29.04.2017

Резултати от търсенето

Историята, която крият от нас! Българските държави преди 681 г. до 2137 г. пр. Христа

 „Българите — това е народът, който имаше всичко, което е пожелавал; те вярваха, че светът е открит за тях; те никога не се съмняваха в победата си; това е народът, на който се учудваше светът“ Магнус Феликс Енодий, 486 г.епископ на Павия (Италия), летописец, автор на над 500 произведения. Едва ли има на света друг народ, който така слабо да по­знава своята история, пише Стефан Цанев в книгата „Български хроники” Стефан Цанев, показателен откъс от която припомня Петел.бг. Ние имаме големи учени историци, издадени са монументални исторически трудове, но академичният им научен език е недостъпен за простосмъртните,а учебниците по история са написани толкова скучно, сякаш авторите им са имали едничката цел: да накарат българ­четата, още едва проходили, да намразят историята на своя народ – и за съжаление, тази цел е вече почти постигната. От друга страна това незнание се дължи и на многократ­ното пренаписване на историята, нагаждайки я всеки път към интересите на властващата политическа сила, та човек не само ще се обърка, но може и да се побърка; а може би причината е по-отчайваща: старата наша история надвишава сегашното ни жалко самочувствие като народ, сравнението с миналото ни потиска и ние не искаме да си го спомняме… Тъй или иначе, България е най-старата европейска държава, която не е сменила името си през вековете. Испания е Испания от 1479, Швейцария е Швейцария от 1291 година, Швеция е Швеция от началото на XI век, Полша е Полша от края на X век, Франция е Франция от 843 година, Англия е Англия от 827, а България е България от 681 година. Така пише в учебниците по история. Така знаех и аз. Но преди осем години пристигна у нас един унгарски професор да търси надгробната плоча на не знам кой си техен крал, умрял някога в България; плочата я намерихме зазидана в стената на една селска черква и нямаше как да му я дадем, но за утеха го заведохме в кръчмата и там унгарският професор, може би от яд, че не му дадохме тази ценна реликва, или за да изтъкне своя патриотизъм, още преди да пийне от първата ракия, се провикна: – Как е възможно да броите началото на своята държава от 681 година след Христа, когато още през 2137 година преди Христа сте имали българско царство на север от Китай и по време на слънчевото затъмнение на 22 октомври същата 2137 година преди Христа сте победили китайците, както пишат тъжно техните летописци в хрониките си; победили сте ги, защото китайците били прост народ и се уплашили от затъмнението, а прабългарите знаели предва­рително за него и нарочно нападнали същия ден; аз, вика унгарецът като отпи от ракията, това го знам, защото покрай тази ваша държава е поминувало и нашето мад­жарско племе, ние, вика, с вас сме от едно коляно и от една кръв; не по друга причина, а за да спасят империята си от не­удържимите набези на българите, предвождани от своя хан Тимоти от рода Дуло (от същия род са, както знаете, и Кубрат, и Аспарух, и Крум, и прочие), китайците започнали да строят Великата китайска стена, но не успели още да я довършат и ето ги – българите се задали пак откъм север, тогава китайците качили върху стена­та китайки-циркаджийки и онези сурови българи, като видели китайките да мятат голи кълки, се прехласнали и докато се прехласвали, китайският мравуняк продължавал да гради нататък стената; като разбрали измамата, прабългарите напопържали ки­тайците, пришпорили конете си и препуснали на запад подир слънцето да търсят края на стената; те препускат, китайците градят, те препускат, китайците градят – така българите стигнали до пустинята Такламахан, напоили конете си в реката Тарим и се разделили на две: едни­те тръгнали на север, другите – на юг. Ха наздраве! Тези, дето тръгнали на север, прехвърлили планината Тяншан и нарекли най-високия връх на името на своя бог Тангра – така се казва върхът и досега – Хан Тенгри, а хребета, по който препускали, нарекли на себе си – Болгар; продължили нататък, прекосили планините Памир и Хиндукуш и тук, където сега е северен Афганистан, основали вто­ра държава, наречена също България, но понеже другите народи не можели да произнесат ъ-то във вашия език, наричали държавата ви Балхара (Балх), Болгар или Булгхар, а гърците я наричали Бактра или Бактрия (то аслъ кой може да произнесе правилно името ви: рус­наците ви викат балгари, англичаните – балгейриън, французи­те – бюлъгар, немците – булгарен, арабите – бурджан, ний, унгарците, сега ви викаме булгар, а преди сме ви викали пол-гар, булгар ви наричат и арменците, чехите ви наричат булхар, украинците – балхар, индийците – балгхар, персийците – бол­гар…). Другите българи, дето тръгнали на юг, прекосили Тибет, и забележете – вика унгарецът, допивайки първата ракия, -живели известно време край планината Мадара, после пре­хвърлили Хималаите, минавайки през прохода Шипка, и слез­ли в Индия, опъвайки юртите си край река Тунджа; после тези българи отишли към Ефрат, в Месопотамия, и там основали третата българска държава; наричали на­рода балхарис, сиреч българи, царицата им носела същото име – Балкис, това е Савската царица, описана в Библията, дето ходела да задава гатанки на Соломон през 1001 година преди Христа. По-късно тези българи тръгнали на запад, заселили се в Египет, в областта Сакар, после поемат на север и стигат до Балканския полуостров, планината, където спират, наричат Сакар планина, реката край нея кръщават Тунджа, прохода, през който прехвърлят Балкана на север, наричат Шипка, а све­щената си планина – Мадара; те носели със себе си тези стари и далечни имена, както европейците са занесли в Америка имената на своите стари градове – Лондон, Париж, Москва, Берлин, Ню Орлеанс, Ню Берн и т.н… Ха наздраве! Но да оставим Савската царица да задава гатанки на цар Соломон, а ние да видим какво правят ония българи на север, дето основаха държавата си Балхара под планината Памир. Девизът на тези прабългари някога бил: „Не замръквай, където си осъмнал!”, после станал: „Не умирай, където си роден!”, но тук, под сянката на Памир, им харесало и започнали да градят градове, да сеят жито и да развъждат добитък, да добиват желязо и мед, да украсяват жените си със сребро и злато; древногръцкият историк Страбон нарича Балх, столица­та на Балхара, „перлата на Азия”, тук през VI век преди новата ера пророкът Заратустра[2] е написал свещената си „Зенд-Авеста”. Кога е било основано това прочуто царство, не се знае, това се губи из мъглата на вековете, вика унгарецът, като от­пива от втората ракия, но известно е, че египетският фараон Рамзес II, съблаз­нен от богатствата на Балхара, се опитал да я завладее през 1275 година преди раждането на Христос, и докато българите разгромявали войската му в подно­жието на Памир, Мойсей решил да избяга от Египет и повел поробените евреи през пустинята към обетованата земя Ханаан, така че вашата история е по-стара от Библията, вика ун­гарецът, и вий, българите, сте спасили бедните евреи не само през Втората световна война, но и 33 века по-рано. През 329 година преди Христа и Александър Македонс­ки нахлул в Балхара, но до бой не се стигнало – вместо войс­ка, насреща му излязла принцесата Роксана и го попитала: „Какво търсиш тук, Александре?”; пленен от красотата й, той отвърнал: „Намерих повече от това, което търсех”, паднал на колене пред нея и я помолил да му стане жена и царица на света (това била първата – и единствената – жена на Александър, и тя била българка!); на другия ден се качили двамата навръх планината Хиндукуш – Аристотел му бил казал, че там е краят на света и отвъд тази планина се плискал безкрайният световен океан, но като погледнал от върха на изток, Александър видял, докъдето стигало човешкото око, безкрайни поля и планини – и заплакал, защото разбрал, че няма да може да завладее целия свят, поболял се и скоро след това умрял. Просъществувала тази велика ваша държава до 230 го­дина след Христа, когато я покорява персийският цар Арташир I. Далече преди това обаче, неизвестно защо, старият цар Кардама оставил престола на сина си Ила, прехвърлил се на юг през Памир и основал в Северна Индия четвъртата българ­ска държава. Наричала се тя също Балхара и просъществувала едно­временно със старата Балхара много векове. Споменът за нея е запазен в индийските веди – в „Адхарва-веда”, написана на санскрит през X век преди Христа. Нещо повече – индийски царе до X век след Христа продължавали да се наричат Кардамити, както династията на Бурбоните във Франция или на Романовите в Русия, а пред името си слагали титлата балхара – името на древната държа­ва се превърнало в титла, както името на Цезар. Оттогава са и общите ви думи в двата езика: уча, чета, будя, баща, татко, лик, хубав, китна, шал, сандал, тава, халка, чорба, компот, соя и много други. Бежанци от покорената памирска Балхара тръгват на север и край днешния град Самарканд основават петата българска държава, а голямото езеро, до което стигала гра­ницата им на изток, нарекли на себе си – Балхаш; просъще­ствувала тази държава до VII век след Христа; други от победените българи тръгват на запад, прекося­ват пустинята Каракум и основават на изток от Каспийско море шестата българска държава, кръщават морето Болгар дингезе (Българско море), така се наричало то до Късното средно­вековие, а планината, в подножието на която спират, наричат Балхани – както и вие наричате най-голямата си планина в днеш­на България; трети от българите отиват отвъд Каспийско море и там основават седмата българска държавица, наречена Балкария (така се нарича и до днес тази автономна републичка в Руската федерация), а градовете си нарекли пак със старите български имена Балхар и Булкар-Балх; четвърти от българите, водени от вожда си Вунд, през 127 година преди Христа прехвърлят планината Кавказ и се заселват в земите на днешна Армения, там основават осмата българска държава, нарекли местността Булхар, главния си град – Балк, тези имена те носели до IX век след Христа, а една от реките там и сега се нарича Балгаручай. Където и да идат българите, все носят името си и, макар изкривено от произношението на съседните народи, го оста­вят след себе си като светли стъпки по картата на тъмния ази­атски континент. Прекрачвайки от старата в новата ера, българите пре­крачват от Азия в Европа – стигат до Азовско и Черно море и там митичният цар Авитохол, както свидетелства „Именникът на българските ханове”, основава през 165 годи­на след Христа деветата българска държава, призната – нещо нечувано – дори от гърците и наречена от самия византийски патриарх Никифор:[3] ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ! Вий, вика унгарецът като допи втората ракия, и тази България не броите, защото била на друга територия. Кое, обаче, е по-важно: земята, където се намира държа­вата – или народът, който е основал всичките тези български държави? Прочула се тази Стара Велика България най-много при хан Кубрат. Този хан Кубрат (който си е жив потомък на Атила, „бичът Божий”, но тури му пепел!) незнайно защо расъл в Константинопол, изучил се там, образовал се и приел христи­янството през 619 година – през същата година, когато Мохамед започнал да пропо­вядва в Мека исляма, а застанал начело на Велика България през 632 година, когато умира Мохамед. Това за образованието не го казвам случайно, вика унга­рецът, защото вий, българите, след този Кубрат имате само един учен цар – Симеон Велики, който също живял в Констан­тинопол и учил там в най-стария европейски университет – Магнаурската академия, а всичките ви по-сетнешни царе, до последния, са прости и необразовани. Тъй че напразно вий се отричате от прабългарите, вика все по-ядосано унгарецът и си поръча третата ракия, ако има нещо свястно във вас, наследили сте го от тях, защото те не са били монголци, както ви разправят, нито пък хуни или тюрки, а индоевропейци със загадъчни космичес­ки познания. За разлика от безпросветните италианци, които в 1600 години след Христа изгарят на кладата Джордано Бруно, поне­же твърдял, че Земята се върти около Слънцето, прабългарите не само знаели това – издълбаното върху надгробните им камъни Слънце с кръжащите около него 6 пла­нети е било нещо като техен държавен герб (по-късно, след насилственото покръстване, богомилите го превърнали в свой сакрален знак), та още през 4768 година преди Христа тези умни прабъл­гари изчислили, че Земята се завърта около Слънцето за 365 дни и една четвърт от деня без малко и пресметнали това „без малко” с невероятна точност: съпоставяйки движението на Земята с движението на Юпитер, те уточнили, че Земята обикаля около Слънцето за 365 дено­нощия и 2422 хилядни от денонощието, което е с половин секунда по-малко от абсолютно точ­ното астрономическо време, измерено днес. Основавайки се на тези свои астрономически знания, прабългарите създали най-съвършения календар, известен досега: годината започвала в деня на зимното слънцестоене, на 22 декември; този ден, понеже слънцето стои, бил обявен за нулев, останалите 364 дни били разпределени в четири сезона, по 91 дни; всеки сезон бил разделен на три месеца, първият месец от сезона имал 31 дни, останалите два – по 30; по този начин първият ден на първия месец от зимния сезон съвпадал със зимното слънцестоене, първият ден на първия месец от пролетния сезон – с пролетното равноденствие, първият ден на първия месец от летния се­зон – с лятното слънцестоене, първият ден на първия месец от есенния сезон – с есенното равноденствие. На всеки че­тири години високосният ден се прибавял преди първия ден на седмия месец – в деня на лятното слънцестоене, също бил нулев ден, прабългарите го наричали ени, днес го нари­чаме Еньовден. Унгарецът надигна третата ракия, отпи една бавна глътка и продължи: – Ученият хан Кубрат обичал да наблюдава нощното небе и да чете по звездите съдбата на хората и на народите. В една такава нощ, като се взирал в залязващите Плеяди, той видял, че неговата звезда угасва, спомнил си за брата си Самбат Кий, който основал града Киев и го кръстил на свое име, после заминал на запад подир залязващото слънце, ос­новал там грамадна държава, дето са сега Чехия, Словакия, Унгария, Прусия и Полша, но не я нарекъл България (така че няма да я броим), нарекъл я в чест на дедите си Дулоба – „Стра­ната на Дуло”, другите народи пък я наричали на неговото име: от Самбат – Само, но като умрял Самбат Кий и държавата му загинала; та Кубрат си помислил: „И моята държава ли ще умре след смъртта ми?”, повикал петимата си синове – Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек – и им рекъл: – Синове мои, свършват земните ми дни. – Олеле, тате, недей! – проплакал най-малкият, Алцек. -Какво ще правим без тебе? – Сега ще ви кажа – рекъл Кубрат. – Баяне, я вземи оня наръч пръчки. – Баян отишъл и взел наръча пръчки, който ле­жал до огнището, където мъждукал свещеният неугасващ огън. – Ха сега се опитай да ги счупиш всичките наведнъж -казал му Кубрат. Баян бил най-възрастният, най-силният от синовете на Кубрат, затова му викали Батбаян. Ударил той снопа пръчки о коляното си – не се чупят. Ударил втори път – пак не се чупят. Трети път ударил с все сила – същото. – Не мога – рекъл, – тате. – Нека опитат и другите – казал Кубрат. Опитали един по един и другите четирима синове на Куб­рат, но никой не могъл да счупи наръча пръчки. – Дайте ги сега на мен – рекъл Кубрат. Подали му наръча, той взел да измъква от него пръчките една по една и с лекота ги чупел – една по една. – Еее, така и баба знае! – извикали в един глас синовете му. – Една по една всеки може. – Точно така – казал Кубрат. – И вас, ако се разделите след моята смърт, един по един всеки ще ви пречупи. Ако сте заедно като този наръч пръчки, никой няма да може да ви побе­ди. Разбрахте ли? – Тъй верно, разбрахме! – отвърнали в един глас петима­та му синове. – Какво разбрахте? – Съединението прави силата. Като чул тези хубави думи, великият хан Кубрат се ус­михнал щастливо и издъхнал. Тези хубави думи „Съединението прави силата” вий сте ги изписали и върху герба си, вика унгарецът, като отпи втора глътка от третата ракия, но тежко ви и горко, ако спазва­те този завет като Кубратовите синове. Защото още не бил изстинал трупът на стария хан – и синовете му се скарали кой да седне на бащиния трон. – По старшинство на мен се пада – казал Батбаян. – Тая няма да я бъде, ти да ни командваш – рекли четири­мата му горди братя. На другия ден погребали баща си по християнски, както им бил заръчал, погребали го заедно със скиптъра и меча му, защото не могли да поделят и тях. Народа на Велика България обаче поделили на пет равни части и всеки застанал начело на ордата си. – Аз оставам тук, на бащината си земя – казал Батбаян. – Аз поемам на север – казал Котраг. – Аз на юг – казал Аспарух. – Тогава аз тръгвам на запад – казал Кубер. – Аз идвам с тебе, бате – казал Алцек. И поели в четирите посоки на света. Хазарите това и чакали. Щом ордите на четиримата бра­тя залезли зад хоризонта, нападнали Батбаяна и след две-три години от Старата Велика България останал само спо­менът. Котраг повел ордата си на север – все по Волга, все по Волга, препускали, препускали… и като стигнали там, където река Кама се влива във вели­ката река, Котраг спрял и се огледал – на изток се синеел об­лакът на планината Урал, на север и на запад зеленеели без­крайни гори и поля. Било лятото на 665 година. Хан Котраг слязъл от черния си кон и забил меча си в рохкавата земя: – Ето тук ще съградим град и ще го наречем Болгар, тук ще бъде моята България! Това била десетата България. Наричат я Волжка Бълга­рия, а заради богатството й в ония времена я наричали Сребър­на България. През X век сребърните българи приели от арабите исля­ма, имали те велики царе и още по-велики поети; дала е тази ваша България велики поети и други велики люде и на Русия, защото, както е известно, вика унгарецът, като отпи пак от ракията, великата руска поетеса Анна Ахматова се отказа­ла от бащиното си име Горенко и се нарекла на българския си прапрадядо хан Ахмат; корените на другата велика поетеса Марина Цветаева също са оттам, и Гогол е оттам, оттам е и великият бас Шаляпин, руски­ят цар Борис Годунов е българин, и Суворов, и Кутузов, дето победи Наполеон, и Ермак, дето завладя Сибир и го хариза на руснаците… Тази славна и богата държава просъществувала до 1278 година, когато след половинвековни отчаяни битки била зав­ладяна от татарите на Чингиз хан, но българите съхранили своята свяст и, мине – не мине век, вдигали бунтове – и срещу татарите, и срещу руснаците, за­това през 1937 година Сталин ги разпилял из лагерите в Сибир, но и днес, както е известно, те отново надигат глава и искат държавата им да се казва България. Тук унгарският професор млъкна и се замисли. Ще из­ползвам мълчанието му да добавя още няколко думи за тази България. За разлика от нашата България, която няма запазени стари летописи (за което ще стане дума по-нататък), през 1680 година летописецът от Волжка България Бахши Иман събира в сборника си „Джагфар Тарихъ” („Исто­рията на Джагфар”) древни български хроники, написа­ни през предишните 4-5 века; от тях става ясно, че върху територията на Волжка България много векове преди това е имало друга прабългарска държава, наречена Идел; в една от хрониките – „Хон китабъ” („Книга за хуните”) на Кул Гали, се твърди, че историята на българите започва 33 000 години преди Христа и че българската цивилиза­ция е съществувала паралелно или по-рано от цивилиза­цията на Шумер, с която сме имали един и същ корен, че Троя е бил български град и етруските са прабългари, из­бягали от този град, че египетските фараони също са били прабългари, а ацтеките, инките и майте са потомци на прабългарите, преплавали океана или преминали по ледо­вете от Камчатка в Аляска; с турците пък, които ще ни поробят след 7 века, сме били родни братя и сме имали общ праезик (затова много от думите, които смятахме за турски, се оказаха прабългарски)… Моят кураж ми стигна да се върна до 2137 година преди Христа, когато за пръв път българите се споменават в китайските хроники; да се върне по-назад в мрака на вековете оставям на някой свой колега с по-храбро въображение. Унгарецът отпи бавно от чашата си и продължи: – Кубер поел на запад, след него препускал Алцек, пре­хвърлили Карпатите и се спуснали в Панония, в равнината край реките Тиса, Дунав и Сава, където е днешна Унгария; понечили да основат държава и там (просъществувала тя само година-две, така че няма да я броим), аварите обаче по­срещнали на нож българите, след няколко сражения Кубер бил победен и побягнал с дружината си на юг и като стигнал, където е днес Македония, основал там край Битоля и Прилеп единадесетата българска държава; именно срещу тази България, която напирала да превзе­ме Солун, се отправил на поход през 688 година византийски­ят император Юстиниан II Носоотрязания и едва не бил пленен и побягнал позорно, както пише във византийските хроники, а войниците му били избити от прабъл­гарите на Кубер. По-късно, след век и половина, тази Куберова България се съединила с Аспаруховата България – вероятно това е бил тайният замисъл на двамата братя… Алцек продължил на запад, стигнал до страната на фран-ките, крал Дагоберт го приел с радост, но през нощта заповя­дал всичките българи да бъдат изклани; Алцек се събудил от виковете на умиращите и с остана­лите живи мъже и жени побягнал на юг през Алпите. Било зима, как са оцелели, не е известно, но през пролетта се появили в горната част на Италийс-кия ботуш и продължили да слизат надолу, през Ломбардия, Тоскана и Умбрия, стигнали до Рим и Неапол, оставяйки след себе си вечното свое българско име: Булгаро (край Бергамо), Булгаро грасо (край Комо), Тера Булгарорум (край Римини), Монпге Булгаро… Не успял Алцек да основе дванадесетата българска държа­ва, но неговите българи оставили из Апенините не само името си, но и кръвта си: Данте, вика унгарецът, е от българския род Алдъгьори, и Борджиите са българи, и Верди е българин, а Паганини напра­во си е потомък на българския хан Паган… Между нас да си остане, сниши гласа си унгарецът, един потомък на вашия Кубрат, наречен Арпад, дошъл по нашите земи и през 889 година (да не ме чуй някой унгарец!) основал Унгария… А кой основа вашата – дванадесетата българска държа­ва през 681 година? – провикна се унгарецът, като гаврътна ракията си. – България, дето стана най-голямата държава в Ев­ропа, от Киев до Атина и от Черно море до Адриатика, че и Пеща, днешната унгарска столица, влизаше в пределите й! Що не я основаха славяните, дето от два века се мотали из Балканския полуостров, що не я основаха траките, дето са там от 1500 години? Ами защото прости хора държави не могат да правят. От славяните вий наследихте загадъчния мързел и бленуването, а от траките – анархизма и забравата, затова не помните и соб­ствената си история. Тука унгарският професор стана, качи се на автомобила си и си замина. Сигурно прекаляваше той в приказките си, но някакъв прапраспомен заброди из тъмните пещери на кръвта ми и ме будеше нощем, зарових се в разните стари и нови истории и се оказа, че такива Българии наистина е имало, един автор раз­казва за една, друг – за друга, трети яростно ги отрича, а ние всички нехаем… И тъй ден след ден, век след век – „Било ли е, не е ли било?” – и всичко потъва в мъглата на вековете и, уви – в мъгла­та на нашата памет. Другите народи провъзгласяват за истина и най-малката вероятност, а ние погребваме и най-големите истини под кръста на съмнението. Кое е по-добро?

"Стресни се, племе закъсняло!"*

Европейската комисия публикува в сряда пет сценария за бъдещето на ЕС, след като Великобритания го напусне. С това тя възнамерява да предизвика общоевропейски дебат по темата. Той започна, включително в България – засега предимно в социалните мрежи. По-слабо се забелязва в централните медии и в предизборната кампания. Но времето е пред нас. Засега в центъра на българския дебат по сценариите е страхът, че ЕС може да превключи на две или повече “скорости” и ние да се окажем в последната, която граничи с получленство или с псевдочленство. В краткосрочен план това изглежда политически най-рентабилният аспект на темата, като се имат предвид досегашното членство на страната ни и проблемите, които останаха хронични през него. “Последната скорост”, “периферията” идват като логично “наказание” за безгрижието и безотговорността на българите и за пропиляното от тях време. Такава теза има основания, но би било жалко, ако дебатът се сведе само до нея. Колкото и да не ни харесва днешна България, фактът е, че тя не е там, където беше през 2007 г., дори само да погледнем числата в статистиката. За съжаление страната ни не е и там, където би могла и където би ни се искало да бъде. Струва ми се, че когато водим българската дискусия за бъдещето на Европа, трябва да мислим за него не като за нещо, което ще ни се случи, а като за нещо, в което участваме и доколкото можем формираме. Сценариите на председателя на Комисията Жан-Клод Юнкер може да не са изчерпателни и никой от тях да не се сбъдне в чист вид. Те отразяват вижданията на Комисията, която е само един от участниците, макар и важен, в процеса. Тя се постара (с променлив успех) да запази безпристрастност, отбелязвайки плюсове и минуси на всеки от вариантите. Смисленият дебат предполага гражданинът, партиите, обществото, държавата да преценят: кой от тях е най-добър за тях и как могат да го реализират. В случая на средноголяма и нова държава членка, каквато е България, това значи те ясно да формулират консенсусни за обществото цели и да търсят съюзници в ЕС за тяхното постигане. Първите два сценария (“продължаваме както досега” и “остава само единният пазар”) означават застой или връщане десетилетия назад. Ако ЕС беше доволен от статуквото, нямаше да води спор как да го промени. Ако можеше безпроблемно да се върне към зачатъчната си форма на зона за свободна търговия, щеше да го направи. Дори в завоалирания с безпристрастие анализ на Комисията тези сценарии изглеждат изключени. Първият означава единство в мъчителния напредък или в парализата при натрупващи се кризи. Вторият значи деградация, която би отнела на европейците вече утвърдени и важни техни права като например да пътуват свободно, да се установяват и да работят, където пожелаят в съюза. Третият и четвъртият вариант (“тези, които искат да правят повече, правят повече” и “правим по-малко, но по-ефективно”) означават неравномерно придвижване напред в отворени групи страни, или в определени области на живота. Комисията твърди, че това е начин ЕС да запази единството в многообразието си. Тази формулировка обаче прикрива онова, което обозначаваме с клишето за различните скорости. Както казва първият зам.председател на Комисията Франс Тимерманс: “Това е природата на европейската интеграция – всички вървят в една и съща посока, но не с една и съща скорост. Определени държави членки ще вървят малко по-бързо, а другите ще ги следват”. Различните скорости съществуват и сега – 19 страни ползват еврото, девет са извън него; 26 страни са в Шенген, четири са извън него; едни си сътрудничат повече в правосъдието и вътрешните работи отколкото други; оттук едни имат квоти за прием на бежанци, а други нямат; едни получават отстъпки от вноските си в бюджета на ЕС, други не получават; корупция има навсякъде, но едни са специално наблюдавани заради нея, а други не са.  Изключенията, които ЕС прави за едни, стават прецедент и други да искат изключения, което руши единството, блокира вземането на решения, внася безредие в системата. Може да се каже, че в поликризата си системата на ЕС е стигнала до степен на ентропия, която предполага преминаване към друго състояние. Има основания да се вярва, че новите две или повече скорости няма да са като досегашните. Т.е. по-бързите от тях ще предполагат по-големи отговорности на участващите срещу по-големи облаги. Така например членството в Еврозоната ще предполага не само изпълнение на досегашните критерии, но и принос към нейния спасителен фонд (Европейския механизъм за стабилност), участие в евентуалния й бъдещ бюджет (фискален капацитет), който ще има стабилизиращи функции за страни изложени на пазарни шокове, хармонизиране на данъчните и социалните политики, подчинение на един финансов министър на Еврозоната и приемане на Комисията като последна инстанция в икономическото управление. Това изисква много по-тесен от сегашния политически съюз, за който ще бъде необходима промяна на договора на ЕС. Тези идеи са подробно развити в три незаконодателни доклада (на Ги Верхофстадт, на Елмар Брок и Мерчедес Бресо и на Раймер Бьоге и Перванш Берес), които Европейският парламен прие на 16 февруари т.г. Те са залегнали и в известния Доклад на петимата председатели, който лидерите на европейските институции подписаха през 2015 г. Да си в по-високата скорост предполага по-висока степен на обществен консенсус около неща, които в ред страни, не само в България, са спорни. Например спазването на строга финансова дисциплина, солидарността с другите в ЕС, отстояването на фундаментални ценности и свободи на съюза дори за сметка на национални геополитически интереси, приемането на мигранти с право на международна закрила. Да си във високата скорост означава и по-високо доверие на другите държави от групата към тебе. Може да искаш да участваш в общата отбрана, но ако имаш десет годни изтребителя, от които летят два, едва ли ще те приемат. Може да искаш обмен на разузнавателна информация, но ако имаш “червеи” в секретните архиви, или ако проруската олигархия протяга пипала към службите ти за сигурност, никакъв обмен няма да видиш. Т.е. по-висока европейска скорост означава съчетание от поне три неща – искане, можене и политическа воля за правене. Четвъртото е самото правене, т.е. превръщането на волята в дела. Ние имаме проблеми на всеки от етапите. За утешение – не само ние. Не бива да се прави трагедия от това, че не си в най-бързата писта. По-добре е например да си извън Еврозоната, ако не си готов за нея, т.е. ако икономиката ти не е достатъчно конкурентоспособна: справка – Гърция. Може да не си част от общата политика по миграцията и убежището, ако не ти е гарантирано, че ще получаваш същата солидарност, която даваш и ако геополитическите ти рискове и социално-икономическите ти възможности не са сравними с тези на другите. Не бива да се забравя обаче, че който се разтоварва от задължения, се разтоварва и от ползи. Който има скромни амбиции, има и скромни постижения. Другите водят, той догонва. “Тези, които искат да правят повече, правят повече” означава “всички сме членове, но някои са по-членове” – не на книга, а на практика. Т.е. има видимо разстояние между идеала и реалността. Подобна стратификация намираме в четвъртия сценарий (“правим по-малко, но по-ефективно”). Преди всичко, Комисията признава, че “ЕС от 27 страни има истински трудности да се споразумее кои области трябва да са му приоритетни”. Развитата, стара и преди всичко северозападна Европа смята, че ЕС й трябва там, където на отделните му страни силите и ресурсите не достигат – в космоса, ядрените изследвания, отбраната, висшите технологии, иновациите. За нас, от югоизтока, ЕС още е нужен с оглед на недоизградената базисна инфраструктура, на социалноикономическото сближаване, на подкрепата за земеделието, на отстояването на стандартите за върховенство на закона, човешки права, основни свободи, т.е. за качеството на демокрацията. Предвид третия и четвъртия сценарий, петият (“правим много повече заедно”) днес изглежда утопичен. Самата Комисия признава в коментара си към него: “На ниво ЕС се вземат далече по-големи и по-бързи решения. Гражданите имат далече повече права, произтичащи  пряко от законодателството на ЕС. Има обаче риск от отчуждаване на части от обществото, които чувстват, че на ЕС липсва легитимност , или че е отнел твърде много власт от националните власти”. Това е сценарият на федералистите, които не са мнозинство в днешна Европа и са често сочени като отговорни за нейните проблеми. Тяхната амбиция има потенциал да предизвика по-голяма по сила и обратна по посока реакция, която да се окаже разрушителна за ЕС. Така че, ако разсъждаваме в зададената от Юнкер координатна система, най-възможни изглеждат третият и четвъртият сценарий или съчетние между тях. В тази посока вече се изказаха Юнкер, Тимерманс и ред държавни и правителствени ръководители от ЕС. Не бива да очакваме ЕС да сложи на тези сценарии заглавие за “разлчини скорости”. Този израз ще остане в разговорния език и в медийния жаргон. Той ще продължи да бъде табу в официалното говорене (всъщност писане) на Европа. Какъвто и да е проектът й оттук нататък, той ще носи етикета на единството. Противното би било нова победа на еврофобите, може би по-голяма от “Брекзит”. Оттук българската задача би изглеждала така: (а) готови ли сме да приемем такава Европа? Ако не сме, можем ли да я предотвратим? Имаме ли по-добра и реалистична алтернатива? (б) в кои групи на ЕС от третия сценарий искаме да участваме? Готови ли сме? Какво трябва да направим, за да се подготвим? (в) стремим ли се към промяна да договора на ЕС и каква? Докато в сряда Бойко Борисов и Корнелия Нинова се чудеха дали да се явят на предизборен дебат, Жан-Клод Юнкер им смени темата. Независимо дали те, политическата класа и всички ние осъзнаваме, българската предизборна тема вече не е да строим ли АЕЦ и хъб, да прокарваме ли газопровод, нефтопровод и метро, да асфалтираме ли, да вдигаме ли пенсиите, заплатите и раждаемостта, да образоваме ли ромите. Българската тема е къде ще бъдем в ЕС. Защото, независимо от състоянието на духа ни, от ЕС зависи всичко преждеизброено. Бегъл поглед в Евростат и в данните на Европейската комисия доказва това. От бюджета на ЕС идват близо 60 на сто от публичните инвестиции у нас. Тези инвестиции, т.е. обществените поръчки са основният двигател на икономиката. В ЕС отиват близо 70 на сто от износа на България. Без европейско финансиране и без европейски мониторинг трябва да забравим за модерна инфраструктура или за стабилна демокрация. Това са фактите от живота. В българския дебат за бъдещето на ЕС от страна на водещите политически сили досега има само една ясна декларация, на Корнелия Нинова – че БСП е против Европа на две или повече скорости. Ехо на тази декларация чухме в сряда от вицепремиера Деница Златева. Добре е, че в България има политически реакции на стимулите от Брюксел. Но да си “против” вече не стига. Трябва да формулираш също “за” какво си и защо и как смяташ да отстоиш позицията си. Това не го казва нито БСП, нито която и да е друга от парламентарните партии. А е ясно, че ЕС вече не иска да се движи със скоростта на най-бавните си членки. Никой няма да пита България каква скорост предпочита – това е реалността, на която не се вижда български отговор. БСП може с еднакъв успех да бъде против Европа на много скорости и против закона за земното притегляне, който ограничава благородния стремеж на човечеството да лети. Само че и при сегашния договор на ЕС никой не може да спре създаването на многоскоростна Европа – с фигурата на “засиленото сътрудничество”. Трябват девет държави доброволки, които искат да се движат по-бързо от другите в дадена посока и никой не може да им попречи. Същото в областта на отбраната може да направи т.нар. “постояно структурирано сътрудничество”. Искаме да имаме общи сили, щаб и отбранителна доктрина, правим ги и без съгласието на Нинова. Струва ми се, че днес България ще спечели повече, ако вместо да брои скоростите на Европа, обърне внимание на собствената си скорост в различните области. Следващите управляващи би трябвало да мислят как страната ни да се отлепи от традиционните си последни места в ЕС – по производителност на труда, конкурентоспобност, иновативност, енергийна ефективност, административен капацитет, доходи. За дълбоко съжаление  предизборната кампания поне засега дава съвсем слаби надежди за такъв дебат. Като слуша човек какво говорят кандидатите за властта, има чувството, че България, а не Британия е Островът на Европа. Ние отказваме да чуем за какво се тревожи континентът, на който живеем. Нашето винаги е друго. Подлата съдба все ни сполетява отвън и никога не резултат от нашето поведение и от нашия избор. Добър повод за размисъл е решението на страната ни сама да се изолира от дебата за утрешната Европа. Участваме в него формално, със служебно правителство. Президентът, който го е назначил, не е формулирал своите възгледи за бъдещето на ЕС. А до срещата на върха на ЕС в Рим, където трябва да ги представи, има малко повече от 20 дни. Да не говорим за това институциите и т.нар. народ да се запознаят с тях и да ги обсъдят. Досега от речите на г-н Румен Радев знаем, че той иска България да остане в ЕС и че там той ще брани “правата, интересите и достойнството на своя народ”. Време е да разберем как би направил това при различните сценарии любезно очертани от Юнкер. България не участва и в съставянето на Бялата книга на Комисията, защото още няма комисар. А защо не е номинирала никого след напускането на Кристалина Георгиева? За да не се скарат партиите й предизборно, за да не обвинят държавния глава в пристрастия. На фона на предизвикателствата това равнище на мислене не е окуражаващо. В началото на българското членство в ЕС, си мислех, че като “новобранци” е естествено да не сме “на една страница” с по-опитните членки на съюза. Днес, десет години по-късно, имам чувството, че четем различни книги. Всъщност не съм сигурен, че ние изобщо четем. При тези обстоятелства нямам какво да добавя освен стиховете на Вазов отпреди   134 години: “Къде вървим, не мислим твърде, посока няма в наший път, спокойно бият тесни гърди, кога от злоба не кипът.   Стресни се, племе закъсняло! Живейш ли, мреш ли, ти не знайш! След теб потомство иде цяло – какво ще да му завещайш?” *Стихотворение от Иван Вазов, “Поля и гори”, 1883 г.

Как станах враг №1 на Путин (ОТКЪС)

„Заповед за арест. Как станах враг номер едно на Путин“ е документален трилър, в който става дума за пари, власт, политика и за финансова измама, заради която един млад човек заплаща с живота си. Има ли връзка между офшорките на Ролдугин и убития адвокат Магнитски? Бил БраудърАмериканският бизнесмен Бил Браудър, чрез фонда „Хермитидж Кепитъл“, който той управлява, е сред най-големите чуждестранни инвеститори в Русия през 90-те години. Идването на Путин начело на държавата е добре прието от Браудър, който се надява, че огромното влияние на олигарсите от времето на Елцин, ще бъде ограничено. Скоро обаче става ясно, че целта всъщност е едни хора да бъдат заменени с други. Публичните критики на Браудър към новата власт нанасят сериозни щети върху бизнеса му, а самият той изпада в немилост през 2005 г., когато внезапно е изгонен от Русия. Две години по-късно полицията прави обиск в офисите на компанията на Браудър и конфискува документи, чрез които висши държавни служители успяват да поемат контрол върху ключови фирми от фонда. Те откриват, че Браудър е успял да преносочи по-голямата част от активите си извън Русия. Малко след това Браудър с изумление разбира, че срещу неговата фирма има заведена жалба за неизпълнение на договор, какъвто никога не е бил сключван. Ищецът претендира за загуби от 1 милиард долара, точно колкото е печалбата на „Хермитидж Кепитъл“ за 2006 г. Въпреки, че на разследващите са подадени всички необходими документи и аферата излиза наяве, правителството изземва от фонда 230 милиона долара корпоративен данък. Браудър наема екип от адвокати, които разследват случая, но след силови действия от страна на Кремъл, повечето са принудени да напуснат страната. Изключение прави младият адвокат Сергей Магнитски, баща на две малки деца, който не се подава на заплахите, вярвайки, че правото е на негова страна. Сергей Магнитски През 2008 г. Магнитски разкрива огромно данъчно престъпление, извършено от висши държавни служители, които са откраднали въпросните 230 милиона долара. Установени са сметки в чужди банки, договори за покупки на луксозни автомобили и луксозни жилищни имоти в Москва и Дубай. Вместо виновните обаче, с помощта на скалъпено обвинение, в затвора попада Магнитски. Въпреки влошеното му здравословно състояние, той отказва да оттегли показанията си и не се пречупва под натиска да натопи Браудър за скандала. Следват многократни откази да му бъде оказана адекватна медицинска помощ, състоянието му става критично, а след поредния жесток побой е открит мъртъв в изолираната си килия. След смъртта на Магнитски, Браудър инициира широка кампания за разследване на неговото убийство. Случаят придобива международен отзвук. Браудър стига и до Държавния департамент на САЩ, въпреки че по онова време президентската администрация не е особено заинтересована да разваля отношенията си с Русия. Ще попаднат ли няколко български политици под ударите на закона "Магнитски"? Все пак след различни бюрократични трудности, Конгресът приема „Законът Магнитски“, който налага забрана на различни длъжностни лица от Русия да посещават САЩ, както и ограничава достъпа им до американската банкова система. Битката на Браудър за разкриване на истината продължава и до днес. А ето и малко отзиви за книгата: „Заповед за арест. Как станах враг номер едно на Путин“ излиза от печат на 27 април. Преводач е Павел Талев. Издател „Слънце“.Непринудената, безкомпромисна книга на Браудър описва стремглавия възход и гибелното падение на един капиталист, който се натъква на неподходящите хора и плаща твърде висока цена... Рискованите залози гарантират пикантна история. – New York Times *** Завладяващо свидетелство за пътешествието на Браудър из ранните години на руския капитализъм... Започва като образователен роман, завършва като древногръцка трагедия... „Руските истории никога нямат щастлив край“ казва Магнитски на Браудър в най-незабравимата реплика от книгата. Може би нямат, но са изключително вдъхновяващи. – Washington Post *** Неудържима лична нападка към Кремъл. – Financial Times *** Безмилостно свидетелство за възхода, падението и преобразяването на господин Браудър от надут финансист в изтъкнат защитник на човешките права. – The Economist *** Докато се носи из света на големите пари в Ню Йорк и Лондон, а после из по-сенчестата страна на живота в Москва, „Заповед за арест“ понякога подлага на изпитание доверчивостта. Но точно както Браудър се е превърнал от мениджър на хеджфонд в защитник на човешките права, така и тази история за кураж, подправен с щипка маниакалност, е за истинското настояще… Той ни напомня, че понякога героизмът се крие на неподозирани места. Браудър заслужава нашето уважение. – The Independent *** „Заповед за арест“ е драматично, трогателно, остросюжетно свидетелство, за това как смъртта на Магнитски превръща Браудър от мениджър на хеджфонд в борец за правата на хората по целия свят. – The Guardian Предлагаме ви откъс от книгата: 29. ДЕВЕТАТА БОЖА ЗАПОВЕД На 24 ноември 2008-а рано сутринта три екипа полицаи от Министерството на въ­трешните работи, подчинени на подполковник Артьом Кузнецов, се отправили към различни части на Москва. Единият се насочил към дома на Сергей. Другите два били изпратени в апартаментите на младши юристи, подчинени на Сергей във „Файърстоун Дънкън“. Когато Ирина Перихина, една от младшите юрис­ти, чула да се чука на вратата, тя седяла пред то­алетната масичка. Като всяка уважаваща себе си тридесетгодишна рускиня, не можела да допусне да разговаря с някого без грим на лицето. Не отговорила и продължила да се гримира и да си слага червило. Ко­гато най-накрая приключила и отишла при вратата, там нямало никого. Полицаите се отказали и си тръг­нали, защото помислили, че апартаментът е празен. Борис Самолов, друг от юристите на Сергей, за къс­мет не живеел на посочения от него адрес, когато по­чукали там. Така избегнал срещата с полицията. Но Сергей си бил вкъщи заедно с осемгодишния си син Никита. Приготвял се за работа, а Никита за учи­лище. По-големият му син, Станислав, вече бил изля­зъл. Съпругата му Наташа не се чувствала добре в онази сутрин и отишла на лекар. Когато се почукало, Сергей отворил вратата и ви­дял трима полицаи. Отдръпнал се и ги пропуснал да влязат. Семейството на Магнитски живеело в скромен апартамент с две спални на улица „Покровка“ в цен­търа на Москва. През следващите осем часа полица­ите обърнали апартамента наопаки. Когато Наташа се върнала от лекаря, била изумена и изплашена, но не и Сергей. Докато седели в стаята на Никита, той ѝ прошепнал: – Не се безпокой. Не съм направил нищо лошо. Не могат да ми направят нищо. Полицаите били все още там, когато Станислав се върнал от училище. Ядосал се, но Сергей го уверил със спокоен глас, че всичко ще се оправи. Полицаите приключили обиска в четири следобед. Иззели всички лични папки и компютри на Сергей, се­мейни снимки, комплект детски компактдискове и дори колекция от книжни модели на самолети и скиц­ник на Никита. След това арестували Сергей. Когато го отвеждали, той се обърнал към жена си и децата, успял да се усмихне и казал, че скоро ще се върне. Така започнало трагичното изпитание на Сергей Магнитски. Научавах малко по малко за него в продъл­жение на няколко месеца, но не преставах да мисля за него. Научих в реално време за обиска в дома му. На 24 ноември следобед Вадим се втурна паникьосан в каби­нета ми. – Бил, трябва веднага да се съберем в съвещател­ната зала! Последвах го. Знаех какво ще ми каже. Иван, Едуард и Владимир бяха вече там. Веднага щом затворих вра­тата, Вадим каза: – Сергей е бил арестуван. – По дяволите! Отпуснах се в най-близкия стол, а устата ми пре­съхна. В главата ми изплуваха десетки въпроси и об­рази. Къде го държат? На какво основание? Какво са измислили срещу него? – Какво ще стане по-нататък, Едуард? – попитах аз. – Ще го разпитат и или ще го пуснат под гаранция, или ще го оставят в следствения арест. Почти сигур­но е, че ще е второто. – Какво представляват тези места? Едуард въздъхна и избегна погледа ми. – Не са добри, Бил. Определено не са добри. – Колко дълго могат да го държат? – До една година. – Една година? Без да са го обвинили? – Да. Въображението ми се развихри. Сетих се за амери­канския телевизионен сериал „Затворът Оз“, в който юрист, получил образованието си в Харвард, беше хвърлен във фиктивен затвор на щата Ню Йорк в компанията на ужасни криминални престъпници. Това беше само телевизионно шоу, но неописуемите неща, които се случиха на този герой, ме накараха да потре­перя, когато се замислих какво ще трябва да изтърпи Сергей. Щяха ли да го измъчват? Щяха ли да го изнасилят? Как един кротък, ерудиран юрист от средната класа ще преживее такава ситуация? Трябваше да направя всичко, за да го измъкна от­там. Първата ми стъпка беше да му намеря защитник. Свързахме се с Дмитрий Харитонов, известен адвокат от родния му град. Наехме го веднага. Предположих, че ще сподели с нас всяка информация, до която успее да се добере, но той беше крайно предпазлив. Беше си­гурен, че телефонът му се подслушва и имейлите му се следят. Искаше да общува с нас само лично, а това можеше да стане едва когато пристигнеше в Лондон в средата на януари. Намирах тази уговорка за твърде незадоволителна, но щом това беше адвокатът, кого­то Сергей искаше, не можех да споря. Следващата ми стъпка беше да се видя с Майкъл Дейвънпорт, новия ръководител на отдела за Русия в Министерството на външните работи. Беше юрист, завършил Кеймбридж, приблизително на моята въз­раст. За разлика от предшественика му Саймън Смит не го харесвах много. Бях се срещал с него няколко пъти за кратко във връзка с неприятностите ни с руснаците, но той гледаше на мен като на бизнесмен, получил това, което си е заслужил в Русия, и който не заслужава вниманието на английското правителство. Сега, когато ставаше въпрос за уязвимо човешко същество, се надявах отношението му да се промени. Отидох в кабинета му на „Кинг Чарлз Стрийт“ и той ме въведе вътре. Посочи съвещателната маса и седнахме един срещу друг. Помоли помощника си да донесе чай и след това попита: – Какво мога да направя за вас, господин Браудър? – Имам лоши новини от Русия – отговорих тихо. – Какво се е случило? – Един от юристите ми, Сергей Магнитски, е бил арестуван. Дейвънпорт се стресна. – Един от юристите ви, казвате? – Да. Сергей разкри голямата измама с връщане на вече платени данъци, за която ви разказах по-рано през годината. А сега служителите на Вътрешното министерство, извършили престъплението, го дър­жат в ареста. – На какво основание? – Все още се опитваме да разберем това. Но ако трябва да гадая, сигурно ще е за укриване на данъци. Така действат тези хора. – Това е много лошо. Моля ви, разкажете ми всичко, което трябва да знам. Разказах му подробностите, а той си водеше бе­лежки. Когато свърших, категорично обеща: – Ще повдигнем този въпрос в подходящ момент пред колегите в Русия. Вече си бях имал работа с достатъчно дипломати, за да съм наясно какво означава този стандартен от­говор на Външното министерство: „Няма да си мръд­нем и пръста за вас“. Срещата не продължи още дълго. Бързо излязох, ка­чих се в едно такси и се отправих обратно към офиса. Докато минавах през Трафалгар Скуеър, телефонът ми иззвъня. Беше Вадим. – Бил, току-що получих лоши новини от нашия из­точник Аслан. – Какви? – Каза ми, че Вътрешното министерство определи­ло девет старши следователи да работят по случая със Сергей. Девет! – Какво означава това? – Обикновено по едно криминално дело работи един или най-много двама. Ако е много голямо, могат да станат трима или четирима. Само извънредно голямо политическо дело, като това за ЮКОС, може да има девет следователи. – По дяволите! – Има още нещо. Той каза също, че началникът на Отдел „К“ при ФСБ Виктор Воронин бил лично отгово­рен за ареста на Сергей. – Мамка му! – изругах тихо и затворих. Сергей беше в голяма беда. Заседанието за определяне на мярката за Сергей се състояло в Тверския районен съд в Москва два дни след като го арестуваха. Полицията нямала доказател­ства за извършено престъпление и никакво законно основание да го държи в ареста. Сергей и адвокатите му бяха на мнение, че при такова съшито с бели конци дело със сигурност ще бъде пуснат под гаранция. Когато се събрали в съда, срещу тях застанал нов следовател от Вътрешното министерство, три­десет и една годишният майор Олег Силченко. Имал толкова момчешки вид, че изглеждал дори некомпе­тентен да дава показания пред съда. В кантората „Файърстоун Дънкън“ би могъл да бъде най-много ста­жант в данъчното звено на Сергей, или пък да е то­ку-що завършил семестриално студент в Московския държавен университет. Силченко заявил, че има опасност Сергей да избяга, и като доказателство размахал „съобщение“ от От­дел „К“, в което се твърдяло, че той е подал молба за английска виза и си резервирал билет за полет до Киев. И двете твърдения били измислени. Сергей по­сочил, че не е подавал молба за английска виза, което може лесно да се докаже със справка в английското посолство. След това преминал на твърдението за резервацията за Киев, но съдията не му позволил да довърши. – Нямам причина да се съмнявам в информацията, предадена от разследващите органи – казал той. По­сле наредил, предвид предстоящия съдебен процес, Сергей да бъде задържан. Извели го от съда с белезни­ци на ръцете и го качили в затворническа кола. Прека­рал десет дни в място, което така и не разбрал точно къде се намира, а след това бил прехвърлен в затвор, известен просто като московски изолатор № 5, къде­то щял да бъде държан през следващите два месеца. Когато пристигнал там, бил затворен в килия с още четиринадесет затворници, но само с осем легла. Лампите светели по двадесет и четири часа в дено­нощието и затворниците спели на смени. Това се пра­вело с цел той и другите задържани да бъдат лишени от сън. Вероятно Силченко си мислел, че след седмица борба за дюшек със закоравели престъпници Сергей, един високообразован адвокат по данъчни нарушения, ще направи всичко, което следователят пожелае. Обаче грешал. През следващите два месеца Сергей бил местен многократно от едно помещение в друго. Във всяка следваща килия условията били по-лоши. В една няма­ло отопление и липсвали стъкла на прозорците, които да спират арктическия студ. Било толкова студено, че Сергей за малко не умрял от студ. Тоалетните, кои­то представлявали дупки в земята, не били преграде­ни от сектора за спане. Каналът често се задръствал и мръсотията се разливала по пода. В една килия един­ственият контакт се намирал до тоалетната и се на­лагало да топли вода в чайника, надвесен над вонящия клозет. В друга килия Сергей използвал пластмасова купа, за да прикрива тоалетната, но през нощта един плъх я изгризал и голяма част от мръсотията се раз­ляла по пода, което принудило него и съкилийника му да стоят като маймуни върху леглото и на стола. По-лош от физическите неудобства бил психиче­ският тормоз. Сергей бил човек, привързан към се­мейството си, но Силченко отказвал да му разреши какъвто и да било контакт с близките му. Когато по­дал молба да го посетят жена му и майка му, Силченко отговорил: – Отхвърлям молбата ти, защото може да попречи на следствието. Тогава Сергей поискал разрешение да говори с осем­годишния си син по телефона. – Молбата ти се отхвърля – казал Силченко. – Синът ти е твърде малък да води телефонен разговор. Силченко отказал и посещение на лелята на Сергей, защото той „не можел да докаже, че тя му е роднина“. Причината за тези откази на Силченко била проста: да принуди Сергей да оттегли показанията си срещу Кузнецов и Карпов. Обаче той така и не го направил и при всеки негов отказ Силченко правел условията му още по-лоши, като го изолирал все повече от живота, който познавал, и от свободата, на която се радвал до неотдавна. Едва на съдебното заседание през януари 2009 го­дина за определяне на мярката за задържане на Сер­гей научихме за ужасните условия, при които е бил поставен, за пълната изолация от семейството и за лошото отношение към него в ръцете на Силченко. Едва тогава научихме и за категоричния му отказ да се отрече от показанията си и започнахме да добива­ме представа колко силен човек е Сергей. Въпреки че по-голямата част от информацията, която получихме през онзи януари, беше изключител­но зловеща, имаше и малко положителни новини. До­като местели непрекъснато Сергей от едно място на друго, по едно време попаднал в една килия с арменец, обвинен в извършване на кражба с взлом. Той се под­готвял за процес и отчаяно се нуждаел от правна по­мощ. Без каквито и да било книги по такива въпроси и без други източници Сергей успял да напише на съки­лийника си една смислена защита. Когато арменецът се явил в съда, изненадващо бил оправдан и пуснат на свобода. Тази новина бързо се разпространила и акци­ите на Сергей пред другите затворници рязко се пока­чили. За една нощ станал най-популярната и най-добре защитената личност в изолатора. След като научих, че затворниците не го тормо­зят, ужасните образи от телевизионния сериал „За­творът Оз“ поне отчасти започнаха да избледняват и можех да спя малко по-спокойно. Но за нещастие властите продължили да го тор­мозят. В края на февруари Силченко тайно преместил Сер­гей в специален арест, наречен изолатор за временно задържане (ИВЗ1). Той бил извън главната система за задържане, където полицията можела да прави какво­то си поиска със задържаните. Подозирахме, че тъкмо там Силченко и ФСБ се опитват да принудят Сергей да подпише фалшиво признание. Нямахме представа как­во са правили с него там, но подозирахме най-лошото. През следващите два-три месеца не получихме никакви други новини за него. Единственото, което знаехме със сигурност, беше, че независимо какво са правили Силченко и другите служители от Вътрешно­то министерство, Сергей отказал да подпише всичко, което поставяли пред него. Когато Силченко го карал да разобличи някого, той му отговарял: „Ще разоблича онези служители, които извършиха престъпленията“. След време Силченко вероятно си е дал сметка, че се­риозно е подценил този кротък адвокат. Колкото повече измъчвали Сергей, толкова по-си­лен ставал духът му. В писмо до майка си той написал: „Мамо, не се тревожи прекалено за мен. Понякога мо­ята психическа устойчивост ме изненадва. Имам чув­ството, че мога да издържа всичко“. Сергей не се пречупил. Но докато волята му била несломима, тялото не било. В началото на април от­ново го преместили, този път в затвора „Матроска тишина“. Там започнал да изпитва остри болки в сто­маха. Те продължавали с часове, той често повръщал. В средата на юни вече бил отслабнал с двадесет ки­лограма. Бил болен. Но ние нямахме представа от какво. Докато задържането на Сергей продължаваше през цялата пролет, част от мен искаше той просто да даде на Вътрешното министерство каквото искат. Така може би щеше да увеличи проблемите ми с ру­ските власти, но това щеше да бъде дреболия, ако можеше да излезе от онази адска дупка и да се върне при семейството си. С всеки изминал ден все по-отчаяно исках да го осво­бодя от затвора. Тъй като не можех да направя нищо в Русия, единственото, което ми оставаше, беше да опитам всички възможности на Запад. Английското правителство беше дало ясно да се разбере, че няма да направи почти нищо, за да помог­не на Сергей, затова започнах да търся международни организации, които биха могли да го сторят. Първата солидна възможност дойде от Съвета на Европа, мно­гонационална организация, която се занимава с про­блеми, свързани с правата на човека. В централата ѝ в Страсбург бяха представени четиридесет и седем европейски страни членки, в това число и Русия. Една германска парламентарна депутатка, бивш министър на правосъдието, Сабине Лойтхойзер-Шнаренбергер, неотдавна беше определена от Съвета да извърши разследване на руската правна система и тя търсеше знакови примери за доклада си. Давахме си сметка, че наши съперници за внимание­то ѝ щяха да бъдат много други жертви на руската правна система. По онова време в Русия несправед­ливо бяха хвърлени в затвора около 300 000 души, затова не хранехме големи надежди, но адвокатите ни се свързаха с кабинета ѝ и тя се съгласи на среща. Непосредствено преди нея прекарах една седмица, за да подготвя изложение, което посочваше всяко прес­тъпно действие и как то е довело до вземането на Сергей за заложник и отношението към него по време на задържането му. Когато тя се запозна с ясно из­ложените факти и голямото изобилие от доказател­ства, веднага се съгласи да се заеме със случая. През април 2009 година тя изпрати дълъг списък с въпроси на руските правозащитни органи. Това беше положителна стъпка, тъй като дори фактът, че Съ­ветът на Европа задава въпроси на руското прави­телство за Сергей, можеше евентуално да доведе до освобождаването му или поне той да бъде поставен при по-добри условия. За съжаление не стана нито едното, нито другото. Руските власти отказаха лична среща на Лойтхой­зер-Шнаренбергер и тя беше принудена да изпрати в писмен вид въпросите си. След дълго мълчание получи отговорите им. Нейният първи въпрос гласеше: „Защо е бил аресту­ван Сергей Магнитски?“ Отговорът: „Сергей Магнитски не е бил арестуван“. Разбира се, че беше арестуван. Той се намираше в техен затвор. Не можех да си представя какво са си мислили руснаците, когато са ѝ дали такъв отговор. Вторият въпрос беше: „Защо е бил арестуван от служителя на МВР Кузнецов, срещу когото преди арес­та той е дал показания?“ Тя получи не по-малко смешен отговор: „В москов­ското МВР не работи служител с такова име“. Ние имахме доказателства, че Кузнецов работи във Вътрешното министерство от много години! Си­гурно бяха взели госпожа Лойтхойзер-Шнаренбергер за голяма глупачка. Почти всички други въпроси получиха подобни аб­сурдни и неверни отговори. Тя щеше да включи тези лъжи и абсурди в оконча­телния си доклад, но той нямаше да бъде готов до август, а Сергей не разполагаше с много време. Про­дължих да търся други организации и намерих две влиятелни юридически сдружения, които можеха да се намесят: Международната адвокатска асоциация и Английското юридическо общество. След като чуха историята на Сергей и се запознаха с документите ни, всяка от тях изпрати писмо до президента Медве­дев и до главния прокурор Юрий Чайка с настояване за освобождаването на Сергей. Отново хранех големи надежди, че тяхната намеса ще помогне, но отново бях разочарован. От кабинета на главния прокурор отговориха на юридическото об­щество така: „Разгледахме молбата ви и не намерих­ме основание за прокурорска намеса“. Руските власти дори не си направиха труда да отговорят на другите писма. Продължих да търся възможности и се насочих към Америка. През юни 2009 година бях поканен във Вашингтон да направя изложение пред американския Хелзинкски комитет, независима правителствена агенция, чиято работа е да следи за правата на чо­века в страните от бившия Съветски блок. По онова време той се оглавяваше от сенатора демократ от Мериленд Бен Кардин. Целта на слушането беше да се реши кои случаи трябва да влязат в списъка на прези­дента Обама за предстоящата му среща с президен­та Медведев. Това беше първата възможност да запозная такава влиятелна институция на американската политиче­ска сцена със случая на Сергей. Направих изложението и сенаторите и конгресмените бяха шокирани от из­питанието, на което е подложен Сергей. За нещастие, един член на Хелзинкския комитет, млад човек на име Кайл Паркър, реши да не включва историята на Сергей в писмото на Комитета до президента Обама. Спо­ред Паркър имало твърде много други въпроси, които били по-належащи. След този опит си дадох сметка, че за да привлечем вниманието към положението на Сергей, трябваше да заинтригуваме медиите. До този момент за него бяха излезли само няколко материала и всичките бяха писани малко след като той беше арестуван. Колкото и да се опитвах, журналистите просто не проявява­ха интерес. При толкова лоши неща, които ставаха в Русия, те не виждаха какво ново може да каже една ис­тория на адвокат, намиращ се в затвора. Всеки опит да ги запозная със заплетените подробности по слу­чая на Сергей срещаше пълното им безразличие. Бях изчерпал списъка от чуждестранни кореспон­денти в Русия, когато попаднах на Филип Пан, млад ре­портер на „Вашингтон Пост“. За разлика от другите, той беше нов в Москва и неговата чувствителност не беше притъпена. Веднага оцени какъв резонанс би имала историята на Сергей. От началото на юли до август 2009 година той разговаря поотделно с хората от нашия екип, пре­гледа документацията и направи всичко, което е по силите му, за да получи отговор от руските власти. В началото на август беше събрал достатъчно разоб­личителен материал. На 13 август „Вашингтон Пост“ публикува матери­ала му „Трима юристи преследвани след разкритие за откраднати фирми“. Той обвини руското правител­ство в голяма финансова измама и подробно обясни за скалъпените съдебни дела срещу Сергей, Едуард и Владимир, целящи да се прикрие престъплението. Обикновено след подобно разкритие за корупция би се вдигнал голям шум, но в случая последва мъртва тишина. Руснаците останаха напълно невъзмутими и безразлични. Нещо по-лошо, руската преса изобщо не реагира на публикацията. Журналистите в Русия из­глежда бяха твърде уплашени да пишат за каквото и да било, свързано с мен. Бях като радиоактивен. Приблизително по същото време, когато излезе материалът във „Вашингтон Пост“, Лойтхойзер-Шна­ренбергер публикува доклада си. Също като Филип Пан тя разобличаваше една по една всички руски лъжи, описваше измамата с кражбата на пари от вече пла­тени данъци и как Сергей е бил арестуван под фалшив претекст и малтретиран в руския изолатор. Накрая тя заявяваше: „Не мога да не подозирам, че тази коор­динирана атака се ползва с подкрепата на висши офи­циални лица, които са се възползвали от постоянни слабости в системата на наказателното съдопроиз­водство в Руската федерация“. Докладът ѝ беше изчерпателен и унищожителен, но и той не предизвика никаква реакция. Руснаците го посрещнаха с оглушително мълчание. На хората, кои­то тормозеха Сергей, не им пукаше. Дълго обсъждахме какво да правим по-нататък. С традиционните адвокатски средства не бяхме стиг­нали доникъде и идеите ни се изчерпваха. Тогава моя­та двадесет и четири годишна секретарка се показа на вратата и каза: – Съжалявам за прекъсването, но чувах какво си го­ворите. Някога минавало ли ви е през ум да направите видеоматериал за YouTube? През 2009 година почти нямах представа какво е YouTube, затова тя донесе лаптопа си и ни показа как действа. Тъй като не бяхме постигнали никакъв успех дру­гаде, изглежда, си струваше да опитаме. Събрахме информацията, с която разполагахме за измамата, написахме текст и се получи четиринадесетминутен видеоматериал. Той обясняваше с прости думи как по­лицията и престъпниците бяха успели да откраднат 230 милиона долара от руската хазна и как бяха арес­тували Сергей, когато той разкри престъплението. Направихме две версии – на руски и на английски. Тук нещата бяха по-ясни и по-лесно разбираеми от всичко, правено досега, и подозирах, че когато материалът излезе, ще направи голямо впечатление. Постарах се да излезе колкото може по-бързо, но първо се нуждаех от одобрението на Сергей, тъй като именно той беше най-много изложен на евентуалните последици. Предадох копие от текста на адвоката му и с нетърпение очаквах да чуя дали е съгласен. Обаче Сергей трябвало да се справя с по-неотложни проблеми. През лятото на 2009-а здравето му сериозно се влошило. Лекарите в медицинското крило на „Матро­ска тишина“ му поставили диагноза панкреатит, ка­мъни в жлъчката и холецистит. Предписали изследва­не с ултразвук и евентуална хирургическа операция за 1 август 2009 година. Но една седмица преди насроченото изследване ма­йор Силченко решил да премести Сергей от „Матроска тишина“ в Бутирка, максимално охраняван изолатор, който в съветско време е бил отправен пункт към лагерите за принудителен труд. Това място се ползваше със зловеща слава из цяла Русия. Беше нещо като затвора в Алкатрас, но по-лошо. Особено за Сергей, защото в Бутирка нямало болница за лечение на забо­ляванията му. Онова, което е трябвало да изтърпи там, е можело да се сравни с романа на Солженицин „Архипелаг ГУЛАГ“. На 25 юли, веднага щом прекрачил през портала на Бутирка, помолил затворническата управа да бъде из­пратен за медицинско лечение, но тя просто не му обърнала внимание. В продължение на седмици лежал в килията, а болките с всеки изминал ден ставали по- силни. След това на 24 август в 4 часа сутринта болката в стомаха станала толкова остра, че не можел и да лежи. При всяко положение на тялото тя го пронизва­ла в слънчевия сплит и гърдите. Малко успокоение на­стъпвало само когато заставал на колене и се свивал на кълбо, поклащайки се насам-натам. В 17,30 следобед същия ден неговият съкилийник Ерик се върнал от разпит. Сергей бил на леглото, пре­вит на кълбо, и тихо стенел. Ерик го попитал какво му е, но Сергей бил толкова измъчван от болката, че не могъл да му отговори. Ерик се развикал за лекар. Пазачът го чул и обещал да извика някой, но не пос­ледвало нищо. Половин час по-късно Ерик затропал по решетките, за да привлече вниманието на пазача, но пак нямало отговор. Час по-късно чул мъжки гласове: – Коя килия? Ерик извикал: – Двеста шестдесет и седем! Моля ви, елате ведна­га! – Обаче никой не дошъл. През следващите часове болката на Сергей станала още по-непоносима. Той се превивал и по лицето му се стичали сълзи, когато най-накрая в 21,30 часа вечерта се появили двама пазачи, които отключили килията и го завели в лазарета. Когато пристигнал, трябвало да чака половин час, докато сестрата бавно попълвала разни документи. Той стоял приклекнал, свит на две, за да облекчи бол­ката. Когато сестрата най-сетне свършила, сърдито се обърнала към него: – Е, защо си дошъл? Сергей направо треперел и през стиснати зъби бавно казал: – Имам непоносими болки. Много пъти настоявах за помощ, но от идването ми миналия месец така и не дойде лекар да ме прегледа. Сестрата се разсърдила още повече. – Какво искаш да кажеш с това, че не са те прегле­дали? Преглеждали ли са те в предишния изолатор? – Да, и ми предписаха лечение и операция. Обаче тук не се случи нищо. – Кога дойде при нас? Само преди месец! Какво ис­каш? Да те преглеждат всеки месец ли? Трябвало е да се лекуваш, когато си бил на свобода. – Тогава не бях болен. Разболях се от тези болести в ареста. – Не ми разправяй врели-некипели – казала тя и го отпратила, без да му окаже помощ. Последните ѝ думи били: – Ако имаш нужда от лечение, напиши пис­мо до лекаря. Пазачите го върнали обратно в килията. След вре­ме болката стихнала и той се унесъл в неспокоен сън. Вече било ясно, че управата нарочно не оказва ме­дицинска помощ на Сергей. Използвала заболяването му в изолатора като оръдие срещу него. Знаели, че ка­мъни в жлъчката предизвикват едни от най-силните болки, които може да изтърпи човек. На Запад можеш да изтърпиш най-много два часа, преди да извикаш „Бърза помощ“, където лекарите веднага ще ти бият доза морфин и след това ще започнат да те лекуват. А Сергей трябвало да издържи без болкоуспокояващи четири месеца. Това, което е трябвало да изтърпи, е било невъобразимо. Той и адвокатите му написали повече от двадесет молби до всяко звено от правната система на Русия, в които отчаяно настоявали за медицински грижи. По­вечето от тези молби останали без последствия, а отговорите, които получили, били направо шокиращи. Майор Олег Силченко написал: „Напълно отхвърлям молбата за медицинско изследване“. Съдията в Тверския районен съд Алексей Криворуч­ко отговорил: „Молбата ви за разглеждане на оплак­ванията за неоказано медицинско лечение и жестоко отношение се отхвърля“. Андрей Печегин от Главната прокуратурата отго­ворил: „Няма причина за намеса на прокурора“. Съдия Елена Сташина, една от съдиите, наредили продължителното задържане на Сергей, написала: „На­мирам молбата ви за преглеждане на медицинските архиви и условията на задържане за несъстоятелна“. Докато Сергей бил подлаган постоянно на тези мъчения, при него започнал да идва на посещение чо­век, който отказвал да каже кой е и коя организация представлява. Когато този човек идвал, пазачите из­мъквали Сергей от килията и го отвеждали в задушна стая без прозорци: – Направи каквото искат, или нещата ще стават все по-лоши. Всеки път Сергей поглеждал изпитателно този чо­век, но отказвал да направи каквото той искал. Никой не знае какви премеждия може да изтърпи човек, докато не е принуден да го направи. Аз самият не знам как бих постъпил при подобна ситуация, а и Сергей вероятно не е знаел, докато не се е изправил пред нея. Обаче при всяко нейно развитие, колкото и тежко да е било, той отказвал да наруши дадена­та клетва пред съда и да лъжесвидетелства. Сергей беше религиозен и не искаше да наруши Деветата Божа заповед: „Не лъжесвидетелствай“. При никакви обстоятелства не се призна за виновен в престъпле­ние, което не беше извършил, и не ме наклевети. Това изглежда е било за него по-отвратително и болезнено от физическото мъчение. Беше невинен човек, лишен от всякакъв контакт с любимите си хора, измамен с помощта на закона, ограничаван от бюрокрацията, измъчван зад стени­те на затвора, болен, чието състояние постоянно се влошаваше. Но дори и при тези изключително тежки обстоятелства, когато е имал всички основателни причини да даде на мъчителите си това, което искат, той не го направи. Въпреки загубата на свободата, на здравето си, а след време и на живота си, той не изневери на своите идеали и на вярата си. Не се предаде.

Тестът на Сонди разкрива най-дълбокото ви скрито АЗ

Този тест е съставен през XX век от унгарския психиатър Леополд Сонди (Szondi Test). Идеята му била да изследва най-дълбоките репресирани (потиснати) импулси у човека на базата на симпатия или антипатия, причинени от специфични снимки на психопати. Тестът е базиран на общото допускане, че характеристиките у другите, които ни притесняват са тези, които причиняват антипатия у нас самите и затова ги потискаме от най-ранна възраст. Първо някои термини от психологията, които трябва да се знаят преди стартиране на теста: Репресия: Според концепцията на психоанализата, това е най-важният психологичен защитен механизъм, с който разполагаме. Неговата най-важна функция е трансфер на мисли и желания, с които се чувстваме комфортно, към подсъзнанието ни. Отхвърляне/отричане: Ментален процес, при който напълно отказваме най-дълбоките си импулси (нещата, които искаме), придобивайки тъкмо обратния модел на желаното поведение. Сублимация: Това е процесът на трансфер на нашите репресирани избори, състояния или поведения към такива, които са социално приемливи или полезни – например артистични дейности, хобита, професионален избор, безобидни малки навици и т.н. Инструкции НАЙ-НАПРЕД Разгледайте портретите на тези 8 души и изберете този, който никога не бихте искали да срещнете на тъмно, защото неговото или нейното изображение предизвиква чувство на отвращение и страх у вас. След това прочетете интерпретацията, която съответства на портрета, който сте избрали. Важно: моля не разбирайте погрешно резултата от теста – той не означава, че имате някакво умствено разстройство, а само че е направен така, че да направи допускане за възможните потиснати импулси за всеки тип персоналност в съответствие с теорията на психоанализата. Оригиналният тест включва 6 различни групи от по 8 души, всеки от които е класифициран като хомосексуален, садист, епилептик, истерик, кататоник, шизофреник, депресивен и маниак. Тук прилагаме мини-версия на теста със само един сет от 8 портрета, тъй като е много трудно в такъв пост да се изложи пълната версия с всички възможни интерпретации. Интерпретации 1) Садист Репресия Възможно е да потискате някакви преживявания от първите години на живота си, асоциирани с авторитаризъм в своето поведение, нужда от доминация и склонност към лоши намерения. Ако сте избрали портрета на този учител, може да репресирате някои обидно или унизително поведение към друг в своето подсъзнание. Отхвърляне Вероятно сте напълно безобидно и миролюбиво създание, винаги готови да помогнете на другите. Ако сте служител в офис, на прекия ви началник му е трудно да се справя с вас. Ако не искате да направите нещо, издигате бариери (например закъснявате за работа, за да демонстрирате, че сте в лошо настроение). Често, когато трябва да се защитавате, избирате пасивната съпротива – незачитане, провокиране и предизвикване, които в дългосрочен план изтощават този, който създава проблемите. 2) Епилептик Репресия Когато говорим за личностни разстройства, асоциирани с мозъчни заболявания, увреждане и дисфункция (както се проявява в някои случаи на епилепсия), някои от диагностичните характеристики могат да бъдат импулсивност, раздразнителност и изблици на гняв и агресия. Ако този як джентълмен с кръгла глава предизвиква отвращение и страх у вас, е вероятно да да сте потиснали в подсъзнанието някои от горните чувства и поведения в ранното детство. Отхвърляне Най-вероятно сте мил и дружелюбен човек. Като кротък и приятелски настроен, вие давате впечатление за висока степен на отговорност и самоконтрол. Стабилни сте в чувствата си и лесно се свързвате с хората, а също и с идеи и обекти. 3) Кататоник Репресия Някои от характеристиките на това умствено разстройство предполагат прекомерна стимулация на въображението, мозъчните процеси като цяло и негативизъм. Ако този небръснат, но усмихнат тип на портрета е предизвикал негативни усещания у вас, може би имате потисната хиперактивност в мозъка, която можеше да доведе до загуба на връзка с реалността, ако не беше трансферирана към подсъзнанието. Отхвърляне Имате склонност към привикване към стереотипно поведение и не харесвате иновациите и промяната. Може би сте плах и стеснителен човек, за който е трудно да се приспособява към нови ситуации. Най-големият ви страх е да не загубите самоконтрол. Сковани сте в поведението си, често заемате защитна позиция и е възможно да сте потиснат човек, който никога не се отклонява от стандартния „поведенчески кодекс“. 4) Шизофреник Репресия Шизофренната персоналност се характеризира с интензивна апатия, нарушения в мисловния процес и несъвместими емоции. Ако от този безстрастен поглед и лице като за игра на покер ви побиват тръпки, вероятно потискате чувство на безразличие към околните и „отдръпване от нещата“ в ранна фаза на детството. Отхвърляне Вероятно сте доста социален човек. Вярвате в социализирането и комуникацията с другите, а те от своя страна се радват на вашата компания и често се виждате. Цялата социалност обаче е малко лъжлива и вероятно крие изолиран човек, който през цялото време живее с чувството, че е сам. Връзките ви вероятно изглеждат безлични и изкуствени, тъй като им липсва истинското чувство. Дълбоко в себе си може да усещате, че не се нуждаете от другите, нито от съвместното съществуване с тях. 5) Истерик Репресия Някои от персоналните черти на истерика включват изкуствени и нестабилни емоции, нарцисизъм и ексхибиционизъм. Ако сте избрали странната дама с тежките вежди за човека, който ви плаши най-много, вероятно е защото сте потиснали ненаситно желание да сте в центъра на вниманието и жажда за чуждото одобрение. Отхвърляне Създавате впечатление на скромен и искрен човек. В действителност обаче, както изглеждате тихи и срамежливи, може да сте завладени от огромно и непреодолимо желание да очаровате околните. Вие се грижите много старателно за външния си вид и за поведението си. Внимавате винаги да сте елегантни и добре облечени, комбинирайки дрехи и аксесоари, които да привличат вниманието и комплиментите на другите. Сублимация Такива хора е вероятно да изберат рядка/екстравагантна професия или хоби. 6) Депресивен Репресия Липса на самоувереност, наличие на чувство за малоценност и вина са основните симптоми на депресията. Фактът, че това безобидно същество е въплъщение на отвращението за вас, може да означава, че сте дълбоко депресиран човек, който успява да държи симптомите под контрол. Отхвърляне Може би сте дружелюбен и безгрижен човек. Винаги сте динамични, демонстрирате увереност и оптимизъм. Понякога, разбира се, се разочаровате, може да манифестирате дистимия (форма на хронична депресия) и меланхолия (“синдрома на тъжния клоун”). Може също да сте подозрителни и мрачни. Сублимация Много е вероятно да прехвърлите депресивната тенденция към ролята да бъдете психолог на всички останали и да търсите решение на проблемите на околните. 7) Маниак Репресия Някои от диагностичните характеристики на манията са екстровертност, свърхстимулация, самонадценяване, безогледно пръскане на пари и емоции. Ако това симпатично лице ви се вижда отвратително, вероятно вътре във вас се крие особен вид вълнение и възбуда, които ако не се контролират, могат да ви превърнат във фанатик. Отхвърляне Много е вероятно да сте човек, който не иска да провокира със своето поведение и който ненавижда шума, крайностите и ексцесиите. Вие сте пример за дискретност, сдържаност и мярка. Вие сте логични и пестеливи и поведението ви винаги е под контрол. 8) Дисоциативно разстройство на идентичността Репресия Този тип персоналност се изразява в желанието на човек да живее и да бъде приеман като част от противоположния пол. Ако този млад мъж ви изглежда опасен и извратен, може в ранно детство да сте потиснали проблем свързан с идентичността и по конкретно проблем с половата идентичност. Отхвърляне Ако защитният механизъм на отричането е сработил, може да проявявате склонност към категорично подтвърждаване на биологичния си пол. В такъв случай, вашето поведение, маниери, външен вид подчертават факта, че сте „истински“ мъж или „истинска“ жена. Ако сте мъж, вероятно сте истински мачо. Ако пък сте жена, се стремите винаги да сте секси, да флиртувате и да привличате мъжете. The post Тестът на Сонди разкрива най-дълбокото ви скрито АЗ appeared first on Мегавселена.

7 неща, които висшият ти аз иска да помниш (независимо какво казва егото ти)

Висшият ни аз непрекъснато се опитва да ни напомня нещата, които наистина имат значение в живота и защо сме на Земята. Въпреки това, ежедневните ни проблеми ни заливат, а с тях и тревогата и безпокойството, така че губим връзката с висшия си аз. Неговият глас често е заглушаван от този на егото, което от своя страна се интересува само от материалните неща, успеха и начина, по който другите ни приемат. Висшият аз не се интересува от нито едно от тези неща. Да помниш ето тези седем неща иска висшият аз. 1. Ние сме точно там, където се очаква да бъдем Понякога може да чувстваме, че сме тръгнали по грешен път в живота си. Виждаме грешките, които сме направили и ни се иска да можем да върнем времето назад. Висшият аз обаче иска да помним, че сме точно там, където трябва. Грешките, които сме допуснали, всъщност са уроци, които е трябвало да научим. Не трябва да се мразим за нещата, които сме направили по грешен начин, защото това са важни стъпки в нашето пътуване. Тези избори ни превръщат в това, което сме днес. Тези грешки ни учат на състрадание и прошка. Трябва да си прощаваме за грешките, в крайна сметка, винаги даваме най-доброто, което можем в конкретния момент. 2. Настоящето е единственият момент, който можем да променим Егото често живее в миналото и постоянно мисли за нещата, които са се случили там. То обича също да прекарва много време в съзерцание на нещата, които могат да се случат в бъдеще. На нито едно от тези две места обаче, ние не можем да променим каквото и да било. Когато сме научили уроците от грешките в миналото и сме поискали прошка от тези, които сме наранили, включително от самите себе си, тогава можем да продължим. Ако се опитаме да продължим прекалено бързо обаче и прекарваме времето си в мечтаене за бъдещето, отново се оказва, че не можем да променим нищо. Единственото време, което можем да променим е настоящият момент. Така че това е мястото, на което трябва да се посветим. Медитацията е една от техниките, които могат да помогнат да останем в настоящето. 3. Имаме всичко, от което се нуждаем, вътре в нас Когато заглушим егото и неговите страхове, разбираме, че разполагаме с невероятни ресурси вътре в себе си. Имаш цялата сила, смелост, състрадание и любов, които са ти необходими. Изучавайки себе си, откриваш какво цениш и какво разпалва страстта ти. Само тогава можеш да започнеш да израстваш до човека, който наистина искаш да бъдеш. Когато започнеш да живееш в мир със себе си, животът става по-лесен, а усещането няма да е като постоянна битка. 4. Ти си единственият съдник на собствената си стойност Егото е много загрижено за външните измерения на живота, търси одобрението на околните и външните сигнали за успеха: пари, статус, слава… Висшият ти аз знае, че нито едно от тези неща не е изражение на истинската ти стойност. Никой отвън не разбира целите ти, нито пътя, по който се движиш. Това означава, че само ти можеш да оценяваш собствената си стойност. Просто трябва да валидираш себе си. На много от нещата, които имат истинска стойност като добрина, състрадание, щедрост, не се гледа като на ценности в съвременното общество. Но това са най-ценните черти. Помни, че никога няма да постигнеш истинската си цел, ако непрестанно се опитваш да задоволиш другите. 5. Бъди воден от любовта, а не от страха Егото е водено от страха. То се страхува, че няма да има достатъчно. И обратно, единственият водач, следван от висшия аз, е любовта. Взимането на решения и оценки, базирани на страха, никога няма да доведе до щастие и мир. Ако следваш шепота на висшия си аз, следваш и пътя на любовта. 6. Сигурността ни е в приемането, а не в контрола Като човешки същества ние се стремим към сигурност и това често значи, че се стремим да контролираме живота. Но всъщност никога не сме в състояние да контролираме каквото и да било. Научавайки се да се оставяме на потока на живота, ни позволява да приемаме, вместо да се опитваме да контролираме. Това, че нещата „трябва да бъдат“, по определен начин е наша идея, която ни причинява страдания, вместо да приемем реалността. Често необходимостта да контролираме другите е причината за проблеми във връзката. Докато истинската любов не дава присъди. Когато приемем правото другите да живеят живота си по техния си начин, се подобрява и връзката ни. Не сме тук, за да съдим другите, а за да направим най-доброто със собствения си живот. Като се научим да приемаме живота какъвто е, нямаме нужда да контролираме външни фактори, защото сигурността ни идва от вътре. 7. Нямаш нужда да се подобряваш Висшият ти аз иска да помниш, независимо какво може да си научил в семейството или в училище, че няма нужда се подобряваш. Ти си достатъчно добре така, както си. Духовното израстване не идва с усилията да се подобряваш, а идва с приемането на себе си и следването на висшия аз. Приемайки себе си напълно, демонстрирайки безусловната си любов и състрадание, виждаш как естествено изчезват безполезните мисловни модели и изгрява истинската природа на твоята същност.Когато ни води висшият аз, ние помним каква е истинската ни цел. Можем да се освободим от изискванията на егото и да живеем в любов и състрадание. Тогава сме свободни да следваме истинския си път. The post 7 неща, които висшият ти аз иска да помниш (независимо какво казва егото ти) appeared first on Мегавселена.

Непознатият Исус

Има хора, които са убедени, че единственото доказателство за вярата е дали постиш. И много ще се изненадат, ако им кажеш, че самият Исус и учениците му не са постили. Има и по-взискателни – те включват в условието и изповядването. Трети пък  се изненадват, че и в православието има изповед. Дори са готови да спорят, че разликата между католицизма и православието е точно в това – че при нас нямало изповед. Неграмотност всякаква. Пречистени, в неделя ще отидат на църква да се причестят. Обикновено така го казват – причестихме се. Няма такава дума, разбира се. Думата е причастихме се, станахме част от Него, завърнахме се в неговата цялост, получихме правото да станем част от единството, към което принадлежим – при-част-ие. С радост влизам в черквите, виж с църквата съм в по-сложни отношения. Черквите са храм, църквата е общност, но и институция. Храмът те приютява, църквата те обсебва. Храмът ти казва, че всички сме едно. Църквата – всяка църква! – ти обяснява, че другите са по-лоши, по-неправи, с по-малък шанс пред портите на рая. Казва ти: „Покайте се, защото приближи царството небесно”, думи на Христос, двама евангелисти – Марко и Матей – ги цитират. Звучат като плесница. Ударени, хората навеждат глави. Тъжни и виновни, покаяни. Виновният човек е послушен и опасен. Той може да бъде манипулиран, но е и готов да манипулира. Ако опрощението е целта, той е готов да го постигне на всяка цена. Искаш ли да подчиниш един човек, кажи му, че е виновен. И ето го готов на всяка хитрост, за да те подчини и той на себе си, като измъкне опрощение за вината. Разпети петък е! Исус, когото познавам от евангелията, а не от проповедите, няма нищо общо с това. В нито един ред от нито едно евангелие Исус не казва на някого, че е виновен. Казва „кой съм аз, че да съдя”, казва „който е безгрешен, нека пръв хвърли камък”, но никъде на никого не вменява чувство за вина. И се чудя, ако сега Исус се появи тук, влезе в една църква и види тези наведени, смръщени от вина лица, ще познае ли, че това са неговите последователи? А ние ще го познаем ли? Евреите не го познаха. Били са толкова пристрастени към очакването на месията, че не са познали пристигането му. Не сме ли и ние като тях?  Не обичаме ли и ние очакването повече от случването – толкова много, че му пречим да се случи. Как се познава нещо, което не прилича на нищо до този момент? Живеем в света на Мойсей, това е светът на законодателя, на създателя на правилата. Мислим, че е достатъчно да спазваме правилата, за да бъде животът правилен, а ние прави. И изведнъж се появява някой, който носи само един закон – законът на любовта. Син на дърводелец, неук, толкова необучен и неизкушен, че казва точно онова, което мисли. Не ни обвинява, не ни казва, че Бог иска от нас да сме съвършени. Точно обратното: казва ни, че ние вече сме съвършени, няма как да е иначе, щом сме създадени от Бог. И че Бог не очаква от нас нищо повече от това да бъдем самите себе си – такива, каквито ни е създал, съвършени. Да се обичаме, първо себе си. Защото иначе не можем да обичаме другите. И не очаква от нас да обичаме всички заедно, а всеки поотделно – ближния. Този някой казва: „Аз и Отец ми сме едно”. Само че как да повярваш, след като си представяш отеца сърдит, гневен, контролиращ, наказващ. Представял си си гръм и мълнии, а виждаш някой, от който зарастват раните на всички житейски гръмотевици и мълнии, някой, който те събужда, но и ти помага да заспиш. Трудно е да го познаеш. Както и на него би му било трудно да разпознае в лицемерно приведените глави своите последователи. Ще се разминем като непознати на входа на църквата, най-много да му подхвърлим монета, защото той ще изглежда като просяк сред нагиздените, нали се сещате? „ И все пак Той е казал „Покайте се, защото идва царството небесно”, нали? Значи и за него е важно покаянието ни. Да,  не само че го е казал, но дори с това той започнал своите проповеди, веднага щом излязъл от водите на река Йордан. Дотогава тези думи ги казва Йоан Кръстител. Само че по онова време да се покаеш съвсем не е значело да се разкаеш за стореното вчера, да съжаляваш, да изпитваш вина и да забиеш очи в земята, докато се чудиш как да изпросиш опрощение. Арамейската дума тешувах, която се превежда като покайте се,  е означала „да се върнеш”, а също така и „отговор”. И тогава проповедта е: Върнете се, защото идва царството небесно. Да се върнат – къде? При себе си, при първоизвора, при този, който ги е създал, и да бъдат такива, каквито ги е създал. Върнете се – снемете от себе си всички лицемерия, всички дипломации, всички стратегии и тактики. Просто бъдете себе си. Бъдете отговор на Бога. Той ви е повикал съвършени, няма нужда да се отдалечавате от това. А, ако сте се отдалечили, покайте се – върнете се. Защото когато дойде Царството небесно, ще ти бъде зададен само един въпрос: успя ли да бъдеш себе си? Не „успя ли да се харесаш на другите”, не „успя ли да победиш другите и да ги направиш като себе си”, не „успя ли да се преструваш талантливо, да надхитряваш умно”, а успя ли да бъдеш себе си. Такъв, какъвто си бил създаден – специален, уникален, единствен. Откриха мястото, където е осъден Исус Христос Най-човешкото в християнската религия е, че в нея не само човек търси Бога, а и Богът търси човека. Исус го търси по този начин, като го призовава да се върне към него в съвършения вид, в който е бил създаден – преди преструвките, преди маските, преди защитите. Така както правят децата, които винаги се връщат вкъщи. Исус влиза в Йордан като дърводелец и излиза като проповедник. Неговата първа проповед е да бъдем себе си, през оставащите му три години до кръста той не иска от нас нищо повече, но и нищо по малко от това да бъдем себе си. В нито един миг той не казва: Бъдете като мен. Той казва само: Ето аз съм такъв, а вие бъдете такива, каквито сте. Прекрасни сте в самата си същност, защото тя е божествена и няма как да не е прекрасна, не се отказвайте от нея, не я скривайте зад маски, защити и хитри ходове, това е първото, което има да ни каже синът Божи. Да ви звучи то страховито и заплашително, както звучи, когато идва от Църквата? Институцията никога няма да приеме това обяснение, защото то й отнема монопола върху вината. А как би оцеляла която и да е църква, без да насажда вина и без да търгува с опрощение? Съботата е направена за човека, а не човекът за съботата, казва Исус и така ми съобщава, че човекът е най-важното нещо. Забелязали ли сте, че в Библията винаги пише „Исус каза и рече…” Думите се изричат, но те също така и казват. Не е достатъчно тоест да чуеш думите, трябва да се вслушаш какво те ти казват и то най-често не е равнозначно на самите думи – трябва да се потъва в думите пласт след пласт, за да се стигне до истинския им смисъл. Съботата е направена за човека, а не човекът за съботата. Съботата не може да те задължава как да я изживееш, тя не е по-важна от теб, тя не е по-близо до Бога от теб. Ти си най-важният. Ти, човекът. Ти трябва да си мерило за всичко и не е богоугоден оня, който не те поставя на върха на своята ценностна система. Не вярвай на такъв, той се е отдалечил от Бога. Странно е, героят на най-продаваната в света книга е всъщност непознат. Толкова често, толкова много ни го обясняват пастори, падрета, попове, че ние се отказваме да го видим сами. Питали са ме какво иска да каже Исус с това, че на този, който има, ще му се додаде, а от този, който няма, ще се отнеме. Вярващите се стъписват пред тези думи на Божия син, нали на него, благия, прилича да подкрепи бедните, каква е тази жестокост? Защо е готов да даде още повече на вече имащия, на богатия? Богатия на какво, питам и виждам, че хората дори не са се сетили да се попитат какво всъщност ни казва Исус. А той ни казва, че ние сме създадени от Твореца със свободна воля. Ние избираме какво да притежаваме – упование, отчаяние, кураж, страх, надежда, безсилие… И от каквото имаме, това той ще ни додаде. На куражлията – още повече кураж. На отчаяния – по-дълбоко отчаяние. А от липсващото ще ни отнеме. Страхливият ще получи повече страх и още по-малко смелост. Това жестоко и несправедливо ли ви звучи? Не, то просто е обяснение на духовния закон, който носи Исус – не мъртвият Исус от иконите, а живият от представите ни, от размислите ни, от общуванията ни с него в тишината. Вижте къде е бил положен Христос (СНИМКИ+ВИДЕО) Тишината…Той е бил в сложни отношения с тишината. Пилат Понтийски би могъл да го потвърди. Представяш ли си, едно, едно-единствено изречение на Исус е било нужно на Пилат, за да го оправдае. Но той е отговорил на Пилат с тишина. Ако беше поне мъничко дипломат, поне ей толкова политик, Исус е можел да излезе от разпита на Пилат жив и здрав. Трябвало е просто да отговори. Но той е отговорил с тишина. И тя е била по-дълбока от бездната на каквито и да е думи. Пилат се е надвесил над нея, видял е себе си и цялата своя голяма империя безсилни пред този човек и е побеснял. Ние обикновено търсим смисъла на думите на Исус. Но той е бил осъден заради тишина. Колко пъти сте мислили за смисъла и силата на тишината? Много пъти, отговарят обикновено хората, щом сме чували гласа на съвестта си, значи сме се вслушвали в тишината. Съвестта? – не е достатъчно. Юда е бил съвестен. Бил е човек с по-силно его от другите ученици. Може би защото бил от по-богато семейство в сравнение с простите рибари. Егото му е било голямо, затова и по-често потърпевшо от Исус. Идеален за предател. Но съвест е имал. Тя проговорила и той се обесил. Съвестта не е достатъчна. Това е било голямата разлика между Юда и Исус – единият е чувал в тишината своята съвест, а другият е разширявал в тишината своето съзнание. И е населявал цялата му огромна територия с любов. Не любов като противоположност на омразата. Любовта като противоположност на омразата съдържа омраза. А любов като липса на омраза. Вашата любов каква е? Оставям ви с тишината. Редута

Трите урока на папа Франциск (ВИДЕО)

Папа Франциск изненадващо говори пред конференцията на инициативата TED тази година, която се проведе във Ванкувър. Посланието си той отправи от Ватикана. Ето трите му урока, синтезирани от Си Ен Ен.  "Добър ден или добър вечер - не съм сигурен кое е времето там", така започва главата на Римокатолическата църква своята беседа. Първият урок - бъдещето е постижимо, ако се държим един за друг. "Преди години заздравих убеждението си, че съществуването на всеки от нас е дълбоко свързано с другите хора. Животът не е само време, което минава. Животът е взаимодействие", казва папата. Вторият урок - "Не се оставяйте технологичните нововъведения да ви направят слепи за страданието на другите хора". "Колко хубаво би било, ако развитието на технологиите и науката е съпроводено с повече равенство и социално включване. Колко чудесно би било, докато откриваме далечни планети, да преоткрием нуждите на братята и сестрите ни, които са около нас", смята Франциск. Третият урок - "Революция на чувствителността" "Чувствителност означава да използваме очите си, за да виждаме другите хора, ушите си, за да чуваме другите, да се вслушаме в децата, в бедните, в тези, които се страхуват от бъдещето. Да се вслушаме и във вика на нашия общ дом, нашата заразена и замърсена планета. Означава да използваме ръцете и сърцата си, за да утешаваме другите, за да се погрижим за тези, които са в нужда", обяснява папа Франциск. TED започва през 1984 г. като конференция, която се фокусира върху теми от технологиите, дизайна и забавленията, но днес покрива всички теми - от наука през бизнес до глобалните въпроси.    

Разрушихме Берлинската, а сега има 1000 стени срещу бягащи от война

  Ако имахме политици като Петко и Любен Каравелови, България щеше да бъде друга - Проф. Стоянов, какъв е прочитът на събитията 108 години след обявяване на независимостта на България? И независими ли сме всъщност? - По принцип независими държави няма, включително и най-големите, каквито са Русия САЩ, Франция, Англия, Германия и т.н. Ако са независими в едно, те са зависими в друго, било в икономическо, политическо или съюзно отношение. Така че и България няма как днес да се чувства независима, след като е в рамките на Европейския съюз. Но това е една добра зависимост, защото сме си я избрали сами. Една държава обаче е фактор, когато има мнение по дадени въпроси. И аз тук ще цитирам Васил Левски, който казва: „От нашите собствени задружни сили зависи да бъдем равни с другите европейски народи.” Т.е. той казва, че от нас зависи да бъдем равни с другите. Знам, че трябва да се съобразяваме с решенията на НАТО и ЕС, тъй като сме техни членове. Но си мисля, че във вътрешната политика можем да направим още в посока на вътрешна независимост. - Като че ли страната ни все се стреми да бъде прикачена към някоя от Великите сили, как си го обяснявате? - Една малка държава не може да бъде самостоятелна, като изключим, разбира се, Швейцария, която е банката на света. Но една малка страна като България винаги трябва да се съобразява с големите, защото оставането в неутрално положение може да доведе до лоши последствия и от двете страни. В последните 100 години, откакто отново става самостоятелна, България винаги се прикачва към една от страните, които се създават в европейското и световното пространство. За съжаление, като че ли политиците ни тогава бъркат много често, защото искат да решат въпроса за националното ни обединение изведнъж. Обикновено отивахме там, където мислехме, че обединението ще стане най-бързо, но във всички случаи не можахме да преценим къде е мястото на България след Балканската война, в която България се представя по чудесен начин. След това е Междусъюзническата война и първата национална катастрофа. При нея грешката е изцяло българска. Фердинанд скрива предложението на Османската империя за подписване на примирие и когато се опитваме да превземем позициите на Чаталджа, България търпи поражение и след това вече се стига до противоречието между съюзниците и нареждането на Фердинанд да нападнем бившите си съюзници. След това решаваме да се присъединим към Централните сили, като мислим, че те ще спечелят войната. Аз мисля, че тук Васил Радославов и Фердинанд за пореден път грешат. И Фердинанд греши съзнателно, защото той подписва договор с кайзер Вилхелм, че ако България загуби войната, той ще получи съответните придобивки: дворец, пенсия, прислуга. И това става след като България губи, той абдикира и оставя на мястото си своя син Борис. Централните сили колкото и да силни, в края на краищата са затворени в центъра на Европа. И макар че в началото имат успехи, целият свят се обединява срещу тях и накрая се стига до победа на Съглашението. В тази борба България е обвинявана във военно престъпление, защото ако не беше се включила на страната на Централните сили, войната щеше да свърши поне две години по-рано. А ние правим моста между Германия и Австро-Унгария и Османската империя и по този начин удължаваме войната. И затова в Париж българската делегация е изолирана в Ньой и се иска България да бъде наказана строго, тъй като заради нея жертвите във войната са твърде много. Аз мисля, че при една по-гъвкава политика можехме да получим някакви отстъпки от страна на своите балкански съседки, въпреки че те са на страната на Съглашението. Както става преди Балканската война, когато със Сърбия си поделяме Македония. Аз не съм привърженик на този договор, защото в случая делим нещо българско, но в политиката понякога има нужда и от компромиси. А включването ни на страната на Централните сили прекърши полета на България към решаване на националния ни въпрос. След подписване на договора в Париж българската нация беше смазана, унизена и натоварена с безброй материални задължения и оттам насетне нещата се развиха много лошо. Във втория световен конфликт България отново не се ориентира по най-правилния начин. Разбирам мнението на колегите историци, които казват, че ако бяхме запазили неутралитет, България щеше да бъде прегазена от войските на Хитлер. Но вижте какво стана след това с държавите, които бяха прегазени, като Белгия, Холандия, Гърция. След войната те бяха на страната на победителите и получиха всичко онова, което искаха. А България за пореден път бе на страната на победените. И само благодарение на това, че в последния етап се присъединихме към страната на антихитлеристката коалиция, СССР съумя да запази поне нашите граници, защото гърците и сърбите искаха много от нас и то не без основание. Нашие политици и от онова време, а и днес играят ва банк, а политиката е изкуство, в което трябва да бъдеш много обигран. И когато се върви по линията на най-лекото съпротивление, обикновено винаги се стига до фатални грешки. - Ако се върнем отново назад в миналото, кой или кои от българските политици могат да служат за пример на днешните? - Ако имахме политици като Петко и Любен Каравелови, България щеше да бъде друга. Любен Каравелов още през 70-те години на 19-и век е наричан от дипломатите на Великите сили Българския или Славянския Мацини. И не случайно го готвят за първия министър-председател на България, но той умира още преди откриването на Великото народно събрание. Той е и единственият българин, поканен от руските власти да присъства при подписването на Санстефанския мирен договор. Той заминава и прекарва в Цариград цял месец. Петко Каравелов пък за мен е най-честният ни министър-председател. Петко Славейков дори пише за своя съпартиец: „Когато Радославов и Стамболов се устремяваха към властта, всички тичаха да помагат. Защото знаеха, че те крадат, но ще има и за тези, които им помагат. А наш Петко не става и за слива. Той не краде, ама и на другите не дава”. Каравелов е пословично честен човек, кристално чист, който не знае какво значи да се открадне и да се облагодетелства от властта. И дори когато го пребиват и затварят в Черната джамия по заповед на Стамболов, и когато идват чуждите кореспонденти и питат: „Вярно ли е, че спрямо вас е упражнено насилие?”, той, целият насинен и пребит от бой, отговаря: „В България такива неща не могат да стават”. Ето това са хората, които могат да бъдат за пример. - Има ли нещо вярно в твърдението, че е заложено в манталитета ни постоянно да чакаме някой да взема вместо нас важните решения? - Забелязали ли сте, че обикновено когато някой ни засегне, се заканваме, че един ден ще им го върнем. Погледнете какво става на улицата. Затова, че си свирнал на някого с клаксона на колата си, изскачат с бухалките и започват да те бият. Или затова, че си бутнал някого, се стига до насилие. Може би чуждото владичество в миналото има отражение върху психиката на българина. Но ми се струва, че има нещо в българската душевност, свързано с покръстването и с унищожаването до девето коляно на 52-та болярски рода от княз Борис. С това е ликвидиран цветът на българската народност. Това са хората, които са искали да си запазят традициите и старата религия. След тяхното ликвидиране онези, които остават, знаят какво ще им се случи и затова започват да таят в себе си злоба. Цветът на нацията не се създава за ден-два, нито за година-две. И ние затова днес сме си останали езичници по душа. Друг е въпросът, че интелигенцията ни още тогава е била слугинска. Имаме писменост от 9-и век. Падаме под робство края на 14-и век, това са пет века. Къде са ни писмените документи от онова време ? Къде са ни църквите ? Отидете в Белград и вижте крепостта там и я сравнете с Царевец, който може да се нанесе 150-200 пъти в нея. Защо не са унищожили турците Белградската крепост? Ние сме малък народ с чудесна история. Но на нас много ни се иска да се покажем велики. Пишем история така, както ни се иска на нас. Четете: побеждавали сме гърци, турци, византийци, сърби. Сега правим честване за 100-годишнината от Първата световна война. Питам: Какво честваме? Аз мисля, че вече няма народ в света, който да се хвали с военни победи. Германците имат безброй военни победи, най-страшната армия. Кой германец днес се хвали с победите си по време на двете световни войни. Една нация трябва да се хвали с икономически и културен напредък. Войната е нещо, което съпътства развитието на човешкото общество. Но тя трябва да бъде набутана встрани, а ние се хвалим само с военни победи. И оттам мисля, че идват нашите проблеми, дори и днес. - Какви изводи и поуки трябва да си вземат днешните политици от миналото ни? - Да не повтарят грешките на предходниците си и да не играят ва банк с българските интереси, които трябва да се отстояват навсякъде. На първо място, трябва да се гледа интересът на българския народ, без да пречим на другите. Днес имаме една обединена Европа, оградена с бодлива тел. Разрушихме Берлинската стена, а сега в Европа има 1000 берлински стени срещу хора, които бягат от войната. И си мисля, че трябва да бъдем по човеци, да мислим за собствения си народ, но и за всички в беда. Защото българите много често са изпадали в беда. Друг е въпросът, че трябва да се прецени кой е бежанец и кой не е.     Визитка:   Роден е 12.2.1949 г. Завършил е ВТУ „Св. Кирил и Методий” Работил е 17 години в Националната агенция за оценяване и акредитация Председател на Фондация „Васил Левски”

Двадесет години по-късно: какво лъжат коментаторите на събитията от 10 януари 1997 г.*

 Вместо коментаторите на настоящата история на тази страна да търсят факти и документи, те се съревновават в производството на идеологеми. Избирателите робуват на тези упорито и в захлас разказвани митове. И това ще се види на предстоящите избори, както се видя на последните. А митовете са поне следните, повечето от тях ясно формулирани в телевизионни предавания на изминалата седмица. Не на последно място това се случи в публицистиката на предаването "Референдум" на държавната телевизия, откъдето лесно могат да се изведат следните твърдения: 1) България трябвало да изплаща външния си дълг и това е довело до кризата от 1996 и 1997 г. поради политиката на БНБ и министерство на финансите; 2) Това е накарало МВФ да "наложи отвън" усмирителната жилетка на т.нар. валутен съвет, което пречело "да се прави политика"; 3) Приватизацията е разрушила "индустриалната база" на българската икономика, като над 20 млрд. лв. активи са приватизирани за "жълти стотинки", с приходи около "само" 1,5 млрд. лв. в държавния бюджет.   4) Най-голямата измама е "масовата приватизация", с нея работещи предприятия са "раздадени" на приватизационни фондове, нейно продължение е приватизацията чрез РМД; 5) Банковата криза на 1996 г. е "подготвена" от правителствата преди това на БСП, тя просто се е случила през 1996 г.; 6) Спестяванията на населението са се изпарили по време на служебното правителство на 1997 г., вследствие на фиксирането на валутния курс; 7) Членството на България в ЕС, подготвено сред политическите промени от 1997 г., не дава толкова положителни резултати, колкото в другите бивши комунистически страни, "резултатите за България са мизерни". Политическият извод е правителството на БСП (25 януари 1995 г. -- 12 февруари 1997 г.) е притиснато от обстоятелствата (външният дълг, БНБ и пр.), големият провал е след това. Той се е състоял в това, че "правителството на Иван Костов не оправдало големите очаквания" и "в мизерните резултати" от членството на България в ЕС. Каквото и да означават тези твърдения, те са чиста лъжа, или лицемерна манипулация на факти и пране на политически биографии, или плод на наивна представа за икономиката. В същото време причините да излязат хората на улицата бяха и остават ясни за хора без предвзето тълкуване на събитията. За първи път в българската история след 1918 г. те са икономически, а протестът се провежда в условията на нормална съвременна представителна демокрация. Спестяванията Лъжа е, че спестяванията на населението изчезват през 1997 г. Брутните национални спестявания през 1995 г. са 15,1% от БВП, а през 1996 – 8,6%; през 1997 г., въпреки резкия икономически спад през първите четири месеца на годината – 15,8% от БВП. Важно е да се отбележи, че най-ниското им ниво е достигнато през 1993 г. (6.2% от БВП), когато спадът на годишна основа е повече от два пъти. Тази графика показва по-дългата историческа перспектива: Брутни национални спестявания: България 1980-2015 г. (% от БВП), Източник: World Bank По-силната историческа лупа показва, че изчезването на спестяванията е от края на 1970-те. Причината е криза по външния дълг от онова време. А причината на тази криза е глупавото управление на икономиката – държавната собственост, централното планиране и "гениалните" идеи на управляващата тогава клика на Тодор Живков, от "Кремиковци" до "Правец" и т.н. За любителите на още по-дългата историческа перспектива - през 1989 г. БВП на глава от населението е практически равен на този от 1918 г. Ако са верни изчисленията на Мартин Иванов и ЕБВР, 920 щатски долара през 1918 г. и 980 през 1989 г. Ако някой направи справка в Отчета на БНБ за 1996 г., ще види, че към декември 1996 г. цените на стоките и услугите в потребителската кошница са нараснали за една година с 310%, че за храна и напитки домакинствата харчат 50% дохода си. От месечните данни на БНБ за разменния курс е видно, че между април и декември 1996 г. левът се е обезценил 5,6 пъти. Средната заплата в държавния сектор през 1995 е 126 щатски долара, а през декември 1996 г. - 56 долара. (в частния сектор възнагражденията са по-ниски.) През 1998 г. тази заплата възстановява своето равнище от 1998 г. Реалните заплати в промишлеността, които през 1996 г. осигуряват дохода на 29% от домакинствата, между април и декември през онази година намаляват с 19,8% на месец. Хиперинфлацията в България в началото на 1997 г. е на 21-во място в класацията на най-тежките хиперинфлации на ХХ век, съставена от Стив Ханке и Николас Крус. През януари и февруари дневната инфлация е 4,2%, а цените се удвояват всеки 17 дена. "Индустриална база", банковата криза и политически причини Икономическият спад на БВП през 1996 г. е 9% на годишна основа, неговото равнище спрямо 1989 г.  - 67%. Основният проблем на икономиката е държавният сектор, в които практически всички предприятия, с изключение може би на Булгартабак, работят на загуба. 80% от загубите са съсредоточени в 60 предприятия и единственият начин да се оправи положението е те да фалират. До 1994 г. (съответните промени в Търговския закон, приемането на глава "Несъстоятелност") няма правен ред, по който това може да се случи. Новото правителство през 1995 г. има всички правни основания да остави несъстоятелността на държавните фирми да протече по нормален път. Тогава кредиторите (предимно български банки) биха продали активите на предприятия, приватизацията би била по-малко политически и повече икономически процес. Това би означавало увеличение на безработните с около 100 хиляди души (малко под 1/3 от вече безработните). За техните обезщетения е осигурен безлихвен заем от Световната банка с гратисен период от 10 години. Преговорите по този заем са практически завършени при предишното правителство, новото правителство подписва заема, а парламентът го ратифицира. Вместо това един от първите актове на новото правителство е да спре приватизацията и да се опита да предостави защита на все още нераздържавената икономика, забранявайки през май 1995 г. на държавните предприятия да изплащат дълговете си към банките – държавни и частни (държавните предприятия и без това обслужват вече само от 40% по дълговете си към банките). При това трябва да се има предвид, че през целия период от май 1995 г. до февруари 1997 г. реалните лихвени проценти на рефинансиране на банките от БНБ са отрицателни. Защо правителството, след като са осигурени средствата за покриване на обезпеченията по безработица, не допуска нормален процес на приватизация? Причината не е в 100-те хиляди безработни. Внимателният прочит на постановленията на правителството от началото на 1995 г. показва, че проблем за него са 700-те членове на управителни съвети на държавни фирми, които то назначава през януари и февруари 1995 г. За да бъдат защитени интересите на тези хора, по идея на вицепремиера и министър на икономическото развитие (каквото и да означава това), за инвестициите в държавни предприятия са измислени данъчни стимули (50% отстъпка при корпоративните данъци) и в закона за приватизацията са направени измененията, станали популярни с абревиатурата "РМД". Предсрочните избори спират приложението на тази схема. Но тя е една от причините за упоритостта в подаването на оставка на правителството. След това ще се окаже, че РМД-приватизацията ще доминира продажбите на държавни активи през 1998 г. (73,4% от всички приватизационни сделки). Това е най-голямата грешка на следващото правителство. Но това не задължително означава провал на този, а и на другите типове приватизация. От днешна гледна точка приватизацията се оказа политически най-подходящата форма на ликвидация. От икономическо гледище тя е успех: днес само две от целия списък губещи предприятия са фалирали – Кремиковци АД и ОЦК Кърджали; почти всички останали са не просто на печалба, но и са сред водещите предприятия в своите отрасли в Европа. Но през 1996 г. всичко това предстои. Онова, което се случва, е че стопанската политика на 1995 и 1996 г., наречена в програмата на правителството "регулиран пазарен преход", отприщва не само хиперинфлацията, но и най-скъпата банкова криза в Нова Европа. Тя струва на населението на България 41,5% от БВП, следвана по разходи от аналогични кризи в Македония – 30,3%, Чехия – 25,4%, Казахстан – 18% и Унгария с 12,9% от БВП. Външният държавен дълг няма почти никаква отрицателна роля в тези развития. Сделката по него е сключена и ратифицирана през 1994 г., 47% от него са опростени и пак тогава са осигурени бюджетните приходи за обслужването на останалия дълг (чрез въвеждането на ДДС). БСП (тогава с най-многобройна група в легислатурата) бламира правителството на проф. Беров именно защото то е свършило тези неща и изглежда, че те могат да започнат "на чисто". Причините за "мизерните успехи" И без много философстване е ясно, че България днес е в по-неизгодно положение от другите страни нови членове на ЕС поради простия факт, че преходът тук започва два пъти: първо през 1991 г. и след това в средата на 1997 г. През 1996 г. само три от бившите социалистически страни имат значим спад на БВП: България -10%, Украйна - 8% и Беларус – 5,5%. Русия е по-зле от България през 1994 г. – 15% спад на БВП, но през 1996 г. той вече е само -1.3%. Дори Армения и Грузия бележат ръст от съответно 6,5% и 8% от БВП. Тази две таблица показват как и кога България изостава от другите страни и в колко пъти доходът на глава от населението се съотнася към дохода на онези страни, с които българските граждани по онова време, а и по-късно, се сравняват. БВП на човек от населението в щатски долари през ППС (България и избрани страни: 1990-1998) И отново за любителите на дългите исторически сравнения: една картинка с коментар. Причините за "незадоволителни резултати" са в двата периода на рязък спад на БВП – след 1987 г. и след 1994 г. А причините на тези причини са частично обяснени по-горе. Който иска, нека поразсъждава за периода преди 1987 г. Слуховете за неуспех са силно преувеличени: пет пъти увеличение на БВП след 1997 г., БВП на България за 2016 г. да се окаже около 52 млрд щатски долара – малко повече отколкото през 1944 г., без войни и завземане на чужди територии, но след много глупости в управлението на страната.   *Почти всички факти и статистически данни в тази статия могат да бъдат намерени в публикациите на ИПИ от периода 1995-2004 г., събрани на едно място в електронната книга на института "Отвъд стопанските нещастия" (виж тук), особено в гл. 4 на книгата, в статистическото резюме на 1996 г. и коментарите за изборите от 19 април 1997 г. (виж тук и материалите на нашата конференция, проведена на 18 април 1997 г. "Отвъд нещастията: Какви политики осигуряват икономически растеж и благосъстояние", с участието освен на колеги от ИПИ на Ари Хилман, Марек Дамбровски, Ричард Ран, Илиян Михов, Мариела Ненова, Божидар Димитров от БТПП, Габриела Стоянова, Петя Петрова, Росен Розенов и Любомир Димитров – виж тук). **Анализа е публикуван на сайта на ИПИ.

Бойко срещу Бойко

 В петък,  13  януари Бойко Борисов седна срещу Бойко Василев в предаването „Панорама” по Канал  1  на  БНТ . Спазвайки традицията, премиерът бе поставен в „щадящ режим”. На Бойко му бяха спестени множество „деликатни” въпроси: за демографския срив в страната, за кражбите и корупцията при строежа на магистрали, игрища и спортни зали, инфраструктурни проекти; въобще за корупционната атмосфера в страната; за петорното оскъпяване на граничната ограда; за продължаващото изтичане на мозъци от България; за българското оръжие в Сирия; за контрабандата в страната; за мизерните заплати и пенсии; за кражбата на  КТБ ; за плачевното състояние на борбата с организираната престъпност; за огромните държавни заеми; за геноцидното здравеопазване; за внесените отровни ваксини; за външната ни политика, унижаваща българското национално достойнство; за постоянната клоунада и злоупотреби в министерството на отбраната; за доунищожените по време на неговото властване български специални служби; за чудовищните проблеми в енергетиката; за провала с българските  АЕЦ ; за това, че сме на едно от последните места по свобода на медиите и още много други свръхнеприятни за премиера въпроси, които в действителност са истинските проблеми на нацията. И които реално вълнуват българите. Нищо не каза премиерът в оставка за Постановление  208  за разселване на бежанци. Бойко Борисов бе оставен да вземе инициативата. Да си подбере и говори по тези теми, които са му удобни. Водещият се опитваше периодически „да вземе думата”, но Бойко Борисов въобще не се вслушваше във въпросите на своя адаш и му отнемаше думата, когато и както той прецени за необходимо. За съжаление, особено в първата част на разговора зрителят нямаше усещане, че по националната телевизия говори българският министър-председател. Бойко Борисов първоначално се вживя в ролята на шеф на Агенция „Пътна инфраструктура”. Започна да брои платната по пътищата. Преди и сега. Спомена за „тангенти”, дупки по пътя и разходи за снегорини.  После започна да говори като ръководител на пожарната. За новата противопожарна техника. За това, че е гасил пожари преди време с мушами. Сравни сегашната противопожарна техника с тази от преди години. В един момент влезе в кожата и на главен секретар на МВР . Преброи патрулките във вътрешно министерство. Установи, че колите са стари. Стари им били включително и лампите. Даже се вживя в ролята на метеоролог от института на БАН .Предсказа времето през другата седмица. Тази „хватка” на премиера в оставка я наблюдаваме вече около седем години. Постоянно говори напоително с ненужни подробности за времето, за пожарникари и полицаи, за мушами, за старите лампи по патрулките, но от позицията на служител на профсъюза към дадената институция. Или като домакин или МОЛ  (материално отговорно лице). Прекалено ниско ниво за поста, който заема. Говори като всичко друго, но не и като министър-председател. Нито дума по големите проблеми на страната. Как ще ги решава? Кои от тях е решил до този момент? Ако случайно ги засегне, говори за „гьолове”, за това, че е получил лошо наследство от „лошите” преди него. А управлява вече около седем години. Говори, че преди него другите много били крали. А той…не! Както винаги нито едно смислено обяснение подплатено със сериозни факти и цифри. Винаги обяснения в стил „хоремаг”. Никаква магистрална и обоснована визия за обозримото бъдеще на България. Обясненията за състоянието на атомната енергетика в България са унизителни в интелектуален план за българите. Това, че нямаме нужда от АЕЦ  защото няма да имаме нужда от ток през лятото… е „анализ”, достоен само за между две бири по време на белот в Банкя. Откритието, че „атомните реактори дават ток както през зимата, така и през лятото” и „токът не се съхранява” е гавра със средно интелигентния българин. Отново чухме, че са виновни и „сини” и „червени”. Първите за „американските електроцентрали”, а другите за „АЕЦ  Белене”. А Бойко Борисов, който е на сцената седем години, е в „бял костюм” и невинен като гълъб. Този водевил вървеше в началото. Но сега, не минава! Обяснението, че „тъкмо подредихме държавата” е меко казано… нагло. А приказки от типа „докарах целево 320  милиона лева от Брюксел” вече дразнят българите. Бойко Борисов не докарва нищо от Брюксел. Парите се дават целево и се отпускат от евробюрократите. За това заслуга има част от българска администрация, тоест множество известни и неизвестни служители в българските институции. Бойко Борисов може да докара средства в страната, ако се бръкне в джоба и внесе парите в бюджета. Да! Тогава може да каже „АЗ ”! Борисов постоянно говори, че „намира пари” за всичко. А с колко задлъжня страната ни през последните две години? Мълчание. Бойко Борисов дори сравни заплатите на милиционерите през 1989  г. и сегашните заплати на българските полицаи. Уникален! А защо не сравни цените на хранителните стоки, комуналните разходи и други разходи преди 1989  г. и сега? Явно счита, че го гледат хора със занижени интелектуални възможности. В студиото Бойко Василев засегна един ключов момент. Водещият каза, че „отвън Ви разбират, а отвътре не Ви разбират”. Защо? Той обърна внимание, че Световната банка, МВФ  и Тимерманс от ЕК  хвали Бойко Борисов, „а българите са недоволни”. Защо? Много просто. По времето на Бойко Борисов нашата страна загуби окончателно своя национален суверенитет. Външните фактори си правят каквото си искат в България. Стигна се до там, че те кадруват в българските институции поголовно. Стига се дори до ниво шеф на РДВР  (Регионална дирекция на вътрешните работи). Защо да не харесват Бойко Борисов? Та той вкара България в дълбока дългова яма. Страната ни е в лапите на световните финансови институции. Той надмина като yes men дори Меглена Кунева. Естествено, ще го хвалят до скъсване. Ще го крепят до последно на власт. Само трябва още веднъж българите да гласуват за него. Но вече става сложно. Не му вярват. Рейтингът му пада главоломно. Бойко Борисов постигна максималното, което може да се направи в съобразяването с желанията на „началниците” във Вашингтон, Брюксел и другите големи западноевропейски столици. Смешно звучат приказките на премиера в оставка, че България се развива само, когато той е на власт. Когато управляват другите, страната „замръзва”…и чака Бойко Борисов отново да се върне в МС . Смехотворна е позицията на премиера в оставка по отношение на съдебните обвинения към негови бивши и настоящи министри като Дянков, Трайков, Ненчев и Москов. В подобни ситуации се оказва, че Бойко Борисов е „на страната на правдата”, която е субективно и разтегливо понятие. Зависи кой определя коя точно е „правдата”. Бойко Борисов не каза, че застава на страната на закона. Нали така е при демокрацията! При Бойко Борисов над всичко е посочената от него „правда”. Премиерът в оставка се дистанцира ловко от преследваните от българското правосъдие негови министри с една бойкоборисова вметка. Той каза: „Аз съм им бил шеф, .…но министърът отговаря пряко и единствено за своето министерство… премиерът може да му разпореди, но той не е длъжен да изпълни… премиерът има право да го закара в парламента и да иска да го смени, но дори една чистачка да се назначи или да се направи сделка в кое да е министерство… на това има право само министърът… затова съм им казвал (на министрите) – работете с акъла си, внимавайте какво правите… идва Видовден и ще трябва да отговаряме за това, което сме правили.” Уникална управленческа тирада! Какво излиза? Бойко Борисов намира някои от своите министри по кръстовищата, по пътищата, а други му ги налагат външни фактори. Министрите не са длъжни „да изпълняват неговите разпореждания”. Той има право само да ги закара в парламента и да иска да бъдат сменени. Кои от споменатите и преследвани от правосъдието по-горе министри Бойко Борисов закара в НС  и поиска от депутатите те да бъдат сменени? Той за какво носи отговорност? Това че министър-председателят оставя в правителството министрите, нарушили закона, се нарича „престъпно нехайство”, което води да нанасяне на тежки щети на българската държава. Бойко Борисов в подобен случай не е даже в ролята на „съвестен служител на охранителна фирма”, който „пази” българския кабинет. България няма нужда от подобен министър-председател.  Бойко Борисов не е министър-председател, който защитава самоотвержено българските национални интереси. Борисов призна, че хотелиери, ресторантьори и хора, работещи в сектор „селско стопанство”, са се жалвали, че руските пазари са се затворили за тях. И на глупака му е ясно, че това е в резултат на тежката и агресивна русофобия на неговите министри Митов и Ненчев. И от неговото лично безотговорно нехайство.Бойко Борисов като премиер знае ли, че Митов тотално разгроми кадровия потенциал на външно министерство? Премиерът преброил ли е от колко човека се състои политическият кабинет на Митов? От 10 , 20 , 30  или 40  „политкомисаря”? Може ли да познае от четвъртия път? Докато преди е имало случаи, когато политическият кабинет е бил в състав от 3 –4  човека. Знае ли премиерът, че политическия кабинет на Митов дублира професионалните ръководители във ведомството от специализираната администрация? Бойко Борисов знае ли, че има случаи, в които регионални директори в МВ нР научават за назначени посланици в поверените им страни от българската пресата? Бойко Борисов се определи като „прагматик”. Като е прагматик, кой от двамата министри закара в парламента и поиска да бъде сменен? Митов или Ненчев? Никой. Защото за това се иска смелост. За това се иска да си държавник. За това се иска да си истински българин. За това се иска да не си лаладжия. За това се иска да не си yes men. Искрено се забавлявах, когато Бойко Борисов навлезе в областта на българската външна политика. Имах усещане, че „някой му е изключил щепсела от контакта”. По отношение на Анкара в думите му прозвучаха „студени нотки”. И то след години служене като „пощенски гълъб” и обяснения в любов към Анкара. Груба грешка. Турция е наш съсед и винаги трябва да имаме спрямо Анкара принципна, постоянна и прогнозируема добросъседска политика. Естествено, не за сметка на българските национални интереси, както правеше години наред Бойко Борисов. По отношение на Русия Бойко Борисов също бе забавно любезен. Благодари на президента Владимир Путин и с благи думи се опита да подскаже, че между него и Кремъл нещата са „ком ил фо” (както трябва). Въпреки че в руските медии Бойко Борисов е станал за посмешище и му се подиграват като на несериозен партньор без собствено мнение по кой да е въпрос. Въпреки че няколко пъти Сергей Лавров и Мария Захарова бяха принудени остро да реагират на неоснователните и излишни агресивни русофобски словоизлияния на Митов. Руснаците предпочитат да се договарят по „българската тематика” с Брюксел вместо със София. Просто при управлението на Бойко Борисов стана ясно, че България не я приемат сериозно. След „скечовете” на Ненчев за ремонт на българските самолети МиГ в Полша, премиерът в оставка си приписа заслугите, че в крайна сметка нашите руско производство самолети и хеликоптери ще бъдат ремонтирани в Русия. Естествено, поляците нямат лиценз да ремонтират руските самолети. Бойко Борисов не знаеше ли преди това този факт? Ако го е знаел защо не заведе Ненчев в парламента и не поиска да бъде сменен? Или българският премиер е само „пасивен охранител” на правителството, което уж оглавява. А неговите министри са „самостоятелно веселящи се единици”, които работят за чужди национални интереси „на ишлеме”. Бойко Борисов заяви, че „е длъжен да пази тези отношения с Путин (между България и Русия), защото от тях са пряко зависими много от бизнесите в България”. Нима Бойко Борисов не беше този, който посочи Росен Плевнелиев за кандидат за президент на ГЕРБ  преди време?! Нима той не беше този, който го пляскаше покровителствено по челото пред журналистите?! Е, има ли някой, който да е допринесъл повече за влошаване на двустранните българо-руски отношения от недоразумението, избрано от Бойко Борисов?! Премиерът в оставка не носи ли вина за това? Бойко Василев смело си позволи да иронизира Бойко Борисов като го попита какво става с неговата „пътеводна звезда” Ангела Меркел. Отговор не последва. Отговорът беше: „България е получавала досега пари само от Европа”?!? Бойко Борисов се опита в типично негов стил да формулира българската външна политика: „Европа – там е нашата пъпна връв, дружба прагматична с Русия и разбира се нашите отношения със САЩ  в лицето на новия президент Тръмп… да продължат максимално добре да се развиват”. Тук си заслужава един по-обстоен коментар на бойкоборисовата външна политика. Правителството в оставка бе окомплектовано като логистична подкрепа за реализиране на американската балканска политика съгласно стратегията на проекта „Хилъри”. Бе окомплектовано за безропотен слугинаж на патологичната русофобска стратегия на сектата на неоконите във Вашингтон. За тази цел финансираната мрежа от НПО- та в България играеше ролята на „народа”, на „средната класа”, на българското обществено мнение” и пр., които безрезервно подкрепят едноличната власт на премиера. Въпросната мрежа служеше като скрита „арматура” на управлението на Бойко Борисов. Когато бе необходимо тя положи огромни усилия да върне на власт ГЕРБ  през 2013 –2014  година. Сега обаче в Белия дом след една седмица встъпва в длъжност Доналд Тръмп. Сорос се опитва да направи в САЩ  същото, което направи в София през 2013 –2014  г. Да свали Доналд Тръмп от власт със същите безредици, демонстрации, хепънинги и други подобни. Сектата на неоконите в САЩ  е смъртен враг на новоизбрания американски президент. Май се получава някакво разминаване, което се вижда с просто око. В ГЕРБ  има много стойностни хора. Има много българи, които милеят за България. Проблемът им е, че със сегашното свое ръководство ГЕРБ  в бъдеще ще бъде нежизненоспособна партия. Сегашното ръководство на ГЕРБ  е прелистена страница в световната, европейската и българска история. По отношение на новоизбрания български президент Румен Радев премиерът в оставка бе доста некоректен. Не е ясно защо Бойко Борисов заяви, че след „10 -ина дни цялата власт ще бъде в ръцете на един човек”, с една дума у Румен Радев. Нима премиерът в оставка е забравил правомощията на българския президент по конституция? Нима България е президентска или полупрезидентка република? Румен Радев още не встъпил в длъжност, а Бойко Борисов започва да си подготвя фронт срещу новоизбрания президент. Нима той не постъпи по същия начин срещу правителството на Орешарски? Най-вероятно скоро гербаджиите със своето сегашно ръководство ще се опитат да направят римейк на 2013 –2014  г. Към края на своето участие в „Панорама” Бойко Борисов допусна една фатална грешка. Той повтори в негов личен вариант водевила на Цецка Цачева с „убития от комунистите дядо” в президентския дебат преди втория тур. Бойко Борисов заяви, че е „дете на малтретирани от този режим (комунистическия)”. Така малтретирани, че самият той е прекарал доста време като член на БКП  и около Тодор Живков като доверено лице, което го охранява. Борисов се издъни тук и за съжаление се включи в насъскването на една част от българите срещу друга част. Тази стратегия, базирана на „антикомунистическите” опорни точки, беше характерна при изграждането на елитите в Източна Европа по линията на проекта „Хилъри”. С тези приказки Бойко се захвърля сам в историята на България. И завлича партията, която оглавява. Заканва се на децата и внуците на „комунистите”. Да преследваш деца и внуци звучи стряскащо. Така са правили във времената на Адолф. Въобще по тази тема Бойко Борисов преигра и загуби още от своя рейтинг сред здравомислещите българи. България се нуждае от единение на българския народ. Като Испания след Франко. Само така можем да вървим напред. Деленето на „комунисти” и „фашисти” ни доведе до ръба на пропастта. Бойко Борисов не се засрами и се сравни с Дейвид Камерън, че и с Матео Ренци. Даже каза и нещо, което подсказва, че не чете информацията, която му се слага ежедневно на бюрото. Според него „англичаните се чудят какво да правят” след Brexit. Май не е разбрал, че макроикономическите параметри на британската икономика тръгнаха нагоре. Точно след Brexit. След седем години във властта Бойко Борисов доведе страната ни до трагично положение, но това не му попречи да каже: „Трудно мога да приема, че има по-опитен от мен в тази дейност… минало ми е много през главата… много хора съм обидил и съм стигнал до извода, че трябва да внимаваш какво говориш”. Това, че е обидил много стойностни хора е абсолютно вярно. Това, че разби бизнеса на много хора също е вярно. За седем години потърпевшите са ужасно много. Бойко Борисов прави отчаян опит да подскаже, че е готов за „голяма коалиция”. Така искат от ЕНП , защото ГЕРБ  с това ръководство вече няма електорален потенциал да постигне предишните си изборни победи. Остава единствено опцията „голяма коалиция с БСП ”, естествено доминирана от Бойко Борисов като премиер. Много тревожно звучи хвалбата на Бойко Борисов, че „ние се справихме с мигрантите, от два месеца те са нула”. Как се справихме? С Постановление 208  за разселване на бежанци? Бяга като дявол от тамян от коментирането на тази тема. Ако ще „носи” пари от Брюксел за изпълнение на Постановление 208  за разселване на бежанци, то това си е чисто национално предателство! В самия край на участието си Бойко Борисов се опита да коментира в ироничен стил с „авиационни” акценти президентската кампания на Румен Радев. Беше доста нелепо и предизвика смях от страна на останалите участници в студиото. Просто Борисов по един уникален начин в петък, 13 -ти, в предаването на своя адаш заприлича поразително на Цецка Цачева в навечерието на нейната катастрофална загуба на втория тур на президентските избори в България. Боян Чуков

7 признака, по които ще разпознаете лицемера

1. Лицемерът помага на другите, само когато има изгода, искреният човек прави добро без да очаква нещо в замяна. 2. Лицемерът полага огромни усилия, за да се хареса на другите. За искрения човек е лесно да получи симпатията на останалите. 3. Лицемерът уважава единствено онези, които имат власт, искреният човек уважава всички. 4. Лицемерът критикува другите, за да изтъкне собствените си качества, докато искреният човек цени качествата у другите и с радост ги хвали. 5. Лицемерът клюкарства, искреният човек просто изразява своето собствено мнение. 6. Лицемерът говори повече, отколкото върши, искреният човек винаги спазва обещанията си. 7. Лицемерът възхвалява постиженията си, искреният човек не изтъква своите успехи. Лицемерът се стараят да привлекат вниманието към себе си. искреният не искат да са център на Вселената....

Николай Денков: Няма финансов проблем с медицинските университети

Финансов проблем с медицинските университети няма. Важно е как да се използват наличните ресурси, за да се развият и другите висши училища и техните направления. Това каза след среща с ректорите на медицинските висши училища у нас министърът на образованието Николай Денков : Уточнихме отново, че няма намаление или има съвсем намаление под процент в две от висшите училища, които обучават в медицина, докато в другите има увеличение на субсидията за тази календарна година, включително увеличението нетно е по-голямо, отколкото намалението. Поех ангажимента, че през следващите два-три месеца няма да променяме съответните коефициенти за професионалните направления, няма да намаляваме броя за прием за тази академична година. Ще търсим други средства, за да подпомогнем другите професионални направления. Проф. Красимир Иванов , ректор на Медицинския университет във Варна, изрази задоволство от срещата: Фиксирахме повечето от проблемите, които касаят медицинските университети - и качеството на преподаването, и финансирането на образованието, и развитието на материално-техническата база. Стигнахме до общото мнение, че диспропорциите, които са факт, трябва да се решават. Не може да има такава огромна разлика между отделните професионални направления, но това трябва да стане с увеличаване на тези, които през годините са били подценявани, а не за намаляване на тези, които работят добре. Срещнахме пълна подкрепа. Медицинското образование в България е много качествено и е за пример в много отношения, посочи още министър Николай Денков. По думите му, другите направления трябва да се поучат от примера им - как могат да се привлекат чуждестранни студенти, или как да се използва комбинацията от държавна субсидия с привличане на студенти от чужбина и таксите от тях. Обсъден е бил и проблемът с изтичането на медицински кадри извън страната и се планира среща със здравния министър по темата. Във връзка с напускането на медиците след тяхното дипломиране, Денков изтъкна, че е привърженик на идеята за допълнителни стипендии или стаж, срещу което студентите да поемат определени ангажименти. Всички мнения, изразени след срещата, слушайте в звуковия файл. 

Тилърсън обеща на Лавров предпазливо сътрудничество

 Путин: Русия и САЩ трябва да възстановят контактите между спецслужбите си САЩ ще сътрудничат с Русия, само ако това отговаря на интересите на Америка и на нейните съюзници. Това заяви държавният секретар Рекс Тилърсън на първата му среща с руския външен министър Сергей Лавров, състояла се в Бон в рамките на форума на външите министри на Г-20. „САЩ обсъдят как да работят с Русия, когато може да намери сфери на практическо сътрудничество, което ще бъде от полза на американския народ", каза Тилърсън след първата му среща като държавен секретар с Лавров. "Когато ние не виждаме съвпадения, САЩ ще отстояват интереси и ценностите на Америка и на нейните съюзници“, каза още той в кулоарите на срещата в Бон. Американският държавен секретар призова Русия да спазва задълженията по Минските споразумения за Украйна. Това бе първото пътуване в чужбина на Рекс Тилърсън и първата му среща като държавен секретар с руския външен министър Сергей Лавров. Срещата се следи с интерес заради по-ранштите изказванията на президента Доналд Тръмп за подобряване на отношенията с Русия и заради неотдавнашната оставка на президентския съветник Майкъл Флин заради контакти с руския посланик и обвиненията, че Русия се е намесила в избирането на Тръмп за президент. От своя страна Сергей Лавров заяви, че Рекс Тилърсън потвърди на срещата готовността на Доналд Тръмп да бъдат преодолени сложностите в отношенията между САЩ и Русия. „Засегнахме ситуацията в двустранните отношения, които бяха значително влошени от администрацията на Обама, особено през последните месеци“, изтъкна Сергей Лавров след срещата с американския му колега. Двамата проговаряха в рамките на срещата на външните министри на Г-20 в Бон. „От страната на Рекс Тилърсън бе потвърдена готовността, която бе изразил президента Тръмп в разговора с президента Путин да се преодолее този период, да се отстрани всичко ненужно, всичко изкуствено. С разбирането, че в отношенията винаги ще остават въпроси, изискващи съгласуване и решения“, подчерта Лавров. Той отбеляза още, че „на една среща за кратко не може да преодолеем всички разногласия“. САЩ са заинтересовани да се включат в регулирането на конфликтите, по-специално в Украйна и Афганистан, заяви още Сергей Лавров. По думите му срещата бе продуктивна. „Потвърдихме наличието на общи, съвпадащи интереси, преди всичко в непримиримата борба с тероризма, ...в сътрудничеството по сирийската криза, по другите страни от региона, където тероризмът също е пуснал корени“ По думите му двамата са обсъдили Афганистан и положението в Украйна. „По всички тези направления нашите американски партньори са заинтересовани да се включат към усилията, които се предприемат за преодоляването на тези конфликти. Веднага щом бъдат сформирани екипите на Държавния департамент и в другите ведомства, които се занимават с тези въпроси, ние изразихме готовност да установяваме съответните контакти. Имаме общото разбиране, че там, където интересите съвпадат, а такива сфери не са малко, трябва да се движим напред, да показваме способността на САЩ и Русия да играят онази роля, която им е отредена на световната арена. Договорихме се да продължаваме контактите, ще имаме редица възможности в близките месеци“, подчерта Лавров. Той добави, че среща между президентите Путин и Тръмп ще има, когато двамата я сметнат за възможна. Преди началото на срещата Сергей Лавров бе попитан от американски журналист дали Русия е обезпокоена от „турбулентността“ във Вашингтон и влияе ли тя на руско-американските отношения. Лавров отвърна, че Русия не се бърка във вътрешните работи на другите държави, в частност на САЩ Разширяването на НАТО е насочено към възпиране на Русия като основна заплаха за Алианса. Това обяви руският президент Владимир Путин пред руската Федерална служба за сигурност (ФСБ), съобщават руски медии. "На срещата на върха на НАТО през миналия юли във Варшава за първи път след 1989 г. Русия беше призната за основна заплаха за сигурността на Алианса, и възпирането ? беше официално обявено за новата мисия на НАТО. За тази цел беше извършено по-нататъшно разширяване на блока. То също беше извършено и преди, но сега им изглежда, че са намерили по-сериозна обосновка", коментирал Путин. От 2014 г. отношенията между Русия, от една страна, и Европейския съюз и САЩ, от друга, се влошиха заради кризата в Украйна. Брюксел, Вашингтон и техните сюзници наложиха редица санкции срещу Русия заради анексирането на Крим и намесата й в Източна Украйна. По думите на Путин, в интерес е както на Русия, така и на САЩ да възстановят комуникацията между специалните си служби. "В интерес на всички е да се възобнови диалогът между разузнавателните служби на Русия и САЩ и другите страни членки на НАТО", посочил Путин. "Абсолютно ясно е, че в областта на борбата с тероризма всички съответни правителства и международни групи трябва да работят заедно", изтъкнал той       segabg.com

Вижте кой как ще оправи Темида, ако дойде на власт (ПАРТИЙНИ ПРОГРАМИ)

"Умеем да слушаме хората и това, което другите партии правят само в предизборна надпревара, за нас е политическо ежедневие." Предизборна програма на ГЕРБ Торбата с обещанията отдавна е развързана. И едно от най-интересните неща е кой какво ни се врича - ако изобщо зачеква темата - в сферата на правосъдието и съдебната система. Направихме си тази "разходка" из предизборните платформи с надеждата, че се увеличава броят на хората, които осъзнават пряката връзка между липсата на върховенсто на закона и корупцията с бедността, изоставането, емиграцията, отсъствието на социална държава  и всички други беди. ГЕРБ ще изменят Конституцията, но не казват защо Свикване на Велико народно събрание и нова Конституция – това обещават ГЕРБ в началото на главата за съдебни промени в предизборната си платформа. Защото старата конституция „... макар и изпълнила своята роля за прехода на държавата от тоталитарен тип към демократично общество, отдавна не отговаря на потребностите на модерното държавно управление.” И съответно пречи да се осъществят „редица реформи”. Всъщност обаче не се казва какви ще са те – дали става въпрос за ограничаване на безконтролността на главния прокурор или за нещо друго. При по-фриволно тълкувание човек може да си каже, че ги е било страх от... знаете кой. Едното сигурно е, че щели да махат имунитета на депутатите, ама то голямата работа - те и сега си го дават с радост винаги, още преди да са им го свалили. Четем още за Антикорупционен кодекс (да не го кажем „закон” като този на Меглена Кунава), и всъщност старото обещано и не минало изобщо през парламента през 3-те години, в които го доминираха: единен орган за борба с корупцията по високите етажи на властта. Той ще бъде създаден на основата на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество.  Следват любимите на всеки прокурор заклинания срещу „формализма в наказателния процес”, който за пореден път се обещава да бъде премахнат, като се акцентира върху една негова страна - забрана за връщането на делата на досъдебна фаза. Не може да се отрече на ГЕРБ, че последователно работят в посоките, които опитваше да наложи Екатерина Захариева в последната си година - например по въпроса с връщането на обвинителни актове тя дори има публикван законопроект още от август. Както и за следващото обещние - задържане на осъдените лица веднага в съдебна зала след осъдителна присъда, за да се избегнат конфузиите а ла Галеви. И нещо много интересно, което се появи в пространството, веднага след като СГС излезе от контрола на кръга "Владимира Янева и каки": "Нов ред за преследване на корупцията по високите етажи – преминаване на тези дела в специализирания съд и прокуратура.” Сега делата за "обществено значими" личности и случаи - срещу депутати, магистрати и пр., са на подсъдност в СГС. Както и тези, при които материалният интерес е голям. Екатерина Захариева така и не е отговорила до днес - откъде ѝ хрумна и с какви аргументи да прати всичко това в СпНС и при прокурор Иван Гешев - любимецът на Сотир Цацаров, който получи примерно делото КТБ. И явно е толкова важен, че преди дни прокурорската колегия на ВСС гласува спешно да решава битови и сградни въпроси. Новост обаче от ГЕРБ е обещаната възможност за обжалване пред съда на отказ на прокурор да образува досъдебно производство... Звучи прекрасно на първо четене, макар че простичко казано – надали може да напишеш закон, който да задължи някого да си свърши читаво работата, ако не иска. Като не може да прекрати разследването, ще напише калпав обвинителен акт, който ще падне и – толкоз. Изключая последната мярка, другите със сигурност са в списъка, който Сотир Цацаров с удоволствие би подкрепил и често биват артикулирани стройно от представители на прокуратурата пред „правилните” медии. До края на 2018 г. се обещава също така приключването на пословичното електронно правосъдие, а още до средата на същата година – нова наказателна политика. От партията на Борисов се оплакват от НК, чиито основи са сложени през 1968 г., но не става много ясно изцяло нов ли искат или само ще преправят стария. Споменава се още за прословутата съдебна карта, тримесечни доклади на главния прокурор и председателите на ВКС и ВАС пред НС (макар че никой все още няма право да научава подробности за разследвания на прокуратурата, б.р.), реформи в юридическото образование, детското правосъдие, нови АПК и ГПК и, разбира се, „деполитизиран и прозрачен избор на нов Висш съдебен съвет”. Нима сме се съмнявали някога? БСП ще доказва умишлено убийство при катастрофа Макар, че предизборният им слоган е "Правила, сигурност, справедливост", от БСП логично залагат на повече неща, които галят ухото на специфичния им избирател. Темата с подобрения в правосъдието е най-последна, включително и след "Култура и медии". Първо рзбира се, се обещава как кварталните полицаи ще станат всесилни, добре оборудвани и добре латени.  Що се касае до наказатения процес, от Столетницата също обещават изменения в НПК, които да осигурят: – Силно ограничаване на възможностите за връщане на делата от съда на прокуратурата; (каквото и да означава това, б.р.) – Въвеждане на стриктни срокове, както и на „жалба за бавност“ в наказателния процес (ама то и сега има куп подобни норми, б.р.) – Създаване на правила за работещо „бързо производство“, които да се прилагат задължително при определени видове престъпления – кражби на лично имущество, причиняване на телесни повреди, грабежи и др. Като как ще тече дело за грабеж, който е тежко престъпление срещу личността, по бързо производство, не се казва. Интересно звучи, че т. нар. частно обвинение, което сега са конституира като придатък към прокурорското, може да придобие по-голяма роля: "разширяване кръга на престъпленията, при които наказателното производство започва по инициатива и решение на пострадалия". Ама дали ще позволи прокуратурата подобно нещо, един Господ знае. От партията обещават още изменение на уредбата на мерките за неотклонение и промени в НК за "защита на личната собственост" (?!), за длъжностните престъпления, плюс "отпадане на непредпазливостта като форма на вина при транспортните престъпления, извършени след употреба на алкохол и наркотични вещества". Което, да си го кажем честно, си е чиста предизборна лакърдия...  Само не мислете, че в БСП не са в крак с времето. Вижте какво още пише: "Криминализиране на тежки нарушения на екологичното законодателство с причинени големи щети върху околната среда." И нещо наистина хубаво: обещават повече контрол върху съдебните изпълнители и по-ефективна защита на правата на гражданите – длъжници в съдебно изпълнителното производство. ДПС и правосъдието - мълчание като за умрял Парадоксално, сред политическите фомации, които вероятно ще имат голямо представителство и съответно важна роля в следващото Народно събрание, има няколко, които изобщо нямат предизборна програма, платформа, или както там го наречете. Или пък имат, но в нея няма "бъкел" за оправяне на правосъдието. Сред тях са ДПС, които представят само една Програмна декларация. В нея няма и дума за реформи в правосъдието. Човек остава с впечатлението, че са си доволни хората от него такова, каквото е... ДОСТ махат давността за комунистическите престъпления Очаквано от движението на Лютви Местан залагат на тази позната струна в документа си, наречен Предизборна платформа. Извън това оттам също призовават за свикване на 8-о ВНС и нова Конституция. Освен че се застъпват за приемане на антикорупционния закон (явно на Кунева), другото са по-скоро мантри и една "схемичка:  Разкъсване на порочния корупционен модел: ПОЛИТИЧЕСКА ВЛАСТ ►КОРУПЦИОННИ ПАРИ► ПОЛИТИЧЕСКА ВЛАСТʹ (прим)►КОРУПЦИОННИ ПАРИꞌ(прим);   Патриотите: шериф до шерифа, пищов до пищова Обединените патриоти, които са тръгнали да стават трета, а, по думите им, "защо не и втора политическа сила", на практика нямат програма. Имат едни заклинания от президентските избори за двойката Каракачанов - Нотев. На нея, освен че пише, че е с дата „38 септември“, се казва, че "президентът е гарантът за това всеки да се чувства достоен и сигурен за имота и честта си. Гарант за безкомпромисно противодействие както на корупцията по високите етажи на властта и мафията, така и на битовата, циганска престъпност, за която никой не говори, но която тероризира обикновения гражданин..." Ако приемем, че са просто последователни и не са изменяли посоката, единствената програма, която може да прочетем, е от 2014 г. И там, разбира се, врагът е ясно очертан - той е леко мургав... Бързо производство за умишлени престъпления и увеличаване на наказанията за рецидиви при дребните кражби, хулиганства и пр., четем още. Стара идея - от ПФ предлагат РПУ-тата да отидат към общините, а началникът им да е избираем. Шериф, един вид. Също така от НФСБ и ВМРО (тогава са били само двете) виждат решението в "граждански контрол върху полицията". Не става ясно шефовете на районни и на ГДНП пред Динко и Перата ли ще се отчитат.  Има и такива изречения, които не е много ясно с какво са полезни: "Митничарите осигуряват контрабандата срещу дял от печалбите... Срастването на полицията с престъпността съсипва ценностната система на нацията." Патриотите застъпват старото си виждане, че трява да се разширят пределите на неизбежната самоотрана и да се позволи повсеместното носене на оръжие. А ако все пак извън полицейските, може а се изведе нещо като съдебен приоритет, то е: "Узаконяване на правото на всеки един гражданин или организация да сезират Конституионния съд". Другото е намаляване на таксите за завеждане на гражанско дело до 10 - 100 лв. Което може би от самата съдебна система пък няма да прегърнат, като се има предвид, че имат близо 800 млн. лв. несъбрани такси. Към декларацията има още прокуратурата да заведе незабавни дела за всички престъпления по служба, приватизации и пр. от времето на Виденов и Костов... Нищо че в правото има давност. Воля.. за мълчание Но от ДПС направо уважават избирателите си на фона на най-мъглявия сред другите вероятни силни играчи в следващия парламент - движението на Веселин Марешки "Воля". В секция "Документи" на сайта им има само устав, удостоверение и пр. На разни места може а се прочете, че обещават „бързо изпълнение на препоръките от страна на Европейската комисия”. Движението на бизнесмена също така ще регламентира законово „независимостта, правомощията и капацитета за разследване на специализираните органи” както и „регулиране размера на съдебните такси”. Без коментар... Реформаторски блок - притопляне на закона "Кунева" и повече власт за Румен Радев Съвсем логично, в трите десни формации, които се раздробиха и за които темата "Правосъдие" беше крайъгълна, тя е намерилаа и най-голямо отражение в предизборните програми. Акцентът на това, което остана като РБ, е законът на Меглена Кунева, който така и не стигна доникъде при предните 240 в парламента. Основните пепъникамъни бяха доста съмнителното в България сезиране по анонимен сигнал и струпването на толкова мегаправомощия - като проверки за интегритет, проверки на имущество, проверки за конфикт на интереси, дейности специфични за Сметната палата - всичко под една шапка.  Вче обединени със Светльо Витков и "Гас народен", от РБ обещават, продължаване на реформата с акцент върху "силна персонална отговорност и прозрачност за назначенията и решенията в системата" Интересно е, че ттома виждат част от решението като "засилване на правомощията на президента при назначаването на „тримата големи“ в съдебната власт". Следват обичайните обещания за бързина на правораздаването, ограничаване (но не забрана) на връщанията за доразследване, както орязване на триинстанционните производства - още една тема, стара като света. Трябва да се признае, че хората на Кунеа, Москов и сие са единствените, които не залагат на допълнително "освирепяване" и претъпкване на НК, а напротив: "Разработване на нова модерна наказателна политика, която освобождава Наказателния кодекс от състави, уреждащи по-леки посегателства, които биха могли достатъчно ефективно да бъдат наказвани по административен ред." Тук например са единомишленици със Сотир Цацаров, който отдавна обяснява, че не може политиците да уголемяват НК до безкрай. Следват ново съдебно райниране, национална електронна система за оценка, анализ и управление на ресурсите 1такава има в наченки, б.р.), но и въвеждане на фигурата на „пътуващ магистрат” в местата с незначителна натовареност. Сред другите има и няколко откровени анти-Цацаров обещания: "Създаване на работещи механизми за преграждане на използването на прокуратурата за политически и икономически натиск... Категорична подкрепа и активна политика на България за създаването на Европейска прокурорска служба." И разбира се: "Приемане на антикорупционен закон, с който се създава единен независим орган за противодействие на корупцията сред лицата, заемащи висши публични длъжности", т.е. - неуспелият закон на Меглена Кунева. Освен предложенията да се снимат държаните служители на работното място и да има контрол "на многото очи", има и такива чисто... да ги наречем, симпатични обещния: "Предоставяне на парични награди на разследващи журналисти, длъжностни лица и граждани, които са подали сигнали за корупция, довели до ефективни присъди или санкции на уличените лица." От РБ също така говорят за нещо изкючително важно, забравено още след първите "романтични" месеци на Христо Иванов на поста правосъден министър: реформа на юридическото образование, насочена към модернизация на учебния план, създаване на единен национален стандарт на изхода на юридическото образование и въвеждане на гъвкави форми за продължаване на квалификацията и специализацията на юристите. "Нова република" - контурите на Врага са ясно очертани "Първата ни задача е да създадем независима антикорупционна дирекция в прокуратурата и действащо антикорупционно законодателство, на основата на отхвърлените от корупционното мнозинство законопроекти. Те ще бъдат приети в първите три месеца от мандата на следващия парламент." С тези думи започван декларираните от партията на Радан Кънев промени, които биха предприели, ако вземат властта. Всъщност за повечето хора в НР, както и за Христо Иванов, въвеждането на нещо като "контра-главен прокурор" по румънски модел е отколешна идея и в този смисъл няма нещо ново. И още: Учредяване на нова антикорупционна прокуратура по румънски модел и радикална промяна на балансите в съдебната власт. За това е необходимо постигането на съгласие за промяна на Конституцията, за което ще търсим единство на политическите сили за свикване на Велико Народно събрание; Главният прокурор трябва да бъде определян от Президента по предложение на 2/3 от народните представители и да се отчита пред Народното събрание (ама той и сега праща годишни доклади, които се оплаква, че никой не чете, а да казва как върви конкретно разследване е противозаконно, б.р.)  Борбата с корупцията и предотвратяването на тероризма ще бъдат възложени на отделни и независими заместници на главния прокурор, които ще оглавяват дирекции в прокуратурата и ще работят в тясна връзка с държавните контролни органи и службите за сигурност. Съдебен контрол над всички актове на Прокуратурата и откази да се образува наказателно преследване От тъмносините обещават още акция "Чисти ръце" в съдебната система, МВР и службите, реални имуществени и проверки за интегритет и зависимости, както обаче и една нова функция на прокуатурата - да дава становища за кандидатстващите за разни позиции в системата. От НР обещават още да пратят НСО да се бори с тероризма. "Да, България" - дълги и подробни мерки Съвсем закономерно, партията, която отделя най-много внимание на правосъдната тема и евентуалната реформа, е тази на бившия министър Христо Иванов. Тук очевидно добре различават „компютри от компоти“, защото за разлика например от патриотите, има съвсем отделни глави с проектомерки, касаещи независимостта и ефективността на МВР, службите в сфера „Сигурност“ и съвсем отделни за съдебната независимост. Намаляване на парламевтарната квота във Висшия съдебен съвет, намаляване на мандата му на 3 години, реална възможност за отстраняване и прекратяване на мандата на членове в случай на системни нарушения на етичните правила и уронване престижа на съдебната власт. И още председателите на ВКС и ВАС да се предлагат от съдийската колегия, а не от пленума на ВСС. От "Да, България" също предвиждат увеличаване (още) на правомощията на общите събрания на съдиите, нова съдебна карта, пустото електронно правосъдие и ... "пълно прилагане на правото на Европейския съюз, вкл. чрез по-добра възможност за отправяне на преюдициални запитвания до Съда на ЕС". За разлика от ГЕРБ тук виждат нещата наобратно по отношение на специализираните съдилища - вместо да им дават "златната кокошка", от "Да, България", предлагат пълна реформа, оценка на тяхната натовареност и ефективност и преструктуриране. Специалната глава за "ефективна и отчетна прокуратура" разбира се е най-интересна. Цел: Прокуратурата – служител на обществения интерес, а не инструмент за натиск срещу бизнес и политически опоненти на силните на деня. Прокуратурата да преследва корупцията и престъпниците, а не да сключва сделки с тях. Отчетна прокуратура Периодично отчитане на главния прокурор пред Народното събрание – упражняване на редовен надзор върху работата на прокуратурата от страна на Народното събрание чрез специална парламентарна комисия – в заседания открити за обществеността, като бъде изслушан за движението на дела с висок обществен интерес. Намаляване мандата на главния прокурор на 5 години В перспектива – Възможност за предсрочно прекратяване на мандата на главния прокурор по предложение на парламента и указ на президента Производството стартира по инициатива на ¼ от народните представители, подкрепено с мнозинство 2/3 от всички народни представители на основание тежко нарушение или системно неизпълнение на служебните задължения, както и действия, които накърняват престижа на съдебната власт. Производството приключва с издаване на указ на държавния глава за освобождаване на главния прокурор. Назначаване на независим заместник главен прокурор за противодействие на корупцията по висшите етажи на властта определя се от пленума на ВСС и се отчита пред него и пред Народното събрание; не е пряко подчинен на главния прокурор; ръководи специализираната антикорупционна прокуратура (звено) подпомага се най-пряко от ГДБОП и ДАНС, Агенция „Митници“, НАП Механизъм за отчетност и възможност за ефективно разследване на главния прокурор, ако бъде обвинен по време на мандата си в извършването на тежко престъпно деяние Отпадане на предварителните проверки – ограничаване на възможностите за злоупотреба с власт и натиск върху гражданите и бизнеса и по-добри гаранции за правото на защита в наказателния процес. Темите продължават с това прокуратурата да се фокусира върху обвинителната функция по наказателни дела и да се ограничи участието ѝ в граждански и административни процеси, съдебен контрол от пострадалия и неговите близки по отношение бездействието на прокуратурата по конкретни дела, както и съдебен контрол върху отказите за образуване на досъдебно производство. Интересно е предложението за спиране на давността за периода, в който главният прокурор и други публични лица имат имунитет. Хората на Христо Иванов също са сред тези, които смятат, че трябва да се въведе правото на индивидуална конституционна жалба за гражданите, както и да се създаде единен и централизиран антикорупционен орган, кажи-речи по "Кунева"-модел.

Здрасти приятел, к'во става с българските избори?

Абе, май започвам да се гордея, че съм българин... или пък е време да отида на психиатър!? Причината е, че по особен начин започвам да се гордея с родната политика и с България. Изглеждаме напълно неразбираеми и непостижими. Ако някой разбира изобщо какво е политика, той със сигурност има гигантски затруднения да разбере, кое е “политика” в българската политика. Защо? В националната сигурност на другите държави им се меси само по един голям, една “велика сила”, ако използваме термини от международния ред от XIX и началото на XX век. У нас има две – Русия и Турция. Като боксов ринг сме. Много бой, много вой, накрая и двете страни се оттеглят загубили и потрошили сума пари и нерви за боксовия ринг? Русия за последните 20 години сигурно е похарчила милиарди, за да хрантути услужлив политически и обществен “елит” в БСП, в Атака, през движение “Русофили” и през къде ли не. Турция на няколко пъти в последните 25 години се опитва да установява контрол върху българските турци и все неуспешно. Политическите представители на българските турци и на ДПС са си български, расли са в родни детски градини, училища и университети, България си им е родина. И Слави Бинев също. Мнозинството лидерите на ДПС къде насила, къде за лична изгода и кариера са били свързани и сътрудничили на комунистическите служби. Агент Сава и агент Павел бяха заедно в уйдурма и имаха политическа връзка 27 години, докато Сава не реши да изгони Павел като куче, от днес за утре. Невъзпитано по български! Сава, привидно зави към Русия, а Павел се обиди, защото бил “натовец” и реши да политизира уволнението си. Така Ердоган и Република Турция видяха поредната възможност да си разширят влиянието, както новият им политически приятел Русия прави от години, и хоп - направиха си ДОСТ. Европа на две скорости - добра новина У нас откак се помним има всичко по две (включително и два синода), а сега вече има и две турски “сини партии” с дебели червени отенъци. Сега си имаме формално “про-руски турци” и “про-турски турци”, нищо, че и двете групи са български турци, с онбашии, минали през бившата Държавна сигурност. И двете групи, докато бяха в ДПС, бяха твърдо за НАТО и ЕС и имаха един и същ обръч фирми за гърба си. Напоследък нещо се обърка, или обръчите се разделиха, или нещо друго. Притеснявам се малко за Ердоган и за Путин да не останат излъгани и огорчени. ДОСТ вероятно няма да влезе в парламента и изведнъж ще се превърне в политическо бреме, в неуспешен проект. Ни да го държиш, ни да го финансираш, ни да го затваряш. На Ердоган като гледам само до ДОСТ и до България му е, че си няма други проблеми. При ДПС, като си постигнат целите на тези избори, пък изведнъж ще се окажат пак “либерална, европейска партия”, ще се усукват как да подкрепят българското правителство и идеята за “про-руските турци” ще отече в канала. Миш-машът е още по-голям в “про-руския” български сектор. В него се борят поне два сегмента – БСП и част от “Обединените патриоти”. Да започна от “патриотите, които са толкова “обединени”, че анализът е “по-лесен”. Валери Симеонов и НФСБ са си леко ксенофоби, чак за расисти минават, ама като чуят Русия или Турция им се изприщва всичко. ВМРО и Красимир Каракачанов ни с Русия, ни с Турция имат кой знае какви проблеми, ако са на власт. Тогава само циганите са им враг, че по тях е по-безопасно се бие. Ако не са на власт, приятел им са корпоративните банки, Турция им е много враг, а Русия само, ако не “подпомага”. В третата част от “обединените” патриоти е по-специфично. Там е виновен световният империализъм. Ако руския империализъм “подпомага” обаче, тогава той не е част от световния. Тогава сме славяни и трябва да се борим срещу колонизаторите. Изобщо е много обединено и много патриотично! При БСП става още по-проблематично. Дето се вика “Голяма партия, големи проблеми”. Там избраха президент, който е против санкциите срещу руски фирми и лица. Тия същите санкции, дето БСП вика, че били против “матушка Русь”. Корнелия Нинова даже пита, как можело в Русия да се продава Мерцедес, а не български кисели краставички. Много лесно бе чоджум (нали иска като мъже да й говорим), руснаците искат да карат мерцедес, а не да се тъпчат с корнишони. Ако навремето на Тома Томов, на Станишев и на другите другари бащите им бяха правили капитализъм и Мерцедес, а не заводи за лютеница и корнишони, сега щяхме да изнасяме коли за Русия. То и затова няма икономическо ембарго срещу Русия, а само ограничени санкции срещу фирми и лица. В Европа не са глупави, само някои у нас. Прости ли сме или да А президентът Радев, дето трябваше да е против “лошото” търговското споразумение с Канада (СЕТА) и против “санкциите срещу Русия” всъщност, човекът е разумен и знае, че нито санкциите са санкции, нито СЕТА е лошо. Ама какво да прави човека, вдигнаха го отляво и не върви да ги разочарова веднага. Та и той стои леко разкрачен. За разлика от него Нинова и БСП са направо в политически шпагат. При шпагатите обаче трябва да се внимава, много. Великият Джеймс Браун лека му пръст, в едно интервю казва, че така се увлякъл на сцената при един шпагат, че си ударил топките в пода. Лидерът на БСП e дама (нищо, че вика “Ела да се разберем като мъже”) и това я спасява. Валери Жаблянов от ръковоството обаче може да има проблеми с разкрачването като казва “Ако членството ни в НАТО застрашава интересите ни, трябва да го преосмислим”. Това си е вече огромен шпагат. Ако си неподготвен за такъв, току виж ти отишло мъжеството. После ще се чувстваш дори още по-глупаво като ти покажат географската карта. На нея имаме три съседни държави – Румъния, Гърция и Турция – все в НАТО. И като “преосмислим” членството, вече с ударено в пода мъжество, само ще осъмнем с три съседа, които до вчера са ни били съюзници в НАТО. Учителката по география на г-н Жаблянов би трябвало да е много възмутена, преподавателят му по логика в университета също. Всъщност сме имали вероятно един и същ, лека му пръст умен мъж беше. Ама пусти му различия, какво да правиш. Продължавам с БСП. Уж про-руска партия, ама накрая и те български социалисти. И при тях всичко е по две. Бившият председател Сергей Станишев - еврофил и председател на Партията на европейските социалисти. Корнелия Нинова - еврофоб и председател на българските социалисти. Станишев работи за общи европейски политики в ПЕС, Корнелия Нинова се пъчи и вика “Ако БСП спечели изборите и бъда министър-председател, отивам в Брюксел и заявявам: "Господа, следващия път, когато подложите на гласуване санкциите срещу Русия, България ще наложи вето”. Тук г-жа Нинова започва с голямо “ако” и продължава с още сума условности. Първо, я БСП спечели изборите, я не. Второ, тя я стане премиер, я не. Трето, ако стане премиер, правителството я издържи шест месеца до гласуването на следващите санкции, я не. Да ви кажа, цялото БСП ми е много двойствено и с много “ако”. Малко като, при Христо Иванов и писмото му до Главния прокурор, с което го пита “Участвал ли е Бугартабак в контрабанда?” и още “...дали двама потенциални бъдещи премиери са замесени в контрабанден канал за цигари в Дубай”. Абе чоджум, питат ли се такива работи по време на избори, докато драпаш към 4-процентната бариера? Няма да ти отговорят, то е ясно. Виж ако беше питал г-н Цацаров същите неща само преди няколко месеца докато беше министър, можеше да си наясно и сега в кампанията да ни кажеш и на нас, а не само да питаш. Борбата с корупцията е важна работа. Ама хайде дайте малко отговори по въпроса. Стига само въпроси дето преди това сте пропускали да задавате. Цялата работа звучи малко като “Другарко, в първи клас, миналата година забравих да Ви питам нещо”. Не го казвам с лошо, да не се сърдите, млади сте още... като партия. Дето се вика, нямахте време да направите проверка за кандидати с досие, но пък после ги извадихте, което си е честно. Тоя плам в очите, подложен с едно бивше министерско място е полезен в политиката, но под определен ъгъл и при опредено осветление изглежда доста налудничаво, да знаете. Аз само да помогна, ако мога с нещо. Да не пропусна Реформаторския блок и Нова република. Вместо заедно на 7% - 8%, сега са по отделно на “две под 4%”. Защо? Ако питаш тези от “републиката”, сигурно е заради принципни политически различия. Е колко пък толкова да са принципни? Да кажем, че едните дето останаха в РБ, като са ходили при Бойко Борисов да крънкат за постове и назначения, са били по-възпитани. Другите, новите републиканци още от 2004 г. от предишния лидер, са си свикнали повечко да искат, да настояват, ама някак си по неподходящ начин, по-невъзпитано звучат, знам ли? Вероятно, точно в невъзпитаните настоявания се крие отговорът на въпроса “Вие на тия избори в коя партия сте?”. Всъщност не съм прав, принципни са различията. РБ се разведоха с Радан, който може говори политически (или да “грачи политически” за тези, които не го харесват) и взеха Светльо Витков, който може да пее нецензурно. “Глас народен” за разлика от РБ, поне са симпатични. Оп-па, “бяха симпатични”, преди да влязат в този коалиционен миш-маш. Какво остана... а, да, ГЕРБ. Да ви призная, като гледам това по-горе и социологическите изследвания, ГЕРБ започва да изглежда направо скучно и твърде прогнозируемо. Даже в момента звучи доста по-дясноцентристки от другите, който кукуригат в дясно. Че то в ГЕРБ, ако не е Бойко Борисов, направо си е скучно. Ако в БСП имаха само един политически мозък, вместо “раздвоение на политическия мозък”, Бойко Борисов щеше да си говори за магистрали, за инфраструктура, за европейски фондове и т.н. и щеше да си умори избирателите от скука. ГЕРБ и Бойко Борисов обаче ги е “цунал” късметът. Кампанията тъкмо заскуча и в БСП се пръкна “ново лице”, да каже с апломб, че в оградата по турската граница имало дупка, а там където нямало, можело да се мине със стълба. В резултат освен скок в цените на стълбите в Одрин изведнъж, странно защо, се отвори и разговор за участието на ЦУМ и Пловдивския панаир във филмовата индустрия и по-специално в производството на документални филми. Марешки не съм го обяснявал. Срам ме е, правя се, че у нас няма бензинджия кандидат-президент, който продава лекарства. Ужасно необяснимо е. Абе странна държава, странни политици, странна изборна кампания. Нищо не ни се разбира отвън. И така е 1300 години. После щели да ни завладеят. Кой бе? Е че кой нормален политик и коя нормална държава би искала да си го вземе това всичкото? И после да му плаща сметките. Не можеш да го разбереш, не можеш да го управляваш, или както пееха "Контрол" - “Нямаш от него никаква радост, само когато го правиш”. PS: Статията е неполитическа и изцяло провокирана от въпрос на мой приятел, британски журналист Тим Огден, който си нямаше друга работа във вторник следобед, освен да ме пита “Hi mate, how are the Bulgarian elections going?”.

Вижте къде ще са другите бензиностанции на Марешки в София (Снимки)

Бизнесменът политик Веселин Марешки ще открие общо 4 мегабензиностанции в София. На откриването на първия си обект в "Люлин" 4 в столицата той обяви къде ще са другите три. "Първоначалният ни план бе в София да направим 10 по-малки бензиностанции, но се вижда, че ако бях направил по-малка бензиностанция от тази щяхме да се изложим и да задръстим на практика Околовръстното. Проектът се променя за 4 големи бензиностанции. Другите три ще са - една в "Младост", една на "Цариградско шосе" и една на "Ботевградско шосе", каза Марешки. Той подчерта, че всяка една от бензиностанциите ще е с размерите на тази в "Люлин", която е с 50 колонки - най-голямата на Балканите и на трето място в Европа. "Всяка една от тези бензиностанции ще е колкото 7 нормални. Така че 7 по 4 - все едно, че сме открили 28 обекта", изчисли лидерът на партия ВОЛЯ. Марешки обяви и че не очаква другите бензиностанции в столицата да намалят цените на горивата. "Мисля, че реакция на картела...

Изгониха момиче от фитнес заради големите ѝ гърди

Млада жена е била изгонена от фитнес клуб в канадския град Отава по изключително нелепа причина. Тя е трябвало да напусне заради големите си гърди, които засрамвали и оскърбявали останалите посетителки, пише life.ru. Големи гърди на Джена станали причина за конфликт между момичето и служителите във фитнеса. Мениджърите обяснили на младата дама, че размерът на нейните гърди притеснява другите посетители и я посъветвали да носи по-скромно облекло, ако иска да продължи да тренира при тях. Джена била посъветвана да си избере горнище, което да не подчертава бюста ѝ. На тази препоръка, момичето отговорило, че другите посетителки носят абсолютно същите горнища, но това не притеснява никой. От фитнес клуба ѝ обяснили, че жалбите са постъпили именно от другите жени, които смятат, че гърдите ѝ изглеждат твърде големи. След този неудобен разговор с управителите, Джена показно, с изпъчени напред гърди, се разходила бавно из фитнес залата и се спирала при всяка една от другите трениращи жени, за да попита дали наистина външният ѝ вид ги притеснява и обижда. Всичките, които Джена попитала, отговорили, че фигурата ѝ въобще не ги притеснява. След като момичето отново отишло да говори с управителите на залата, тя им заявила, че отправената от тях забележка и изискването към нея всъщност нарушава правата ѝ. В отговор те заявили, че залата е частна и те сами решават кого да пускат в нея....

Как да попречим на другите да разглеждат снимките в телефона ни

Ако искате да покажете на някого конкретна снимка на телефона си, но не искате той да започне да превърта през останалата част от галерията ви, има няколко хитри трикове, които можете да използвате, за да си гарантирате, че другите ще виждат само това, което искате да видят ... и нищо друго.   Ние всички от време на време се изкушаваме да покажем някоя снимка на колега или приятел, но хората са доста любопитни и започват да разгледат всичко останало.  Ето защо решихме, че информацията на How To Geek е полезна.    1. За единични снимки Ако използвате функцията за зумиране върху снимката, която искате да покажете, превъртането на останалите изображения от галерията ви ще се заключи. В зависимост от операционната система и приложението за снимки, превъртането ще е забранено, докато не прокарате пръст няколко пъти по екрана на телефона си или не намалите изображението. 2. Създаване на албуми Ако искате да покажете не една, а няколко снимки на някого, тогава най-добре ще е да съберете тези изображения в една папка, само тях, без снимки които не искате другите да виждат. Да, лицето което държи телефона винаги може да излезе от галерията и да започнете да разглежда  другите ви снимки, но на практика повечето хора не са злонамерено любопитни.   3. Използване на приложения на трети страни за по-голям контрол Има стотици фото приложения , както в App Store, така и в Play Store , от които може да избирате. Така например, приложението ShowStopper Photo е достъпно за Android и iOS и е идеално за случаите, когато искате да скриете някои ваши снимки от любопитни очи. Безплатната версия на приложението поддържа до 4 снимки в режим избери-и-сподели; за отключване на пълния потенциал на приложението с неограничен брой снимки и галерии трябва да заплатите $ 0,99.   4. Използване на функцията Parental Controls Можете да ограничите тези, които държат телефона ви до конкретно приложение с вградения родителски контрол на телефона ви. Потребителите на iPhone трябва да търсят функция, наречена „Guided Access”. Можете да я използвате, за да ‘заключите‘ някого в конкретно приложение, в случая в галерията ви, като отключването става с PIN или TouchID. При устройствата работещи с Android 5.0 и по-новите версии на платформата има подобна функция, наречена “screen pinning”.   Вижте какво трябва да знаем, когато aрхивираме снимките си

Би Би Си ще промени принципите на работа

За пръв от 1922 година британската медийна корпорация Би Би Си ще промени принципите на работа, за да стане по-безпристрастна и различна от другите медии, по-специално комерсиалните. Министърът на културата, медиите и спорта Джон Уитингдейл смята да обяви промените в сряда, съобщи вестник „Телеграф“. Те ще се внесат заради опасенията от сходството на съдържанието на ВВС с това, което излъчват другите телевизии и медии. Уставът на корпорацията от 1922 година гласи, че тя трябва „да информира, просвещава и развлича“. Политиците обаче смятат, че уставът не е достатъчно строг, за да постигне медията излъчването на уникални висококачествени програми. Планираните промени в устава предвиждат мерки, с чиято помощ програмите на медията категорично да се различават от програмите на другите телевизии. Решението за промяната дойде след многобройните критики срещу корпорацията, която придоби права за излъчването на американски телевизионни програми.

Как да забраним таргетираните реклами от Facebook в останалите уеб сайтове

Facebook разполагат с огромно количество информация за всеки един от своите потребители, но също така компанията е наясно и какво правите онлайн и в другите уеб сайтове, които посещавате в интернет. Oт своя страна те използват тези данни, за да ви показват реклами на своите партньори, дори ако сърфирате извън рамките на социалната мрежа , което със сигурност не се харесва от много потребители. Все пак добрата новина е, че всички ние разполагаме с различни възможности как да контролираме какво Facebook правят с нашата информация, което важи и за тези маркетингови послания.    Ако искате компанията да спре да ви показва реклами в другите уеб сайтове, които посещавате има лесен начин как да го направите като следвате няколко прости за изпълнение стъпки, предаде MakeUseOf. Първата стъпка е да влезете в секцията Facebook Ads в менюто настройки и след това да потърсите раздела "Ads on apps and websites off of the Facebook Companies". В новият прозозорец, който ще се отвори трябва да кликнете върху опцията "Edit" и да промените това поле на "No", a докато сте тук е добре да знаете, че разполагате и с още една възможност.   В случая става въпрос за това, че от това меню бихте могли да деактивирате и другите инструменти за проследяване, с които Facebook шпионират активността ви в интернет пространството. Добър пример в това отношение е функцията "Ads based on my use of websites and apps", като все пак е добре да знаем, че можем да разполагаме с повече инструменти, с които да блокираме начина, по който социалната мрежа ни следи. В крайна сметка поверителността на личните ни данни е най-големия приоритет за всеки от нас докато сърфираме в глобалната мрежа.   Вижте как да изберем какви реклами да виждаме във Facebook

Трябва да предоговорим членството си в Европейския съюз

 Проф. д-р Ангел Димов е роден е през 1940 г. в с. Караджово, Пловдивско. Завършва земеделското училище в Садово, Аграрния университет в Пловдив и аспирантура в Института по международни икономически и политически изследвания в Москва. Депутат от БСП в 36-то и 37-мо НС. Автор на Закона за защита на земеделските производители, по силата на който е създаден Държавен фонд "Земеделие". След конгреса през 2000 г. напуска БСП и основава Социалистическа партия „Български път“. Почетен гражданин на Садово. - България има най-слабата икономика в Европейския съюз, българите са най-бедните, най-болните и най-отчаяните, нацията ни се топи. Мислите ли, че това е плод на сценарий, насочен срещу страната ни? - Предугаждах, че има сила, която движи тези събития. Не съм се занимавал с конспиративни теории, но реших, че е така, когато прочетох книгата на бившия турски премиер Ахмет Давутоглу “Стратегическа дълбочина”. В нея той пише: “Като победители в Студената война ние подписахме стратегическо споразумение. Използвахме влиянието на евреите в света и в САЩ, за да създадем тройна ос - Съединените щати, Израел и Турция. Ние решихме да оползотворим победата в Студената война.” През последните 40 години Русия беше изхвърлена от Близкия Изток. Затова ходът на Путин от септември 2015 г., когато Русия се намеси в Сирия, е преломен в човешката история - това е прозрял Збигнев Бжежински. Зад Русия застава Иран със своите 79 милиона жители и с мощната си индустрия, Ирак също клони към нея. Това е тежък удар за Турция и Израел. Турция е изправена пред голяма икономическа криза: само заради свалянето на руския самолет тя загуби стотици милиарди долари, а 40 млн. кюрди искат да правят държава. Всичко това е предпоставка да се освободим от сегашното турско икономическо робство, в което се намираме. Чрез тази тройна ос Израел и Турция господстват на Балканите. Турция има вече три партии у нас. В икономическата й сфера на влияние попадат Кърджали, Родопите, част от Тракия и Североизточна България. Това е една от целите на стратегическото споразумение, за което пише Давутоглу. Много наши предприятия бяха изкупени от турски фирми. Другият стратегически партньор от тройната ос, Израел, също се разпорежда у нас, но с други средства. Американски евреи изкупиха над един милион декара земеделска земя чрез подставени фирми. Те се ориентират към изкупуване на земята ни. И едните, и другите използват чадъра на НАТО, за да вземат земи и имоти, пише Давутоглу. Не случайно бившият министър на външните работи Соломон Паси казваше: за да идват чужди инвеститори, трябва да влезем в НАТО. - Но защо другите източноевропейски страни не допуснаха това да им се случи? - Балканите и Близкият изток са по-особена геополитическа зона. България е нужна на страните от тройната ос. Има един план “Одисей”, според който лидерите на еврейските организации искат да вземат нашата земя. Казвам лидерите, защото аз съм приятел с много евреи и защитавам тяхното положение. Ако стане това, което искат лидерите им - американските президенти на еврейските организации, които отвреме навреме посещават наши политици - това е много вредно за тях. Ние си живеем мирно, обичаме се, пазим се, в моите книги аз ги защитавам, но това, което искат техните лидери, е налудничаво. Израел бързо се преориентира към Путин, защото има 3,5 милиона руски евреи. Защото ще дойде момент и на Балканите да се промени обстановката. Израел беше 3 милиона души, сега са 8.5 милиона, земята им е камънак, а това, което е плодородно, не може да ги изхранва. Искат да имат голяма държава, но нямат земя. Техни уважавани учени, включително Бжежински, предвиждат, че ще дойде момент, когато Америка няма да бъде в състояние да им дава годишно по 4-5 милиарда долара. С тези пари те си купуват оръжие и храна. Това не може да продължи вечно. Каквото и да говорят, Америка е в упадък. От 2014 г. те икономически отстъпват на Китай и си го признават. Кризите винаги тръгват от тях, защото системата е такава. Федералният резерв на САЩ се състои от 12 частни еврейски банки, които в 1913 г. са си извоювали правото да бъдат държавна банка. Печатат пари, свалят с тях правителства, извличат богатствата им. - Извинете за въпроса, упреквали ли са ви някога в антисемитизъм? - Никога. Тиражираше се лъжата, че цар Борис III е спасил нашите евреи. Близо 11.5 хиляди евреи от Беломорска Тракия и Македония са изпратени в Треблинка. Изпращат ги българските власти, които по онова време са окупатори. Специална служба от 400 души полицаи и войници са ги излавяли по къщите. Когато прочете книгата ми “Злодеяния на Кобургите в България”, моят приятел Анжел Вагенщайн ми каза: много е хубава, но много труд си хвърлил. Той ме поздрави за това, че в нея казвам точната истина за евреите и ги защитавам с факти. Тези хора биха могли да бъдат спасени. Сега се оправдават, че това било немска работа, което не е вярно. Митът, който се разпространява, че българите били единствените в Европа, спасили своите евреи, е една огромна лъжа. Колкото и да е парадоксално, спасител на евреите е Бенито Мусолини. - Защо мислите така? - Докато той е бил на власт, Рибентроп и немските генерали са упражнявали натиск върху него, но той не е пипнал и един евреин до свалянето му през август 1943 г. Едва тогава 1000 италиански евреи са депортирани. Подчертавам - говоря за лидерите на еврейските организации в Америка, където е централата на всички евреи в света - в Лос Анжелис. Казах на нашите съграждани - това, което тези лидери правят, е вредно. Правят някакви сметки населението да бъде прогонено, останалото да поизмре и земята ни да се превърне в провинция на Израел и да ги храни. Чувал съм бивши партийни величия да казват - ама те няма да дойдат тук.. Не е нужно да идват, могат да си живеят в Тел Авив и тук да си имат наместници. - Излиза, че част от целите им са постигнати - над 2 милиона млади българи емигрираха, 2 милиона пенсионери са подложени на геноцид, 1 милион декара са изкупени от инвестиционни фондове... Ще изчезнем ли като нация? - Нашите села се обезлюдяват чрез европейски пари. Преди да ни набутат в Европейския съюз, той даваше земеделски субсидии за произведена продукция чрез изкупните цени. Щом ни вкараха в ЕС, промениха системата и вече дават на декар площ по 20 лева. Нашето население живееше в селата, защото произвеждаше главно зеленчуци и плодове, много доходоносни, но искат работна ръка и големи вложения. Днес 70 на сто от доматите в ЕС се произвеждат в Турция. Като победители те правят с нас каквото си искат. ЕС ни дава субсидии да сеем само жито, слънчоглед и рапица, а арендаторите държат всичката земя. Кой тогава ще седне да отглежда у нас домати! Така се стига до обезлюдяване на селата и това се прави целенасочено. Изкупуват земята. Казват ми - нека изкупуват, нали сме европейци. Но я да се опитат да купят английска, немска или френска ферма - невъзможно! Искат да вземат земята ни и донякъде успяват. Затова земята ни се раздробява и Световната банка финансира поземлените комисии. - Целенасочено ли се поддържа крайно ниският стандарт на живот в България - заплати и пенсии - в сравнение с европейския? - Валутният борд е това, което поддържа бедността в България. По-неуките хора казват, че той ни спасява от финансова нестабилност. Аз се боря срещу него още след въвеждането му. Защо Корпоративна търговска банка изпадна в криза, след като има валутен борд и финансова стабилност? КТБ беше унищожена от американските евреи, защото в тази банка бяха десетки фирми, които щяха да строят “Южен поток”. Отдавна казвам, че АЕЦ “Белене” и “Южен поток” няма да ги има, защото земята се пази за онези, които трябва да се изхранват. Ако дойде руско присъствие тук, те не могат да се разпореждат с нея както си искат. Казват ми: много си краен. Както виждате, няма нито АЕЦ “Белене”, нито “Южен поток”. Не искат да има руско присъствие, за да може тук да се разпорежда тройната ос. Валутният борд лишава България от възможността да има своя централна банка, създадена от княз Дондуков. В момента БНБ е една празна фирма. В цяла Европа само ние нямаме централна банка. Стив Ханке, който се води баща на валутния борд и се пише професор, няма написани книги. Има само един проект за възраждане на Израел. Същият този “баща” е ходил при Луканов през 1990 г. и е искал още тогава да въведе валутния борд у нас. Това е банков ярем, с който нацията се държи в подчинение и не позволява да се повишават доходите на хората. Разчитаме само на държавния бюджет за всичко. Трябва да се молим за заеми с 10 на сто лихва на Международния валутен фонд и на Световната банка, които са филиали на Федералния резерв на САЩ. Това е главната причина да се поддържа ниското равнище на доходите у нас. Няма производство, защото не искат да има. Целта е България да бъде изкупена и нацията ни да изчезне. Но няма, защото Русия рано или късно пак ще ни освободи от това робство. Не само защото сме братя по кръв, но и защото има интереси тук. Трябва да се отмени валутният борд, да се изведе България от НАТО и да се предоговори членството ни в Европейския съюз. - В състояние ли е сегашният политически елит да промени България? - Категорично не. Заблуда е, че у нас има многопартийна система. Осем са парламентарно представените партии, от тях 3 са към Турция, няколко са към Израел и другите са към САЩ. Всъщност всички те са една партия.           Интервю на Христо КУФОВ

Qualcomm Snapdragon 821 е с 10% по-бърз от Snapdragon 820 и ще захранва смартфоните от висок клас през есента

Qualcomm вече се позиционира като водещият производител на процесори за смартфони на пазара и сега представи официално своя най-бърз мобилен чип досега, а именно новия Snapdragon 821. В продължение на дълги месеци тази архитектура бе обект на множество спекулации, но сега вече официално стана факт и ще наследи популярния Snapdragon 820, който сега се използва от модели като Samsung Galaxy S7 Edge, HTC 10, Sony Xperia Performance и много други устройства от високия клас. Любопитното е, че Snapdragon 821 няма за цел да го измести от портфолиото на компанията, а да допълни неговите характеристики и да предостави още по-висока скорост на работа, предаде PhoneArena.    Според официалните данни на компанията Snapdragon 821 е произведен с 14-нанометрова технология и отново има четири Kryo ядра, като две от тях работят на тактова честота от 2.GHz, а другите на 2.4GHz. От своя страна съчетанието превръща тази архитектура в най-бързия процесор на Snapdragon досега, като потребителите могат да очакват приблизително 10% по-висока производителност. Другите предимства на новия чип са свързани с включването на 600Mbps X12 LTE модем, но също поддръжката за Ultra HD Voice технологията за по-добро качество при разговори, както и Upload + за по-бързо изтегляне на данни.   Крайният резултат е висока скорост на работа, по-дълъг живот на батерията и оптимални възможности за мултитаскинг, като графичния чип, който допълва Snapdragon 821 работи на 650MHz за разлика от 624MHz при неговия предшественик. Първите устройства с най-бързия процесор на Qualcomm ни очакват през втората половина на годината или по-точно през есента, като вероятно Galaxy Note 7 ще е първия модел с него на пазара. Сред другите кандидати, които могат да работят със Snapdragon 821 още до края на годината са новия смартфон от серията Nexus, който този път вероятно ще е произведен от HTC и ще е интересно да разберем кои други смартфони ще се възползват от предимствата му.   Вижте кои смартфони работят с Qualcomm Snapdragon 820 процесор

Тръмп: САЩ нямат право да поучават другите, след като сами имат сериозни проблеми

Претендентът за президентския пост в САЩ Донлад Тръмп смята, че Вашингтон няма право да наставляват другите държави, защото САЩ имат сериозни проблеми. “Не мисля, че ние имаме право да поучаваме. Вижте, какво става в държавата ни. Как може да четем лекции, когато хората хладнокръвно стрелят в полицаите?”, възкликна милиардерът в интервю за вестник „Ню Йорк таймс“. Той е убеден, че САЩ първо трябва „да въведат ред у дома си“, преди да поучават другите. Вчера Доналд Тръмп официално бе одобрен за кандидат президент от конгреса на Републиканската партия, който се провежда в Кливланд, щата Охайо. За кандидат президент форумът одобри Майкъл Пенс, губернатор на щата Индиана.

Ще дочакаме ли Далил в софийски мол. Съвети от Саркози

 Ако човек гледа днешните централни новини на Би Ти Ви – само тях дори – ще си каже, че сме свършени. Ако вече не го е разбрал. Сръбски запалянковци на „Цървена звезда“ набили български полицаи в Слънчев бряг. Във Велинград пък кучето на някакъв скандалджия ухапало полицай. Държавата на битите и хапани полицаи. Тя обаче е готова да посрещне бежанските Орди. *** Иначе, Големият Хаос вече ни е захапал направо за гърлото. Но нашите гащници изобщо не си дават сметка за това. Пак днес, колкото и да се стараеха телевизионните репортери, така и не успяха да се ориентират в бъркотия с бежанците: колко от тях минават нелегално през България, колко искат убежище, на колцина е отказано това.  И най-важното: как се преценява, кой бежанец/кърджалия е опасен. От службите изломотиха нещо, от което нищо не се разбра. *** Живеем в Ерата на Големия Провал. Френският глас през последните години олекна за българската публика от безкрайните бръщолевения на посланик Ксавие. От Франция дойдоха обаче дойдоха и солидни предупреждения. Все от президента Саркози.  Ние все се хвалим, колко е сигурна границата ни – понеже солдафонът Ненчев бил пратил 200 войника допълнително натам.  Обаче тия дни ни припомниха една саркастично подмятане на Саркози – то е по повод гламавата идея на Юнкер страните от ЕС да приемат полицейски контингенти от други страни, които да пазят границите им.  И Саркози казва: „Наистина ли някой вярва, че българи ще могат да защитят френската граница?!“ *** Не е лошо да попитаме Саркози, дали българите могат да защитят българската граница. *** Второто предупреждение на Саркози. В тържествата за стоте дни от началото на мандата му, Плевнелиев заяви, че е „човек на визията“.  Приблизително по същото време, Саркози говори за идентичността на французите и за границите, които трябва да съществуват, за да оцелее тя.  Ето какво каза той:  „Нужна е „граница“ в търсенето на доброто и злото, границата е опорната точка в това търсене, която ще покаже, че не всичко има еднаква стойност...  Да се прокара граница между истинското и фалшивото, между доброто и злото, между красивото и грозното - това е целта на цивилизацията, нейният дълг и смисъл...  Границата не е самозатваряне и отхвърляне на „другите“, тя обаче е един необходим предел за изясняване на проблемите, които другите ни натрапват. Не бива да се самозатваряме - но не бива повече да приемаме пасивно и своеволията на всевъзможните осквернители“. *** Предупреждението на Саркози не бе чуто.  От нашите „ураджии“ – най-малко. *** Няма никакво съмнение, че американците сами отгледаха Чудовището на тероризма.  И когато накрая разбраха, че няма да се справят с него, направиха може би най-зловещата си, но и гениална комбинация.  Започнаха последователно да свалят диктаторските режими, които иначе дотогава толерираха, отпушиха дивия нагон на тълпите и ги пренасочиха към Европа.  Провалиха се още в Ирак, сетне в Либия.  И все едно, че нищо не се е случило, тръгнаха да свалят Асад.  Да, той може да е „Малкият Касапин“, обаче сега другите касапи са навсякъде. *** Ето, най-новата ни радост-българска: Сирийският атентатор-самоубиец от Ансбах е трябвало да бъде депортиран в България - съобщи го говорителят на германското вътрешно министерство.  И какво, от някой софийски мол ли щеше да се пренесе той в Рая? *** Европа преживява може би най-големия заговор в историята си. Един стих от британска военна песен казва: „Когато лежиш ранен в афганистанските планини, и жените дойдат, за да нарежат каквото е останало от теб, прегърни пушката и си пръсни мозъка, срещни своя Бог като войник“. Тези думи се отнасят не само до клетия английски войник - а за днешна Европа.  Тя няма никакъв шанс, докато е ръководена от бездарници като Юнкер или от користни нахалници като Барозу.  Никакви хора, които докараха Европа до там, сама да си пръсне мозъка… *** ВРЕМЕ ЗА СПОМЕНИ Веднъж Саркози, разярен от отправените му критики заради екстрадирането на роми към родните им страни, направи изявление, което бе окачествено като скандално. Ето го: Само Хитлер може да интегрира ромите.  Няма начин да интегрираш хора, които все още живеят в родово-общинния строй и отказват да полагат каквито и да е усилия да водят цивилизован живот.  Как да интегрираш хора, които доброволно се отдават на просия, проституция и кражби, хора които искат наготово да ползват придобивките на съвременната социална държава, без да са положили и мъничко труд в изграждането й.  Защо българите се гордеят толкова много, че по време на холокоста са спасили българските евреи, а за циганите нищо не споменават, явно още тогава са искали да се отърват от тях.  Нека тези, които са ги научили да живеят по този начин, нека те поемат отговорност за интеграцията им.  Аз имам данни, че политиците, особено що се отнася до България и Румъния, умишлено държат ромите в нищета, за да могат да си осигурят лесни за купуване гласове по време на избори.  Франция е държава, която държи както на правата на гражданите си, така и на техните задължения.  Забележително е обаче, че ромите отлично познават правата си, но отказват да спазват задълженията си.  Те просто така са научени и това не става за година-две.  Не, българите така са ги научили, те са проявявали криворазбрана толерантност и щом са могли да ги търпят толкова време, ще си ги търпят и занапред.  Аз не мога да си обясня, как и самите българи претендират да са европейска нация, когато самите тях ги тъпчат по всевъзможни начини през целият им съзнателен живот.  Българите са превърнати в овце, можещи единствено да блеят и да бъдат „шибани“, както се изрази наскоро друг техен – забележете! - професор и министър в настоящето правителство.  И те, вместо да го изгонят с камъни, си обръщат задниците за още.  Затова да си вземат ромите обратно и да си ги търпят, като са си ги търпели досега, ние сме цивилизован народ и не можем да търпим всякаква измет.  Вярно, че Франция е родила девиза „Свобода, равенство, братство.“  Но явно някой го бъркат със „Слободия, права, помощи“ - само че грешно са си направили сметката.  Аз лично съм против, каквото и да е отпускане на средства за интегриране на когото и да било в цивилизованото общество, защото интеграцията не става с пари, а чрез осъзнаване и приемане на европейските ценности. Публична тайна е, че и България, и Румъния бяха приети в съюза по  геополитически съображения, без да са достигнали необходимото ниво на мислене и разбиране на ценностите, за които говоря.  Те гледат на нас като на социален дом, който е длъжен да се грижи за тях. Но ние не сме приют за бедни и отказваме да изпълняваме тази функция.  Може би не е зле да се помисли, ако не за излизане от съюза на тези две страни, то поне за ограничаване свободата им на заселване в старите членки на съюза, докато не израснат в мисленето си.  На нас не ни трябват нито роби, нито просяци, а точно такъв тип е мисленето на българите, а ромите явно се възползват от този начин на мислене и са свикнали никой да не им дири сметка.  Тука обаче е Франция и при нас неплатени сметки няма.  За мен, народ който търпи такива хора в обществото, и политици, които извличат дивиденти от положението на тези роми – такива хора нямат място в Европейският съюз. *** Много остри думи – но сякаш са тъкмо на място и сега, по време на Бежанската Агресия. Кеворк КЕВОРКЯН Статията е публикувана и във Фейсбук