. Постигнала мисията си, НАТО можеше да се разпусне, но проблемът с многонационалните институции е, че те започват да живеят свой собствен живот, независимо от причината, поради която са били създадени. Разпускането на НАТО, защото е постигнала целта си, никога не е било реална възможност. Затова тя продължи да съществува, да организира конференции, да поддържа персонал по планиране и да функционира все едно че беше налице политическо съгласие какво трябва да върши. Докато Съветският съюз се разпадаше Ирак завладя Кувейт, а САЩ, като единствена световна сила, създадоха коалиция, която отиде далеч отвъд НАТО, за да отблъсне нашествието. Имаше огромно задоволство от резултата, без да се осъзнава, че нашествието на Ирак не беше изолирано събитие, а началото на масирано преструктуриране на Близкия изток, което можеше да съдържа широка нестабилност и терористични атаки срещу САЩ и Европа. От 1945 до 1991 основният въпрос в света беше статутът на Европа след Втората световна война. От 1991 до днес основният въпрос за Европа и САЩ е статутът на ислямския свят след края на Студената война, която наложи някаква стабилност в региона. НАТО беше създадена да действа в следвоенна Европа. Това вече не е кардинален въпрос. НАТО не беше изградена да се занимава с това, което ще е реалност след като тя успее. Налице е консенсус, че хаосът в ислямския свят е нежелан, но по три други точки няма консенсус. Първо, няма съгласие, че НАТО като институция има задължение за колективни военни действия за умиротворяване на региона. Второ, няма единомислие по това как трябва да изглежда умиротворяването. Трето, няма единомислие, че трябва да се предприемат координирани колективни усилия за предотвратяване на терористични атаки. Институциите на НАТО бяха създадени с отчетливо дефинирана мисия, разбиране за последиците от провал и, във връзка с това, разпределение на военни ресурси, подходящи за мисията и на ресурсите на държавите-членки. Не съществува подобно съгласие относно сегашния конфликт и заради това НАТО няма обединяваща мисия. Студената война беше възприемана като екзистенциална заплаха за Европа. Ислямският конфликт е възприеман по различни начини от различните държави през различни периоди. Не може да съществува военна стратегия, стъпила върху политическа основа от пясък. Затова интересите вътре в НАТО са разнопосочни, особено между САЩ и много европейски държави. САЩ водиха война 15 години в мюсюлманския свят, с цел удържане на онези сили, разглеждани от САЩ като опасност за тяхната сигурност и интереси. Някои европейски държави, като Великобритания, се включиха във войната със значителни ресурси. Някои направиха само, бих казал, символични жестове, имайки предвид ресурсите, които можеха да отделят. Други бяха дълбоко скептични и критикуваха стратегията на САЩ. Затова тези държави не могат да се съгласят напълно със стратегическия проблем, пред който е изправена НАТО, и в резултат на това, не могат да одобрят единна стратегия. Мнозина си задават въпроса какъв е смисъла на Алианса Възгледът на членките на НАТО за света и готовността за решително действие варират в широки граници. Затова резонният въпрос е какъв е смисълът на НАТО? Общото усещане е, че докато 15-годишната война на САЩ не принуди Европа да действа като един в интерес на колективната сигурност, други интереси свързват членовете в едно цяло. Проблемът е да се определи кои други въпроси изискват организация като НАТО и дали, след като въпросът е дефиниран, европейците са готови да отделят ресурсите, нужни за изпълнение на мисията. От жизнена важност е непрекъснато да се посочва, че НАТО не е политическа рамка, където се водят дискусии, а военен съюз, който се основава на военни цели и ресурси. Става дума за войници и моряци и ако въпросите, които са на дневен ред, не ги включват, тогава от НАТО няма полза. Може да е нужна някоя друга институция, която да се занимава с тези въпроси. НАТО е съюз на навика. Преди имахме нужда от НАТО и затова със сигурност още имаме нужда от нея. НАТО е и съюз на удобството. Вместо да е ангажирана с военното ръководство на текущите проблеми, което е мисията й, тя започна да подхожда избирателно към ангажиментите си. Разликата между НАТО преди 1991 и днес е проста. Преди 1991 тя имаше ясна цел и всички членове бяха ангажирани с нея. Тя вече няма ясна цел и когато някои членки като САЩ биват въвлечени във войни, участието е по желание. За да сме по-прецизни, участието може да е широко, но военно незначително. Военните сили на Европа са рационално оформени съобразно риска, който са готови да поемат, а не спрямо изискванията на надвисналия конфликт. Участието в конфликт не става автоматично, а по избор. Затова НАТО вече не е съюз, тъй като съюзът изисква взаимни интереси и подкрепа. Членовете на НАТО нямат взаимен интерес. Причините за съществуването В търсене на причина НАТО да продължи да действа, очевидното решение е още веднъж НАТО да се заеме с първоначалната си мисия: сдържане на Русия. От 1991 до 2008 и войната в Грузия, възприемането на Русия от НАТО беше, че тя е осакатена останка на Съветския съюз, неспособна да представлява военен риск и заинтересувана основно от това да се превърне в разновидност на либерална демокрация с жизнена икономика, която е свързана с Европа. Изглеждаше смислено предположение, но беше погрешно. Руснаците все повече гледаха на европейската и на американската помощ като подкопаваща руската жизнеспособност, на разширяването на НАТО гледаха като на насочено към задушаване на Русия. Украинската Оранжева революция през 2004 беше повратната точка, заедно с приемането на балтийските републики в НАТО. Руснаците възприеха второто като нарушаване на обещанието на Запада НАТО да не разширява в бившия Съветски съюз, а първото – като желание за изграждане на анти руски режими в райони от жизнен интерес за руснаците. Каквито и да са били субективните интереси на двете страни, разбирането на НАТО беше, че Русия е омаломощена и не трябва да бъде вземана предвид при планирането на действия. Руското разбиране беше, че НАТО продължава да я плаши и тя няма да е доволна докато не я омаломощи. Това прерасна в постоянен въпрос за бъдещето на Украйна, тъй като изглежда руснаците модернизират въоръжените си сили в очакване на по-нататъшен натиск на Запада. Страните от Източна Европа усещат вятъра от Русия Западът е изправен пред една Русия, която очевидно се връща към моделите, които навремето направиха НАТО необходима. Въпросът е особено важен в това, което дълго се наричаше (и трябва отново да се нарича така) Източна Европа. В Централна Европа има държави като Германия и Австрия, а динамиката в Източна Европа е твърде различна от тази в Централна. Източна Европа се оказва между две сили. Едната е Европейският съюз, който още е функционален, но е все по-раздробен и неспособен да действа в хармония. Втората сила е Русия. Тя става все по-несигурна и се опитва да стабилизира западната си граница, което означава, че балтийските републики, Полша, Словакия, Унгария, Румъния и България усещат вятъра от надигащата се Русия. От гледна точка на тези държави раздробяването на ЕС се повтаря и в НАТО. Извън присъствието на САЩ и Канада, двете организации много си приличат. Източноевропейските държави си дават сметка, че като се изключат САЩ, НАТО няма воля и сила да създаде голяма блокираща сила. Няколко батальона бяха разположени в района, но нищо повече, което би могло да е от военно значение, ако руснаците съумеят да проведат атака. Русия се представя за велика сила, но вътрешните й икономически проблеми са огромни. Голяма част от военната й сила е сянка на онова, което беше по съветско време, а модернизационната й програма зависи от финансирането, което е близо до момента на пречупване заради спадащите цени на петрола. Все пак, военната сила на Русия е по-голяма от източноевропейската, а способността на НАТО (с изключение на САЩ) да разположи военни сили от решаващо значение е ограничена. Този регион, който е част от НАТО, сигурно може да разчита на някои членки на алианса, но не може да се уповава на самата НАТО, защото й липсва ефективна военна сила. Това е регион, в който руснаците изглеждат по-внушителни, отколкото реално са. Това е последица от 45-годишна руска окупация. Начинът, по който регионът гледа на Русия, все още внушава неясни спомени от съветски бронирани гранични дивизии и КГБ, който е всепроникващ. Граничните дивизии силно се нуждаят от ремонт и обучени и мотивирани войници, а Федералната служба за сигурност може да оформи отделни политици, но не може да моделира световни събития без усилията й да се провалят в движение. Всъщност Източна Европа, с известна помощ от останалата част на Европа и САЩ, е до голяма степен годна не само да се защити военно от настоящата руска реалност, но също да се предпази политически от руското влияние. Ако източноевропейските държави можеха да работят заедно, те щяха да са внушителна сила. Но словаците и унгарците имат малко доверие в НАТО, а поляците и унгарците са непрекъснато атакувани от ЕС, защото народите им избират правителства, които ЕС не одобрява. Първоначалната мисия на НАТО беше да сдържа Русия. Но в този случай страни като Германия не носят основната тежест. Този товар пада върху Източна Европа. Но минималната подкрепа, нужна за обезопасяване на региона – няколко първокласни дивизии и въздушни сили, не са налични. САЩ се възстановяват и може би се готвят за друг кръг на конфликт в Близкия изток, а останалата част от Европа не разполага с минимални способности, нужни за разширено разгръщане на няколкостотин километра от дома. Затова сърцевината на стратегията на НАТО не може да бъде приложена. Нещо, което е както в рамките на НАТО, така и в рамките на възможностите на страни като Германия, е неосъществимо. Солидарността на НАТО в защитата на Източна Европа не е толкова силна, колкото може да бъде, а и цялата ангажираност на света няма да създаде анти танкови боеви способности, които да направят невероятен сценарий с руско нападение невъзможен. От стратегическа гледна точка и независимо от вътрешната политика, Полша и Унгария, например, са незаменими за възпиране на руснаците. Докато насоките за действие на НАТО включват това възпиране, ЕС си запазва правото да поучава и осъжда двете държави дори в лицето на политическия безпорядък в останалата част от Европа. Различни отношения с НАТО и с ЕС С други думи, източноевропейските държави имат едни отношения с НАТО и други с ЕС. Затова на среща на НАТО германците говорят по един начин, а на среща на ЕС – по друг. А коалицията, която би защитила Германия от малко вероятни събития (във време, когато малко вероятното стана обичайно) не може да придобие форма. САЩ са ключов член на НАТО и американците се опитват да разберат каква е ползата от НАТО. Отговорът далеч не е ясен. В област, където НАТО може да е полезна и може да действа съобразно мисията си, поведението на европейските членове е едновременно противоречиво и предимно теоретично. Те просто не са изградили военни сили за мисия, дори и в рамките на компетенциите на НАТО. До такава степен, че неволно осигуряват на руснаците възможност да разширят влиянието си по западната си граница. В заключение, не съществува проблем „НАТО”. Има европейски проблем. Европейски консенсус по защитата вече не съществува, както няма консенсус в икономическата област. Да бъдеш част от съюз, който е толкова нестабилен, че регионът, който съюзът трябва да защитава е под прицел от ЕС, е прекалено сложно за обикновените и неподправени американци. Изисканите европейци в края на краищата идват в повече на САЩ. Американският министър на отбраната Джеймс Матис изложи цената, която членовете трябва да платят за защита на НАТО. Европейците ще решат, че това са само приказки и ще продължат както си знаят. След като се отказаха от колективна сигурност в Близкия изток, европейците се отказват и от колективна отговорност в Европа. Американските действия в Европа ще се осъществят, както е нужно, но няма да бъдат ограничени от гласовете на онези, които не понасят част от риска. Това не е мое становище, а рационален анализ от страна на САЩ. Защо да се подчиняваме на организация, която не може да споделя риска? Анализът на Джордж Фрийдман е от "Геополитикъл фючърс". Препечатваме го от БГНЕС.

Защо Финландия успя да сложи прегради пред информационната война на Путин?

В Европа тази година предстоят избори във Франция, Германия, Холандия, Чехия и, може би, в Италия. И европейските разузнавателни служби на континента получават тревожни сигнали за руските опити да влияят на резултатите чрез пропаганда и целенасочена дезинформация, така както изглежда са действали и по време на изборите в САЩ. Информационната война варира от разпространяването на фалшиви новини и конспиративни теории до раздухване на съществуващи проблеми – всичко това е насочено към подкопаване на общественото доверие в правителствата и институциите. На други места като балтийските държави и бившия СССР свързаната с Русия дезинформация действа, за да създава паника и принуждава правителствата да влизат в първосигнални и контрапродуктивни отговори, които подпомагат целите на Кремъл в региона. Но пред лицето на това растящо напрежение един от съседите на Русия се оказа необичайно устойчив на голямата информационна война, който води Москва в цяла Европа - Финландия. Подобно на други страни край Балтийско море или в Източна Европа и във Финландия има забележителен ръст на фалшивите новини и пропагандата, свързана с тях може да бъде проследена до Русия – това е след като Москва анексира Крим през 2014 г. Тези атаки се опитаха да отслабят управлението и често съвпадат с военни демонстрации на сила покрай руско-финландската граница. Истинска или фалшива новина? Хелзинки смята, че има инструментите да даде отпор Но за разлика от съседите си Хелзинки смята, че има инструментите да даде ефективен отпор на всяка информационна атака от източния си съсед. Властите във Финландия вярват, че силното публично образование в страната, дългата история на балансиране с Русия и ясната стратегия на правителството обезоръжават координираната пропаганда и дезинформация. „Най-добрият начин да се отговаря е не толкова като се коригира информацията, а като предлагате собствен позитивен наратив и като се придържате към него“, така смята Джед Уилърд, директор на Центъра „Франклин Рузвелт“ в Харвард. Уилърд, който в момента работи за шведското правителство, беше нает от финландските власти, за да им помогне да създадат публична програма по дипломация, чрез която да се разбират и идентифицират фалшивите новини, как те се разпространяват и каква да бъде контра пропагандата. Тази инициатива започна от горе. През октомври 2015 г. президентът на Финландия Саули Ниинистьо направи първата крачка като призна, че информационната война е реална за Финландия и каза, че е дълг на всеки гражданин да се бори с нея. Януари 2016 г. кабинетът на премиера назначи 100 държавни служители в програма на различни нива на финландското правителство със задачата да идентифицират и осмислят разпространението на дезинформация като следват съвета на Уилърд. Повечето от правителствата на Запад нямат същия наратив като Финландия, за да отговорят както прави Хелзинки. Финландия е хомогенна страна с 5,4 млн. души население и обичайно тя е сред първите в класациите на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие за качество на живот, към това се прибавя силната социална държава и образователната система на страната, която е най-добрата в света според Световния икономически форум. Според Уилърд тази комбинация от широко разпространено критическо мислене сред финландците и единен правителствен отговор изграждат силна защита срещу съгласуваните външни опити да се изкриви реалността и да се подкопае вярата в институциите. „Това е реално. Реално е като война“, казва Уилърд. „Но финландците го разбраха много бързо и се изправиха пред проблема“. Рене Ниберг, бивш посланик на Финландия в Москва, казва, че финландците имат няколко ключови предимства, когато стане дума за противодействие на руската дезинформация. Хелзинки има болезнен опит в отношенията си с Русия, тъй  като е трябвало да минава през война и през анексиране, а в по-близко време са десетилетията от Студената война. Така че Финландия има трезво разбиране на реалните мотиви на Кремъл. Помага и това, че Финландия все пак не е основната мишена на Русия, когато става въпрос за подкопаване на европейската цялост. Меркел е главното блюдо „Истинската цел е Германия. Меркел е главното блюдо“, казва Ниберг пред „Форин полиси“. И добавя: „Ние сме само допълнение“. Случаят с фалшивата история на „Лиза“ в Германия от януари 2016 г. често се цитира като учебникарски пример за модерните информационни способности на Москва. Медиите на руски език информираха, че 13-годишно руско-германско момиче е било изнасилено от мигранти в Берлин, преди местните власти да имат време да изяснят достоверността на историята. След това тези руски информации бяха взети от основните медии в Германия и в други страни. И когато историята беше най-накрая разнищена и опровергана, последваха обвинения, че Берлин покрива нещата в репортаж на Канал 1, основния руски тв канал и дори имаше намеци от руския външен министър Сергей Лавров, който каза, че инцидентът „е потулван дълго време по някакви причини“ по време на пресконференция. Разпространението на фалшивата новина доведе до протести в страната от антиимигрантиски групировки и руски германци. Според експерти е почти невъзможно да се проследи до каква степен тези проруски позиции са моделирани от Кремъл. Всъщност, за да бъде по-ефективна, Москва не измисля изцяло историите. Напротив, дезинформационните атаки изглежда раздухват съществуващи напрежения като създават истории в интернет, които набират популярност и после се препечатват от местни медии и в социалните медии и те изкривяват политическите дебати за поляризиращи теми като Европейския съюз, имиграцията и НАТО. Превръщането на информацията в оръжие има дълга история в Русия и Кремъл провежда разширена информационна кампания, за да руши основите на Запада в съветските времена. Във времената на социалните медии, когато новините могат бързо да се разпространят по цялото земно кълбо, Русия разгръща арсенала си от тролове, пропаганда и фалшива информация до нови нива, които позволяват на Москва да усъвършенства техниките си през последното десетилетие. Тези техники дори са заложени в официалната доктрина на Кремъл. Защо Естония, Латвия, Литва, Украйна и Грузия не успяват Да се отговаря на подобни тактики може да доведе до обратен ефект и създава риск да се копира наратива на Кремъл. Естония, Латвия, Литва, както и други бивши съветски републики като Украйна и Грузия – са по-малко успешни в отблъскването на руската дезинформация. Проруските медии в това число и държавният Канал1 достигат до огромно количество домове на територията на бившия СССР. В балтийските държави, където има големи руско говорящи малцинства опитите да се спрат или забранят руските телевизии, уебсайтове или журналисти обикновено изострят отношенията с местните руски общности и дават още повече материал на поддържаната от Кремъл пропаганда и дезинформация. В Украйна и Грузия руската пропаганда често преувеличава и изкривява истинския проблем за държавната корупция като се опитва да унищожи доверието в прозападно настроените партии. Обратно, Финландия, която е на трето място по най-малко корупция в света според индекса на "Трансперънси интернешънъл" и която има само малко руско говорящо население има по-малко очевидни неща, които да се използват от Русия. През март 2016 г. изданието на финландски език на „Спутник“, държавна руска медия, трябваше да затвори, тъй като не привличаше достатъчно читатели. „Досега за хората не е имало нищо много болезнено“, смята Марку Мантила, генерален директор за правителствените комуникации в кабинета на финландския министър-председател. „Финландците са добре образовани и по тази причина сме много устойчиви на подобни опити“, добавя той. Но Финландия има нещо, което може да развлича Кремъл – 1313-километрова граница с Русия. Страховете за експанзия на НАТО на изток – в това число потенциално и към Финландия – се крият зад голяма част от руските пози към Запада. Властите във Финландия твърдят, че са документирали 20 дезинформационни кампании срещу тяхната страна, които са дошли директно от Кремъл. Тези опити се съсредоточават върху тясна, но чувствителна тема: внимателно балансираните отношения на Хелзинки с Москва. След две войни с Русия  в продължение на две години през 40-те години на 20 век, по време на Студената война Финландия следва внимателно изработена политика на неутралитет, която ѝ позволява да балансира между интеграцията с Европа и запазването на добрите отношения със съветския гигант в съседния двор. Страната се въздържа от присъединяването към НАТО и често отстъпва пред руските желания да запази независимостта си, поведение, което някои западни пропагандатори определят като твърде приближено до СССР. Бойците на Студената война даже го кръщават подигравателно „финландизация“. Финландия е цел на Русия заради НАТО След краха на Съветския съюз през 1991 г., Хелзинки бързо се дистанцира от своя образ от времето на Студената война, но финландските политически стратези продължават да ходят по опънато въже в отношенията си с Русия. Общественото мнение по въпроса за НАТО е силно разделено и това превръща Финландия във важна цел за Русия, тъй като тя се опитва да влияе върху публичния дискурс на съседите си и залага разделения в Европа. Руските дезинформационни кампании разпространяват говорене за финландското правителство като дискриминиращо етническите руснаци. През февруари репортажи за  хора с двойна руско и финландско гражданство, които са отхвърлени от работа в армията и в чужбина стават основна тема в прокремълските медии в Русия. В парламента на Финландия се обсъжда мярка, с която да се спрат руски граждани да притежават земя близо до военни обекти. Това също задвижва прокремълската пропагандна машина.  В подобна линия на атака, в която са въвлечени манипулирани снимки, кремълските медии обвиняват финландските власти в отвличания на деца по време на обсъждания за социални грижи за децата и битките за попечителство във финландско –руски бракове. Обвиненията, които властите в Хелзинки отричат, за първи път се материализират през 2012 г., но продължават да избухват – като дават на руските законодатели повече възможности  да правят възпламеняващи изказвания по повод техния съсед. „Не става дума за отношенията на Финландия с Русия“, казва Саара Янтунен, автор на "Инфо войната", книга за руската дезинформация във Финландия. „А за показването на какъв вид реторика е приемлива във финландското общество и медии“. Една от отличителните черти на кремълския подход в други части на Европа е подкрепата за антисистемни сили, които често изразяват проруски позиции. Нещо подобно се случва и с Йесика Аро, разследващ журналист на финландската държавна телевизия, "Йеле Киоски", занимаваща се с разделението в социалните медии. Случаят "Аро" През 2014 г. Аро започва да разследва информации за руска „фабрика за тролове“ в Санкт Петербург, създадена, за да влияе върху общественото мнение на Запад относно действията на Кремъл зад граница. След като тя публикува своето първоначално разследване, което документира как проруските гласове се опитват да оформят публичния дискурс в Украйна, нейното име се появява в руски националистически сайтове, където тя е посочена като агент на западните тайни служби, бомбардирана е с анонимни обидни съобщения в социалните медии и ѝ лепнат етикетът „наркодилър“. Човекът, който става острието на атаката срещу Аро се казва Йохан Бакман. Той е финландец, неприкрит поддръжник на Кремъл, който говори добре руски и е отговорен за вълната обидни коментари, които се появяват за Аро. Бакман е представител в Северна Европа за Руския институт за стратегически изследвания, държавно финансирана изследователска група, известна със своите връзки с Кремъл по време на Студената война и в момента оглавявана от офицер от разузнаването (Ако се чудите откъде ви е познато името, това е институтът, на който доскоро началник беше Леонид Решетников - същият, който според Корнелия Нинова няма нищо общо с кандидатурата на Румен Радев за президент. Решетников е на различно мнение- б.р.). Бакман нарича коментарите си „свобода на словото“. "MV-leht"i - новинарски сайт на фински език, който е хостван извън страната, е добре известен със своите десни, антиимигрантски и антиевропейски възгледи. Той също произведе част от фалшивите новини, свързани с Аро. Иля Яницкин, който е основател на сайта и негов главен редактор, живее в Испания. През 2016 г. пред „Ню Йорк таймс“ той каза, че няма връзки с Москва. Въпреки това и двамата мъже се разследват от финландската полиция за тормоз и реч на омразата, насочена към Аро. Финландските власти се опитват да екстрадират Яницкин от Испания, но той все още е на свобода. Друго ниво в случая, за което съобщи полицията в Хелзинки през октомври 2016 г. е, че служител от "Йеле", финландската телевизия, за която работеше Аро е заподозрян, че е предоставял информация, която е била използвана за дискредитирането ѝ. Случаят е в съдебна фаза. Аро каза пред "Форин полиси", че се е превърнала в мишена, защото нейният репортаж е поставил под съмнение обикновено премерената линия на Хелзинки с Русия. „В сърцевината на всичко е НАТО“, смята Аро. „Целта на тези кампании е да дикредитират гласовете във Финландия, които са критични към Русия“. Рийд Стандиш е помощник редактор във „Форин полиси“. Той пише за Русия, Украйна и Централна Азия. Той е живял във Финландия, Казахстан, Киргизстан и Украйна, където е покривал всичко от Санта Клаус до трафика на наркотици. Материалът е публикуван във "Форин полиси".

Как станах враг №1 на Путин (ОТКЪС)

„Заповед за арест. Как станах враг номер едно на Путин“ е документален трилър, в който става дума за пари, власт, политика и за финансова измама, заради която един млад човек заплаща с живота си. Има ли връзка между офшорките на Ролдугин и убития адвокат Магнитски? Бил БраудърАмериканският бизнесмен Бил Браудър, чрез фонда „Хермитидж Кепитъл“, който той управлява, е сред най-големите чуждестранни инвеститори в Русия през 90-те години. Идването на Путин начело на държавата е добре прието от Браудър, който се надява, че огромното влияние на олигарсите от времето на Елцин, ще бъде ограничено. Скоро обаче става ясно, че целта всъщност е едни хора да бъдат заменени с други. Публичните критики на Браудър към новата власт нанасят сериозни щети върху бизнеса му, а самият той изпада в немилост през 2005 г., когато внезапно е изгонен от Русия. Две години по-късно полицията прави обиск в офисите на компанията на Браудър и конфискува документи, чрез които висши държавни служители успяват да поемат контрол върху ключови фирми от фонда. Те откриват, че Браудър е успял да преносочи по-голямата част от активите си извън Русия. Малко след това Браудър с изумление разбира, че срещу неговата фирма има заведена жалба за неизпълнение на договор, какъвто никога не е бил сключван. Ищецът претендира за загуби от 1 милиард долара, точно колкото е печалбата на „Хермитидж Кепитъл“ за 2006 г. Въпреки, че на разследващите са подадени всички необходими документи и аферата излиза наяве, правителството изземва от фонда 230 милиона долара корпоративен данък. Браудър наема екип от адвокати, които разследват случая, но след силови действия от страна на Кремъл, повечето са принудени да напуснат страната. Изключение прави младият адвокат Сергей Магнитски, баща на две малки деца, който не се подава на заплахите, вярвайки, че правото е на негова страна. Сергей Магнитски През 2008 г. Магнитски разкрива огромно данъчно престъпление, извършено от висши държавни служители, които са откраднали въпросните 230 милиона долара. Установени са сметки в чужди банки, договори за покупки на луксозни автомобили и луксозни жилищни имоти в Москва и Дубай. Вместо виновните обаче, с помощта на скалъпено обвинение, в затвора попада Магнитски. Въпреки влошеното му здравословно състояние, той отказва да оттегли показанията си и не се пречупва под натиска да натопи Браудър за скандала. Следват многократни откази да му бъде оказана адекватна медицинска помощ, състоянието му става критично, а след поредния жесток побой е открит мъртъв в изолираната си килия. След смъртта на Магнитски, Браудър инициира широка кампания за разследване на неговото убийство. Случаят придобива международен отзвук. Браудър стига и до Държавния департамент на САЩ, въпреки че по онова време президентската администрация не е особено заинтересована да разваля отношенията си с Русия. Ще попаднат ли няколко български политици под ударите на закона "Магнитски"? Все пак след различни бюрократични трудности, Конгресът приема „Законът Магнитски“, който налага забрана на различни длъжностни лица от Русия да посещават САЩ, както и ограничава достъпа им до американската банкова система. Битката на Браудър за разкриване на истината продължава и до днес. А ето и малко отзиви за книгата: „Заповед за арест. Как станах враг номер едно на Путин“ излиза от печат на 27 април. Преводач е Павел Талев. Издател „Слънце“.Непринудената, безкомпромисна книга на Браудър описва стремглавия възход и гибелното падение на един капиталист, който се натъква на неподходящите хора и плаща твърде висока цена... Рискованите залози гарантират пикантна история. – New York Times *** Завладяващо свидетелство за пътешествието на Браудър из ранните години на руския капитализъм... Започва като образователен роман, завършва като древногръцка трагедия... „Руските истории никога нямат щастлив край“ казва Магнитски на Браудър в най-незабравимата реплика от книгата. Може би нямат, но са изключително вдъхновяващи. – Washington Post *** Неудържима лична нападка към Кремъл. – Financial Times *** Безмилостно свидетелство за възхода, падението и преобразяването на господин Браудър от надут финансист в изтъкнат защитник на човешките права. – The Economist *** Докато се носи из света на големите пари в Ню Йорк и Лондон, а после из по-сенчестата страна на живота в Москва, „Заповед за арест“ понякога подлага на изпитание доверчивостта. Но точно както Браудър се е превърнал от мениджър на хеджфонд в защитник на човешките права, така и тази история за кураж, подправен с щипка маниакалност, е за истинското настояще… Той ни напомня, че понякога героизмът се крие на неподозирани места. Браудър заслужава нашето уважение. – The Independent *** „Заповед за арест“ е драматично, трогателно, остросюжетно свидетелство, за това как смъртта на Магнитски превръща Браудър от мениджър на хеджфонд в борец за правата на хората по целия свят. – The Guardian Предлагаме ви откъс от книгата: 29. ДЕВЕТАТА БОЖА ЗАПОВЕД На 24 ноември 2008-а рано сутринта три екипа полицаи от Министерството на въ­трешните работи, подчинени на подполковник Артьом Кузнецов, се отправили към различни части на Москва. Единият се насочил към дома на Сергей. Другите два били изпратени в апартаментите на младши юристи, подчинени на Сергей във „Файърстоун Дънкън“. Когато Ирина Перихина, една от младшите юрис­ти, чула да се чука на вратата, тя седяла пред то­алетната масичка. Като всяка уважаваща себе си тридесетгодишна рускиня, не можела да допусне да разговаря с някого без грим на лицето. Не отговорила и продължила да се гримира и да си слага червило. Ко­гато най-накрая приключила и отишла при вратата, там нямало никого. Полицаите се отказали и си тръг­нали, защото помислили, че апартаментът е празен. Борис Самолов, друг от юристите на Сергей, за къс­мет не живеел на посочения от него адрес, когато по­чукали там. Така избегнал срещата с полицията. Но Сергей си бил вкъщи заедно с осемгодишния си син Никита. Приготвял се за работа, а Никита за учи­лище. По-големият му син, Станислав, вече бил изля­зъл. Съпругата му Наташа не се чувствала добре в онази сутрин и отишла на лекар. Когато се почукало, Сергей отворил вратата и ви­дял трима полицаи. Отдръпнал се и ги пропуснал да влязат. Семейството на Магнитски живеело в скромен апартамент с две спални на улица „Покровка“ в цен­търа на Москва. През следващите осем часа полица­ите обърнали апартамента наопаки. Когато Наташа се върнала от лекаря, била изумена и изплашена, но не и Сергей. Докато седели в стаята на Никита, той ѝ прошепнал: – Не се безпокой. Не съм направил нищо лошо. Не могат да ми направят нищо. Полицаите били все още там, когато Станислав се върнал от училище. Ядосал се, но Сергей го уверил със спокоен глас, че всичко ще се оправи. Полицаите приключили обиска в четири следобед. Иззели всички лични папки и компютри на Сергей, се­мейни снимки, комплект детски компактдискове и дори колекция от книжни модели на самолети и скиц­ник на Никита. След това арестували Сергей. Когато го отвеждали, той се обърнал към жена си и децата, успял да се усмихне и казал, че скоро ще се върне. Така започнало трагичното изпитание на Сергей Магнитски. Научавах малко по малко за него в продъл­жение на няколко месеца, но не преставах да мисля за него. Научих в реално време за обиска в дома му. На 24 ноември следобед Вадим се втурна паникьосан в каби­нета ми. – Бил, трябва веднага да се съберем в съвещател­ната зала! Последвах го. Знаех какво ще ми каже. Иван, Едуард и Владимир бяха вече там. Веднага щом затворих вра­тата, Вадим каза: – Сергей е бил арестуван. – По дяволите! Отпуснах се в най-близкия стол, а устата ми пре­съхна. В главата ми изплуваха десетки въпроси и об­рази. Къде го държат? На какво основание? Какво са измислили срещу него? – Какво ще стане по-нататък, Едуард? – попитах аз. – Ще го разпитат и или ще го пуснат под гаранция, или ще го оставят в следствения арест. Почти сигур­но е, че ще е второто. – Какво представляват тези места? Едуард въздъхна и избегна погледа ми. – Не са добри, Бил. Определено не са добри. – Колко дълго могат да го държат? – До една година. – Една година? Без да са го обвинили? – Да. Въображението ми се развихри. Сетих се за амери­канския телевизионен сериал „Затворът Оз“, в който юрист, получил образованието си в Харвард, беше хвърлен във фиктивен затвор на щата Ню Йорк в компанията на ужасни криминални престъпници. Това беше само телевизионно шоу, но неописуемите неща, които се случиха на този герой, ме накараха да потре­перя, когато се замислих какво ще трябва да изтърпи Сергей. Щяха ли да го измъчват? Щяха ли да го изнасилят? Как един кротък, ерудиран юрист от средната класа ще преживее такава ситуация? Трябваше да направя всичко, за да го измъкна от­там. Първата ми стъпка беше да му намеря защитник. Свързахме се с Дмитрий Харитонов, известен адвокат от родния му град. Наехме го веднага. Предположих, че ще сподели с нас всяка информация, до която успее да се добере, но той беше крайно предпазлив. Беше си­гурен, че телефонът му се подслушва и имейлите му се следят. Искаше да общува с нас само лично, а това можеше да стане едва когато пристигнеше в Лондон в средата на януари. Намирах тази уговорка за твърде незадоволителна, но щом това беше адвокатът, кого­то Сергей искаше, не можех да споря. Следващата ми стъпка беше да се видя с Майкъл Дейвънпорт, новия ръководител на отдела за Русия в Министерството на външните работи. Беше юрист, завършил Кеймбридж, приблизително на моята въз­раст. За разлика от предшественика му Саймън Смит не го харесвах много. Бях се срещал с него няколко пъти за кратко във връзка с неприятностите ни с руснаците, но той гледаше на мен като на бизнесмен, получил това, което си е заслужил в Русия, и който не заслужава вниманието на английското правителство. Сега, когато ставаше въпрос за уязвимо човешко същество, се надявах отношението му да се промени. Отидох в кабинета му на „Кинг Чарлз Стрийт“ и той ме въведе вътре. Посочи съвещателната маса и седнахме един срещу друг. Помоли помощника си да донесе чай и след това попита: – Какво мога да направя за вас, господин Браудър? – Имам лоши новини от Русия – отговорих тихо. – Какво се е случило? – Един от юристите ми, Сергей Магнитски, е бил арестуван. Дейвънпорт се стресна. – Един от юристите ви, казвате? – Да. Сергей разкри голямата измама с връщане на вече платени данъци, за която ви разказах по-рано през годината. А сега служителите на Вътрешното министерство, извършили престъплението, го дър­жат в ареста. – На какво основание? – Все още се опитваме да разберем това. Но ако трябва да гадая, сигурно ще е за укриване на данъци. Така действат тези хора. – Това е много лошо. Моля ви, разкажете ми всичко, което трябва да знам. Разказах му подробностите, а той си водеше бе­лежки. Когато свърших, категорично обеща: – Ще повдигнем този въпрос в подходящ момент пред колегите в Русия. Вече си бях имал работа с достатъчно дипломати, за да съм наясно какво означава този стандартен от­говор на Външното министерство: „Няма да си мръд­нем и пръста за вас“. Срещата не продължи още дълго. Бързо излязох, ка­чих се в едно такси и се отправих обратно към офиса. Докато минавах през Трафалгар Скуеър, телефонът ми иззвъня. Беше Вадим. – Бил, току-що получих лоши новини от нашия из­точник Аслан. – Какви? – Каза ми, че Вътрешното министерство определи­ло девет старши следователи да работят по случая със Сергей. Девет! – Какво означава това? – Обикновено по едно криминално дело работи един или най-много двама. Ако е много голямо, могат да станат трима или четирима. Само извънредно голямо политическо дело, като това за ЮКОС, може да има девет следователи. – По дяволите! – Има още нещо. Той каза също, че началникът на Отдел „К“ при ФСБ Виктор Воронин бил лично отгово­рен за ареста на Сергей. – Мамка му! – изругах тихо и затворих. Сергей беше в голяма беда. Заседанието за определяне на мярката за Сергей се състояло в Тверския районен съд в Москва два дни след като го арестуваха. Полицията нямала доказател­ства за извършено престъпление и никакво законно основание да го държи в ареста. Сергей и адвокатите му бяха на мнение, че при такова съшито с бели конци дело със сигурност ще бъде пуснат под гаранция. Когато се събрали в съда, срещу тях застанал нов следовател от Вътрешното министерство, три­десет и една годишният майор Олег Силченко. Имал толкова момчешки вид, че изглеждал дори некомпе­тентен да дава показания пред съда. В кантората „Файърстоун Дънкън“ би могъл да бъде най-много ста­жант в данъчното звено на Сергей, или пък да е то­ку-що завършил семестриално студент в Московския държавен университет. Силченко заявил, че има опасност Сергей да избяга, и като доказателство размахал „съобщение“ от От­дел „К“, в което се твърдяло, че той е подал молба за английска виза и си резервирал билет за полет до Киев. И двете твърдения били измислени. Сергей по­сочил, че не е подавал молба за английска виза, което може лесно да се докаже със справка в английското посолство. След това преминал на твърдението за резервацията за Киев, но съдията не му позволил да довърши. – Нямам причина да се съмнявам в информацията, предадена от разследващите органи – казал той. По­сле наредил, предвид предстоящия съдебен процес, Сергей да бъде задържан. Извели го от съда с белезни­ци на ръцете и го качили в затворническа кола. Прека­рал десет дни в място, което така и не разбрал точно къде се намира, а след това бил прехвърлен в затвор, известен просто като московски изолатор № 5, къде­то щял да бъде държан през следващите два месеца. Когато пристигнал там, бил затворен в килия с още четиринадесет затворници, но само с осем легла. Лампите светели по двадесет и четири часа в дено­нощието и затворниците спели на смени. Това се пра­вело с цел той и другите задържани да бъдат лишени от сън. Вероятно Силченко си мислел, че след седмица борба за дюшек със закоравели престъпници Сергей, един високообразован адвокат по данъчни нарушения, ще направи всичко, което следователят пожелае. Обаче грешал. През следващите два месеца Сергей бил местен многократно от едно помещение в друго. Във всяка следваща килия условията били по-лоши. В една няма­ло отопление и липсвали стъкла на прозорците, които да спират арктическия студ. Било толкова студено, че Сергей за малко не умрял от студ. Тоалетните, кои­то представлявали дупки в земята, не били преграде­ни от сектора за спане. Каналът често се задръствал и мръсотията се разливала по пода. В една килия един­ственият контакт се намирал до тоалетната и се на­лагало да топли вода в чайника, надвесен над вонящия клозет. В друга килия Сергей използвал пластмасова купа, за да прикрива тоалетната, но през нощта един плъх я изгризал и голяма част от мръсотията се раз­ляла по пода, което принудило него и съкилийника му да стоят като маймуни върху леглото и на стола. По-лош от физическите неудобства бил психиче­ският тормоз. Сергей бил човек, привързан към се­мейството си, но Силченко отказвал да му разреши какъвто и да било контакт с близките му. Когато по­дал молба да го посетят жена му и майка му, Силченко отговорил: – Отхвърлям молбата ти, защото може да попречи на следствието. Тогава Сергей поискал разрешение да говори с осем­годишния си син по телефона. – Молбата ти се отхвърля – казал Силченко. – Синът ти е твърде малък да води телефонен разговор. Силченко отказал и посещение на лелята на Сергей, защото той „не можел да докаже, че тя му е роднина“. Причината за тези откази на Силченко била проста: да принуди Сергей да оттегли показанията си срещу Кузнецов и Карпов. Обаче той така и не го направил и при всеки негов отказ Силченко правел условията му още по-лоши, като го изолирал все повече от живота, който познавал, и от свободата, на която се радвал до неотдавна. Едва на съдебното заседание през януари 2009 го­дина за определяне на мярката за задържане на Сер­гей научихме за ужасните условия, при които е бил поставен, за пълната изолация от семейството и за лошото отношение към него в ръцете на Силченко. Едва тогава научихме и за категоричния му отказ да се отрече от показанията си и започнахме да добива­ме представа колко силен човек е Сергей. Въпреки че по-голямата част от информацията, която получихме през онзи януари, беше изключител­но зловеща, имаше и малко положителни новини. До­като местели непрекъснато Сергей от едно място на друго, по едно време попаднал в една килия с арменец, обвинен в извършване на кражба с взлом. Той се под­готвял за процес и отчаяно се нуждаел от правна по­мощ. Без каквито и да било книги по такива въпроси и без други източници Сергей успял да напише на съки­лийника си една смислена защита. Когато арменецът се явил в съда, изненадващо бил оправдан и пуснат на свобода. Тази новина бързо се разпространила и акци­ите на Сергей пред другите затворници рязко се пока­чили. За една нощ станал най-популярната и най-добре защитената личност в изолатора. След като научих, че затворниците не го тормо­зят, ужасните образи от телевизионния сериал „За­творът Оз“ поне отчасти започнаха да избледняват и можех да спя малко по-спокойно. Но за нещастие властите продължили да го тор­мозят. В края на февруари Силченко тайно преместил Сер­гей в специален арест, наречен изолатор за временно задържане (ИВЗ1). Той бил извън главната система за задържане, където полицията можела да прави какво­то си поиска със задържаните. Подозирахме, че тъкмо там Силченко и ФСБ се опитват да принудят Сергей да подпише фалшиво признание. Нямахме представа как­во са правили с него там, но подозирахме най-лошото. През следващите два-три месеца не получихме никакви други новини за него. Единственото, което знаехме със сигурност, беше, че независимо какво са правили Силченко и другите служители от Вътрешно­то министерство, Сергей отказал да подпише всичко, което поставяли пред него. Когато Силченко го карал да разобличи някого, той му отговарял: „Ще разоблича онези служители, които извършиха престъпленията“. След време Силченко вероятно си е дал сметка, че се­риозно е подценил този кротък адвокат. Колкото повече измъчвали Сергей, толкова по-си­лен ставал духът му. В писмо до майка си той написал: „Мамо, не се тревожи прекалено за мен. Понякога мо­ята психическа устойчивост ме изненадва. Имам чув­ството, че мога да издържа всичко“. Сергей не се пречупил. Но докато волята му била несломима, тялото не било. В началото на април от­ново го преместили, този път в затвора „Матроска тишина“. Там започнал да изпитва остри болки в сто­маха. Те продължавали с часове, той често повръщал. В средата на юни вече бил отслабнал с двадесет ки­лограма. Бил болен. Но ние нямахме представа от какво. Докато задържането на Сергей продължаваше през цялата пролет, част от мен искаше той просто да даде на Вътрешното министерство каквото искат. Така може би щеше да увеличи проблемите ми с ру­ските власти, но това щеше да бъде дреболия, ако можеше да излезе от онази адска дупка и да се върне при семейството си. С всеки изминал ден все по-отчаяно исках да го осво­бодя от затвора. Тъй като не можех да направя нищо в Русия, единственото, което ми оставаше, беше да опитам всички възможности на Запад. Английското правителство беше дало ясно да се разбере, че няма да направи почти нищо, за да помог­не на Сергей, затова започнах да търся международни организации, които биха могли да го сторят. Първата солидна възможност дойде от Съвета на Европа, мно­гонационална организация, която се занимава с про­блеми, свързани с правата на човека. В централата ѝ в Страсбург бяха представени четиридесет и седем европейски страни членки, в това число и Русия. Една германска парламентарна депутатка, бивш министър на правосъдието, Сабине Лойтхойзер-Шнаренбергер, неотдавна беше определена от Съвета да извърши разследване на руската правна система и тя търсеше знакови примери за доклада си. Давахме си сметка, че наши съперници за внимание­то ѝ щяха да бъдат много други жертви на руската правна система. По онова време в Русия несправед­ливо бяха хвърлени в затвора около 300 000 души, затова не хранехме големи надежди, но адвокатите ни се свързаха с кабинета ѝ и тя се съгласи на среща. Непосредствено преди нея прекарах една седмица, за да подготвя изложение, което посочваше всяко прес­тъпно действие и как то е довело до вземането на Сергей за заложник и отношението към него по време на задържането му. Когато тя се запозна с ясно из­ложените факти и голямото изобилие от доказател­ства, веднага се съгласи да се заеме със случая. През април 2009 година тя изпрати дълъг списък с въпроси на руските правозащитни органи. Това беше положителна стъпка, тъй като дори фактът, че Съ­ветът на Европа задава въпроси на руското прави­телство за Сергей, можеше евентуално да доведе до освобождаването му или поне той да бъде поставен при по-добри условия. За съжаление не стана нито едното, нито другото. Руските власти отказаха лична среща на Лойтхой­зер-Шнаренбергер и тя беше принудена да изпрати в писмен вид въпросите си. След дълго мълчание получи отговорите им. Нейният първи въпрос гласеше: „Защо е бил аресту­ван Сергей Магнитски?“ Отговорът: „Сергей Магнитски не е бил арестуван“. Разбира се, че беше арестуван. Той се намираше в техен затвор. Не можех да си представя какво са си мислили руснаците, когато са ѝ дали такъв отговор. Вторият въпрос беше: „Защо е бил арестуван от служителя на МВР Кузнецов, срещу когото преди арес­та той е дал показания?“ Тя получи не по-малко смешен отговор: „В москов­ското МВР не работи служител с такова име“. Ние имахме доказателства, че Кузнецов работи във Вътрешното министерство от много години! Си­гурно бяха взели госпожа Лойтхойзер-Шнаренбергер за голяма глупачка. Почти всички други въпроси получиха подобни аб­сурдни и неверни отговори. Тя щеше да включи тези лъжи и абсурди в оконча­телния си доклад, но той нямаше да бъде готов до август, а Сергей не разполагаше с много време. Про­дължих да търся други организации и намерих две влиятелни юридически сдружения, които можеха да се намесят: Международната адвокатска асоциация и Английското юридическо общество. След като чуха историята на Сергей и се запознаха с документите ни, всяка от тях изпрати писмо до президента Медве­дев и до главния прокурор Юрий Чайка с настояване за освобождаването на Сергей. Отново хранех големи надежди, че тяхната намеса ще помогне, но отново бях разочарован. От кабинета на главния прокурор отговориха на юридическото об­щество така: „Разгледахме молбата ви и не намерих­ме основание за прокурорска намеса“. Руските власти дори не си направиха труда да отговорят на другите писма. Продължих да търся възможности и се насочих към Америка. През юни 2009 година бях поканен във Вашингтон да направя изложение пред американския Хелзинкски комитет, независима правителствена агенция, чиято работа е да следи за правата на чо­века в страните от бившия Съветски блок. По онова време той се оглавяваше от сенатора демократ от Мериленд Бен Кардин. Целта на слушането беше да се реши кои случаи трябва да влязат в списъка на прези­дента Обама за предстоящата му среща с президен­та Медведев. Това беше първата възможност да запозная такава влиятелна институция на американската политиче­ска сцена със случая на Сергей. Направих изложението и сенаторите и конгресмените бяха шокирани от из­питанието, на което е подложен Сергей. За нещастие, един член на Хелзинкския комитет, млад човек на име Кайл Паркър, реши да не включва историята на Сергей в писмото на Комитета до президента Обама. Спо­ред Паркър имало твърде много други въпроси, които били по-належащи. След този опит си дадох сметка, че за да привлечем вниманието към положението на Сергей, трябваше да заинтригуваме медиите. До този момент за него бяха излезли само няколко материала и всичките бяха писани малко след като той беше арестуван. Колкото и да се опитвах, журналистите просто не проявява­ха интерес. При толкова лоши неща, които ставаха в Русия, те не виждаха какво ново може да каже една ис­тория на адвокат, намиращ се в затвора. Всеки опит да ги запозная със заплетените подробности по слу­чая на Сергей срещаше пълното им безразличие. Бях изчерпал списъка от чуждестранни кореспон­денти в Русия, когато попаднах на Филип Пан, млад ре­портер на „Вашингтон Пост“. За разлика от другите, той беше нов в Москва и неговата чувствителност не беше притъпена. Веднага оцени какъв резонанс би имала историята на Сергей. От началото на юли до август 2009 година той разговаря поотделно с хората от нашия екип, пре­гледа документацията и направи всичко, което е по силите му, за да получи отговор от руските власти. В началото на август беше събрал достатъчно разоб­личителен материал. На 13 август „Вашингтон Пост“ публикува матери­ала му „Трима юристи преследвани след разкритие за откраднати фирми“. Той обвини руското правител­ство в голяма финансова измама и подробно обясни за скалъпените съдебни дела срещу Сергей, Едуард и Владимир, целящи да се прикрие престъплението. Обикновено след подобно разкритие за корупция би се вдигнал голям шум, но в случая последва мъртва тишина. Руснаците останаха напълно невъзмутими и безразлични. Нещо по-лошо, руската преса изобщо не реагира на публикацията. Журналистите в Русия из­глежда бяха твърде уплашени да пишат за каквото и да било, свързано с мен. Бях като радиоактивен. Приблизително по същото време, когато излезе материалът във „Вашингтон Пост“, Лойтхойзер-Шна­ренбергер публикува доклада си. Също като Филип Пан тя разобличаваше една по една всички руски лъжи, описваше измамата с кражбата на пари от вече пла­тени данъци и как Сергей е бил арестуван под фалшив претекст и малтретиран в руския изолатор. Накрая тя заявяваше: „Не мога да не подозирам, че тази коор­динирана атака се ползва с подкрепата на висши офи­циални лица, които са се възползвали от постоянни слабости в системата на наказателното съдопроиз­водство в Руската федерация“. Докладът ѝ беше изчерпателен и унищожителен, но и той не предизвика никаква реакция. Руснаците го посрещнаха с оглушително мълчание. На хората, кои­то тормозеха Сергей, не им пукаше. Дълго обсъждахме какво да правим по-нататък. С традиционните адвокатски средства не бяхме стиг­нали доникъде и идеите ни се изчерпваха. Тогава моя­та двадесет и четири годишна секретарка се показа на вратата и каза: – Съжалявам за прекъсването, но чувах какво си го­ворите. Някога минавало ли ви е през ум да направите видеоматериал за YouTube? През 2009 година почти нямах представа какво е YouTube, затова тя донесе лаптопа си и ни показа как действа. Тъй като не бяхме постигнали никакъв успех дру­гаде, изглежда, си струваше да опитаме. Събрахме информацията, с която разполагахме за измамата, написахме текст и се получи четиринадесетминутен видеоматериал. Той обясняваше с прости думи как по­лицията и престъпниците бяха успели да откраднат 230 милиона долара от руската хазна и как бяха арес­тували Сергей, когато той разкри престъплението. Направихме две версии – на руски и на английски. Тук нещата бяха по-ясни и по-лесно разбираеми от всичко, правено досега, и подозирах, че когато материалът излезе, ще направи голямо впечатление. Постарах се да излезе колкото може по-бързо, но първо се нуждаех от одобрението на Сергей, тъй като именно той беше най-много изложен на евентуалните последици. Предадох копие от текста на адвоката му и с нетърпение очаквах да чуя дали е съгласен. Обаче Сергей трябвало да се справя с по-неотложни проблеми. През лятото на 2009-а здравето му сериозно се влошило. Лекарите в медицинското крило на „Матро­ска тишина“ му поставили диагноза панкреатит, ка­мъни в жлъчката и холецистит. Предписали изследва­не с ултразвук и евентуална хирургическа операция за 1 август 2009 година. Но една седмица преди насроченото изследване ма­йор Силченко решил да премести Сергей от „Матроска тишина“ в Бутирка, максимално охраняван изолатор, който в съветско време е бил отправен пункт към лагерите за принудителен труд. Това място се ползваше със зловеща слава из цяла Русия. Беше нещо като затвора в Алкатрас, но по-лошо. Особено за Сергей, защото в Бутирка нямало болница за лечение на забо­ляванията му. Онова, което е трябвало да изтърпи там, е можело да се сравни с романа на Солженицин „Архипелаг ГУЛАГ“. На 25 юли, веднага щом прекрачил през портала на Бутирка, помолил затворническата управа да бъде из­пратен за медицинско лечение, но тя просто не му обърнала внимание. В продължение на седмици лежал в килията, а болките с всеки изминал ден ставали по- силни. След това на 24 август в 4 часа сутринта болката в стомаха станала толкова остра, че не можел и да лежи. При всяко положение на тялото тя го пронизва­ла в слънчевия сплит и гърдите. Малко успокоение на­стъпвало само когато заставал на колене и се свивал на кълбо, поклащайки се насам-натам. В 17,30 следобед същия ден неговият съкилийник Ерик се върнал от разпит. Сергей бил на леглото, пре­вит на кълбо, и тихо стенел. Ерик го попитал какво му е, но Сергей бил толкова измъчван от болката, че не могъл да му отговори. Ерик се развикал за лекар. Пазачът го чул и обещал да извика някой, но не пос­ледвало нищо. Половин час по-късно Ерик затропал по решетките, за да привлече вниманието на пазача, но пак нямало отговор. Час по-късно чул мъжки гласове: – Коя килия? Ерик извикал: – Двеста шестдесет и седем! Моля ви, елате ведна­га! – Обаче никой не дошъл. През следващите часове болката на Сергей станала още по-непоносима. Той се превивал и по лицето му се стичали сълзи, когато най-накрая в 21,30 часа вечерта се появили двама пазачи, които отключили килията и го завели в лазарета. Когато пристигнал, трябвало да чака половин час, докато сестрата бавно попълвала разни документи. Той стоял приклекнал, свит на две, за да облекчи бол­ката. Когато сестрата най-сетне свършила, сърдито се обърнала към него: – Е, защо си дошъл? Сергей направо треперел и през стиснати зъби бавно казал: – Имам непоносими болки. Много пъти настоявах за помощ, но от идването ми миналия месец така и не дойде лекар да ме прегледа. Сестрата се разсърдила още повече. – Какво искаш да кажеш с това, че не са те прегле­дали? Преглеждали ли са те в предишния изолатор? – Да, и ми предписаха лечение и операция. Обаче тук не се случи нищо. – Кога дойде при нас? Само преди месец! Какво ис­каш? Да те преглеждат всеки месец ли? Трябвало е да се лекуваш, когато си бил на свобода. – Тогава не бях болен. Разболях се от тези болести в ареста. – Не ми разправяй врели-некипели – казала тя и го отпратила, без да му окаже помощ. Последните ѝ думи били: – Ако имаш нужда от лечение, напиши пис­мо до лекаря. Пазачите го върнали обратно в килията. След вре­ме болката стихнала и той се унесъл в неспокоен сън. Вече било ясно, че управата нарочно не оказва ме­дицинска помощ на Сергей. Използвала заболяването му в изолатора като оръдие срещу него. Знаели, че ка­мъни в жлъчката предизвикват едни от най-силните болки, които може да изтърпи човек. На Запад можеш да изтърпиш най-много два часа, преди да извикаш „Бърза помощ“, където лекарите веднага ще ти бият доза морфин и след това ще започнат да те лекуват. А Сергей трябвало да издържи без болкоуспокояващи четири месеца. Това, което е трябвало да изтърпи, е било невъобразимо. Той и адвокатите му написали повече от двадесет молби до всяко звено от правната система на Русия, в които отчаяно настоявали за медицински грижи. По­вечето от тези молби останали без последствия, а отговорите, които получили, били направо шокиращи. Майор Олег Силченко написал: „Напълно отхвърлям молбата за медицинско изследване“. Съдията в Тверския районен съд Алексей Криворуч­ко отговорил: „Молбата ви за разглеждане на оплак­ванията за неоказано медицинско лечение и жестоко отношение се отхвърля“. Андрей Печегин от Главната прокуратурата отго­ворил: „Няма причина за намеса на прокурора“. Съдия Елена Сташина, една от съдиите, наредили продължителното задържане на Сергей, написала: „На­мирам молбата ви за преглеждане на медицинските архиви и условията на задържане за несъстоятелна“. Докато Сергей бил подлаган постоянно на тези мъчения, при него започнал да идва на посещение чо­век, който отказвал да каже кой е и коя организация представлява. Когато този човек идвал, пазачите из­мъквали Сергей от килията и го отвеждали в задушна стая без прозорци: – Направи каквото искат, или нещата ще стават все по-лоши. Всеки път Сергей поглеждал изпитателно този чо­век, но отказвал да направи каквото той искал. Никой не знае какви премеждия може да изтърпи човек, докато не е принуден да го направи. Аз самият не знам как бих постъпил при подобна ситуация, а и Сергей вероятно не е знаел, докато не се е изправил пред нея. Обаче при всяко нейно развитие, колкото и тежко да е било, той отказвал да наруши дадена­та клетва пред съда и да лъжесвидетелства. Сергей беше религиозен и не искаше да наруши Деветата Божа заповед: „Не лъжесвидетелствай“. При никакви обстоятелства не се призна за виновен в престъпле­ние, което не беше извършил, и не ме наклевети. Това изглежда е било за него по-отвратително и болезнено от физическото мъчение. Беше невинен човек, лишен от всякакъв контакт с любимите си хора, измамен с помощта на закона, ограничаван от бюрокрацията, измъчван зад стени­те на затвора, болен, чието състояние постоянно се влошаваше. Но дори и при тези изключително тежки обстоятелства, когато е имал всички основателни причини да даде на мъчителите си това, което искат, той не го направи. Въпреки загубата на свободата, на здравето си, а след време и на живота си, той не изневери на своите идеали и на вярата си. Не се предаде.

Шайката на Костов и синьото клиентелистко гнездо

  Соколов и Гоцев хем законотворци при Живков, хем при демокрацията Госпожа Ева се подвизава като заместник партиен секретар на ВУЗ     На 29 декември 1994 г. Националният координационен съвет на СДС избира Иван Костов за лидер на СДС на мястото на катастрофално загубилия парламентарните избори Филип Димитров. Вече описах достатъчно подробно в предишни публикации този казус в политическата биография на десния Голем. Но злодеянията на съсипателя Костов срещу България и българите нямаше да бъдат и наполовина, ако той не беше подпомаган през годините от своята вярна и също като него петимна да злодейства шайка. Нека направим един полет над синьото клиентелистко гнездо, което донесе неизброими нещастия на отечеството през последните две десетилетия. На същото заседание на НКС на СДС се открива и процедура за избор на главен секретар. Издигнати са кандидатурите на Христо Бисеров, Симеон Гошев, Явор Попов и Димитър Кантарджиев. Възприема се явно писмено гласуване, след което с 11 гласа „за” за главен секретар е избран Христо Бисеров. Празна автобиография Вижте официалната автобиография на Христо Бисеров, която той представя след избирането си за главен секретар на СДС. Открих я в архива на СДС. Нима не ви прилича на източна миниатюра – две-три безсмислени драсканици и празно пространство между тях. Повечето, да не кажа почти всички, от седесарските висши политици от първата и втората вълна са с такива биографии – неестествено съкратени, с празни полета във времето, нищо не казващи на избирателя или симпатизанта. Писани сякаш с единствената цел да скрият, не да покажат и да информират. За първи път името на Христо Бисеров се появява в протоколите на Националния координационен съвет на СДС на 26 август 1991 г. На това заседание той докладва за проведената в Пловдив извънредна национална конференция на Зелената партия, на която е избран за председател. На парламентарните избори 1991 г. Христо Бисеров е втори в листата в Хасковския избирателен район – след Филип Димитров. Вижте имуществената декларация, която Христо Бисеров е попълнил през 1993 г. като член на НКС на СДС. Сравнете данните за притежаваното от него имущество тогава с това, което сега знаем по въпроса. Дори само като публична информация, не говоря за информация в папките на прокуратурата и следствието. Кариера На 3 декември 1991 г. е предвидено Христо Бисеров да бъде избран за председател на Комисията по етика на СДС. Кариерата на Бисеров се развива бързо, мощно подкрепяна от Филип Димитров. На 9 януари 1992 г. заедно с Георги Марков и Михаил Неделчев той е определен да участва в брифинга същия ден във връзка с президентската кампания, който се провежда след дискусията на тема „Национална сигурност и външна политика”. Винаги съм се учудвал на хората, които са вземали решения да промотират този човек. Да приемем, че тогава не е имало инструментариум да се засече неговата неизтребима склонност към специфичните начини за „печелене” на пари. Но пълната неспособност на Христо Бисеров да каже две смислени изречения винаги е избивала като въшка на чело. Да промотираш този човек за публични, свързани с говорене мероприятия си е сериозен риск. Бисеров е вторият човек в СДС, главен секретар и председател на комисията по национална сигурност. Всички го величаят като „сив кардинал”, като особено вещ в деликатните и сложни комбинации, особено по време на избори. Самопредлагане На 14 юли 1992 г. Христо Бисеров е определен от НКС на СДС, заедно с Едвин Сугарев, Георги Марков и Аспарух Панов, да подготви Политическата декларация на НКС на СДС за отношението към обявената война от страна на КТ „Подкрепа” към правителството на СДС. Декларацията е подготвена и приета на същото заседание. Христо Бисеров определено се специализира по темата „Национална сигурност”, за да достигне през 1997 г. до председател на ресорната комисия в НС. С решение на КЕП (Консервативна екологична партия), подписано от самия Бисеров като неин председател, е издигната кандидатурата на Бисеров за главен секретар на СДС. При това в онези ранни години Бисеров е много близък и с Едвин Сугарев. Ето, виждате факсимиле от решението и на Национално движение „Екогласност”, подписано от Едвин Сугарев, с което в края на 1994 г. е издигнат Иван Костов за председател, Васил Гоцев за зам.-председател и Христо Бисеров за главен секретар. И двамата здрава номенклатура Един от най-близките и доверени хора на Иван Костов в средата на 90-те години на миналия век, а и след това, беше Йордан Соколов – днес вече покойник. Йордан Соколов завършва право, а от 1956 до 1958 г. е секретар в Държавния арбитраж. През същата година става адвокат и цели седем мандата е член на Адвокатския съвет. Йордан Соколов е бил част от сътрудническия апарат на ЦК на ДКМС – факт, който той самият огласи преди време: „Бил съм сътрудник на обществени начала на отдел „Лични писма” към ЦК на ДКМС” (в-к „Пари”, 1 ноември 1998 г.). Съпругата на Йордан Соколов ­ Ева Соколова, също не е била безразлична към БКП и присъдружните є организации. В архива на РК на БКП район „Христо Ботев” открих кадрова справка за Ева Соколова. Ето какво пише там: КАДРОВА СПРАВКА на к.х.н. инж. Ева Илиева Соколова – доцент към катедра „Физикохимия” при ВХТИ – София Родена е на 9.9.1933 година в гр. Благоевград. Произхожда от семейство на служещи. Баща є Илия Христов Димитров е безпартиен, работил е като техник-земемер и в момента е пенсионер. Майка є Катя Илиева Димитрова е безпартийна, работила е като началник УМО в Държавната политехника, а по-късно във ВИСИ и в момента е пенсионерка. Има една сестра, Мария Илиева Димитрова –Ванкова, безпартийна и работи като ст.н.с. в Медицинска академия. Др. Соколова е омъжена и има две деца. Съпругът є, Йордан Илиев Соколов е безпартиен и работи като адвокат в I юридическа консултация – София…През 1959 година е постъпила на работа като асистент във ВХТИ-София, където продължава да работи и в момента като доцент. През 1973 година е защитила кандидатска дисертация в СССР, където є е присъдена научната степен„Кандидат на химическите науки”. Др. Соколова взема активно участие в обществено-политическия живот на института. Като ученичка и студентка е членувала в ДКМС, като е избирана за член на ДБ и на ВК на ДКМС. От 1965 година е член на БКП. От 1970 г. до 1976 г. е била партиен групов отговорник на катедрата. От 1976 година до 1978 година е била член на ПБ, зам.-секретар на 466-а ППО при института… София, 16 май 1983 годинаСекретар: /п/ Й. Косева” (Протоколи от заседания на Бюрото на РК на БКП район „Христо Ботев” и материали към тях, 22 април-18 май 1983 г., ДА-София, ф. 4289, оп. 2, а.е. 13, л. 192-193). Връзки с ДС Иначе и двамата се правеха в най-ново време на крайни антикомунисти. Както впрочем и почти всички седесарски висши гаулайтери. През 80-те години на миналия век Йордан Соколов е бил и съветник в Съвета по законодателството към Държавния съвет! Тази информация и документи за нея досега не се е появявала в нито една негова биография или медийна публикация. Ето, виждате документ от архива на Държавния съвет, който доказва това. След падането на комунистическата диктатура Йордан Соколов се насочва към т.нар. опозиция в лицето на СДС. През 1990 г.става член на Федерацията на клубовете за демокрация; член на Централната избирателна комисия за 7-о Велико народно събрание и председател на адвокатския Клуб за демокрация. Започва да сътрудничи на Централния избирателен клуб на СДС. В периода 1990-1991 г. е и юридически съветник на президента Ж. Желев. След избора на Филип Димитров за председател на Националния координационен съвет на СДС на 11 декември 1990 г. около него се оформя плътна кохорта от адвокати. Един от тях е Йордан Соколов. През 1991 г. подкрепя групата на 39-те и е поставен на избираемо място в кандидат-депутатските листи. Става депутат в 36-ото народно събрание, избран с листата на СДС. На заседанието на НКС на СДС на 29 юли 1991 г. Йордан Соколов е избран да бъде предложението на СДС на консултациите при президента Ж. Желев за председател на Централната избирателна комисия за предстоящите парламентарни избори. Още щом поема МВР като министър на вътрешните работи през есента на 1991 г., Йордан Соколов издига кадровия служител на Държавна сигурност Иван Търнев за началник на Управление „Кадри” на МВР. Преназначава и съпругата му в „Картотека и архив”. Когато се заговореше за Иван Търнев в присъствието на Соколов, той ставаше необичайно нервен и избухлив. Знам ли, може би има някаква тайна, която някой ден ще научим за техните взаимотношения преди 10 ноември 1989 г. Протекция от ген. Палин Васил Гоцев е другият съветник в Съвета по законодателството на Държавния съвет, който бързо се преориентира след 10 ноември 1989 г. и чевръсто заема влиятелна позиция в СДС. Васил Гоцев е роден на 21 юли 1929 г. в София. Завършва право в СУ „Климент Охридски” през 1951 г. Работи като адвокат в Перник и София в периода 1953-1986 г. Васил Гоцев е бил и член на Арбитражния съд при външнотърговската палата –София, както и арбитър в листата на международния арбитраж на корабовладелците в Хамбург от 1976 г., както е написано в биографичната му справка, която ген.-полк. Велко Палин, зав. отдел „Военно-административен” на ЦК на БКП, получава, когато трябва да разреши негово участие през 1983 г. на семинар в Париж. От 1986 г. е доцент по гражданско право. Това, което няма да прочетете в нито една биография на Васил Гоцев, е че той е бил един от най-приближените съветници на Ярослав Радев, който е дългогодишен шеф на Законодателната комисия в Народното събрание, зам.-председател на Държавния съвет и председател на Съвета по законодателството при Държавния съвет. Гоцев е бил адвокат в АБРЧ (адвокатско бюро за работа с чужденци и в чужбина). Нееднократно е бил командирован от Централния съвет на адвокатурата на различни форуми и семинари в чужбина, но само с разрешението на ген. Палин. Помагало за "Възродителния процес" През лятото на 1989 г. на бюрото на Йордан Йотов и Тодор Живков се появява „Информация за някои имуществени и други въпроси във връзка със заминаващи български граждани в чужбина”. Документът е по поръчка на тогавашния вътрешен министър и основната част в него е „Справка по някои въпроси във връзка с възможни имуществени претенции на българските граждани, заминали за Турция”, написана от Васил Гоцев. В него се описват всички възможни приоми и юридически хватки, с които тоталитарният режим би могъл да се справи с възможни претенции на преименуваните български турци в България. Забележете, че половин година по-късно, в началото на 1990 г., същият експерт Васил Гоцев, когото ползват Георги Танев, Йордан Йотов и Тодор Живков, вече е един от експертите на СДС на Кръглата маса. Трудно е да се каже прецизно как точно се е озовал там. Известна светлина може да хвърли обстоятелството, че заедно с него там се озовава и Снежана Ботушарова, за която вече писах обстойно. Преди 10 ноември 1989 г. Снежана Ботушарова освен партиен секретар на ППО в Юридическия факултет на СУ, от време на време е била викана и като експерт в Съвета по законодателството към Държавния съвет, откъдето явно са се познавали добре с Васил Гоцев. Откриваме нейното име и изказвания в стенограмите от заседанията на Съвета по законодателството. През 1990-1991 г. Васил Гоцев става и юридически консултант на агенцията за чуждестранна помощ: „Но забатачва агенцията с един нескопосано изработен типов договор…” (Тамбуев, Г., „Особено мнение”, изд. Труд, С., 2004 г., стр. 218). Наглост Васил Гоцев безсрамно ще говори за декомунизация на международния семинар по декомунизация, проведен в София на 7-8 ноември 1992 г.: „Когато строим една държава, която е съвършено нова, защото декомунизация с бивши комунисти не става, декомунизация с бивши агенти на Държавна сигурност не става, декомунизация не става по начина, по който ни беше препоръчан от г-н Авдеев (посланика на Русия по това време­ бел.ред.), защото ние не желаем перестройката, към която той ни насочва, ние желаем радикална смяна на системата.” (Международен семинар по декомунизация, София, 7-8 ноември 1992 г., издание на фондация „Свободна и демократична България”, С. 1992 г., стр. 90). Ето това е неприемливото ­ привидно правилни тези, изказани от Васил Гоцев, автоматично губят всякакъв смисъл и имат контрапродуктивен ефект. Не може да си търчал като обслужващ персонал на мракобесника Ярослав Радев и само три години по-късно да се опитваш да декомунизираш! Това е нечувана наглост, на която само седесарските наглеци са способни. От депутатската банка в КС От 1991 г. Васил Гоцев е депутат от СДС в 36-ото, 37­ ото и 38-ото НС, както и заместник-председател на НКС на СДС и член на НИС. Член на Демократическата партия в СДС. През 1992-1997 г. е член на българската делегация в ПАСЕ, а през 1996-1997 г. ­ заместник-председател на политическата група на Европейската народна партия към съвета на Европа. В правителството на Иван Костов Васил Гоцев е министър на правосъдието в периода 1997-1999 г. При големия ремонт на това правителство Васил Гоцев е освободен от поста и се връща в парламента като депутат от СДС. Десетина месеца по-късно е предложен за конституционен съдия от квотата на СДС и на 4 октомври 2000 г. Народното събрание го избира за член на Конституционния съд. Толкоз за днес. Следващата събота ще продължа с портретите на останалите от шайката на Костича. Повярвайте ми, и там няма да останете „разочаровани” във висините, които може да достигне човешката мерзост и падение. Зеещи висини!  

Духовното развитие на единната българска нация

 НАЦИОНАЛНИ ЦЕЛИ И ПРИОРИТЕТИ ЗА УСТОЙЧИВО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ  Екип от български учени и интелектуалци (по инициатива на акад. Стефан Воденичаров) УВОД Този документ представя визията за основни национални цели и приоритети за устойчиво развитие на страната. В основата на определянето на националните цели и приоритети стои виждането на български учени и интелектуалци, че страната ни повече от всякога се нуждае от гаранция за своето развитие, от устойчива икономическа стабилност и растеж, идентифициране на националните приоритети на държавата и създаване на условия за тяхното постигане в средносрочен план за преодоляване на проблема с бедността. Далеч сме от мисълта, че подобен академичен анализ може да сбъдне националните приоритети и очакванията на българите без адекватна реакция на политиците и управлението в България и съществено оптимизиране на дейността на трите конституционно определени власти в страната. Сложната и променяща се външнополитическа обстановка, глобалната финансова криза от 2009 г. и последвалите я икономически трусове, продължаващите тежки военни конфликти в Близкия, Средния Изток и Северна Африка, мигрантската криза и BREXIT-а от страна на Великобритания, поставиха света, но най-вече Европа в поредица от много сериозни проблемни ситуации, за които ЕС и неговите институции се оказаха неподготвени и при които предлаганите решения често са палиативни, неадекватни на мащаба на проблема, приемани „ad hoc“ от политиците, без задълбочен анализ и необходима експертиза – научна, военна, икономическа, финансова, социална и т.н. В условията на глобална несигурност и липса на категорични политически и икономически гаранции за постигане на устойчива стабилност, България ясно трябва да определи своите приоритети и цели, които да й гарантират запазване и съхранение на страната, нейното икономическо и социално развитие и недопускане на политически катаклизми. На България в този момент преди всичко й е нужно Единение, определяне и отстояване на националните цели и приоритети, извеждане на предно място на икономическите, социалните, демографските проблеми и тяхното решение, национално съгласие за решаване на кризисната ситуация в здравеопазването, образователната и пенсионната система, възраждане на малкия и средния бизнес, премахване на диспропорциите на селското стопанство и на небългарския модел на концентрация на земята ни в ръцете на група крупни латифундисти и др. Основните национални цели за устойчиво развитие на България следва да се разглеждат както като платформа за анализи и изводи, така и като призив за спиране на политическите разногласия и боричкания, така че българското общество да не живее от избори до избори и нацията да не се превръща в заложник на външно или вътрешно политически амбиции несъвпадащи с българския интерес. Дълбоко сме убедени, че спасението на България е в нейното Единение, във връщането към националните ни корени, към българската духовност, вяра, култура и образование, към модел на развитие, при който не политиците, а научните анализи и аргументи определят основните цели и очертават устойчивото развитие на България. След присъединяването на страната ни към НАТО през 2004 г. и пълноправното й членство в ЕС от 01.01.2007 г. пред България и пред българите като че ли няма безспорна национална обединителна цел. Ползата от достъпа до европейския пазар и европейските финансови програми и инструменти за обикновения българин често остава неясна. Българският гражданин свързва този процес по-скоро със загуба на суверенитет, с административна преса от страна на администрацията в Брюксел, която може да доведе до унищожаване на 2 традиционните български продукти домати, кисело мляко и редица селскостопански продукти за сметка на вносните такива, със загуба на автентичността на българските традиции, фолклор, култура и цивилизационен принос за сметка на масова, национално неидентифицирана култура, основана на нови технологии и масово потребление. Българинът започва да свързва голбализацията с нашествието на мигранти, обезлюдаването на българското село и срива на българската индустрия, здравеопазване и образование, и бягството на младите в чужбина, повече отколкото с възможностите, които предоставя световния пазар и световната общност. Националният патриотизъм беше обявен за лош, а мултикултурализмът за добър, но никой така и не успя да убеди българите в това. Според нас България (ако не цялата, то със сигурност по-голямата й част) жадува за единение, за възраждане, за национални цели, които ефективно да съберат енергиите на всички хора. България се умори от разделения, вражди, боричкания и липса на толерантност. Дългият преход от повече от четвърт век ни обезвери и обезсмисли надеждата ни за по-добър живот, живеем „ден за ден“, затворени в клещите на философията на „оцеляването“, дразним се, че другите ни изпреварват във всяко отношение, произвеждаме все по-малко, живеем все по-бездуховно и се затваряме в собствените си черупки. Духовната криза в нашето общество е дори по-силна от икономическата и естествено двете създават дълбока демографска криза. Ежедневието ни е наситено с прояви на насилие, нетърпимост, лъжи, шантажи и заплахи. Новините в националните медии често се превръщат в криминална сводка и полицейска хроника, отсъства същностният анализ за реалните проблеми на хората и пътищата за тяхното решаване, скъсана е връзката между обикновения човек и управлението, между хората и политиците, между гражданското общество и тежко политизираните публични институции и администрация. Добрите примери, успешните модели за подражание, новините носещи оптимизъм отсъстват от масовите медии или тяхното отразяване е фрагментарно и спорадично на фона на останалата информация. Бедността ни потиска, чувството, че липсва справедливост изцяло доминира, арогантността и агресията успяват. Отново започнахме да мислим едно, а да говорим друго. Изконните ценности на нашия народ като семейство, образованост, родолюбие, възпитание и търпимост са някак си забравени. В такова общество „чалгата“ и „халтурата“ са властелини в почти всяка област на обществения живот, в това число и в политиката. Под угроза е поставено бъдещето на България. В най-новата си история България никога не е била подложена на такъв натиск, заплашващ да разруши социално-икономическата й база, националната й сигурност и традиционните ценности на нашето общество – вяра, християнски добродетели, религиозна търпимост и толерантност, състрадание и взаимопомощ. Става дума за засилващият се и непредвидим процес на миграция, която заплашва България и Европа и за която както ние като страна, така и Европейския съюз се оказахме явно неподготвени. Мигрантските вълни от Северна Африка, Сирия, Ирак, Афанистан и т.н. отдавна вече не са бежански поток, трябва ясно да си дадем сметка, че става въпрос за гигантско икономическо преселение на милиони хора, които нямат нито нагласата, нито подготовката, а голямата част от тях нямат и желанието да се съобразяват с европейските ценности и начин на живот. Тях ги интересува на първо място социалната система за подпомагане на страните в ЕС, особено по-развитите, и възможността за нейното ползване в максимална степен. В огромната си част „бежанците“ са млади мъже на възраст от 25-30 години, идващи от райони, в които се водят постоянни бойни действия, където се проповядва радикален ислям и има фанатична нетърпимост към вярващите от други религии, на първо място 3 християните, където жените нямат никакви права, а са третирани само като сексуални обекти, където децата биват обучавани в „правата вяра“ като се учат да убиват пленници. ЕС и неговите институции начело с Европейската комисия се оказаха явно неподготвени за тази „мълчалива война на световете“, сблъсък на религиите и несъвместимост на мирогледите. Романтичният призив за интеграция на мигрантите не отчита елементарния факт, че интеграцията е процес, който в съвременните условия изисква три, четири и повече поколения, а вълната на многомилионната миграция залива България тук и сега. Отделен е въпросът дали има изобщо действащ интеграционен модел в Европа? Справка – многомилионните кюрдски и турски общности в Германия, заселили се след Втората световна война, живеещи и до днес в изолация в свои квартали в затворена общност. Профилът на атентаторите от Белгия и Франция, които бяха родени и израсли в тези страни, трето поколение живеещо там, но така и неинтегрирали се и неприели европейските ценности, а напротив, разглеждащи европейската култура, нрави, цивилизация като вражески и като мишена, която трябва да бъде атакувана и разрушена. Дали европейските християнски ценности и толерантност са основа за решаването на тези проблеми или са слабост, която ЕС не може да преодолее?           България е на кръстопът. В пряк и в преносен смисъл. Не сме засегнати директно от военните действия близо до нас, но по същество сме фронтова държава, защото сме първата страна на ЕС изложена на бъдещ миграционен натиск. България заема ключово място между Запада и Изтока, ние сме вратата към Централна Европа и националната ни стратегия изисква ясна визия гарантираща националната ни сигурност, балансирана външна политика и точно дефиниране на националните ни приоритети, които страната ни да следва и около които да се обединят политиците от всички цветове, гражданското общество, народът. Единението в името на България трябва да бъде над всичко.           Настоящият документ е отворен за широко обществено обсъждане, нови предложения и допълнения. С подготовката му нашето очакване е да създадем една дългосрочна пътна карта на духовния, икономическия и социален прогрес на България, чрез изясняването и формулирането на една консенсусна национална рамка от цели, обединяващи всички адекватни политики, механизми и планове и ангажиращи цялата българска нация, държавния и частния сектор в тяхната реализация. Иначе сме обречени на живот само за момента, без проект за бъдещето на нацията.           Според нас именно единението трябва да бъде основата за духовното и материалното развитие на българската нация върху неделимата българска територия, съчетано с гарантираното благополучие и сигурност на българските граждани, при определяне на единни за всички нас цели и приоритети – национални, надпартийни, отговарящи на духа, традициите и очакванията на всички българи.           България следва да се стреми в следващите няколко десетилетия към едно духовно по-развито, икономически и социално по-богато, стабилно и справедливо общество, с една динамична и отворена икономика, част от икономическия, социален и културен модел на ЕС, при ясно отчитане на нашите национални интереси и традиции. България трябва да се стреми към едно общество, в което възможностите за реализация на всеки да са налице, чрез нарастващ и устойчив темп на икономическия растеж. Такъв устойчив, по-висок темп на икономически растеж е всъщност ключът към отварянето на потенциала на българската нация и активирането на хората на България. Това е пътят, по който бихме могли да запазим и да развием българската държава и нация. 4 1. Духовното развитие на единната българска нация – гаранция за личното достойнство на българския гражданин           Духовността на нацията е многокомпонентна система и включва образованието, изкуствата, възпитанието, научните изследвания, традициите, вярванията и др. Носител и изразител на духовността е националната култура, която най-общо е сътворената от нацията духовна и материална среда, както и процесите на създаване, съхраняване, разпространение и възпроизводство на норми и ценности, допринасящи за формирането на личността и хуманизацията на обществото. А ценностите в едно общество – те са тези, които могат и обединяват хората около дадени каузи.           Образованието е най-важният фактор и е в основата както на духовността на нацията, така и на просперитета и развитието на една нация и държава като цяло. То е форма на обучение, в която знанията, уменията и навиците са предмет на междупоколенческо пренасяне чрез преподаване, подготовка или изследване. Качеството на тези компоненти, както и на възпитанието, което има формиращо значение за начина на мислене, възприятие и поведение, е основната предпоставка за духовното развитие на нацията. 1.1. Образователната система на България. Необходимост от промяна на съдържанието и методите на образователния процес         Предучилищно образование           Много е важно задължителното образование от най-ранна възраст, предвидено в новоприетия закон за предучилищното и училищното образование, да се рализира в кратки срокове. Само в такъв случай в първи клас ще постъпват деца с достатъчни знания по български език, което ще даде възможност за реализиране на пълноцененен и плодотворен образователен процес, предоставящ равни възможности за всички. Без тази мярка, в дългосрочен план, ще се развият процеси, водещи до ерозия на основата на българската държавност.           Средно образование           Държавата гарантира правото на образование. Тя трябва и може да наложи задължителността на образованието в определените от закона граници. Всичко това спада към системните мерки, които „задават рамката”. Те са основополагащи и могат да бъдат реализирани в значителна степен с административни мерки в рамките на новоприетия Закон за предучилищното и училищното образование (обн. ДВ, бр. 79 от 13.10.2015 г., в сила от 1.08.2016 г.).           За да изпълни мисията си на основен инструмент за развитие на обществото и страната и за да стане образованието резултатно е необходимо тази рамка да се изпълни с форми на учене и с учебно съдържание, които са привлекателни за мнозинството от младите хора. Редно е да си дадем сметка, че насила може само да се вземе, насила знания и компетентности не могат да се дадат! Ако ученикът не иска да научи нещо, никакви принудителни мерки не могат да помогнат. Те само го отчуждават от училище. Напротив, ако има желание за учене, дори и при сегашната образователна система у нас могат да се постигнат прекрасни резултати. Това личи от представянето на младите българи в различните международни 5 олимпиади, от които те се връщат с високи награди. За съжаление, на диаметрално противоположния полюс са учениците, които трудно се справят с учебния материал. Те са много повече от успешните ученици и определят ниското средно образователно равнище в България, регистрирано при международното оценяване PISA през 2012 година. Застрашително голяма част от нашите ученици не са подготвени за успешна реализация в живота, тъй като знанията и уменията им са под приетия общообразователен минимум. Тези пропуски в образоваността ще се възпроизвеждат в следващите поколения и ще предизвикат в бъдеше тотален срив както на националната образователна система, така и на системите на общественото осигуряване и на цялата икономика. Причините, довели до катастрофалния спад в нивото на българското образование са многобройни и многопластови. Тук споменаваме част от най-съществените:           а) Отчуждаването от училището на голяма част от учениците и липсата на желание за учене           Това е най-сериозното предизвикателство пред образователната ни система. Проблемът не е само български и има донякъде обективна основа, с която следва да се съобразяваме. Най-общо казано, става дума за изоставане на образователната система от развитието на модерните технологии. Образователният процес следва установената през вековете традиция: „учителят или учебникът са носители на знанието, а учениците – слушат (или четат), запаметяват и възпроизвеждат наученото“. Предаването и придобиването на знания е основано на слушане, четене, писане и евентуално показване и разглеждане на статична картина (чертеж или снимка). Очаква се ученикът да комуникира пряко и предимно само с източника на информация (книгата и/или учителя). Този модел на образование днес е неприемлив за младите хора. Образователният процес, разглеждан като натрупване на факти и житейски опит, протича навсякъде, не само в училище. Чрез радиото, телевизията, компютърните игри и Интернет младите хора, още преди да са тръгнали на училище, усвояват многократно по-голяма по обем информация от връстниците си отпреди 60–70 години. Те ежедневно са подложени на интензивни информационни въздействия, основани на мощни динамични носители на информация, като видеоклипове, филми и компютърни образователни среди, които изпълняват ролята на своеобразни тренажори, позволяващи на младия човек да въздейства върху виртуалнатата среда и веднага да види и усети реакцията на своите действия. Този момент (виждането и управлението на реакцията на средата) е много важен, защото е свързан с „естественото учене”, минаващо през активното участие и взаимодействие на ученика със средата, чрез опитване и изпробване на различните ситуации и възможности.           Изоставането на образователния процес от развитието на комуникационните технологии също има принос за отчуждаването от училището. Тези технологии улесняват контактите и позволяват наученото бързо да се сподели и обсъди с много хора наведнъж, дори когато те физически не са на едно и също място. Споделените наблюдения, новите факти, различните гледни точки, аргументите „за” и „против” дадена теза, стават достояние на много хора наведнъж. Това издига равнището на информираност на цялата група и има значителен интегрален образователен ефект. Без преувеличение може да се твърди, че се е появил един нов и естествен за съвременните условия начин за възприемане и изучаване на обкръжаващия ни свят – с „помощта на групата, като част от колектива“.           Друг фактор, който допринася за негативното отношение към ученето и към училището е това, че образователният процес в твърде висока степен е фокусиран върху изучаването на факти. От друга страна, информация за много от изучаваните 6 факти е налична и лесно достъпна с помощта на търсачките в интернет. Човек може да получи отговор на редица въпроси чрез тях. Това създава фалшиво усещане, че отговорите на повечето въпроси вече ги има и че е достатъчно само да попиташ, за да намериш отговора. Тогава става естествен въпросът „Необходимо ли е човек да прекарва значителна част от живота си в училище, където се набляга върху научаването на факти?”. Негативна последица от „вярата в готовия отговор” е и това, че способността да се даде отговор на „незадаван до сега“ въпрос чрез използване на вече наученото, чрез експериментиране, чрез анализиране и обмисляне на проблема не се развива и не се оценява. Относително повърхностното знание е цената, която плащаме днес за удобството при използването на новите технологии и за достъпа до огромна по обем информация. Не бива да забравяме, че една от главните цели на образованието е да ни научи да даваме отговор на въпроси и да намираме решения на проблеми, с които не сме се срещали преди това. За тях няма готов отговор в интернет и тъкмо върху постигането на тази цел трябва да се фокусира образователния процес. Въпросът как да се направят училището и ученето отново привлекателни, не е лесен и едва ли има еднозначен отговор. Неоспоримо е обаче, че за да се състезава с привлекателността на външния свят, училището трябва да разполага със съвременна технологична инфраструктура и да владее използването й. Само това, за съжаление, не е достатъчно. Необходими са промени и в учебното съдържание и най-вече в характера на самия учебен процес. Например, по-добре е ударението да се премести от преподаването и изучаването на факти, част от които са вече известни на учениците, към изясняването на връзката между фактите и явленията и към това как функционира светът като цяло. Необходимо е да се премине от сега преобладаващия стил на преподаване, при който учениците са пасивни слушатели, към стил на „разучаване” на проблема или явлението, при който целият клас участва в дискусията, провежда експерименти, поставя въпроси, издига хипотези, събира и представя аргументи за една или друга теза и, накрая, достига до самостоятелно „откриване” на фактите и взаимовръзките между тях. Придобитите по този начин знания са по-дълбоко вкоренени в съзнанието на учениците и са по-функционални, могат да бъдат използвани за решаване на други задачи. При този стил на учене неусетно се изграждат почти всички ключови компетентности, формулирани в Европейската референтна рамка на компетентностите (2006/962/EC; изброени са в края на раздела). Особено важно е, че се развива и укрепва способността на учениците да анализират и изследват, което е най-съществената част на умението за самостоятелно учене през целия живот. Поощрява се въображението и творческото начало. Стимулира се самостоятелната работа и мислене на учениците. Образователният процес става част от цялото всекидневие и „излиза” извън клас. Този стил на образование вече е добре разпространен във високоразвитите страни, където е известен под името “Inquiry Based Education” („Изследователски подход в образованието”). Масовото му използване би решило в значителна степен проблема с отчуждаването на учениците от училище и от ученето.Например БАН, където изследователският подход е работно ежедневие, може да подпомогне развитието на българската образователна система в тази посока (при това не само на училищно равнище). Първите стъпки са направени. По договор с МОН Институтът по математика и информатика на БАН проведе няколко 128-часови курсове с учители за усвояване на изследователския подход в образованието по математика. Регулярно се провеждат и курсове за повишавване на квалификацията на учителите в областта на Изследователския подход в образованието по математика. Разработеният в БАН Виртуален училищен кабинет по математика убедително показва преимуществата на 7 този подход. Чрез него математическите факти и явления могат да се изучават чрез експериментиране със специално създадени за целта среди (аплети).           Значителен ресурс за връщане на интереса към ученето и към училището има в извънкласните и извънучилищни занимания и дейности – викторини, фестивали, кръжоци, състезания, олимпиади, възлагане и разработка и докладване на проекти, празници на науката други подобни. Те могат да обхванат значителна част от учениците и да ги включат в дейности, които имат занимателен характер, но неусетно допринасят за изграждане на знания и компетентности.           б) Спад в обществения статус на учителя, непривлекателност и силно феминизиране на учителската професия           Причините, довели до това състояние на нещата са многобройни. Част от тях имат обективен характер. До преди 60-70 години училището имаше господстваща роля при преподаването и усвояването на знания, умения и компетентности. Училището беше, образно казано, „домът на образователния процес”. На това се основаваше високият авторитет на училището и на учителя в обществото. Училището днес вече не е единственият дом на образователния процес.           От друга страна, очакванията към квалификацията на учителя днес нараснаха силно. Той трябва да е добър специалист в областта си, да владее съвременните информационни и комуникационни технологии, да е в състояние да изгражда у учениците си ключовите компетентности, да владее тънкостите на педагогиката, психологията и когнитивните науки. Формите на подготовка и преквалификация на учителите, обаче, запазиха традиционния си характер и тези изисквания спрямо квалификацията на учителя няма как да бъдат удовлетворени. Като се добави и ниското заплащане на труда на учителите, сегашната картина става напълно обяснима. Решението може да се търси само в дългосрочен план (повече от десетилетие), като се усъвършенстват формите за подготовка на учителите и като се създадат условия, като учители да бъдат привличани хора, за които тази професия е мисия.           в) Продължителността на учебната година е по-къса по сравнение с останалите европейски страни. Лятната ваканция е неоправдано дълга, за сметка на по-малък брой ваканции през годината. Намален е броят на часове по природо-математическите дисциплини.           Продължителността на учебната година в България, като брой учебни дни, е сред най-късите в Европа – 180 дни за гимназиите, 170 дни за учениците от V до VIII клас и 160 дни за тези до IV клас. В Дания и Италия минималната продължителност на учебната година е 200 дни, а в Ирландия и Норвегия е 190 дни. Освен това, учебната година у нас започва късно и приключва по-рано в сравнение с редица други европейски държави. Българските ученици са с една от най-дългите летни ваканции, но през годината ваканциите са по-малко, отколкото в други страни. Това води до неравномерно натоварване и прекъсване в учебния процес. Резултатите на българските ученици в PISA показват, че това положение следва да се преосмисли и евентуално промени. За сметка на продължение на учебната година могат да се увеличат часовете по математика и по естествени науки. Силното намаляването на тези часове преди години беше крупна грешка, която влоши качеството на работната сила в България и намали съществено привлекателността на България като инвестиционна дестинация за високотехнологични производства. За съжаление, тъкмо в тези производства принадената стойност (печалбата) е най-голяма. Привличането на инвестиции само чрез ниски разходи за труд обрича страната ни на програмирана бедност за десетилетия напред. 8           г) Образованието не е приоритет в ценностната система на голяма част от населението           Наблюденията показват, че липсата на образование у родителите често се „наследява” и от децата. Ценностната система на родителите става, до голяма степен, ценностна система и на следващото поколение. Обществената среда, социалният статус на семейството, социокултурните различия влияят силно върху отношението към образованието. Ако няма противодействие, неграмотността и необразоваността постепенно ще обхващат все по-широки слоеве от българското общество. Не е необходимо голямо въображение, за да се предвидят последиците.           Образованието не е приоритет за много български граждани и поради това, че значителен брой хора в обществото ни, без да имат забележим образователен ценз, демонстрират добро материално благополучие, въпреки че това благополучие доста често е с неясен или дори със съмнителен произход. Многобройни са примерите и в обратната посока. Висококвалифицирани специалисти, преподаватели, учени, лекари, работници трудно посрещат ежедневните си нужди. Много млади хора, завършили дори висше образование, не работят по специалността си или въобще не могат да си намерят работа. Демотивиращ е и фактът, че държавата има само декларирана, но не и осъзната визия за ролята на образованието и на науката в дългосрочното развитие на страната и в привличането на инвестиции.           д) Игнориране на етнодемографските процеси и засилване на мултикултуралния характер на обществото           Основните характеристики на динамиката в етнодемографските процеси в обществото ни е известна на всички. Характеристиката „мултикултуралност” ще засилва присъствието си в България и Европа. Образователната ни система обаче е възникнала и е обслужвала нуждите на монокултурно общество. Може би това е причината, когато се произнася думата „интеграция” много хора да чуват „асимилация”. Очевидно е необходимо адаптацията към бъдещите условия да започне още от сега, за да не се окажем неподготвени за пореден път. Изграждането на образователна система, която се съобразява с различията в нагласите и възприятията е трудна задача, но първите стъпки следва да се направят веднага.           е) Незадоволително съ

Лили Димкова: Животът продължава след смъртта

 Известната художничка Лили Димкова е дъщеря на народния лечител Петър Димков и под негово влияние основна тема в картините й заемат духовните символи на нашата страна. Сред образите, които изобразява предимно с техниката на масления пастел, са Орфей, Боян Мага, богомилите, Отец Паисий, Йоан Кукузел, св. Иван Рилски, Васил Левски, Христо Ботев, Петър Дънов и др. Лили Димкова е завършила театрална декорация и е правила сценичните оформления в различни театри, а е била и художник на костюмите в известни филми като „Рицар без броня”, „Шведски крале” , „Един снимачен ден”, „Сбогом, приятели” и др. Автор е на книгата „Петър Димков – моят баща“, в която разкрива много неизвестни факти от живота на прочутия лечител, както и негови рецепти за здраве, красота и дълголетие. -Г-жо Димкова, на 19 декември се навършват 130 години от рождението на вашия баща – известния лечител Петър Димков. Как ще бъде отбелязано това събитие? – В понеделник от 19 часа в НАТФИЗ ще има голям концерт за баща ми с участието на танцьори от трупата на Нешка Робева, Петър Ганев от „Софийски солисти“, както и много други хубави изпълнения. – В днешно време се нуждаем все повече от хора като Петър Димков… – Мисля, че във всяко време се нуждаем от хора като него и винаги е имало личности, които с живота си са ни давали пример. Татко казваше, че е най-важно да дадеш пример, и тези, които те последват, също да дадат пример – това е смисълът на живота ни. Примерът в живота наистина е важен, защото синът ми Петър (офталмологът д-р Петър Димков – б.а.) отрасна при майка ми и баща ми и от малък казваше, че като порасне, и той ще лекува хората. Сега той продължава неговото дело и е единственият, който прилага ирисодиагностика и билколечение по всички рецепти на татко, като при него идват хора от цяла България. – Баща ви е дал пример не само с лечителската си дейност, но и с участието си в три войни. Как се съчетаваха в него военният и лечителят? – Баща ми е участвал в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война и е награждаван с всички ордени за храброст, давани в България. Още като дете е учил в Русия във военно училище, защото баща му е бил свещеник от възрожденски род и са смятали, че ако той стане офицер, ще може да защитава родината ни. Тази любов към родината е била винаги на пиедестал при татко и още като съвсем млад офицер – на двадесет и няколко години, той с толкова обич и разбиране се е грижил за войниците, че им е бил като баща. Лекувал ги е от холера, тиф и дизентерия с природни средства и нито един негов войник не е починал в болест. Също така е бил много разумен предводител. Преди едно сражение всички вървели и пеели с пълен глас, обаче в един момент се спрели и леко започнали да отстъпват. Той ги попитал: „Какво става, досега пяхте, уплашихте ли се?“ А те: „Г-н подпоручик, с какво ще се бием, погледнете – всички куршуми станаха на прах!“ Това било вследствие на купуване на бракувани куршуми, които не ставали за нищо. Тогава някой от висшестоящите изкомандвал да продължават напред, но баща ми казал – няма да си дам войниците за пушечно месо и наредил да се изтеглят. Благодарение на това никой от тях не е загинал. – Преди години българите са били сред най-здравите нации в Европа, а сега е по-скоро обратното. Каква е причината за това? – Болестите са в резултат от отрицателните ни мисли и състояния, както и от лъжата. За да бъдем здрав народ, трябва да се придържаме към положителното и доброто. Хубаво е човек да е благодарен, защото винаги има за какво да благодариш на Бог – за близките, за природата и т.н. Пеенето също е много важно за здравето. Баща ми ставаше сутрин и веднага започваше да си тананика. Много обичаше да пее песента „Цвете мило, цвете красно“. Когато идваха пациенти при него, той винаги им препоръчваше да пеят, за да са здрави. – Защо е толкова важно човек да пее? – Защото вибрациите се повдигат с пеенето и човек се хармонизира. Мога да разкажа следната случка. Баща ми е бил тежко раняван осем пъти и при един от тези случаи са го докарали в стая, която е била пълна с други пострадали, които плачели и охкали. Трябвало е да му направят тежка операция след раняване в корема, но не е имало никакви упойки. Тогава татко казал на хирурга да започват и запял със силен глас. Всички войници млъкнали и те запели заедно с него, така с песен преодолял болката и дал пример на останалите да не се оплакват. Това е направило такова впечатление на хирурга, че след много години, на тържество във военния клуб, той познал мама и й казал, че никога няма да забрави тази случка. – Баща ви е лекувал и Людмила Живкова. Какви бяха отношенията им? – Да, той я е лекувал след претърпяната от нея тежка автомобилна катастрофа, след която е получила много силно главоболие и голям белег на челото, който й се налагало да прикрива. След като приложила лечението на татко, което било доста продължително в нейния случай, тя се излекувала напълно от главоболието, а и белегът й изчезнал и вече е можела да ходи с открито чело. Людмила признала, че след катастрофата при нея настъпила голяма промяна и се обърнала към духовното. Тя казвала също, че би понесла отново всичките страдания заради това духовно пробуждане, което дошло след това. Людмила идвала и след това при татко и са си говорили с часове на духовни теми, като се е обръщала към баща ми с „татко, Петьо“. Много се е вълнувала и от темата за богомилите. – Истина ли е това, че Петър Димков е казвал, че като започне да се говори повече за богомилите, страната ни ще тръгне нагоре? – Да, това е в смисъл, че богомилите са хора на бъдещето, на любовта, саможертвата и братството и колкото повече поемаме тези идеи, толкова по-близо е това бъдеще. Трябва да тръгнем по пътя на единението, защото сега сме разединени. Бъдещето на България и цялата планета е в единението и братството, а не в разединението. В момента навсякъде по света всичко ври и кипи, но вярвам, че във великия божествен план всичко ще се превърне в добро. Татко казваше, че богомилите са дошли да донесат чистото християнство, да помогнат то да бъде изчистено, защото е било замърсено с инквизициите и кръстоносните походи. Вярвам, че един ден всички ще живеем братски. В моя цикъл картини за богомилите пресъздадох това усещане за тези хора, които са донесли свободата и силата на духа, а от свободната ни воля зависи дали ще ги използваме. – Подготвяте ли скоро нова изложба? – Да, смятам пролетта или най-късно лятото да направя изложба, защото на 16 юли ставам на 85 години и имам много нови картини. Нарисувала съм лица, които са лица на добротата, на любовта и смирението. В картините си търся духовното. – В известния ваш портрет на баща ви вие сте го нарисували в момент, когато провежда лечение и от главата му излиза светлина. Така ли беше наистина? – Така беше. Той питаше за името на пациента, затваряше очи, слагаше ръката на хилядолистната чакра, съсредоточаваше се и по духовен път се свързваше с кармата на човек, като така разбираше дали има живот пред него или не. Никога не е казвал – няма да ти дам лечение, той се раздаваше на всички и окуражаваше хората. – Бихте ли разкрили някоя лесно изпълнима рецепта за здраве и имунитет, която знаете от баща ви? – Рецептите са много. Татко казваше, че самовнушението е от най-древните методи на лечение, и препоръчваше вечер преди заспиване и сутрин в още полусънно състояние да си повтаряш шепнешком по двадесет пъти „Всеки ден във всяко едно отношение все по-добре и по-добре ми става“. Хубаво е и здрав, и болен да си го казва, защото така го влагаш в подсъзнанието си и постепенно се подобряваш. Баща ми съветваше също винаги човек да се храни с чиста храна – с благодарност и обич към нея. Много важно за здравето е и дълбокото дишане. Преди хранене – закуска, обед и вечеря – е добре човек да прави по десет дълбоки вдишвания. – Има ли истина в това, че водата също притежава лечебни свойства? – Да, баща ми знаеше за силата и паметта на водата много преди да започнат да се пишат книги на тази тема. Препоръчваше сутрин да пиеш на гладно по една чаша гореща вода, на която да казваш: „Скъпа вода, ние двете (двамата) с теб ще възстановим моя организъм“. Друго нещо, което можеш да казваш преди първата глътка е „Сила и светлина за ума, живот за сърцето и здраве за тялото“. Така ти можеш да се лекуваш с водата и аз лично го правя всяка сутрин. – А в сезона на грипа как да се предпазваме и лекуваме? – Бъзовият сироп е много добър за имунната система, както и това да се ядат много плодове, но те трябва да са хубаво обелени. При татко идваха пациенти с цироза, получена вследствие от ядене на кората на плодовете, защото има много химикали по нея. В трите тома на баща ми „Българска народна медицина“ има много рецепти. Хубаво е за засилване на организма в продължение на 20 дни да пиеш дестилирана вода – пролет и есен, като човек може да си я прави и с апаратче, както се дестилира ракията. Много е важно хората да не се страхуват – страхът е нещо много страшно във всяко отношение, прави човека наистина болен. Не трябва да има страх от нищо, дори от тероризъм. По време на войната само нашето семейство останахме в София, жива душа нямаше наоколо. Въпреки че непрекъснато имаше бомбардировки и военната гара до нас беше пълна с ешелони, у нас цареше такова спокойствие и нямаше страх, защото мама и татко ни предадоха от тяхното спокойствие. Баща ми казваше, че дори около него да падат бомби, той не се страхува – толкова силна вяра и упование е имал в Бога. Всеки ден цялото ни семейство се молехме вкъщи. – А защо баща ви не е вземал пари от хората, които е лекувал? – Веднъж той ми каза, че ако е искал, досега е щял да бъде милионер и действително, ако беше вземал дори само стотинки от хилядите хора, които идваха, щеше да е много богат, но това не го вълнуваше. Казваше също – защо ми е такава раница на гърба, даром ми е дадено, даром го давам. – Вие сте вегетарианка от съвсем малка. Напълно ли сте изключили животинската храна от менюто ви и доколко важен е християнският пост? – Абсолютна вегетарианка съм, татко беше същият. Той е станал вегетарианец, след като започнал да чете Толстой във военното училище. Човек обаче не трябва да се насилва да не яде месо и е хубаво да го прави само ако е узрял за тази идея. Има хора, които имат нужда от месо, и насилието върху организма е лошо нещо. Иначе християнският пост е много важен, не само в духовен план, но и като физическо пречистване, защото като човек пуши, яде месо и консерви, които не са здравословни, и като проведе един такъв пост, и се пречиства от тях. -С кои храни компенсирате липсата на месо? – Главно с ядките. Всички видове ядки са изключително полезни както сурови, така и печени. Татко изяждаше всяка вечер по девет ореха – казваше, че за да запазиш мозъка си в добра дейност, ореховите ядки са изключително полезни. Той беше доказателство за това, защото и на 95 години имаше абсолютно ясна памет. Всяка вечер ядеше и малко кисело мляко. – Вие изглеждате много добре на 84, нямате бели коси и годините изобщо не ви личат. Как го постигате? – Всичко идва от вътрешната нагласа, защото каквито и мазила да си правиш, ако вътрешно се самоотравяш, няма да има полза. Не се самоубивайте с отрицателни мисли, чувства и състояния. Критиката също не довежда до нищо добро. Има много хубава мисъл на Петър Дънов – „Не търси отрицателното в някого, а намери една добра черта в човека и мисли само за нея“. Дори и в Библията се казва – Господи, освободи ме от всяка лоша мисъл, чувство, дума и желание. – Има ли според вас някаква причина за трагичните събития в Хитрино и защо в последните години се случват подобни инциденти в дните преди големите християнски празници? Дали това е някакъв знак или наказание за народа ни? – Всичко е карма. Баща ми също приемаше закона за кармата и казваше, че това, което правиш, се връща – понякога по-бързо, друг път по-късно. Тези събития в Хитрино обаче се случиха не точно преди Рождество, а точно в края на годината, защото в края й плащаме много от своите погрешки. Законът на кармата. – Много духовни хора казват, че България е специално място и неслучайно тук се раждат личности като баща ви, Петър Дънов, Ванга, Вера Кочовска. Смятате ли, че това е така? – Да, има го това нещо. България е била вече три пъти духовен център – с идването на Орфей, на богомилите с Боян Мага и на Учителя. Толкова малка страна, а три пъти точно тук идват велики учители. Учението на Учителя Петър Дънов вече е в цял свят – Япония, Австралия, Америка, в северните страни – навсякъде има клонове. Баща ми се познаваше и с Ванга и тя много често е идвала у нас заедно със сестра си, но молеше на никого да не казваме за това. С татко си говореха с часове, но не ми е разказвал за какво. – След седмица е Рождество Христово. Вие вярвате ли в това, че на Коледа стават чудеса и случвало ли ви се е да оцелеете по чудо? – Да, спасявана съм по чудо. Преди години, когато снимахме един филм на Албена и точно след снимките ме нападна една банда цигани, като тогава наистина по чудо се спасих. Баща ми също е имал подобни случки. Когато е тръгвал на фронта и неговата майка му е дала една метална иконка на Богородица, която той е сложил в левия си джоб. Случило се е един куршум да го уцели точно там, но е рикоширал в иконката и това го е спасило, защото иначе е щял да го уцели право в сърцето. – Какво ви дава увереност, че има Бог? – Всичко – толкова мъдро е направена всяка частица. Даже нашата кръв е толкова мъдро направена, както и физическото ни тяло с всички органи и системи, има мъдрост във всичко, в цялата природа. Не знам как може човек да помисли, че го няма. – Вярвате ли в безсмъртието на душата? – Вярвам. Особено след заминаването на татко се убедих, че е така, казвам заминаване, защото това не е смърт. Връзката между душата и човека си остава и аз вътре в себе си винаги чувам гласа му, а съм имала и много ясни сънища и контакти с него. С татко успявам лесно да се свържа, докато мама само леко я усещах, но не можех да разговарям с нея. Явно, когато е напреднал духът, и връзката с него е по-лесна. Няма прекъсване и смърт – в отвъдното пак продължаваш да работиш. Баща ми каза, че там е добре и продължава активно своята лечителска работа. Веднъж като ми се яви, в стаята ми светеха и лампа, и свещ, а той ми каза да оставя само свещта, защото иначе светлината е много ярка. Като остана само свещта, и вече много по-ясно го усещах и чувах. Даваше ми съвети за мен, за живота и за духовното ми развитие. От него знам, че животът на земята е училище и трябва да се развиваш и еволюираш духовно, а това продължава и в другия свят. – Кои думи на баща ви си припомняте често? – Важно послание е: Не прави на другите това, което не искаш на теб да ти направят. Тези думи са истина. – Какво би казал Петър Димков на българите днес? – Татко би казал на българите да излязат от апатията и от недоволството. Винаги съветваше хората да бъдат по-благодарни, защото във всяко нещо има и хубаво, и лошо, и трябва да намерят доброто и да мислят за него.