01.12.2016

Резултати от търсенето

*Плейлист на трезвата мацка*

Помните ли, когато цяла година в училище чакахме лятната ваканция, а тя отлиташе като миг. Странно е, но животът отлита по-бързо от лятната ваканция. Поради тази лекота, с която той се изплъзва ми се прииска да създам един плейлист на трезва глава. Осъзната глава. Чупена глава. Плейлист,  но не с музика, а със силни емоции, през които всеки един от нас минава и би било хубаво да не забравя. Плейлист за най-дългото пътуване – Животът. 1. Това, че нямаш, не ти пречи да бъдеш. 2. Както подбираме храната си, така би било по-здравословно да подбираме и хората в живота си. Да бъдат висококачествени, но нискокалорични… 3. Тихата сексуалната революция е като всяка друга. Накрая винаги ще има жертви. 4. Ако се стремиш да бъдеш локомотив, а не вагонче, то поне ти ще управляваш. 5. Всеки познава по един Пинокио, но всеки познава и по един добър човек. Просто добрите хора не са автобуси. Следващият няма да дойде. Така че… има хора, които заслужават място в живота ти. 6. Мълчанието не променя нищо навън. Променя само нас. И ни превръща в нещо, което не сме искали да бъдем. 7. Бариерите, които си слагаме ни предпазват от тъгата, но и от радостта… 8. Правдата и кривдата са винаги ръка за ръка. 9. Ако заедно имате подобрение, по-добре ви е… слагайте главата в торбата и не пускайте ръката. 10. Трябва да си много смел и малко луд, за да отвориш сърцето си и да го дариш.  11. Ако наистина си намерил правилния човек, той/тя няма да се откаже. 12. Нуждата не е слабост. Нуждата си е нужда. 13. Наистина, все повече нещастни предлагат щастие. 14. Наистина, пасивността убива. Всичко и всеки. 15. Успееш ли да разтупкаш сърце, може би ще държиш и ръце. 16. Ако искаш нещо ужасно силно и то е адски близо, вземи си го. 17. Баланс е да не позволяваш на някой да те обича по-малко отколкото се обичаш ти самия.  18. Ако искаш да ти се чува думата – не повишавай тон. 19. Понякога, за да те чуят, трябва да замълчиш. 20. Марковите дрехи не ти пазят завет, а материалните облаги не ти обличат душата. 21. Всеки трябва да спи нощем… поне, когато е облачно. 22. Всеки ден, всеки човек прави избор в живота си. Трудното идва после, когато трябва да живеем с тези избори. 23. Всеки има момент в живота си, за който като се сети му се плаче, крещи на ум и се усмихва че е било. Това е истински момент. 24. Тъжно, но доста често се случва, за твоя си човек, накрая да си друг човек. 25. Интересните събития често имат глупави обяснения. 26. Всеки от нас е електронно свързан с целия свят, а по-самотни никога не сме били. 27. Несподелената любов е най-трудна, защото не можеш да кажеш на някого, че те обича. 28. Любовта е просто дума, докато не срещнеш някой, който рязко ще даде яснота на значението й.  29. Има подкрепа, която си търсил. Има такава, за която не си молил. А има и такава, която ти се предлага. 30. Всяко лято има история. Наистина. А плажът е добра метафора за живота. Стискаш ръка и пясъкът се изплъзва. Отваряш ръка и нужният остава. 31. Ако имаш любими моменти, превърни ги във време… 32. Чувствата не са черва да ги претакаш. Не могат да се оперират. 33. Обичай хората, които се отнасят добре с теб. Пусни тези, които не го правят. Ако имаш шанс – грабни го. Не знаеш какво ще ти донесе. А, ако някой променя живота ти- допусни го. Не знаеш докъде ще те отведе. 34. Понякога е трудно да си простиш. Трябва някой да го направи вместо теб.  35. Понякога родителите дават пример как не се дава пример. 36. Връзките се разпадат, когато спреш да се грижиш за тях. 37. Неспособността да обичат не е естествена у мъжете. Сами си затварят сърцето.  38. В момента, в който кажеш, че бузи за шамари вече нямаш – вече си си завъртял едната буза в очакване… 39. Има хора, пред които немееш,от които настръхваш. И отвън и отвътре. Хора многоточия… 40. Любовта не е мисъл. Тя е емоция. 41. Секси е, когато жената срещу теб  е добър събеседник. 42. Ако чакаш докато станеш готов, ще си в очакване през останалата част от живота си. 43. Това, че някой те обича не за пръв път, не означава, че няма да те обича най-много. 44. Да намериш време да обичаш е като да намериш време да ядеш. 45. Жените отдавна не търсим принцове и спасители. Искаме мъж, който е сигурен, че иска нас. Смел да ни има и да ни приема. Един. Който да ни обича не на думи, а наистина.  46. Щастието в крайна сметка е, когато искаш нещо да се повтори. Когато е било, значи ти е било хубаво. Бил си щастлив.  47. Не бъди мъжко момиче. Мъжките момичета страдат сами. 48. Не бъди страхливо момче. Страхливите не изкачват върхове. 49. Първата любов и правилният човек са две много, много, много различни неща. 50. Около тридесет години /плюс – минус/ човек разбира, че има сила и сърце да преживее всичко. 51. Целувката е това, което променя живота, който си познавал до сега… 52. Живей – без да претендираш, обичай – без да изискваш, изслушвай – без да атакуваш, дискутирай – без да обиждаш. 53. Преди 30, към сърцето: -          Отвори се. Готов съм. След 30, към сърцето: -          Не ми почуквай. Знам. 54. Всеки има нужда да има поне един човек в живота си, с който да може да говори, както говори със себе си. 55. Всеки дава на другите това, от което самият той се нуждае. 56. Корабът не потъва, когато е във водата. Потъва, когато водата е вътре в него. Така че не е важно какво става около теб, а какво се случва вътре в теб. 57. Никой на никого не е длъжен. Просто всеки на някого понякога е нужен. 58. Трудно се обича жена, която е била много обичана… 59. Жените имаме нужда от внимание и любов. 60. Мъжете имат нужда от спокойствие и още повече любов. 61. Недей да забравяш хората, с които има какво да си спомняш. 62. Опитът. Това е истината. Взима много скъпо, но обяснява доста разбираемо. 63. Хората вече не търсят любов. А просто най-добрият вариант за партньор. 64. За да опознаеш един човек, не ти е нужно време, а ситуация. 65. Сексапилът и силата на излъчване на една жена няма нищо общо с високите токчета. Сексапилът у едно момиче зависи от увереността и страстта й. Едно босо, рошаво момиче може да е много по-привлекателно от токчета с прическа. 66. Най-добрият афродизиак е усмивката. 67. Живот без любов е като година без лято. 68. Всички сме железни до втората чаша и първата целувка… 69. Зад всяка усмивка се крие нечия липса или болка. 70. Език кости няма, но език кости чупи… 71. Това, че човек обича широките булеварди, не означава, че не може да се озове в задънена улица.  72. За да бъдеш щастлив се нуждаеш от сигурност. За да бъдеш влюбен обаче се нуждаеш от несигурност. Това е проблемът. 73. Най-хубавите празници са тези, които се случват вътре в нас. Не на празници. 74. В първата любов човек търси съвършенство. В последната – истината. 75. Ако една креватна   история може да се превърне в любовна. Обратното е твърде малко вероятно. 76. Бързината пречи да бъдеш себе си. Забави темпото. Животът е толкова по-хубав, когато го живеем бавно. 77. Някои хора се плашат повече от щастието, отколкото от нещастието. 78. Някои хора издържат на лошотия. А немеят и бягат от добротия. 79. Безветрие настъпва, когато не виждаш очите и не държиш ръцете… 80. Мъжете не си тръгват от жената, с която са. Те си тръгват от начина, по който се чувстват вече с нея. 81. Времето – най- ценният подарък, който може да получиш. 82. Същността на човешкия дух се поражда от нови преживявания.  83. Добрината е най-добрият антидепресант. 84. Наистина има хора, с които си имал такива дни, които би заменил за месеци дори за години.  85. Пътуването е най-добрият начин да си купиш спомен. И най-добрият психолог. И е едно от малкото неща, за които вадиш от джоба, но пълниш в сърцето. 86. Човекът днес повече се тревожи да не губи неща, отколкото да печели неща.  87. Понякога е по-хубаво да изгориш, отколкото просто да тлееш… 88. Запомни! Когато си лош, ти не си лош. Просто те боли. 89. Ако имаш една история с някой, която няма да имаш с никой друг, значи имаш история завинаги и някой специален в живота си. 90. Ако искаш да обичаш, не трябва да се страхуваш. Ако искаш да те обичат, не трябва да се съмняваш. 91. За да усещаш повече, мисли по-малко. 92. В момента, в който си зададеш въпроса: „Кога престана да бъде забавно и стана страшно?“ вече може да си сигурен, че знаеш отговора… 93. Може би въпросите имат по-голяма сила от отговорите?! 94. Човек винаги е в търсене на нещо. Работа, гадже или апартамент. Но защо по дяволите 3-1= 0? 95. Нима страничен наблюдател може да разбере същността на една връзка отвътре? 96. Може би не става дума за щастливия край? Може би става дума за самата история? 97. Кое е по-страшно? Да правиш любов без да обичаш или да обичаш без да правиш любов? 98. Кога за последно направи нещо за пръв път? 99. Кой е любимият ти спомен  от последните три месеца? Няма по-хубаво нещо от живия Живот. Моментите, в които се чувстваш жив. Затова изживей останалата част от него като не бързаш. Особено за Любов. Нея като я има, тя се случва. Прониква. И с болката си и с радостта си. Тя е тиха. Влиза на пръсти. Вместо да се страхуваш и да я гониш. Предложи й стол и я изслушай. Може би има какво да ти каже.  P.S. Казвам го на Вас, за да го чуя аз.  Публикувано от Сузана Башева 

Какво ще изгубя когато стана християнин?

 Животът на човека е като времето, което постоянно се мени. Понякога е топло и пече слънце, понякога е мрачно и вали дъжд. Сезони, които се променят; понякога човек печели, друг път губи. Има хора, които са на мнение, че ако станат християни ще трябва да се откажат или да изгубят неща от живота си. Затова предпочитат да нямат нищо общо с християнството, защото както казват те - “искам да си живеят живота”. Относно загубите, няма как да не се съгласим с тях; така е човек губи. Но какво губи? Точно върху това ще бъдат насочени мислите ни. Преди това обаче, хайде да си зададем и още един въпрос, който ще съпътства предния: защо толкова много хора мислят за това какво ще изгубят, а не за това какво ще спечелят? Стресът, напрежението, безпокойството. Ежедневието е натоварено с напрежение и стрес. Работа, хранене, сън, после пак се повтаря същото. Целият този цикъл може единствено да разболее човек. Това е и научно доказано, че повечето болести са в резултат на стреса, с който се сблъсква човек. Затова и можем да видим хора, които са открили начини как да потушат симптомите на стреса – две кутии цигари, хапчета, алкохол, наркотици. За всички тези “успокоителни” човек обаче трябва да дава пари. Не можеше да има и безплатен начин? Е, има един, но как да го обясним по-ясно? Човек трябва да стане християнин. Тук веднага ще възразят някой като кажат, че това не е вярно, защото познават християни, които имат също проблеми със стреса и безпокойството. Сега обаче не говорим за онези, които четат Библията, но нито й вярват достатъчно, нито я живеят. Такива винаги е имало. По-скоро говорим за посветените християни. “Спокойно ще легна и ще спя, защото само Ти, Господи, ме правиш да живея в безопасност” (Пс. 4:8) Ето го християнинът, който се е доверил на Бога и е оставил всичко в ръцете Му. Той няма нужда от приспивателни за да заспи, успокоителни за да преодолее стреса. Той има истинска вяра в Господа, че Той ще пази живота му и ще му помага във всяко начинание. Ами така е, когато човек стане християнин – стресът, напрежението ги оставя в Божите ръце, губи ги. “Не се безпокойте за нищо” (Фил. 4:6) Когато реши да не се безпокой, той губи безпокойството и печели Божия мир. Но как се случва това? Вместо да дава пари за всичко, което по-горе беше изброено; той отива при Бога с вяра и отправя молитва към Него; тогава Господ чува молитвата му и изпраща Своя мир в сърцето му и ума му. Виждаме, че хората дават много пари за глупости, а пък Бог ги е приготвил безплатно за вярващите. Мъката, скръбта. Какво да кажем за хората, които са преживяват загуба на близък човек или някакво нещастие в живота. Как да изгубят тази болка, която живее в тях, как да я преодолеят. Много лесно, като станат християни. Бог е обещал, че на онези които повярват в Неговият Син Исус Христос ще даде Святия Си Дух. Самият Божи Син го описва като Утешителят. (Йоан 16:7) И тук идва въпросът: Може ли Бог да утеши душата на човека, който преживява скръб, болка, разочарование? Разбира се, че може. Но много хора предпочитат да отидат при психолог, пcихиатър – те пак искат да си платят за нещо, което Господ е приготвил безплатно. Но така не ли е по-лесно. Човек отива при лекаря споделя какво му тежи, той му изписва определени хапчета. Страдащият пие от тези лекарства докато не свършат, после пак отива да вземе нова рецепта и така докато умре. Всъщност тези успокоителни само потискат симптомите, но не могат да излекуват душата на скърбящия. Обаче Господ, който е създал човека и познава до най-дребни детайли душата му, е наясно и как да му помогне. “Аз, Аз Съм Който ви утешавам” и “Както един, когото утешава майка му, така и Аз ще ви утеша” (Ис. 51:12, Ис 66:13) Когато човек се довери на Бога и се обърне към Него за утеха, той бива успокоен и изгубва скръбта, болката, огорчението. Но това може да се случи само с вярващия човек. Нещо по-важно обаче; докато лекарствата само потискат симптомите, Господ лекува и възстановява цялостно душата. Само Той може да обърне скръбта ни в радост. Може би доста хора не биха повярвали на тези думи. Затова бих ги посъветвал: опитайте тортата преди да твърдите, че не е сладка. Много повърхностно и със скептицизъм може да говори човек за нещо, което не е вкусил. Затова “вкусете и вижте, че Господ е благ; блажен е онзи човек, който уповава на Него” (Пс. 34:8) Сигурно някои от хората, които четат тази статия никога не са се замисляли, че могат да изгубят скръбта си като станат християни. Те са я приели като пратеник на съдбата в своя дом и живеят с нея. Всъщност животът им е такъв, защото не са поискали от Бога утеха. “До сега нищо не сте искали в Мое име; искайте и ще получите, за да бъде радостта ви пълна” (Йоан 16:24) Може би е време да спрем да даваме пари по лекари и да потърсим истинския Утешител. Той може да донесе мир и радост в живота ни. Това означава ли обаче, че никога няма повече няма да изпитаме скръб? Със сигурност не, защото животът тук на земята е такъв, че човек преминава през различни сезони, които му носят и радост и мъка. Но той има отново възможността когато се сблъска със скръбта да потърси Бога и Той отново да излекува душата му. Както виждаме до сега, когато човек стане християнин той наистина губи различни неща. Но всъщност губи, това което Бог не иска да има. Господ е добър и Той му позволява да спечели неща, които да запълнят празнината от това, което е изгубил. Например губи безпокойството, стреса и печели Божия мир; губи болката, скръбта и печели утеха и радост. Всъщност какъв е смисълът да мислим за това, което ще изгубим когато станем християни, не ли е по-ценно това което Господ ще ни подари когато Му се доверим? След като знаем всичко това, си зависи от нас какво ще губим или печелим. Ако много ни харесват безпокойството, скръбта, стреса – да си ги държим. Това ще ни бъде наградата, която сами сме си заслужили. Но нека спрем да се оплакваме за изборите, които сами сме направили; да спрем да обвиняваме Бог или хората. Никой не ни е виновен когато сме избрали да живеем като неразумни. Защото не е ли глупост, когато някой  ни казва къде е изхода, но ние пак сами си избираме да живеем в задънената улица. После защо животът ни е такъв? Може би, защото мислим върху това какво ще изгубим когато станем християни и не знаем какво ще спечелим. Е, вече знаем, но дали ще повярваме, това вече е друг въпрос. Христос ни казва: “радвайте се, че имената ви за написани на небесата” (Лука 10:20) Но всъщност това се отнася само за спечелилите християните, които са изгубили греха от живот си, като са повярвали в Божия Син.

Проф. Михаел Бар-Зоар: Една малка държава каза „Не“ на Хитлер.

 Вестник „Труд” представя на читателите си новата седмична рубрика „Цар Борис III и спасяването на българските евреи”. В нея публиката ще бъде запозната с мненията „за” и „против” ролята на монарха през Втората световна война за избавлението на евреите в тогавашните граници на България. Този своеобразен форум ще даде трибуна на експерти и историци, запознати с темата „Холокост”, които участват задочно и в спор, разразил се през последните години у нас и по света. А именно – отговорен ли е Борис III за депортирането на над 11 000 евреи от Беломорска Тракия и Македония? Трябва ли страната ни официално да признае за истина твърдението, че е могла да направи повече за изпратените в газовите камери? Или да остане с имиджа на единствената държава, която е спасила всички свои евреи през Втората световна война? Днес представяме противоположните мнения на проф. Михаел Бар-Зоар и Раду Йоанид. Първият е сред най-изтъкнатите познавачи на историята от онзи период. Проф. Бар-Зоар е роден на 30 януари 1938 г. в София. Емигрира в Израел през 1948 г. Раду Йоанид е директор на отдел „Международни архивни програми” в Мемориалния музей на холокоста във Вашингтон. Призовава днешните официални български власти за цялата истина за депортирането на евреите от Беломорието и Македония.    Проф. Михаел Бар-Зоар: Една малка държава каза „Не“ на Хитлер. Проф. Бар-Зоар е автор на биографични и исторически изследвания, включително и книга за спасяването на българската еврейска общност през Втората световна война – „Извън хватката на Хитлер” (1998). – Професор Бар-Зоар, каква е ролята на цар Борис ІІІ за спасяването на българските евреи? – Има два етапа в поведението на цар Борис ІІІ по този въпрос. В началото на Втората световна война той се уповаваше много на Германия, за да получи областите, които България беше изгубила преди години – Добруджа, Тракия и Македония. Добруджа беше върната на България на конференция във Виена, а Тракия и Македония бяха дадени на българска администрация от Германия, която нападна Гърция и Югославия. Нейните войски бяха в България. И цар Борис ІІІ, без да го попитат, се опита да плати за това с мерки срещу евреите. Той прекара един закон за защита на нацията, който беше много близък до Нюрнбергските расистки закони против евреите. Създаде комисарство по еврейските въпроси, начело на което застана бесен нацист – Александър Белев. Евреите трябваше да ходят със значки, не можеха да бъдат журналисти, да имат бизнес, много от тях бяха изселени от София, както и моето семейство. През февруари 1943 г. Белев подписа договор с Германия за изселването на евреите в Полша. Тогава никоя друга държава не беше подписала такъв договор. Първата „пратка” трябваше да е 20 000 евреи – почти 12 000 от Тракия и Македония и още 8000 от Стара България. Започна изселването на първите, но когато се опитаха да вземат тези от старите предели на страната, започнаха бунтове. На 9 март 1943 г. скочиха църквата и група депутати от парламента, които принадлежаха към профашиското мнозинството, водени от заместник-председателя на Народното събрание Димитър Пешев. И така вечерта, в която влаковете с евреите трябваше да тръгнат към Полша и групите вече вървяха към гарите, царят издаде заповедта нито един евреин да не напуска България. – Въпреки това Борис III е имал много слабости. – Слабостта на царя бе неговата сила. И до днес по цял свят има спорове добър ли е бил Борис III, или не е бил. За всяко решение обаче е важно кой се подписва отдолу. Ако царят не беше казал да не заминават, щяха да заминат. Фактът е, че и при двата опита за депортация той е казал „Не”. И стана нещо, което ние наричаме чудо – България е единствената страна в света, спасила евреите си. Аз бях дете в България. Имах един чичо Яков и един чичо Иван и аз не знаех каква е разликата. Най-добрите приятели на баща ми бяха българи, християни. България е единствената страна, в която имаше едно смесено общество, бедните евреи живееха с българите и нямаше чувство за дискриминация. Според мен ги е обединило това, че 500 години против турците са били и евреите, и циганите, и арменците. В моята книга има една снимка от българско село на пет прегърнати жени – по средата е майка ми с еврейската си значка. В тези година такава снимка никъде на друго място в Европа нямаше как бъде направена. Никой нямаше да се снима с една еврейка! Ние, българските евреи, чувстваме, че имаме физически и морален дълг към България за това, което тя направи. Защото една малка държава, един малък народ, който беше просто хапка за Хитлер, каза „Не”. – А доколко България носи отговорност за съдбата на евреите от Тракия и Македония? – Това е петно върху България. Когато тя взе Тракия и Македония, българите се отнасяха към тях като част от страната, затова наричаха Борис III цар Обединител. От германска гледна точка обаче не беше така. Дори в картите, които видях в Берлин, на Тракия и Македония пишеше „под българска администрация”. Те не ги приеха като част от България. От самото начало те казаха на българите – тези евреи там са наши. Видях и документа, в който германците пишат къде се намират евреи в Европа и кои са те. За България бяха 43 000 евреи, тези от Тракия и Македония бяха записани като такива от Сърбия, Македония, Югославия или от Гърция. Тук има голяма разлика между Добруджа и Тракия и Македония. Добруджа беше официално върната на България и всички жители станаха веднага българи, а евреите станаха български евреи и не бяха докоснати. – Защо тогава казвате, че е петно върху България? – Защото българската полиция и армия не трябваше да помагат на германците при тази депортация. Царят трябваше да протестира. Но според мен нищо не можеше да се направи. Тези евреи в Тракия и Македония бяха сираци, нямаше кой да ги запази – 11 343 евреи, пратени направо в газовите отделения в Треблинка. – Защо музеите на холокоста във Вашингтон и в Израел имат различни версии за спасяването на българските евреи? – Да, в „Яд Вашем” в Йерусалим казват – в България сте имали 60 000 евреи, просто вкарват и тези и от Тракия и Македония в сметките, и 12 000 са били изпратени – това е лошо за вас. Затова имаме и голяма спор с тях. Когато аз бях в „Яд Вашем”, разказах на директора на музея тази история за българските евреи, която сега разказвам на вас, и той каза, че заради мен трябва да приготви отново цялата изложба в музея. Той не знаеше тези неща.   Раду Йоанид: Трябва да изнесете цялата истина През 2013 г. Йоанид остро критикува декларацията на българския парламент, приета в чест на 70 години от спасяването на българските евреи. Според него България и цар Борис III не са направили достатъчно. – Г-н Йоанид, повече от 15 години се води спор кой е виновен за депортирането на 11 343 евреи от Беломорска Тракия и Македония през 1943 година. Едната теза е, че за това е виновно пронацисткото правителство на Богдан Филов, други заявяват, че отговорността е на цар Борис III. Къде е истината? – Преди да отговорим на този въпрос, трябва да си зададем друг, а именно – имало ли е холокост в България? Има чудесни изследвания за холокоста у вас и едно от тях е глава, посветена на България, в книгата на Раул Хилберг за унищожението на евреите. Искам да поясня, че историята в никакъв случай не е свързана с обвиняване. Българските архиви са отворени, има ясни данни за това какво се е случило. Най-голямата грешка, която всеки народ би могъл да направи, включително и България, е да позволи на политиците или на хора с малко познания по темата да разказват какво се е случило в историята. В България има много добри историци, учители и журналисти, които могат да проверят точно каква е истината и да я изнесат цялата. Но когато даден политик или дипломат използва историята да извърти и изкриви истината, тогава ние сериозно сме загазили. – А фактите какво казват? – Документите и архивите за България и Втората световна война ни казват, че се е случило нещо от фундаментално значение. България е държава, която е съюзник на нацистка Германия. България привежда в изпълнение много силно антисемитско законодателство. То дискриминира евреите, включително изгонва част от тях, но България също така е държава, в която митрополията, политически фигури като Димитър Пешев защитават българските евреи. Поради това е и опортюнизмът на цар Борис III, защото той, от една страна, одобрява законодателството, но от друга – не позволява депортирането на българските евреи. Ако оставим настрана Тракия и Македония, българските евреи оцеляват. Солидарността на определени интелектуалци, на политици, на църквата не може да бъде отречена. Тя е много важна и е пример за това какво е можело да се постигне в други държави, което обаче не се е случило. Но след като уточнихме всичко, трябва да споменем, че точно обратното се е случило в Беломорска Тракия и Македония. Ако евреите от Добруджа получиха българско гражданство, то онези от Тракия и Македония не получиха такова. И всички тези около 11 хиляди са депортирани .Това е организирано от комисаря по еврейските въпроси Александър Белев, а изпълнението е от страна на българската армия и полиция, като те са били сериозно насърчавани и подтиквани от германците. Това са историческите факти. – Тогава има ли създаден национален мит в България относно еврейския въпрос? – Да, това е направено при комунистическия режим. За съжаление политиците от посткомунистическата ера са се поучили от тези неща и това определено не е никак положително. – Ще ви върна на въпроса за цар Борис III, защото в България много се дискутира темата дали той е цар спасител на евреите, или не е? – Тази история е много сложна. Най-доброто тълкувание на неговата роля определя Хилберг. Той казва: от една страна, царят дава възможност за прилагането на антисемитското законодателство, обещава депортацията на евреите от Тракия и Македония и депортирането на още 9000 евреи от София. Царят е с прозападни нагласи, разбира, че войната може да вземе различна посока, така че решава да не депортира евреите от София, а само да ги изгони от пределите на града. Но той най-малкото толерира депортирането на евреите от Тракия и Македония. Не бих казал, че той е спасил евреите, а че ги е пощадил. Да ги спасиш, означава активно да предприемаш стъпки за защитаването на хората и техните семейства. Когато обаче позволиш да се носят жълтите звезди, когато конфискуваш собствеността им, когато ги караш да вършат принудителен труд, когато ги изгониш, не бих нарекъл това нито защита, нито спасяване. – Но какво очаквате тогава – България да излезе със специална декларация ли по този въпрос? – Не смятам, че ще е лоша идея България да направи международна или национална комисия за холокоста в страната, като в нея да влязат национални историци, а и чуждестранни представители, които познават историята. След това да представят работата си на политиците. Зная, че ще има хора, които ще продължат да отричат, че изобщо е имало холокост. Всеки е свободен да тълкува историята по начина, по който преценят, но европейска държава като България би следвало официално да има позиция, много ясна, за това какво се е случило. И не смятам, че определена глава от историята трябва да бъде отричана. Важното е държавата да приеме своята собствена история такава, каквато е. Избрани мисли на големия държавник Шимон Перес: България е верен приятел на Израел ”България е верен приятел на Израел – преди 70 години се опълчи, за да спаси своите евреи, а миналото лято показа твърдост и съпричастност при терористичната атака в Бургас.” „Най-големият принос на евреите към историята е недоволството! Ние сме нация, родена, за да бъде недоволна. Убедени сме, че всяко нещо на този свят може да бъде направено още по-добре!” „В Англия казват, че антисемит е човек, който мрази евреите повече, отколкото е необходимо.” „Телевизията прави диктатурата невъзможна и демокрацията – непоносима.” „Мирът не трябва да е между правителствата, а между хората. Преди фейсбук това беше невъзможно.” „Кризите в света започват, когато Америка има повече пари, отколкото идеи. Парите не правят пари. Идеите правят пари.” „За мен да мечтая означава просто, че съм прагматичен.” „В Израел – земя, бедна на природни ресурси, ние се научихме да ценим нашето най-голямо национално предимство – умовете! Чрез тях превърнахме голата пустиня в процъфтяващи ниви и начертахме нови хоризонти в науката и технологиите.” „Вижте, Израел няма намерение да използва ядрено оръжие, но няма нищо лошо другите да се страхуват от него. Така то действа като спирачка.” „Знаете ли кой е против демокрацията в Близкия изток? Съпрузите! Докато не се дадат равни права на жените, няма да има напредък в региона.” „Туризмът е основно перо в икономиката на Египет. Обаче като няма бикини, няма туризъм! Те трябва сами да си решат…” „Една сутрин се влюбих в момиче, което по-късно ми стана съпруга. По това време бяхме толкова наивни… четях й „Капиталът” на Карл Маркс, за да я впечатля.” „Вижте, ние съществуваме от 4000 години, половината от които сме прекарали в изгнание. Никой освен нас в Близкия изток не говори оригиналния си език. Когато създадохме държава преди 64 години, бяхме само 650 000 души. Така че – плуваме срещу течението, но не се отказваме.” „Знаете ли откога съществува цивилизацията – от момента на изобретяване на огледалото.” „Израел е най-драматичната държава в света. Всеки е ангажиран с всеки. Всеки спори с всеки. Когато съм извън Израел, ми е много скучно.” „Вратите на Израел са винаги отворени за сътрудничество с България.” Даниела Кръстанова, Светлана Василева

Великите европейци - Жан-Жак Русо, първа част

Бедни мой Жан-Жак! Така в своите автобиографични „Изповеди” Жан-Жак Русо често се обръща към самия себе си.  Прави го, за да подскаже колко дълбоко е наранен от хората и света, а в същото време – да внуши колко е неправилно да бъде нараняван точно той, човекът, който заслужава единствено признание за величието си. И дори за падението си. Не съдете за мен по делата, а само по думите – призовава въпросният „беден” Жан-Жак. Понякога отива още по-далеч – не съдете за мен по думите, а само по намеренията. Или даже – само по чувствата в сърцето ми, заклева той читателя. Жан-Жак Русо, Дафнис и Хлое, увертюра  Не вярвате, че е възможно един голям и световно признат философ от епохата на Просвещението да говори сериозно по този начин ли? Ами и аз не вярвам, но очевидно е възможно. Спомнете си онзи срамен епизод от живота му на лакей, когато Русо, кой знае защо, краде някаква панделка от господарката си, а щом работата се размирисва, натопява младата прислужница, с която, на всичкото отгоре, има интимна връзка. Момичето е уволнено и пропада, а за да защити себе си като морален човек, по-късно в „Изповеди” нашият беден Жан-Жак изповядва: да, аз съм крадец, но не ме съдете, защото имам добро сърце. Добро сърце, моля ви се! Голямо мрънкане и себеожалване пада в тази негова книга, да знаете. И много досадно увъртане по темата - аз съм добър, всички останали са лоши и правят заговор да ме тормозят. Преди повече от 35 години, когато с мъка дочетох тази негова книга за първи път, веднага реших, че никога няма да я прочета за втори. Но сега, като подготовка за „Великите европейци”, пак я прегледах. В резултат се заклех този път наистина да ми е за последно - освен ако не реша да пиша трактат за жалката човешка природа. Или есе за наукообразните и моралоподобни корени на първичната и…..как да кажа, природна комунистическа представа за света и достойното житейско поведение. Не се изненадвайте, човекът, който смята, че всички са му длъжни, а той на никого не е; който иска всички да го обичат, защото е такъв, какъвто е, а сам не понася никой друг да бъде себе си; човекът, който казва, че моето си е мое, а чуждото – общо; който напада богатите, докато щедро харчи богатството им; пълният лаик, който обвинява учените и артистите за всички беди на света, но сам иска да бъде признат за велик учен и артист…..още много мога да изброявам, но мисля, че схващате идеята. Та въпросът ми е – как по друг начин, освен като първичен, природен комунист, мога да нарека подобен човек. Защо тогава изобщо представяме Жан-.Жак Русо във „Великите европейци”, в какво се състои неговото величие, с право ще попита някой. Честно казано, не съм сигурен, че, освен няколкото красиви парадокса, които той ни е оставил, има нещо, заради което аз лично бих го наредил сред най-знаменитите люде на просвещенския XVIII век. Но моето мнение няма значение. Има изследователи, които твърдят, че идеите на Русо са наистина велики, но просто никога не са били разбрани както трябва, а са пренесени механично от философията в живота, заради което ефектът им е ужасен. А когато не е ужасен, е поне твърде двусмислен. Не знам, трудно ми е да потвърдя това, защото, дори то да е вярно, не променя фактите. Така или иначе, независимо дали оценяваме приноса му положително или отрицателно, писанията на Русо оказват влияние върху важни събития от неговата епоха като Френската революция, а и върху развитието на значими политически, философски идеи и литературни течения. На всичкото отгоре, те безспорно доказват - че наистина не е задължително да си луд, за да си велик, но понякога доста помага. Жан-Жак Русо, Дафнис и Хлое, увертюра, 2.26  Жан-Жак Русо е роден през 1712 година в Женева. Пет поколения назад предците му идват в тази столица на калвинизма, бягайки от гоненията на протестанти в родната си католическа Франция. Започват да търгуват с вино и стават женевски граждани, а Русо винаги подчертава този свой специален статут. Да, това е един от тънките моменти, които апологетите на версията му за човешкото и политическо равенство прекрасно знаят, но задължително пропускат. Женева е свободен град, управляван демократично с гласуване, на което обаче имат право само мъжете-граждани. А не всички жители са и граждани, това са две различни неща. Истинските граждани са кореняците, онези не много семейства, които пряко водят градските дела чрез Съвета на двестате, които пък избират помежду си изпълнителен орган от 25 души. Жителите са много повече от гражданите, но те не участват в управлението, имат удоволствието само да живеят в града и да бъдат добре управлявани. Така че когато четем филипиките на Жан-Жак Русо за равенството, трябва да имаме предвид този модел, той е не само в главата, а и в душата му. С други думи – да не забравяме, че когато в книгите си той говори за равенство между гражданите, няма предвид равенство между всички хора. А когато пък като човек казва, че е равен на всички други, винаги смята, че е малко по-равен от тях, независимо до какво дъно на мизерията или морала е стигнал в момента. Неслучайно „За обществения договор”, най-важната книга на Жан-Жак Русо за политическия строеж и управлението на обществото, е посветена на родната му Женева. Е, това не спасява книгата от официално осъждане, забрана за разпространение и публично изгаряне както там, така и в Париж - но основанията за забраните са свързани с религиозни въпроси, не с тезите му за равенството или гражданските права. Да, някои се учудват как така този човек, роден калвинист, после сменил вярата си с католическа, след което отново завърнал се в протестантското лоно - само и само, впрочем, за да си върне загубеното по този начин женевско гражданство - успява да разгневи в еднаква степен както едната, така и другата църква. Ами умее ги тия работи бедничкият Жан-Жак. Както отвътре му идва да се кара с всичките си благодетели и приятели, така и с църквите успява да се сдрапа по най-естествен начин. Просто през 1762 година издава почти едновременно две книги, пълни с греховни тези - „За обществения договор” и „Емил или за възпитанието”. В първата говори за парадоксалната си „християнска република”, в която хората са толкова умни, че не правят никога нищо глупаво, а във втората дава акъл как да се възпитават гражданите на въпросната република. Но Русо, случайно или нарочно, дава да се разбере, че според него няма значение дали човек е протестант или католик, след като и по двете линии е свързан с християнския бог. На мен лично това ми се струва една от малкото правилни негови идеи, обаче от гледна точка на църквите като институция той изпада в греха на индиферентността. Честно, не знаех, че и това е грях - но никога не е късно човек да се поучи.  Жан-Жак Русо, Селският гадател Майката на Жан-Жак Русо, която е от висшата класа, умира девет дни след раждането му от родилна треска. До десетата му година за него се грижат баща му, Исак, и една леля, на чиито възпитателни методи изглежда Русо дължи мазохизма си. Баща му е от женевската средна класа, занаятчия-часовникар, добре образован, обича музиката и се подвизава като учител по танци. По-късно Русо пише: „Женевският часовникар може да се представи успешно във всяко общество, докато часовникарят от Париж не може да говори за нищо друго, освен за часовници”. Исак не дава формално образование на сина си, но още от три годишен го запалва по четенето. Първо той чете на малкия, понякога по цяла нощ, разни приключенски и романтични истории. „Те ми дадоха странна и романтична представа за човешкия живот, от която, въпреки опитът и размислите по-късно, никога не успях да се излекувам” – признава чистосърдечно Русо в „Изповеди”-те. Когато покрай тези нощни бдения момчето само научава буквите, през деня бащата пък го води в ателието си и го кара да чете на глас, докато той работи. „Животописи”-те на Плутарх, макар да не е най-подходящото и разбираемо четиво за деца, е една от книгите, по които малкият Жан-Жак се запалва. Когато е на 10 обаче, баща му, който, като гражданин на Женева, има право да носи сабя, я вади на улицата и я размахва при някакъв скандал, а за да избегне ареста, изчезва от града. После се жени втори  път и на практика изчезва и от живота на сина си. Малкият остава първо при лелята, а после отива при един вуйчо, пастор, който го праща на училище за около две години. Русо е на 13, когато става чирак в нотариална кантора. Мястото е добро, но скоро нотариусът го връща на вуйчо му с аргумента, че от малкия никога няма да стане нищо повече от селски свещеник. Следва период на чиракуване при един женевски гравьор, където обаче ситуацията е още по-сложна – той го бие, защото Жан-Жак не спира да му погажда какви ли не номера и да му се подиграва. Един ден, когато Русо е на 15, излиза на разходка извън града, както често прави, защото от малък много обича природата. Когато се връща обаче, заварва градските порти затворени по-рано от обикновено. Тогава внезапно го навестява музата на скитничеството и Жан-Жак Русо тръгва по широкия свят да си търси късмета, същият онзи късмет, заради който в автобиографичните „Изповеди”, писани след повече от 50 години, се ожалва горчиво, нарича се „бедни мой Жан-Жак” и дори се проклина – така че на читателя му трябва известно време, за да схване, че това е поза. Или болест. Или и двете заедно. Жан-Жак Русо, Селският гадател, 3.50 

Съпругът ми не ме ревнува

 Премиерата на филма "Жената на моя живот" в който младата актриса Вили Марковска е в главната женска роля, ще се запомни задълго! Да я видят дойдоха два пъти повече зрители, отколкото побира един салон. Наложи се те да бъдат разделени в две зали, за да видят блестящата продукция на известния документалист - режисьора Антоний Дончев. Пленителната игра на великолепната Вили разчувства всички присъстващи в залите. Виолета Марковска е родена на 24 април 1987 г. в София. Първоначално завършва театралната школа към Народния театър "Иван Вазов", а след това и НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" с актьорско майсторство. Снима се в български и чужди продукции. Отделно от това работи като рекламно лице в клипове, прави реклами и е модел. Зад гърба си младата актриса има солиден списък от кинопродукции, като "Алиса знае какво да прави!" "Столичани в повече", "Универсален войник: Регенерация", "Copperhead", "Шивачки", "Фаворитът 2", "Открадната светлина", "Хотел България ", "Nature Unleashed: Avalanche", "Shark Zone","Disaster", "Octopus 2: River of Fear", "For the Cause" и др. Най-голямото щастие за Вили е майчинството, а най-голямата стабилност актрисата чувства редом до съпруга си. Йогата е нейното превъплъщение и постоянната й роля, от която тя никога няма да се откаже. - Като малка имитирах говорителките по телевизията - Запазената ми марка е да играя дъщерята на главния герой - В "Жената на моя живот" се разбирахме с партньора ми главно с очи - Йогата е втората ми професия и начин на живот - Не глезя сина си, надявам се да се занимава с финанси - Най-голямото ми хоби е ходенето пеш - Вили, как избра професията на актриса или някой ти посочи съдбовния път? - Дебютът ми в телевизията беше в тв сериала "Хотел България", сценарист беше проф. Семерджиев. Тогава бях все още ученичка. След това играх в "Шивачки". В този филм все още не бях студентка във НАТФИЗ. След него твърдо реших, че киното е моята съдба и да бъда актриса е моят път в живота. Майка ми много искаше да ме разубеди, но не успя. Нейното желание бе да отида да уча в чужбина някаква по-стабилна професия, но съдбата си наложи ветото върху мен. Иначе от малка много обичам да си играя на актриса. Бях много артистично дете. Имитирах учителките си в училище, но най-голямата ми слабост беше да имитирам говорителките по телевизията, които четат новините. Впоследствие кандидатствах в НАТФИЗ в класа на Веско Ранков заедно със Здравко Митков, където ме приеха от първия път. След това дойде филмът "Открадната светлина", за който имам награда в Холивуд. - Как я получи? - Аз съм единствената българска актриса с награда от Холивуд Филм Фест. Режисьор е Майкъл Кори Дейвис от Ямайка. Той пристигна в България, за да направи филм по действителен случай за белите робини. Когато отидох на кастинга, влязох последна и Майкъл Дейвис каза, че е видял повече от сто актриси, но се спира на мен. Картината е наистина по действителен случай за една българка, която отива в Гърция, отнемат й детето и я превръщат в сексробиня. "Открадната светлина", който в оригинал се казва "SvetlanaТs Journey", е късометражен и е много тежък и сериозен. В главната мъжка роля е Максим Генчев, той играе сводника. Половин година след излъчването ми се обадиха от кинофестивала в Лос Анджелис и ми съобщиха, че съм спечелила отличието за главна женска роля. Наградата ми още стои там, в кабинета на директора на кинофеста. Имам над 12 филма в чужди продукции на Ню Имидж, където винаги съм играла сериозни роли. Никой не ме е дублирал. Претендирам, че имам доста добър английски и винаги сама съм играла ролите си в англоезичните продукции. - С кои от известните актьори си играла в чуждите продукции? - С Жан Клод ван Дам, с Долф Лундгрен, с известната актриса Марни Елтън. Пресечни точки съм имала и с Крисчън Слейтър. В повечето американски продукции винаги ме избираха за дъщеря на главния герой. Стана нещо едва ли не като "запазена марка" да играя щерката на главния персонаж в англоезичните продукции. Последният филм, в който играх с Жан-Клод ван Дам, е "Универсален войник". - Как те избират във филмите? - С ръка на сърцето заявявам, че винаги си спечелвам ролите само и единствено чрез кастинг, наравно с всички участвам в борбата за ролята. Никога не съм играла във филм чрез "шуробаджанащина". Най-интересното е, че винаги закъснявам и отивам последна на кастинга и ме избират. Вероятно е някаква съдба. Но от последна ставам първа. Така стана и в "Шивачки", и в "Открадната светлина". - Би ли изиграла отрицателна роля? Коя е ролята мечта? - В "Шивачки" бях в ролята на проститутка, в "Открадната светлина" също. Какво значи "отрицателна роля"? Актьорът временно представлява конкретен персонаж, това не е той в живота. Бих изиграла всякаква роля, която е изпълнена със смисъл и дълбочина. Жестоко се влюбих в последната си героиня Виан в "Жената на моя живот". Бих искала да изиграя роля като Джесика Ланг във "Франсис", като Глен Клоуз във "Фатално привличане", като Деми Мур в "Разкриване". Възхищавам се на актрисата Джулия Робъртс. Тези актриси имат присъствие на екрана независимо в каква роля са. - В момента по кината е най-новият филм с твое участие "Жената на моя живот", в който си в главна роля. - Кастингът е бил доста сериозен не само за женската роля, но и за главната мъжка роля. Накрая режисьорът Антоний Дончев стига до извода да вземе оригинален кюрдски актьор за мъжката роля и мен за негова партньорка. Разбрах, че ролята ми не е на български и че трябва перфектно да предам чувствата на героинята, защото впоследствие ще бъда озвучавана на кюрдски. Моят партньор Соран Ебрахим не говореше въобще английски, той говореше само "сорани" - един от диалектите на кюрдски език, и затова комуникацията ни не беше от най-лесните. За мен беше много любопитно и забавно едновременно, когато се подготвяхме за играта си с репетиции на маса. Преводачка обясняваше всички мои реплики на Соран и той си пишеше транскрипцията на думите на български и си ги повтаряше, за да знае какво му казвам и как да реагира на думи като "обичам те" и "искам да те видя". От своя страна и аз трябваше да науча някои базисни неща на кюрдски, за да мога пък аз да бъда адекватна на неговите реплики. Този език има толкова много диалекти и беше интересно как на Соран дори не му беше приятно, когато преводачката му говореше, но на различен диалект. Героите общуват на повече от 10 езици и диалекти. Пъстрата езикова палитра е ефектна, но и доста трудоемка за актьорския екип. "Жената на моя живот" е копродукция на България, автономната област Кюрдистан в Северен Ирак, Македония и Румъния. Продуцентът е Иван Тонев, оператор и съсценарист е известния документалист Антоний Дончев. Сред авторите на сюжета е кюрдският журналист Али Талиб, по чиято идея е проекта. Любовната история е във фокуса - останалото е само фон. Шестгодишният Азад, кюрд от Ирак, е сгоден за Виан, но войната ги разделя. 13 години по-късно, на път към Европа, той (Соран Ебрахим) я среща и се влюбва в нея, без да я разпознае. Виан (моята героиня) обаче мисли, че Азад е замесен в убийството на баща й, и не се разкрива пред него, обсебена от желанието за отмъщение. Азад рискува всичко, за да спечели сърцето й отново. "Жената на моя живот" успя да впечатли журито на няколко различни международни кинофорума. Своя блестящ дебют филмът направи в Русия на големия кинофестивал в Москва. За своя първи опит в игралното кино Дончев си спечели приз за най-добър режисьор от 11-ото издание на Румънския международен филмов фестивал Rо-IFF 2015. В Македония връчиха награда за операторско майсторство на Иван Тонев, а аз бях удостоена с отличие за най-добра женска роля от Кипърския международен фестивал. Филмът имаше и своето представяне у нас на 33-ия фестивал на българския игрален филм "Златна роза". Важно е да се знае, че драмата е по истински случай. Според авторите филмът е за това, че въпреки демагогията на политиката човек може да обича - достатъчно основание да продължава да живее. - Как се възприе, гледайки се на екрана, да говориш кюрдски? - Усещането наистина е много странно. Както за мен самата, така и за публиката. Самите реплики ми бяха на български и английски. Знаех съдържанието, за да мога да пресъздам емоцията. Дублирана съм от кюрдска актриса, която смятам, че много добре се е справила и с интонацията, и с емоцията, и с гласовия тембър. С партньора ми Соран работехме главно с очи. След изявата ми в този филм дори писаха, че съм "кинегенечна и без да играе". Което може да се интерпретира различно, разбира се. Между нас имаше огромна езикова бариера, но на екрана имаше невероятно партньорство, което можеше да се разгърне. - Възможно ли беше наистина да се влюбите един в друг? - По принцип историята познава много такива примери. Брад Пит и Анджелина Джоли, например. При нас това беше изключено, може би защото и двамата сме професионалисти и гледаме сериозно на работата си. А и аз като жена, слагам винаги една бариера между играта и реалния ми живот. Никога не бих могла да прекрача тази бариера. Прекалено съм отдадена на съпруга си. Често ми задават въпроса как така играя любовните сцени толкова естествено и реалистично, не ми ли пречи това в живота. Не, не ми пречи в личния живот. Първо, защото до себе си имам един изключителен мъж, който разбира моята професия не ме ревнува. И второ - защото съм професионалист и гледам на това като на добре свършена работа. Когато играя любовни сцени, между мен и партньора ми винаги има една възглавница. - Докато работеше по филма "Жената на моя живот", ти направи и семейство, роди прекрасния си син. Каква е Вили Марковска като майка и съпруга? - Да, синът ми е на година и два месеца. Казва се Красимир. И е моето голямо слънце и радост в живота ми. Щастливо съм омъжена за Ивайло Ангарски, но категорично не коментирам личния си живот, защото той е личен, не обществен. Не можеш да споделяш личните си неща с други, тогава те се превръщат във всеобщо достояние. Смятам, че публичната личност е такава с изявите си. Съпругът ми е финансист, стабилен и много практичен човек. Благодарение на неговата точна професия постигаме баланса вкъщи. Иво ми дава много добри идеи в професията. Чувствам се много спокойна с него. А и хич не ми е скучно, той е с невероятно чувство за хумор. Относно възпитанието на сина ми, въпреки че все още е много мъничък, не го глезя. Смятам, че когато имаш момче, не трябва да му е лесно, за да стане мъж един ден. Ако падне и плаче, не му обръщам особено внимание, оставям го сам да прецени обстановката, да стане и да престане да плаче. Опитвам се да му давам възможността да се развива. Това не е безразличие, а изработване на природните рефлекси. По характер е много интересно дете - чувствителен, същевременно е много хитър, сензитивен, с един игрив поглед. Послушен е, може би е от зодията му Риби - на 17 март е роден. Надявам се да е като баща си и да продължи техния семеен род с икономика и финанси. Не бих го посъветвала да става актьор, но ако един ден той сам поиска, ще го подкрепя. - Имаш ли нови предложения за роли в момента? - Засега не, но очаквам едно грандиозно предложение и дълбоко се надявам да стане, затова няма да разгласявам тайната. Нека да е изненада за зрителите. Да не забравяме все пак, че аз не съм се отказала от театъра. Непрекъснато пътувам с Искра Радева. Играя редовно, но голямата ми любов е киното. Това е друг свят. Театралната сцена много калява артиста. Ако в киното имаш право на грешка и на няколко дубъла, то в театъра нямаш такава възможност. Това е големият риск и закалката на театралната сцена. Киното е нещо коренно различно. Суматохата, големият екип, шумът на клапата, виковете на режисьора - всичко това много ме привлича, мотивира и вдъхновява. Някой беше казал, че "актьорската професия е все едно да пишеш с пръчка по вода- изчезва веднага". Това е миг, който играеш, и това е. Няма да се повтори. - Вили, откъде се взе йогата в живота ти? - Йогата е начинът ми на живот, втората ми професия. Йогата е нещо, което ми дава невероятно спокойствие. Това е великото осмисляне на Вселената, на духа и тялото, начин на дишане и на здраво съществуване. Първоначално йогата ми беше хоби, което превърнах в работа. Между другото точно съпругът ми ме насърчи да стана професионален инструктор по йога и да завърша съответната квалификация в НСА. Започнах преди 10 г., когато установих, че имам вродена гъвкавост, стабилност на телесното тегло. И реших да започна съвсем любителски. Разучих дишането, а после и всички елементи. Завърших курс за професионални инструктори към Българската Федерация по йога в НСА. Благодаря на ректора на спортната академия, който много ме насърчаваше в тази област. Благодаря и на Българската федерация по йога, защото те организираха курса. Миналата година за първи път в света се проведе световен ден на йога, на който имах честта да бъда водеща. Сега преподавам четири пъти в седмицата в специализирано студио. Йогата ме прави много щастлива и предавам своето щастие и на другите. - Когато групата е голяма, това не пречи ли на осъзнаването? Тъй като йогата е преди всичко осъзнаване. - Да, пречи, но това е процес. Йогата трябва да се прави всеки божи ден, изисква невероятно постоянство. Йогата дава енергия, не отнема, презарежда тялото и духа. Много е важно да се започне от някъде и хората трябва да възпитат в себе си това специфично осъзнаване, изключване от всичко. Старая се да обяснявам, да съм максимално точна и вярна в обясненията си. Не ми остава време за медитация, това е един изключително сложен процес. За неговото постигане трябва да се измине осемстепенната стълба на йогата, да се постигне глобалното съвършенство, хармонията и балансът между духът и тялото. Първоначално човек трябва да възпита в себе си изпълнението на моралните принципи, заложени в йогата. А те са: да бъде чист външно и вътрешно, да не лъже, да не краде, да бъде добър с околните. Редовно трябва да се изпълняват позите за гъвкавост, защото тези пози правят тялото ни здраво и дълголетно. Хората трябва да се научат да дишат правилно, за да се кръвоснабдяват органите равномерно. Всеки индивид трябва да умее както да се концентрира, така и да релаксира. Релаксът, изключването е нещо много важно. С йогата целя да направя хората спокойни, с балансиран ум, да избия всякакви наченки на агресията. Искам да се научат да мислят за мига. Когато хората влязат при мен в залата, настоявам още от влизането да си изключат мозъка от битовизмите и да не мислят за сметките за ток, парно. Искам да бъдат тонизирани, с гъвкави тела , с гъвкав и стабилен гръбначен стълб, защото отново повтарям - здравият гръбнак е важен за дълголетието на човек. - Освен с йога с какво поддържаш тази прекрасна фигура? Каква е диетата на Вили Марковска? - Не спазвам диета, а определени правила в начина на хранене. Не ям месо, консумирам само риба. Прясно мляко не пия. Не консумирам изобщо захар. Обичам да пия късо кафе. След 17.30 ч не ям, никога не вечерям! Най-успелите хора не са най-умните, а най-организираните. Аз съм такава. - Религиозна ли си? - Да, вярваща съм. Но без крайности. Когато имам вътрешни терзания, винаги се обръщам за помощ към Всевишния. Категорично вярвам в Бога. - Как ще прекарате лятото? - Все още нищо не сме планирали, тъй като приоритет е малкият принц Красимир. Така че, ако почиваме някъде, ще гледаме да е удобно и практично преди всичко за детето. Харесвам и морето, и планината. Много обичам да ходя. Всеки ден изминавам минимум 5 км на ден пеша. Мога да се спусна от Бояна до центъра с количката. . - На кого би искала да благодариш? - Бих искала да благодаря на Бога, че съм жива и здрава. Бих искала да благодаря на майка ми, че я има. Бих искала да благодаря на зрителите и ценителите на "Седмото изкуство" . Препоръчвам ви да се откъснете малко от ежедневните грижи и да се потопите в любовната сага на лентата "Жената на моя живот". На читателите на в. "Стандарт" бих искала да пожелая много здраве и любов.

Усмивката

 Не, не тази, която идва след остроумен виц. Или след като си получил нещо, което отдавна си чакал. Усмивката, но не предизвиканата, а самородната. Тази усмивка, която можеш да извикаш от нищото. Тогава, когато няма какво да правиш. Когато ти е скучно. Когато си спокоен и за никъде и за нищо не бързаш. Усмихни се физически. Леко, без пресилване. Опитай се да изпразниш душата. Ако в нея се прескачат образи, мисли и чувства, просто ги погледай. Когато човек ги наблюдава, те стават по-тихи, по-дисциплинирани. Образите, мислите и чувствата в нас по принцип са доста суетни. Притесняват се от наблюдението. Смълчават се така, както човек спира движенията пред фотообектив. Накарай ги да направят място. Когато го сторят, а те ще го направят, вкарай физическата усмивка в себе си. Създай й духовен двойник. Тя ще е като зрънце, но ако има място, ще започне да расте. Не бързай! Увери се, че я има. Колкото и малка да е. Ще я разпознаеш по тихата топлина, която ще се появи. Усили топлината, бавно, без насилие, без заповеди. За няколко минути усмивката – топлина ще стане устойчива. А сега, наблюдавай! Тя ще започне да топи фалшивите притеснения. Всеки носи в себе си фалшиви притеснения. Големите, истинските, няма да може да разтопи. Тях може само да докосне и леко успокои. Като мехлем на рана. Като компрес при болка. Наблюдавай! Вътрешната усмивка е най-добрият лакмус, който отделя фалшивите от истинските притеснения. Едните ги топи, другите ги докосва и омиротворява. Остави духовната усмивка да стане плътна. По топлината в гърдите ще разбереш кога ще се случи. Когато се случи, затвори очи и се огледай. Ти се намираш на една поляна. Тиха и слънчева. Топлината ще помоли едни тревички да се отдръпнат и те ще го направят. И тогава ще видиш как се очертава една пътека. Знаеш ли коя е тази пътека? Това е пътека към щастието. Най-краткият път към щастието. Не огромното, бурното, което идва с ключови събития и тежка артилерия. Не това щастие, което те сполетява когато спечелиш още признание, или още пари. Не това щастие, което се ражда от безумния късмет или от безумното влюбване. Става дума за друго щастие. Мъничко, тихичко. Крехко и боязливо. Това, което ти сам си извикал от нищото. Ти си го родил и то ще ти бъде много благодарно. Тръгни по тази пътека, а топлината на вътрешната усмивка ще кара още и още стръкчета да се отдръпват. То няма да трае дълго. Много е крехко и много е боязливо, за да удържи на претенциите на грубите ежедневни факти. След малко ще се стопи. Заедно с избледняването на топлината. Запомни обаче пътеката. И утре, когато ти е спокойно; когато не бързаш за никъде; в минутите, в които можеш да отложиш всичко друго, извикай го пак. Вече знаеш как. Физическа усмивка. Поглед върху образите, мислите и чувствата. Вътрешна усмивка като зрънце. Тиха топлина. Поляна. Стръкчета, които се отдръпват. Пътека. Тръгваш по нея. Опитай!  

Германски журналист за Борисов: Мъж като дърво, но с плитки корени

Да приемем, че е било картофена нива. Разбира се, може и да е било стърнище или угар, кой би се интересувал след толкова години? Във всеки случай през есента на 1944 г. водят дядо му на нивата и го пребиват до смърт. Удрят комунистите, или поне те така се наричат. Човека, когото убиват, е монархист или поне те го наричат така. Бойко Борисов, министър-председателят на България, често е разказвал историята за родителя на своя родител. Който иска да разбере Борисов, трябва да помисли за тази нива през 1944 г. Който иска да го разбере погрешно - също. Бойко Борисов е мъж като дърво. С плитки корени обаче, казват враговете му, като например Стефан Колев - икономист, израснал в София, но напуснал България преди години. Както още стотици хиляди негови сънародници след рухването на комунизма през 1990 г. и той не харесва Борисов. "Този мъж символизира повече от всеки друг историята на прехода, грозното лице на тези 26 години", посочва Колев. Борисов правел само политика на символите, която обаче едва се превръщала в дела. "Той няма почти никакви ценности" - обобщава Колев. И допълва: "Само едно огромно его. Затова действа по западен маниер и се наслаждава, когато във Вашингтон, Брюксел или Берлин го похвалят или потупат по рамото заради това." Много от образованите, успешни и емигрирали българи, които все още наблюдават страната си само отдалеч, не понасят Борисов. Мнозина имат високи изисквания към политика, когото биха могли да харесат. Те искат безгрешен рицар, който да говори пет езика. Човек, който да идва от дом, в който картини на Гейнсборог висят по стените и се свири Шопен. Колев обаче иска поне отчасти почтен човек - но казва, че Борисов не е такъв: "Този човек е от хората, които пет пари не дават за образованието, а вместо това се облягат на правото на по-силния и на властта на старите мрежи." Много българи мислят като Колев. Още повече са обаче онези, които не мислят като него. Борисов управлява от 2009 г., с едно кратко прекъсване. Той е единственият български министър-председател от промените преди 25 г. насам, комуто българите дават втори мандат. Всички предишни правителствени ръководители те свалят от поста им най-късно след четири години с ругатни и обиди. Ако Борисов наистина е такъв, какъвто го описва Колев, какво говори това за България и българите? Може би Борисов сам дава най-добрия отговор, когато веднъж казва на сънародниците си: "Вие сте прости и аз съм прост - затова се разбираме"? Или пък министър-председателят на най-бедната страна-членка на ЕС е съвсем различен от това, което си представят най-богатите й граждани? Истината не е някъде по средата, а малко вдясно от нея. Защото е ясно: няма правителствен ръководител в Европа с толкова пъстра биография като Бойко Борисов – а него го открива ХСС [Християнсоциален съюз на Бавария - б.р.]. За да се обясни това, трябва да се разкаже малко повече. Да започнем с формалностите: Бойко Борисов е роден през 1959 г. в софийско предградие. Той е будно дете, но е изключено да следва висше образование. Много години по-късно, когато комунизмът отдавна е разгромен, Борисов държи документи от ДС. Там пише, че е внук на "враг на народа", а с червено е подчертано: "Не може да заема ръководна позиция." Борисов става пожарникар като баща си, а ако комунизмът се беше задържал, би се пенсионирал с удоволствие като пожарникар. Вместо това настъпва 1990 г. Старите порядки вече не важат, нито пък старите страхове. За едни нищо вече не е възможно, за други е възможно всичко. Към последните принадлежи и Бойко Борисов. В по-отдавнашни времена практикува силови спортове и карате. Когато през 90-те години посткомунистическият бандитски капитализъм възниква в България с всичките си кървави борби за разпределение на влияние, Борисов основава фирмата за частна охрана и сигурност "Ипон-1 ООД". Контактите му в средите на силовите спортове му помагат. С падането на комунизма в България се прекратява и държавната издръжка за спортистите. Българските борци, щангисти и боксьори, спечелили много медали на олимпийски игри, трябва да си потърсят ново препитание. "Ипон-1 ООД" им предлага възможност. Това, че Борисов е бил и треньор на българския национален отбор по карате, прави по-лесно набирането на персонал, добър е в ударите. "Ипон-1 ООД" дава прехрана на стотици сътрудници и рекламира дейността си с флотилия бронирани автомобили. С добър оръжеен арсенал и телохранители, които провеждат ежеседмични учения по стрелба. Фирмата се представя като "дискретен партньор", за "преодоляване на рисковите фактори, които са последица от нормалното функциониране на Вашия професионален и личен живот." В София се говори, че "Ипон" придобива умения и в бизнеса със събиране на дългове. Хората, които разказват това обаче, когато бъдат попитани, не казват онова, което смятам, че знаят. Който обаче някога е заставал пред Борисов или е стискал ръката му, може да предположи, че е за предпочитане да не дължи пари на този човек или неговите клиенти. Доказано е, че фирмата на Борисов тогава поддържа най-добри контакти в дълбоко пропитото от корупция българско Вътрешно министерство и получава оттам изгодни поръчки. Така Борисов става телохранител на сваления български диктатор Тодор Живков - човека, който управлява България по времето на Брежнев и Горбачов и който с железен юмрук превръща страната в най-предан васал на Москва редом с ГДР. Несъмнено Борисов е повече пазач на Живков, отколкото негов телохранител, тъй като масовият убиец се изправя пред съда през последните години от живота си и е поставен под домашен арест. Борисов лично поема транспорта на Живков до централния затвор, където се провеждат разпитите. Днес казва, че е искал да погледне в очите мъжа, убил дядо му. Ако това, което разказва Борисов, е истина, Живков му говорел на "ти" и му казал: "Жалко, че не те познавах тогава. Под "тогава" се има предвид времето, когато Живков властва над живота на българите. Когато обаче Борисов го води на разпит, от Живков е останала само една черупка. "Той отново се беше превърнал в човек" - казва Борисов. Тогава научил много за властта и нейната преходност. Следващият важен клиент, чийто живот пази Борисов, е героят на един от най-необичайните епизоди в българската история: през 2001 г. Симеон Сакскобургготски, някогашният български цар Симеон II, от рода Сакс-Кобург и Гота, се връща след десетилетно изгнание. Той основава партия, която за седмици се превръща в най-харесваната в страната. С пъстрото по състав "Национално движение Симеон II" – НДСВ, царят печели следващите парламентарни избори и става министър-председател. Борисов е телохранител на Симеон по време на предизборната кампания и привлича интереса му към себе си. След победата на изборите новият ръководител на правителството назначава телохранителя си на поста "Главен секретар на Министерството на вътрешните работи". Борисов де факто започва да изпълнява длъжността Министър на вътрешните работи. В това време се издига и като национална знаменитост. Борисов, гениален в поставянето си на публичната сцена, разбира законите на съвременния медиен свят, както не ги разбира никой български политик преди него. Той кара сам служебната си кола и се държи като главен "ловец на мафиоти" в страната. Всеки път, когато се случи поръчково убийство, Борисов бързо пристига на местопрестъплението и говори, винаги съпровождан от оператори, за борбата срещу организираната престъпност, която вече трябва да се води по правилния начин. При това може да гледа свирепо към камерите, като Юл Бринър във "Великолепната седморка" [американски уестърн от 1960 г.], любимия му филм. Тогава почти не се забелязва, че думите на Борисов не са съразмерни на успехите му в борбата с организираната престъпност и серията от останали неразкрити поръчкови убийства достига връхната си точка тъкмо по времето, когато той е отговорен за разкриването им. Някъде през 2001 г. Борисов привлича вниманието на Волфганг Глескер. Глескер, който днес е пенсионер и живее във Флорида, дълги години оглавява софийското бюро на фондация "Ханс Зайдел". Това е фондация, за която евфемистично може да се каже, че е близка до ХСС. Може да се каже и че фондация "Ханс Зайдел" е международната ръка на партията, която управлява Бавария. Както и политическите фондации на други германски партии, фондация "Ханс Зайдел" непрекъснато търси партньори, с които ХСС може да работи. Глескер открива по-рано от други, че Борисов ще стане новият силен човек на България и докладва в Мюнхен: Трябва да го доведем! Така и става. Щом Борисов поема поста във вътрешното министерство, бива поканен в Бавария. Програмата е наситена: баварско гостоприемство, обучение във фитнес помещенията на специалните командоси към полицията, посещения на специализирани отряди с кучета (Борисов обича немски овчарки), пробно каране на БМВ със скорост 200 километра в час по аутобан (обича и автомобили). Борисов е смаян. Разговорите с някогашния вътрешен министър на Бавария Гюнтер Бекщайн протичат добре, както и тези с криминалната служба на провинцията. Там разказват на Борисов как Бавария подхожда към контрабандата на наркотици и фалшификаторите на пари. Един участник [в срещите на Борисов – б.р.] си спомня: "Борисов каза: "От това имаме нужда и ние"." Действително следват резултати в борбата срещу организираната престъпност и в България. Специално подразделение, създадено от Борисов, залавя група, фалшифицираща пари, която удобно е разположила базата си на третия етаж в пловдивската полиция. Българите обичат Борисов все повече. Вътрешният министър отдавна е в сянката му, но той иска още. На кметските избори в София през януари 2005 г. се явява като независим кандидат и нанася тежък удар на кандидатите от установените партии - почти 70% от избирателите в единствения град на България с население над един милион души гласуват за него. Фондация "Ханс Зайдел" му препоръчва да използва популярността си и да основе партия, без да я назовава така. Борисов това и прави. Пътува в страната, говори с хората, обединява ги зад себе си. Така възниква движението "Граждани за европейско развитие на България", накратко "ГЕРБ". Фондация "Ханс Зайдел" подкрепя сбирките, организирани от Борисов из страната, както и по-късното превръщане на ГЕРБ в обикновена партия. Големи пасажи от партийната програма, уставът и вътрешните правила представляват буквални преводи на съответните текстове на ХСС. Превежда ги Антоанета Николаева Байчева, проектен мениджър и по-късно представител на шефката на фондация "Ханс Зайдел" в София. През 2009 г., на първите парламентарни избори в България след влизането в ЕС от 2007 г., ГЕРБ с голяма преднина става първата политическа сила, а Борисов - министър-председател. Антоанета Байчева днес е генерален консул на България в Мюнхен. Връзките между ГЕРБ и ХСС стават все по-тесни - и въпреки това в бежанската криза Борисов не следва откривателите си от Мюнхен, а германската канцлерка. Съвсем открито и на висока глас той хвали Ангела Меркел. Има добро основание да го прави, тъй като България е в сходна ситуация с Гърция. Борисов знае: ако в Европа надделее курсът на унгарския министър-председател Виктор Орбан, който издига стени и прегради, като страна, граничеща с Турция, България няма шанс. Затова той в никакъв случай не иска конфронтация с Анкара. Миналата седмица Борисов беше в Истанбул за разговори с турския президент Реджеп Тайип Ердоган, с когото се срещна в двореца Долмабахче - и с това стана първият шеф на правителство на страна членка на ЕС, [който посещава Турция – б.р.] след опита за преврат от 15 юли. След разговора Борисов каза, че се надява реализмът да победи национализма и популизма. Каза, че залага на дипломацията. "Защото, ако този конфликт не се реши с дипломация, войната е неизбежна".      

Германски журналист със заинтригуващ материал-партрет на Борисов

Да приемем, че е било картофена нива. Разбира се, може и да е било стърнище или угар, кой би се интересувал след толкова години? Във всеки случай през есента на 1944 г. водят дядо му на нивата и го пребиват до смърт. Удрят комунистите, или поне те така се наричат. Човека, когото убиват, е монархист или поне те го наричат така. Бойко Борисов, министър-председателят на България, често е разказвал историята за родителя на своя родител. Който иска да разбере Борисов, трябва да помисли за тази нива през 1944 г. Който иска да го разбере погрешно - също. Бойко Борисов е мъж като дърво. С плитки корени обаче, казват враговете му, като например Стефан Колев - икономист, израснал в София, но напуснал България преди години. Както още стотици хиляди негови сънародници след рухването на комунизма през 1990 г. и той не харесва Борисов. "Този мъж символизира повече от всеки друг историята на прехода, грозното лице на тези 26 години", посочва Колев. Борисов правел само политика на символите, която обаче едва се превръщала в дела. "Той няма почти никакви ценности" - обобщава Колев. И допълва: "Само едно огромно его. Затова действа по западен маниер и се наслаждава, когато във Вашингтон, Брюксел или Берлин го похвалят или потупат по рамото заради това." Много от образованите, успешни и емигрирали българи, които все още наблюдават страната си само отдалеч, не понасят Борисов. Мнозина имат високи изисквания към политика, когото биха могли да харесат. Те искат безгрешен рицар, който да говори пет езика. Човек, който да идва от дом, в който картини на Гейнсборог висят по стените и се свири Шопен. Колев обаче иска поне отчасти почтен човек - но казва, че Борисов не е такъв: "Този човек е от хората, които пет пари не дават за образованието, а вместо това се облягат на правото на по-силния и на властта на старите мрежи." Много българи мислят като Колев. Още повече са обаче онези, които не мислят като него. Борисов управлява от 2009 г., с едно кратко прекъсване. Той е единственият български министър-председател от промените преди 25 г. насам, комуто българите дават втори мандат. Всички предишни правителствени ръководители те свалят от поста им най-късно след четири години с ругатни и обиди. Ако Борисов наистина е такъв, какъвто го описва Колев, какво говори това за България и българите? Може би Борисов сам дава най-добрия отговор, когато веднъж казва на сънародниците си: "Вие сте прости и аз съм прост - затова се разбираме"? Или пък министър-председателят на най-бедната страна-членка на ЕС е съвсем различен от това, което си представят най-богатите й граждани? Истината не е някъде по средата, а малко вдясно от нея. Защото е ясно: няма правителствен ръководител в Европа с толкова пъстра биография като Бойко Борисов – а него го открива ХСС [Християнсоциален съюз на Бавария - б.р.]. За да се обясни това, трябва да се разкаже малко повече. Да започнем с формалностите: Бойко Борисов е роден през 1959 г. в софийско предградие. Той е будно дете, но е изключено да следва висше образование. Много години по-късно, когато комунизмът отдавна е разгромен, Борисов държи документи от ДС. Там пише, че е внук на "враг на народа", а с червено е подчертано: "Не може да заема ръководна позиция." Борисов става пожарникар като баща си, а ако комунизмът се беше задържал, би се пенсионирал с удоволствие като пожарникар. Вместо това настъпва 1990 г. Старите порядки вече не важат, нито пък старите страхове. За едни нищо вече не е възможно, за други е възможно всичко. Към последните принадлежи и Бойко Борисов. В по-отдавнашни времена практикува силови спортове и карате. Когато през 90-те години посткомунистическият бандитски капитализъм възниква в България с всичките си кървави борби за разпределение на влияние, Борисов основава фирмата за частна охрана и сигурност "Ипон-1 ООД". Контактите му в средите на силовите спортове му помагат. С падането на комунизма в България се прекратява и държавната издръжка за спортистите. Българските борци, щангисти и боксьори, спечелили много медали на олимпийски игри, трябва да си потърсят ново препитание. "Ипон-1 ООД" им предлага възможност. Това, че Борисов е бил и треньор на българския национален отбор по карате, прави по-лесно набирането на персонал, добър е в ударите. "Ипон-1 ООД" дава прехрана на стотици сътрудници и рекламира дейността си с флотилия бронирани автомобили. С добър оръжеен арсенал и телохранители, които провеждат ежеседмични учения по стрелба. Фирмата се представя като "дискретен партньор", за "преодоляване на рисковите фактори, които са последица от нормалното функциониране на Вашия професионален и личен живот." В София се говори, че "Ипон" придобива умения и в бизнеса със събиране на дългове. Хората, които разказват това обаче, когато бъдат попитани, не казват онова, което смятам, че знаят. Който обаче някога е заставал пред Борисов или е стискал ръката му, може да предположи, че е за предпочитане да не дължи пари на този човек или неговите клиенти. Доказано е, че фирмата на Борисов тогава поддържа най-добри контакти в дълбоко пропитото от корупция българско Вътрешно министерство и получава оттам изгодни поръчки. Така Борисов става телохранител на сваления български диктатор Тодор Живков - човека, който управлява България по времето на Брежнев и Горбачов и който с железен юмрук превръща страната в най-предан васал на Москва редом с ГДР. Несъмнено Борисов е повече пазач на Живков, отколкото негов телохранител, тъй като масовият убиец се изправя пред съда през последните години от живота си и е поставен под домашен арест. Борисов лично поема транспорта на Живков до централния затвор, където се провеждат разпитите. Днес казва, че е искал да погледне в очите мъжа, убил дядо му. Ако това, което разказва Борисов, е истина, Живков му говорел на "ти" и му казал: "Жалко, че не те познавах тогава. Под "тогава" се има предвид времето, когато Живков властва над живота на българите. Когато обаче Борисов го води на разпит, от Живков е останала само една черупка. "Той отново се беше превърнал в човек" - казва Борисов. Тогава научил много за властта и нейната преходност. Следващият важен клиент, чийто живот пази Борисов, е героят на един от най-необичайните епизоди в българската история: през 2001 г. Симеон Сакскобургготски, някогашният български цар Симеон II, от рода Сакс-Кобург и Гота, се връща след десетилетно изгнание. Той основава партия, която за седмици се превръща в най-харесваната в страната. С пъстрото по състав "Национално движение Симеон II" – НДСВ, царят печели следващите парламентарни избори и става министър-председател. Борисов е телохранител на Симеон по време на предизборната кампания и привлича интереса му към себе си. След победата на изборите новият ръководител на правителството назначава телохранителя си на поста "Главен секретар на Министерството на вътрешните работи". Борисов де факто започва да изпълнява длъжността Министър на вътрешните работи. В това време се издига и като национална знаменитост. Борисов, гениален в поставянето си на публичната сцена, разбира законите на съвременния медиен свят, както не ги разбира никой български политик преди него. Той кара сам служебната си кола и се държи като главен "ловец на мафиоти" в страната. Всеки път, когато се случи поръчково убийство, Борисов бързо пристига на местопрестъплението и говори, винаги съпровождан от оператори, за борбата срещу организираната престъпност, която вече трябва да се води по правилния начин. При това може да гледа свирепо към камерите, като Юл Бринър във "Великолепната седморка" [американски уестърн от 1960 г.], любимия му филм. Тогава почти не се забелязва, че думите на Борисов не са съразмерни на успехите му в борбата с организираната престъпност и серията от останали неразкрити поръчкови убийства достига връхната си точка тъкмо по времето, когато той е отговорен за разкриването им. Някъде през 2001 г. Борисов привлича вниманието на Волфганг Глескер. Глескер, който днес е пенсионер и живее във Флорида, дълги години оглавява софийското бюро на фондация "Ханс Зайдел". Това е фондация, за която евфемистично може да се каже, че е близка до ХСС. Може да се каже и че фондация "Ханс Зайдел" е международната ръка на партията, която управлява Бавария. Както и политическите фондации на други германски партии, фондация "Ханс Зайдел" непрекъснато търси партньори, с които ХСС може да работи. Глескер открива по-рано от други, че Борисов ще стане новият силен човек на България и докладва в Мюнхен: Трябва да го доведем! Така и става. Щом Борисов поема поста във вътрешното министерство, бива поканен в Бавария. Програмата е наситена: баварско гостоприемство, обучение във фитнес помещенията на специалните командоси към полицията, посещения на специализирани отряди с кучета (Борисов обича немски овчарки), пробно каране на БМВ със скорост 200 километра в час по аутобан (обича и автомобили). Борисов е смаян. Разговорите с някогашния вътрешен министър на Бавария Гюнтер Бекщайн протичат добре, както и тези с криминалната служба на провинцията. Там разказват на Борисов как Бавария подхожда към контрабандата на наркотици и фалшификаторите на пари. Един участник [в срещите на Борисов – б.р.] си спомня: "Борисов каза: "От това имаме нужда и ние"." Действително следват резултати в борбата срещу организираната престъпност и в България. Специално подразделение, създадено от Борисов, залавя група, фалшифицираща пари, която удобно е разположила базата си на третия етаж в пловдивската полиция. Българите обичат Борисов все повече. Вътрешният министър отдавна е в сянката му, но той иска още. На кметските избори в София през януари 2005 г. се явява като независим кандидат и нанася тежък удар на кандидатите от установените партии - почти 70% от избирателите в единствения град на България с население над един милион души гласуват за него. Фондация "Ханс Зайдел" му препоръчва да използва популярността си и да основе партия, без да я назовава така. Борисов това и прави. Пътува в страната, говори с хората, обединява ги зад себе си. Така възниква движението "Граждани за европейско развитие на България", накратко "ГЕРБ". Фондация "Ханс Зайдел" подкрепя сбирките, организирани от Борисов из страната, както и по-късното превръщане на ГЕРБ в обикновена партия. Големи пасажи от партийната програма, уставът и вътрешните правила представляват буквални преводи на съответните текстове на ХСС. Превежда ги Антоанета Николаева Байчева, проектен мениджър и по-късно представител на шефката на фондация "Ханс Зайдел" в София. През 2009 г., на първите парламентарни избори в България след влизането в ЕС от 2007 г., ГЕРБ с голяма преднина става първата политическа сила, а Борисов - министър-председател. Антоанета Байчева днес е генерален консул на България в Мюнхен. Връзките между ГЕРБ и ХСС стават все по-тесни - и въпреки това в бежанската криза Борисов не следва откривателите си от Мюнхен, а германската канцлерка. Съвсем открито и на висока глас той хвали Ангела Меркел. Има добро основание да го прави, тъй като България е в сходна ситуация с Гърция. Борисов знае: ако в Европа надделее курсът на унгарския министър-председател Виктор Орбан, който издига стени и прегради, като страна, граничеща с Турция, България няма шанс. Затова той в никакъв случай не иска конфронтация с Анкара. Миналата седмица Борисов беше в Истанбул за разговори с турския президент Реджеп Тайип Ердоган, с когото се срещна в двореца Долмабахче - и с това стана първият шеф на правителство на страна членка на ЕС, [който посещава Турция – б.р.] след опита за преврат от 15 юли. След разговора Борисов каза, че се надява реализмът да победи национализма и популизма. Каза, че залага на дипломацията. "Защото, ако този конфликт не се реши с дипломация, войната е неизбежна".      

Мирослав Илич: Стоичков ми е като брат

  Пробяга целия терен на мач с „Барселона“, за да ме поздрави, казва легендата на югофолка Той е пълното доказателство на факта, че когато цялото ти същество е изтъкано от музика, възрастта е без значение. Повече от 30 години Мирослав Илич бетонира статуса си на един от най-обичаните изпълнители на Балканите. Легендата на югофолка е идол и за две поколения нашенци, за които шлагери като „Есенна балада“ са били саундтрак на ключови моменти в живота. Че умее да дирижира гърлата на 25 000 само с едно щракване на пръсти, певецът доказа през май, когато закри фестивала „София мези“ в Северния парк. „Монитор” се свърза по телефона с известния изпълнител, който с типичния си лъчезарен тон ни обясни какво са за него България, футболът и приятелството с Христо Стоичков. -Последно посетихте България за отпразнуването на 50-ата годишнина на Христо Стоичков. Какъв е той във вашите очи? -Той е мой брат. Беше ми много мило, че ме покани на юбилея си, прекарах си страхотно. С него се познаваме много отдавна, вече повече от 30 години. И досега е сред най-добрите ми приятели. За мен той е изключителна личност. Спомням си преди време – беше 1995 година, когато играеше за „Барселона“, ми се обади специално, за да покани мен и съпругата ми на четвъртфинала на Шампионската лига. Отборът му тогава трябваше да се изправи срещу „Париж Сен Жермен“. Жена му Марияна ни посрещна на летището и ни отведе на стадиона. Когато пристигнахме, Христо пробяга целия терен, за да дойде да ме поздрави. Тогава беше бог на „Барселона“, а според мен и сега e. -Интересувате ли се от футбол? Кои са ви любимите отбори? -Разбира се! Това е спорт, който аз много обичам. Фен съм, то се знае, на „Цървена звезда“. Това е един от най-известните отбори тук, в Сърбия. В постоянно дерби е с „Партизан“ (Белград), с което малко приличат на вашите „Левски“ и ЦСКА. На световно ниво обаче няма как – любимият ми отбор е „Барселона“. -В края на март с Шабан Шаулич изнесохте два благотворителни концерта в София. Какво ви мотивира да продължавате да се включвате в подобни инициативи? -Моят голям приятел Венци Рангелов. Той ме кани всяка година да участвам в неговите хуманитарни акции, които се организират в полза на децата на загинали полицаи. С тази си кауза успя веднага да ме спечели и вече няколко години идвам в София, за да я подкрепя. Този път направихме нещо различно, нещо по-голямо. Събирахме средства за изграждането на парна инсталация в дома за деца, лишени от родителски грижи, в село Доганово. Успяхме наистина да съберем голяма сума. Не съм чувал досега някой да е пълнил зала „Арена Армеец“ в два поредни дни, както се случи при нас. И за мен, и за Шабан като професионалисти това беше много голям успех. Такъв пожънахме и за акцията, което в крайна сметка е най-важното. Интересно е, че всъщност с Венци и Христо ни запозна един и същи човек – Зарко, който навремето работеше в „Балкантурист”. Той вече не е между живите за съжаление, но продължавам да поддържам контакт със съпругата и сина му. Двамата уважиха и концерта ни с Шабан в „Арена Армеец”. - Посещавате България сравнително често. Как се е променила тя във вашите очи? - В България ме връщат благотворителността и приятелите. За първи път я посетих през 1974 г. Обичам тази страна, имам страшно много приятели и за мен винаги е голяма радост, когато идвам. България се промени през годините, със сигурност. В началото, особено в края на 70-те и началото на 80-те, беше мъка. Сега е по-добре както при вас, така и при нас. В България все пак мисля, че засега нещата се развиват с една идея по-добре. -А доколко музиката оказва влияние на утвърждаването на националната идентичност? Както например в повечето певчески състезания в Сърбия талантите пеят предимно местни хитове, а не световни. - Музиката е голяма амбиция, страст на всяка една държава. Значението й наистина е сериозно. Това, което визирате, не са просто сръбски песни, а национален фолклор. За съжаление границите вече се размиха и навлязоха страшно много влияния от чужди култури. Аз искам сръбската музика да си е сръбска, българската - да е българска, гръцката – гръцка, и албанската – албанска. В предаванията, да, пеят се наши си песни на живо. Проблемът се появява тогава, когато същите тези певци слязат от сцената на предаванията и отидат в звукозаписното студио. Пеят в разнообразни жанрове, но на чужд език например. Не става така. -Кога можем да очакваме нови песни и разбира се, кога ще дойдете, за да ни ги изпеете? -Няколко нови парчета ще излязат до края на годината. В България ще дойда два пъти през лятото. Първото ми участие ще бъде на 20 август, когато отново ще бъда в компанията на Шабан. Този път обаче ще заредим публиката в Несебър, като средства и от този концерт ще бъдат заделени за дома в село Доганово, ако има такава необходимост. След това със съпругата ми и Венци Рангелов ще отскочим на почивка в Албена, където ще пея за празника на града. На 27 август пък ще присъствам на сватбата на малката дъщеря на Христо (б.а. – Христо Стоичков).  - Двете ни държави са съседки, но имайки предвид, че Сърбия е извън Европейския съюз, доколко се усеща там кризата с бежанците? Знаете ли, цяла Европа е на крака. Това наистина е глобален проблем. Сърбия, както и България, се използва като транзитна дестинация. Идват, изчакват и продължават към желаните държави Какви мерки трябва да бъдат взети според вас? Аз съм на 66 години, но когато става въпрос за това, се чувствам като на 10-11. Искам никъде да няма война, трябва да има само любов. Прекалено утопична представа, която няма как реално да се случи, знам. И въпреки това смятам, че решението е да се спрат войните.

Закъснял самолетен полет при пътуване от и за държава-членка на Европейския съюз

 Любимата ми рок група обяви, че се оттегля от сцената. Прощалният им концерт – последен шанс да ги зърна на живо се оказа една неосъществена мечта. Месеци по-рано си закупих билет за концерта и самолетен билет. „Канселирах” всичките си ангажименти и чаках да дойде уречения ден. Уви, полетът ми имаше голямо закъснение. Когато пристигнах, концертът вече беше свършил. Разочарованието е голямо, похарчените пари – доста. Какви са правата ми? Какво става, когато полетът ми закъснее? Кога законът счита един полет за “закъснял”? С оглед разстоянието до желаната дестинация закъснение е налице, когато излетя със закъснение от: два или повече часа  при полети до 1500 км; три или повече часа при полети над 1500 км за полети в рамките на ЕС, както и при други полети между 1500 км и 3500 км; или четири или повече часа при полети над 3500 км за полети, непопадащи в предходните хипотези. Какви права имам, когато полетът ми закъснее? Според времето на изчакване, въздушният превозвач е длъжен да ми предостави: храна и напитки; два безплатни телефонни разговора/електронни съобщения; когато се очаква самолетът да излети най-рано на следващия ден – безплатно настаняване в хотел, както и безплатен превоз между летището и хотела. Важно! Ако при алтернативния полет бъда настанен в по-висока класа, аз не доплащам разликата в цената. Обратното – превозвачът ще ми дължи връщане на част от парите – от 30 до 75 %, в зависимост от дължината на полета, ако бъда настанен в по-ниска класа. ( 30 % за полети до 1500 км; 50 % за полети над 1500 км за полети в рамките на ЕС, както и при други полети между 1500 км и 3500 км; 75 % за полети над 3500 км.). Важно! Когато закъснението на полета е минимум пет часа, авиопревозвачът е длъжен да ми предложи възстановяване в пълен размер на цената на билета в срок до 7 дни. Дори, когато част от полета е осъществен, мога да си върна цялата цена на билета, както и да ми бъде осигурен безплатно обратен полет до първоначалната точка на излитане. Това може да стане, ако продължаването на пътуването ми е безсмислено с оглед плановете ми – изпуснал съм концерта. Имам право и на парично обезщетение (компенсация), в размер на: 250 евро за полети до 1500 км; 400 евро за полети над 1500 км за полети в рамките на ЕС, както и при други полети между 1500 км и 3500 км; 600 евро за полети над 3500 км. Обезщетението може да бъде намалено с 50%, ако ми се предложи съставяне на нов маршрут с алтернативен полет, чието време на пристигане не превишава планираното време на пристигане на първоначално полет с от два до четири часа. (два часа за полети до 1500 км; три часа за полети над 1500 км за полети в рамките на ЕС, както и при други полети между 1500 км и 3500 км; четири часа за полети над 3500 км.). Важно! По споразумение с превозвача обезщетение може да ми бъде изплатено не в пари, а в пътнически ваучери и/или други услуги. Как да потърся правата си? Въздушният превозвач е длъжен на гишето за регистрация на пътници да направи видима следната информация: “В случай че Ви е отказан достъп на борда или Вашият полет е отменен или забавен с два часа или повече, потърсете на гишето за регистрация на пътници и предаване на багаж на летището или на изхода за отвеждане към самолета текст, уведомяващ Ви за Вашите права на обезщетение и съдействие.” При закъснение с два или повече часа на полета ми, трябва да ми изпрати и писмено съобщение, в което да ме информира какви са правата ми. Правата си мога да потърся като подам жалба до авиопревозвача (стандартният електронен формуляр за оплакване мога да намеря тук). В случай че до 6 седмици не получа отговор или поне не отговор, който ме удовлетворява, тоест превозвачът оспорва правата ми, имам и друг вариант.  Жалба (или копие на жалбата до превозвача) мога да изпратя до органа за гражданско въздухоплаване на държавата, на чието летище се е случило закъснението. За България – националният орган, който следи за спазване на правата ми като пътник е Главна дирекция “Гражданска въздухоплавателна администрация”. Важно! Мога да потърся по-голямо обезщетение, като подам иск в съда срещу въздушния превозвач. Кога няма да получа обезщетение? Когато причина за закъснението са извънредни обстоятелства. Такива могат да бъдат лоши метеорологични условия като мъгла, силен вятър и др. Според Съда на ЕС при подобно закъснение нямам право на обезщетение, ако въздушният превозвач е в състояние да докаже, че голямото закъснение се дължи на извънредни обстоятелства, които не са могли да бъдат избегнати, дори да са били взети всички необходими мерки, тоест обстоятелства извън неговия контрол. Важно! Техническа неизправност на самолета не е причина да ми се откаже обезщетение. Тоест технически проблем, който е настъпил ненадейно, не се дължи на лоша поддръжка, нито пък е бил установен по време на редовна поддръжка, не се обхваща от понятието „извънредни обстоятелства“.

Разрушихме Берлинската, а сега има 1000 стени срещу бягащи от война

  Ако имахме политици като Петко и Любен Каравелови, България щеше да бъде друга - Проф. Стоянов, какъв е прочитът на събитията 108 години след обявяване на независимостта на България? И независими ли сме всъщност? - По принцип независими държави няма, включително и най-големите, каквито са Русия САЩ, Франция, Англия, Германия и т.н. Ако са независими в едно, те са зависими в друго, било в икономическо, политическо или съюзно отношение. Така че и България няма как днес да се чувства независима, след като е в рамките на Европейския съюз. Но това е една добра зависимост, защото сме си я избрали сами. Една държава обаче е фактор, когато има мнение по дадени въпроси. И аз тук ще цитирам Васил Левски, който казва: „От нашите собствени задружни сили зависи да бъдем равни с другите европейски народи.” Т.е. той казва, че от нас зависи да бъдем равни с другите. Знам, че трябва да се съобразяваме с решенията на НАТО и ЕС, тъй като сме техни членове. Но си мисля, че във вътрешната политика можем да направим още в посока на вътрешна независимост. - Като че ли страната ни все се стреми да бъде прикачена към някоя от Великите сили, как си го обяснявате? - Една малка държава не може да бъде самостоятелна, като изключим, разбира се, Швейцария, която е банката на света. Но една малка страна като България винаги трябва да се съобразява с големите, защото оставането в неутрално положение може да доведе до лоши последствия и от двете страни. В последните 100 години, откакто отново става самостоятелна, България винаги се прикачва към една от страните, които се създават в европейското и световното пространство. За съжаление, като че ли политиците ни тогава бъркат много често, защото искат да решат въпроса за националното ни обединение изведнъж. Обикновено отивахме там, където мислехме, че обединението ще стане най-бързо, но във всички случаи не можахме да преценим къде е мястото на България след Балканската война, в която България се представя по чудесен начин. След това е Междусъюзническата война и първата национална катастрофа. При нея грешката е изцяло българска. Фердинанд скрива предложението на Османската империя за подписване на примирие и когато се опитваме да превземем позициите на Чаталджа, България търпи поражение и след това вече се стига до противоречието между съюзниците и нареждането на Фердинанд да нападнем бившите си съюзници. След това решаваме да се присъединим към Централните сили, като мислим, че те ще спечелят войната. Аз мисля, че тук Васил Радославов и Фердинанд за пореден път грешат. И Фердинанд греши съзнателно, защото той подписва договор с кайзер Вилхелм, че ако България загуби войната, той ще получи съответните придобивки: дворец, пенсия, прислуга. И това става след като България губи, той абдикира и оставя на мястото си своя син Борис. Централните сили колкото и да силни, в края на краищата са затворени в центъра на Европа. И макар че в началото имат успехи, целият свят се обединява срещу тях и накрая се стига до победа на Съглашението. В тази борба България е обвинявана във военно престъпление, защото ако не беше се включила на страната на Централните сили, войната щеше да свърши поне две години по-рано. А ние правим моста между Германия и Австро-Унгария и Османската империя и по този начин удължаваме войната. И затова в Париж българската делегация е изолирана в Ньой и се иска България да бъде наказана строго, тъй като заради нея жертвите във войната са твърде много. Аз мисля, че при една по-гъвкава политика можехме да получим някакви отстъпки от страна на своите балкански съседки, въпреки че те са на страната на Съглашението. Както става преди Балканската война, когато със Сърбия си поделяме Македония. Аз не съм привърженик на този договор, защото в случая делим нещо българско, но в политиката понякога има нужда и от компромиси. А включването ни на страната на Централните сили прекърши полета на България към решаване на националния ни въпрос. След подписване на договора в Париж българската нация беше смазана, унизена и натоварена с безброй материални задължения и оттам насетне нещата се развиха много лошо. Във втория световен конфликт България отново не се ориентира по най-правилния начин. Разбирам мнението на колегите историци, които казват, че ако бяхме запазили неутралитет, България щеше да бъде прегазена от войските на Хитлер. Но вижте какво стана след това с държавите, които бяха прегазени, като Белгия, Холандия, Гърция. След войната те бяха на страната на победителите и получиха всичко онова, което искаха. А България за пореден път бе на страната на победените. И само благодарение на това, че в последния етап се присъединихме към страната на антихитлеристката коалиция, СССР съумя да запази поне нашите граници, защото гърците и сърбите искаха много от нас и то не без основание. Нашие политици и от онова време, а и днес играят ва банк, а политиката е изкуство, в което трябва да бъдеш много обигран. И когато се върви по линията на най-лекото съпротивление, обикновено винаги се стига до фатални грешки. - Ако се върнем отново назад в миналото, кой или кои от българските политици могат да служат за пример на днешните? - Ако имахме политици като Петко и Любен Каравелови, България щеше да бъде друга. Любен Каравелов още през 70-те години на 19-и век е наричан от дипломатите на Великите сили Българския или Славянския Мацини. И не случайно го готвят за първия министър-председател на България, но той умира още преди откриването на Великото народно събрание. Той е и единственият българин, поканен от руските власти да присъства при подписването на Санстефанския мирен договор. Той заминава и прекарва в Цариград цял месец. Петко Каравелов пък за мен е най-честният ни министър-председател. Петко Славейков дори пише за своя съпартиец: „Когато Радославов и Стамболов се устремяваха към властта, всички тичаха да помагат. Защото знаеха, че те крадат, но ще има и за тези, които им помагат. А наш Петко не става и за слива. Той не краде, ама и на другите не дава”. Каравелов е пословично честен човек, кристално чист, който не знае какво значи да се открадне и да се облагодетелства от властта. И дори когато го пребиват и затварят в Черната джамия по заповед на Стамболов, и когато идват чуждите кореспонденти и питат: „Вярно ли е, че спрямо вас е упражнено насилие?”, той, целият насинен и пребит от бой, отговаря: „В България такива неща не могат да стават”. Ето това са хората, които могат да бъдат за пример. - Има ли нещо вярно в твърдението, че е заложено в манталитета ни постоянно да чакаме някой да взема вместо нас важните решения? - Забелязали ли сте, че обикновено когато някой ни засегне, се заканваме, че един ден ще им го върнем. Погледнете какво става на улицата. Затова, че си свирнал на някого с клаксона на колата си, изскачат с бухалките и започват да те бият. Или затова, че си бутнал някого, се стига до насилие. Може би чуждото владичество в миналото има отражение върху психиката на българина. Но ми се струва, че има нещо в българската душевност, свързано с покръстването и с унищожаването до девето коляно на 52-та болярски рода от княз Борис. С това е ликвидиран цветът на българската народност. Това са хората, които са искали да си запазят традициите и старата религия. След тяхното ликвидиране онези, които остават, знаят какво ще им се случи и затова започват да таят в себе си злоба. Цветът на нацията не се създава за ден-два, нито за година-две. И ние затова днес сме си останали езичници по душа. Друг е въпросът, че интелигенцията ни още тогава е била слугинска. Имаме писменост от 9-и век. Падаме под робство края на 14-и век, това са пет века. Къде са ни писмените документи от онова време ? Къде са ни църквите ? Отидете в Белград и вижте крепостта там и я сравнете с Царевец, който може да се нанесе 150-200 пъти в нея. Защо не са унищожили турците Белградската крепост? Ние сме малък народ с чудесна история. Но на нас много ни се иска да се покажем велики. Пишем история така, както ни се иска на нас. Четете: побеждавали сме гърци, турци, византийци, сърби. Сега правим честване за 100-годишнината от Първата световна война. Питам: Какво честваме? Аз мисля, че вече няма народ в света, който да се хвали с военни победи. Германците имат безброй военни победи, най-страшната армия. Кой германец днес се хвали с победите си по време на двете световни войни. Една нация трябва да се хвали с икономически и културен напредък. Войната е нещо, което съпътства развитието на човешкото общество. Но тя трябва да бъде набутана встрани, а ние се хвалим само с военни победи. И оттам мисля, че идват нашите проблеми, дори и днес. - Какви изводи и поуки трябва да си вземат днешните политици от миналото ни? - Да не повтарят грешките на предходниците си и да не играят ва банк с българските интереси, които трябва да се отстояват навсякъде. На първо място, трябва да се гледа интересът на българския народ, без да пречим на другите. Днес имаме една обединена Европа, оградена с бодлива тел. Разрушихме Берлинската стена, а сега в Европа има 1000 берлински стени срещу хора, които бягат от войната. И си мисля, че трябва да бъдем по човеци, да мислим за собствения си народ, но и за всички в беда. Защото българите много често са изпадали в беда. Друг е въпросът, че трябва да се прецени кой е бежанец и кой не е.     Визитка:   Роден е 12.2.1949 г. Завършил е ВТУ „Св. Кирил и Методий” Работил е 17 години в Националната агенция за оценяване и акредитация Председател на Фондация „Васил Левски”

Лъжата като национална добродетел

 С какво е прочут българинът? Преди да потърсим отговор на този въпрос, нека се опитаме да си го представим. Кой е този "българинът"? Той е някъде там, в далечината, встрани и извън континуума - самотен космат субект, носител на бит и душевност, на когото се случват най-различни неща? За него медиите говорят ежедневно: "И тази година българинът ще ходи на море в Гърция". "Българинът е свикнал да си вари домашна ракия". "Колко ще плаща за топло българинът през тази зима?". Ех, този българин! Никой не го е виждал, но всички знаят всичко за него! С какво е прочут той, освен с умението си да прави кисело мляко, розово масло и да пее като Орфей? - Българинът е прочут - ще отговори дори и най-срамежливото първолаче - със своето пословично трудолюбие! - Браво, моето дете! С какво друго е прочут? - Ами, със своето пословично гостоприемство! - Точно така! Друго? Тук първолачето ще се затрудни и затова ще трябва да продължим вместо него. Освен с всичко казано дотук, българинът е прочут и със способността си "силно да люби и мрази". Особено да мрази. Да ненавижда, да заклеймява и изобличава. Ето, двайсетина души поискаха да станат президент на българина и утре ще видим кой от тях ще успее. От своя страна, българинът не се поскъпи да дари всекиго от тях с дълбоката си омраза и презрение. Нито един не му се видя достатъчно честен, достатъчно образован и достатъчно кадърен да му бъде президент. Всички се лъснаха като марионетки на този или на онзи, на всички им се намериха чуждестранни господари, тези, които не се оказаха от Държавна сигурност, лъснаха като скъпо платени частни консултанти, едни бяха грозни, други - прости, трети - дебели, четвърти - ниски, половината - луди, а другата половина - криминално проявени... Ама какво сега?! - ще възроптае някой. - Мигар не са такива? Че те ако не бяха, българинът щеше ли да ги ненавижда? И изобщо кой и откъде му ги натресе на българина тези! Бедний, бедний българино! Откъде се появяват пред лицето ти тия омразни особи?! Хубаво. Освен с таланта да мрази, с какво друго е прочут българинът? Прочут е с това, че умее и обича да лъже. Да вземем Висшия съдебен съвет. За хората, за които това е само клиширано и изпразнено от съдържание словосъчетание от вестниците и от телевизията, ще припомня какво всъщност представлява тази организация. Във всяка демокрация има три вида власт. Законодателната определя правилата, изпълнителната ги прилага в държавния живот, а съдебната се грижи всичко това да става в атмосфера на справедливост. Справедливостта е морално състояние, неразривно свързано с истината. Висшият съдебен съвет е главата на съдебната власт, той казва от кого ще се осъществява тя. Ако съдебната власт е храмът на истината и справедливостта, то Висшият съдебен съвет е стражата на този храм. В седмицата преди изборите за президент тази стража показа, че храмът, който охранява, всъщност се оказва храм на лъжата. Трима-четирима души, сред които главният прокурор и Представляващият ВСС (това е нещо като знаменосецът на храмовата стража, този, който държи високо светлото знаме на истината и справедливостта), се забъркаха в скандал за разпространяване на лъжи. Всичко, разбира се, се върти около това кой колко пари е взел, толкова ли е взел или по-малко, защо ги е взел, като какъв ги е взел, имал ли е право, имал ли е морално основание, трябвало ли е това да се дрънка по телевизията, пращани ли са били папараци да снимат съдии, стигнато ли е дъното на низостта, копае ли се още надолу и обидно ли е едно такова заключение за съдебната система на българина. По един пункт само няма никакви противоречия - да, пари са взимани. Всъщност, изобщо не е интересно за какви точно лъжи става дума в скандала - за тях медиите писаха с огромно удоволствие и в подробности. По-важното е, че всички лъжи бяха доказани безпрекословно. Тоест доказано беше, че са лъжи. Доказано беше, че магистратите, тези жреци в храма на истината и справедливостта, преднамерено, целенасочено и без никакви угризения лъжат пред аудиторията на националните медии. Скандално ли е това? Очевидно не, след като те с действията си показват, че го намират напълно в реда на нещата. Българинът наистина умее и обича да лъже, дори когато е съдия. А може би особено тогава. Ама, чакай, чакай! Тук има противоречие! - ще се провикне някой, който чете по-внимателно. - Лъжливи, продажни и престъпни са политиците на българина, а не самият той. Именно затова той си ги и мрази. А те какви са, тези политици и съдии на българина? Някакви финландци? Значи, когато Петното протестира по площадите, е от народа. Когато Петното се кандидатира за президент, вече не е от народа, вече е финландец. Когато онзи, другият кандидат, пляска по главата Волен Сидеров насред "Раковска", е от народа. Когато посреща с хляб и сол мотоциклетистите на Путин, пак е от народа, даже е съвсем от народа. Обаче когато пожелае да стане президент, вече е финландец. Докато е от народа, българинът го обича, когато стане от "политиците", българинът го мрази. Какво означава революционер?  Това е човек, който мечтае да замени чуждото статукво със свое. Най-яростните критици на "политическия модел", най-чистите родолюбци, най-гневните граждани ще дадат мило и драго, за да бъдат част от този модел. Какво направиха спонтанно протестиращите? Формализираха се и се вписаха в пейзажа. Какво направи пламенният народен трибун от телевизионния екран Волен Сидеров? Къде е сега другият пламенен народен трибун от същия екран - Валери Симеонов? Ами Велизар Енчев, ами Слави Трифонов - все телевизионни "бунтари", устремени към властта. В чия глава може да се зароди мисълта, че да удариш шамар на Сидеров пред камерите, вече е достатъчно, за да претендираш за държавен глава? Но не е крива мисълта, защото тя закономерно би възникнала във всяка среда, в която ругаеш властта, за да я обладаеш. И така, след монументалната фигура на Българина, се очертава и още една - тази на Народа. Българинът е характерен с това, че е трудолюбив, гостоприемен, умее да прави кисело мляко, да мрази и да лъже. Народът пък се отличава със своята двоякост. Той се състои от "народ" и "врагове на народа", или иначе казано, от корумпирани гадове във властта и бедни, но честни хорица извън нея. Тези две категории никога не се смесват, въпреки че отделни индивиди редовно преминават от едната в другата. Особеното тук е само това, че тази част от народа, която е във властта, е враг на народа, докато е в нея. Горните разсъждения са особено важни, защото помагат да се отговори на въпроса: за кого ще гласува българинът утре? Вече има десетина дежурни социологически агенции, които пробват сили. Между другото, аз следя внимателно какво пророкуват и следващата събота ще направя класация кой колко е познал за първия тур. Но колкото и да са прецизни в работата си, те пак не могат да кажат за кого ще гласува българинът. А отговорът е прост: Българинът ще гласува за Народа! Или поне така излиза от всичко чуто в предизборната кампания. За щастие, това е невъзможно да се случи, защото и Българинът, и Народът не са действителни лица, а приказни герои като Кумчо Вълчо и Баба Меца. Нито съществува някакъв космат Българин извън пространството и времето, нито пък някакъв Народ - неук и простоват Крали Марко, когото всеки гледа да прецака. Няма такъв субект с една воля, един интерес и едно мнение. Затова, както писах по друг повод, пред формулата "волята на народа" предпочитам "мнението на по-голямата част от гражданите". Приятно гласуване! Между другото, използвам случая да напомня, че днес е Архангелова задушница, надявайки се, че никой не е забравил. Молим се за задгробната съдба не само на своите близки, но и на загиналите воини. Затова я наричаме и "Мъжка задушница". И понеже бездруго е ден за размисъл, да размислим не само за Българина и Народа, не само за президента и кандидатите, а и за близките перспективи на тленното си битие. Да си спомним за покойниците и кротко да се приготвим да се присъединим един ден към тях. Когато го направим, ще видим колко ала-бала е всичко останало. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Дебатът между Цецка Цачева и ген. Румен Радев в битката за "Дондуков" 2 (обзор)

Комунизмът не може да се използва за оправдание на всичките ни днешни неуспехи. Това каза кандидатът за президент, издигнат от Инициативен комитет и подкрепен от БСП Румен Радев по време на дебата между него и опонента му за държавен глава на ПП ГЕРБ Цецка Цачева по БНТ. „Разочарование и надежда донесоха тези 27 години. Не може да не споменем всички демократични промени в нашата страна – членството в НАТО, ЕС и прехода към демокрация. В същото време в хората усещат чувството за безпътица, чувството на отчаяние“, заяви Радев. Той уточни, че грешките на прехода са основно две. „Хората имаха огромни надежди за бързото присъединяване към европейското семейство. Няма справедливост и много хора не могат да се възползват от демокрацията. Не могат да гарантират бъдеще на децата си. Неспособността на държавата да се справи с корупцията отчайва хората, това влияе на инвестициите“, подчерта той. Ген. Радев заяви, че не е член на БСП, но е благодарен на партията, че е издигнала кандидатурата му за президент. „Определено БСП има вина за резултатите, които виждаме днес, както има вина и вашата партия, г-жо Цачева", коментира още той.  Според него през последните две години българската политика е била без ясна позиция. „Усилията са само през последните 2 месеца. В това време не завършихме съоръженията си. Оградата по границата поскъпна 4 пъти. От голямо значение е да имаме ясна политика и тя трябва да защитава нашата национална идентичност". За отбраната на българската границата Радев заяви още, че без да се ревизира Дъблинското споразумение, няма как да получим пълна сигурност и спокойствие. "На сръбската граница се хващат много повече мигранти, отколкото на българо-турската. Армията трябва да има подготовка. Тя е придатък на гранична полиция. Отговорността за охраната е на „Гранична полиция“ и МВР. Президентът е длъжен да координира", каза още той. Радев допълни, че Германия вече въвежда лимит от 200 000 човека и до 2020 г. ще отдели 92 млрд. евро за интеграция без изгледи за успех. "Това означава 15 000 на бежанец. Алтернативата е запазването на нашата национална сигурност. Тук са нелегални мигранти, които разследваме“, каза още Румен Радев. На въпрос дали трябва бюджетът на армията да бъде по-висок, ген. Радев обясни, че по негово време бюджетът по предложение на Министерство на отбраната е бил орязан повече с една четвърт. „Проблемите на служещите са и в ежедневието. Хората напускат, те са демотивирани, обезверени, не добре оборудвани. Не могат да водят нормална подготовка. Тук трябва президентът да има много ясни позиции как да запази боеспособността на въоръжените ни сили“, коментира той. От своя страна издигнатата от ПП ГЕРБ за кандидат-президент Цецка Цачева коментира, че в другите източно-европейски държави годните на прехода и резултатите от него имат по-добър финал от този в България. „На вчерашния ден, 9-ти ноември, падна Берлинската стена. Има нещо символично, че ден след това падна и тоталитарния комунистически режим. Това даде възможност на демократичните процеси, на които всички днес се радваме, заяви тя. За мигрантската криза Цачева подчерта, че няма време за свикване на КСНС, а трябва да се действа на момента от компетентните служби. „България води прагматична и отстояваща националния интерес политика. Проблемът с мигрантската вълна е едно от най-големите предизвикателства. Корени се в открито военни конфликти, които са близо до границата ни. Немислимо е проблемът с бежанците да е само и единствено възможно за България без да ползваме европейска солидарност, така както това се случва", добави тя. Кандидат-президентът на ГЕРБ коментира още, че България добре пази своите териториални граници, а правителството има солидарността на европейските държави. За увеличаването на цената по поставянето на оградите, Цачева каза, че когато става въпрос за сигурността на държавата, цената не е належащ въпрос. "Европейската гранична бреговата охрана разполага с 1500 човека. Българската граница и гранични полицаи са неприкосновени“, каза още тя. Цачева заяви, че ако стане президент и трябва да реши дали да пусне Закона за държавния бюджет без да се предвиждат средства за сухопътните сили, тя би отговорила отрицателно. „Безспорно повече от 25 години не са инвестирани достатъчно средства в обновяването и модернизирането на българската армия. Бюджетът за настоящата 2016 е 1, 35 % от общия бюджет на България. За 2017 се предлага повече това е 1,63 %“, каза тя и посочи, че това е при поет ангажимент той да стигне до 2%. Според нея обновяването на сухопътните сили трябва да върви успоредно с ВВС и ВМС. Ген. Радев й напомни, че е била председател на Народното събрание и я попита защо не е поставила този въпрос. Цачева отговори, че разликата между нея и него е, че когато не може да убеди колегите си от мнозинството, не напуска, а остава и продължава. И двамата претенденти за "Дондуков" 2 коментираха избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ. Цачева заяви, че това е изборът на гражданите на Америка, който е демократично направен при спазването на правилата. По думите й с него всички следва да се съобразим. „Като президент, ако бъда избрана ще работя с президента Тръмп. Предстои да видим дали това е за добро или не. След кампанията нещата стават по-отговорни и балансирани“, поясни тя. Ген. Радев припомни, че преди няколко дни Цачева е заявила, че е привърженик на Клинтън, което е явен дисонанс в отговорите ѝ само за една седмица. „Надявам се да може да излезе от това състояние към Тръмп“. От своя страна Цачева каза, че Хилари Клинтън е известен на държавниците политик и е по-предвидима за ЕС. "Тръмп е ново лице за политиката и не познавам нищо, освен заявеното от него“. На свой ред Радев поясни, че рискове в съвременния свят винаги има, но ние трябва да използваме възможностите, които ни дава промяната. „Имаме добри отношения със САЩ, смятам че смяната няма да повлия на отношенията“, допълни той. По думите му най-важна е сигурността. „С тях сме стратегически партньори в сферата на отбраната, това трябва да продължи. Трябва да търсим и партньорство в инвестициите. Важно е да се увеличават“, допълни той. На въпрос кой с каква ориентация кандидат е, Радев заяви, че той е европейски насочен. "Аз съм европейският кандидат за президент, а вие сте турският. Отношенията ни с Русия трябва да се поставени на ясна прагматична основа, гарантираща разширяването на нашите пазари. Трябва да си върнем пазарите в Русия, между двата народа има духовна вековна връзка и трябва да бъде продължавана", подчерта още той. Ген. Радев се обърна към Цецка Цачева и заяви, че тя е кандидатът на ДОСТ и е турски кандидат. „Кой тиражира лъжите, че съм проруски кандидат?“, запита той. Според него доказателство за това е, че охотливо пренебрегва гражданските права и проблеми в националната сигурност. „Какви са вашите зависимости от Турция?“, попита той. Радев обърна внимание на факта, че тя е спечелила 12 хил. гласа в Турция, а той около 300. От своя страна Цецка Цачева отговори на твърденията на Радев за това, че е турски кандидат, като посочи, че това е несериозно, неистина и лъжа. "Факт е, че сред изселниците ни в Турция имаме много поддръжници, но аз съм обикновена майка, която никога не е замесвана в олигархични кръгове", коментира Цачева. Тя уточни, че работят за всички българи без да ги делят по етнос и образование. Кандидат-президентът припомни, че световната преса е писала, че в България на балотаж отиват проруски и проевропейски кандидат. "Вие като какъв се определяте?", попита тя. Радев заяви, че Европа все повече се затваря за Турция. „Турция не е спазила редица критерии в областта на човешките права, както споразумението за реадмисия. Няма да видим скоро Турция да изпълни тези условия. Ние сме на границата. Трябваше да мислим много по-отдавна. Президентът за това е президент – за да мисли в перспектива, трябва да бъде визионер и да предвижда напред рисковете и заплахите“, допълни Радев. Цачева коментира, че не е съвсем прилично да се коментират вътрешни отношения от една държава в друга. „Това, което се случва в Турция, е важно за нас. Опасявам се, че Турция се отдалечава от заявения си европейски приоритет“, коментира тя. За отпадането на визите, Цачева посочи, че ЕС има ясна политика за всяка една държава. „Критериите са конкретни и само когато са изпълнени, тогава ще се случи такъв процес на отпадане на визите. България е правова държава. Правовата държава не дава възможност за несъответствие и липса на баланс между сигурност и човешки права. Не го разбират тези, които не са юристи“, подчерта Цецка Цачева. Тя уточни, че ГЕРБ в смесените райони има висок ръст на гласовете. По думите й е достатъчно да се види картата на България от местните избори, за да стане ясно колко етнически турци, които са членове и симпатизанти на ГЕРБ, са гласували за партията. Кандидатите за "Дондуков" 2 направиха коментари и за съдебната реформа. „Успяхме да направим не малко. Конституционна реформа, промените за съдебната власт, продължават останалите закони – антикорупционния, за който се надявах да бъде факт до кампанията“, изреди Цачева. Тя заяви, че няма да се колебае, когато види, че законодателният процес не дава очакваната от българското общество справедливост. Румен Радев нарече промените в съдебната реформа козметични. „Тези промени едва ли са ефективната борба с корупцията. Г-жо Цачева, как след разговорите с РБ се решихте да правите съдебна реформа? Юни месец бяхте казали, че тя е приключила. Вие се отказахте от подписа си“, посочи той. В отговор Цачева припомни, че тя е вносител на първия закон със 132 подписа. „Не съм се отметнала. Подписът ми стои. На първо чете Антикорупционният закон ще бъде факт до края на календарната година, въпреки съпротивата на опозицията“, подчерта тя. По отношение на това какво би направил, ако стане президент, Радев каза, че ще посети Румъния във връзка със системата там, която осъди политически лица в страната. „Ще поканя съответния румънски представители, за да говорим за сериозна съдебна реформа и като президент ще настоявам за съдебна реформа“. Той поясни още, че ще види мотивите на всички заинтересовани. „За намаляване на политическата зависимост, на прокуратура и инспектората на ВВС. Това е въпрос на дискусия. Ще се срещна с хората, ще почерпя и международен опит“, уточни Румен Радев. Във връзка с това какво може да направи българският президент за съдебна реформа и борба с корупцията, Цачева отбеляза още един пример, сред който и че от ноември действат новите правила в законодателството. По думите ѝ това е нейната кауза преди да бъда в политиката. „Аз знам след срешите с бизнеса и с обикновените граждани колко много те желаят справедливост“, добави тя. По темата за обединяването на нацията и националните интереси, ген. Румен Радев подчерта, че президентът трябва първо да е обединител на нацията. По думите му вотът за президент му дава силата той да бъде партньор между партиите, институциите, между гражданските сдружения и българските граждани. „Президентът трябва да може да изслушва всички страни. Трябва да може да търси консенсус. За да имаме обединение, ние трябва да имаме цел. Не може просто да се обединяваме, ако нямаме цел“, заяви Радев. Попитан коя е българската национална цел, той посочи, че в нашата държава всеки български гражданин трябва да може да реализира своя талант, да има правото и на труд, на спокоен и сигурен, живот със стандарт и качество на живот в една среда с ясно бъдещо развитие. Кандидатът за президент от ГЕРБ Цецка Цачева заяви, че нацията е разделена. Тя подчерта, че не приема от избори на избори било то парламентарни или местни, да не се зачита постигнато от предходно управление. По думите й трябва да се преодолее дефектът на управлението. „Това се постига с изготвянето на национална доктрина“, каза тя и посочи, че президентът трябва да започне диалога с неправителствените организации и политическите партии за изработването на една такава доктрина. Според Цецка Цачева това е необходимо, за да сме сигурни, че дори когато демокрацията го изисква, налага и допуска или има смяна на политически сили, трябва да е ясно, че посоката на развитието на България няма да бъде отклонявана. Тя коментира и темата за националния интерес. „Неведнъж заявих в тази кампания искам да видя образована, богата просперираща българска нация, която да живее в една стабилна държава с работещи институции. С уважение към различните етноси“, подчерта още Цачева. Тя призова да се забрави езикът на омразата, който се чува от пленарна зала често. „Ние всички сме част от единната българска нация и такава трябва да я завещаем на българските деца“, заяви Цачева. Ген. Румен Радев заяви, че българите не са се предали. Според него  има кауза, за която един президент да стои и да се бори. Той трябва да върне загубеното достойнство на нацията, защото много политици се постараха българинът да живее с убеждението, че неговото национално достойнство е потъпкано. Според него това е спойващият елемент, защото целта е високо качество на живот, благоденствие, в една сигурна обстановка, но с достойнство. Цецка Цачева сподели нейна лична история, свързана с датата 10 ноември. Тя разказа, че на среща гражданинът Христо Марков я е попитал дали е внучката на Иван Цачев. „Аз днес пристъпих синовното обещание и клетва, което дадох на баща ами на смъртния му одър. Да аз съм внучката на Иван Цачев“, заяви тя и обясни, че той е бил със смъртнa присъда по времето на комунистическия режим. „Аз научих след 10 ноември“, каза тя. Цачева заяви, че е попитала родителите си защо са крили толкова години и защо тя и сестра й не са знаели какъв е коренът им и каква е пъпната им връв. „Баща ми да ми прости“, каза Цачева. Тя обясни, че знае, че някои хора не я харесват. „Правиха разследване за дипломата ми“, поясни тя. Цецка Цачева каза, че я е разтърсило в кампанията това, че са я нарекли ляв кандидат. „Искам извинение и прошка от баща ми, защото аз го направих днес. Толкова години го тая, но ситуацията е такава, че ние трябва да спрем с тези разделителни линии“, подчерта кандидатът за президент от ГЕРБ. От своя страна ген. Радев поднесе своите съчувствия за личното признание. „Наистина се надявах, тази кандидат-президентска кампания да не бъде асоциирана с едни парламентарни и чисто политически избори. Това беше шанс да не се делим, но ние точно в тази кандидат-президентска кампания разделяхме българския народ. Тук мога да кажа, че вината не е моя“, коментира Радев. Според него със свирепата си атака на всички министри, от които България чака да работят, всички вкупом са се юрнали, не толкова в атаки срещу него, а да разединяват нацията. Цачева заяви, че колегите й от ГЕРБ са я упреквали, че е водила толерантна кампания. Тя подчерта, че е запазила толерантен и коректния изказ. „Аз вярвам, че доброто ще бъде оценено, но е по-важно аз как ще се чувствам, когато ми се наложи с всичките тези хора“. По думите й така или иначе тези каузи, ще продължи да ги работи и отстоява. В края на дебата с кандидата за държавен глава от ГЕРБ Цецка Цачева, ген. Радев коментира България върви към бъдещето обърнати назад. "И крачейки гърбом, ние на всяка крачка се спъваме. Време е да се обърнем напред и да гледаме смело към бъдещето, крачейки напред". По думите му е време нацията ни да се обедини. „Време е да престанем да се разделяме“, заяви ген. Румен Радев.  Той заяви, че преди пет години президентът е бил посочен от ГЕРБ. „Резултатът го видяхме. Нека този път не правим тази грешка. Нека този път българските граждани да изберат сами, затова ги призовавам, за да имаме наистина самостоятелен, независим президент. Президент, който да бъде лидер“, каза Радев и посочи, че държавният глава трябва да се е доказал, че в сложна обстановка може да взима решения. В заключителната си реч Цецка Цачева припомни, че върви към президентската институция с експертизата си, която има като юрист, с опита, който е натрупала, с твърдостта си и решимостта си да не се отказва. Тя цитира китайския мислител и философ Конфуций. „Конфуций е казал, че ако стоиш дълго на пръсти – падаш. Така е и с политиците тогава, когато не си истински, когато не си себе си, няма как дълго време да заблуди гражданите“, заяви тя. „Много важното, на което държа е, че България трябва да спазва посоката си, трябва да останем в Европа, защото и Европа е в България. Трябва да работим за демократичните ценности, за свободите, които имаме, защото те не са даденост и много лесно биха могли да бъдат отклонени. Това е отговорността ни в избора, който ще направим в неделя“, добави Цецка Цачева.

6 полезни трика да избегнем неудобни ситуации със смартфона си

Смартфоните са мощни устройства и по тази причина ние всички ги използваме непрекъснато, за да улесним ежедневието си. Осъзнаваме ли обаче, че смартфоните може да се използват и за избягване на неудобни ситуации? Благодарение на Android Pit можем да научим повече за тези 6 начина да избегнем неудобни ситуации със смартфона си.   1. В градския транспорт Докато сте в градския транспорт и не знаете къде да гледате, извадете смартфона, за да не се налага да зяпате някой непознат и да го карате да се чувства неудобно.  Безспорен факт е, че обществения транспорт е „гладиаторска арена“ за неудобно социално взаимодействие, а мобилната джаджа е тази, която може да ни измъкне от това положение.   2. Когато се налага да промените посоката, в която се движите Какво правите когато осъзнаете, че вървите в грешната посока и трябва да се върнете назад? За да не разберат всички, че сте сгрешили, извадете телефона си и се „консултирайте“ за момент с екрана му. Сега вече може да се обърнете и да тръгнете в правилната посока и никой няма да забележи колко странно е това, което току що сте направили.   3. В асансьора Возенето в асансьор с други хора е доста смущаващо и създава много тревожност и напрежение. Единственият начин да намалите стреса в подобна ситуация е като използвате смартфона. Извадете го и се престорете, че проверявате електронната си поща. Опитайте този трик следващия път, когато сте в асансьора!   4. Когато видите ваш Facebook приятел да върви по улицата Ние знаем всичко за нашите приятели във Facebook – къде са прекарали уикенда, какво са вечеряли предната вечер, кога са се прибрали от работа и всички други най-малки подробности от живота им. Помислете за какво ще си говорите след като сте наясно с всичко, което му се е случвало! Ако не искате да изпаднете в неудобна ситуация, извадете смартфона от джоба си, преди да приятелят ви да ви е видял.   5. Когато се наложи да напуснете магазина без да си купувате нещо Ако влезете в магазин, но осъзнаете, че там няма нищо за вас, или че стоките са твърде скъпи, преди някой от продавачите да дойде при вас, извадете телефона от джоба си. По този начин няма да ви се налага да се извинявате че няма да купувате нищо, а всеки ще реши, че нещо спешно е наложило вашето излизане от магазина.   6. Когато чакате някой на публично място Никой не обича да чака и да не прави нищо, още повече когато се налага да стои на място с много хора. За да покажете на хората, че не сте луди, можете да използвате смартфона си. Използвайки смартфона си, вие ще покажете на останалите, че сте един нормален човек с телефон.   Вижте 7 начина да използваме смартфона си по-пълноценно    

"Кремъл е наш враг. А с враг не се разговаря."

 Дойче Веле: Как се отнасяхте към Русия преди събитията на Майдана? Надежда Савченко: Никак. Сега, след Майдана, вече имам някакво отношение към нея, но преди за мен Русия бе просто част от бившия Съветски съюз, съседна страна, в която никога не бях ходила. Бях чувала, че има красива природа. Но когато за първи път бях в Русия на "екскурзия", веднага влязох в затвора - след като ме похитиха сътрудниците на ФСБ. Там прекарах две години и не видях нищо друго, освен стени и решетки. За руския народ мога да съдя само от това, което виждах покрай мен. Познавам много добри и смели руснаци, които не се уплашиха да тръгнат срещу системата и пострадаха заради това. Илдар Дадин например бе вкаран в затвора, защото издигаше лозунги в моя подкрепа. Дойче Веле: Избраха Ви за депутат във Върховната рада задочно от листата на партия "Баткивщина", когато бяхте в затвора. Защо станахте част именно от тази партия? Или не сте я избирали? Надежда Савченко: Избрах я лично. Доколкото си спомням, имах предложения от общо четири партии. Дойче Веле: Не Ви ли смущава съмнителната репутация на Юлия Тимошенко? Надежда Савченко: Нито един политик няма еднозначна или изрядна репутация. Както казват: само този, който не прави нищо, няма врагове. А ако човек се занимава с нещо, неминуемо прави и грешки. Дойче Веле: Но в случая с Тимошенко става дума за корупция? Надежда Савченко: Да, разбирам. Но не знам някой от властниците у нас да не е корумпиран. Дойче Веле: Какви са личните Ви взаимоотнешения с Юлия Тимошенко? Това партньорство ли е или конкуренция? Надежда Савченко: Ние поддържаме по-скоро работни отношения. Не сме приятелки, не си пием кафето заедно и не клюкарстваме. Дойче Веле: Как се отнасяте към управляващия тандем Порошенко-Гройсман? Смятате ли, че тези хора могат да измъкнат страната от икономическата криза? Надежда Савченко: Струва ми се, че днешната власт не е способна на това. И не е достойна за народа, който управлява. Дойче Веле: Значи твърдите, че във Вашата страна няма нито едни честен политик, способен да се заеме с реформи? Надежда Савченко: Защо само в моята страна? Струва ми се, че честните политици изобщо са голяма рядкост. Но пък по време на офшорния скандал, политиците във Великобритания или Ирландия например сметнаха за необходимо да дадат обяснения и някои дори подадоха оставки. А какво става в нашата страна? Нашият народ или по-точно нашите народи реагираха така: "Колко са откраднали? А, слава Богу, че не са прибрали повече! Това е сегашната ситуация. Украинският и руският народ са свикнали да живеят лошо. Дойче Веле: Неотдавна заявихте, че искате да водите преки преговори с лидерите на Донецката и Луганската народни републики. Въпросът е дали ръководителите на самопровъзгласилите се републики имат желание да разговарят с Вас. Надежда Савченко: Да, имат желание. Не са ми се обаждали по телефона, но ние имаме други начини за връзка. И аз знам, че те имат желание да разговарят. И това ще се случи. Защото ние нямаме друг избор. Всички ние сме един народ и трябва да живеем заедно. Дойче Веле: Вие обаче казвате, че те са марионетки. Защо трябва да разговаряте с марионетки, ако те се командват от Москва? Не е ли по-добре да се водят разговори с Кремъл? Надежда Савченко: Кремъл е наш враг. А с враг не се разговаря. Ние трябва да решим проблемите у нас, в Украйна. Русия ни пречи да го сторим, но ако се обединим, ще се оправим и без нея. Дойче Веле: Русия обаче е заинтересована от преки преговори. И ако тя бъде изключена от тази война, то тя ще се превърне в гражданска. Надежда Савченко: Ние не водим гражданска война. Ние воюваме срещу Русия. Срещу руските войници и руските оръжия. За мен обаче е по-важно, че същите тези Донецка и Луганска републики взеха своето решение. Не се уплашиха да го защитят пред Русия и са готови за преговори. Русия няма право да нарушава границите на чужда държава. Няма право да налага мнението си на когото и да било. Затова смятам, че Русия трябва да се прибере вкъщи. И ние в Украйна ще заживеем по-добре, отколкото преди. Дойче Веле: Смятате ли, че това е ключът за решаването на проблемите? Надежда Савченко: Да, защото човечността е ключ към разрешаването на всички проблеми. Властта винаги отстъпва пред човечността. Мен ме пуснаха от затвора не благодарение на политиците, а защото народът не разреши на властта да ме забрави. Някои се молеха за мен, други организираха протестни акции, трети окупираха посолства. Само народът може да постигне нещо такова. И точно в това е силата на демокрацията. Дойче Веле: Вие се застъпвате за удължаване и засилване на санкциите срещу Русия. Защо смятате, че това е ефикасно средство? Надежда Савченко: Ако Европа се застъпва за човешките права, тя не може да гледа безучастно. Има два варианта: или разговаряш с езика на оръжията, или действаш с инструментите на политиката и икономиката. Не смятам, че трябва да влизаме в Трета световна война. Сега Украйна плаща за сигурността в Европа и за своята свобода с живота на своите граждани. Европа може и е длъжна да разговаря цивилизовано с Русия на езика на икономиката и политиката. Много ме боли, че от това страдат обикновените хора, както в Русия, така и в Европа и Украйна. Точно затова и санкциите трябва да бъдат още по-персонализирани, за да наказват хората, които са заслужили наказание. Що се отнася до общите икономически санкции, те трябва да бъдат отменени поетапно, като същевременно за това се поставят едни или други условия. Дойче Веле: Защо сте против връщането на делегацията на Русия в Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа и връщането на правото ѝ на глас? В такъв случай диалогът става невъзможен. Надежда Савченко: Защото това не са хората, с които може да се води диалог. Диалог трябва да се води с народа, който се бои и който трябва да изправим на крака. Няма смисъл да се води предварителен диалог с продажни хора, които са загрижени само за своите кариеристични интереси. Руската делегация в ПАСЕ не призна нито статута ми на депутат, нито моя имунитет. Тези хора просто заявиха, че не признават ПАСЕ за орган, който може да предоставя имунитет. Как тогава същите тези хора да бъдат делегати в една структура, която не признават и чиито правила не спазват? И защо? Нека да си останат делегати в "клуба на тайгата", където действат законите на мечката. Защото мечката е господар в тайгата. И когато излезе оттам, на определен етап я дресират. Дойче Веле: При какви обстоятелства може да бъде върната руската делегация в ПАСЕ? Надежда Савченко: Само когато в Русия се проведат честни и прозрачни избори, което в момента е невъзможно. Когато от народа бъде избрана нова власт, когато бъде променен съставът на Държавната дума и когато се смени президентът. Тогава ще бъде променен и съставът на делегацията, която Русия изпраща в ПАСЕ. Това ще бъдат хора, които уважават другите хора и споделят европейските ценности. С такива хора може да се разговаря. Савченко и президентът на Украйна Порошенко Дойче Веле: Виждали ли сте такава смяна на властта в Украйна? Надежда Савченко: Да. У нас в Украйна властта се променя. Всеки път по малко. Може би не толкова много, колкото ни се иска. Но значително повече от това, което съм виждала в Русия. Дойче Веле: Ще станете ли президент? Надежда Савченко: А трябва ли? Ако народът каже "трябва", войникът отговаря "тъй вярно". Никакви страхове, никакви опасения. И никакво желание. Но, ако народът каже "трябва", ще стана президент. Дойче Веле: Каква е вероятността да Ви изберат за президент? Надежда Савченко: Днес е стопроцентова. Но утре? Ще видим, както обичат да казват у нас в Одеса.

Румънският експремиер загуби докторската си степен заради плагиатство

Бившият румънски премиер Виктор Понта беше лишен от докторска степен по право след като го обвиниха, че е плагиатствал в дисертацията си, съобщиха от министерството на образованието. „Отнемаме званието доктор, присъдено от Университета в Букурещ, на г-н Понта” се казва в съобщение, подписано от министъра на образованието Мирча Димитру. Комисия на образователното ведомство миналия месец потвърди заключението за плагиатство, което преди това беше установено от три групи различни експерти през 2012 година. "Една трета от дисертацията на Понта, представена през 2003 година, и посветена на дейността на Международния наказателен съд, е дословно преписана", заявиха специалистите. Преди това Понта отхвърляше обвиненията и ги наричаше „политически атаки”. Когато дойде на власт през 2012 година, Понта разпусна една от тези комисии, а на друга промени състава, за да включи свои верни хора. Понта е обект и на разследвания за корупция. В момента той е подсъдим по обвинения в измама, неплащане на данъци и пране на пари. /БГНЕС   Ако Европейският съюз не предприеме конкретно и ефективно рестартиране през следващите няколко месеца, той ще започне необратим упадък. Има малко време това да бъде избегнато. Реакцията трябва да е бърза и смела. „Брекзит“-ът беше шок, но последствията от него ще бъдат дори още по-сериозни. На решението на Великобритания – резултат на първо място на британския проблем – трябва да се гледа в по-широк план като на разпространено отхвърляне на Европа, с всички несправедливи и особено вредни странични ефекти, които това носи. Континенталните европейци реагираха по различен начин, последван от прекомерна пасивност – все едно подходът „бизнес както обикновено“ би бил достатъчен за управлението на събитие от такава историческа значимост. На 16 септември среща на върха на ЕС ще бъде проведена в Братислава. Към нея се движим в тъмнина с изгасени предни фарове, все едно бихме могли да си позволим срещата на върха да завърши с обичайните формулировки: „Европейският съвет приветства...“, „Европейските лидери окуражават...“ Истината е, че дълбоко преразглеждане на процеса на европейска интеграция би било необходимо, дори ако Великобритания не беше гласувала за „Брекзит“. Решението само предлага по-наложителни причини за предприемането. Ние имаме работа с последствията от възможно най-лошото решение, което британците можеха да вземат – за тях самите и за останалата част от Европа. Но трябва да признаем, че „Брекзит“ може да помогне на ЕС да признае невъзможността от продължаване на „бизнеса както обикновено“. Често се казва, че никога не трябва да губиш криза, и никога това не е било толкова вярно, колкото е сега. Всяка реакция трябва да прави ясно разграничение между разделяне и ново начало. За останалите 27 страни от ЕС - и особено за 19-те членове на еврозоната - фокусът трябва да бъде върху второто. Разводът ще е комплексен, изтощителен и незадоволителен от почти всяка гледна точка, но не трябва да се позволи той да обуслови рестартирането на ЕС. Той трябва да бъде уреден с професионализъм и безпристрастност. Накратко, трябва да се ограничи до правен въпрос. Новото начало, от друга страна, трябва да бъде изпълнено с възможно най-голямата политическа и емоционална инвестиция. Целта на лидерите на Европа трябва да бъде да се гарантира, че ЕС по-добре готов да защитава своите граждани, икономически и социално, както и да гарантира тяхната сигурност. Усилието трябва да стартира със самото евро, чието пълно осъществяване е най-значимата цел. Постигането на това ще подобри просперитета и благополучието в цялата еврозона. Това ще направи валутния съюз по-стабилен и ще предотврати нова криза. * * * Пробивът, който разделя европейската общност, има своите корени в разрива между губещи и печелещи от глобализацията. Преди финансовата криза от 2008 г. печелещите бяха мнозинство и дова даве възход на грешната идея, че останалата част от населението – губещите – са просто един злополучен страничен ефект. След това събитията преобърнаха тази мъдрост. Страхът надделя и много от тези, които изпуснаха влака на глобализацията, намериха начини да изразяват своето желание за „доброто старо време“. Те намериха партии, които усилват страховете им по нарастващо гласовит и решителен начин. Във Великобритания те бяха в състояние да предприемат най-шумната стъпка назад: „Брекзит“. Идеята за завръщане в доброто старо време е чиста заблуда. Светът се промени. Когато Великобритания се присъдени към Европейската икономическа общност, на Китай принадлежеше 1% от световната икономика; сега тази страна представлява една пета от световния БВП – еквивалент на цяла Европа. Също така би било грешка да се замазват днешните пукнатини, а да не се обръща внимание на нарастването на неравенството. За лидерите на ЕС би било най-лошата реакция ако не се вслушат в уроците от сегашните събития. Европа не може да бъде само за победителите от глобализацията. Тя трябва да защитава всички свои граждани. Рестартирането на ЕС трябва да разпали отново популярен ентусиазъм в момент, когато кризата и несигурността са унищожили възприемането на постепенен, но неизбежен и универсален напредък. Това ни дава възможност да се върнем към корените на европейския идеал, който, през последните години, загуби своя път и завърши с бюрократизация. Това е моментът умението на държавно управление да замени бюрокрацията. Нашите граждани се обръщат към своите представители, защото те търсят сигурност и искат сигурност и защита. Нашата политическа система в Старата Европа, обяздвана от кризи по различни начини, има уникалната и неповторима възможност да се самовъзстанови. Ние не трябва да си позволим да я изгубим. /БГНЕС Прочети още на: http://bgnes.com/sviat/evropa/4448682/Ако Европейският съюз не предприеме конкретно и ефективно рестартиране през следващите няколко месеца, той ще започне необратим упадък. Има малко време това да бъде избегнато. Реакцията трябва да е бърза и смела. „Брекзит“-ът беше шок, но последствията от него ще бъдат дори още по-сериозни. На решението на Великобритания – резултат на първо място на британския проблем – трябва да се гледа в по-широк план като на разпространено отхвърляне на Европа, с всички несправедливи и особено вредни странични ефекти, които това носи. Континенталните европейци реагираха по различен начин, последван от прекомерна пасивност – все едно подходът „бизнес както обикновено“ би бил достатъчен за управлението на събитие от такава историческа значимост. На 16 септември среща на върха на ЕС ще бъде проведена в Братислава. Към нея се движим в тъмнина с изгасени предни фарове, все едно бихме могли да си позволим срещата на върха да завърши с обичайните формулировки: „Европейският съвет приветства...“, „Европейските лидери окуражават...“ Истината е, че дълбоко преразглеждане на процеса на европейска интеграция би било необходимо, дори ако Великобритания не беше гласувала за „Брекзит“. Решението само предлага по-наложителни причини за предприемането. Ние имаме работа с последствията от възможно най-лошото решение, което британците можеха да вземат – за тях самите и за останалата част от Европа. Но трябва да признаем, че „Брекзит“ може да помогне на ЕС да признае невъзможността от продължаване на „бизнеса както обикновено“. Често се казва, че никога не трябва да губиш криза, и никога това не е било толкова вярно, колкото е сега. Всяка реакция трябва да прави ясно разграничение между разделяне и ново начало. За останалите 27 страни от ЕС - и особено за 19-те членове на еврозоната - фокусът трябва да бъде върху второто. Разводът ще е комплексен, изтощителен и незадоволителен от почти всяка гледна точка, но не трябва да се позволи той да обуслови рестартирането на ЕС. Той трябва да бъде уреден с професионализъм и безпристрастност. Накратко, трябва да се ограничи до правен въпрос. Новото начало, от друга страна, трябва да бъде изпълнено с възможно най-голямата политическа и емоционална инвестиция. Целта на лидерите на Европа трябва да бъде да се гарантира, че ЕС по-добре готов да защитава своите граждани, икономически и социално, както и да гарантира тяхната сигурност. Усилието трябва да стартира със самото евро, чието пълно осъществяване е най-значимата цел. Постигането на това ще подобри просперитета и благополучието в цялата еврозона. Това ще направи валутния съюз по-стабилен и ще предотврати нова криза. * * * Пробивът, който разделя европейската общност, има своите корени в разрива между губещи и печелещи от глобализацията. Преди финансовата криза от 2008 г. печелещите бяха мнозинство и дова даве възход на грешната идея, че останалата част от населението – губещите – са просто един злополучен страничен ефект. След това събитията преобърнаха тази мъдрост. Страхът надделя и много от тези, които изпуснаха влака на глобализацията, намериха начини да изразяват своето желание за „доброто старо време“. Те намериха партии, които усилват страховете им по нарастващо гласовит и решителен начин. Във Великобритания те бяха в състояние да предприемат най-шумната стъпка назад: „Брекзит“. Идеята за завръщане в доброто старо време е чиста заблуда. Светът се промени. Когато Великобритания се присъдени към Европейската икономическа общност, на Китай принадлежеше 1% от световната икономика; сега тази страна представлява една пета от световния БВП – еквивалент на цяла Европа. Също така би било грешка да се замазват днешните пукнатини, а да не се обръща внимание на нарастването на неравенството. За лидерите на ЕС би било най-лошата реакция ако не се вслушат в уроците от сегашните събития. Европа не може да бъде само за победителите от глобализацията. Тя трябва да защитава всички свои граждани. Рестартирането на ЕС трябва да разпали отново популярен ентусиазъм в момент, когато кризата и несигурността са унищожили възприемането на постепенен, но неизбежен и универсален напредък. Това ни дава възможност да се върнем към корените на европейския идеал, който, през последните години, загуби своя път и завърши с бюрократизация. Това е моментът умението на държавно управление да замени бюрокрацията. Нашите граждани се обръщат към своите представители, защото те търсят сигурност и искат сигурност и защита. Нашата политическа система в Старата Европа, обяздвана от кризи по различни начини, има уникалната и неповторима възможност да се самовъзстанови. Ние не трябва да си позволим да я изгубим. /БГНЕС Прочети още на: http://bgnes.com/sviat/evropa/4448682/ Ако Европейският съюз не предприеме конкретно и ефективно рестартиране през следващите няколко месеца, той ще започне необратим упадък. Има малко време това да бъде избегнато. Реакцията трябва да е бърза и смела. „Брекзит“-ът беше шок, но последствията от него ще бъдат дори още по-сериозни. На решението на Великобритания – резултат на първо място на британския проблем – трябва да се гледа в по-широк план като на разпространено отхвърляне на Европа, с всички несправедливи и особено вредни странични ефекти, които това носи. Континенталните европейци реагираха по различен начин, последван от прекомерна пасивност – все едно подходът „бизнес както обикновено“ би бил достатъчен за управлението на събитие от такава историческа значимост. На 16 септември среща на върха на ЕС ще бъде проведена в Братислава. Към нея се движим в тъмнина с изгасени предни фарове, все едно бихме могли да си позволим срещата на върха да завърши с обичайните формулировки: „Европейският съвет приветства...“, „Европейските лидери окуражават...“ Истината е, че дълбоко преразглеждане на процеса на европейска интеграция би било необходимо, дори ако Великобритания не беше гласувала за „Брекзит“. Решението само предлага по-наложителни причини за предприемането. Ние имаме работа с последствията от възможно най-лошото решение, което британците можеха да вземат – за тях самите и за останалата част от Европа. Но трябва да признаем, че „Брекзит“ може да помогне на ЕС да признае невъзможността от продължаване на „бизнеса както обикновено“. Често се казва, че никога не трябва да губиш криза, и никога това не е било толкова вярно, колкото е сега. Всяка реакция трябва да прави ясно разграничение между разделяне и ново начало. За останалите 27 страни от ЕС - и особено за 19-те членове на еврозоната - фокусът трябва да бъде върху второто. Разводът ще е комплексен, изтощителен и незадоволителен от почти всяка гледна точка, но не трябва да се позволи той да обуслови рестартирането на ЕС. Той трябва да бъде уреден с професионализъм и безпристрастност. Накратко, трябва да се ограничи до правен въпрос. Новото начало, от друга страна, трябва да бъде изпълнено с възможно най-голямата политическа и емоционална инвестиция. Целта на лидерите на Европа трябва да бъде да се гарантира, че ЕС по-добре готов да защитава своите граждани, икономически и социално, както и да гарантира тяхната сигурност. Усилието трябва да стартира със самото евро, чието пълно осъществяване е най-значимата цел. Постигането на това ще подобри просперитета и благополучието в цялата еврозона. Това ще направи валутния съюз по-стабилен и ще предотврати нова криза. * * * Пробивът, който разделя европейската общност, има своите корени в разрива между губещи и печелещи от глобализацията. Преди финансовата криза от 2008 г. печелещите бяха мнозинство и дова даве възход на грешната идея, че останалата част от населението – губещите – са просто един злополучен страничен ефект. След това събитията преобърнаха тази мъдрост. Страхът надделя и много от тези, които изпуснаха влака на глобализацията, намериха начини да изразяват своето желание за „доброто старо време“. Те намериха партии, които усилват страховете им по нарастващо гласовит и решителен начин. Във Великобритания те бяха в състояние да предприемат най-шумната стъпка назад: „Брекзит“. Идеята за завръщане в доброто старо време е чиста заблуда. Светът се промени. Когато Великобритания се присъдени към Европейската икономическа общност, на Китай принадлежеше 1% от световната икономика; сега тази страна представлява една пета от световния БВП – еквивалент на цяла Европа. Също така би било грешка да се замазват днешните пукнатини, а да не се обръща внимание на нарастването на неравенството. За лидерите на ЕС би било най-лошата реакция ако не се вслушат в уроците от сегашните събития. Европа не може да бъде само за победителите от глобализацията. Тя трябва да защитава всички свои граждани. Рестартирането на ЕС трябва да разпали отново популярен ентусиазъм в момент, когато кризата и несигурността са унищожили възприемането на постепенен, но неизбежен и универсален напредък. Това ни дава възможност да се върнем към корените на европейския идеал, който, през последните години, загуби своя път и завърши с бюрократизация. Това е моментът умението на държавно управление да замени бюрокрацията. Нашите граждани се обръщат към своите представители, защото те търсят сигурност и искат сигурност и защита. Нашата политическа система в Старата Европа, обяздвана от кризи по различни начини, има уникалната и неповторима възможност да се самовъзстанови. Ние не трябва да си позволим да я изгубим. /БГНЕС Прочети още на: http://bgnes.com/sviat/evropa/4448682/

Мила Георгиева за интуицията, свободата и волята да бъдеш себе си

Кариерата ѝ започва когато е съвсем малка и дори не знае какво точно означава „дете-чудо“. Получава образованието си при световноизвестни педагози в най-добрите висши музикални училища, печели забележителни награди и концертира в най-престижните зали на планетата. На 26 г. става част от Radio-Sinfonieorchester Stuttgart des SWR – нека припомним, че Мила е най-младият концертмайстор в историята на състава. Днес тя продължава да работи активно и да поддържа формата си на блестящ инструменталист. Наред с работата в оркестъра изнася солови и камерни концерти. Мнозина на нейно място с лекота биха превърнали тази звездна биография в сериозна самореклама в социалните мрежи и пресата. Но това е последното, към което се стреми младата дама. Мила предпочита да се радва на миговете със своите три деца, най-малкото от които се появи на бял свят в началото на април тази година. А когато е възможно – да обогатява репертоара си от камерни произведения – едно от най-любимите ѝ занимания в последно време. Домът ѝ е в Лондон, но постоянно пътува до Щутгарт и различни страни в Европа. Всяка година изнася концерти в родината си. Изявявала се е на всички престижни сцени у нас. Казва, че има прекрасни спомени от първите си уроци по цигулка в България: Идвам от музикално семейство. Майка ми е преподавател по солфеж в НМУ „Любомир Пипков“, баща ми е цигулар, един от основателите на Камерния ансамбъл „Софийски солисти“. Имам по-голяма сестра, която също е цигуларка и от ранна възраст се занимаваше с музика. Аз я имитирах, „свирейки“ с два молива на въображаема цигулка. Когато станах на 4 години и половина, ми направиха мъничка цигулка по поръчка, защото бях по-дребно дете и дори най-малките цигулки не бяха подходящи за мен. Първият ми учител беше Александър Серафимов, колега на баща ми от „Софийски солисти“. Той имаше много добър подход с децата. Започнахме с песнички, заниманията с него бяха свързани с игра. И до днес пазя много хубави спомени. Баща ми винаги е бил до мен, но държеше да имам друг учител. Била съм в класовете на Евелина Казанджиева и Гинка Гичкова, от които много научих. Бях на 7 г., когато свирихме за първи път заедно големия наш цигулар и педагог Минчо Минчев. След това паралелно работех и с него, когато имаше време. Продължих образованието си в САЩ, в Ню Йорк. А първото ми участие там беше на Aspen Music Festival and School. Нашата известна пианистка Павлина Доковска, която от години преподава в САЩ, беше дала моя плоча на Дороти Дилей – едно от светилата в цигулковия свят. Тя харесала записите и ме покани на фестивала. По-късно кандидатствах за стипендия в Juilliard School. Благодарение на тази стипендия и помощта на проф. Доковска започнах да уча – първо в Pre College, а след това – в бакалавърска програма. Мила е едва на 13 г. когато отива в САЩ. Учи и специализира там около десет години. През цялото време има възможност да свири с престижни състави, под палката на известни диригенти – Chicago Orchestra с Кристоф Ешенбах, като солист на Gewandhausorchester с Херберт Бломщед, с Филхармоничния оркестър на Осака и Мичийоши Инуе, с Bamberger Symphoniker – Bayerische Staatsphilharmonie и Жорж и др. Опитът, който натрупах, ми помогна да намеря „своя глас“– казва още Мила. В това търсене особено полезна е специализацията в Лондон. Исках отново да бъда в Европа и направих masterв Guildhall School of Music при Ифра Нийман. След „американската школовка“, там имах възможност да музицирам по-спокойно. Проф. Нийман имаше невероятна интуиция, която го водеше в педагогическата работа. Остави ме на моята собствена интуиция и това беше най-доброто в момента - да намеря себе си, собствения си глас. Обичам соловите рецитали, отговорностите като концертмайстор са съвсем различни, а камерна музика обожавам да свиря. Така мога да видя музицирането от различни ъгли. Това ме балансира по някакъв начин. Ставам много по-уверена да направя това, което искам по отношение на интерпретацията. Интуиция, но обогатена от комплексния опит – това дава свободата. Просто е – като полет, който поемаш. И го правиш като за първи или като за последен път – т.е. няма нищо по-важно в момента. Преди дни Мила изнесе концерт като солист и концертмайстор на известен камерен оркестър, предстоят още изяви с квартета, в който свири. А ето и кога е бил последният ѝ солов концерт: Малко преди да се роди третото ми дете, в края на март. Точно си мислех, че ще имам достатъчно време, за да науча някои произведения, които отдавна планирам да включа в репертоара си – творби на Хиндемит, Менделсон, искаше ми се да посвиря малко по-активно Бах. Но детето се роди няколко седмици по-рано и трябваше да се откажа временно от плановете си. Така се случи, че и с трите деца свирих на сцена до последно. Сега ще прекъсна и работата си в оркестъра за няколко месеца – до началото на 2017 г., когато ни чакат сериозни програми.

DOGLAR – българска социална платформа за модерния човек и неговия стар приятел – кучето

Почти отмина времето, когато кучетата помагаха на човека като пазачи на дома и стадата с овце, когато живееха с човека, за да му служат по време на лов в гората. В наши дни домашните кучета са се превърнали в равноправен член на семейството, а в някои случаи дори в единствен спътник, с когото човек споделя самотата си. Лаещият приятел дори може да послужи като вдъхновение, което да извади наяве съкровени размисли за смисъла на битието ни. Кучетата обаче са преди всичко много забавни и тъкмо тази тяхна черта е вдъхновила две млади българки да създадат приложение за мобилен телефон, чрез което собствениците на животни лесно и бързо да се свързват и общуват помежду си. Приложението е изцяло българска разработка, нарича се DOGLAR и вече се ползва от стотици собственици на кучета в София. Всички очакват скоро да излезе и новата версия на приложението, която ще е пригодена за телефони, използващи най-масовата операционна система – Android. Освен за забавление, мобилното приложение DOGLAR служи, за да предава полезна и своевременна информация до собствениците на животните. Тя обикновено е свързана с регламентираните места за разходки, местата, които трябва да се избягват, защото крият риск за кучето и още полезни данни, в помощ на собствениците. „В момента, в който влезете в самото приложение, на екрана излизат профили на кучета, които се намират физически най-близо до вас. Характерното е това, че мобилното приложение позволява да се търсят кучета според тяхната порода, отдалеченост и пол на животното“ – казва Павлина Дешева, съавтор на социалната платформа за четириноги: Когато правиш дадено мобилно приложение, ти се стремиш да не се фокусираш на една географска територия, а оглеждаш целия пазар по света. Общо в света има над 220 млн. домашни кучета, като изключим бездомните. За да проучим пазара в България, пуснахме наша интернет страница, чрез която хората, които имат интерес към подобно приложение, можеха да си оставят адрес за кореспонденция. В момента пък над 2000 души, очакват нашата нова версия. Аз лично се занимавам с предприемачество през последните години, бях и вицепрезидент на голяма организация в България за стартиращ бизнес в областта на „умните технологии“. След това се запознах с моя съдружник Биляна Славейкова и съзададохме нашето мобилно приложение. Не бих казала, че е лесно да дадеш такъв продукт и да го защитиш пред потенциални инвеститори. От една страна ти трябва да вярваш напълно в това, което правиш, но от друга, трябва да имаш и ясното съзнание, че ако то се провали, ти си взел своите уроци от начинанието. Освен това трябва да минат поне 5 години, за да преценим дали има потенциал в тази наша добра идея. Разбира се, хората са тези, които използват кучешкото приложение, затова то до голяма степен е насочено към тях и техните нужди – казва Павлина Дешева: Нашата мотивация, да направим мобилно приложение за кучета и за техните собственици беше, че докато хората разхождат кучетата си се социализират и се запознават с други като тях. Самите те споделят, че когато са с домашния си любимец, са готови много повече да се срещат и запознават с непознати хора по улицата или чрез интернет, отколкото когато са сами. Според една анкета 90% от собствениците споделят, че подаряват подаръци за Коледа на домашния си любимец, а не малка част от анкетираните признават, че биха рискували живота си, ако се налага да спасят своето куче. Когато създавали DOGLAR, авторките използвали модела на съществуващите социални мрежи за общуване между хората. Вложили много труд, време и енергия: Когато се запознахме като екип, все още нямаше подобни приложения, но сега вече започват да се появяват. Това е нормално, защото е като неписано правило, че ако имаш иновативна идея, трябва да си убеден, че поне още сто човека в момента по света си мислят за същото. Единственото, което на този етап може да ни отличи е, да сме по-бързи и по-гъвкави. На това залагаме.Снимка: личен архив

10 полезни техники за фокусиране на снимки

Едно от първите правила на фотографията е, че обекта трябва да бъде контрастен. Повечето съвременни цифрови фотоапарати предлагат редица начини за постигане на контрастни снимки.   От  Tech Radar разгледат най-важните техники и най-добрите настройки за фокусиране, които може да използвате.   Ръчно фокусиране Въпреки че почти всички съвременни цифрови фотоапарати могат да фокусират обектива автоматично, те позволяват да се направи това и ръчно. Ръчното фокусиране е особено добър вариант при макро фотографията, защото много фотоапарати докато се опитват да се фокусират върху много близки обекти, лещата се движи в и извън фокус всеки път, когато натиснете бутона за освобождаване на затвора. Ето защо по-добре е да изберете ръчно фокусиране и да си свършете работата сами.   Нещо повече, Live View технологията прави ръчното фокусиране много лесно, тъй като тя обикновено дава възможност да се увеличи изображението на екрана, така че можете да видите точното място, което ви интересува, и след това да фокусирате апарата.   Единично автоматично фокусиране Често за съкращение на единично автоматично фокусиране се използва единично AF. При тази опция фокусът ще се заключи, ако спусъкът се задържи натиснат наполовина, след като фотоапаратът извърши фокусирането. Ако трябва да се насочите отново ще трябва да вдигнете пръста си от бутона на затвора и след това да го натиснете втори път. Единичното автоматично фокусиране е подходящо при заснемане на пейзажи и статични предмети.   Непрекъснат автофокус При AF с непрекъснато следене (AF-С), фотоапаратът ще продължи да фокусира, ако спусъкът се задържи натиснат наполовина, след като вече е извършено фокусиране. Тъй като фотоапаратът продължава да фокусира до момента на натискането на спусъка докрай, този режим е подходящ при обекти, които са в движение.   Някои модели фотоапарати като например Canon EOS 7D и Nikon D7000, имат опции, които ви позволяват да определите кои AF точки камерата ще използва за проследяване на обекта, докато той се движи в определена рамка. Някои модели дори ще ви позволят да уточните колко бързо камерата да реагира на промените в обекта.   Избор на точка за автоматичен фокус Когато сте избрали автоматично фокусиране, трябва да имате активна AF точка над обекта във визьора, за да получите контрастно изображение. Най-общо казано, има два начина на избиране на AF точка. Най-лесният е като оставите вашия фотоапарат сам да реши, тоест да изберете автоматичната опция за избор на AF точка. В много ситуации, ще получите добра снимка, но камерата ви обикновено ще се опита да се съсредоточи върху най-близкия обект в близост до центъра на кадъра, а това не винаги е най-точното локализиране за по-малки предмети или фини детайли. Поради тази причина, по-добре е сами да зададете AF точка.   Ръчен избор на AF точка Ръчният избор на AF точка дава максимално ниво на контрол върху това къде да се фокусира камерата и е за предпочитане когато снимате пейзаж, натюрморт и при портретната фотография. Тази опция  за фокусиране на камерата обикновено се извършва чрез натискане на бутона за избор на  AF точка и след това с помощта на бутоните за навигация се избира точката за автоматично фокусиране. След като стигнете до AF точката, която трябва да е над обекта ви, вие сте готови да фокусирате и да направите снимката.   Разпознаване на лица Този популярен вариант за фокусиране на камерата е форма на автоматично избиране на AF точка. Опцията се предлага от много компактни фотоапарати, както и от някои огледално-рефлексни фотоапарати в Live View режим. Разпознаването на лица е изключително полезна опция, от която може да се възползвате по време на партита и събирания.   Фокусиране и прекомпозиране Дръжте натиснат наполовина бутона на затвора, за да заключите фокуса, прекомпозирате изображението, така че обектът да е там, където желаете и натиснете спусъка за да снимате. При използване на тази техника за фокусиране на камерата, от съществено значение е камерата да е настроена в режим на единично AF. Тази техника е подходяща при снимане при слаба светлина.   Използване на back-button фокусиране Ако фотоапаратът ви го позволява, отидете в менюто и настройте фокуса така, че да не се задейства при натискане на бутона на затвора наполовина, а по-скоро да се задейства, когато използвате бутона на гърба на камерата. По този начин, фокуса не е зависим от бутона на затвора и няма начин вашата камера да префокусира наново. Този метод е много полезен когато се снимат движещи се обекти.   Ако бутона на затвора не контролира автоматичното фокусиране на камерата няма да губите време за опити  да се фокусирате всеки път, когато натискате бутона и можете да изчакате, докато обектът е в правилната позиция, за да снимате.   Хиперфокално разстояние  При пейзажните фотографи говорим за така известното хиперфокално разстояние. Това е точката, в която се създава максимална дълбочина на рязкост за тази настройка на фокусното разстояние и блендата. Фокусирането в тази точка се гарантира, че не се губи дълбочината на полето, като се фокусира твърде далеч в образа, нито пък се ограничава същата, като се фокусира върху много близък обект. Хиперфокалното разстояние може да се пресметне приблизително ако се следва правилото, фокусът да е в точка на дистанция от обектива около 1/3 от дълбочината на целия кадър.   Технологията Focus stacking (наслагване на кадри заснети с различни фокусни разстояния) Focus stacking е дигитална техника, при която няколко снимки, направени с различни фокусни разстояния са обединени в един образ, за да се даде максимален контраст снимката. Въпреки че може да се прилага за пейзажна фотография, тази технология е особено полезна за макро фотографията, защото дълбочината на полето е много ограничено, когато обектите са изключително близки. Ще имате нужда от Photoshop или друг софтуер, който поддържа работа със слоеве, за да комбинирате снимките и създадете една.   Вижте какво трябва да знаем за автофокуса при смартфоните

Златна Костова за взирането в хората, „индианското време“ и житейските уроци

Журналист, радиоводещ, един от най-известните преводачи от английски език, Златна Костова е превела стотици филми – игрални, документални, както и много сериали, любими за публиката. Превежда също проза, поезия и драматургия от и на руски и английски. Пише поезия на български и английски. Предишната ѝ стихосбирка се нарича „Врабче в черупка“. Нейни стихове са преведени и публикувани  в различни издания по света – английски, френски, арабски, арменски, македонски… От десетина години е директор на Международна дейност в БТА. Приятелите ѝ ще ви кажат, че тя напълно отговаря на името си – добронамерен, ведър и усмихнат човек. Затова първото, което прави впечатление в новата ѝ стихосбирка, е заглавието – „Отмъстителна поезия“. Всички започват с този въпрос – казва Златна. – Сега си давам сметка, че винаги отговарям по различен начин, защото постоянно откривам все нови и нови причини. На първо място ми хареса като заглавие, аз лично бих посегнала към такава книга. А и е добър контрапункт на моя характер. Свързвам „Отмъстителна поезия“ и с предпоследния роман на съпруга ми Людмил Тодоров „Разглобено лято“. Той е кинорежисьор и сценарист, човек на истината, на не-компромиса. Мога да кажа, че съжителството ни, дейностите, с които се занимавам - всичко това е своеобразен акт „на отмъщение“ на т.нар. „вечна истина“. Истината, която не всеки път е добра, не всеки път ти носи радост и вдъхновение. Често е болезнена и не всеки има сила да я понесе. Много от историите, които разказвам, звучат като лични преживявания, но не са. Винаги ми е харесвала идеята да продължа една ситуация по няколко различни начина. Има такива филми, които съм гледала, те са любимият ми тип. Например, виждам двама души, които вървят пред мен, хванати за ръка и започвам да мисля какви са, какво ги свързва… Винаги са ми били интересни хората и взирането в тях по най-добронамерен и креативен начин. Истинската стойност на всяка творческа дейност, независимо в каква област се развива, е да достигне до своята аудитория. Докосването до изкуството неочаквано може да ни покаже накъде да продължим пътя си, да ни отмести от точката на „емоционално замръзване“. А личният опит на автора да се окаже неподозирана страна от собствената ни личност. Когато човек припознае себе си в изкуството, то е изпълнило своята мисия – да достигне до човека, той да открие себе си, своето щастие, мечтите си. Винаги ми е приятно, когато някой каже: „Това си го писала за мен.“ Изпитвам огромна радост и когато аз самата припозная себе си в някакво произведение. Срещата с изкуството е нещо много специално за всеки вид публика. Златна Костова споделя, че особено се е вълнувала преди премиерата в столицата: Това беше голямо преживяване за мен, защото за първи път имах такъв тип среща с публиката. Нямах представа как точно ще се случи всичко, нито дали ще има достатъчно хора, но бях спокойна. Знаех, че който дойде, ще бъде „истински мой човек“, истински мой приятел, независимо дали се познаваме или не. Издателите ми от Black Flamingo Publishing Йордан Йорданов и Виктор Лилов са изключително интелигентни хора и добри приятели, издавали са мои преводи на пиеси. В нашето „книжно семейство“ са също Аксиния Михайлова – редактор на книгата, Кирил Златков – оформител, Яна Лозева – фотографи. Както и Елена Алексиева – първият читател на ръкописа, след съпруга ми, естествено. Тя каза няколко думи от гледна точка на читател. В Русе и в Бургас, представяхме и романа на мъжа ми „С череша се задави косът“. Навсякъде идваха приятели, както и хора, с които веднага намерихме общ език и след това си говорихме дълго. Това е прекрасно чувство, достойно за стихотворение. Още с появяването на книгата във Фейсбук започна публикуването на видеоклипове – дами четат стихове от „Отмъстителна поезия“. Много е хубава тази идея, тя е на издателите ми, които са пълни с неочаквани хрумвания. Пазят в тайна новите изненади за 8 септември, когато книгата ще бъде представена на Международния фестивал на изкуствата „Аполония“. Когато ми донесоха първите сигнални бройки, казаха, че ще изпращат книгата на жени, мои приятелки и ще ги помолят да прочетат пред камера любимото си стихотворение. Виждам как друг преживява моята история и как тя всъщност става нечия друга история. Тази книга ми донесе особен урок. Очакването ѝ съвпадна с доста минорен отрязък от живота ми, неприятен до такава степен, че се дистанцирах от всичко. Когато свършиха терапиите, на които трябваше да се подложа, точно тогава се появи и тя. Както казва една приятелка – появи се „по индианско време“, т.е. най-подходящото, когато можех да ѝ се зарадвам и да преживея всички тези великолепни емоции. Хора, на които много държа, казват, че съм помъдряла. Може пък наистина да съм научила някой и друг житейски урок.

Как живееха ромите у нас, когато бяха просто цигани

 До 1989 г. нашенецът знаеше, че  ром  е дестилирана алкохолна напитка, направена от остатъчните продукти на захарната тръстика меласа и тръстиков сироп, чрез процес на ферментация и дестилация. След началото на демократичните промени обаче, се възприе за политически по-коректно това понятие да се използва и за циганин. Дотогава официално във всички документи от следвоенния период за наименуване на тази етническа общност се използва понятието  цигани . Затова и ние за исторически по-коректно решихме да използваме понятието „цигани” и „циганско население”.   Циганската общност от Втората световна война до Априлския пленум По време на Втората световна война циганското население, наред с евреите, е засегнато от расисткото законодателство на българското правителство. Свидетелство за това са редица ограничения във всекидневния им живот. Забранено е да посещават централните квартали в София, да се возят в трамваите, а чрез купонната система получават по-малко храна и от евреите. След 9-ти септември 1944 г. циганите за първи път стават обект на целенасочена политика, целяща пълноценното им включване в обществено-политическия, социално-икономическия и културния живот на страната. Първоначало отношението на правителството на Отечествения фронт към циганите е свързано с убеждението, че те са естествени съюзници и че трябва да се подпомогне тяхното издигане в обществото. Поради най-голямата изостаналост на циганското население, спрямо останалите малцинствени общности, то се ползва с най-големи грижи за преодоляване на този проблем от страна на властта. Така в първите години след войната се забелязват усилията на новото правителство за провеждане на социалистическо национално изграждане на циганското население и самоопределянето му като такова. Това е и времето, в което то се ползва с най-много права и свободи.   През пролетта на 1946 г. в София е създадена „Единна общокултурнопросветна организация на циганските малцинства“  под председателството на Шакир Пашов. Започва издаването и на вестник за циганското малцинство списван на техния език. Същата година Шакир Пашов е избран за народен представител, което го прави и първият циганин в парламента. Последвалата сталинизация в Източна Европа се отразява и на циганската общност. Този период се изразява в подозрителност към всички различия, водещи до ограничаване на правата на етническите общности. На първо място е извършена репресия над най-значимия циганин по това време Шакир Пашов. Първоначално е изключен от редиците на БКП, а в последствие е изпратен в лагера на остров Белене. Промяната засяга и вестника, който спира да се издава. Друго доказателство за промяна е изселването на част от турското малцинство през 1950-1951 г. В изселническата вълна взимат участие и турчеещи се български цигани. Точният им броя трудно би могъл да се определи, но се приема, че става въпрос за около 5000 души. Те стават и причина през 1951 г. турските власти да затворят границата, с което да се спре процеса на изселване. След смъртта на Сталин и най-вече след Априлския пленум от 1956 г. се наблюдава постепенно „размразяване“ на отношението към циганската общност.   1956 – 1989 г. – 33 годишната интеграция в социалистическото общество След прословутия Априлски пленум започва и същинската интеграция на циганите в българското общество, наричано тогава с термина приобщаване. Новото ръководство на БКП начело с Тодор Живков, започва кампания за интеграция на етническите общности, в това число и циганите, която има за цел постепенната им асимилация и създаване на единна „българска социалистическа нация“ . Това е период, през който се провежда политика за приобщаване на циганите към„социалистическия начин на живот“ , чрез издигане на техния бит и култура.По това време е реабилитиран и Шакир Пашов. Националният съвет на ОФ започва да издава нов цигански вестник „Нов път“, като този път той излиза само на български език. Този вестник е уникален с това, че е първия в Европа, който е предназначен за национално малцинство. В него се разглеждат широк кръг въпроси, свързани с образованието, здравеопазването, спазването на закона, нов социалистически морал. Вестникът се издава до ноември 1988 г. Този първи период завършва през декември 1958 г., когато се приема Постановление на министерски съвет (ПМС) № 258, регламентиращо усядането на циганите чергари. С него за пръв път в страните от бившия соцлагер се урежда въпроса на циганите. Приобщаване чрез осигуряване на работа и жилище     Основната сфера, която се стреми да обхване ПМС № 258 е промяната на начина на живот при циганското население. Именно това постановление е познато и като решение за премахване на чергарството. То забранява скитническия начин на живот. Неговата цел е чергаруващите цигани да се установят на постоянно местожителство и да бъдат трудоспособни. Това решение за уседналост на чергарите не е породено от невъзможността на властта да ги контролира, а от нуждата на работна сила най-вече в трудовите кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС), а също и в градските центрове. За всички цигани е осигурена работа, откъдето получават прилични за времето си доходи. За приобщаването им към българския народ е предприета мащабна кампания за изграждане на нови жилища за циганите от крайградските квартали в панелени жилищни квартали. За възприемане на българския стил на живот ромските семейства се заселват само по едно-две в блок. Ефектът от тази политика, обаче в много случаи е точно обратен. При даденото ромско семейство започват да се заселват все повече негови роднини и в крайна сметка се стига до конфликтни ситуации. Това кара част от българските семейства да напуснат жилищата си и да се оформи процес на гетонизиране на циганските поселища. Парадоксалното в случая е, че в постановлението черно на бяло е записано да се разбият гетата и да не се допуска създаването на нови. На практика обаче става точно обратното. Прекрасен пример затова е и решението на властта да бъде премахнат циганския квартал „Татарли“ в София (на ъгъла на булевардите „К. Величков“ и “ Ал. Стамболийски“) и вместо да разселят бедните му жители, те масово ги пращат в новостроящия се кв. „Филиповци“.   Интеграция чрез образование   Модернизацията на циганската общност от страна на БКП се проявява в образователната политика и стремеж към промяна на начина на живот на циганите. При преброяването от 1946 г. е отчетена 81 % неграмотност при циганите. За намаляването на този процент, ръководството на БКП си поставя за цел да ограмоти циганското население. Първото училище отваря врати през 1947 г. в квартал „Факултета“ в София. Не след дълго се проявяват и различията при тях, т.е. нужно е образование, съобразено със специфичните нужди на техните семейства. Чрез ПМС № 258 се нарежда на Министерство на народното просвещение да осигури „целокупно приемане на децата в училищна възраст от цигански произход в българските училища“ . В документа се предвижда и създаване на детски градини в циганските квартали, както и осигуряване на квота за приемане на цигани в професионалните училища и техникуми. По това време част от малцинството предпочита да изпраща децата си в турски училища. За предотвратяване на тази „порочна практика“ от учебната 1958/1959 година постепенно българският език се утвърждава във всички училища в България, включително и в турските. В началото на 60-те години се предприемат действия за по-трайно откъсване на циганските деца от семейната среда. Това се налага, за да могат децата да получат ефективно образование. За тази цел се изграждат училища интернати. Чрез интернатите се има за цел отделяне на децата от семейството и кварталната среда и поставянето им в по-добра среда, което да доведе до създаването на здрава основа за превръщането на младите циганчета в пълноценни граждани и убедени строители на социализма и комунизма. Първият интернат е учреден през 1961 г. в село Градец. В следващите години са отправени множество обвинения, че интернатите имат за цел асимилация на циганското население в българската нация. По същото време се създават и Основни училища със засилено трудово обучение (ОУЗТО). В тях се изучават всички дисциплини, както в другите училища, но в съкратен вид. По късно по настояване на родители и учители този вид училище прераства в средно, което гарантира и по-лесното завършване на образованието. Това от своя страна не обрича младите цигани след завършване на основното си образование да бездействат, тъй като нямат все още 16 годишна възраст, за да започнат работа. В средните училища от този тип има добре оборудвани работилници за обработване на дърво, стругарски и шлосерски отдели. Първото такова училище е създадено през 1966 г. експериментално в пловдивския квартал „Столипиново“. През 1979 г. са трансформирани в професионално-технически училища. Образователната политика дава ефект. За това свидетелства и резултата, който се наблюдава при дела на неграмотните цигани. Докато през 1946 г. нивото на неграмотността при ромското население е 81 %, то през 1992 г. спада до 11 % (след това обаче почва отново да се покачва с изключително бързи темпове). Но това не води до постигане на целта, циганите да възприемат образованието като водеща цел в ценностната им система. Това се дължи на факта, че циганското население има коренно различни представи, от тези на българското, за образованието. Българското законодателство предвижда задължително обучение за децата на възраст между 6 и 16 години. Но според представите на значителна част от циганското население, те трябва да посещават училище от 8-9 годишна възраст до навлизането им в пубертета, когато децата са вече годни за женене. Своят дан в образованието на циганите и придобиването им на трудови навици дават и Строителните войски, където мнозинството от тях отбиват военната си служба като трудоваци. Приобщаване чрез откъсване на циганското население от турското БКП успява да постигне голям успех при смяната на турско-арабските имена на мюсюлманските роми. Тук трябва да се обърне внимание на факта, че тази политика за преименуване не е измислена от БКП. Такива действия се наблюдават и в периода преди Втората световна война. Усилията на БКП да откъсне циганското население от турското се наблюдават още през 40-те години, когато се дава възможност на ромите за самосъзнание. С решение на ЦК от 1962 г. за първи път се поставя въпросът за турско-арабските имена и се засилват усилията на БКП да даде право на ромите да придобият българско национално самосъзнание. От май 1962 г.се дава възможност на желаещите да сменят турско-арабските си имена с български такива да го направят само с подаване на молба, без да е нужно съдебно решение. В постановлението било записано, че циганите-мохамедани доброволно могат да сменят имената си с български, ако желаят. Това обаче трае само година. Началниците на предприятия и на ТКЗС-та оказвали натиск и така на практика до края на 60-те години повече от половината помюсолманчени цигани изцяло се преименували с български имена. Опитът за активното включване на циганите в изграждането на РСО От 1978 г. с решението на Секретариата на ЦК на БКП, което има за цел издигане на равнището на циганското население в България, са продължени усилията за приобщаване на циганското население чрез обособяване на смесени квартали, нова смяна на имената и ограничаване на циганските етнически изяви. Това решение от 1978 г. е назовано„За по-нататъшно подобряване на работата сред българските цигани, за тяхното още по-активно включване в изграждане на развито социалистическо общество“ . С това се цели циганите да бъдат приобщени към българското общество във всички основни сфери – образование, трудова реализация, култура, бит. Отново на преден план се откроява образованието. То играе ролята на мощен интегриращ фактор. Друга важна задача е разселването на циганите сред българи и поощряването на смесени бракове. И двете амбициозни програми не само, че не дават резултати, но и са неизпълними. Опасността от турчеене на ромите води до поредната промяна на турскоарабските имена. Преодоляването на този проблем намира своето решение през 1981 г., когато се взема решение за смяна на старите паспорти с нови, тъй като 180 000 души все още не са сменили имената си. Този процес продължава до 1989 г. В крайна сметка могат да бъдат разграничени два подхода в политиката на БКП спрямо циганското население. Първият е модернизиране на начина на живот при ромското население. За тази цел чергаруващото население е принудено да се засели, да се повиши образователният му статус. Това трябва да премахне разделящите ги граници с българското население и да позволи тяхната по-лесна асимилация. А при втория подход обратното, между ромското и турското население трябва да се се изградят разделителни линии, които да попречат на тяхното сближаване и контакти. През 40-те години им се дава възможност за свое самосъзнание, а от 60-те години започва и смяна на имената, първоначално по облекчен начин, а в последствие се използва всеки удобен случай – раждане, постъпване в училище, изпращане в казармата, смяна на паспорта.   Интеграцията на думи и дела през погледа на един циганин в ЦК на БКП За да се реши циганският въпрос властта по времето на Тодор Живков предприема редица стъпки. В ЦК на БКП се създава специален отдел за малцинствата, в който дълги години работи  и някогашния ремсист от Сливен Господин Колев. Единственият циганин, допуснат до кулоарите на ЦК. Той е първият и единственият засега циганин, назначен на толкова висок управленски пост в цяла Европа. По негова инициатива е приет закон, забраняващ скитничеството, преди това малцинството не живеело уседнало. Благодарение на него се приемат мерки за приобщаването им в българското общество. Той прокарва и закони за смесени училища, за задължително средно образование, както и квотен принцип за приема им в университет. Колев настоявал и да се разбият ромските махали, за да могат жителите им да обитават не гета, а нормална среда. Един от най-уважаваните и авторитетни доайени на циганската общност у нас умира през 2011 г., оставяйки след себе си мемоарната си книга “Един циганин в ЦК на БКП”. Господин Колев приживе казваше:      Осигурихме работа за всички, жилища. На скитащите катунари давахме по 5 хиляди лева, ако се заселят. На родителите на учениците отпускахме по 20-30 лева помощи, за да ги пращат редовно на училище“, изрежда мерките Колев. И не пропуска студентите. По личната молба на Тодор Живков той бил натоварен да „вкара“ във ВУЗ всички кандидати от цигански произход, които на изпитите са получили оценка над 3. „Така се създаде циганска интелигенция“, казва Колев. Когато през 1980 година ЦК поръчали секретно изследване, се оказало, че 40% от циганите в България вече са интегрирани. Когато през 1966 година Тодор Живков се среща с президента на Франция Шарл дьо Гол, френските журналисти го попитали как живеят циганите в България, а той отвърнал„Какви цигани, в България няма цигани“ , обича често да си спомня Колев. Самият факт, че имаше отдел за националните малцинства говори, че държавното ръководство признава, че ги е имало, но никъде не се говореше за това , казва Колев. На една от срещите си с Тодор Живков първият човек в държавата му казал: „Другарю Колев, ние не признаваме циганите за малцинство. Те са наши хора.  Циганският въпрос е наш вътрешен въпрос. Докато турският – не е“.  На въпроса „Какво точно правеше този отдел за малцинствата?” , той казва:Проучвахме проблемите, които трябва да бъдат решени от ЦК на партията. Помните, тогава БКП решаваше. Обикалях страната и настоявах да се ликвидира скитническият живот на циганите. Стана възможно. До голяма степен… А привилегии имаше – тогава не говорехме за интегриране, а за приобщаване на циганското население към българската общност. Имахме за цел да издигнем материалната и духовната култура на циганите до основното население – българите. Затова и излезе решение временно да се приемат нашите младежи във ВУЗ-овете с по-нисък бал. Защото циганските деца имаха равни права с българските, но нямаха равен старт. А на обвинението, че насилствено са затваряли циганите в гетата той отговаря така:   Снимка:Милан Христев Това „посегателство“ имаше съвсем друго предназначение, и циганите, които тогава „установихме по места“ с доста труд, и почти, признавам, насилствено, до днес са ни благодарни. И съвсем не в гета ги настанявахме. Бяха им отпускани по 5 хиляди лева, не малко пари за онова време, безлихвени заеми за жилища, строехме къщи, апартаменти, цели квартали, намирахме им работа. Децата се учеха в общи училища с българчетата. Имахме задача да ликвидираме обособените махали и да се избягва съсредоточаването на циганите в един квартал. Някои получаваха апартаменти и от местоработата си, но като признание за труда им, за това, че са ударници и отлични работници, не за други привилегии. До 1986 г. има 280 цигани, наградени с ордени от Президиума на Народното събрание за високи заслуги за работата им в селското стопанство. Имаме и герои на социалистическия труд. Само в Сливен 29 цигани бяха признати за активни борци. Наши хора имаше неработещи, но не и безработни, това сочи проучването, направено от нашия отдел и ръководено от социолога и секретар на ЦК на БКП Стоян Михайлов. Хората ни работеха главно в селското стопанство, промишлеността, строителството. И всички данни от всички проучвания доказваха, че около 40 на сто от всичките български цигани до 1980 г. вече бяха напълно интегрирани. Което значи, че в материално, културно, интелектуално отношение бяха „рамо до рамо“ със средностатистическия българин тогава. И отново за интеграцията:  През 1981 г. направихме проучване, тогава неработещите цигани бяха 10 процента. Но всъщност и те не бяха в истинския смисъл на думата безработни – бяха хамали, ваксаджии, занимаваха се с общественополезен труд. Така че въпросът с трудовата заетост при циганите беше наистина решен. В Рогозина, Добричко, дори направиха специални жилища за тях. В Русе пък бяха настанени около 500 скитащи цигани, които останаха там цели… 5 години. Не е малко, нали? А и като отидоха другаде, отидоха да работят, не да крадат.  А каква е рецептата за ромската интеграция днес и възможна ли е въобще :   Снимка:Милан Христев Първо трябва да им се осигури работа. Даже, извинете, и с малко диктат, дори и някои да „ореват орталъка“ за „нарушаване на правата на човека“, трябва да заставим циганите да работят. Има и друго, ще ви го кажа направо – в една част от българското население се появиха необичайни антицигански настроения, бих ги нарекъл дори расистки. Такова нещо преди 10 ноември наистина нямаше. Трябва да сме търпими един към друг. А то какво стана – бедността и безработицата озлобиха хората и те изливат гнева си върху циганите, с които бащите им са живели дълги години, цял живот, заедно. България е точно толкова наша родина, колкото и на българите, хайде да не правим, както се казва, цигански работи в нея! Източник socbg.com  

На 6 септември 1885 г. е извършена една нечувана дързост

 Наближава историческата дата, символ на българското достойнство. На 6 септември 1885 г. е извършена една нечувана дързост и една поправка на част от несправедливостите, нанесени на Берлинския конгрес. В ранното утро на 6 септември в Пловдив е обявено Съединението между България и провинцията с особен статут, назована Източна Румелия. По всички правила на тогавашното международно право това е нечувано предизвикателство към международната система, към устройството на Балканите, под което стоят подписите на всички Велики сили. Това е осъществено с храброст, с умереност и с перспектива. Тогава никой не е очаквал, че това е последната крачка на българското обединение, а само началото.   Възниква въпросът защо с такава поразителна лекота е осъществено Съединението. Наред с всички останали фактори и причини трябва да изтъкнем, че Източна Румелия беше побългарена по естествен начин - с културно превъзходство; с нормален парламентарен ритъм; с това, че институциите на областта по естествен начин са доминирани от българи; с това, че българският език става официален, без да е обявено това; че измисленото понятие румелиоти е отхвърлено по един най-благороден начин. Разбира се, не трябва да забравяме, че в Източна Румелия не живее само 100 процента българско население - българите преобладават, но не са единственият етнически масив. Въпреки това Източна Румелия рухва, княжеската армия влиза в Пловдив, уволнен е главният управител на областта и това носи всички елементи на една мирна революция. Дори турското население, което живее в тази област, не проявява никакви конфликтни реакции по простата причина, че на него му е по-приятно да живее в тази област, отколкото в Османската империя. Това свидетелства, че културното и просветното превъзходство може да играе ролята на политическа и национална обединителна програма. Ето как нашата мания, че не ни обичат, че към нас има някаква особена злоба от страна на останалия свят, се опровергава. Даже руският император, който вече ненавижда Александър Батенберг, произнася знаменитата фраза: "О разъединении и речи быть не может". И така започва една епопея, която свършва при Сливница и Гургулят, а през юни 1886 г., въпреки протеста на всички Велики сили, в София заседават и княжеските, и източнорумелийските депутати. Това свършва окончателно чак през 1908 г., когато на 22 септември България окончателно, органически и териториално, е осъществена като единна държава. Трябва да напомним, че когато сърбите наближават София, дипломатическите агенти в столицата съветват градът да се предаде, за да се избегне кръвопролитието. Обаче българският тогавашен политически и военен елит отказва да приеме този съвет и така се стига до голямата битка и голямата победа на Българската армия. Разбира се, знаем непопулярния жест на руските инструктори да не участват и да напуснат Българската армия, но все пак героите в тази война не са учили нито в "Уест Пойнт", нито в "Екол милитер" - военното училище в Париж, а са възпитаници на руската военна школа. Някои от тях са воювали преди това в редовете на Руската армия. Русия не е била против, тя просто не подкрепя това Съединение, но целият руски печат ликува. Дори има заглавия в "Московские ведомости" - "Рухна берлинският трактат". По-късно, когато Англия внезапно променя позицията си - от нея се очаква да подкрепи статуквото, защото тя е главният инициатор за създаването на Източна Румелия отделно от България, Русия оттегля подкрепата си за Съединението и се започват едни истории с финансовите дългове не само на княжеството, но и на Източна Румелия, които Русия накрая поема. Но така или иначе Съединението става реален факт най-вече по българска инициатива, при това - с огромни рискове. Основният фактор обаче, когато говорим за отношението на Русия към този акт, е това, че лекотата, с която бе осъществено Съединението, се дължи и на обстоятелството, че в Източна Румелия няма турски гарнизони. Нещо, което не беше така в Македония и затова там нещата не се оказаха толкова лесни, колкото в Пловдив. Излишно е да споменавам чия заслуга е, че в Източна Румелия няма турски гарнизони. А и когато Варна остава в пределите на княжеството, Източна Румелия вече не е толкова значима за Османската империя, че да предизвика нова криза и ново стълкновение. Тази никога незабравена история на нашето Съединение може да бъде съпоставена със съвременното ни поведение, когато се люшкаме от една крайност в друга - от често пъти медийна враждебност към Турция, понякога дори и битова, и от друга страна е тази неустановеност на нашите отношения, когато си позволяваме да говорим от името на Европейския съюз, без някой да ни е упълномощил за това. А паралелно обявяваме всичките си непопулярни решения като задължение към същия този съюз. Дума

Иван Игов, психолог: Мустафа е символ на безхаберието на повечето от нас

  Такива деца трябва да бъдат обхващани от социалните служби възможно най-рано - Г-н Игов, съдбата на изоставения в онкохематологията в Пловдив 9-годишен Мустафа трогна сърцата на много хора. Кажете за какво е симптом този случай? - Тъй като тук става дума за семейство от малцинствата, случаят е доста драматичен. Видяхме една много млада майка, която е родила няколко деца още във възрастта, в която самата тя е още дете, и след това ги изоставя. Това всъщност означава наистина разпад на ценности. Това не е нещо, което се е случвало, да кажем, в миналото. Напротив, дори голяма част от ромската общност имат доста сериозни морални устои. Вярно е, че понякога сключват брак много рано, но тук става дума за симптом, който вероятно ще се засилва в общности, които са сегрегирани. Доколкото разбрах, това момиче продължава да живее по същия начин, с друг мъж. За голямо съжаление от мои колеги социални работници и психолози разбрах, че тези случаи стават все повече. Причините са няколко и аз в никакъв случай не искам да ги препращам към етноса. Но все пак трябва да обърна внимание на несъстоялата се интеграция на тези хора въпреки всичките програми и парите, които бяха изразходени. Този и други подобни случаи трябва да ни накарат да преосмислим още веднъж какво правим с малцинствените общности. Преди около 4 - 5 години имахме едно изследване с колеги от Нов български университет и стигнахме до извода, че в тези общности децата още от най-ранна възраст не съумяват да получат това, което ние наричаме личностна стабилност. Не могат да идентифицират себе си с нещо от заобикалящия ги свят. Малко сложно изглежда, но това са неща, които се придобиват до 3-тата година. Тогава трябва да бъде защитена потребността на детето от сигурност. Когато тези неща не се случват и когато в тази възраст децата не получат тази социална подкрепа от близкото им обкръжение, тогава те стават личностно нестабилни. Много лесно се маргинализират и могат да бъдат манипулирани. Няма как да върнем нещата назад, затова много често се учудваме защо хора от тези общности нямат морални ценности, защо децата им не ходят на училище. - Години наред говорим на тази тема и няма решение, как си го обяснявате? - Така е, защото решенията са грешни. Те се взимат с условия, че ще дадем работа на тези хора, ще им създадем някакви условия и после се чудим защо отказват да се трудят и разрушават дори домовете си. Както ви казах, всичко се корени в личностната нестабилност, която тези хора не съумяват да изградят в най-ранното си детство. Ако семейството не е способно да даде сигурност на подрастващия човек, това би трябвало да го прави обществото в детските градини и предучилищните групи. Тези деца трябва да бъдат обхващани от социалните служби, особено когато се знае, че едно дете ражда дете. - Тук отваряте още една болна тема - защо социалните служби не са предприели мерки, когато тази жена е родила още на 12 години? Защо чак сега някой се сети, че една майка не си гледа децата? - Така е, това са реторични въпроси. В никакъв случай не всички роми не са интегрирани. Става дума за хора, затворени в гета, където никой не влиза. Докато продължаваме да се държим по този начин с тези общности, ще има и подобни случаи. - Не действат ли винаги късно самите социални служби у нас, къде е превенцията? - Много са причините. В никакъв случай не искам да обвинявам колегите, определено тези служби нямат необходимите бюджет и финансиране. Срещал съм се с колеги и знам колко им е трудно, тъй като цял ден се сблъскват с такива ужасяващи случаи. Представете си какво трупат в своето съзнание. Поради липсата на средства и координация на различните служби тези общности нямат и необходимата връзка помежду си. От години говорим, че деца, които са в затруднение, трябва да бъдат обхванати в общ регистър. И когато има проблем, просто да се види какъв е бил случаят с това дете и след това да се работи с него. Радвам се, че повдигате тази тема, защото дете като Мустафа е символ на безхаберието на голяма част от нас. За това, че ние не правим достатъчно, за да може тези деца навреме да бъдат обхванати. - До какви травми у самото дете може да доведе подобно поведение? Как се преодолява изобщо липсата на майчина обич? - За съжаление никак. Знам, че сега колегите в медицинското заведение се грижат за Мустафа, вероятно ще се намери приемно семейство или някой ще го осинови. Всички сме чували за истории на братя и сестри, които са разделени и едното от тях, да речем, е осиновено в чужбина. След известно време се вижда разликата между тях. Затова е толкова важна целенасочената работа с детето. Липсата на социална подкрепа и внимание точно в тази възраст ще има трайни следи в бъдещето. Не става дума за психични или други отклонения, а за това, че такива деца израстват като нестабилни личности. Още Арънсън е казал, че ние сме социални животни. Все пак живеем в социална среда и ако не знаем кои са корените ни и не намерим подкрепа, сме загубени. - Вие доста често говорите за отговорното родителство, което изглежда като че ли много абстрактно понятие за някои хора, но този термин става все по-актуален. - Така е. За съжаление продължава да се разпространява схващането, че можем да се справим, ако използваме методите на нашите родители. Светът обаче се променя, комуникациите са други. Живеем във времето на интернет и социалните мрежи. В интернет детето може да бъде подложено на какво ли не. Едва 15% от възрастните са наясно с това и предприемат мерки. Обучението в родителство е изключително важно. За съжаление у нас се смята, че ако посетиш такъв курс, едва ли нещо не си направил както трябва. А в това няма нищо срамно. Затова винаги съм казвал, че ако у нас има нещо, което не е реформирано, това е образованието. - Как ще коментирате клипа с 13-годишните момичета, които бият своя съученичка и я карат да се съблича гола? Показател за какво е това? - Това е поредната форма на безхаберие. И забележете - не се случва за първи път с въпросното дете. Би трябвало отдавна да се знае, че тези момичета са насилници и имат такъв профил. Би трябвало да се работи и с тях. Мисля, че едното момиче просто е било изключвано от училище и всеки си е прехвърлял отговорността към някой друг, без да се промени моделът. А справянето с тормоза е въпрос на държавна и социална политика. Не напразно дори има световен ден за борба с това. - Освен обаче проблема с насилието как си обяснявате, че 13-годишни момичета си говорят съвсем нормално за момчета, за интимни отношения? - Формите на насилие са много различни. Повярвайте, физическото насилие може да се понесе по-лесно, защото психическият тормоз може да доведе много по-трайно увреждане. Просто тези момичета подражават на едни стилове, които стават норма на поведение. Нямаме контрамодел. Не обвинявам децата, те правят това, което виждат. В случая ролята на възрастния е да им покаже правилния модел. Знам, че сега колеги работят с детето, което беше обект на насилие, но не знам да има такива, които работят с насилниците. А това е много важно, защото ние си отглеждаме бъдещите насилници в обществото. - Това ли стана всъщност най-голяма заплаха и най-голямото наказание - да ти направят клип и да го качат в социалните мрежи, за да те видят всички? - Това е модерната форма на тормоз. Едно време за теб щеше да научи училището, а сега - цялата държава чрез социалните мрежи. Знам, че това се е случило около столичен мол, и съм убеден, че е имало възрастни, които е можело да реагират. Знаело се е и че тези деца са насилници, но не е направено нищо. Ние показваме подобно поведение и вкъщи, защото 1/3 от българските семейства се справят с насилие помежду си, когато имат проблеми. Когато си израснал в такава среда, не може да не си агресивен. Но някой трябва да ти обясни, че това не може да бъде модел за поведение.   Визитка: Роден е във Варна Завършил е психология в Софийския университет и е специализирал консултативна психология Повече от 25 години работи като училищен психолог в Националната природо-математическа гимназия „Акад. Любомир Чакалов” в София Автор е на държавните стандарти за обучение по психология в средното образование, както и на много статии, книги и учебници

Звукорежисьорът Димитър Палашев: „В радиото всичко трябва да е 6+”

Звукорежисьорът е фигура, често оставаща инкогнито за слушателя, който определя любимите си предавания според водещите и техните събеседници. Човекът зад пулта обаче е важна част от екипа на радиопредаването. Работата на звукорежисьора е да балансира различните източници: звук, говорител, ефекти и прочее, в зависимост от сценария, обяснява Димитър Палашев. Той нарича себе си „динозавър”, защото е отдал на слушателите на БНР над 40 години от живота си, работейки като звукооператор, монтажист, звукорежисьор и автор на предавания за филателията. Днес, макар вече пенсионер, продължава да сътрудничи на радиото, но е добавил и нова роля в живота си – тази на популярен статист в киното и рекламите. Колегите от „Старата къща“ го сравняват с рицаря Дон Кихот, заради външността му на благородник и снажната осанка, или просто с човека-оркестър. Той ще намери идеалния баланс между говор и звук за всяко предаване, а така също по-удачната музика, деликатно ще ви посочи неточност в подготвения текст; ако сте прекалено развълнувани, ще намери благи думи, за да уталожи страстите, а при нужда с умели движения ще ви направи масаж, за да забравите главоболието. В радиото всички го знаят и обичат. Ето как Димитър Палашев обяснява особеностите на професията си: Звукорежисьорът застава зад пулта. Прави проби на звука. Ако се налага, прави малки корекции. Драстичните промени са абсолютно забранени. В работата се използват и други устройства. При запис на драматизации, използваме допълнителни средства, като филтри за промяна на гласа – например, все едно героят се обажда по телефона. В студиото имахме и голяма ламарина, с която, когато се налагаше, правехме вятър. Всичко това се обработва чрез смесителния пулт и се получава крайният продукт. Когато постъпва през далечната 1962 г., заварва в Националното радио една прекрасна работна атмосфера: Апаратурите бяха добри за тогавашното ниво – немски, швейцарски и руски магнетофони и пултове, колегите – сърдечни и отзивчиви. Те отдадоха всичко от себе си, за да ме „внедрят” в звукооператорската професия. Звукооператорът трябваше да зарежда магнетофонните ленти, да прави монтажи. И всичко това – в съдействие със звукорежисьора, който беше на пулта, – си спомня Димитър Палашев началото, а десет години по-късно, със съответната диплома в ръце, вече е звукорежисьор: Постепенно нещата се променяха. Въведоха се нови пултове и магнетофони, на които трябваше да се обучим. А през 1999 г. в работата на „Радио България“ (Предавания за чужбина), където работех по онова време, навлезе и компютърната техника. Сега вече е, както казват някои „Пей и работѝ”. При работата с ленти беше по-различно. Когато лентата приключи или трябва да се наставя, я лепяхме с ацетоново лепило със стъклени пръчици. Сега с компютъра всичко става по-бързо, по-качествено и по-ефектно. Новите техники са едно от предизвикателствата пред звукорежисьора – за малко време трябва да ги усвоиш, наред с използването на старата техника. На 2-3 години техниката остарява, сменя се и ти се обучаваш отново. Т.е. трябва да се развиваш непрекъснато, за да дадеш на слушателите качествен продукт. Когато съм обучавал колеги, винаги съм им казвал „Качеството на вашата работа трябва да е „6+”. „6” не приемам!”. И сега имам колеги в радиото, които съм обучавал, и такива, които са отишли в други радиостанции. Когато ги срещна, споделят: „Еее, знаеш ли, ти едно време в това студио така ме научи, че аз като отидох там, те се учудваха от уменията ми”. Така става с опит и когато имаш вътрешен стремеж да усвоиш това, което ти се предлага. Работата му го среща с различни известни музиканти и актьори като Милчо Левиев, Таня Масалитинова, Апостол Карамитев и други, чиито записи оставя в Златния фонд на БНР. До днес си спомням изпълнители като Хасан Чинчири, Ангел Георгиев… Те бяха перфектни в занаята си. Помня как при запис в 1 студио изпълнителите сядаха в едното ъгълче и когато трябваше да пеят, прихождаха боси, за да няма допълнителни шумове. Бяха много сърдечни, сякаш бяхме братя, – така в сладка раздумка с Димитър Палашев стигаме и до гафовете в радиоефира – най-благодатната тема за приказки на маса между радиоработници: В бившия партиен дом имаше някакъв пленум на БКП. Подготвя се новинарската емисия за 20,30 ч. Тя обаче излиза с 15-20 секунди повече. Връщат лентата, говорителят изчита последните няколко реда на по-бърз ход, свършват. Занасят лентата в студиото и в ефир звучи следното изречение: „Уважаеми слушатели, чухте част от пленума, на който бяха приети еди-какви си документи… Менти”. След този гаф, колежката беше уволнена, – сподели с нас епизод от историята на радиото звукорежисьорът Димитър Палашев. Снимки: личен архив