27.05.2018

Бесарабските българи в Бразилия: Колко далечни са българските корени?

През 20-те години на ХХ век над 10 000 бесарабски българи от Румъния се преселват в Бразилия. Преселници е имало от всички бесарабски села. Те били агитирани да заминат с примамливи предложения и разкази, че в Бразилия „самуните растат на дърветата“. Това бил пореден етап от заселването на южната страна, при който властите искали да привлекат преселници от Европа. Западните държави обаче не приели предложението и бразилците насочили интереса си към Румъния, която разрешила кампанията да обхване само националните малцинства. Условието за получаване на виза било да заминават цели семейства. За да отговорят максимално на изискванията, много от семействата с едно-две деца взимали със себе си и децата на роднини. Първите години в Бразилия били много трудни. Мнозина искали да се върнат, но нямали пари. Постепенно обаче започнали да се адаптират. Благодарение на трудолюбието си намерили достойно място в обществото и видели перспективи за себе си и децата си. Тези данни представи на среща в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН изследователят българист проф. Николай Червенков, който сподели впечатления от пътуването си до Бразилия с цел да проучи историята на бесарабските българи-преселници и техните потомци: Това е интересна, слабо проучена тематика. Бях ученик, когато през 60-те г. на миналия век в Бесарабия пристигна група от над 20 души от Бразилия.  Малко се бяха излъгали. Те не дойдоха на гости, а искаха да останат. В онези години при нас беше възобновена кореспонденцията с роднини от далечна чужбина. Жената на заместник-председателя на колхоза написала: „Вече имам 25 трактора, 30 коли, техника…“. Сънародниците ни в Бразилия се почудили, колко са забогатели хората, решили да се върнат и продали имуществото си в екзотичната страна. Но като се върнали у дома, повъртели се един месец и си отишли обратно в Бразилия. После кореспонденцията с чужбина отново е прекъсната. Връзката е възстановена чак след промените. При срещите на проф. Червенков с бесарабските българи в Бразилия те живо се интересували от съвременния живот в бесарабските села. За съжаление обаче младите бесарабски българи в Бразилия са загубили историческата памет и дори се стига до абсурди: В последно време младите проявяват интерес към българските си корени. Намират документи на дядовци, прадядовци, виждат имена на населени места, и вместо например в днешното молдовско село Голица, отиват в българското със същото име. А там никой не е чувал за българи, заминали за Бразилия, казва проф. Червенков. Той пояснява, че след пристигането в Южна Америка много бесарабски българи държали децата им да говорят само на португалски, за да се адаптират по-бързо. Понякога ние си мислим, че властта пречи на малцинствата да запазят историческата си памет, но причините за това са различни, казва той: Първата ни среща с бесарабските българи беше на 22-ия традиционен празник на имигрантитев Сан Пауло, където е концентрирана основната маса бесарабски българи. В Бразилия се отделя много внимание на историята и културата на народите, станали част от населението на страната. Всяка година се провежда фестивал на националните малцинства, в който участват представителите на 50 различни етноса. Първоначално след пристигането си в Бразилия бесарабските българи се присъединяват към различни славянски организации и различни религиозни дружества. Едва през 1956 г. е създадено Българско бесарабско културно дружество, което съществува до днес. Доста от преселниците стават баптисти, но по-голямата част остават православни християни, обаче: За разлика от другите народи, българите така и не създадоха свои църкви. Макар че бяхме в една руска църква „Света Троица“, която по спомени на българите е 90 на сто построена от българи, – посочва проф. Червенков. – Тя обаче постепенно става руска, но не към официално признатата руска църква. А свещеник е Анатолий Петренко от Кишинев, Молдова. Там ходят и българи, но те са значително по-малко. Ако младите са изгубили връзката с корените си, историческата памет е все още жива сред по-възрастното поколение. Пример за това е дейността на Жорж Косиков. По негова инициатива e изграден мемориал в памет на 151 българи, починали от глад и болести на остров Аншиета, а също така е изготвен техният поименен списък. Когато българите пристигат в Бразилия, разказва проф. Червенков, те разбират, че не ги очаква животът, за който са мечтали, а че ще ги изпратят на тежък труд без право да избират къде да живеят и какво да работят. Вдигат се на бунт. Тогава 2000 българи и гагаузи са пратени на острова, където остават цяла година. Част от тях намират там смъртта си. По-късно е установен Ден на бесарабските българи – 18 октомври, който се свързва с паметта на загубилите живота си на острова. Снимки: архив и личен архив

Още

Горещи